Ян ван Хелсинг
Децата на новото хилядолетие (7) (Как децата медиуми променят света)

Глава 4
Феноменът на „децата индиго“

Ето че стигнахме до децата, за които някои от вас вероятно вече са чували. Става дума за децата индиго. Но може би, само малцина разбират какво точно означава понятието.

То беше разпространено от авторите Дий Керъл и Йън Тобър в едноименната им книга „Децата индиго“. От свои приятели и познати те научили за различни проблеми при детското възпитание. Само по себе си нищо необикновено. Това е познато на всеки родител, нали?

Двамата автори допълват:

„Постоянно научавахме за нов тип деца или най-малкото за нов тип родителски проблеми. Трудностите бяха наистина странни — те произтичаха от това, че между децата и родителите цареше някаква свързаност, което е нещо много нетипично за нашето поколение.

Не обърнахте внимание на казаното, докато не чухме същото от хора, които работят професионално с деца. Те съобщаваха за същите нови предизвикателства. Мнозина бяха отчаяни и безпомощни. Работници от детските занимални от най-различни точки на страната, някои от тях с 30-годишен професионален опит, ни разказваха сходни истории, в които ясно се виждаше, че децата са някак по-различни.“^{(6, S. 9)}

Авторите разбират все по-ясно, че навсякъде по света се раждат деца, които очевидно се държат по-различно и не се вместват в нормите на предишните поколения.

Самата книга е структурирана доста научно и тезата за децата индиго се подкрепя от редица лекари, психолози, медици и учени. По тази причина тя не се чете особено гладко, но по мое мнение е направо революционна.

Една от личностите, ангажирани с децата индиго, е холандката Каролина Хеенкамп, която излага вижданията си предимно в Интернет. В книгата си „Деца от друго време“ тя сполучливо отбелязва:

„От дълго време основният въпрос е все същият: «Какво реално се случва с децата и младежите?» С поведението си все повече от тях показват, че отхвърлят обществените норми и не желаят да се приспособят. Те тласкат родителите и обкръжението си към несигурност и смущение. Невниманието, липсата на концентрация и хиперактивността междувременно се превърнаха в популярни понятия. Надсетивните преживявания, силната интуиция и паранормалните дарби също не са рядкост. Много от новите деца вече ходят на детска градина или училище и изискват от възпитателите си други норми. Те най-вече имат нужда от ясни линии, ясни чувства, ясни граници, ясни взаимоотношения, ясна любов, ясна дисциплина и много свобода […]

В обичайното мислене съществува дефиниция за «нормален» и «различен». Но какво е нормално? Стряскащо е да разберем колко много деца имат дефицитни смущения или са медиумно надарени и колко бързо се налага тенденцията (която идва от САЩ) те да бъдат тъпкани и успокоявани с медикаменти. Сякаш е издадена заповед те да се възпитават по начин, комфортен за обществото, за да се избегнат всякакви нови варианти. По мое мнение поведението на децата вече не може да бъде обяснено само с нормалното социално развитие. Има нещо повече.“⁽¹⁶⁾

Следователно детето индиго притежава необичайно поведение и нетипични психологически черти, които като цяло не са документирани в миналото. Моделът е толкова нетипичен, че на родителите и учителите е нужен съвсем нов подход, но въпреки всичко учените и вестниците не се интересуват от промяната при децата. Обществеността не знае за тях. Вместо това на децата се изписват лекарства — за да не създават проблеми. Очевидно не знаем какво друго да направим.

 

Какво представлява едно дете индиго?

В историята на психологията има различни системи, изучаващи човешкото поведение. С тяхна помощ се опитваме да го разберем и да го структурираме (като пъзел).

Наред с психологическите системи съществува и спиритуално-метафизична система — например астрологията и зодиакалните знаци.

През 1982 г. американската терапевтка с цветове Нанси Ан Тейп публикува книга под заглавие Understanding your life through color („Разбери живота си чрез цветовете“), в която моделите на поведение са отнесени към различни цветови групи. Г-жа Тейп, водена от своята интуиция, създава прецизна и изчерпателна система, в която човек лесно може да намери характерните си черти. Нейната концепция е, че всеки човек има свой цвят на живота, а понякога два или дори повече.

Според нея те представляват нещо като слоеве, които са видими в човешката аура. Затова сходните черти са поставени в групи от цветове. За всяка от тях е характерен определен модел на поведение, който е видим, ако знаем към какво да насочим вниманието си. С времето системата се доказа на практика. Едната от цветовите категории в книгата е индиговото синьо. Този цвят ясно характеризира новият тип деца.

Всяко едно дете индиго е с жизнен цвят индиго и има характеристики на цвета индиго. За разлика от познатите до момента цветове жълто, синьо, зелено или червено и техните комбинации, при децата индиго се забелязват нови, нетипични и донякъде трудни за нас качества, които не пасват в очертаните структури и норми на обществото. В случая на учителите и възпитателите са нужни по-фини чувства.

Лий Керъл и Йън Тобър подробно описват кои според тях са децата индиго и как могат да бъдат разпознати:

1. Те имат чувството, че са кралски височества (и често се държат по съответния начин).

2. Имат чувството, че „си заслужава да се живее“ и се учудват, когато някой не споделя мнението им.

3. Имат силно развито чувство за собствена значимост и често заявяват пред родителите си „кои са“.

4. Имат проблеми с абсолютните авторитети (авторитети без обяснение или възможност за избор).

5. Не правят определени неща, например им е трудно да се редят на опашка.

6. Фрустрират се, когато системите са рационализирани и не изискват креативно мислене.

7. Често виждат по-добри възможности за нещо — вкъщи или в училище — вследствие на което често са смятани за бунтовници срещу системата (не са съгласни с никаква система).

8. Несоциални са, въпреки че се движат сред себеподобни. Сред тях няма хора с тяхното съзнание, вследствие на което се затварят в себе си и имат чувството, че никой не ги разбира. Социално погледнато за тях училището е много трудно.

9. За тях дисциплината не е свързана с „чувство за вина“ („Само почакай, докато баща ти се върне и види какво си направил.“).

10. Не са сдържани, когато показват от какво имат нужда.⁽⁶⁾

Каролина Хеенкамп навлиза още по-дълбоко и допълва децата индиго със следните характеристики:

• вътрешно разбиране на живота;

• живеене според висши принципи;

• знаят, че трябва да живеем съвместно с другите хора;

• често обединяват в себе си мъжки и женски аспекти (андрогинитет);

• знаят, че на света има повече неща, отколкото виждаме;

• вярват, че материята и физическият живот са илюзия. Твърдят, че животът се дължи на енергията или живото съзнание;

• знаят, че всичко във Вселената е свързано. За тях времето, пространството, дистанцията и формата не са отделни неща, както ние смятаме;

• чувстват, че всеки живот трябва да се уважава и отношението към него да е свързано с безупречност, любов и съчувствие;

• разбират духовните концепции по-добре от физичните;

• не се ограничават с атавистични идеали и религиозни постановки;

• не могат да бъдат накарани да направят нещо, в което не вярват;

• не приемат лидерството на хора, които нямат техните етични възгледи;

• дори социалният натиск не може да ги тласне към подчинение;

• не вярват в теориите за вината и наказанието и следователно се оставят да бъдат тежко наказвани;

• не желаят да бъдат ограничавани по какъвто и да било начин;

• трябва да устроят живота си според своите висши принципи — в противен случай се депресират, стават саморазрушителни и страхливи;

• те са честни, справедливи и независими;

• често нямат нормални телесни усещания;

• петте им сетива са много чувствителни и лесно могат да бъдат превъзбудени;

• свръхчувствителни са към храна; за тях най-добра е естествената и органично отгледаната храна;

• с лекота общуват с животни, растения, други деца и природата;

• често разговарят с „невидим“ приятел и затова често са смятани за деца с буйно въображение или дори „особена психика“.^{(16 a)}

В средата на 80-те години Нанси Ан Тейп, която въвежда понятието „деца индиго“ и първа започва да се интересува, установява появата на много от тях и започва да ги изучава. Основното, което забелязва, е, че на възраст от шест, седем и осем години те нямат никаква представа и план какво искат да правят в живота си — и това продължава още дълго време. Когато обаче, навършат двадесет и шест, двадесет и седем години, настъпва радикален обрат. Децата индиго изведнъж имат своя жизнена мисия. По-големите се посвещават на целите си, а по-младите още при навлизането в този живот вече знаят с какво биха се занимавали.

Децата индиго без изключение имат степен на интелигентност (IQ) 130 и 140. Има и такива със 160 и повече. (IQ под 69 се смята за умствена изостаналост, 70–79 е границата, 80–89 е ниска степен на интелигентност, 90–109 е средната степен, 110–119 е висока интелигентност, 120–129 е много над средното ниво, а над 130 е свръхинтелигентност.) Преди десет години вероятно едно от 10 000 деца е имало IQ 130, днес това е едва ли не обичайно. Човешката интелигентност драматично нараства. Не трябва да се учудваме, че с всеки ден откритията растат и компютърните програми превъзхождат предишните. Скоростта на развитие в технически план стремително се увеличава и всичко идва от главите на хората (и душите естествено). Това показва какво се случва с хората. И преди всичко, че нещо се случва.

Нанси Ан Тейп разделя децата индиго на четири подгрупи, които описва по следния начин:

1) Хуманистичен тип: бъдещи лекари, адвокати, лечители и политици. Те ще са в услуга на множеството и са хиперактивни. Изключително общителни, контактуват с всички, по всяко време и винаги са дружелюбни. Имат развити идеи, но ги изразяват трудно, което се проявява в тялото им чрез хиперактивност. Това са деца, които не могат да играят със собствените си играчки, те разхвърлят всичко, а след това може да решат друго. На тях винаги трябва да им се напомня, че трябва да подреждат стаята си, защото постоянно се разсейват с нещо.

2) Идейно ориентиран тип: деца индиго, които се интересуват повече от визии, отколкото от хора. Те са бъдещи инженери, дизайнери, архитекти, астронавти, пилоти и офицери. Физически са спортен тип и имат проблем с контрола. Малките Индиго се опитват да манипулират родителите си. Момчетата — майките, а момичетата — бащите. Ако човек се поддаде, проблемът става сериозен. Това е типът, който в младежка възраст е склонен към различни зависимости (най-вече към наркотици).

3. Артистичен тип: той е много чувствителен и дори още по-слабо развит от предходния. Такива деца се въодушевяват от изкуството и са креативни. С каквото и да се занимават, ще гледат на професията си от творческата й страна. На възраст между четири и десет години вероятно артистичният тип ще се интересува от всевъзможни изкуства, ще се занимава за кратко с всяко от тях и ще го изоставя. За него е препоръчително да наема, а не да купува инструменти, защото на следващия ден може да решат друго. Не е изключено артистичният Индиго да свири едновременно на 5–6 инструмента, а на младежка възраст просто да се амбицира и да стане виртуоз в една област.

4) Интердименсионален тип: те са по-едри от всички останали и на две-три години вече не може да им се каже нищо. Отговорът им е: „Това го знам, мога и сам, остави ме на мира!“ Те са хората, които в бъдеще ще развият и наложат нови философии и религии. В отрицателен смисъл могат да бъдат груби, тъй като физически са по-едри и по-силни от останалите деца на тяхната възраст и не се интегрират както другите три типа. По тази причина Нанси Ан Тейп ги нарича интердименсионапни: тя вярва, че те идват от друга планета и преди това не са се инкарнирали на Земята.

Естествено има индиго деца, които са надарени с ясновидски или други медиумни способности, но най-характерната черта при тях все пак остава мощният интелект и силното чувство за собствена значимост.

При идването си на Земята децата индиго добре „знаят“ кои са, искат и другите да го знаят и да се държат с тях по съответния начин. Имат самочувствие на трийсетгодишни и трудно могат да бъдат разубедени от нещо. Те имат нужда от друг тип възпитание. На заповеди от типа: „Сядай и започвай да ядеш!“ отвръщат без да губят присъствие на духа. Децата искат всичко да им се обяснява, да ги питат. Те не приемат заповеди и упорито отказват да бъдат контролирани, въпреки че те лично обичат да контролират.

В книгата си Тобър и Керъл описват момче на име Травис. По тяхно мнение той спада към музикално надарените деца индиго. На четири години за пръв път излиза на сцена и участва в мандолинов концерт. На пет вече има първата си група; на девет години печелят какви ли не конкурси навсякъде по света и записват първия си компактдиск. На четиринайсет годишна възраст на пазара излиза неговият първи солов албум, с който бързо попада в Top Ten. Той композира и аранжира всичко сам и не се затруднява да свири пред три или пет хиляди души.

На Интернет-сайта на Каролина Хеенкамп е поместен въпросник, който децата и най-вече децата индиго могат да попълнят; целта е да научим повече за тях. Следната реакция на вече 21-годишния Кириако Неделкос, който заварих там, би могъл да послужи за пример, който да ни даде представа какво се случва и от какво се вълнува едно дете индиго:

1. Кога разбра, че си дете индиго? Как го разбра?

„Когато прочетох книгата «Децата индиго» от Й. Тобър и Л. Керъл, осъзнах какво се случва с мен. Впрочем винаги съм знаел кой съм, но за пръв път получих потвърждение чрез книгата.“

2. Кои твои качества те отличават от останалите деца?

„Като дете можех да седя и да преживявам нещо като вцепененост и транс. Бях неподвижен като статуя, безчувствен, докато съзнанието ми не напуснеше тялото и не започнеше да се рее в пространството. Райън Малуски, единият от съавторите на книгата, го описва много сполучливо. Понякога заемах различни пози и правех знаци с пръстите си, което ме караше да се чувствам добре. Години по-късно открих, че това са упражнения по йога и че положенията на пръстите са помощно средство за медитация. По онова време не бях чувал за йога или нещо подобно. С времето постепенно забелязах, че понякога имам ясновидски и медиумни способности. Мислите ми често хвърчаха с такава скорост, че ми беше трудно да общувам с останалите. Мисля повече картинно, отколкото словесно и ми се струва, че човешкият език е недобре пригоден да изрази представите и идеите ми. Като дете ми бяха интересни новите измерения, космосът, даоизмът, философията и др. Всъщност много скоро разбрах, че не мога да разговарям за тези неща с никой на моята възраст (тогава бях на около 10–12 години). Когато разглеждах звездното небе, имах чувството, че съм звездно дете и че на тази планета има и други като мене. Едва ли не разговарях с тях (чрез духа си). В себе си чувствах тъмносиня енергия и често сънувах, че съм светлинно същество от такава енергия. Спомням си видения с невероятно красиви същества от същата светлина, чиито очи светеха безумно. Възможно ли е това да е енергията, описана в книгата?“

3. Какво означава за теб да си дете индиго?

„Много е напрегнато и фрустриращо! Трудно ми е да се сближавам с хората и между тях се чувствам чужд и особен, сякаш съм от друга планета. Реално, аз не искам нищо особено и различно; само да намеря хора, които са като мен. Винаги ми е било трудно да съм различен и дълги години бях параноичен, вследствие на което се затворих в себе си. Мислех, че гените ми нещо не са наред. Бях съзрял преждевременно — психически и физически. На дванайсет или тринайсет вече бях наполовина мъж. Започнах да се бръсна, краката ми се окосмиха и изглеждах с години по-възрастен от останалите (харесваха ме все по-големи момичета, пфу). Съзнанието ми просто експлодира и започнах да поглъщам всичко написано за философията, енергията (в духа на «ци» и «рейки»), смисъла на живота и екзистенцията. Бях с години пред съучениците си и се отчуждих. Не можех да говоря с никой за това, което ме интересуваше. Някъде в Интернет прочетох, че децата индиго имали по-различни гени, че два от тях били неактивни при другите хора, за разлика от нас…“

4. В какво отношение си като другите деца?

„… Правя доста глупости, нямам респект от родителите си и други авторитети, най-вече учители, слушам силно музика и нося скъсани джинси. Често изпадах в настроението «не ми се прави каквото и да било» и се напивах, за да се забавлявам с останалите. Известно време пушех и се друсах. Колкото и деструктивно да изглежда, това ми помогна за кратко да съм част от нещо, от някаква общност. На петнайсет години с голям кеф обикалях с мотопеда си насам-натам, както всички останали, и си пробвах късмета с момичетата. Всеки уикенд имаше партита, а нощно време ходехме да се къпем в басейна. Невинаги съм бил аутсайдер. Имаше и периоди като тези, които ми помагаха да забравя това.“

5. Познаваш ли други деца индиго? Какви са те?

„На една уводна лекция за рейки^[1] се запознах с 8-годишно момиче, което имаше 2 степен. За кратко я погледнах в очите и разбрах каква е. В същия момент и тя ме позна. По време на лекцията все гледаше към мен. Изглеждаше зряла и интелигентна, като възрастен, и правеше впечатление. Когато всеки от нас, новаците, трябваше да получи рейки от другите, водещата ме прати при нея. Е, може и да е случайност, но… Иначе засега не срещам Индиго и мисля, че има много малко като мен.“

6. Какво знаеш за мисията на живота си? Защо си на Земята?

„Тук съм, за да продължа развитието си — духовно, телесно, душевно, във всяко отношение. Включително и задълбочаване на връзката ми с Вселената (онлайн?) и по-силното протичане на енергията през мен. Искам да изпитвам любов към всеки и всичко и да се науча да не съдя никого. Не е важно какъв ще съм в обществото. Това, което остава след смъртта, е духът или душата и нещата опират само до това как човек ще се развие вътрешно. Аз съм музикант и в момента обмислям метод как да «сваля» универсалната жизнена енергия чрез музиката си и да я препратя към стотици, а ако успея и стана известен — дори към хиляди души, които след концерта да се чувстват сякаш са били на сеанс по рейки и да си тръгнат с разширено съзнание. Всъщност искам да потенцирам енергията на цялата планета и с помощта на останалите Индиго да създадем нов и фантастичен свят, за който повечето от хората днес не подозират. Това не е някаква езотерична мечта. Аз съм готов да се посветя изцяло на тази задача и реално погледнато вече съм я започнал. Вярвам, че трябва да стана нещо като лечител, който работи с трептения на съзнанието и енергия, които може да усилва и повишава. Трудно е да се опише с думи.“

7. Имаш ли проблеми в училище? Ако да, разкажи какво правиш.

„В училище не се преподава това, което е важно. Творческото мислене не се подкрепя, вместо него се изисква учене наизуст. Прекалено много се акцентира на лявата, рационалната, аналитичната хемисфера, а дясната, креативната е напълно изоставена. Дори и в часовете по музика, която на практика е изкуство, се занимаваме с анализ на музикални произведения. Повечето от учителите изобщо не са уравновесени и пренасят психическите си проблеми върху децата. В училище се отегчавам до СМЪРТ (!). Ставам много неспокоен и не мога да седя мирно. Винаги нещо си тактувам с ръце под чина. След това се люлея на стола или започвам да се изнервям. Без друго не съм от спокойните, но в училище наистина се чувствам поставен под натиск и ми става криво. Струва ми се, че скуката усилва това състояние. Не се разбирам особено с останалите деца. Повечето от тях постоянно ме дразнят, подиграват и изобщо съм им чужд. Повтарям, че те също са ми чужди. Често се случва да разбирам следващите две стъпки при дадена задача, докато те умуват още над първата. Тъй като всичко ми се струва прекалено бавно, вдигам ръка и казвам отговора. Учителите често ми повтарят да не съм толкова припрян. Тоест ми дават да разбера, че поведението ми е нежелателно. По същия начин повечето от тях игнорират оригиналния принос, когато той се различава от учебната програма. Това ме ядосва и следствието е, че повече не допринасям с нищо в час. Останалите ученици винаги се вторачват в мен, когато реша да предложа нещо мое, сякаш не е възможно да се каже нещо такова.“

8. Какви предложения би дал на хората (родители, учители), които се грижат за деца индиго? Как биха могли да те подкрепят?

„Родителите и учителите би трябвало повече да подкрепят децата и то колкото е възможно по-рано. Може би, родителите не трябва да действат толкова традиционно и ритуализирано и да работят за отмяната на циментирани модели на поведение, които отдавна са вече безсмислени, но продължават упорито да се спазват само защото са се превърнали в навик. Не мога да кажа за останалите Индиго, защото съм израснал с не-Индиго. На мен лично останалите биха ми помогнали, ако проявяваха повече креативност и се отвореха към по-висшите духовни нива, които действително са реални. Вероятно Индиго трябва да се обучават в специални училища, където да се учат на техники за усилване на енергийния поток в телата ни и неговото контролиране.“

9. Как виждаш света в бъдеще и какво си пожелаваш?

„Пожелавам, си превключване на полюсите при хората към добро, развитие на мъдростта, любовта и силата и обръщане кът финото, за да помогнем на тази планета да се обнови; тотална свобода и самоопределение, обединяване на всички противоречия (например западната технология с източната мъдрост или техниките за събиране на енергия (хи-хи)), накратко: да създадем рай на Земята. А, да: и много смях и забавление!“^{(16 b)}

Според американските автори Лий Керъл и Йън Тобър в момента между 80 и 90% от новородените в САЩ са деца индиго. Още по-интересна е констатацията им, че децата индиго се появяват и в други държави и то в такива, където компютрите са много разпространени. Човек почти добива усещането, че тези души, независимо на кого са, знаят къде могат и къде не могат да изживеят технически ориентирана инкарнация.

Как да се отнасяме с децата индиго?

За разлика от децата-ясновидци и децата медиуми към Индиго, които често са хиперактивни, е нужен различен подход. От цитираните по-горе списъци бихте могли да прецените дали вашето дете е Индиго или не е.

Сравнявайки ги с „нормалните“ деца, те обикновено имат много по-голям енергиен потенциал, по-живи са и излъчват повече сила. Държанието им е различно и често отправят фини послания, които ни карат да се чудим откъде едно дете може да знае подобни неща. Силно чувствителни са. Не знаят какво да правят с енергията си, лесно се отегчават, лесно се фрустрират, не могат да седят мирно, склонни са на повече съчувствие, но по тази причина имат и повече страхове от другите деца. Те развиват собствен метод на учене и принципно напредват най-бързо, когато сами изследват нещата.

Често търсят компанията на по-възрастни, тъй като не се чувстват разбрани от връстниците си. Изискват повече за възрастта си. Често можем да ги видим да си играят встрани от групата, защото са по-самостоятелни. Бързо намират начин да наложат волята си — например на баба си или баща си. Никакви насилствени средства не могат да ги накарат да се подчинят — те трябва да бъдат убедени чрез аргументи.

Трудно се заплитат в емоционални ситуации. Специално в това отношение разликата с другите деца е категорична и видима — те са много по-трезви и разумни от останалите.

Общуването с тях е всичко друго, но не и лесно. Много от родителите се поддават на емоции и не знаят как да решат проблема с децата си. Жената от детската градина звъни по телефона и съобщава, че синът ви обърква цялата група… В случая учителите не знаят как да постъпват. Какво е решението?

Освен факта, че това кара родителите да общуват по друг начин с децата си — не с контрол и авторитет, а с логика, разбиране, съчувствие и много повече любов отколкото досега — и че в Интернет вече има не един и два сайта, на които те могат да дискутират темата и обменят опит, се създадоха и групи за самопомощ, в които могат да се запознаят и да се научат да разбират децата си по-добре (виж също www.indigokids.com, www.indigokinder.de или www.pranalight.de).

Книгата на Лий Керъл и Йън Тобър също предлага варианти. Дадени са предложения и са разказани примери от практиката. Новото време води до липса, която прави хората изобретателни. Призовани сме да вървим по нови пътища и тези пътища ще променят света.

Когато феноменът беше забелязан за първи път, учителите и психолозите все още мислеха, че децата индиго са „бавноразвиващи се“: до момента, в който с помощта на IQ-теста се оказа, че „подценяването“ на децата опира много повече до училищната система и начина на обучение. За децата индиго е почти невъзможно да следят една и съща тематика часове наред. Това просто ги отегчава. Учителите на свой ред смятат, че те не са концентрирани и не могат да се фокусират върху едно нещо. Проблемът става все по-очевиден: проблемът е в училищната система, не в децата. Тъй като IQ-теста е много по-разширен, логично е тя да се напасне към него, а не обратното. Това ясно може да се види, когато на едно дете индиго, което в училище е неконцентрирано, разваля часа и не внимава, му се постави задача, която му доставя удоволствие, или тема, която му е интересна. В такива моменти те направо разцъфват и им е необходимо само половината от времето на останалите, за да се справят.

Естествено казаното до тук не означава автоматично, че всички хиперактивни деца са Индиго или че всички Индиго трябва да са най-умните ученици в класа. Въпреки че са изключително надарени, дарбите им обикновено са в дадена област — мислене, смятане наум, самостоятелно творчество, музика… В повечето случаи постиженията в училище са второстепенни, но ако откриете вярното поприще, за тях то би могло да се превърне в летящ старт.

Защо едно хиперактивно дете е и дете индиго, може да покаже само практиката. Разгледайте още веднъж описаните характеристики за децата индиго и установете дали вашето дете не е в същата категория. Като цяло може да се каже, че детето индиго е смятано за „неуморим нарушител на спокойствието“, защото възрастовата среда — дали в училище или вкъщи — не му съответства.

Кендис Грийлмен, междувременно пораснало момиче индиго, описва училището по следния начин:

„За мен училището беше самотна борба. Не само защото бях изолирана и ме смятаха за «различна», а и защото знаех, че повечето от нещата, които учехме, са абсолютен боклук и нямат нищо общо с реалния свят. През цялото време знаех, че никога няма да използвам това, което ни преподаваха. Въпреки убежденията на другите, знаех, че това, което ни преподават, е относително безполезно. С изключение на основните познания по четене, писане и смятане, както и неопределената представа за това какво още има там, отвън, останалото беше непотребно. Въпреки че по онова време не можех съвсем ясно да предвидя какво означава всичко, в себе си бях убедена, че съм права. Това, което ме караше да уча, когато наближаваха изпитите, беше фактът, че ни научиха на едно-единствено правилно нещо, което учителите ни набиваха в главите: да плюем на заповедите — така, както ни го бяха показали: без смисъл и разум, без самостоятелно мислене. Как това щеше да ни помогне в реалния свят?“^{(6, S. 224)}

О-оо, при подобни излияния сърцето ми направо ликува, защото винаги съм мразил училището заедно с всичките преподаватели. За щастие забравих повечето неща, с които искаха да ме манипулират, тъй като зубрех само преди класните, а през останалото време съзнанието ми беше заето с поредната лудория.

Добре, признавам, че занятията по немски език, математика и най-вече чужди езици са необходими, но не и в продължение на 10 или 13 години. Това са най-хубавите мигове от живота. Всичко е съвсем тенденциозно: да се навреди на децата и да им се промият мозъците в период, когато най-много биха могли да се развият. Божествените същества са тъпкани с толкова много духовен боклук и собствените им мисли са силно потискани, за да паснат в болната ни социална система. В противен случай кой човек, който е с всичкия си, ще седи по осем часа пред монитора или ще работи в някакъв мръсен завод? Или ще е служител в концерн, чиито шеф е абсолютен катил? Но въпреки това винаги се нагажда, винаги е с ризка и вратовръзчица, макар че не може да го понася… Бихме спечелили повече, ако го сритаме отзад… Изпитаната „система“ ясно доказва, че човешкото Его често е по-силно от вътрешния порив към истина и съзнание.

Уважаеми, та това няма нищо със самосъзнателния живот, това са марионетки, опитомени, приспособени, които търпят всякакво отношение. Никой не ги е принудил, поне не на Запад (и в частност в Германия). Правят го доброволно и това е най-лошото!

Новите деца обаче, няма да го харесат.

Приятели, този път нещата наистина ще се променят!

Има ли алтернатива на настоящата училищна система?

Да, има. Тези системи не са съвършени, но поне са контрапункт на едностранчиво материално ориентираната мисловна схема в държавните училища.

Съществуват например училищата „Валдорф“. Това са най-известните германски училища, които са алтернатива на настоящата училищна система. Те са организирани по системата на техния основател д-р Рудолф Щайнер, чиято цел е била да се отглеждат свободни, съзидателни, самостоятелни, морално издигнати и щастливи деца. Той казва: „Приеми децата с уважение, учи ги с любов и ги пусни на свобода.“^{(6, S. 113)}

Друга световноизвестна организация е училище „Монтесори“, възникнало през 1907 г. и кръстено на създателката си Мария Монтесори. В него, което прераства от занималня в училище, учителите разглеждат децата като „независимо учещи“. От основателката им е запазен следният цитат: „Нашата цел не е детето да разбере нещо, нито да го караме да учи наизуст, а да въздействаме на фантазията му, за да се разгори неговото най-вътрешно ядро.“^{(6, S. 111)}

За разлика от държавните, в училищата „Монтесори“ гледат на децата като на цялостни същества и им помагат да реализират потенциала си във всички житейски области. Детето трябва да изпитва удоволствие от живота. Следователно е направен опит да се подхожда коректно, да се настройваме към детето, а не да го нагаждаме към системата. (Адреси за контакт можете да намерите в Източници, точка № 6.)

Това са двете най-известни, най-добре организирани и най-разпространени организации в света. Съществуват и други форми на обучение като интернати и частни училища за родители, които могат да си го позволят. Някои предпочитат децата им да се образоват от частни учители. Има и манастирски и църковни училища, които допускат само християни и се преподават повече музикални и духовни дисциплини. Ако някой иска, защо не?

В случай че отхвърлите тези училища, защото не одобрявате идеологиите им (антропософия, църковно учение), остава възможността родителите да се обединят и да обучават децата си с частни учители. В другите страни има още разновидности на образование. Съществуват например държави, в които ходенето на училище не е задължително и човек може сам да се посвети на детето си. В Германия е различно. В САЩ има признати училища, дело на различни верски организации като например на Ошо, Йогананда, манастирски школи, мормонски училища и т.н…

Тук не се интересуваме от определена организация, в която отново да натикаме децата.

Преди всичко е важно те да се чувстват добре, ученето да им доставя удоволствие, учителите да са подходящи и да имат подход, а не да действат насила, както в държавните училища. Има достатъчно отлични учители, такива с призвание, които наистина полагат усилия да разберат и развият дарбите на децата. При днешния брой ученици, променените учебни програми и мултинационалния характер на класовете това едва ли е възможно. Все пак има и учебни заведения, в които ректорът и учителите със собствени сили са променили нещата. Постоянно чувам за подобни случаи. Но засега те са изключение.

Споменатите тук училища са само пример. Бъдете активни и вие, говорете с други родители, търсете информация в Интернет…

Авторите Лий Керъл и Йън Тобър имат собствен Интернет-сайт, на който бихте могли да се информирате за най-новите учебни заведения в САЩ например. Разбира се има и немски варианти (виж Източници в края на книгата), към които всеки може да добави примери, алтернативи и предложения. На сайта им също така бихте могли да получите отговор на въпроси, които не са били засегнати в книгата. На Интернет-страницата на федералния съюз на свободните алтернативни училища в Германия (www.paritaet.org/bfas/ adressen.htm) са изброени и описани повече от 40 алтернативни училищни заведения.

В краен случай самите вие също бихте могли да намерите нещо по-различно и ново, ако предложенията не ви допаднат. Нека не забравяме, че става дума за децата ни, на които трябва да обръщаме внимание, а не на системата! Човекът е на първо място. Системите се сменят, както видяхме в случая с ГДР и както ще стане с ФРГ, и по тази причина не можем да им се доверим.

Запишете си различни варианти, посетете лично училищата и вземете детето със себе си — не прибързвайте, а мислете спокойно.

Не щадете усилия, нали в крайна сметка става дума за децата ни.

Какво трябва да е отношението към децата?

Нека се държим с тях като с приятели и дори като с възрастни и да разговаряме с приветлив тон, а не да заповядваме. Вместо да се караме и да избухваме — например, когато нещо се счупи — е по-добре първо да подходим с хумор, а чак след това внимателно и ясно да обясним какво е станало и какви ще са последствията (например, че притежателят на счупеното ще се натъжи и щетите трябва да се възстановят).

Ако детето е злоядо, е по-добре да привлечем вниманието му като ни помага в кухнята, вместо насила да го караме да яде, заплашвайки го, че няма да гледа телевизия или да излиза навън. Дори да продължава да упорства, има и други начини — на игра можем да кажем: „Една лъжица за баба, една за дяволчето Фют, една за мама Барби, една за котарака Мъро…“

Когато съм с две или повече деца и едното от тях не иска да се храни, макар да знам, че храната му харесва, прилагам играта „най-голямата хапка“, която върши работа в деветдесет процента от случаите: „Кой може да направи най-голямата хапка? О, такива големи няма да влязат в ничия уста. Я да видим кой ще направи най-голямата хапка?“ Или започвам от най-малката: „Кой може да вземе най-малко храна с вилицата си?“ А по-късно идва ред на огромната… (Въпреки че децата индиго не обичат големите порции.)

Естествено трябва да не караме детето да яде нещо, което не обича. Нима като малки не са ни принуждавали същото? Е преживяхме го, но… Защо трябва да насилваме детето си, въпреки нашата убеденост, че нещо било „много полезно“ за него, за костите, за имунната му система… Родителите и бабите ни също винаги имаха най-различни причини, за да ни накарат да ядем неприятните за нас манджи. Ето защо е добре да се уповавате на собствения си опит и да си припомните как е било навремето с вас.

Ако детето е излъгало за нещо, моля, не крещете, а спокойно го накарайте да разбере, че човек се чувства зле, когато е лъган. Дайте пример, който да се отнася лично до него: „Я ми кажи, как би се почувствал, ако най-добрият ти приятел Фриц ти разкаже нещо, което ще те радва, а после разбереш, че те е излъгал? Тогава той приятел ли ти е?“ Уместно е да попитате как детето би се реванширало. От една страна, е важно да се извини на засегнатия човек, но от друга, лекцията би могла да не се окаже много на място. За предпочитане би бил „домашният арест“, при който да напише например положителните и отрицателните страни на лъжата (в случай че е възможно)…

Ако детето се бои от нещо, не го притискайте, фобиите и страховете биха могли да се коренят в предишни животи. В края на краищата и ние като деца сме се страхували от различни неща и сме се ужасявали от мисълта, че ще трябва да ги направим. В случая отново е добре, постепенно да подходите със смях и игри и предпазливо да стопите страха. При децата е най-добре да събудите любопитството им, вместо да заповядвате. Нали самите вие също не обичате да ви принуждават. Нашите деца също са хора, макар и малки.

Още примери за подхода ни към децата ще намерите в книгата на Керъл и Тобър, които полагат големи усилия да разберат „хиперактивните“ Индиго и да дадат практически съвети.

Родителите често казват: „Какво ще правим с детето?“ Зад думите им реално се крие нещо различно: „Искаме детето ни да се промени.“ Те искат децата им да са покорни и да се приспособят към това, към което на тях им се иска. Добре де, но кой е казал, че детето прави нещо нередно? Може би родителите трябва да се променят? Или: и едните, и другите? Проблемите са нещо като призив към двете страни да поемат по друг път — заедно. Както вече разбрахме, децата не идват случайно, а избират родителите си, за да им покажат нещо конкретно.

 

• Следователно от секундата, в която те проговорят, трябва да ги включваме в нашите разговори, да се отнасяме с тях като с възрастни и да ги държим в течение какво следва. Както е между зрели партньори. Човек не трябва да се налага, сякаш те са малки и глупави, а да ги уважава и вместо да заповядва — да обяснява. Наистина, децата не могат да се изразяват добре колкото възрастните, но обикновено могат да чувстват дори по-добре от тях. Те възприемат всяко вълнение и забелязват дали нещо е „истинско“ или не.

• И ако с неописуемата си воля искат наистина да имат нещо и то не е толкова лекомислено, отговорът „Ще помисля“ е много по-подходящ от сухото „Не!“

• От голямо значение е да даваме пример на децата за това, което наричаме морал, чест, гордост, справедливост, коректност и когато говорим за мир, любов и щастие, да ги прилагаме на практика. Но кой ли го прави? Хората просто казват: „Не започвай да пушиш, защото е лошо.“ Но те пушат. И детето вероятно си мисли, че това не е съвсем вярно, нали? Други пък говорят за младенеца, за Бог, за прошка, любов, вземат децата си на неделните служби, където всичко изглежда толкова „свято“, а след църквата се скъсват да клюкарят по нечий адрес. Добре де, но какво би си помислило едно дете? Меко казано, това оставя силен отпечатък в съзнанието му. То никога не би го забравило! Не е странно, че все повече хора напускат църквата, където са кръщавани принудително, защото възрастните просто не правят това, което говорят на теория за любовта, респекта и всичко останало. Откровеността е ключов елемент във възпитанието. Естествено много родители искат да си спестят някои неща. Освен пушенето и пиенето тук влиза и прикриването, потискането на чувствата. Та нали човек не иска да разкрива слабостите си. Децата обаче, усещат подобни неща; те забелязват, когато въздухът е нажежен. Питат родителите си какво се е случило и искат потвърждение за почувстваното, но когато те отрекат, се объркват и изпадат в противоречие: от една страна, ясно го знаят, а от друга им съобщават, че няма нищо. Какво трябва да мисли детето за чувствата си или родителския авторитет? Кое е вярно? Как да се държи в бъдеще? Трябва ли да казва истината или да се приспособи към родителите си?

Категорично трябва да отхвърлим възможността децата да бъдат „успокоявани“ с медикаменти като Ritalin или Cylert, както се случва най-вече в САЩ, където при първия възникнал проблем почти всеки тича при психиатъра си и започва да се тъпче с хапчета. Американската психоложка д-р Дорийн Върчу споделя опита си:

„Едва ли е съвпадение, че във времето преди смяната на хилядолетията диагнозите ADHD (синдром на нарушено внимание с хиперактивност) нараснаха астрономически. Между 1990 и 1995 г. броят на младежите, които вземат Ritalin (Metilphenidat) срещу ADHD, нарасна повече от два пъти, както показва изследване на John Hopkins University Medical School.

По данни на американските служби за борба с наркотиците количеството на изписаните рецепти за този период се е увеличил с 600%. По тяхно мнение Риталинът е станал толкова популярен, че в някои училища се изписва на 20% от учениците […]

Едно широко изследване показа, че Риталинът значително повишава училищните доходи. Той е смятан за толкова коварен медикамент, че военните не вземат новобранци на служба, ако на 13-годишна възраст продължават да пият Ritalin. Ясно е, че лекарствата не са решение […]

Нарастването на предписваните психотропни медикаменти при деца ясно показва неведението ни по отношение на промените.“^{(6, S. 145–146)}

(В случай, че и вашето дете е хиперактивно, можете да се запознаете с книгата „ADHD — нарушено внимание и хиперактивност — алтернативни на медикаментозната терапия“ от проф. Карл Дж. Адамс; www.bluegreen.de.)

Естествено, когато е нужно, децата трябва да бъдат поставяни на мястото им, но въпросът е как. Става дума за контактуване. Понякога е важно да има граници. Аз обаче, подобно на другите автори, бих искал да събудя интереса ви към нов тип възпитание. Не трябва просто да си седим и да приемаме нещата такива, каквито са. Имам предвид, че не е нужно да се задоволяваме с това, което ни се предлага. Аз самият също съм начинаещ. Едва когато станах баща, неприятните страни на детските и младежките ми години, които бях позабравил, отново излязоха на преден план: училището, авторитетите, че трябва да се учи и изобщо, че нещо трябва. Аз не искам синът ми да трябва да направи нещо, а да може и сам да открие какво му се прави и какво не, какво го вълнува и какво не, какво го радва и какво не. Аз само бих провокирал любопитството му, но и бих го възпрял, ако загуби целта. Възпитанието е безкрайно приключение, фазата на учение никога не приключва, въпреки мнението на хората. Според някои например, демокрацията е най-добрата форма на управление, но през следващите години те ще разберат нещо друго. Не можем винаги да се примиряваме с половинчати конструкти.

Училищната система е направена да приспособява, а не да насърчава. Тя се основава на натиска и още веднъж на натиска. Вместо да се помогне, неуспехът се наказва. Който не се учи успешно, не може да се приспособи или не се подчинява, се изолира, повтаря класа, напуска училище и просто бива забравен (разбира се, най-вече по негово желание, както беше с мен!). „Детето трябва да се приспособи, няма друг начин“, гласи аргументът.

Децата ни не само заслужават малко време, но заслужават и малко респект. Нека ги оставим да кажат какво мислят за живота и за ежедневните ситуации, в които попадат. Все едно, че пред нас има големи хора.

Въпреки зрялото поведение и реакции на децата индиго обаче, те все пак си остават деца и имат нужда от закрила, топлина и преди всичко… любов!

Аз лично съм на мнение, че не е нужно чак толкова да четем специализирани книги, да се консултираме с терапевти или да разпитваме други родители. Всички ние някога сме били деца и си спомняме много неприятни неща от тогава — че трябваше да ядем неща, които ни отвращават, да седим на чина до някой, който е неприятен, да слушаме несимпатичния учител, при който ученето е цяло мъчение… Всичко това мина, но какво научихме?

Като деца всички имат какви ли не намерения:

„Когато порасна, ще ям само това, което обичам, ще се обличам с дрехи, които харесвам, ще си направя каквато си искам прическа, сам ще си подбирам приятелите, ще играя футбол вместо да ходя на урок по пиано и да седя до този нахалник… Все трябва да съм дете…, но един ден когато порасна…“

Нима не припознавате себе си? А как постъпваме днес с децата си? Нима не се държим по същия начин, както към нас някога са се държали родителите ни, които естествено винаги са ни желали доброто и винаги са знаели кое е важно за нас?

Убеден съм, че не всички искат да дават парите си за семинар за възпитание на деца или на деца индиго. Ключът преди всичко е в нас; същото се отнася и до възпитанието. Пътуването в собственото ни детство би било от полза. Не мислите ли? Разбира се, сте свободни да потърсите съвет, когато решите и да постъпите така, както искате. Аз само дадох предложение.

Каролина Хеенкамп, която от години работи с деца индиго, прави опит от своя гледна точка да обясни кои са тези деца и защо идват при нас:

„Живеем във време, в което всичко все повече излиза от равновесие. Живееш в свят, в който «властта и парите» са поставени преди «щастието и любовта». През последните години всичко започна да се руши. Религии, правителства и други инстанции загубиха достоверност, поддръжниците и членовете им намаляха. Ценностните системи са кухи. Само малцина са щастливи и пазят мечтите си, повечето пропаднаха. Чрез потискане на много нива и компромиси човечеството загуби самоуважението си и контакта с природата. Връзките ни са плоски и повърхностни, твърде често управлявани от гордост, ревност, вина и оскъдица. Любовта е заместена от сласт и егоизъм. Мнозина вече не се осмеляват истински да се доверяват, само играят ролята си, забравяйки някогашната си мечта — да направят Земята рай. Родителите забравят мечтите си, докато децата пораснат, а след това се оказва, че вече са твърде стари.

Контактът с нашето по-висше Аз, с божествената искра, е атрофирал, а помощта на духовния свят вече не се взема предвид, защото никой не вярва, че той съществува. Реално животът ни няма нищо общо с истинския стандарт на живот. Магазините са препълнени със стоки, от които нямаме нужда, много от храните са вредни и обработвани с пестициди, консерванти или радиационно облъчване. Много хора чувстват празнота в живота си и се опитват да я запълнят с външни неща. Наистина, опитваме се да възстановим вътрешната връзка с телата си, но сме забравили как да се вслушваме в тях и следователно не можем да научим децата си да го правят.

Живеем в «нереалистичен» свят, но дълбоко в нас постоянно расте нуждата от приятелство, любов и обръщане към по-фините светове.“^{(16 b)}

Г-жа Хеенкамп е убедена, че:

„Пред децата индиго лежи грандиозна задача. Те биха могли да ни донесат глобален мир, но за да се развиват, имат нужда от отворени сърца.

Те идват в свят, където хората страдат, но въпреки това се страхуват от промени. Повечето вече нямат мечти и гледат на света през очите на другите. Забравили са кои са, забравили са есенцията на живота и често тъжат. Нека си спомним кои сме ние и всеки тръгне по своя индивидуален път на развитие, който сам е избрал.

Децата на новото време искат своята отговорност. Те усещат кои са, какво им предстои, кое е вярно и кое не, и обикновено добре знаят как да го реализират. Те са изпълнени с безусловна любов, толерантни са и не се занимават да критикуват другите. Общото им желание е да ги подкрепим, за да използват талантите си и изпълнят мисията си. Те искат хората да си припомнят своите мечти и миражи и да ги реализират в живота си. […]

Иска ми се да снема чувството за вина от плещите на родителите на децата индиго и да покажа, че е в ход неописуем еволюционен, трансформационен процес, за който жадуваме вече дълго време. Нека се опитаме заедно да преодолеем трудностите на тази промяна. Дарявам знанията си на родителите, които искат да имат кураж […]

На новите деца ще е значително по-лесно, защото днес във всички прослойки има духовно пробудени хора. Те са в състояние да им помагат като дадат пример за себе си и за тях…“⁽¹⁶⁾

Нанси Ан Тейп от своя страна е загрижена за децата. Според нея Индиго (не медиумите, на които отново ще се върнем) са компютъризирани деца, с което иска да каже, че решават повече с главата, отколкото със сърцето. Още с идването си на Земята те имат свои готови решения за духовна визуализация и знаят как да овладяват задачата си. Те са технологично ориентирани личности, които в бъдеще ще обръщат още повече внимание на технологията, отколкото ние днес. На възраст от 3–4 години те вече си играят с компютри, които са непонятни за 50-годишни хора.

Те са деца на технологията: те са родени технолози. Следователно не е трудно да предвидим посоката им на развитие: в бъдеще ще донесат на света технологии, които не сме и сънували. Но това ли е важно за развитието ни?

Опасното при децата индиго според мен е, че всички онези, които убиха други деца в американски училища, бяха Индиго. Нанси Ан Тейп ги описва като лишени от всякакъв страх. Ако човек им попречи да вървят по техния път, те търсят друг начин да оцелеят — отнемайки живота на други. Това е отрицателният аспект.