Таряй Весос
Лодката вечер (4)

В блатото и на сушата

Голямо, оголено блато.

Какво ще правя тук, и то толкова рано?

Ще походя. Ще погледам. Само ще погледам.

Тук също.

Ранна утрин край едно голямо блато. Излизам полека, ще търся тук важни неща. И защо именно? Поради причини, които сам преценявам за важни. Но които едва ли желая да разяснявам.

Тук не е необходимо да се питаш: виждам ли това? Пред очите ти се е разстлало черно блато — рано напролет, преди да започне раззеленяването, и призори, когато въздухът е наситен с привкус на лед. До съвсем неотдавна всичко тук е било покрито със сняг.

Имаш усещането, че тази сутрин и ти самият си изпълнен отвътре с черна пръст и леденеещи снежни петна. Затова си излязъл и вървиш.

Усещане, подобно на онова, че нещо не е наред.

Не си в състояние да го посочиш, но във всеки случай не е наред.

Да се измъкнеш не особено охотно от една къща. Да се добереш до блато.

Прекалено си млад.

Всичко е така прекрасно безумно. Толкова ужасно вълнуващо.

Насред блатото си.

Студено и рано. Насмалко и мъхът да замръзне тази нощ.

 

 

Черно, оголено и обширно. Късна пролет. Изобщо не е сигурно, че някой ще ти помогне да продължиш, ако изгубиш опора под краката си. Във всеки случай можеш да го наречеш така — загуба на опора за известно време, не за повече. Трябва да излезеш и да търсиш нещо, докато си в празното пространство, а съзреш ли блато тъй голямо и голо като това, което ти видя да се укрива в пролетния здрач снощи, трябва непременно да идеш при него веднага щом утрото настъпи и се съмне.

През нощта блатото е било обгърнато с мъгла. Сега тя се разпръсква на валма, неизменно наситена с безпокойство. Много от тези кълбета са се зареяли надалеч, но други са останали и застиват — като останки от нощни случки. Студени, сурови пролетни нощи, в които набъбва живот.

Все по-рано просветлява. Ясни и строги закони за съществуване в едно такова блато. Трябва да навлезе в него. И може би ще намери нещо там.

Винаги има какво да търсиш, без да го знаеш къде е. Да имаше поне някакво приложимо наименование този особен недостиг, който носиш у себе си.

Ако беше наименуван, щеше да е по-малък и не така натрапчив. Тогава би могъл да се захванеш направо с него и да провериш дали има значение и какво.

През тялото минава тръпка. Дали някой от покрайнината на блатото не те наблюдава? Въобразяваш си. Мислиш тъй, защото си също толкова оголен, както е то.

Това усещане обаче не те напуска.

Някой те наблюдава откъм края на блатото. Чувстваш странната тръпка, която това предизвиква.

Сега замръзналата снежна кора скрипти. Останало е малко от нея между дърветата. Значи все пак там има някой. Ушите са наострени и чуват добре.

Не се ли отдалечават нечии стъпки ей там? И очите са наострени, щом безименната тревога се е всмукала в теб, но никой не се вижда. Само проскърцване на стъпки. Сигурно е някой, който непременно иска да върви по замръзналата снежна кора и намира последните остатъци от нея. Сега изчезва, без изобщо да се появи.

Това не ти харесва. Не бива някои да се спотайват и крият между дърветата, когато други са излезли навън, притеснени. Направо имаш чувството, че си разсъблечен насред едно черно блато. Няма защо да те дебнат иззад дърветата и да те зяпат.

Сиви или черни туфи с посърнали стръкове ланска трева. Смачкани от тежестта на снега през зимата. Оттук са минали много животни и са оставили следи, а във вдлъбнатинката на всяка от тях тъмнее локвичка. Изглежда така, сякаш блатото има хиляди очи. Черни очи, които се взират, неподвижно изцъклени като слепи или равнодушно вторачени право във въздуха, съвсем чужди и подобни едни на други. Блатото засега мъртвее, лятото с жужащия си живот не се е събудило, то като че дори още не е създадено.

Добре е, че се отправи насам, макар да ти е трудно да си обясниш защо.

Дали не го сънувам?

Дали наистина вървя тук?

Как в действителност ще проверя това?

Установявам, че наистина вървя тук. Че всичко, което виждам и усещам, е истинно.

Това е едно неизвестно блато, но то все пак изглежда познато. Обикалял съм го ден подир ден, без нищо особено да се случи. Снощи дойдох тук и видях как нощта се отпуска за отдих над повърхността му — при все това мисля, че съм бил тук, че съм обикалял ли, обикалял. Нощем ли се случват нещата? Трябва нещо да разбереш, за да се изправиш отново.

Някои от безбройните очи из блатото сякаш се насочват към мен, вторачени. Тази мисъл съвсем не е неприятна, като че ли между теб и онова, което те заобикаля, възниква някаква връзка, бърза и лека. Това е важно. Постепенно трябва да научиш истината за границата между голямо и малко.

 

 

Заледената снежна кора, която не виждаш, изхрустява отново. Защо някой ходи там и се мотае. Защо не се маха? Та нали вече не е неговото време, сутрин е. Не можеш да попречиш на неприятното чувство да те обземе, макар скриптенето на такава кора да спада към най-хубавите спомени от детството.

Остави го да се щура там.

Това блато се разпростира много нашироко. Краищата му почти не се виждат в стелещата се мъгла. Секнали са всички звуци и шумове с изключение на стъпките по заледената кора, но за днес онзи го няма повече. Бързам да се уверя в това.

Ние никога няма да се срещнем.

И изведнъж:

Въздухът тъмнее.

Не е обичаен мрак, но все пак — една голяма птица прелетява съвсем над главата ми и каца в блатото по-надалеч от мен.

Сега пък това.

Тук ли е големият жерав?

Долитат ли насам жеравите?

Първото, което следва да направиш, е да се проснеш по корем там, където си, опитвайки се да станеш колкото е възможно по-невидим сред ниските туфи и храсти. Така няма да се изпречваш на пътя на плахата голяма птица, на жерава.

Да скриеш човешкото си лице от предпазливата птица, прелитаща огромни разстояния, за да се завърне у дома. Да заровиш уста и брадичка в мъха, само очите ти да са отгоре. Защото в тях ще можеш да отразиш плахия и чист силует.

Мъхът носи вкуса на това, което е било, или на онова, което ще бъде — полепва се по устните ти, корона на блатото е, в чиито тъмни глъбини и потайни кътчета има тежки неща. Горе обаче, на дневната светлина, има само мъх, тънък и невинен, нависоко.

И ето го жерава.

Той не обича хората.

Сигурно има и други, засега тук кацна само първият. Ето и втори, който прави завой над главата ми и се спуска.

Разбира се. Та нали те летят на ята. Това си е тяхното блато, в което аз съм навлязъл, за да преоткрия един стар сън за блато или за каквото и да било друго. Жеравите са пристигнали, за да останат тук за през лятото. Малките им никак не са много. И тази година както миналата.

Плахо, плахо се спускат те надалеч от мен. За миг само бяха зърнали, че тук има някой, който не принадлежи на територията им. Силният размах на крилете сякаш загребва въздуха. Могат да кацнат много надалеч. Онова, дето лежи в мъха, не им беше харесало. Ала от своето собствено блато не пожелаха да се откажат.

Тъмно във въздуха. Страх? Не, добре дошли са. Не знаех за тях, но във всеки случай те са добре дошли. Част от онова, с което човек броди наоколо и до което иска да се доближи, да запълни пустотата. Добре дошли с всичко, което е тяхно.

Тежката птица се сгушва там, по-надалеч. С очите си, подадени над мъха, мога да я гледам. Стои в блатото, вдигнала глава, наблюдавайки. Веднага след това пристига втората и заема същата поза. Треперя от вълнение, обзет съм от някакъв вид щастие. Студената влага на блатото, която ме обгръща, бавно се просмуква през дрехите ми, създавайки неприятно усещане, но гледката на жеравите ме сгрява — аз се намирам на тяхна територия, попаднал съм в светилище, където не ми е мястото.

Във всеки случай сега трябва да притискам нос в мъха и да се правя на възможно най-невидим. Да се превърна с шлиферното си яке в белезникава туфа съвсем до гъсталака от брезички-джуджета. Да се пуля сляпо като стотиците локвички там. И да си въобразявам, че птиците ще се заблудят.

Да наблюдаваш жерави. Това съвсем не е малко. Кацат един подир друг. Учудени ли са от нещо? Пролетта вероятно им се струва по-хладна и по-гола, отколкото са си я представяли, когато са излитали за насам.

Никой не им е разказвал за това, наложило се е да поемат на път, без да знаят как изглежда сега тяхното блато. У тях бе отекнал особен звук, подтиквайки ги да полетят. Вече пристигнали, те сякаш са обзети от съмнения поради мразовитата пролет.

Обливат ме топла вълна подир вълна, въпреки влагата, която ме пронизва и иска да ми развали удоволствието. Въздухът внезапно потъмнява от крила. Птиците кацат една подир друга, дългошиести, търсещи, нащрек. Моето блатно око ги гледа и отразява.

Окото на жерава също оглежда всичко. От въздуха птиците са забелязали буцата в яке, която не би трябвало да е там. Затова побързаха да се оттеглят и да я наблюдават от разстояние.

Елате по-близо — вика ги желанието ми, тъй силно, както никога досега.

Но те не го разбират. Изобщо не им хрумва да се приближат до човек. Завърнали са се от дълъг път. Изпълнени са с достойнство и предпазливост. Държат се твърде настрана и без страх. Човекът не означава за тях нищо.

Ала как ще свърши това сега? И какво всъщност става с мен?

Те са там, изпълнени със спокойна радост след дългия си преход. Протягат шии и непрекъснато се движат, за да се отпуснат и нагодят към инак добре познатата им среда. Също тъй развълнуван е вързопът между туфите, който следи движенията им.

Това може да завърши с нещо особено, подсказват го движенията им. Очевидно е, че в момента те са всичко друго, ала не и спокойни.

Нова тръпка на радост: вероятно ще завърши с онзи танц, за който толкова сме чували. Танцът сигурно ще започне скоро.

Приземили се след своето дълго пътуване с необикновена история, те ще подхванат своя танц, вече достигнали целта си в страната на снега.

 

 

И преди да съм успял да се съвзема от непривичната гледка, то става.

Жеравите започват да танцуват.

Блатото получава ново съдържание, тайнствен ранг благодарение на всичко, което идва с големите птици. Излегнало се нашироко тук цяла зима, то го е знаело. Сега жеравите танцуват.

 

 

Да можеш да видиш това веднъж, пък макар и никога повече.

Жеравите танцуват. Да го видиш завинаги.

Влагата на блатото се просмуква през дрехите чак до кожата. Позата, която съм заел, е неестествена и причинява болка или вдървеност на много мускули. Усещам обаче това само донякъде, не му обръщам внимание, мисля единствено как още да прикрия възможно най-много от себе си.

Колко време съм лежал така, сливайки се с блатната влага и студ и с всички локвички надлъж и нашир — нямам представа.

Всъщност това не означава нищо. Тук не се задават въпроси относно време или влага. Жеравите започнаха своя танц.

Нещо, което бе избликнало у тях заедно с пролетта, сега се разпука като танц със странни фигури и пресилени движения.

Сега те явно не мислят така ясно, както когато долетяха над сушата. Не гледат толкова остро. В опиянението на танца през цялото време се придвижват в посока към мен. Сега са по-близо, отколкото преди — в своя скован, тържествен, но въпреки всичко възбуждащ танц. Заслепени от него, не забелязват чуждата буца. Все по-близо и по-близо, поради една или друга причина. Скоро ще бъдат съвсем близо.

О, не, няма да стане, чак дотам не ще бъдат подведени от играта, та да стъпят върху мен. Но не подир дълго се озовавам буквално сред тях. Така поне изглежда.

Елате още по-близо, желанието ме обзема като треска.

Силно желание. По-силно, отколкото човек може би ще изпита, ако е наблюдател отвън, ала много силно за мен тук в мъха.

Те танцуват и разказват, а това е важно. Особените спазми, които ги разтърсват в танца, получават жизнено значение и за мен. Елате по-близо!

Те идват, пък и става все по-топло, но не заради мен и моята треска. През цялото време танцът се е насочвал насам. Това вероятно се дължи на движенията им в него, те ги направляват.

И отново си задавам въпроса: наистина ли го виждам? Или тъна в някакъв дълбок блатен сън?

Отразява ли се тази гледка във всички тъмни тресавищни очи наоколо тъй, както в моите?

Следва да се запитам: кой всъщност танцува и се държи по този начин? Наистина ли го виждам?

Жерави и жерави — какво е всъщност това?

Би могло да бъде и сън, вярно е. Но не е. Лежа мокър до кости в блатото и знам, че е истина. Никой не знае дали не е омагьосано.

Птици, казваме нехайно. Толкова много ги има в и под небето. Но това тук е отвъд птиците. Далеч отвъд онова, дето човек вижда, когато самият не е омагьосан. А някой е омагьосал и мен, и блатото, и безбройните локвички.

Това е и отвъд мен. Просто го чувствам. Съзирам го в едно отражение и го усещам, макар да е отвъд собствения ми свят. Тежките птици, замаяни и омагьосани след пристигането си тук, поемат със себе си всичко останало. Разиграва се в птичата зона. Но то е през цялото време извън нея. Диво и лудо в своите сковани, достолепни и ненадейни извивки, в спонтанните хрумвания. Смръзнато, разпръснато и тържествено. Сдържан и все пак неуправляем смях сякаш ръководи фигурите, които се образуват, разпадат и отново се изграждат напреки. Това не са птици, това сме ние, след като сме преминали през воденичните камъни, през трънаците, били сме в пожара и сме се впускали в необичайни пътешествия, давали сме сърцето си на някого, който не е заслужавал този дар — и чак до смъртта си сме били унижавани заради това.

Тогава то се случва.

Тогава сигурно танцуваме по този начин. Прикриваме се в гордия птичи образ и преминаваме през света, отдалечавайки се от тенджерите с месо, за да намерим едно блато, което познаваме, и там да надаваме диви крясъци и да правим причудливи фигури, танцувайки.

 

 

Тук се включват с играта си и локвичките. Между тези малките, които са се образували в следи от животни и тям подобни, има и по-големи, направо големи, както и застояла вода край някой ручей, заблудил се в блатото и затруднен да се измъкне оттам. Не липсват и дълбоки язове с клатушкащи се, почти плаващи в тях, буци пръст. В тази вода танцът се вижда, когато се разшири до покрайнината на зоната. Онзи, който се е проснал ничком, забил брадичка в мъха, съзира само частични отражения от него, но може да го гледа. Танцът в огледалото на водата, обърнат с глава надолу и крака нагоре, изглежда още по-истинен и правдоподобен.

 

 

Смътните очертания на краищата на блатото се огъват под тежестта на едрите птици. Те минават право през стъпканата ланска трева, чиито стръкове топят връхчета във водата. Торфът леко потръпва. Водата трепти в същия ритъм и кръгчетата от вълните нарушават целостта на обърнатата наопаки картина. Но не задълго, повърхността се изглажда, образът става нормален отново, всичко пак затреперва, движи се в ритъм и се превръща в тържествена обсебеност.

Върху плаващите буци танцът сега се приплъзва току през мен. Те се мятат заднишком, сякаш дъното на блатото под водата се пропуква. Никой не се бои, но без съмнение всички са обзети от тревога, това си личи. Не заради човека, човека те не виждат. Вътре в себе си носят скреж, а кръвта им кипи от треска, така поне изглежда от танца. Повече от красноречиво птиците, до една, разкриват своята игра и същността си и за онзи, който ще стане зрител на края на всичко това, все едно дали главата е горе или долу.

Но последното се случва не тук. Извиквам го в мъха, без да издам гък. Тук именно са силите.

И то сила в излишък. Мощен размах на криле и продължителни преходи от страна над страна. От нея е останало дори за това изтощително зрелище, толкова по-добре с главата надолу тогава.

Танцувайте! — моля ги неспокойно и беззвучно, както съм легнал по корем и с отмалели до вцепеняване крайници. Танцувайте! Трябва да видя как завършва това.

Край, за който дори не смея да помисля.

Под моята скована повърхност се извършва бавно движение почти в ритъм с танца на жеравите. Този танц е влязъл вътре в мен. Малките локвички, пръснати като очи из блатото, не мога да видя, но знам как равнодушно гледат те. Моите собствени очи смъдят. Точно сега това е и мъчително, и вълнуващо. Мъчително е да се издържи и едното, и другото. Така човек подхваща доколкото може сподавения ритъм на жеравната лудост. Само му се иска да прави това с движения и викове. Да вика с викащите птици за онова, което иска да знае.

Не дръзвам. Тогава те ще отлетят надалеч, преди още да съм успял да се поизправя на колене.

Танцувайте! Умолявам ги — защото сега като че съм успял да поема танца в себе си. Сякаш съм извикал своето, когато птиците извикват тяхното. Никакви реални звуци. Ако се опитам да изтръгна от себе си крясъка на жеравите, големите птици ще застанат като вкаменени за миг, а след това ще се запилеят в облаците.

И въздухът пак ще почернее от мощните криле посред бял ден. И сетне те може би никога повече няма да се завърнат тук.

Или ще се втурнат като ято срещу ми, ще връхлетят връз мен, ще ме нападнат. Имат сила за това, пък са и толкова много. О не, това не.

Може би пък да остана да лежа така безпомощен, също тъй безпомощен, както когато изтръгнах от себе си вика, когато го нададох, след като го бях таил у себе си толкова дълго.

По-добре да танцуват.

Танцувайте, моля ги. Не само те се освобождават от онова, което носят, освобождавам се и аз.

 

 

Но това ли е то? Освобождаване от някого?

Освобождаване е голяма дума. Не ми подхожда, от какво да се освобождавам аз? Напротив, трябва да придобивам. Да запълвам празни пространства.

Мамиш себе си всеки божи ден.

Опустошително изчерпан и обзет от копнеж се чувствах, когато в студа на ранната утрин поех насам през блатото. Какво проблясва сега? Нещо за пустото пространство?

Все още всичко е хаос.

Докато танцът продължава.

Черният възел не се поддава на разхлабване, устоял е на натиска. Но не и за това танцуват жеравите. Птиците не се отърсват от нещо, танцувайки — те го показват едни на други. Никъде не може да се види през заплетените нишки. Все още не.

Една част от теб да лежи просната и вкочанена в мокротата, а на други места в тялото си да усещаш горещи приливи. Да изгаряш от нетърпение.

Трябва да узная повече.

За какво?

За много.

Жеравите извисяват неимоверно това чувство. Човек винаги може да узнава повече. Докато главата — обърната надолу или вдигната нагоре, се вижда над повърхността. Докато човек е в състояние да се придвижва по плаващи, олюлени буци, може да узнае повече.

От тези омагьосани птици например.

 

 

Да можеше само да им се внуши да танцуват и другояче. Съвсем другояче. Биха могли, личи си.

С брадичка, забита дълбоко в мъха, аз изричам пожеланието си към най-близката птица:

По-насам! По-насам!

Открито и без страх те показват в танца какви са. Разкриват своята възбудена и озадачена птича сетивност, та никой да не се усъмни в нея. По-насам!

Те не откликват веднага на този искрен повик. Такава сила желанието няма. Продължават да стоят на клатушкащите се буци, усещайки нестабилност, която ги подтиква към по-бурни движения. Това, че идват към мен, не се дължи на моето голямо желание.

Но приливът на копнеж е насочен към тях от онзи, който лежи с лице, наполовина заровено в тиня и мъх. Видът им го омайва. С уста в калта никой не би бил в състояние да издаде глас или да запее, ала във всеки случай сега е установен подсъзнателен контакт.

Идват насам. Най-близките съвсем не са далеч.

Повечето птици са спрели, изпъват глави на дългите си шии и се оглеждат наоколо. Тъй зорки както са, те без съмнение отново са забелязали онзи, който е в мъха.

Не ги ли плаши повече? Той май има основание да си го мисли.

Идват ли насам?

Не, свиват встрани.

Присъствието им се струва незначително в техния весел, буен ден. В себе си носят още танц.

Но най-близката птица въпреки всичко е обзета от някакво любопитство. Иска да се примъкне, стъпва изпитващо по леките буци. Бавно идва към мен. Главата й е високо вдигната.

Друга птица забелязва това и тръгва подире й, предпазливо и малко неспокойно.

Всички останали започват да танцуват пак. Някои всъщност изобщо не са преставали. Само тези двете гледат към мен.

Дали да не повикам първата?

Не, веднага ще изчезне.

Така или иначе, двете пристъпват все по-близко между неподвижно оцъклените локви. Птиците вървят към онова странно нещо в тресавището, което отдавна бяха открили и което не помръдва, спрямо което са любопитни и което не ги застрашава.

Застават малко по-надалеч. Плахи са по рождение. Главите са вдигнати по-високо от обичайното.

И тук е пределът. Не желаят да го прекрачат. Все пак достатъчно близко са, за да мога да надникна право в очите им. Не е нужно да шепна желания, защото биха дочули. Трябва само да се възползвам от обстоятелството, че едната е особено близо до мен, тази, тази, която дойде по собствен почин.

Обхваща те чувството, че сега над блатото се подават само очите ти. Хрумва ти, че това изглежда странно: чифт очи, щръкнали над мъха като на дръжка — и толкова.

Сега нищо не помръдва. Там има живот, тук всичко замлъкна. Колко далеч са от мен в момента? На пет, шест крачки. Съвсем близо.

Изобщо не понечвам да ги моля да дойдат още по-насам. Гордата глава е издигната високо и напрегнато, лъч светлина ме уцелва от окото, обърнато към мен. Непрекъснат и точен в попадението си, по този начин между нас се възцарява напрегнатост.

 

 

Знам ли нещо за онова, което струи от широко отвореното око на птицата? Не, нищо. Може да бъде какво ли не, най-вероятно страх. Не, не е страх. Ако птицата го е изпитвала досега, вече го е преодоляла. В окото може би се чете удивление. Удивление от всичко странно на този свят. Някаква разумност? Не.

Безпомощно се вкопчвам наслуки в предположението, че птицата излъчва един вид разумност. По време на танца се разбрахме напълно.

Глупости.

Но на човек му се иска да е някаква разумност. Горда и странна птица — известно ли му е онова, което може да я обитава?

Впервам поглед в окото й. Във високата стойка. Жеравът се вглежда в моите очи на дръжка над мъха.

Най-сетне птицата предприема нещо: обръща се и впива в мен око от друга страна. Тежките й криле са отпуснати покрай тялото. Човек си мисли за размаха им като за вихър в отдих, готов да се разбушува всеки момент.

Окото й ме привлича. То без съмнение ме пита за едно или за друго. Но пък моето май пита повече. Смъдящото око, което се подава над мъха и сякаш стърчи на дръжка.

Но аз бях видял танца на жеравите, казвам на изпитливото й и донякъде дръзко око. И какво не видях там? — питам, питам безсмислено. Окото е тъй светло, тъй ясно и в него съвсем отчетливо личи превъзходство. Какво е било по време на танца, никой не бе видял.

Жеравът не помръдва. Сега идват вторият, крачи наперено и застава край първата птица. И двете са по на равно разстояние до съществото с яке в мъха.

Еднакво високи са. Обръщат по едно око към мен, око, пълно със светлина.

Но не могат да си ме обяснят.

Нещо такова съчиних в своето объркване. То не ми помага. Те са големи, уверени и сдържани. Но в себе си носят все пак разтърсващия танц, който могат да отприщят на воля. Танцът, който все още продължава по-надалеч в блатото.

Танцът, към който бе така лесно да се присъединиш.

Очите им са неподвижна светлина, която почива върху мен, без да разказва нещо.

Елате по-близо! — моля ги аз, някак издълбоко в себе си. От мястото в блатото, където лежа. Сърцето ми бие учестено и тупти в коравите буци. Едновременно му е хубаво и тежко.

Явно те все още мислят, че са се приближили прекалено. Стоят там, обзети от изумление или от каквото и да е. Аз не помръдвам и мускулче, не повдигам лице, само съм се втренчил в тях. Те не са уплашени, но гледат да имат достатъчно простор, за да разперят криле, ако се наложи да излетят. А за мен има ли отворен път? — питам се. Бих искал. Да разполагаме с открит простор, където да се устремим към онова непонятно, дето ни свързва, докато ходим по блатата и по земята.

Сега виждам, че светлината в очите им не изразява нищо. Но пък се сепвам, защото те правят няколко крачки в посока към мен и се озовават тъй близко, че бих могъл да сграбча някой дълъг и жилест птичи крак само ако протегна ръка.

Не се и опитвам да го сторя. В движенията им имаше нещо необичайно. По принуда си мисля, че те без задръжки ще ме оставят да приключа дните си тук, стига да го поискат. Започнат ли тези, скоро цялото диво ято ще се втурне насам. Ако двете птици тук изкрещят, зовейки останалите, с мен ще е свършено за секунда.

По-наблизо не бива да идват, защото тогава ще стъпят върху ми. Но не го и правят. Лежа съвсем неподвижно, сякаш дори не съм жив.

Но бях зърнал нещо, нещо бях доловил в техния оголен танц — и затова мога да устоя да ги гледам право в очите. Да ги потърся с поглед. Ако притворя моите, те сигурно биха се нахвърлили върху ми също тъй бързо, както менят израза си от учудване във враждебност.

Не бива да идват по-близо. Нито да викат. Крясъкът им е неприятен и може да отприщи порой от чувства у другите птици. Но така или иначе: искам да са тук, въпреки че тялото ми ме боли и е премръзнало. Произнасям със затворена уста:

Вие… не си отивайте!

Все още не си тръгвайте.

Трябва да видя всичко. Не си отивайте!

Направете нещо, което да ме уплаши, но не си отивайте!

Сякаш в отговор на това, вторият жерав подрипва във въздуха, набира достатъчно от него под крилете си и ги разтваря. Широко. С лекота. Всичко се изпълва с ефирност, летеж и волност. Беше се носил над зашумени краища и страни. Това, което прави сега, сигурно означава само, че се е уморил да стои неподвижно, а не че действително се готви да отлети оттук. Веднага прибира отново криле и заема същата статична поза както преди миг.

Първата птица стои и ме наблюдава все така неотклонно. Постепенно става трудно да търпиш това око, безспир вперено в теб, та сякаш си длъжен да му отговаряш също тъй непрестанно. Скоро не знам какво правя.

Тресавището е сключило болезнена хватка около мен. Просмукан съм от влага и имам чувството, че тежа като камък. Мисълта, която ме осени преди малко, по време на танца, за възли, които може би биха се разхлабили и просветнали, вече не се задържа в мен. Чифтът големи криле, които преди мигове се разпериха сякаш на показ, като че извисиха и мен едва-едва нагоре, не дотам обаче, за да повдигна брадичка извън мъха. Какво ли ще сторят сега?

След като ми демонстрираха какво значи криле и въздух, те сега стоят неподвижно и наблюдават. Така повече не бива да продължава, трябва да измисля нещо, каквото и да е то.

 

 

Нима вече не го желая: стойте тук! В същото време обаче чувствам, че на това следва да се сложи край.

Какво си бях въобразил? Не станах ли свидетел на много повече, отколкото можех дори да допусна.

Но вече не разговаряме по някакъв начин, усещам го. Те само ме наблюдават с кръглите си птичи очи. Пред моите започва да се мержелее. Не мога да го издържа. Нещо трябва да се предприеме, и то незабавно. Току до ръката ми се намира дълъг крак на жерав, значи сигурно са дошли още малко по-близо — и аз се надигам от мъха, ставам нещо повече от чифт очи, протягам едната си ръка и обгръщам с длан твърдото и високо стъбло-крак, надавайки своя собствен вик срещу онова, което не съм в състояние да проумея.

Този вик трябва да се е таил в гърлото ми през цялото време и сега излиза от само себе си. Ефектът е светкавичен.

Птицата потръпва, когато хващам крака й, и на вика ми отвръща със свой още преди моят да е заглъхнал, и нейният не прозвучава приятно. Също така светкавично тя ме удря с гигантския си клюн, разсичайки с огнена ивица лицето ми там, където успява да го улучи в бързината.

Свивам се от опасение, че ще последват нови атаки. Но не, птицата подскача, леко се освобождава от моята несръчна хватка, издува криле, разгръща цялата натрупана свобода в тях и се понася с нисък летеж към танцьорите. Със същата бързина и другата птица разперва криле и устремно се отдалечава от мен.

При крясъка танцът спира мигновено. Ятото жерави се издига във въздуха, превръщайки го в тъмно плющене на криле. Не след дълго птиците достигат недостижима височина и се насочват към нещо друго, което им е известно, друго блато например. Докато онова, което е тяхна собственост, отново стане чисто.

 

 

За кратко бяхме поели по странен път един към друг, аз и жеравите.

Кръвта от драскотината по лицето капе върху лицето ми. Кръвта във вените ми е сякаш лепкава и пъпли като мравки в грохналото тяло. Олюлян, се навеждам над една локва, за да се поумия. Раната пари. Но пари и някъде дълбоко вътре в мен от срам заради това, което току-що бях извършил сред плахите.