Ян ван Хелсинг
Децата на новото хилядолетие (8) (Как децата медиуми променят света)

Глава 5
Училищни издевателства

Питали ли сте се защо напоследък време все по-често ставаме свидетели на училищни издевателства от страна на деца и младежи?

Само за последните осем години училищата в САЩ бяха разтърсени от 17 кървави бани, почти без изключение предизвикани от младежи. По данни на CNN през учебната 96/ 97 година 10% от американските училища са съобщили за едно или повече зверства — убийства, самоубийства, изнасилвания, грабежи и разправи с оръжие. Все по-чести са случаите на амок — при възрастни и младежи. Причините за тези ирационални кървави опиянения обикновено остават неясни. Според вас на какво биха могли да се дължат те?

Аз бих предложил две възможности, от които поне едната винаги се оказва вярна.

Първата, както вероятно повечето читатели вече се досещат, се отнася до компютърните и видеоигрите, интересът към които постоянно расте.

През май 2000 г. издателство Dr. Bötiger (Висбаден) публикува потресаващ, но изключително интересен доклад на американския подполковник Дейвид Гросман. Гросман не е кой да е — той е професор по психология, инструктор по стрелба в американската армия, а едно от децата му учи в училище в Джоунсбъроу, където в началото на 2000 г. двама младежи застреляха четирима свои съученици и раниха тежко още десет. Докладът онагледява как компютърните игри, които са заимствани от обученията по стрелба на армията и полицията, и насилието в медиите подготвят и приучват децата към убийства. Подполковникът е съавтор на книгата „Престанете да учите децата ни да убиват — призив срещу насилието във филмите, телевизията, видео- и компютърните игри“, отпечатана през 1999 г. в САЩ.

В миналото Гросман командва рейнджъри и преподава във военната академия Уестпойнт и университета в Арканзас. Днес тренира военни, полицаи и сили за сигурност и ги обучава как да боравят с оръжие. Той ръководи групата за разследване на ужасното убийство в средното училище в Джоунсбъроу, Арканзас.

В доклада си подполковникът анализира насилието в медиите:

По негово мнение описаното на хартия насилие не въздейства на деца под осем години, защото то се филтрира от съзнанието им. Акустично изразеното насилие от своя страна е неразбираемо под четири годишна възраст, тъй като говоренето за насилствени действия се преработва в предния дял на мозъка, преди да се възприеме емоционално. Оптическото изразяване обаче, е друго. На 18 месеца съзнанието на детето е така оформено, че то приема и подражава на видяното. На тази възраст картините на насилие — били те от телевизията, филмите или компютърните игри — въздействат непосредствено на емоционалния център.

Изследователската работа, въз основа на която Гросман доказва, че насилието в културата ни (но и в целия свят), както и някои особено отблъскващи варварски военни събития, се дължат на сцените на насилие в медиите, е направо зашеметяваща. (Той цитира Американската медицинска асоциация, Американската психологическа асоциация, Министерството на Здравеопазването, Националния институт по духовно и психическо здраве, UNESCO и Международния червен кръст.)

Изследване на Обединените нации от 1998 г. потвърждава същото нещо и държи отговорни американските медии. Те изнасят — като колумбийските концерни за наркотици — смърт и хорър, за да направят богати една шепа хора. Всичко това е доказано толкова убедително, толкова съкрушително, че да се отрече все едно означава да кажем, че тютюнопушенето не причинява рак.

Гросман изчерпателно разяснява как се обучават елитните части на САЩ. Тъй като на човешката природа противоречи да избива себеподобните си, е нужен дългогодишен суров тренинг, за да се култивира „способността“ и волята за убийство. Във всеки човек съществува психическа бариера, която възпрепятства убиването на хора.

Подполковникът дава пример с американската гражданска война. С тогавашните оръжия и стратегия един полк би могъл да унищожава средно по 500 до 1000 души на минута. След битката при Гетисбърг са събрани 27 000 изоставени мускети. Деветдесет процента от тях били заредени. Наистина изглежда странно, защото 95% от времето отива за зареждане и само 5% за стрелба. Още по-странното е, че само около половината от заредените оръжия са били зареждани неколкократно. При едно от тях е имало неизползвани 23 куршума. Очевидно хората са се излагали на огъня, били са готови да умрат, но не са могли да убиват. Гросман прави извода, че човек трябва да бъде учен да убива.

Той споменава и за военната информация през Втората световна война, че мнозинството от американските пехотинци не са били способни да убиват. В обучението им е била допусната основна грешка. Те стреляли само по дискове, след което са изпратени на фронта. За повечето от тях се оказало, че там няма учебни дискове. Те били неподготвени. Под въздействието на стреса, силния страх и всичко онова, което се случва на бойното поле, били неспособни да стрелят.

Така постепенно станало ясно, че е нужно друг тип обучение. Подобно на авиационния симулатор, убиването първо трябвало да се тренира усилено. Впоследствие за сухопътните части се разработват различни симулатори за убийства.

При тях пред монитора се движат човешки фигури, които трябва да бъдат „застреляни“. Изображенията са възможно най-реалистични. Реално погледнато, не е толкова лесно да си нормален гражданин и да си готов да убиваш хора. За да се преодолее тази пукнатина, инструкторите трябвало да създадат нещо като преход, т.е. не само манипулацията да се повтаря до безкрайност, а да се култивира готовност и настроение.

По-нататък Гросман описва, че тези уреди вече се използват за военни обучения. Военноморската флота (Marine-Corps) например купи правата на компютърната игра Doom и я използва за тактическа подготовка. Армията от своя страна прибягна до Super Nintendo. Вероятно някои от вас все още помнят старата игра от залите Entenjagd. Военните заместиха пластмасовия пистолет с М-16 и вместо патици през екрана пробягват човешки образи. Междувременно американската армия притежава хиляди подобни устройства, които използва за тренировка по цял свят. Оказва се, че са особено ефикасни…

Гросман описва тренировката с един симулатор на убийства с думите:

„Служителят стои пред стрелковия симулатор и в ръката си държи оръжие. Когато натисне спусъка, плъзгачът отскача назад, той усеща откат. Ако уцели целта на монитора, тя пада, ако не — тя стреля по него. Представете си, че отивате в игрална зала и играете на «Zeitkrise». Вземате пистолет, натискате спусъка, плъзгачът отскача, усещате отката. Целта е поразена, тя пада. Ако пропуснете, започват да стрелят по вас. Симулатор на убийство. Не става дума за симулатор на единици, които противопоставяйки се и при особени обстоятелства (можем да го допуснем) трябва да убиват. Говорим за уред, даден в ръцете на деца, чието единствено социално предназначение е да създаде в детето воля и готовност да убива.“⁽¹⁰⁾

За разлика от военните и полицията, които вероятно имат учения няколко пъти в годината, децата правят едно и също нещо ден след ден. Те убиват всичко, което се изпречи пред мерника им, докато целите или мунициите им свършат.

Гросман продължава:

„Ние сме почти сигурни, че при стрелбите в Пърл, Мисисипи, или Дадука, Кентъки, или Джоунсбъроу, Аркащас, или където и да било другаде младежите са искали да убият само един-единствен човек, например приятелката си или учителя — някой, който дълбоко ги е разочаровал. Но когато започнат да стрелят, вече не могат да спрат. Те стрелят по всичко, което се движи, докато целите или патроните им свършат. Разбирате ли какво искам да кажа? При арестите полицията питаше младежите: «Значи, ти застреля човека, който мразеше. Но защо уби другите? Нали някои от тях ти бяха приятели?» Децата не можеха да кажат защо, те самите не знаеха.

Ние знаем. Всичко много напомня авиационния симулатор. Това, което се е повторило един милион пъти в компютърната игра, при сходна ситуация автоматично се освобождава под стрес. Подобни игри предизвикват в децата безразборни рефлекси към убийства. В играта успешното убийство се възнаграждава, вследствие на което децата се радват и си пускат шегички, когато някой умре на екрана. Следствията просто са стряскащи и ужасни. Безотговорността, с която хората печелят пари, продавайки на децата игри, предназначени за тренировки на военните и полицията, е чудовищна. Все едно на всяко от тях да дадем по един автомат или пистолет Glock.“⁽¹⁰⁾

Нека не забравяме, че освен компютърните игри телевизията също представлява симулатор за убийства, защото само дни след инцидента във Флинт и стрелбата в Мичиган следва произшествие и във Вашингтон. Едно шестгодишно момче взема пистолет, зарежда го и излиза от вкъщи. По пътя два пъти стреля по група деца. Когато полицията пита откъде знае как се зарежда и борави с оръжие, очакват да каже, че е научило това от баща си. Оказва се друго: „О-оо, видях го по телевизията.“ Шерифът се споразумява с бащата, който лежи в затвора вместо сина си. От него научава следното (предавам го по смисъл): „Когато чух от медиите за станалото, по гърба ми полазиха студени тръпки. Моментално разбрах, че е моето момче. То наистина обожава филми с насилие.“

Изправени сме пред случай с дете, изложено на въздействието на филми с насилие, които бащата обича да гледа; той се забавлява, коментира и се шегува при вида на издевателства и убийства. По принцип на децата на две, три, четири, пет, шест години не се разрешава да гледат екшъни, но когато са затормозени продължително време от тях, е напълно възможно дори на шест години да направят нещо такова. Ама че гадост!

Гросман обяснява, че това е начинът, по който се обучават японските войници — те са учени да изпитват удоволствие при вида на човешки страдания и смърт. Новобранците, които още не са участвали в бойни мисии, са принуждавани да гледат отвратителни картини на мъчения и екзекуции на невинни китайски, британски и американски затворници. Карани са да се надсмиват на страданието на жертвите, да ръкопляскат и да си правят шеги. На вечерта получават най-добрата храна от месеци насам, алкохол и момичета. По този начин са приучвани да изпитват удоволствие от страданието на хората.

Стрелбата в Джоунсбъроу, Арканзас, е в средно училище. Непосредствено до него има гимназия, където учат по-големите братя и сестри на жертвите. Една от учителките в гимназията разказва на г-н Гросман следното: тя влязла в класа и съобщила за случилото се на гимназистите, които вече били чули изстрелите и видели полицейските коли. Как мислите реагирали те? Представете си: избухнали в смях и започнали да ръкопляскат! Шокиран съм от подобно загрубяване и бруталност. От къде идват те? Ние самите ги допускаме и сме съотговорни!

Едно момиче от училище „Чатъм“ в Литълтън, Колорадо, (това е училището точно до гимназията, нещо като конкурентно учебно заведение) разказва: когато по високоговорителите съобщили какво се е случило в съседната гимназия, а именно, че в Колумбайн техен връстник е застрелял няколко гимназиста, учениците започнали да ръкопляскат — и то толкова силно, че се чувало чак в учителската стая в края на коридора.

Учат децата ни да се радват, когато някой изпитва страдание или умира. Говорим за същото нещо, което се случи с шестгодишното момче, превърнало се в убиец.

Гросман е убеден, че това става само под въздействие на компютърните игри.

Защо мисли така?

„Защото по един човек е стреляно само веднъж и е поразена долната част на черепа. Точният изстрел с пистолет изобщо не е толкова лесна работа, това се тренира в компютърните игри. Много от тях дават бонус-точки, когато се уцели главата. Според мен фактите доказват, че момчето е тренирало на симулатор за убийства. Очевидно баща му не само е разрешавал то да гледа филми с насилие, но го е допускал до подобни игри. Днес жънем посятото, и се оказва, че децата-убийци са все по-малки и по-малки.

Класически пример е Падуках, Кентъки. 14-годишно момче открадва пистолет 22-ри калибър от съседите си. Преди да го вземе, никога не е пипал истинско оръжие. През нощта, изстрелва няколко патрона заедно със съседските момчета. След това взема оръжието в училище. Там стреля осем пъти.

От документите на ФБР знаем, че при престрелка средностатистическия служител от пет изстрела улучва един. В наскоро прочулия се случай в Амаду Диало служителите стрелят от непосредствена близост общо 41 пъти срещу невъоръжен мъж. Уцелват 19 пъти. Човекът, който нахлу в една еврейска занималия в Лос Анжелис, стреля 70 пъти и уцели само пет от безпомощните деца.

Така, момчето от Кентъки стреля осем пъти. С колко попадения? Осем изстрела, осем простреляни деца — пет попадения в главата, другите три са в горната част на тялото. Да онемее човек! Тренирал съм тексаски рейнджъри, полицейски части от Калифорния и цял батальон зелени барети. Никога в цялата история на полицията, военните или престъпленията не съм срещал нещо подобно! В случая не става дума за някакъв изпаднал рейнджър, а за 14-годишно момче, което преди да открадне пистолета никога не е стреляло с оръжие. Откъде има тази изключителна, невиждана до момента способност? Ами, вероятно трябва да се е обучавало. След всички разпити и показания на очевидци се оказа, че преди никога не е било наказвано и не е правило впечатление на войнствен човек. Държи пистолета с две ръце. Не стреля отляво надясно или отдясно наляво. Изстрелва винаги по един куршум към една цел, която се появява на училищния двор като на монитор.

Той просто играе мръсната компютърна игра. Изобщо не е нормално с всеки изстрел да уцелва по един човек. По-естествено би било да стреля по дадена цел, докато улучи. Всеки, който си е служил с автоматично оръжие или е бил на бойното поле ще ви каже, че човек стреля, докато целта падне (не се умира толкова бързо) и чак след това се преминава към друга цел. Но на какво учат видеоигрите: един изстрел, една смърт и бонус при изстрел в главата…“⁽¹⁰⁾

Телевизията не пада по-долу. Нека се спрем на един актуален проблем: Покемон.

В Япония се случи нещо, което се разпространи дори и в нашите цензурирани медии: в детския сериал Покемон са използвани трептения на цветовете, които са предизвикали епилептични припадъци на 100 деца. Поради това той беше изтеглен.

Телевизионният бизнес трескаво търси нови честоти на кадрите и подходящи цветове за възможно най-кратка последователност. Инвестират се милиарди долари. Защо? Целта е децата да се пристрастят към телевизията. Защо? За да бъдат манипулирани като консуматори и да бъдат зависими от все повече kicks (ритници).

Гросман анализира и манията за ядене, която се разпространява сред все повече деца по целия свят, въпреки че учените отдавна направиха връзката между телевизията и болестотворното преяждане (ненаситност). На какво се дължи тя?

„На първо място е ненаситността към телевизия. Реално много хора са зависими от нея. Бързо сменящите се кадри действат като наркотик. Той се подсилва от сцените на насилие. Това пристрастява най-вече децата. Те са като омагьосани и нямат сила да се откъснат. По биологични причини такива изображения привличат вниманието им. Знаете приказката за зайчето и змията. Биологично погледнато, разпознаването на сцените на насилие е важен дразнител за оцеляването. Подобни впечатления създават в децата психическа и дори физическа зависимост и ненаситност. След това се появява и манията за ядене.

Напълно ясно е, че сервираме на децата си нещо като опиат. Те стават не по-малко зависими от наркоманите, но нещата не опират само до липса на движение. Най-съзидателните, изобретателните и надарените хора в Америка печелят неимоверно, когато успеят да убедят вас и децата ви да преяждате. Те напипват точните трептения, точните звуци и правилната последователност на образите, за да ви накарат да станете и отидете до хладилника или да поглъщате огромни количества сладки неща. По този начин създават ненаситност, направо експлозия от ненаситност. Това от своя страна доведе до експлозия от диабет при децата. Както знаем, тя също има връзка с телевизията.“⁽¹⁰⁾

Здравословните поражения на телевизията не свършват до тук; бихме могли да добавим и анорексията, която е пълна противоположност на ненаситния глад. Тя например не беше известна в американска Самоа преди нахлуването на западната телевизия и постоянно преповтаряния женски образ: американския идеал за красота. Не след дълго малки момиченца започнаха да гладуват и то буквално до смърт, за да изглеждат по същия начин.

Друг пример е нарушената концентрация. Бързо сменящите се телевизионни кадри размекват мозъците на малките. Те бият детето като с чук по главата и то привиква да възприема бързо редуващи се картини, вследствие на което изобщо не успява да се концентрира за по-дълго време.

Нарушена концентрация означава невъзможността на децата да се концентрират продължително време. Телевизията разяжда това тяхно умение. Детето се залепя за телевизора, затлъстява и бързите редици от картини се набиват в главата му. След това на 5–6 години тръгва на училище. Учителят се е изправил пред класа и за разлика от телевизора говори съвсем спокойно, бавно, монотонно и то за неща, които отегчават „съвременното дете“… То зяпа и отчаяно се опитва да смени канала. Нетърпението го подлудява.

Какъв е отговорът? Хапчета!

Психотропните медикаменти направо са хит. Изглежда, че те са ултимативните панацеи за две все по-разпространяващи се психически заболявания: депресия и хиперактивност, но истината е съвсем друга.

Нека наострим уши например за следното изказване на медийните агенции: деветнайсетгодишен младеж от Кобленц, Германия, изпаднал в амок: при разпита „гимназистът не е показал никакво вълнение. Възниква въпросът дали извършителят не е луд“.

Луд, но защо?

Оказа се, че при по-долу изброените случаи децата, извършили издевателствата, са били под въздействие на различни лекарства:

 

• 20 април 1999 г.: двама ученици от гимназията в Колумбайн, Литълтън, Колорадо, предизвикват кървава баня сред учениците си. Единият от тях пие психотропния медикамент Luvox поради депресия.

• 21 май 1999 г.: Кип Кинкъл застрелва напосоки свои съученици в училище в Спрингфийлд, Орегон. Той пие Prozac, един от най-разпространените антидепресанти.

• 24 март 1999 г. 11-годишно и едно 19-годишно момче умишлено задействат противопожарната аларма в училище в Джоунсбъроу, Арканзас; след това стрелят по тълпата, напускаща сградата. Един учител и четирима ученици са убити, единайсет са ранени. Поне единият от двамата преди това е подложен на медикаментозна „терапия“ срещу агресивно поведение.

• На 22 ноември 1999 г. петима полицаи застреляха Джули Микъл с повече от 10 куршума. Тя стискала оръжие в ръце и крещяла, че иска да я застрелят, защото в противен случай ще започне да стреля преди да се самоубие. Джули Микъл е съвсем нормално момиче, което се подготвя за колеж. В продължение на четири години взема Prozac.⁽²⁹⁾

 

Въпреки че при кървавите бани медиите за масова информация експлоатират всеки най-дребен детайл, никога (странно) не казват и една дума за намесените медикаменти. Защо?

Какво е Prozac?

Медикаментът Prozac променя нивата на серотонин в мозъка и би трябвало да лекува депресия. Точно САЩ е държавата, където е най-широко разпространен и лекарите с удоволствие продължават да го предписват, въпреки че многократно бе свързан със случаи на suizid (самоубийства) и homizid (убийства и самоубийства).

Американският психиатър д-р Джоузеф Тарантоло казва за Prozac & Co следното:

„Всички подобни средства откъсват пациентите от техните чувства. Човекът става по-несъпричастен, не може да се вживява и да контактува с другите и развива чувството «не-ми-пука-какво-ще-направя». Това означава: «За мен е по-лесно да ти причиня болка». Когато специалистът лекува пациент, за който са нужни много усилия, за да започне да мисли праволинейно, предписването на подобен медикамент би могло да се изрази в ужасно поведение.“⁽²⁹⁾

Примери има достатъчно: в Америка младежите лежат в килиите със смъртни присъди, защото в пристъп на необясним, унищожителен гняв избиват учители, приятели или членове на семейството. На почти всички от тях са били изписвани антидепресанти!

Хапчета срещу хиперактивност

Родители и учители стенат под една нова тежест, която нерядко ги води до отчаяние: хиперактивните деца. Става въпрос за т.нар. синдром на нарушено внимание (ADS), медицинската диагноза, за която говорихме във връзка с децата индиго.

Как да укротим малките, шаващи, неконцентрирани бандити? Няма проблем: при нужда фармацевтичната индустрия отново ще ви спаси.

Чудодейното хапче се казва Ritalin и прави от швръкльото концентриран ученик. Това естествено има и друга страна (обикновено прикривана): още през 1986 г. International Journal of the Addictions публикува статия, която съпоставя всички научни публикации, засягащи страничните действия на Ritalin (активно вещество Methylphenidate). Резултатът е потресаващ: научно са доказани повече от сто (!), като повечето от тях съвсем не са безобидни. Ето част от тях:

 

• параноични психози и налудничави представи;

• маниакални и хипоманиакални симптоми;

• визуални и слухови халюцинации (понякога по-силни от тези на LSD);

• пълна изолация;

• пристъпи на страх;

• сънливост;

• опасност от вманиачаване;

• психическа зависимост;

• конвулсии и напрегнатост на нервите;

• агресивност.

 

От сканираните мозъци на опитните животни се знае, че „Риталинът“ — който химически е близък до наркотика Speed (амфетамин) — намалява притока на кръв във всички части на мозъка с 20 до 30%. Това е много обезпокоително, защото подготвя увреждането му. Между другото, кокаинът също предизвиква силно понижаване на оросяването на мозъка.

Психиатърът д-р Питър Бриджин пише:

„Стимуланти от сорта на Ritalin и амфетамин […] увреждат мозъка. Те редуцират кръвотока, объркват метаболизма на глюкозата и по всяка вероятност предизвикват трайно свиване или атрофията му.“

През 1996 г. един награден телевизионен репортер откри, че най-голямата американска non-profit-организация (организация с идеална цел), която се занимава с проблемите на ADS и изнася доклади в училища, организира обществени мероприятия и информира медиите, е спонсорирана с милионите на производителя на „Риталин“ Ciba-Geigy (днес Novartis). Естествено, че тя ще представя медикамента като най-успешното средство срещу хиперактивност. (Повече информация за Ritalin можете да намерите в книгата на Барбара Симънсън „Хиперактивността — защо «Риталинът» не е решение — Здравословни стратегии, които наистина помагат“, Goldmann-Verlag.)

Психоактивните медикаменти за децата ни, нашите малки ангелчета, комбинирани с боклуците от телевизора, създават истинска долнокачествена помия!⁽²⁹⁾

Бих искал отново да се върна на телевизията.

Случаят с „Покемон“ за съжаление е само върхът на айсберга: когато говорим за находчиво съчинените средства за манипулация на медийния бизнес, подкрепен от образите, цветовете, бързо сменящите се кадри…, целта на които е да създадат извънредно мощно наркотично средство. Негов център е насилието. То е опияняващо като никотин.

Не трябва да се учудваме, че престъпността и убийствата в света се увеличават. Например в Япония само за 1997 г. насилието сред младежите се е покачило с 30%. В Индия принципно тежките телесни повреди изобщо не се отчитат, статистически се говори само за убийства. По сведения на Интерпол за последните петнайсет години убийствата там са се удвоили. Защо? Защото скоро преди това във всяко индийско село бяха поставени телевизори. Всяка вечер селяните се трупат пред тях. Последствията върху индийското общество са дълбоки.

Гросман предлага като противодействие да се въведат строги закони и да се повдигнат дела срещу производителите, но по никакъв начин не изключва по-осъзнатото възпитание.

В случая с „Покемон“, който след епилептичните припадъци на децата беше изтеглен от японската телевизия, ме дразни и нещо друго:

След като сериалът вече не се излъчва, защото е вреден за японските деца, се питам защо при нас, в Германия, все още се излъчва? Къде са нашите „филантропи“ и т.нар. „организации за защита на човешките права“, които иначе излизат на улицата и правят шествия за какво ли не? Нима немското дете е по-малко ценно от японското? О, Боже!

Ама че противоречие в „обществото“ ни („народът“ вече няма думата)!

Нужно е по-сериозно и остро тълкуване на законите. За съжаление, компютърните игри и филмите с насилие са само част от проблема. По-скоро трябва да се запитаме какво вършат производителите, които търгуват с подобни неща? И какво става с хората, които купуват, свикват с програмата и се синхронизират? Те нямат ли съвест, нямат ли деца? Човек би могъл да купува не по-малко интересни игри — без насилие. Аз лично съм убеден, че компютрите могат да са благословия за хората. Оказва се, че само 2% от игрите са „стойностни“, всичко останало е боклук, насилие, убийства… Със сигурност бихме могли да осъдим (освен телевизията и компютърните игри) и Интернет като цяло. Има и хубави филми за деца — научно-популярни, за животни…; има „Пясъчният човек“, „Пчеличката Мая“ или „Пан Тау“ — няма проблем, но повечето си остават пълен боклук. От нас, родителите, зависи да покажем на децата как съзнателно да се възползват от съвременните технически средства.

Е, да, печалбата със сигурност е най-мощният стимул. Производителите често се аргументират, че произвеждали подобни игри и филми, защото търсенето — т.е. от деца и родители — е голямо. То се знае, нали наркоманът има нужда от наркотика си…

Много родители вярват, че повишават шансовете за професионална реализация на децата си, купувайки им компютри. Малчуганите най-често ги ползват за игрички и сърфиране из Интернет, където има сайтове, пълни с насилие и други подобни, понякога дори още в по-силна степен от телевизията.

Нека се опитаме да си представим нещата от страна на детето. То не знае кое е добро и кое не, а наблюдава възрастните и ги имитира. Детето не знае дали баща му гледа новини, които засягат реални събития, или екшън-филм. Разбира го чак след определена възраст. Когато на 3–4 години започне да „прехвърля“ каналите с дистанционното, добива впечатлението, че възрастните безразборно „се чукат“, разхождат се по улиците с пистолет или пушка, а този, който сбърка тона на разговор, получава юмрук в лицето. Ако извънземните се загледат в телевизионните ни програми и въз основа на тях си създадат мнение за нас, вероятно моментално ще изберат бягството или още по-добре: унищожението на планетата, преди видът ни да се е разпространил в космоса. Евентуално биха стигнали до заключението, че хората са по-близо до нивото на животните и ще предпочетат да ни превземат. Бих могъл да си го представя. Остава още един вариант — може би най-вероятният — че съществата, които ще дойдат до нас от далечния космос и ще са не само технически, но и духовно развити, ще се опитат да ни помогнат. А това, което най-много ни липсва, е любов, нали? Пришълците вероятно ще си спомнят как е било някога на родната им планета.

Но да се върнем на децата. Те правят това, което виждат у нас. От друга страна, ние добре знаем, че производителите са безскрупулни точно колкото производителите на оръжие. Това, което учудва обаче, е, че родителите са тези, които купуват такива игри на децата си и ги толерират. Защо изобщо децата трябва да гледат насилие и филми на ужасите? Дано сега поне разберете, че днешният „западен“ свят не предлага вече нищо човешко и духовно. Още малко и декадентството ще достигне небето. Хората, свикнали да гледат следобедните talk-shows, вечер след Big Brother военните или изпълнени с кръв и убийства филми, а след това, може би, малко еротика, няма защо да се учудват, че децата им са достигнали нивото на духовни примати, което е очевидно за всички от речника и маниерите им.

Къде остана здравият човешки разсъдък, етичното възпитание, съчувствието?

Вероятно повечето от вас вече са забелязали, че зад това се крие цяла система и развитието в тази посока на практика е желано. Реалните хора с власт на планетата използват масмедиите, на първо място телевизията, за да размътят главите на хората. Днес телевизията е пропагандно средство номер Едно. Къде се създават повечето боклуци, които отравят мозъците на децата ни? В Холивуд!

Експортната стока на САЩ номер Две — творенията на Холивуд — подобно на експортната стока номер Едно на САЩ — оръжията — е замислена да унищожава.

Моят — за щастие надарен с много интелигентност и голямо сърце — баща сполучливо отбелязва в книгата си Jesus 2000:

„Междувременно телевизията и филмите владеят целия свят и мафиотската система на Холивуд, също разпространена по целия свят, здраво държи всички най-силни пазарни програми. Навсякъде се пропагандира силата на властта, непрекъснато се натъкваме на възвеличаване на насилието и хедонизма, т.е. най-висшият стимул е стремежът към удоволствие. Медийната експертка д-р Ренате Мьорман заявява: телевизията манипулира с едностранчива информация, тя изумява и бомбардирайки ни с бързо редуващи се картини, е неподвластна на критика. Планира се телешопинг и корпорациите ще се присъединят към медийните концерни — благодарение на сателитната техника, ползвана в домакинствата. Повсеместен дух на Холивуд ала all-over-the-world: сутрин в детската програма насилие като средство за решаване на конфликти, същото нещо във вечерната програма, а след това — порно (запланувано). Горкият Запад! В книгата «Германия затъпява, телевизията като инструмент на невидимите сили» Густав Зихелшмид изследва систематичното оглупяване и ясно показва умишлената стратегия за унищожение на силите на «единния свят» (One-World).

Телевизията е пасивно средство за информиране, активната форма на само-информиране е четене, дискусия и активен живот. Другото също е вярно: продължителното въздействие на стотици канали не може да направи хората самосъзнателни, повторението е отлично средство за повърхностно мислене и разруха.

Някогашният президент на федералния конституционен съд д-р Гебхард Мюлер (1900–1990) веднъж каза, че общественият морал в Германия, както се вижда от филмите и печата, е пропаднал, колкото никъде другаде по света. Тъй като държавата нехае по този въпрос, дори съзнателните родители не могат да предпазят децата си от морално и сексуалното подивяване.

Лондонският банкер сър Джеймс Голдсмит от своя страна критикува:

Обществото започва да живее разделно. Старите генерации се групират в пенсионерските градове, децата стават все по-анонимни в едно безличностно общество. При още по-тежките случаи семействата се разпадат и децата търсят заместителни форми в младежките банди.“^{(15, S. 65)}

Думите на Михаил Горбачов (бивш шеф на КГБ, президент на СССР и Нобелов лауреат за мир) би трябвало да ни накарат да се замислим:

„… над европейската култура е надвиснала истинска заплаха. Тя се дължи на масовата култура, идваща отвъд Атлантическия океан […] Наистина е странно как мощната, силно интелигентната и по природа хуманитарна европейска цивилизация отстъпва пред примитивната бъркотия на насилието, порнографията […] и евтиното мислене.“

Следователно, погледнато обективно, няма какво толкова да се чудим, че децата ни не стават за нищо, след като родителите не се опитват да променят нещо.

Спомням си думите на един приятел, шофьор на автобус от Хемниц — Марио — който след дългогодишни наблюдения на пътниците ми каза: „Ако Дарвин знаеше, че еволюцията може да върви и назад…“

След като за родителите вече не съществуват морални и хуманистични ценности, след като всяка традиция е изхвърлена на бунището на историята, приказките и Коледа са глупости според „просветените“, а децата стават все по-объркани, не се учудвам, че малчуганите търсят изход от семейния кръг. Когато малкият здрав свят се руши от самите родители, затънали в кариера и упадък и водещи някакъв безвкусен, прозаичен модерно-научен живот — дотолкова, че човек по-добре да си говори с хладилника — няма нищо странно, че новият ни приятел се казва компютър.

Мислейки за проблемните деца, си спомням един неприятен епизод с моя приятелка, учителка, която една сутрин се сблъскала със следната ситуация: преди началото на часа неизменният бабаит на класа не измислил нищо по-интересно от това да застане пред съучениците си, да си разкопчае дюкяна и да онанира. На въпроса ми как е реагирала, тя само каза, че го изчакала да „свърши“, да се избърше и след това го завела в ректората.

Изразих спонтанното си учудване, че не му е метнала нещо отгоре. Според нея така е щяла да рискува работата си.

След дълъг размисъл попитах дали не може да говори с родителите му, а тя отвърна, че момчето било чужденец от Източния блок. С видимо неудобство ми сподели, че понякога същият ученик я наричал с имена, които тук не бих искал да споменавам и изобщо не знаеше как да постъпи. Когато все пак веднъж срещнала родителите в училище, установила, че те са дори още по-зле от детето, че често пъти го биели, обиждали се по най-отвратителен и вулгарен начин и т.н…

След като чух това, гневът ми към момчето някак отстъпи място на съжалението. Да, наистина, стана ми тъжно за него, тъй като при подобни родители то едва ли може да отговаря за поведението си. Струва ми се, че единственото, което може да се направи, е човек с търпение и спокойствие да се опита да говори с детето, да спечели доверието му, за да спаси това, което е останало и да му покаже, че освен света, който е опознало вкъщи или от телевизора, има и друга форма на съвместен и семеен живот.

Примерът ме подсеща за спора за бойните кучета. Всички ги критикуват, но кучетата не са отговорни, така са обучени. Престъпникът в случая е стопанинът, направил това. Не би ми хрумнало да правя кучето си убиец. А как такъв човек би възпитал децата си?

Както казват на швабски: „Какъвто господарят, такова и животното.“

Или на книжовен немски: „Какъвто бащата, такъв и синът.“

Или на северногермански: „Крушата не пада по-далече от дървото.“

В случая децата биха могли да направят най-малко. Кой знае колко надарени детски души се спотайват зад подобни нахални, сополиви и жалки фасади. Насилието и редът едва ли биха го променили. Децата имат нужда от любов и от нищо друго. Често не искат повече от това да играем един час футбол с тях, да редим пъзел или да им нарисуваме нещо… Говорим за съвместност, присъствие, приятелство, изслушване, шеги. За доброто образование не са нужни задължително високодуховни разговори — разбира се, те са препоръчителни — но в повечето случаи на децата им трябва малко, за да са щастливи. Но трябва наистина да сте откровени, защото те го усещат — дори тези, които не са медиумно надарени. Малчуганите вървят по своя път, но ние можем да им помогнем с това как да вървят.

Спомняте ли си вашето детство? Кога много сте искали баща ви или майка ви да са с вас? Кога най-често са отсъствали? За какво и днес не можете да простите на родителите си? Не са ли били обикновени ситуации, например на спортен празник, театрално представление, концерт с групата, когато са казали, че ще дойдат, а са пропуснали?

Иска ми се отново да разменя нивата и да се върна на основната тема. Очевидно е, че се раждат все повече деца с качества, които — ако не бъдат потискани и възпирани, а реализирани и предавани — биха довели до радикална промяна в семейството, образованието, обществото, да, просто навсякъде. Дори само след свидетелствата, които прочетохме заедно, човек започва да фантазира: „О, какво ли бих правил, ако можех да виждат аури, ако можех да лекувам с длани, ако виждах елфите и феите…?“

Нима не е чудесно, не е ли прекрасно, изпълнено с толкова много надежда, целебна сила, радост, светлина и хармония? Не е ли това, което всички бихме си пожелали?

Или може би, смятате, че е нереалистично? Съмнявам се, а може би и вие ще се усъмните, когато прочетете следващата глава.

Децата ни живеят естествено, без да се замислят. А какво правим ние, възрастните? Ние разваляме всичко с нашата деловитост, просветеност, сериозност, задължения…

Защо обичаме приказки, легенди, истории с приключения? Защото в тях виждаме себе си, нали? Аз, естествено, също! След това обаче, отново идва заспалото, сивото ежедневие…

Впрочем приятелите ни от лостовете на властта се боят най-много от това. Страх, че прекрасната им игра на контрол, манипулация и власт („Монополи“) ще се разпадне! Страх, че децата ни ще ни подтикнат отново да вярваме в нещо, да изоставим проклетата деловитост, че ще се събудим и осъзнаем, че в света има много повече от това, което научаваме от печата и телевизията, повече от това, за което говорят великите секти за Бога, Аллаха или Маниту, повече от това, от което ни казват учените за възникването на вселената и човека.

Те стават все по-изтънчени в това да „отвличат“ децата ни, да рушат малките им мозъци, да съсипват чувствата им, да манипулират мисленето и поведението им. Преди всичко, властниците се страхуват от разпространението на това знание, за което децата медиуми свидетелстват и за което ще продължат да говорят по-нататък в книгата: и има защо!

Дръж! Нови подвизи и нова глава — може би дори нова глава за човечеството!