Таряй Весос
Лодката вечер (14)

Спокойна река извира от пейзажа

Какво е покоят, когато е толкова голям, че не може да се долови? Когато се е изплъзнал от мястото си и се усеща по-тежко от гръмотевица?

Просто някой излиза с лодка от горите. Това сигурно не е особено важно. Ще се придвижи със спокойствие и сила.

Бляскавата спокойна река тече както се полага. Тя сякаш извира от нещо съкровено… оставяйки съкровеното си. Носи се към едно далечно море.

Какво я следва в този неин път? Пламенни желания, които са се уталожили. Нищо друго.

Водата тече ли, тече.

Не вдига много шум около себе си. Но пейзажът, който живее в непосредствена близост до нея, няма как да не бъде белязан от пътуването й.

Бляскава вода от съкровеното. Сподирена от също тъй бляскава вода. Всичко е в покой. Едно спокойно странстване, което не изглежда, че ще свърши или ще достигне някаква цел. Просто става. Всичко се извършва без шум.

Големи и малки неща. Работата на деня, какво е това?

Вече не е работа. Угасени, горещи желания, които заминават надалеч. Понесени към морето.

Реката сякаш извира от своя пейзаж към далечното безбрежно море. За онзи, който има някаква представа, някаква поне съвсем малка представа за морето, този спокоен път не е важен.

Голямото се избавя от онова, което няма дом. В това никой не се намесва.

Толкова е просто.

И тъй спокойно става.

Сякаш нещо е било издигнато зад забулен хребет далеч отвъд онова, дето го наричат хоризонт: това, което е останало без дом, ще бъде отнесено. Една огледално спокойна река е бистра дълбоко вътре в себе си, друго сякаш няма.

Въздухът може да е зареден с горчиви въпроси, които са безполезни. Те не ще бъдат зададени. Само се реят над водата носителка, отдъхват пътьом, както всичко останало. Никакво течение не спира, загдето е трудно да се разбере, че пламенните желания угасват.

Бляскавата повърхност се носи нататък, изпълнена с картини от бреговете, тъй живи днес, че са готови да се откъснат и да рукнат с нея. Това във всеки случай трябва да е голямо пътуване, склонове и лесове потръпват, когато образите им се оглеждат така пронизани от светлина.

Реката е носителката, която се лее с угасено желание и има най-бистрата вода.

Но не става дума за свита от скиталци — хълмове и гори. Те се оглеждат във водата, ала остават там, където са. Предопределено за всеки е да не се мести, както му се иска.

Тук във въздуха висят въпроси.

Тук няма отговори.

Отговори не ще има никога. Водата извира от гората и покрай всички, които ги задават. Какво е това, дето е толкова черно? Сбогом на хиляди отблясъци, на хиляди тежки удари и звуци. На всички видове щастливи тонове. Какво е това, дето оказва съпротива, дето не иска?

Никакви рамки не бива да се чупят, то полека се съвзема и смълчава, бавно черпи сила от невероятно много страни и се държи.

Бляскавата вода носи своето бреме. Лека като нищо, така изглежда. Тежкото не е известно и свенливостта не допуска взиране по-отблизо.

Това не е да бъдеш хвърлен на гарваните.

Това е надигналата се вода след буря или пороен дъжд. Тънки и крехки млади брези по бреговете още не са си възвърнали гъвкавостта след бурята, извити са дъгообразно и топят меките си върхове във водата, сякаш са девойки, обзети от смирение, уплах и очакване. Друмницата се носи покрай тях.

Едно пътуване към морето надали може да се осъществи по по-подходящ начин. Не обаче и кротко. Кротостта остава заедно с меките брези.

Трудно ли е да се продължава?

Не сега.

Нищо не може да се разбере, нищо не може да се укрие и запрати на дъното. Беззвучното пращене, което е част от него, идва най-напред, водното огледало го следва, плъзгайки се и възпрепятствано от всички укрепления, които са налице. В каменните краища, в земните насипи, в наведените напред дървета, да, в прекършените треви. Незабелязано всичко се оправя. Отпуска леката си, но твърда хватка. Всичко е предварително определено, хватките, пристягането и укрепленията се разхлабват.

Два-три прекършени стръка не могат да те възпрат.

Нито пък един спомен.

Да имаш блестящ път, по който да те пренасят. После следва съвсем права линия. По-младите пъпки през цялото време плуват на водната повърхност.

Трудно ли е да се продължава?

Не сега. Само последното, което може да се излъчи. Една малка, съвсем малка пауза, докато стане ясно, че посоката е морето. И тогава какво означава това?

Отговорът гласи: морето е, морето.

Достатъчно изчерпателен ли е? Защо се отвръща по този начин? Не е ли достатъчно точен.

Какво значи изчерпателно?

Какво значи точно?

Никой не е твърдял, че не е точно. Нали сме чували грохота на гръмотевицата, предизвикван от този покой? Тогава е наистина точно. Може би в крайна сметка отговорът е отличен.

Все по-трудно и по-трудно е да се различи отговор. Какво е това, което не си знаел?

Водата се лее бляскава и отпочинала извън местността, заедно с онова, което няма дом.