Таряй Весос
Лодката вечер (11)

Думи и думи

Той мислеше за всичко, което би могло да се е случило, но което не стигна толкова надалеч.

Защото му пречеше някой, застанал на пост, когато нещата наистина приемаха сериозен обрат. Предупреждение, на което винаги можеше да се вярва.

Затова той не попадна в клопките и можеше отново да заеме своето място.

Прозорливо око, което ясно виждаше най-важното. И спокойно можеше да предизвика едното или другото да се случи, но спираше, когато действително се задаваше опасност.

За това разказва една картина.

Понякога тази картина може да бъде изнесена. На нея е изрисувано онова, което би трябвало да се каже по време на мълчанието. Но което бе и времето на дългото приятелство.

Това сега бе едно нещо. И то основополагащо. Имаше обаче и други.

Можеше да седиш и да разсъждаваш ето така:

Какво стана с откритото и дружелюбното, което поставяше всичко на мястото, щом към едното или другото се подхождаше прекалено тесногръдо? Как трябваше да отговори той в такива случаи?

Да се срамува и да се отстрани. Да изчезне за известно време, обзет от гняв. Да се почувства засегнат?

Да изчезне и да допусне неразумният гняв и неразумната обида да получат достатъчно време, та накрая да се разтворят в горчиви признания. Да се появи отново не подир дълго, но без да е в състояние да каже нещо, просто бавно да отмине, може би да поспре, да поспре за миг.

Тя без съмнение разбираше това.

Никой не го спомена. Точно сега езикът не беше използваем.

Думите могат да причинят също толкова болка и неприятности, както големите камъни по пътя, по който вървиш напред.

Погрешно: думите могат и да го разчистват от най-големите камъни, търколили се на пътя, и да ги изтласкат надалеч.

Пак погрешно: думите могат да се превърнат в мрачни бездни, през които да не можеш да се прехвърлиш за цял един живот.

Май не знаем много за силата на думите и за пораженията, които могат да нанесат.

Сякаш нямаше нищо повече, когато картината бе извадена.

Картината, която беше винаги подръка при нужда. Неизменно услужлива. Насъщна като хляб, без който не може.

Той сам каза:

Именно това сигурно трябва да си спомням най-често. Но нима изобщо съм споделил с някого какво всъщност чувствах? Прекалено трудно бе. И прекалено странно, за да може да се замаже с думи.

Но той не помнеше всичко. Прекалено много години минаха. А и за доста неща не можеше да се сети. За някои е най-добре така.

Мислеше: Човек дърдори безчет глупости и ненужни неща. Най-често празни приказки. Онова, което казваме, нерядко лежи на пода като чифт изтъркани обувки, а всъщност в себе си ти си усещал изреченото от теб като полетели птици.

Да премълчиш важното, не е само свенливост. Окаяният език е дървен. Дреболиите се избърборват, изплямпват. За другото човек си мълчи, докато то бъде може би забравено и заровено в различни гробове.

Как ще назовеш онзи, който носи отговорност за подобни неща?

И сякаш нямаше нещо повече.

Понякога си мислеше, като че за собствена утеха: имам го. Не е загубено.

На картината, която споменах, е изписано всичко, с извънредно четлив шрифт.

Достатъчно е само да я извадиш.

Но тази картина не се вади никога. Никой не бива да я чете. Никой не трябва да я види.

Следователно се намира единствено в нечие въображение.

Има я.

Не помага обаче, когато не е предназначена за някого. Чувствам, че на мен във всеки случай малко ми е помогнала.

Има я там въпреки всичко.

Сякаш нямаше нещо повече от това. Можех да седя вечер и да си спомням нови неща. Тъй или иначе, те щяха да излязат от гробовете си, все пак.

Така той си мислеше ли, мислеше.

Мислеше:

Думи и думи.

Никакви думи повече.

Ето моята жадуваща длан.