Таряй Весос
Лодката вечер (6)

Сутрин с бляскави коне

Срещнахме се неочаквано една сутрин, почти призори. Двамина млади мъже. Другият се казваше Пер. Познавах го, без да сме близки приятели. Сега се срещнахме на поляната в една хубава и топла лятна утрин, преди още другите да бяха станали.

Променил ли се бе Пер в сравнение с преди? За това си помислих веднага щом го погледнах в лицето.

— Какво има?

И долових, че щом ме видя, си беше помислил:

— Какво има?

Изрече го Пер. Сякаш не се отнасяше и за него самия. А вероятно и така си беше. Може би го гледах не както трябва.

Във всеки случай не бях в състояние да отговоря на въпроса, който бе задал. Но защо беше станал толкова рано, в такъв необичаен час, ако нямаше нещо?

Никой от нас не зададе други въпроси.

Що се отнася до мен, аз се бях вдигнал тъй рано поради причини, които не мога да обясня. Просто го направих — както когато човек трепетно очаква нещо.

Огледахме се наоколо. Топла лятна утрин. Рано, рано! — отекваше вътре в нас, без по някакъв начин да получава гласност. Предварително знаехме, че нещо щеше да се случи, чувството се появи най-напред в мига, в който се срещнахме и отсъдихме, че си приличаме. Тогава го усетихме: рано, рано! Онова, за което няма никакво име.

Пейзажът тъкмо бе придобил своята светла и устойчива дневна форма с всичко на мястото си — не беше това.

 

 

Всичко си бе такова, каквото би трябвало да е — но беше ли наистина? Нямаше защо да се оглеждаме наоколо, за да отговорим с „не“. Вътре в нас бе по-рано от ранината. Бяхме отворени. Единият гледаше другия, разбирайки, че собственият ни делник по изключение липсва. Ако първото беше само у единия, сега бе у двамата. Преминало от първия във втория като светкавица. А пък и атмосферата излъчваше някакво непознато сияние.

Искаше ми се той да рече:

Виждам го по теб.

Той ме погледна и произнесе във въздуха:

— Виждам го по теб.

Усетих как ме облива топла вълна. Не казвай нищо повече, пожелах си безмълвно и той наистина не продума.

Какво щеше да излезе от всичко това?

Нещо предстои.

Пер не бе онзи, който бе някога. Какво бяхме направили един с друг?

Без излишни думи ние го знаехме:

Днес е.

 

 

И то наистина дойде.

Най-напред пое срещу слънцето, това сега бе едното нещо.

Някакъв светещ въздух се появи над хребета срещу слънцето.

Преди то да дойде с лъчите си от своята посока. Толкова рано бяхме излезли. Очите ни се насочваха все натам, независимо върху какво се опитвахме да ги приковем.

Трябваше да повярваме, че онова, което ставаше в момента, има собствени източници на енергия. Обзе ни и предчувствие за невероятно дълъг път през непознати местности и за зашеметяваща скорост — най-вече за възхитителни неща.

Усещахме се телесно леки. И в същото време ни пронизваше някакъв страх с обратен знак: такъв, дето предвещава възторг и щастие. През това време светлината се приближаваше по начин, който ни бе непонятен.

Възприемахме я като въздух, но знаехме, че е отблясък на нещо, което се носи към нас, сякаш слънцето идваше със своята светлина през хребета, за да ни посети. С широко разтворени сетива усещахме как то пристига от другата страна. В бързината го оприличавахме на разни неща, наслуки. Но омаята не сравнявахме с нищо, беше си изцяло омая.

 

 

Да, очарованието разцъфваше около нас сред собствения ни пейзаж, както никога досега, приемайки неочаквани форми. С радост и възторг съзряхме внезапно едно голо момиче, покатерило се на скала от другата страна на пролива. На нашия собствен тесен пролив. Какво беше това, за бога? Девойката стоеше там и чакаше, изправена и неподвижна като нас. Подобно нам се беше извърнала към онова, което идваше, и ние я разбирахме прекрасно: че пред него е отхвърлила дрехите си. Не я познавахме. Не знаехме откъде е дошла.

 

 

Когато видяхме онова момиче, застанало по този начин,

издигнало се сякаш от мислите ни

и разкрило се пред взора ни край нашия малък пролив,

изпитахме чувството, че сме станали по-меки

вътре и извън себе си.

По-близо не можехме да отидем, засега.

Стояхме там просто така. Не споделяхме нищо,

но всеки от нас виждаше, че и другият вижда.

Значи не беше илюзия.

Пред онова, пред което бяхме и ние, тя беше захвърлила своите

дрехи.

 

 

Мълчаливо наблюдавахме как отблясъкът става все по-силен над неравния хребет, в който бяхме вперили очи.

Дърветата и туфите пирен горе сигурно скоро щяха да пламнат. Не биха го понесли. Защото онова имаше нещо общо с огъня.

Но не бе и така. В същия миг видяхме, че нищо не е започнало да гори, преди да се е разразила все още прикритата светлинна буря — във възбудата си ние сякаш бяхме изпълнени с прекалено голямо очакване.

Очаквахме огън, но също и нещо, което бързо и решително щеше да осветли едно забулено в мъгли бъдеще, да разкаже истината, считано тъкмо от днес, от тази ранна лятна утрин.

И сякаш го желаехме.

И не само желаехме.

Желаехме го страстно.

Момичето отвъд пролива беше част от цялото. То стоеше както преди и също безмълвно очакваше.

 

 

Значи си струваше да изпитваш тъй силно желание.

Дали не виждахме отблясъка на нашите съкровени копнежи в онова сияние?

Видях, че то постепенно се движи насам. Че скоро ще преодолее гребена на планината при нас. И че не може повече да бъде възпряно от съмнение.

Невероятното идва там. То няма да ни подмине, няма да останем в тъмната си долина и само да го гледаме как отминава.

Каква форма имаше, не беше наша работа. Дали храстът гореше, или не — не беше наша работа. Нашата работа беше пламтящото поле от светлина. Нашите желания бяха обяснението за това. Наша работа бе онова, което не знаехме. Отвъд пролива имахме форма. Виждахме с момчешкото си око, горди, че такова нещо ставаше на наша почва. Взехме го в общото ни голямо извисяване, което осъществявахме. В светлинното поле, което се приближаваше, голото момиче сигурно щеше да влезе като сигурна точка на покой, като един вид разтърсено закотвяне в онова, което въпреки всичко имахме и ние.

Не познавахме онази, която стоеше там и светеше. Но тя ни принадлежеше. По някакъв начин мислехме, че ние се намирахме редом с нея.

 

 

Замръзнахме: ето го над хребета. Проблясваше между дървета и храсти.

Отпървом само като светлина.

Нищо не се запали там, но видението беше толкова силно, че заслепяваше.

 

 

Дали е истинско светлинно поле, или не, не можехме да видим, това бяха коне, коне — порой от светещи коне, или прилив на коне.

Порой от коне през хребета на планината, който покриваше нашите ручеи като пуснат язовир. Но без тревога, без шум, беззвучно, подобно на сенките и светлината. Тази светлина щеше да ни изпълни и ние щяхме да бъдем в състояние да направим нещо забележително, внушихме си веднага.

 

 

Мълчи и не помръдвай, мислеше си човек с все по-пламенната мисъл, че всъщност не виждахме нищо, но вместо това умираме. Така можеше да се обърне и промени за миг.

Защо никой не язди конете? Защо не се разнася тропот, тропотът на нетърпеливи копита?

Това е смъртта. Никой не би могъл да язди кон от светлина.

Сега умирам.

И в същия миг, като клъцване: Вече? Не, не.

Мълчи, рекохме на мисълта, но тя не послуша, не си отиде, остана и продължи да ни гризе, искайки да унищожи нашата голяма радост, да опустоши извисяването ни и радостните ни изблици, които започнаха да възникват. Тогава видях, че Пер стои и сочи един морски спасител през пролива, сочи момичето, застанало край скалата си и в очакване както преди. Отново всичко се промени, стана различно, ние не умирахме, живеехме и живеехме повече от това, бяхме отворени и готови да се изпълним от идващото.

 

 

Спусна се устремно по хълмовете. Един освободен танц на светещи коне.

И тъкмо на този хълм.

Нашият хълм. Точно тук щяха да изникнат вълнуващите видения.

Хълмът, там, където толкова пъти бяхме събирали роса по раменете си през нощите. В тревата под гъстите корони на дърветата, където тъмата бе страх и изкушение. Грохот на поток, насред който седяхме, обзети от странни и непозволени мисли. И там стръмен планински склон се криеше между пищни краища с трева, която правеше стръмнината му опасна и коварна. На този хълм, на който бяхме седели и размишлявали, сякаш извън реалния свят, там се стече буреносната светлинна вълна, подобно на пуснати коне. Там буйното ни вълнение се впусна на път и се носеше право срещу нас.

За да ни направи нещо друго?

Между дърветата просветваше на прекъснати интервали.

Високи треви и корави венци от ангелика се люлееха между танцуващите хълбоци на конете, бляскавите хълбоци, които бяха ничии и които не отекваха, а се придвижваха беззвучно. Понеже не се чуваха никакви шумове, езиците ни бяха като парализирани. Никой не можеше да се провикне сред тази тишина. Никой не дръзваше да погледне през пролива, стояхме неподвижно и само възприемахме.

Убедени, че всичко сега е съвсем различно.

Нямаше да умрем, а щяхме да бъдем пресъздадени на добре познатия ни планински склон.

 

 

Скоро изглеждаше тъй, сякаш целият хълм светеше — тъй както го бяхме искали. Какво знаехме? Стояхме там, обзети от някакво прекалено самочувствие. Въодушевени видяхме как ужасяващата планинска стръмнина сякаш не съществуваше: движението преминаваше направо през нея и нищо не се случваше, никой не изчезна в трапчините, светлинната тъкан не се прокъса където и да било.

И така:

сега те са тук.

Какво ще стане?

Водовъртеж от мисли

напред, назад,

по същия начин дойде трусът,

достигна ни,

прониза ни и ни взриви.

 

Не може да се каже, но

точно срещу нас,

право, право отпред.

Не виждахме очите им,

виждахме светещи копия,

нито това дори, ние

бяхме посред нещо,

издигнахме се като пух и като коприна

и в същото време беше изгарящ огън.

Чувстваше се тъй, сякаш бяха много,

много от един.

Не така обаче:

през нас мина устремно и напряко,

защото им бяхме на пътя, без това да ги спре.

Те просто препускаха през мен

и засветихме и ние.

Ясно бе, че е дошъл моментът,

но момент за какво?

Нарастващ тропот в мозъка

точно докато светехме.

Момент за какво?

Пер, приятелят, лежеше на земята

и светеше като дъга.

Надигна се бързо и ме докосна.

Засветих веднага и аз.

Казах му: обгърнат си в светлина.

Той ми извика в това състояние:

не го забравяй!

Повече нямаше, той онемя,

онемя от новите притоци.

Това, което искаше да каже, изчезна.

Беше тук, но недосегаем.

Прекъснатият вик изчезна надалеч

отвъд огнения хълм, подобно на сенките на облаците,

скитащите се сенки на облаците в един невинен делничен ден.

 

Не го забравяй? Какво искаше да каже?

Къде бях аз самият?

Нарастващ тропот в мозъка

и първото вече отмина тъй бързо.

Стоях така сред понякога никога невидени неща,

неназованите,

и насред хаоса има скъпи неща с имена:

големи прекрасни ангелики от хълма ми.

Ангелики с човешки бой край мен шумяха

с короните си, сякаш бе нещо важно,

което искаха от мен

и което аз би трябвало да разбера.

Да разбера, да разбера — обичайното послание

не ме достигна.

А Пер лежеше на земята и светеше,

не, не светеше, бе станал поле от светлина.

Последните коне се понесоха поройно,

времето бе свършило.

Тъй късно, за да успея да ги хвана.

Тъй късно, за да задържа и хвана нещо.

 

Тъй късно. Какво всъщност бе погрешно?

Безсмислено промъквайки се.

Ангеликите зашумяха, но това ме помогна,

светлинният порой щеше да ни остави.

Вече бяхме зад него.

Сякаш никога не е бил.

Какво бе онова, което не хванахме?

Никой ли не протегна ръце?

 

Видяхме там как светлинният поток изчезва.

Гледахме, без да знаем,

сякаш никога не го е имало.

Гледахме ли, гледахме, докато то изчезна нататък.

Не го хванахме.

Светлинното поле Пер получи отново своите форми

и се щураше опипом с празни ръце.

Не го беше хванал.

Не продумахме.

 

Всичко бе станало със зашеметяваща скорост

през нас и по-нататък.

Още малко виждахме светлинния срив,

който обгърна пролива, без повърхността

му да се набърчи ни най-малко.

Разтърсени, ние го проследихме с очи.

То се понесе над водата, обгърна я и проливът стана

огнен пролив.

От другата му страна нашето голо момиче

се бе разпаднало на хиляди звездни искри.

 

И това също.

Ние го видяхме тогава?

Но без да го разбираме.

Стана право пред нашия взор:

разпадна се на хиляди звездни искри. Понесе се нататък.

Дали тя го бе хванала?

Гледахме, без да разбираме: дали тя

беше го хванала?

Гледахме, без да можем да мислим.

Хиляди звездни искри, мислехме ние, като

един вид блажен страх.

 

Не, не умряхме, стояхме както преди на красивия хълм.

Не бяхме успели да хванем голямото, докато то беше тук.

Нищо не казахме.

Ангелика с човешки бой до мен

зашумя с всички свои цветчета, зашумя в нашата собствена малка буря.

Светлинното поле бе вече над друг хребет.

На скалата отсреща през залива нямаше никой.