Таряй Весос
Лодката вечер (7)

Мореплавателят и огледалата

Наведи се над водата и огледалата.

Те блестят и омагьосват.

Да се плъзнеш надолу към тинята. Хич и не мисли. Хич и не мисли. Тинята внушение ли е? Недей да мислиш. Неизвестно е това, което освобождава и обайва.

 

 

В ход е омагьосването в близост до огледалата. Наведи се колкото може повече навън, само да не те напръска. Дълбокото стига тук чак до планинската стена, за малко да се прекатуриш и готово. Но краката все още намират опора в храсталака, в уханията и нерешителността, във всичко, което преследва човека и от което ти се е искало да се отскубнеш.

Наведи се и помисли. Поне се опитай да помислиш. Не става. Не са мисли.

Наведи се и се почувствай готов, за да започнеш да се плъзгаш. Мислите за плъзгане стават все по-силни, колкото повече се вглеждаш във водата. Образът там е ясен, отчетлив, в него може да се чете като в книга. Няма течение, което да дърпа настрани чертите на лицето, та да се разкривяват, огледалото не обезобразява нищо. Но по-дълбоко има течение, което дърпа. За него се мисли сега.

Във всеки случай лицето е сега разкривено. Сгърчено, то не прилича на себе си. След нещастия, прииждали като лавини там отзад, където той е имал своя полуизминат живот. Какво всъщност се е случило? Той пресреща собствените си уплашени очи там долу.

Наведи се още малко.

Срещни едно око, което казва: Ела!

Толкова зле е. Каквото и да е, все едно е, щом е станало тъй изкривено, заключено и зло.

Заблудата бе започнала. Скоро образът долу ще започне да се рее. Да всмуква, да обвързва и да разкривява. Вече не вижда долу собственото си око, а разпръснато око и това парализира важни свързващи линии вътре в него самия.

Чувства се отчужден на собствения си бряг. И смразяващо самотен. Не бе пресметнал силата на собствената си съпротива, докато все още имаше време. Докато все още имаше съпротива.

Там, откъдето бе дошъл, зеят две големи скърби и някое и друго разтърсващо поражение. Никога обратно там, казва той в този ожесточен час. Не всичко е разпиляно, чете той в ужасяващото око във водата.

Тук няма вече нищо повече.

Нещо трябва да се направи. Да се направи. Спрян от водата и всмукването от дълбините, той мисли точно така — защото има обърнатите огледала срещу себе си.

Приплъзни се още малко.

 

 

Огледалата в заблудените очи там долу са се оживили и работят с него с всички сили. Всмукват го към себе си. Той разбира по-добре и по-добре, че там трябва да иде. Сега. Поотпуска се, започва да се оправя. Няма никакъв път между водните огледала. Те увеличават силата и своята мощ на привличане, хвърлят обратни образи от дълбините. Той им е пленник, вярва в тях, вярва сляпо в това, което му разказват.

Наведи се навън още малко. Още няма срив. Вгледай се в образа, който би трябвало да го представлява. Скоро му убягва, че той вижда всъщност своя собствен образ. Не разпознава в него нищо. Окото сега не е човешко око. То е някак преобразено, вика: Ела, а огледалата привличат безотговорно в промеждутъците. Има своята притегателна сила, защото това става на най-крайния ръб на стръмнината.

Напред и назад през цялото време. Късото време — това не може да изтрае дълго.

Блясък на огледала, които липсват, цветове в шлифовани ръбове на огледала, които обещават нещо по-добро. Омаяният горе на скалата не може да излезе с някакво истинско противодействие, това е вече решено.

Привлича: Ела!

Не е съвсем готов за това, краката увисват още малко, закачени за онова, по което е вървял.

Ела сега!

Не знае напред или назад, не знае кое е горе или долу. Това направиха с него огледалата. Но все още не се оставя да бъде приплъзнат надолу. Ела долу, казва то любезно и настойчиво. Той се навежда по-дълбоко и по-продължително.

Ела! — казва то и това е най-хубавата дума, която чува.

Чертите на лицето долу във водата губят обичайните си форми, избледняват от тежкия натиск, от напрежението. Остават само чифтът очи и онова, което казва: Ела! — равномерно като часовник. Има строга равномерност в онова, което е част от властта, която то има над него.

Той не знае, че изкушението и преследването, които се надигат насреща от водата, произтичат всъщност от самия него. Това му е чуждо. Чужд добронамерен приятел.

Най-хубавата дума се приближава откъм своята посока. То е двойно и през цялото време има по-късо разстояние между горе и долу. Всъщност се задълбочава, става по-дълбоко, всъщност през цялото време малко потъва и едно-друго важно угасва.

Но какво е важно и какво не е, когато собствените ти черти са се разпаднали? Дори и опитният на планинския ръб няма някакво приемливо гледище за това.

Най-хубавото слово оттам долу и тук горе се срещат и така всичко е готово за действие. Той не вижда рязката граница, през която минава. Краката започват да се изхлузват от своята опора, те правят това без някакъв сигнал от някаква централа.

Изобщо не е наясно, че той самият се плъзва надолу в този момент. Защото усещането за горе е равностойно.

Но ето че сега се спуска надолу. Пречка подир пречка тук горе трябва да го пропуснат и да разхлабят хватката си в него.

Спуска се надолу тихо, както сянка в дълбочина. Той не беше толкова нависоко, бе точно над водната повърхност. От това произшествие по нея не се образуват кръгове, само образът в огледалото става някак разпилян, това е всичко. Става меко и горе и долу в началото още не са сменили местата си.

Той е отпуснал последната хватка.

Мислите се преплитат в един безнадежден водовъртеж. Остави се да се спусне надолу, изплашен от това, че лицето му се разчупваше, докато го гледаше. Беше естествено да се спусне във водата. Човек беше всичко друго, онова, което викаше.

Преходът едва ли се забелязваше. Малко изтръпване от студ отнякъде. Окото, което причини движението, го няма. Мислите за онова, което го доведе тук, също ги няма. Сега то пропукваше над него като експлозии на нещо ново.

 

 

Огледалото му се счупи и изчезна, но само в секундата, в която окото се докосна до своя собствен обърнат образ. Докато той потъва, окото отново се появява, разкривено под водната повърхност, и вижда огледала или огледални образи в невъзможни фигури там долу. Те отразяват и просвяткват с невъзможни неща, докато той самият потъва все по-дълбоко и недостигът на въздух започва да го пристяга. Бързо става настойчиво, започва да маха с ръце и крака, за да поеме още въздух, без да мисли или да си спомня къде имаше въздух, уплашен и още повече борещ се.

Всичко наведнъж. Стават неща, които той не разбира. То протича през него за никакво време. Само малко от него успява да улови.

Наоколо просветва. Беше взел със себе си на дълбокото няколко перли светлина. Нищо странно с това. Огледалата са горе, разположени с всевъзможни ъгли. Перлите святкат около главата му и осейват с малки светлинни точици пътя му надолу. Той ги докосва със силните движения на ръцете си и тогава те стават още повече.

Бързо престават да го съпровождат. Става по-тъмно, но не съвсем.

Всичко наведнъж. Струни, които тръгват от него навън в сгъстяващата се тъма малко по-нататък. Странни отблясъци от огледалата и от неговите собствени чудовищни очи, и от перлите, с които той все още мисли, че понякога воюва. Тук нищо не спира, всичко се носи нататък, всичко тук долу се отнася от течение, бавно, с мека загриженост, която живее в голямата сила. Самият мъж бива прихванат от това и отведен полека и сигурно. По-нататък и нагоре във водните пластове, към повърхността.

За това той няма никаква мисъл.

За него всичко се случва наведнъж. Огромното взривяване за въздух. В ушите му тътне гръмотевица. Надолу го дърпат дрехите, но той се издига нагоре.

Междувременно се вцепенява и отпуска наполовина. Перли и отражения в огледала, всичко светещо гасне край него. Нищо тук не се провиква. Отпуснат, той бива изведен косо нагоре и нагоре — поради своята собствена олекотеност и поради твърдите закони, валидни за теченията в глъбините тук.

Наполовина отвъд както е, не му липсват танцуващите огледала, които така бързо изникнаха. То е някъде другаде и той го беше забравил. И никой не вика.

Не, никой не вика тук долу. Така му се беше сторило, той е далеч от по-тъмните неща, които тук се втурват към него: ако ще потъне. На ръба е, но през цялото време е нагоре, косо нагоре към повърхността, където има въздух. Той не го знае, сега той нищо не знае. Допуска, че има сянка, която минава покрай него, насред нея пламти точка. Изглежда по-голяма, отколкото може да бъде, защото е възникнала в огнена искра някъде. От повърхността, която той не познава. После няма нищо. Но повърхността вече не е толкова далеч. През цялото време приближава границата на пръсване. По-тежко и по-гъсто, за това той не знае повече от другото.

Сега знае малко.

По-тъмно там долу.

Има ли нещо?

Какво е нещо?

Тук няма никой.

Отдолу се стеле здрач. Все по-дълбок здрач.

Гръмотевица в ухото.

За течението тук долу той изобщо си няма и представа. То бързо бе променило посоката си, сега бележи отклонение и тутакси отново се спуска стръмно надолу.

Все едно, той не забелязва нищо.

Мъжът застава в тинята още веднъж. Не е съвсем тъмно, тук е по-плитко, така че малко от дневната светлина се процежда долу до тинята. Има някакъв блясък, но полуугасналият не може да го долови. Стъпил е в тинята, тежи от целия земен боклук, в който се е навлякъл. През ушите му минава гръм. Желязната хватка на гърлото и гърдите започва да се вцепенява. Ако той вижда нещо, то е в неговото собствено въображение. Тук всичко става бързо.

Но животът прави напук, не иска това.

 

 

Той усеща, че нещата минават покрай него. Всичко е заблуда. Покрай него минават странни сенки. Минават гори. Минават цели народни морета. Изниква неочаквана ивица от друго място и малко просветлява: той усеща, че стои върху нещо. Потръпва във всичко полувзривено. Стъпил е на твърда земя с тежките си ботуши. Това донякъде го просветлява, предизвиква буйно дърпане с краката, за да се освободи от ботушите и да стане по-лек. Той има известно предчувствие за възможност да се направи по-лек и да се издигне нагоре. Тук има едно нагоре. Обезумял е от недостиг на въздух, но се навежда и успява да си свали ботушите. Бори се, сваля и палтото. През това време е полумъртъв, но се бори. Вече е и по-лек, сега отново следва течението.

Той надава силни викове, докато всичко това става, мисли си. Бори се с ужасяващи чудовища, мисли си. Разбутана тиня кръжи около него и се оттегля, самият той сега е по-лек и се надига нагоре при нов тласък на течението. Не го забелязва, отново всичко му се губи. Но всичко стана невероятно бързо, след като се остави да се спусне във водата, и у него все още има живот.

Посреща го поглед, който поддържа живота в най-последните завои, няколко буйни образа, които се разширяват. Той не го съзира като нещо за виждане, а по-скоро го усеща като тласък.

Скоро е вече горе.

Става голямо и различно. Част от лицето му е над водната повърхност — сега въздухът и водата се реят на парчета, мисли си той. Не знае какво е това, но нещо, което е носел вътре в себе си, експлодира. От него падат огромни люспи, той се издига в небето. Поема всичкия въздух на света. Повече нищо не знае.

Но още не е готов да плува на водната повърхност. Лицето само се грижи за дишането. Водата от време на време го залива, ала той се понадига и поема в себе си последното, което може от атмосферата и въздуха.

Меката неудържима мощ на течението отново го подхваща и бавно го носи със себе си. Той усеща това само донякъде, все още.

 

 

Отново огледалата играят с него. На слънчевата светлина те работят. Защото там горе има ден и слънце. Там долу той беше попаднал в една изкуствена нощ. Понякога се спуска под водната повърхност, но пак се издига над нея и може да задържи дъха си когато трябва. Изложен е на всевъзможни лъчи, които му е трудно да понася, на всевъзможни сенки, на всевъзможни полудремливи самовнушения.

Стигнал е до място в течението, където се носят отделни дървени трупи. Дървосекачите, които са ги пуснали, не се виждат наоколо в момента. Един от стволовете го удря отстрани и без да съзнава какво прави, той го обгръща с ръце в конвулсивна хватка, която не отпуска. Това го държи горе, а лицето му — над водата. Така плуват заедно по течението. Не мисли за това. Надали го и знае.

На бреговете покрай реката не се виждат нито хора, нито къщи. Когато отчаян излезе, той веднага влезе навътре в гората, където широкият воден път тече самотно. Не се беше приближавал до него чак преди да дойде тук.

По тези места има гори, иначе всичко останало е пустош. Някой го вижда във всеки случай. Птиците горе във въздуха го виждат, беше го забелязал това. Те реагират по различен начин. Някои мълчат, други започват да кряскат както могат. Два гарвана прехвърчат от дърво на дърво, мълчат тихо, но следват, чакат своето време.

А плувецът, дали самият той чува нещо? Вижда ли нещо? Не, той още не разбира какво има за виждане или за чуване. Нищо не е готово. Птичи крясъци и слънчеви отблясъци се променят с потапяне във водата — и така продължава. За поредицата образи той е сляп. Спи до половината напред, поема в себе си отново жизненодаен въздух и изкашля водата. Той се носи бавно, но неотклонно към юг, увиснал върху дървения ствол, покрай безлюдни брегове. Водните огледала го атакуват с изопачена слънчева светлина и с всичко, което е опасно и объркано в ситуация като неговата.

Внезапно той надава вик. Нещо го е ударило в крака долу. Веднага го пуска, но болката, която си въобразява, че е изпитал, го пронизва както водата, която тече край него. Това го разбужда.

Рита напосоки. Сляп страх, който лесно се усилва в хаотичните и празни потайности, които той има в себе си след борбата. Отново нещо го захапва или ужилва. Долу в дълбокото.

Нещо ще го изяде, мисли си той в паника. Проблясък от огледало му даде да го разбере. Може би вече е полуизяден? Как да го узнае? Огледалата и неговото собствено положение съвсем близо до смъртта могат да разкажат онова, което никой друг не може.

Той се хваща за нещо, което трябва да представлява: не, не!

Вик за помощ.

Викът беше силен. Търкаля се към бреговете. Двата гарвана, които го следват и изчакват, изпърпват от най-близкото дърво и се впускат в дълъг завой навътре, преди отново да се върнат и да се спотаят в едно близко разположено дърво.

Викът се връща като ехо, нараства в широката тишина тук. Разкъсва една ципа. И сега веднага удря възбуждащите огледала с всичко, което те имат. В пукнатини и дупки, които безпощадното движение напред едновременно отваряше и отново запушваше, там нападат те.

Ела! — казва то. Съвсем както преди, на суша.

Той не го разбира.

Ела? Какво значи това?

Не, отговаря нещо в него наслуки.

Той е безразличен.

И все пак това е момент на разбуждане. Намира се край шумолящи брегове. Върховете на горските дървета тихо шумолят. Бързо и рязко събуждане. Той все още се държи за дървесния ствол.

Тишината също има ухания от сушата до полумъртвия, който се носи на тласъци като дървесна трупа. Странната миризма, която го следваше от тинята, се смесва с тези ухания. Птици се реят в простора в същата посока като него, водата и огледалата. В един проблясък излиза пред него като голямо и шумолящо пътуване.

Че това са лешояди, които го следват, той не разбира, схваща ги като нещо, което му харесва. Всички са навън и пътуват. А сега той може да притвори очи и да поотдъхне, мисли си неясно, докато потъва в злощастието си отново.

Пред него се изпречва малък нос, вдаден в реката съвсем наблизо. Хрумва му да гребе с ръце и да се добере с плуване до брега. Но от това сега нищо няма да излезе, не му е останала никаква сила. Остава му да се задоволи единствено с факта, че е по-лек от водата и без да оказва съпротива, да се носи по една река.

Явно не може да заспи, сега пък главата му се удря в нещо с удар, който се повтаря многократно. Оказва се дървесен ствол, който потъва и сега подава над водата само коренището си. Мъжът има свой собствен ствол, в който се е вкопчил, но за всеки случай отваря по-широко очи, забелязва, че засега има за какво да се държи.

Минават покрай ствола, който потъва, напомняйки тъмно лице, подаващо се над водата.

Блажена почивка е да си възвърнеш пълно съзнание на този дънер, да се държиш за нещо, което не пропада в момента. Но нещо друго пърпа в същото време току над него. Птицата и смъртта. Птицата се разполага наблизо на неговия ствол, но отново излита. Все още няма никаква смърт. Сиво-черната птица се надига тежко и разочаровано извън полезрението, за да почака още малко.

Краят, който наближава, е сякаш в комплект с птицата. Не някаква такава бурна смърт, а тиха, лежешком, умиране, което живее в ямите на гората и относно което гаргите никога не се лъжат. Мъжът нещо подразбира, насмалко да изпусне ствола, но бързо се съвзема отново, когато птицата излита. Дървото е нещо благословено, като опора в дълбока вода. Не искам да потъна, мисли си той.

 

 

Мъчителните хаотични огледала са упорито нагласени срещу плувеца. Всичко, за което той иска да мисли, накъдето и да обърне злочестата си глава, е, че огледалата са там и внасят още повече объркване. Може ли да е истина, че е така по този начин?

Не е истина, опитва се той да каже веднага щом пред очите му за момент се поизясни. Не го виждам. Нищо не бе истинно днес, мисли той.

Нагоре и надолу. Веднага след това повече не съумява да се държи за дънера. Отпуска хватката. Тутакси потъва под повърхността. И достатъчно дълго, за да види как доста неща поемат от него надолу, неща, които са се събирали и са го следвали по пътя. Той среща малки странични отблясъци от тях и ги улавя, че не са любезно настроени. Но са прекалено малки, за да го погълнат.

Той е долу само за миг, хваща се за дънера над себе си и отново изплува. Не може повече освен малкото, което се иска, за да се държи за спасителния жълтеникав ствол. Той не размишлява за тежест и тегло, само усеща, че е по-лек.

Да, изкачи се отново нагоре в свободната повърхност. Една мисъл се оформя през всички препятствия, а именно че всичко това е странно. Нещо повече също, но тук той спира и не продължава.

Едно начало на нещо:

Че е странно.

Малко по-късно:

Колко много е нужно?

По-нататък не отива.

Така мислеше в свободния въздух, защото сега главата му е отново над водата. Над блестящата повърхност. В мекото течение на водния път.

Той все още не прави нищо сам, не помръдва и се носи по течението. Докато мисли мисълта, че е странно. Тази мисъл заседна в него като един вид утеха заедно със ствола, който бе изпуснал и отново придобил.

Течението сега го е поело в своите ръце и сякаш е добронамерено и иска може би някъде да го извади на суша. Като друго дърво, пуснато с трупите. Като друг боклук. Такива, каквито понякога с удоволствие плават.

Не идвай тук! — мисли си той бързо. Отваря се нов прозорец на мисъл.

Мисля това за птицата, мисли той.

Не идвай!

Ела! — казват огледалата по своя начин, от своите гледни точки.

Той се носи по течението срещу всичко, което може би се намира отпред, без ни най-малко да го е грижа за него. Съпровожда го цялата му свита птици и смърт, и водата, от която той така и не може да се освободи, както и от огледалата на внушенията.

Ела! — казват другите. Самият той не го иска.

 

 

Той мисли: Какво е това? Отново и отново. Какво значи? Накъде се нося?

За мен ли е това, не мисли той.

Да спи. Уморен до смърт.

Не може да спи. Никой не може да спи. За онзи, който заспи, горе във въздуха кръжи птица.

Сякаш плува през огън и вода. Макар да изглежда като вода, то е пълно с огън. Плува в безкрайни времена от един заплашителен огън. Плува с голяма свита, долу в дълбините, на бреговете, в небето. Заедно с птицата, която придружава смъртта. Заедно с безбройните дървета на сушата.

Огледалата също присъстват и го изпълват с всевъзможни сипещи се наоколо късчета. Напомнят му за неща и ги покрива, преди да се избистрят.

Той си спомня за доста от уханията на сушата. Дотук те не стигат. Огледалата ги изстъргват, той също е с тях. Твърда почва. Земя, дърве, трева. И безкрайно време. Той допуска също всичко останало, което го няма, когато главата само се плиска в самата повърхност на водата.

И една стена от лица се появява, мисли той. Не може да се отърве от тях. Непонятната стена от лица, които са разположени по бреговете, толкова плътно, че човек не ги вижда другояче освен като стена. Огледалата ги показват по безпощаден начин. Стената и добрата твърда почва. Плува покрай нея. Стената пропуска уханията навън.

Устните в стената. Не иска досег с това нещо. Плава покрай нея, изпълнен с неприятно чувство.

Те нещо викат.

Не искам.

Огледалата се извръщат доволни.

Там има лица, които се пукат и не са пропаст, не лица, а цветя, под които можеш да се скриеш. Не обаче и тогава, когато плуваш покрай тях. Виждаш ги — те се разтварят и просто са си там.

В течение на вечността.

Виждаш лицата в стената, които се свиват и взривяват като пепел, и там има един друг, строг и взиращ се човек в отвора в същото време. Всички познаваш, били са около теб, в любов и трудни времена, огледалата са открили това, огледалата разполагат с безкрайно време.

Устите викат за нещо. Навън през водата. Дълго покрай плувеца. Какво именно, не се чува.

Черните птици кръжат над водата със спокойно търпение. Летят изпреварващо и чакат долу. Следват го, след като са чакали отгоре. Плувецът се движи прекалено бавно за тях. Но тяхното търпение е от безкрайни времена и винаги е било възнаграждавано според заслугите.

 

 

Плувецът се носи със своята така събрана свита през страната. Това е едновременно неговата страна и някаква съвършено непозната. Това е неговият бряг и неговите птици, неговото лице в стената, неговият вик във вика.

Своите собствени загадки той зазижда — сякаш сам е бил загадка вътре по стените.

И неговата скръб е тук. Скръб, която нито той, нито някой друг би могъл да обясни.

 

 

Постепенно то се събужда у него, всичко онова, от което е искал да се махне. Огледалата търсят по протежение на бреговете и намират това, където е или го няма. Пътуването продължава понякога близо до бреговете и се отдалечава на други места, но огледалата винаги намират точно. Те имат много форми и много задачи. Святкат и пронизват, достигат целта през ограждения и пластове тиня. Те минават пряко през всичко. Не престават да бъдат част от него.

Ако нещо танцува по бреговете, то това не е някакъв радостен танц. Плувецът не го знае, той живее само с една част от себе си, и то толкова, че гледа да се държи с нос над топлата лятна вода, вместо да я остави да се отпусне така, както тя самата иска.

Сега известното е неизвестно. Онези, които познава, ги няма днес, сякаш твори той. Не казва нищо за това, че той самият е избягал от тях.

Плувецът не забелязва също, че всичко става толкова бавно. Че отминава само скъпоценното време. Той мърмори и бърбори за безкрайното време като слабоумен.

Това беше моят вик, мисли си презглава. Той не отправя никакъв вик, но все пак казва: Аз съм този, който вика.

Казва го, докато оглежда устите в стената — да, разбира се, това си е неговият вик. Той може да диша, той не умира.

Няма вече тяло, което да усеща. Още не може да използва ръце, за да загребва водата. Но многобагрената свита на сушата, във въздуха и във водата, която го следва, продължава да е с него и той я усеща заедно с вятъра и сенките, и глухите викове, които принадлежат към дългите водни пътища.

Те стават повече и повече. Те го следват по течението на пътуването. Откъсват се от произхода си и го следват, преди да са го разбрали. Това е могъщо всмукване, ужасно, изкоренява всичко, изтръгва го и го повлича със себе си.

Голямо и малко, но нито един човек.

Невинният плувец там на повърхността става постепенно само един предлог.

 

 

Промяна.

Жив кучешки лай отеква зад дърветата на брега. Високо и предупредително, със съответното мълчание след това. После редица сигнали от скритото куче.

Къщи? Не се виждат никакви къщи. Това е първото, което минава през плувеца. Беше плашещ звук. Но никой не се вижда. Предупреждаващото куче се крие някъде.

Лаят отеква отново от отсрещната скалиста стръмнина. Ехото очевидно дразни кучето, то продължава да лае. Хаос от звуци се хвърлят едни срещу други, пресичат се, кръстосват се и се разсичат — безсмислено, но безкрайно радостно насред всичко, което съществува тук отпреди.

Този във водата оставя звуците да се сипят върху му. Лежи насред тази олелия и усеща как в главата му под десеторно увеличения череп се образуват извивки и напречни линии. Нито един от собствените му викове не е съществувал. Тук е викът. Нещо започва да клокочи в гърлото му с вкус на тиня и вода, той самият се плаши, когато широко отваря уста и пролайва по-ужасяващо, отколкото е допускал:

— Аууууу-ауу!

На брега се възцарява мъртвешка тишина. После се разнася уплашено джафкане. Звуците, нададени от мъжа, явно са отекнали отвратително в ушите на кучето, то пропуска само едно пищене през зъбите си.

Течението на реката леко щипе плувеца. Пътят на юг е открит.

Зрението на плувеца се премрежва от всички негови объркани видения. Какво е това? Първият досег с нещо, след като е бил долу на дъното сред тинята.

— Бау-бау — вика той.

Език, който тъкмо е научил.

Откъм хълмовете долита отговор.

Тогава кучето се разярява, било от страх, радост или загдето са го дразнели. То забравя да се крие, скача на един самотен камък на брега и започва да се дере от лай. Лае срещу онова, което вижда там.

Човекът с нос над водната повърхност се вдига колкото може, за да си освободи устата. Те се поздравяват на един разярен или по-скоро отвратителен език. Изпълват долината с този недружелюбен език.

Плувецът се е възбудил и при това прекалено силно. Повече отколкото може. Точно насред едно „бау!“ той отново се отпуска и същевременно се топва под водата. И това му е повече от достатъчно да се опита да се спаси.

Кучето замлъква и изчезва.

Пътуването продължава както преди. Плувецът преодоля и последното потъване, но е на края на силите и страданието си, там, където дори дразнещите огледала не означават каквото и да било.

Какво следва?

Да, свечерява се.

 

 

Вечерта започва полека-лека да дава знак за себе си след този труден ден. Топла, хубава вечер.

Пътуването всъщност не е продължило особено дълго. Все още не е стигнало до населени места. Реката не бърза много с онова, което носи.

Хубава вечер за онзи, който има усет за нея. Един плувец като него по течението сега не принадлежи към такива хора. Той се носи на юг като част от безнадеждно затвореното, като едно накърнено съзнание.

Но с кучето има връзка.

След първия сблъсък положението става по-меко. Става ясно, че кучето го следва иззад крайбрежния храсталак също както търпеливият гарван го следва от дърво на дърво. Гарванът още не е загубил надеждата за хапване.

Кучето има други и скрити мотиви. Контакта с човека. Кучешкият лай говори за тъкан от неща, които кучето знае и които плувецът там сляпо подхвана и им отвърна.

Може би тъкмо това държи готовия да рухне през изпитанието. Той не потъва, той се крепи при мисълта за кучето.

На всеки нос, който се врязва във водата, кучето изскача, за да го пресрещне, надавайки кратко и остро джафкане, което обаче не звучи вече враждебно. Очаква отговор и го получава. Бау! Долита откъм водата, приглушено или по-силно според това, за какво стигат силите. Той ръмжи по кучешки, въвлича се в непознат език и се мобилизира с все сили около него.

На всеки малък нос излиза кучето и чака.

Ехото, което пееше с него, е секнало. Очертанията на бреговете придобиват други форми и не отпращат обратно нито един звук. Те пращят от зрял къснолетен живот, но при все това мълчат.

Вечерта се спуска. Слънцето от огледалата го няма вече, сега вече никой няма да бъде омагьосан. Здрачът се спуска и ще омагьосва повече. Кучето е замлъкнало, подобно на човек, който се е прибрал у дома и е забравил всичко извън стените му. Гарванът изчезва и трябва да се притули за отдих, гладен. Вечерта си е вечер. Но утре птицата без съмнение отново ще се появи.

Плувецът усеща, че изчезва. Имаше чувството, че е следван постоянно. Той се упражнява в своя новонаучен език и надава едно безсилно: Бау! Няколко пъти, без да получи отговор. Но то и не се чу някъде.

Това, че не получава отговор, го разтърсва. Дразни го, прави го същевременно и унил поради поражението. Лежи на гръб с отворена уста, за да извика нещо, ако има сили и на някакъв вид език, все едно какъв. Водата е тъй неподвижна, че не го плиска по устата. Той не помръдва и мускулче — това време отмина. Здраво се държи о ствола с ръка. Гледа с широко отворени очи небето, плътно покрито с облаци. Небето се заоблачи веднага подир залез-слънце. Мъжът лежи и гледа нагоре към потъмняващия покров, без да мисли за нещо особено. Зяпа насреща му. Никой не го вижда. Това е такъв час, в който изобщо няма свидетели.

И все пак плава някак благодарение на контакта с кучето. Не помръдва устни.

 

 

Веднага след това се натъква гол на нещо кораво. Плува с главата напред.

Може би го позаболя, сега не знае какво е болка и не му прави впечатление. Но то не спира неговото движение. Неуморното течение бавно подхваща тялото към твърдото. Там той ще лежи, без повече да се връща.

Веднага след това покрай него прелита голяма птица.

Плувецът не помръдва, зинал срещу вечерното небе, лежейки като мъртвец, понесен бавно и тихо към края на брега.

Птицата се връща и се спуска връз него, каца на гърдите му и прибира криле. Плувецът потръпва и го долавя. Отърсва се и надава вик. Обикновен човешки вик.

Викът беше пронизителен. Птицата, кротка нощна птица, бързо и беззвучно излита. Беше си направил грешна сметка.

Устата на плувеца се пълни с вода при бързото движение, което прави. Страхът минава като ток през парализирания. Той маха около себе си напосоки с ръка, сякаш птицата още е там. Удря с ръка срещу нещо и го хваща. Това е дървесен корен. Дърво от най-издадената част на брега, където водата е отмила почвата. Корени и камъни го посрещат от водата.

Ръцете се вкопчват здраво в корена от само себе си. Двете ръце, той лежи на твърда почва и може да джапа наоколо, без да потъва както преди. През главата му минава спомен, че трябва да се държи здраво, да дърпа. Това го може, след като се разбуди. Може да се поизмъкне малко от вечната вода. Краката му са още в нея, но това няма значение. Там си лежи. Силна треска го разтърсва.

Мракът се сгъстява, но бавно, той вижда нещата около себе си, ала не е сигурен какво точно вижда. Може да гледа с очите си. Размърдва се и измърморва нещо. Вижда водата и трепери от това. Вода? — пита се. Мислите му са все още сковани.

Струва му се, че вижда птицата да се рее в омарата, високо джафка и надава заплашителен вик срещу й.

Отговаря му се.

Отговаря му се на момента и малко по-отдалеч, приглушено и малко уплашено кучешко джафкане. Възбудено и призивно отеква то отново, сега сякаш насочено срещу нещо забранено.

Мъжът се олюлява.

Не е в състояние да издаде и звук.

Кучето лае.

Ако той искаше да отговори, нямаше да може да бъде чут, защото кучето се развилнява все повече и повече. Сега обаче той сигурно е стигнал до брега. Плувецът остава легнал, поклащайки се в ритъма на звуците, без да опитва да се намеси.

Нови поредици от образи, но той не може да ги разпознае. През него сякаш минават канали от светлина, така му се струва. Независими от късната вечер и от здрача. Странни светлинни канали. Не може да ги свърже с нещо. Нито да ги разбере, защото е мъртъв на много места по тялото си.

Кучето продължава предупредителното си лаене. При мъжа лаят се трансформира във видения, които той тутакси отпъжда. После кучето замлъква. Какво означава това?

Друг звук откъм брега.

— Ей! — викат оттам. Още по-силно от кучето.

— Ей! Ей! — викат.

Какво всъщност става, всичко застива, та сетне да се взриви във въздуха, мисли си той. Човешкият вик ечи в ухото му. Вцепенените нишки на мисълта треперят от напрежение. Той бива обзет от възмущение, отговаря буреносно, както му се струва и с все сила:

— Бау-бау!

Не му идва наум нищо друго освен кучешкия език. Не че искаше да се вкопчи тъкмо в него, но бе единственият, който знаеше. Това, което искаше, беше изведнъж прекалено непонятно, за да може да се извика.

Той прокарва вкочанели пръсти, свити в юмруци, през една тъкан, тънка като косъм. Невъзможно, всичко се разкъсва и руши.

Заслушва се. Лежи на гръб. Свил е краката нагоре към тялото си. Ръцете му сгърчено стискат корена.

Случва се нещо съвсем до него. Никой не вика повече, но нещо се случва.

Може да го долови сега, то се приближава. Чува ръмжене, ниско изджавкване и няколко леки плясъка, които разбуждат спомени. Не е в състояние да се ориентира в това.

Взира се в полумрака. Внезапно изниква лодка, поела е откъм брега, изведнъж се оказва съвсем близо.

Мъжът я вижда, но през този следобед бе видял толкова много неща. Бе видял това ново да идва, голямо и странно. Извърта се по посока към него.

— Ей, я по-тихо! — казва някой в лодката на друг, който е също там.

— Здравей, какво става? — обаждат се после от лодката. Някой е застанал насред нея и го казва.

Плувецът не е в състояние да отговори каквото и да било. Ако кажеше нещо в този момент, всичко щеше да рухне и потъне на дъното. Той се въздържа да каже и бау, защото явно не е подходящо сега. Неща от друго съществуване го връхлитат. Загубил е дар слово.

Лодката бива привързана за корен накрая на брега и един мъж и куче на каишка слизат по няколкото стъпала към плувеца. Когато кучето го доближава, издава едно предупредително бау.

Плувецът отговаря слабо с бау насред големия обрат, който усеща, че настъпва.

Непознатият се навежда дружелюбно над него и се прави, че не е чул нищо.

— Най-добре ще е да станеш и да дойдеш с мен у дома, вместо да лежиш тук, а? — пита така делово, че не звучи естествено. За плувеца то няма никакво значение.

Плувецът е в разгара на обясненията. Не отговаря. Подрежда мислите си. Огледалата стигнаха до светлинните му канали, те са много и нагъсто. Изпращат образите си през него. Прекрасно е. Той разбира все повече и повече. Тялото му още е безсилно.

Непознатият го прихваща с мощна хватка под мишниците и го повдига. Помъква го със себе си. Нозете се тътрят вцепенени по земята. Кучето пристъпва редом и не издава ни звук.

Вече при лодката непознатият трябва да приседне с бремето си. Мокрото тяло е тежко като камък.

— Ама че тежиш!

Никакъв отговор.

Онзи сочи лодката.

— Лодка! — пояснява и сочи отново, с напрегната загриженост в гласа си.

Никакъв отговор. Мислите трябва да се подредят.

— Лодка! — повтаря мъжът, натъртвайки върху думата. — Лодка на вода! — допълва сетне.

Да, сега вече има признак на живот.

В хаотични огледални отблясъци и разбуждаща яснота той вижда, че е лодка, и знае какво означава това. Добър дар от огледалата.

С лодката като отправна точка той ще може да продължи да разбира все повече и повече.

Изтръгва от себе си думата.

— Лодка! — отговаря. Ясно и с разбиране. Тъмно е, за да се види, че лицето му просветва, но това сигурно се долавя в гласа му.

Непознатият внимателно придърпва тежкия плувец към лодката. Повече не си разменят ни дума.

Кучето клечи, сякаш очаква нещо, и непознатият му казва:

— Хайде, можеш да го подушиш, кученцето ми…

То веднага го прави и сетне скача в лодката. Мъжът прехвърля плувеца през борда, сякаш се бои, че той няма да може да го стори сам.