Таряй Весос
Лодката вечер (10)

Пожар в недрата

Пътят, който се вие нагоре през планината, е пуст, по него не се мяркат никакви признаци на живот. Не се чуват и звуци. Всичко, което го има тук, е камънак и непоносим слънчев пек. От скалните пукнатини се подава някое и друго издръжливо дърво със сухи чворове, край което виреят ниски стари храсталаци.

Зноят се излъчва от стръмните планински стени, които се издигат право над пътя откъм вътрешната му страна. Слънчевите лъчи се удрят в този зид и се връщат обратно, умножени безчет пъти.

От външната страна на пътя има само синкав въздух, който тегне като знойна омара над една дълбока долина далеч долу. Именно там се виждат и хора, там има живот и движение. Оттук, по високия планински път, отдавна не минава никой.

Забравен, този път някога е бил взривен с недоброкачествена техника и голямо усилие, та сега освен забравен е и неизползваем. Раната в стената на планината е потъмняла. В разсечения камък вече не личат отчетливо линиите на живота й, на безкрайните каменни епохи. Всичко това сега е прикрито от причудливи фигури на разраснал се мъх и от общата окраска на повърхността. Широките пукнатини в скалата, след други преломни времена, в течение на хилядолетия са били изпълвани с разнасяни от вятъра прахоляци и семена. Идеална почва за храсти и туфи трева. Каменни блокове, откъснали се при взривяването и рухнали под пътя, сега лежат като тъмнеещи грамади дълбоко долу в подножието на планината, обрасли с бързорастящи широколистни гори и покрити с плътни наслоения от нападала шума.

 

 

От една цепнатина на скалата, на два човешки боя височина над пътя, е провиснала избеляла примка. Сякаш за да я достигне някой, който ще си даде труда да се изкатери по каменните издатини. Примката е там отдавна, но никой не идва, за да направи това. Разхлабеният възел все така си виси. Никой не е проверявал дали наистина е там и денем, и нощем, и изобщо винаги. Сигурно е там, защото виси по все същия начин. Задуха ли силният планински вятър, примката се полюлява леко и за кратко време, раздвижена от него, както би станало с всяко въже изобщо.

Разхлабеното, вяло провиснало въже, или примка, се отнася значи към всичко, което не се променя, но е там сякаш съвсем случайно.

За да го хване някой?

Не, никой не го е правил: в примката крее живот. Тя е част от нещо. Останалото от голямата змия е скрито под камъните.

Но именно заради това има нещо, което те кара по-скоро да си отговориш: Нищо не е било казано по този въпрос. Така е посято едно съмнение.

Никой не е в състояние да каже дали някой се е опитвал да я хване.

 

 

Пътят отвежда към долина, която е обезлюдена. Някога тук живеели много хора, но съществуването им било по-трудно, отколкото другаде, и така те заминали, едни подир други. Минало е много време, откак последните й обитатели напуснали този край и някогашните къщи сега ги няма. Затова и никой не се отбива насам. Няма какво да прави. Затова и пътят се срутва. С търпението на вечността примката продължава да виси от пукнатината. За да я хване някой. Сякаш става дума за дълго и трепетно очакване — че може би все някога… Що за търпение е това, никой не може да обясни.

От много отдавна насам изобщо не са се мяркали люде.

Живите неща, които имат вид на мъртви, избягват хората. Защото усещат как нещо умира в тях при такава гледка. Един човек е по-различен. Топлокръвен и неудържимо буен в мислите си. А също и бърз, нетърпелив. Обикновеният човек е птица сред птиците, с неочакваното странично вторачване на птицата, а в гърлото — с нейната песен, която може да срине стени.

Какво е тогава това?

Примка.

Да чака една година, две години, че и повече, някой да дойде да я хване, това не е добре.

Но търпението следва да бъде възнаградено.

 

 

И ето го най-сетне възнаграждението.

Най-сетне по пътя се задава човек.

Непонятното, студено търпение не е чакало напразно. Тук ще се появи човек. Какво още иска, си е негова работа, щом така и така е дошъл.

Много са извивките и криволиците на стария път. Мъжът току-що е навлязъл в началото им. До колко нависоко смята да се изкачи? Във всеки случай придвижва се прекалено храбро с оглед на това, че крачи по тази тъй крута стръмнина в знойния ден. Изглежда тъй, сякаш зад него има сили, които го тласкат напред и крепят.

Какво иска?

Той е мъж със сърце на птица. Приляга му да върви над зашеметяващи пропасти, а синият въздух да се стеле под него.

Продължава да върви. Отново поема по една от чупките на пътя. Наклонът и слънчевият пек го принуждават да се задъха. Не е птица във всичко.

Напред сякаш го движи собственият му горещ дъх. По пътя, по който така и никой не минава. Това, че го е поел, е достатъчно красноречиво. Сигурно има някаква цел. Изглежда тъй, сякаш е подгонен към нея.

Вече започва да се заглежда нагоре към отвесните планински стени, които се издигат от лявата му страна. Не пристъпва изобщо до другия край на пътя, макар че оттам изгледът е най-красив. Взира се надолу в долината. Хвърля бърз и изпитателен поглед към всяка скална издатина, която изниква на завоите. Лесно е да се види по лицето му, че очаква да намери нещо.

Как го е узнал наистина? Не може да го е научил от някой друг.

Млад мъж е.

И това също. Млад мъж е.

Странно е, че не върви откъм онази страна, откъдето се разстила изгледът, а волният простор дава свобода на мисълта. Вместо това той предпазливо се е извърнал към затварящата планинска стена, където е трудно да си поемеш дъх, а вятърът и слънчевият пек буквално те изгарят.

Следователно знае нещо, на което не може да противостои, щом е такъв, какъвто е.

 

 

Завоите следват един подир друг. Не е възможно да устоиш. Той има младо сърце, за което не е леко да бие отмерено и спокойно. Трябва просто да търси, независимо как именно. Зноят откъм напечените скали пресреща горещото му желание да крачи, без да спира. Продължава и вървейки, не изпуска от погледа си скатовете на планината.

Може би знае нещо, което му вдъхва страх. Но трябва да го види, да го открие. При това съвсем сам. Той пристъпва като човек, който е много самотен.

Тънко шумолене долита до слуха му, когато кривва по един от завоите. Отначало потръпва, но се оказва, че всъщност няма от какво да се бои, просто водата с ромон се отцежда от скалата в едно плесенясало корито за поене на коне, издълбано в камъка.

Спомен от отдавна отминало време. И водата тук все още продължава да капе от скалата, идвайки от някаква вена, която никога не ще пресъхне, все така студена в големия пек. Освежаваща гледка. Младежът се оглежда наоколо, преди да се наведе и пие. В каменното корито вижда собственото си лице, но не желае да го наблюдава, бързо утолява жаждата си с вкусната планинска вода и продължава нататък.

Както досега той се взира напрегнато във всичко, което му се изпречва в края на пътя. А то всъщност не е много. Върви като препатило и уплашено момче, но в гърдите си носи сърце на птица и това му помага.

Криволица след криволица.

Слънцето го пробожда в гърба. Пълна тишина обгръща всичко. Единственото, което се чува, са собствените му стъпки по чакъла.

И така, той е там.

Зигзагът на пътя се стеснява. Не го беше забелязал в напрегнатостта си.

 

 

По-тесни — така че отведнъж ще стигне дотам. И ето я примката. Мъртвият клуп, увиснал от скалната пукнатина. Неочаквано се озовава пред очите му. На два човешки боя височина. Напомня корен на дърво, който изненадващо се е закривил във въздуха, а после веднага се е извил в обратната посока, пропъхвайки се отново навътре.

Младият мъж го вижда. Сякаш няма нищо в това, че си виси там. Просто една примка, увиснала без предназначение в жегата. Но той не може да мръдне дори на йота по-нататък, толкова е прехласнат. Не може да я изпусне от очи.

Беше знаел за това през цялото време. Ето го тук и сега трябва да се случи следващото. Нещо невидимо става. То няма име. Среща между младия мъж и онова в планината, което прилича на примка. Среща между това, което той самият има, и онова, което е чакало тук и сега е готово за досег с него.

По време на срещата им той не помръдва.

Не, те още не се срещат, не се е стигнало чак дотам, засега има все още предзнаменование, открита възможност.

Връхлитат го образи на неща, за които не е знаел, и догадка за други, над които няма власт и чиито граници не може да определи със сигурност.

Птицата у него осъществява вероятно това, макар той да не дава вид, че има много общо с птици.

Клупът не помръдва и младият мъж стои като закован под него.

Изплашен, той сигурно си мисли:

Значи това било то.

Но такова ли е всъщност?

Не мисля, че искам.

Така разсъждава той в тясното пространство, с което разполага за движенията си. Двамата, които трябва да се срещнат у него, започват да го изпълват.

Той оглежда по-подробно клупа и казва:

Впрочем искам.

Казва го само за да го каже, знае, че може да извърши само едно нещо. Да го направи.

Вероятно да иде там и да сведе челото си към него? Това ли е всичко, което следва да извърши?

Не, не, възразява мислено той.

Но го желае. Мисли пак: По този начин значи!

И после: Не мога.

За всичко това трябва да размишлява поне привидно. В момента, в който бе видял клупът да виси там, знаеше какво трябва да стори. Безполезно е да се преструва, че предпочита да го отблъсне. Скоро е готов. И иска, и може. Да се покатери по скалата и да хване примката. После ще види какво има да става.

Няма да мога да се изкача по тази студена скала.

Разбира се, той знае, че ще опита. То идва от голямото, а той самият е безпомощно птиче сърце, което се е поддало на изкушението.

Студената скала. Без специално оборудване не можеш да я изкатериш. Но едва-що му хрумна тази мисъл, и той, след по-внимателно вглеждане, вижда добре опорите за ръцете и краката на два човешки боя високо, колкото му трябва. Разбира ли към какво се приближава? Няма заобиколен път.

Няма заобиколен път — та нима си е въобразявал, че би следвало да го има? Нещо у него настоява да се махне оттам, колкото може по-бързо.

Не, заявява си непреклонно. Пък е и късно. Всъщност той вече е увиснал горе на каменната стена като муха.

Примката не помръдва над главата му. Той е на половината път до нея и за него не представлява никаква трудност да измине останалото разстояние, но при все това спира за малко, където е. За да покаже, че може да се спре.

Че имам нещо, с което сам разполагам.

После изпълзява по последната къса издатина на сигурните опори. И ето го горе при примката, гологлав, почти докосвайки я с чело.

Уф, с челото си.

Защо не.

Именно с челото.

Здраво се вкопчва в скалните издатини. Ръцете му треперят. Съвсем до очите си вижда кафявата или кафяво-черната примка. И прави следното: предпазливо допира чело до нея.

Примката леко, едва доловимо потрепва.

И отново застива неподвижно, сякаш е мъртва.

При това той едва не се срива от пукнатината, в която се е захванал. През него минава огнена тръпка. Това бе първото. Друго няма да има.

Залавя се за цепнатина в скалата и се задържа така.

Беше очаквал да е студена, но не се оказа така. Примката бе топла като въздуха, в който висеше, сгряна от слънцето, подобно на всичко останало. Не можеше и да става дума за нещо безжизнено. Още усещаше безкрайно лекото потръпване на живот в челото си. Що за живот?

Среща, състояла се в един пламък. Двамата, които се срещнаха у него, притихнаха редом и лумнаха.

Той не е в състояние да помръдне дори пръст. Сега е тук. Пред него виси примката. Ще я хване ли така, както е оформена? Не, не. Изкушава се да го стори, да се отпусне с дясната ръка и да хване с нея хлабавата примка. Не, не.

Няма да бъде внимателна хватка, защото е тъй напрегнат.

Ами ако я дръпне?

Не се знае, но онова, което вече бе станало, ще се развали. Махай се оттам.

Не мога.

Не помръдват. Нищо друго не може да се констатира. Преди те да лумнат, ставаха светкавично бързи неща. От единия към другия и обратно.

Примката не се хлъзга, не се отмества нито нагоре, нито надолу, не се подава повече, отколкото преди.

Тук няма никой, който би надникнал в очите на младежа — дали погледът му наистина е угаснал, или просто дава вид, че е. Той не е направил и най-слабо движение. Нима отсега нататък ще виси там, заедно с онова, другото — нима не съществува повече?

Минават може би минути. Никой не ги брои. Всичко тук е вкаменено.

Не, не е мъртво — вместо това шумолящи реки се вливат в неизвестното. Като вкаменен мъжът разбира това, чувства го. В неизвестното. Реки.

Ако след това стане някой, то във всеки случай никога не ще прилича на онзи, който бе преди.

Най-сетне поотпуска мускули. Тялото се освобождава от напрежението, което го вцепеняваше. Отваря уста, но не изрича онова, което щеше да каже. Пръстите, горещи от желание да стиснат примката, се движат опипом и намират скални цепнатини, в които да се захванат при слизането. Ръцете се редуват в хватките им, краката сменят опорите, върху които стъпват. И ето че те свършват, той се плъзва надолу по останалата част от скалата и се спуска на пътя.

Над него примката виси, както досега. Без никаква промяна в своя цвят или форма.

 

 

У младежа бушува пожар. Пожар дълбоко вътре в него, в недрата му. Разни неща бяха профучавали през него, подобно на тъмни греди и реки. Непрестанно.

Отново се намира на стария запуснат път край скалата с примката. Не си дава труда да го погледне, притеснително му е, вместо това го пресича и отива до самия ръб на главозамайващата пропаст. Надолу и извън нея — синева. Дълбоко долу той вижда много къщи, разположени на брега на пенлива река. Погледът му обхваща покривите. Съглежда автомобили, малки като бръмбари, да се придвижват по шосето там. Вижда хора да вървят, без да излизат от сенките си, ситни като мравки.

Взира се жадно във всичко. Именно жадно. Ожаднял е. Сега, когато у него сякаш нещо беше разчистено. Внезапно изпита усещане за свобода.

Реките се вляха в неизвестното. Повече за това той не знае. Знание всъщност не получи. Стои на самия ръб на пътя, там, където топли въздушни вълни от склоновете долу играят нагоре към него с плътния въздух от долината.

А той стои ли, стои там. Тук стои друг. Променен от мълнията. Променен от неща, за които човек не желае да мисли. Пожар дълбоко вътре в него.

Там и преди гореше. Вътрешният огън го бе тласнал нагоре, срещата бе предизвикана от него. Пожар се срещна с пожар. После настъпи освобождаване. Не може да се разнищи, прекалено е запретено, но, тъй или иначе, при цялостното объркване сега е свободно.

Опарен и свободен, такъв ли е? Застанал на ръба, той се взира в долината и в другите. Те са редом едни до други. Отмалял е до краен предел и затова стои там и ги гледа. Тихо пламтейки. И свободен.

Какво е онова освободеното, дето жужи край него! Да извика към онези там долу, той не може, ако слезе при тях подир малко. Каквото казва, го мълви тихо на себе си, за повече няма смелост.

Беше тласнат нагоре към онова, то му бе вдъхнало страх, но го преодоля. Внезапно се усети самотен.

Редом едни до други — нима човек никога няма да бъде повече след това?

И то ли изгоря всъщност?

 

 

Напечените скали тук крият неща, които държат в тайна и които един младеж усеща, изпълнен с копнеж по тях. Той си тръгва оттам, леко олюлявайки се, парнат и объркан, няма какво да сподели. Срещнахме се и пламнахме — такова нещо не можеш да разкажеш, без да се изложиш на жлъчен присмех.

Това е неговият пожар, но той остана сам. Не го знаеше. Сам за момент, може би.

Наоколо са сенките, пътеките, скалните пукнатини и тайниците. И това, което не се назовава. Също и гробовете на онова, което не знаеш, когато ставащото в планината приключи. Застаналият там не вика, не е в състояние да го стори, след като в самите му недра тлее пожар. Някой ден то може би ще му се удаде, сега обаче не. Застанал така, той казва на себе си с треперлив глас:

Срещнахме се и огънят лумна.

Какво точно с какво се е срещнало, остава скрито за този, който стои там, разтреперан.

 

 

Редом.

Така трябва да е.

Не за да се разкаже. Нищо няма да се разказва. Но за да не бъдеш самотен след един такъв пожар.

Какво беше това с волното бягство, беше ли то момент, изпълнен със заблуда?

Ветровете, задухали нагоре откъм долината, се хвърлят върху лицето му. Идват от долините, бреговете, хълмовете там долу. Там, където реката свети с водопадите си нощем, когато човек влиза в нощта и не мисли повече. Застанал горе на ръба, той гледа надолу. Мислят ли те колко бързо може да настъпи обрат: на идната сутрин по планинските върхове ще да се е напластил снегът на смъртта.

Внезапно той гледа хората с жажда. Там долу те ходят. Трябва да слезе.

Какво ще стане тогава?

Да стане? — пита се той със страх.

Постепенно усеща, че се е съвзел достатъчно след напрежението, та вече да предприеме слизането. Скоро се чувства по-добре. Колкото все по-надолу се озовава.

Ето, тръгва покрай реката. Поради наклона на долината реката се носи доста бързо, но в този сезон на годината не е пълноводна. Горе, на стръмно криволичещия път, той размишляваше за реката, за това, как се лее искристо през лятната нощ, бе мисълта, с която се ободряваше и която тогава му бе нужна. Тук няма нито един поток, който сега може да искри.

Долу при хората, хайде.

Какво ще стане сега?

 

 

Летен ден със сподавен зной. Той слезе по шосето, от чиито две страни имаше хора. Повечето бяха погълнати от бъхтане по нивите си и дори не го погледнаха, когато минаваше покрай тях. Други се носеха по пътя с коли. Той се опитва да открие с поглед някого, който не бърза толкова, и го вижда, седнал в тревата сред градината си малко встрани от пътя. Без много да му мисли, свива натам и влиза в градината. Младо момиче се е разположило на тревата, обляно от силните слънчеви лъчи.

Девойка, естествено.

Не я познава особено, но знае коя я. Разменяли са си по някоя дума за времето, за вятъра.

Тя е привлекателна, както седи на тревата в тънка лятна рокля, през която просветва свежата й кожа. Става, когато той се насочва право към нея. Защо го прави? Бои ли се?

Вижда я, че става и че е неспокойна.

— Добър ден.

— Добър ден? — отвръща тя с въпросителен тон.

— Е, всъщност нямам кой знае какво… — подема той припряно и се заковава на място.

— Ами да. Какво да има? — казва момичето. Но го заглежда.

Заглежда ли го? Да, заглежда го. Застанал там, той има вид на смутен и тя забелязва това.

Той казва задъхано:

— Видях те, че седиш в тревата. Някаква причина?

— Всъщност аз би трябвало да те попитам за това — отговаря тя, гледайки го право в очите, но гласът й не звучи така, сякаш иска да го отблъсне.

— Мислиш ли, че се натрапвам?

— Защо да го мисля? — пита момичето, взряно в очите му. — Нали имаш някаква работа?

Той да има някаква работа? Има такава работа, че движенията му стават несигурни. Какво ли вижда у него? Тя отново пита припряно, думите като че ли избликват от устата й:

— Какво ти е?

— Нищо — отвръща той и млъква. Веднага след това подхваща: — Но има нещо друго, за което с удоволствие мога да говоря.

— Така ли? — Тя все така го гледа право в очите.

— За това, че те харесвам.

— О, не.

Лицето й поруменява.

— Не говориш сериозно — продумва.

— Тогава си иди! — казва той, изтръпнал, че тя би могла да вземе думите му на сериозно. Гледа челото й. Гледа само челото й, което е открито и красиво.

Тя не си тръгва. Ясно му е, че няма и намерение да го прави. Гледа вторачено челото й, сякаш обзет от жажда.

— Ти си първата, която срещам — продължава да говори той, сигурно безсмислено за онзи, който не е бил с него горе.

— В какъв смисъл точно?

— Просто така го казвам. Но не би ли искала пак да седнеш?

Тя не сваля очи от него. Казва:

— Ще стоя, докато стоиш и ти.

Той потръпва. Но не казва: Да, тогава и аз ще седна. Само стои, загледан в челото й. Някой от тях трябва да бе направил крачка напред, защото сега са по-близо един до друг. Той усеща откъм нея уханието, излъчвано през роклята. Аз съм сред хора, аз съм сред хора, мисли си.

Вижда, че иска да пристъпи по-близо до него. Момичето няма и най-малката представа за онова, което бе изживял.

— Мога ли да те помоля за нещо? — пита я.

— Не знам — отвръща девойката, без да спуска очи от неговите.

— Е, добре, какво е то? — пита го все пак. Очите й са станали други. Менят се през цялото време.

— Челото ти — казва той сякаш без смисъл.

— Челото ми? Какво искаш да кажеш? Днес си толкова странен. Никога не съм те виждала такъв досега.

Той кима.

Челото й е съвсем пред него. Слага ръце на раменете й. На тях има само две тънки презрамки. Навежда малко главата й така, че челото да се подаде по-напред. Докато тръпне от вълнение, той го допира със своето.

Тя потреперва, сякаш я е опарил.

— Уф, пусни ме!

Надеждата у него се срива като след катастрофа. Не е бил освободен. Онова не е изчезнало. Но другото: тъмните греди и въртопите на реките, които се вливат в неизвестното.

— Какво казваш? — пита я с уплах. Не получава отговор.

Той вече я е пуснал. Ръцете му са увиснали. Впива очи в нея, изпълнен със страх.

— Ами тогава бягай оттук! — приканва я.

Тя не помръдва. Прави крачка назад и остава така, в мълчание, което трудно се издържа. Не сваля очи от него.

— Не исках да прозвучи така — отронва.

Прави две крачки напред, право към него. Греди и реки…

— Какво има?

— Искам да те целуна — прошепва тя с полуотворена уста.

Той отронва едва доловимо, в плашещото неизвестно:

— Не знаеш какво целуваш.

— Във всеки случай целувам.