Таряй Весос
Лодката вечер (3)

Както си го спомням

Ето го, стои там под снега, който се сипе. Насочва мисълта ми през снеговалежа, който не престава. Един баща и неговият дорест кон със зимен чул — в снега.

Неговият дорест кон и собственото му лице. Острите му думи. Сините очи и брадата. Брадата се откроява червеникава на белия фон. Снегът се стеле ли, стеле. Сляп, безкраен сняг.

 

 

Все по-навътре в гората. Дълбоки пъртини в преспите. Изкопи в снега, пътеки за превоз на дървени трупи между зидове от сняг.

Сляпа, безкрайна гора — защото хоризонтът днес чезне в меката смесица от мъгла и влага на снежното време. Всичко тук е тихо, по прокараните в снега пътеки движението е безшумно в рохката белота, която се трупа безспир.

Какво има извън това?

Сякаш нищо.

Има нещо, но то е момчешка тайна. Строго пазена.

Потръпваш сегиз-тогиз, загледан в стената от снегопад и мъгла. Естествено, знаеш какво би следвало да има там, но пък е лесно да си мислиш за много друго, ако си хлапе или полудете и прекалено млад, за да се намираш с остроезичен баща сред тежки като олово трупи и редом с кон, тъй як, сякаш е от желязо.

Защо все да си мислиш какво има отвъд?

Там има само още сняг, който вали. И склонове, които познаваш толкова добре, всяка стръмна извивка, всяка урва.

Но да си го казваш на себе си не помага.

Тук си, за да ринеш сняг. Да разчистиш път за превоз на дървени трупи.

Ала и това да казваш на себе си не помага.

Не е съвсем ясно какво точно е онова отвъд. В първите часове на разчистването на снега, преди да си се изморил да ринеш дотам, че вече не можеш да си измисляш какво ли не, извън стената от мъгла и зида от сняг възниква зашеметяващо трескав живот. Там куп същества са застанали с муцуни, обърнати към вътрешността на обръча, който ги обгражда. Не са обикновени твари. А животни, каквито изобщо не са виждани. Високи колкото два коня един връз друг, с червени муцуни, които свеждат и тикат в стената от мъгла, докато нещо мислят. Имат дълги опашки, които размахват, за да отпъждат снежинките, сякаш са мухи лете. Толкова са много, че могат да стоят редом в плътно затворен кръг — очичките им са малки и най-често притворени, докато те стоят така, чудят се нещо и размишляват.

А ако времето изведнъж се изясни — пак ли ще се виждат така отчетливо?

Какво ще правят тогава?

И какво впрочем искат?

Просто желаеш да са там, това си е.

И те са там. През целия ден.

Вярно, стоят така и мислят, а ти в това време прокарваш път за превоз на трупи, ринеш ли, ринеш сняг, размишлявайки на свой ред. А снегът затрупва сляпата гора.

Дръжката на широката лопата се вкокалява в дланите.

Ако сега се проясни, а те продължават да са там…

Какво ли искат?

Толкова са живи, че от тях сякаш се излъчва слаб мирис, който идва дотук. От по-близко разстояние мирисът се усеща по-силно. Дали е мирис, впрочем не се знае, не ти е известно с какво сетиво го долавяш. Стоят хълбок до хълбок в един затворен кръг от плът, но между тях и теб се издига стената от мъгла, сипе се снегът.

Прекалено примамливо е да се мисли за тях. Снегът се трупа по муцуните им, а опашките се размахват и сякаш се шибат едни други.

Тогава отеква рязкото:

— Какво е това?

Той потръпва. Какъв въпрос.

Какво е това? — ехти оттам с тежките удари на лопатата му. Странен въпрос при вида на непознатите животни пред теб. За какво мисли самият той, ей там? Сигурно също си мисли за нещо. Но за това не можеш да го попиташ.

Въпросът сигурно означаваше само, че лопатата е била неподвижна твърде дълго. За това, както и за още много друго, онзи ей там има набито око.

Тежък делничен ден е.

Мъжът и конят имат трудни задачи. Трупите трябва да се извозят по дългия път през гората, чак дотам, откъдето могат да се спуснат по вода. А лошото време през зимата превръща тази работа в нескончаемо бъхтане.

Изобщо не получава отговор на своя въпрос, онзи строгият. Но лопатата бива задействана отново, значи въпросът е помогнал. Винаги става тъй, както той го иска. Каналът в снега трябва да се прокопае още по-нататък, към нови грамади трупи, заровени дълбоко под бялата му покривка. Има всъщност един път, един канал, изцяло заличен обаче от снега и вятъра. Най-напред там бива изпратен конят, който души и открива пътя със своите изострени сетива, после идват и двамата с лопати, отъпквайки го. Разширяват онова, което е наченал конят. Така върви, малко по малко.

Нескончаемо бъхтане.

Да не мисли за това.

Да мисли за плътния обръч от големи животни нейде в мъглата. Странни същества, каквито не си виждал в никаква книга.

Но не бива да се мисли, това означава да почиваш.

Поеми онова, което би трябвало да е техният мирис. Тук, където всичко е пропито от тежкия и мек дъх на свежа влага, на мокър сняг, на сняг, който се стапя по лицето.

Почивка, за която да мисли. Да се мисли за нея, е възбуждащо.

 

 

Всичко се сбира тук.

Конят, аз и ти, заедно тук.

Но ние сме вътре в един кръг от нещо, каквото никой човек не е виждал. Това би трябвало да знае онзи, онзи, който е там по-надалеч. Онзи, дето говори с малко и остри думи.

Лопатата му спря.

Какво прави той? Подпира се на нея, вгледан право пред себе си, някъде в пространството.

Наоколо е вече тихо, но изглежда тъй, сякаш едва сега всичко е замлъкнало напълно. И не от умора стои той така, подпрян на лопатата си, толкова рано през деня. Сигурно поради друго:

Той вижда нещо пред себе си.

И той.

При тази догадка през тялото му минава странна топлина.

Я виж само.

И той също.

Сега не се чува никакъв звук. Лекото скриптене при разравянето на преспите е стихнало. Конят стои насред купчина сняг, загризал брезова клонка по дължината й, но и то е безшумно. Хълбоците му са вир-вода след преминаването през натрупалия сняг. Там се срещат мокротата на снегопада и наквасеният чул, метнат връз гърба му. Целият е прогизнал. Гледа другите двама с кротките си бездънни очи. Пуска клонката и неспокойно настръхва. Личи си, че размишлява.

Трима сме.

И тримата размишляваме.

За какво именно?

Навън от нещо. Може би навън от това тук.

Да, навън от това.

Този снегопад никога няма да секне. Снегът лети надолу сякаш в някакъв безразсъден танец, стеле се по гърба на коня, по раменете, по всичко, което му предоставя място за това. Танцува като обсебен и ще запълни всички просеки и пътеки, изкопите, утре работата вероятно ще започне съвсем отначало. Навън от това.

Затвори също животинския кръг, излез и от него — когато бащата е застанал по този начин.

Гледай.

Няколко напрегнати минути.

Бащата сънува таен сън. Това е невероятно.

Не, не е невероятно. Все сме чували едно друго през всичките тези години.

Може би знаеш какво именно сънува той. Случвало се е да изрича по нещо, та околните да получат някаква представа за какво става дума, но в същото време то ни причиняваше и болка, загдето така безпомощно бе отдалечен от своя сън. Един сън^[1], чието сбъдване така и не можа да постигне.

Сега той без съмнение е там.

Тъкмо в такова снежно време се отправя натам. При тъй напрегнато разчистване на сняг. С безумно тежките трупи, които трябва да се повдигнат, да се повдигнат въпреки болката, която пронизва гърба. Той изглежда силен, но веднъж се беше изкилил и оттогава все не е наред. Това, че работи с предишния замах, показва, че някога е бил наистина силен.

А може и да не е бил, но поне така се говори.

Хубави, изпълнени с вълнение, минути се нижат сега. Нищо, освен снега във въздуха, не помръдва. Конят извръща глава в посока, обратна на тази на вятъра. Дълго ли ще стоим тук, без да се движим?

Тогава може би онези ще излязат от кръга и ще се втурнат между нас, ще ни душат с муцуните си, ще ни докосват с опашки, до една високо вдигнати.

Какво ще правят сега?

Дали не поглъщат такива като нас — на един залък?

Не, не. Те няма да изядат никого.

Могат да се смеят. Ще вирят опашки и ще се смеят.

Тихо…

През цялата група минава тръпка.

Онзи ей там потръпва. Изтръгва се от съня си.

Бърз и остър поглед натам. Не, тук не бива да оставаме неподвижни твърде дълго.

Нямаше ли някаква искрица на срам в този поглед? Но тръпката продължава. Грабнати отново, лопатите се забиват в пряспата.

Този, който не забелязва нищо или за нищо не го е еня, е дорестият кон. Дори не примигва.

Да, конят.

Дали не си мисли така:

Трупай се сняг, вали си, сняг.

Такава е песента ми, да, такава е моята песен, денят е дълъг и песента ми е все същата, нека снегът ме засипе, нека си вали, вали, денят е дълъг, да, дълъг е денят.

И хубаво е да подремнеш, вали си, вали.

Да, конят.

Сега е неговият ред.

На животното му предстои да нагази отново в снега и да се опита да намери още един отрязък от пътя. Мъжът се сепва от съня си, за да го подкара.

Поема юздите.

Не поглежда към голямото си дете. Сякаш нещо го тормози.

— Хайде, Дорчо!

Конят се взира напред с бездънните си очи. Снегът се сипе по него и се стапя в топлото покривало, метнато връз гърба му.

Мъжът повежда коня по правилната диря. Търпеливото животно нито за миг не се противи, юрва се напред, хвърля се в преспите, минава през тях, прави пробив в снега и се озовава оттатък. Днес нямат шейна, конят трябва да работи освободен, за да може да прокарва път без двойното усилие, и да я тегли.

Известно време всичко върви добре, после конят спира, за да си поеме дъх. Водачът му го разбира, повежда го обратно, двамата се запътват назад към голямото дете, което вече е започнало да разрива. Конят крачи с леко клатушкане по вече разчистения канал. Оставят го да постои там, да погризе брезови клонки и може би да пее песента си дълбоко вътре в своя непознат свят, където за човека няма място.

Мъжът хваща лопатата си. Рине.

Голямото дете рине.

Голямото дете стои насред своя невероятен обръч от животни и рине сняг.

Кой пее?

Конят пее за своето си, дълбоко нейде в себе си, а мъжът и детето мечтаят всеки за тяхното. Така и трябва. Към това се прибавя мощният тон, издаван от тайния кръг, откъдето детето усеща теченията. То ги чува, докато рине снега така, че ръцете му отмаляват.

Става по-леко и престава да вали. Видимостта сега е малко по-добра, но все още пред очите им се издига стената от гъста мъгла.

Мъглата не редее. Човек няма никакво желание да хвърли поглед отвъд хълмовете и хребетите, че и по-нататък, отвъд тях, поне не сега. Тук, на това място, трябва да се стегнеш. Много си млад за другото и хвърлиш ли поглед отвъд засинелите хребети, можеш съвсем да загубиш смелост. Странният тайнствен обръч трябва да се намира току навън. Там са застанали те, плътно доближени едни до други. Това придава сила, твърда хватка на ръката. Някак успяваш да превърнеш фантазията за онези животни в един вид упоритост, в размах на лопатата. Те нещо ти подвикват. И при това издигат нагоре муцуни.

Викът им не звучи красиво, ала за младия и несигурния, който рине сняг, е привлекателен. Не знае какво викат, но след това ще бъде по-силен, по-силен, отколкото преди — защото сега не е, защото не е сега.

Приклещен между зидове от сняг в един безок и кратък ден и средата на зимата.

Момчето наблюдава баща си. Ботушите му тегнат от едри буци сняг. Запотен е, та направо дими. Лицето му е отново строго, затворено. Като благодарност изпълва въздуха моментът, в който то си спомня как мъжът току-що бе седял, неподвижно приведен над лопатата, умислен за нещо, което го нямаше на това място, но беше почивката му.

Не разменят помежду си ни дума.

Не се и поглеждат. Поред потръпват, когато забелязват, че другият е нащрек. Нещо тайнствено се е натрупало тук, неизвестно какво точно. Това, което виждаш, не означава нищо и е все пак толкова значимо, че направо се смаляваш.

 

 

Мъжът вади часовника си. Детето внимателно го следи. Сигурно е време за почивка.

Да, така е. Няма защо да се казва — тук винаги се говори толкова малко. А че е дошло време за почивка, личи и по начина, по който бащата пъха голямата сребърна луковица обратно в джоба си.

Почти няма защо да се казва нещо, щом имаш очи да виждаш и своя собствена песен.

Почивката витае в мислите от доста време. Почивката винаги идва. Елата за отдих вече е готова да ги подслони. Дървото има дълги висящи клони и със снега под тях им предлага истинска къщичка. Мъжът се грижи за коня. Зелено уханно сено. Синът успява да напали огън в набързо стъкменото огнище от три камъка и слага отгоре им канчето. Никой не е продумал. Конят хрупка сеното, този звук отеква приятно насред снега и казва повече от всякакви думи. Сякаш те тримата си изпращат взаимно плахи съобщения с помощта на този звук, будещ чувството за уют.

Огънят съгрява и пращи. Канчето клоква. Дъвчат студени сандвичи, примесват залъците си с топла напитка и с парата, която се вдига от дрехите им. Топлината навлиза в тях и очите се замъгляват.

Погледът на мъжа е отсъстващ и насочен към нещо определено. Обхваща детето по особен начин, почти като страха, вдъхван от израза, с който строгият се взира в нещо, което е далеч, далеч. Това предизвиква усещането за плашеща самота.

Къде витаят мислите на мълчаливеца? На този, комуто не липсват думи за истинските приятели. При тази гледка направо забравяш за своя собствен детински обръч от странни животни.

За какво мисли мъжът? Не за дома, сигурно за неща, които са далеч, далеч оттук, нейде по чужди земи — поне дотолкова можеш да предполагаш.

Детето разсъждава за това с тревога. И въпросът се изплъзва навън. Въпросът от тази сутрин се връща:

— Какво е това?

Без да го иска, прозвучава уплашено.

Мъжът свива рамене.

— Има ли нещо? — пита той по-скоро остро. Неизменният начин да се пресреща нежелан отговор.

— Нищо — смотолевя момчето.

То отново се затваря в себе си. Изпитва гузно чувство, така си е. Защото винаги се държи до спокойната и силната, която оправя всичко там у дома, винаги е на нейна страна, ако се наложи. И следователно напреки на този, мълчаливия. Който впрочем съвсем не е толкова мълчалив, добре дошъл е навред и може да разсмива другите, стига само поиска.

Но тук няма с кого да се веселиш или да говориш за коне. Детето го знае толкова добре. В особено трудните и дотегливи дни, изпълнени с работа, лицето на мъжа придобива израза, който има сега. Загледан е в нещо, за което не бива да го питаш.

Той е сам и аз съм сам — а онази там вкъщи е много различна — какво е тя? Но във всеки случай те могат да разговарят за много неща.

Могат да се смеят заедно.

Най-малко самотният тук е конят.

Не, не.

Топлината се е вгнездила в телата им. Храната, топлината, умората от усилния труд надвиват съвкупно мъжа. Главата му клюмва и той потъва в дълбок сън.

Детето не спуска очи от него, докато спи. Но не може да открие нищо.

Сега той сънува.

Какво ли?

Какво става с лицето му? То живее в онова, което той сънува.

 

 

Допадат ли си двамата?

Да, много признаци го сочат.

И все пак са си чужди.

Не знае.

 

 

Толкова кратко — ето че той вече отваря очи, объркано се оглежда наоколо. И тутакси бърка в джоба си за часовника.

— О! — възкликва с учудване и прилепва циферблата до ухо, за да провери дали тиктака.

На детето му се иска да извика: нима мислиш, че си сънувал прекалено дълго? Но думите засядат някъде в него, не излизат.

Конят, спрял да дъвче, сега е полузадрямал.

— Не, така не може — пъшка мъжът, сякаш укорявайки някого, и се надига.

Погледът му е все още отсъстващ. Не е тук. Пъха юлара в устата на коня. Животното леко отваря уста, за да направи място.

 

 

Изминали са вече първия отрязък от пътя и конят бива подготвен да отъпче нов. Знае какво се иска от него, достатъчно е просто да се отпуснат поводите, едва ли е нужно да му се казва нещо.

— Хайде, Дорчо!

Някаква дума трябва все пак да му се отправи, за да почувства, че те, тримата, работят заедно. Животното нагазва в мокротата и мрака, поспира да отдъхне, загризва брезова клонка и отново нахълтва в снега. Напред и с все сила.

Единственият тук е, който може да я удвои с досегашния напън.

Подкованите със стомана копита стъпват наслуки в дебелия сняг. Там е тъмно и долната част на краката не се вижда. Конят си пробива път напред, тъпчейки. До вечерта е още далеч, далеч — такава е моята песен.

И какво стана сега?

Чу ли се нещо?

Не, нищо, но все пак нещо бе станало:

Червено по буците сняг, които краката на коня разхвърлят по време на работата. Кръв по буците сняг.

Никакъв звук. А конят дори не спира. Не преди да се намеси мъжът:

— Накриво ли е стъпил?

— Нали виждаш?

И малко по-късно:

— Наистина зле се е ударил.

Мъжът внимателно разчиства крака на коня от окървавения сняг. Дълга драскотина аленее съвсем над копитото. Блестящата и остра подкова на другия крак се е оказала прекалено близко. Ранен от собствената си подкова. Мръсна вода от разтопен сняг се процежда по крака и през раната.

Тиха беззвучна болка.

Конят се олюлява сякаш насън. Поразхлабва тежестта върху крака. Накланя се още повече. При човека е. При него е в щастие и в беда.

Сам му се е дал.

 

 

Неговият строг господар може би хвърля бърз поглед назад към отишлото си време. Не забелязва детето, което не сваля очи от него, взира се в изминалите времена, вижда нишките, които минават през всички тях: никога да не се предаваш. Да не стоиш безпомощно насред дивата природа и снега. Това не бива да допуска никой.

Столетен живот с кон и сняг. Опит, предаван от баща на син. Горчив или хубав. Наследен от векове.

Лекуване на рана при липса на нужното за първа помощ: трябва да се справиш с каквото имаш подръка. Бързо и брутално. Като полъх от старината: топлата рана да се промие с твоята собствена солена вода! Така хората са правили от езически времена. Дали е помагало, или е нанасяло вреда, не се знае с точност.

Затова навъсеният стопанин бързо прикляка пред конския крак, пораздърпва влажните си дрехи и се приготвя.

Като вик от древността до днешния ден. Неизвестен за полуизраслото дете. То не е съвсем наясно какво изпитва при тази гледка.

 

 

Голямото момче гледа смутено. Защо смутено? Не знае. Не знае за това, досега не се беше налагало. Наблюдава как баща му се подготвя. И как конят се навежда напред.

Вижда как баща му се суети нервно.

Няма течност за промивка на раната. Няма нищо. Той не изпуска нищо.

Бащата, който сякаш никога не е търпял неуспех, пламва. Вика високо, като че от болка, извърнат към своя син:

— Прекалено много се потих днес!

Сякаш момчето има вина за поражението му — поне така прозвучава. То тутакси долавя, че започва да става опасно. Понечва да се измъкне. Но е вече късно.

Не, не искам.

Твърде късно е. Удар във въздуха.

— Хайде, идвай тук! Какво стоиш и зяпаш?

 

 

Смутеното момче не бива пощадено.

Придърпано е в слепи, тъмни обръчи.

Усеща непонятна съпротива.

Безпомощна съпротива, макар че тъкмо помощ трябва да окаже.

Не мога.

И защо не?

Една мисъл се стрелва настрани, към обръча от мъгла, към онези големите, дето стоят там с розови муцуни, вдигнати опашки и малки очички — там са, затворили своя таен кръг.

Мисли си за тях като за някаква помощ.

Но те не се примъкват насам седешком. Той е и остава съвършено сам. Обзет от гняв, заеква към баща си:

— Ами ти?

Макар че съвсем ясно бе видяло поражението, момчето задава този въпрос ей така, напук. Между стените от сняг произнася със запъване тези думи към баща си.

Все едно че ги изрича направо в грамадата на планината и след това се подчинява.

— Чу какво казах — процежда бащата, все още клечейки пред конския крак.

Гласът му е твърд.

Дългите линии, отвеждащи далеч назад в езическата древност, трепват в гласа му. Тогава прозвучава така.

И думите стават корави като камъни.

То моментално отговаря:

— Да, чувам.

— Хайде тогава, идвай де.

— Да, да.

 

 

Защо това му се струваше невъзможно? Не е ли всъщност нещо твърде просто да се помогне на ранения кон?

Онова, което трябва да извършиш, е най-често възможно.

Няма невъзможни неща, когато има трябва.

Би следвало да се срамува, той, дето знае толкова тайни, дето знае онова за обръча от животни.

Ами да, срамува се и пламнал цял, нагазва в снега към баща си и коня.

Коленичи и се приготвя. Трима са. Други наоколо няма.

Но всичко се случва вътре в обръча на онези, за които знае само един от тримата тук.

Сега към копитото. Конят навежда глава, сякаш сънува нещо, ала всъщност причината е болката и страхът, поради които безмълвното животно се държи по този начин. Поотпуска крак, застава на останалите три и го вдига толкова високо, че раната се отдалечава от студения сняг, в който се намират всички те.

Конят, голям и безпомощен. Силен и напълно безпомощен, но нали е при човека. Разчита на него, когато го боли. Разчита вероятно изцяло и на полуизраслия мъж, заел място в снега току до раната.

Голям или малък,

човекът трябва да дойде при смъдящата рана.

Такава е моята песен.

 

 

Смутен и разтреперан край конския крак.

Иска да направи онова, което трябва, но не може да пусне нищо.

Предварително знае, че не може. Трябва обаче да се преструва, че уж може. Изпитва нещо странно: сякаш се отваря някаква тъмна стена, през нея излиза бащата и казва нещо твърдо като камък на детето си. Излиза направо от една черна стена с непознати съвети за помощ, които той самият не бе успял да приложи.

Изложи се и превърна собствения си провал в думи-камък за уплашеното дете.

Излезе от каменната стена, сякаш ругаейки, че всичко ще се обърка.

Никога толкова много вековни съвети. Кон и човек в самотата трябва винаги да се подкрепят, когато боли. Стари, черни съвети направо от стената.

Тогава не можеш, ако си дете.

Строгият мъж тук е наследил това от столетия, готов е и дава заповеди въпреки поражението си.

Отсича късо:

— Е?

Горчиви мигове.

И при детето не се получава.

То би могло да се провикне към баща си: „Не се ли потих днес и аз колкото теб?“ И това би било достатъчно, съвсем правдиво като оправдание.

Има обаче и друга причина, поради която се е затворил, една по-дълбока причина.

Черната заповед, излязла от каменната стена. Не може да се обясни. Поне той не може.

Нито една жалка капка.

Острото око на мъжа е вперено в него отгоре и го парализира така, че не може да помръдне.

Но и сега няма да се получи, острото око на мъжа вижда това от раз.

Отчаяно, момчето седи в снега до вдигнатия и ранен конски крак. Стоманената подкова проблясва и по искрящия метал аленеят струйки кръв.

Но кажи си го де! — нарежда то на себе си. Кажи му, че и ти не си по-добър от него. Че и ти беше така окаян.

Не.

Такова нещо не се казва. Във всеки случай не на човек като този. Вместо това се премълчава.

От вътрешната страна на стената от мъгла владее чувство на несигурност. Затова викам онова, което е скрито дори за теб: хилядите, застанали там и махащи с опашки, тъй близо едни до други, та топлината преминава от едните в другите… Онези, дето душат с вдигнати муцуни… Те ще довтасат тичешком, само да ги извикам — защото са мои.

Толкова са много на брой, че ще притъмнее, сякаш в гората е настъпила вечер.

Щури мисли, които сякаш намигат покрай теб. Тук са само трима. Само трима, па дори и да се скъса от викане.

Но дори от това да зависеше животът му, пак не би могъл да осъществи такова едно съмнително промиване на раната. Възвръща си способността да се движи и вече прави опит да се надигне.

Изправил се на крака, той вижда как лицето отсреща червенее от несправедлив гняв. Малко неочаквано го отблъсква, макар че и неговите бузи пламтят от срам.

Нито дума.

Поражението е двойно.

Единственото, което остава, е да пооправи вкоравените си измокрени от снега дрехи, да се закопчае.

Конят се навежда напред, сякаш нищо не е забелязал, вдига крак: безпомощен при безпомощни хора, немият от хилядолетия спътник на човека.

Нито дума.

Коравият мъж с неговите тайни и меки сънища, как е той?

Сваля си палтото. Смъква си ризата. Всичко това със сърдити движения. Поражението явно е преминало в гняв. Разкъсва ризата си така, че се разнася свистене, увива я около ранения крак и пристяга. Без да продума. Така поне в отворената рана няма да влиза повече студен сняг, а пътят до дома е дълъг. Дълъг път през сипкав сняг, изкопът нямаше време да се слегне. У дома и там грижи за коня, колкото може по-бързо.

Тримата, все така мълчаливи, поемат към къщи.

Замърсената рана кърви в съвестта, независимо дали за това има причина, или не.

Голямото дете носи болката. Ще помни тази случка до края на дните си.

Не, болката носи конят, но разликата е там, че при него тя е чиста и честна.

А мъжът, какво ще си спомня той? Детето няма никаква представа за това. Относно него нищо не се знае със сигурност. Но че сънуваше над своята лопата, това е всичко, което се знае.

 

 

Отново вали сняг. Мъглата става все по-гъста.

Ами обръчът от животни?

Точно сега целият този обръч някъде чезне. Не може да бъде задържан. Не помага дори да ги вика. Няма да откликнат, ако се опита да ги примами.

Вместо това голямото дете носи болката, тя е лишена от очертания, но има в себе си нещо, което ще се загнезди у него завинаги.

 

 

Пламтящата болка носи конят.

Без звук, както другите.

При човека е, при човека

и никъде другаде освен при човека.

Аз съм конят,

такава е моята песен.