От преживяванията на Сузане и Пол видяхме, че животът на полярния свят тече, редувайки две различни нива: материално-физичното и фино-отвъдното. Ако от отвъдния преминем във физическия свят, говорим за реинкарнация, въплъщаване на душите или прераждане.

Накратко под учението за реинкарнацията (от латински: отново-в-плът) се разбира, че след смъртта душата преминава в отвъдното, но след това отново се връща във физическо тяло. С учението е свързана и идеята, че всички постъпки („зли“ и „добри“) се вземат отново в новата инкарнация, за да се осъзнае приятното и неприятното, което сме причинили на другите, да си вземем поука и да се развием духовно. Всичко се базира на причинността, известна като Закон за причината и следствието, т.е., че каквото човек посее, това ще пожъне.

Учението за реинкарнацията говори и за колело на преражданията. Според някои кръговратът от раждане, смърт и прераждане продължава до Куково лято, защото човек постоянно залага нови причини, чиито следствия някой ден ще изпита. Това не е точно така (направо бих казал, че не бихме имали и желание…); всичко завършва с достигането на определено етично и съзнателно ниво, или казано другояче: в момента, в който станем едни „приятни“ хора, повече няма да се прераждаме на Земята.

Ще се откъснем от колелото на прераждането, когато изпълним всички задачи, които сме си поставили и преживеем всички ситуации, които сме искали да преживеем. Когато някога постигнем това, ще можем отново да изберем дали да се преродим — например, за да подкрепим наш близък като негов другар или съпруг/а в живота или да станем лекари или монаси. Ако се откажем, развитието ни продължава във финия свят. Там няма граници, тъй като и финият свят е разделен на различни нива, на които сега няма да се спирам, за да не усложнявам излишно темата.

Последната фаза на само-познание, само-облагородяване и само-работа в смисъла на учението на Христос би трябвало да може да се постигне в един живот.

Баща ми описва това малко по-подробно:

„Процесът на развитие на душите минава по пътя на превъплъщението, който за мнозина е само теория или хипотеза, но всъщност е единствената логика за разбирането на света и Бога, както доказват книгите, семинарите и международните конгреси през последните десетилетия. Трудностите възникват още при дефиницията. Преводът от латински е re-in-carne, «отново в плът», и се има предвид реинкарнацията или палингенезиса, т.е. учението за връщане в материята и повторение на земния живот като човек. При странстването на душите (метемпсихозата) се смята, че след смъртта човешкото АЗ може да премине в животинско или растително тяло. Метемпсихозата често се пробутва на западните езотерици заедно с първото, но тя няма нищо общо с чистотата на първоначалното гностично учение, и се нарича индуистки път, който се различава от нашия християнски път на съзряване на душата.“^{(15, S. 233)}

Аз лично бих могъл да ви изброя най-различни школи, религии и учители, които са учили или учат, че има прераждане и че Христос също го е проповядвал, че съответните пасажи в Новия завет са били цензурирани и през 553 г. учението за прераждането е било забранено…, че индианците и древните германци, нашите предци, преди да бъдат „християнизирани“ са вярвали в живота след смъртта и завръщането на Земята и че велики мислители като Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер, Моргенщерн, Верфел, Хесе и много други са били убедени, че то съществува…

Но в случая точно това не трябва да ни интересува. Целта не е да разберем какви подправени религиозни текстове са цитирали улегналите и образовани хора и кои древни традиции уж привидно смирено, но на границата на фанатизма като латерни, векове наред са дрънкали все едни и същи неща.

Вместо това ще разберем какво разказват децата, които нито са чели книги, нито са слушали доклади, ще видим какво си спомнят, от какво се вълнуват и т.н…

Реално това е същинската еволюция!

За целта бих искал да дам думата на един приятел, с който ни свърза не само работата, но и съдбата (той също написа книга, която забраниха във ФРГ). Това е г-н Труц Хардо, един от водещите експерти по реинкарнация и регресивно спомняне в Германия и един от хората, пътувал най-много по света, когото познавам. Като автор на множество книги Хардо допринесе много за осветляването на темата за прераждането и то най-вече с последната си книга „Реинкарнацията днес — деца доказват прераждането“.

В нея са събрани 33 истории за деца, които на невръстна възраст си спомнят предишния си живот. В повечето от случаите казаното от тях се потвърждава от хора, които са живели по времето, когато душата на детето е била в друго тяло. (Например умира бащата и се преражда като правнук.) Разказите са разтърсващи и заради потвърдилите се твърдения нерядко децата са разпознавани като починали членове от семейството, роднини, съседи или приятели. Прави впечатление, че в повечето случаи събитията са от държави, които вярват в прераждането. Защо? Очевидно там родителите обръщат много повече внимание на думите на децата си. Често те помагат на малките да открият роднините си от предишния си живот — подобно на търсенето на прераждането на Далай Лама в Тибет.

В книгата си Reincarnation and Biology американският изследовател на прераждането проф. Стивънсън, с който Труц е работил и често цитира, представя 225 случая на деца, които си спомнят за предишния си или дори за няколко предходни живота. Работата му категорично показва, че децата познават предишния живот и представят силни доказателства, които понякога се приемат за „научно доказани“. Той и колегите му проверяват историите и в много от случаите успяват да открият споменатите от тях места и хора.

Тъй като това не е точно моята област на изследване, но от друга страна духовният свят ме свърза с Труц Хардо, аз си послужих с неговата информация. С неговото приятелско позволение ще разгледаме някои от най-вълнуващите случки.

„Аз съм сестра ти Силвия“

С швейцарския лечител Петер Зингер ме свързва дългогодишно приятелство. До момента в Европа не съм срещал друг човек, който толкова прецизно да вижда човешката аура и да разпознава болестите с невъоръжено око. Той от години изнася семинари, на които показва как хората да боравят с енергиите. Петер например може да излиза от тялото си и да отиде в съседното помещение, невидимо да присъства сред участниците и да ги бута назад към креслата. Той е приятел с певеца Рой Блек. С него се били уговорили, който първо умре да даде знак на другия, че продължава да живее в невидимото. Сутринта, на петата годишнина от смъртта на Блек Петер се събудил, погледнал настолния часовник до леглото си, който показвал дните и месеците и изведнъж осъзнал: „Днес е петата годишнина от смъртта на Рой Блек, а до момента не съм получил никакъв знак.“ В този момент чул някакъв шум от антрето. Петер скочил от леглото, отишъл да види какво става и се оказало, че на земята е паднала картината с алпийски пейзаж. Пиронът обаче, стоял закован на стената. Как е възможно?

Когато веднъж си говорихме за прераждането, той ми разказа следната случка. През 1990 г. работел в Голдах, кантон Сен Гален. Една от клиентките му говорела за ясновидските способности на дъщеря си: тя можела да чете писма, които й показвали от обратната страна от далече. Петер поискал да се запознае с момичето и при следващото си посещение жената довела деветгодишната си дъщеря. Докато работел с жената малката Инес гледала и изведнъж казала: „Познавам те отпреди.“ Майка й отговорила: „Не трябва да говориш на г-н Зингер на «ти». Какво ти става?“

„Но аз го познавам“, отвърнала тя и се обърнала се към Петер: „Веднъж беше мой брат. Аз бях сестра ти Силвия. В сегашния ти живот съм била твоя сестра, но починах много рано. Върнах се, но при друга майка.“ Петер естествено помнел рано починалата си сестра Силвия, въпреки че бил само на три години. Той я подканил да разкаже повече за живота им тогава. Инес: „По онова време живеехме в кантон Апенцел, където починах.“ Петер станал, донесъл една снимка от съседната стая и я обърнал откъм гърба към момичето. „Майка ти каза, че можеш да четеш написаното от обратната страна. Можеш ли да кажеш кой е на снимката?“ Без да се замисля Инес отговорила: „Това са майка ми и баща ми тогава.“

„Какво виждаш още?“

„Майка ми е с бяла блуза. Двамата се държат за ръце.“ Всичко съвпадало. „Какво още ще кажеш за майка ни?“

„След смъртта ми тя също дойде при мен.“ Майката на Петер умира през 1978 г., 20 години след смъртта на дъщеря си. Малката продължила: „Имахме още един по-голям брат“ и назовала името му. „Останалите не ги познавам. Те се родиха по-късно.“

Майката на Инес слушала с интерес. Петер подканил момиченцето да опише бащината им къща. Всичко, което казала, съвпадало. На въпроса за професията на баща им, тя отвърнала: „Имахме магазин текстил и един открит басейн в една долина.“ Това също било вярно. Петер вече не се съмнявал в думите на детето, но продължил да я разпитва, а тя казвала всичко, което си спомня и описва какво е станало след смъртта й. Реела се над тялото си. Майка й получила нервен срив. Починалата се опитала да я утеши: „Мамо, ще ти пратя много хора в магазина. Ще видиш, всичко ще е наред. Не се страхувай. Винаги ще съм с тебе.“

След запознанството им Инес все по-често започва да посещава новия си „предишен“ брат и да участва в семинарите. Междувременно усвоява автоматичното писане и можела да предава съобщения от невидимото. Петер пази много изписани страници. Веднъж например се явил някакъв починал търговец и помолил Инес да й диктува послание, което изумило неговата вдовица. Контактьорски приетото послание е с абсолютно същия почерк като на починалия й съпруг. Веднъж Петер взел един от ръкописите и го показал на свой приятел графолог, чиито коментар бил, че почеркът е на много земен човек, вероятно търговец. Когато Инес била на излет с класа или пътувала с родителите си във ваканциите, винаги изпращала картичка, която започвала със „Здравей, братко!“

Инес става известна в кръговете на инсайдерите и е търсена от какви ли не хора, които искат да влязат в контакт със своите починали близки или търсят отговор на свои проблеми. Когато навършила 14 години, тя казала на майка си: „Мамо, скоро ще ми се случи нещастие. Ще се връщам от училище и ще ме блъсне мотор, който ще ме нарани тежко, но ти не се притеснявай. Аз няма да умра, дори лекарят да каже обратното.“

Няколко седмици по-късно тя наистина преживява катастрофа. Изпада за дълго в кома и лекарите не вярват, че ще оживее, но тя се събужда. Оказва се, че е загубила медиумните си способности.

Помолих Петер, който отдавна не я беше виждал, да ми даде номера й, но той пожела първо сам да говори с нея. Тя каза, че не искала да говори с мен и повече да не я занимаваме с „тази история“, че преди я карали да прави ясновидски прогнози и това й донесло неприятна слава. Искала да забрави всичко това. За тогавашната Инес Петер ми сподели: „В интерес на истината изказванията й тогава не можеха да се пренебрегват.“ Някои от вас вероятно си мислят, че тя изобщо не е била сестра на Петер, а заради ясновидските си способности е узнала мислите му. В отговор може да се каже, че когато той я е питал за професията на баща си, изобщо не е мислил за открития басейн и че тя му е казала неща, които той не помни, а едва по-късно е потвърдил, разпитвайки своя по-голям брат.^{(22, S. 20ff)}

„Майка ми живее в Чарлс сити“

Роми е дъщеря на Бари и Бони Крийс, които живеят в Дес Моинес, щата Айова, САЩ, където е и родена. Малката постоянно повтаряла, че е била момче и се казвала Джо Уилямс. С времето родителите научавали все повече неща за живота на Джо. В началото естествено смятали, че всичко е плод на детската й фантазия. Момичето твърди, че е живяла в Чарлс сити. Вероятно обаче, е чула името на града, намиращ се на почти 200 километра от Дес Моинес, по телевизията. Твърди също, че е женена за Шийла, от която има три деца: нещо, което също не притеснява особено родителите й. След време тя започва да повтаря, че предишната й майка се казва Луис Уилямс и че Джо е израснал в къща с покрив с червени цигли. Веднъж по негова вина избухнал пожар и при гасенето майка му си изгорила ръката и си наранила крака — Роми посочила мястото на десния крак. Тя постоянно молела родителите си да я заведат в Чарлс сити, защото искала да посети предишната си майка и да й каже, че „всичко е наред“. Родителите й дълго време не знаели как да постъпят. Веднъж, когато били на улицата и покрай тях профучал мотор, Роми изпаднала в паника. След тази случка започнала да описва, как тя като Джо имала мотор и как той заедно с жена си Шийла, която седяла зад него, загиват при катастрофа. Роми продължава постоянно да моли родителите си да я заведат в Чарлс сити, за да им покаже всичко, и най-вече да се представи на майка си. В крайна сметка родителите считат случилото се за достатъчно важно, за да изпълнят настойчивата й молба. Но как да постъпят?

Те са чували за професор от Калифорния, разследващ случаи на деца, които си спомнят минали животи и се свързват с него (индиеца проф. Хемендра Банерджи). През зимата на 1981 г. заедно с жена си и двама шведски журналисти от списание Allers той пристига в Дес Моинес, за да проучи случая на Роми Крис. Това, така да се каже, е „идеалният случай“ за изучаване на реинкарнацията, защото изследователят поема случай, който още не е решен от страна на засегнатия. В повечето от случаите хората просто се позовават пост фактум на информацията с надеждата, че всичко казано отговаря на истината. След като проф. Банерджи е информиран подробно от родителите, разбира се, и от самата Роми, всички заедно поемат на път.

С наближаването на Чарлс сити, Роми става все по-неспокойна. Тя се катери по предната седалка и когато влизат в града, казва: „Трябва да купим цветята мама Уилямс. Тя най-много обича сини. И не бива да вливаме през предната врата. Трябва да отидем зад ъгъла до вратата в средата.“ Купили, както пожелала, букет сини цветя. Още веднъж погледнали в телефонния указател и се уверили в името и адреса на Луис Уилямс. Естествено Роми показвала пътя.

Най-накрая двамата репортери откриват описаната от дъщерята къща в едно от предградията на града. Тя се оказва бяло бунгало без червени цигли, както твърди Роми. На една табела пишело: „Моля, ползвайте задния вход.“ Когато почукали, подпирайки се на патерица, се появила възрастна дама с превръзка на десния си крак. Попитали я дали тя е г-жа Луис Уилямс. Тя потвърдила. „Имали ли сте син на име Джо?“

„Да.“

Групата заявява, че биха желали да си поговорят малко по-подробно за това, но госпожата отвърнала, че момента не е подходящ, защото има час при лекар. По-късно, след около един час, тя с удоволствие ще бъде на тяхно разположение. Роми е много разочарована, защото си е представяла срещата с предишната си майка по съвсем различен начин. Синият букет остава неподарен. Очите й се пълнят със сълзи.

След един час групата от седем души отново застава пред вратата на г-жа Уилямс. Изглежда че тя ги е чакала и ги кани да влязат. Малката Роми подарява букета. Възрастната жена е приятно изненадала и заявява, че за последен път е получила такъв букет от сина си Джо. Разказват й за Роми, която си спомня миналия живот на сина й. Г-жа Уилямс слушала онемяла. Сигурно се е чувствала като някой, пред когото внезапно се появяват извънземни и започват да му разказват истории от миналото. Тя потвърждава подробностите и постоянно пита: „Но откъде знае всичко това?“ Жената не разбира как едно малко момиченце знае за нея и починалия й син, след като не познава никого от Дес Моинес, който би могъл да е разказал историята на Роми. На въпроса защо малката е описала къщата с червени цигли тя отвръща, че преди години е имало силна буря в Чарлс сити, покривът се повредил и се наложило да бъде правен наново. А защо Роми твърди, че в къщата трябва да се влиза през страничната врата? — По онова време Джо я бил накарал да престрои къщата. Посъветвал я да заключва предната врата през зимата.

Въпреки че г-жа Уилямс не вярва в прераждането и всичко й се струва доста невероятно, тя се чувства привлечена от Роми. Двете отиват в съседната стая. Когато отново се връщат, се държат за ръце. Г-жа Уилямс носи снимка в рамка и, грейнала от радост, казва: „Тя разпозна всички.“ Показва я на присъстващите — снимката, която е направила на последната Коледа преди смъртта на Шийла и Джо. Г-жа Уилямс отново повтаря, че в съседната стая Роми е разпознала всички от снимката. В хода на разговора тя отново потвърждава много от нещата, които родителите на Роми са чували многократно. Действително, през 1975 г. при нещастен случай, Джо и Шийла загиват с мотор и двамата имат три деца. Имената на роднините, споменати от Роми още вкъщи, са верни. Госпожата потвърждава пожара, за който говори момичето и в който тя изгаря ръката си.

Нито г-жа Уилямс, нито родителите на Роми са готови да повярват в прераждането. Твърде обременени от църковната догма, те не могат да приемат, че Джо се е преродил. За тях тримата случката остава неразгадан феномен, но г-жа Крийс изключва дъщеря й да е измамница: „Със сигурност мога да кажа, че дъщеря ми не лъже.“

Този пример ясно показва колко е трудно на хората да скъсат със старите си представи. За разлика от тях вероятно мнозина веднага биха повярвали. Може би тази идея все още не дава мира на г-жа Уилямс и родителите на Роми и те имат нужда от време, за да повярват в прераждането.^{(22, S. 29ff)}

„Толкова ми липсва баба Алис“

Семейство Пироско е от Луизиана и има три деца. Средното е момиче и се казва Къртни. Тригодишна тя седи на масата и нещо си рисува, докато майка й готви. В един момент се чува гласа на детето: „Толкова ми липсва баба Алис.“

„Коя е баба ти Алис?“

„Баба Алис е моята баба.“

„Ти имаш две баби и никоя от тях не се казва Алис.“ Момиченцето поглежда многозначително майка си: „Знам. Алис ми беше баба преди да съм Къртни.“ Г-жа Пироско настръхва. На въпросите какво още знае тригодишната отговаря, че е живяла при баба и дядо, след като родителите й починали. Тя много я е обичала. Играела с нея на „Дама“ и Алис винаги я оставяла да печели. Докато казва това, Къртни се смее. Изглежда, че ясно помни предишния си живот.

Разказва за него и необезпокоявано продължава да си рисува.

Г-жа Пироско забелязва, че детето й не се държи както обикновено, тя не е мълчалива, а непрекъснато бъбри. Малката продължава: когато била на 16 години, починала баба й и подсмърчайки допълва: „Толкова ми липсва баба Алис.“ Казва нещо, което обезпокоява г-жа Пироско: „Знам, че ме обичаш. Затова те избрах.“ Баба й Алис я препоръчала за нейна нова майка.

Г-жа Пироско настръхва винаги, когато дъщеря й заговори за миналия си живот. Тя изобщо не знае какво трябва да направи, защото в представите й не съществува прераждане. Всеки път, когато момиченцето заговори за тогава, тя се опитва да смени темата и казва, че някой друг път ще й разкаже повече за това, което знае. Две години по-късно попада на книгата „Вече съм била“ от Керъл Боумън. Авторката описва как тя самата не вярва в реинкарнацията, но изказванията на децата й я убеждават, че тя съществува. След като научава повече, г-жа Пироско вече спокойно изслушва разказите на Къртни за баба й Алис — например, че там, където малката е живяла, имало хълмове и дървета, чиито листа окапват преди зимата, защото е студено, а не е като тук, в Луизиана.

Когато децата се къпят в банята, Къртни разказва, че при баба Алис нямало вана и са ползвали външен селски клозет. Много по-късно дядо й купил тоалетна чиния от града и направил вътрешна тоалетна. От къде петгодишното по онова време момиченце знае тези неща? Половин година преди това, докато разглеждат детски фотографии, малкият брат пита най-голямата си сестра Обри къде е бил, когато са правени снимките. Когато тя казва, че още е бил на небето и е чакал да дойде при тях, Къртни (тогава на четири години и половина) се намесва и заявява, че нещата не стават точно така. Когато човек се озовял на небето, първо трябвало да си почине, а след това трябвало да работи и разсъждавал какво трябва да научи в следващия си земен живот. После си избира семейство, което ще му помогне да научи това, което иска. Когато изумената майка пита, дали там е видяла и Бог, малката отвръща, че го е виждала само с душата си.

Когато Къртни е на шест години, гледа филм за майка, която плаче, защото синът й трябва да бъде екзекутиран заради престъпление. Момиченцето обяснява пред онемялата си майка, че жената от телевизора изобщо не разбира, че смъртта на сина й не е наказание за нея, че той е пропилял живота си и ще получи нов шанс и отново ще се роди като бебе в друго семейство, за да научи това, което в крайна сметка трябва да знае. Затова майка му не трябвало да скърби.^{(22, S. 34ff)}

Тригодишен уличава своя убиец

Тази история е документирана от известния еврейски лекар и професор по медицина Ели Лаш.

Друзите са народ от около две хиляди души, които отдавна живеят в Ливан, Сирия, Йордания и области на днешен Израел. Те не са нито мюсюлмани, нито християни и имат своя собствена религия. В Израел могат да бъдат открити най-вече на Голанските възвишения и са единствените нееврейски граждани в израелската армия. Прераждането е центърът на религията им. Когато се роди дете, то се преглежда за родилни белези, защото друзите вярват, че те показват смъртоносните рани, нанесени в някой предишен живот. Ако намерят такива, изчакват, докато то проговори и го разпитват, за да открият опорните точки за последната му смърт. Знае се, че малките деца често не правят разлика между събитията, случили се в миналото и в настоящето, в следствие на което изживяват всичко като в един живот. Когато навършат три години и започнат да осъзнават времето, друзите отиват на мястото, където то казва, че е живяло. Обикновено това е специална церемония, за която се сформира местна разследваща комисия под ръководството на най-старите жители в селото.

И така, след като едно такова момче с продълговат червен белег в горната половина на челото навършило три години, е сформирана група от петнайсет мъже. В нея влизат бащата и други роднини на момчето, някои от старейшините и представители от три околни села. Според обясненията на малчугана той трябва да е живял някъде из околността.

Единственият поканен не-друз е проф. Ели Лаш, известен с интереса си към прераждането. Групата стига до съседното село. Питат момчето дали обстановката му е позната. То отвръща, че е живяло другаде. Отиват в следващото. Отговорът е същият. На третия път момчето заявява, че това е неговото село и внезапно си спомня предишното име.

Преди месеци е казало, че е посечено от мъж с брадва, но не помни никакви имена. Сега вече знае името и фамилията си от миналия живот. Единият от старците, който участва в групата, потвърждава, че е познавал мъжа с това име и обяснява, че преди около четири години е бил обявен за безследно изчезнал. Всички мислели, че човекът е станал жертва на военните безредици в района. Това съвсем не е рядкост — хората попадали на границата между израелци и сирийци и бивали пленявани или разстрелвани като шпиони. Тръгват през селото. Момчето посочва къщата си. Събират се много зяпачи. Детето спонтанно прави крачка към един мъж и казва: „Ти не си ли…?“ (Ели Лаш не помни името.) Мъжът: „Да“.

„Преди ти бях съсед. Веднъж се скарахме и ти ме уби с брадвата.“ По думите на Ели Лаш, мъжът пребледнял. Тригодишният продължил: „Даже помня къде ме зарови.“

Цялата група, придружена от зяпачите, се отправя към поляните край селото. Подканват мъжа, когото момчето посочва за свой убиец, да дойде с тях. След като стигат полето, момчето, застава пред една камара камъни и заявява: „Под тези камъни скри тялото ми, а брадвата я зарови отсреща.“ Хората махат камъните. Под тях намират селски дрехи и скелет на едър човек. Черепът, както ясно се вижда, е разцепен отпред. Погледите са приковани в посочения от момчето убиец. Той признава постъпката си. След това отиват на мястото, където според момчето е скрита брадвата. Не им се налага да копаят дълго, за да я намерят.

За друзите прераждането е нещо, което се разбира от само себе си; те нямат нужда от повече доказателства, за да заздравят вярата си. Въпреки това винаги се учудват, когато случай като този го потвърди. Те вярват, че винаги се прераждат като друзи. Вероятно си заслужава да се проведе експеримент с регресивно спомняне, за да се установи дали това е така. Ели се осведомил какво ще стане с убиеца. Обяснили му, че няма да го предадат на официалните власти, а присъдата му зависи от групата.^{(22, S. 37ff)}

Избухнал в сълзи в ръцете на майка си

За мнозина Индия е страната на преражданията, тъй като трите първични индийски религии индуизъм, джайнизъм и будизъм, както и възникналият по-късно сикхизъм се базират на идеята за реинкарнацията. Чак по-късно ислямът, а след него и християнството привличат към себе си милиони вярващи, което не се оказва толкова трудно, защото това са хора от низшите касти, смятани от другите за пропаднали, и по този начин са се опитали да се освободят от вечно отредената им мизерия. Изглежда че в Индия винаги е имало деца, които си спомнят предишния си живот. С помощта на студенти д-р Пахрича прави допитване в много села за случаи на припомняне на предишни прераждания. Оказва се, че всяко 420-то дете помни последната си инкарнация. Друг индийски учен — проф. Банерджи — е ръководител на катедрата по парапсихология в университета в Джайпур, щата Раджастан. Преди да замине в Америка той години наред проучва стотици случаи, в които деца помнят своите инкарнации. Неговата цел като учен не е да накара хората да вярват в прераждането, а да проведе точни наблюдения и да отхвърли всеки казус, който не може да се докаже обективно. Да, наистина, учените често заявяват пред жадните за доказателства хора, че по такива и такива причини не може категорично да се приеме, че даден случай е окончателно доказан. Със сигурност за голяма част от засегнатите техните методи са „де-илюзиониращи“, но науката си е наука. Чувствата трябва да се оставят настрана, за да се постигне максимална обективност и окончателно писмено заключение. Учените със сигурност не биха признали прераждането, защото така биха ги сметнали за предубедени и дискредитирали името си.

Следващият случай е открит, проучен и в крайна сметка описан в научните издания от проф. Банерджи (в сътрудничество с колегите му от университета в Джайпур).

В Горен Ганг се намира малкото, наброяващо едва хиляда жители селце Чандгари. През 1951 г. в местно семейство се ражда син на име Мунеш. На четири години, докато си играе с децата, той разказва за място, наречено Атани. Те се забавляват, защото никога преди не са чували името. Един ден, докато майка му го къпе, а той се държи непослушно, тя му удря шамар. Мунеш отговаря: „Мамо, не ме бий, защото ще си отида от тук.“

„И къде ще отидеш?“

„Ще се върна в Атани. Там е моето село. Там живея. Аз не съм от тук.“ Тя никога не е чувала за подобно място. Майката продължава да го разпитва и разбира, че явно има предвид Итарни, но не го произнася правилно. Тя казва: „Моля те, повече не говори глупости.“

„Не са глупости“, отвръща малкият. „Аз дори не се казвам Мунеш, а Баджан Сингх. Живея в Итарни. Аз съм от там, не от тук.“

„Но семейството ти живее тук, не в Итарни.“

„Не“, отвръща Мунеш, „семейството ми живее в Итарни. Там имаме кладенец, градина и нива. Имам жена, брат, майка и една дъщеря.“ Майка му забранява повече да говори такива неща. Той упорито повтарял, че казва истината. Когато веднъж отново нарушава забраната, тя пак му зашлевява плесница и той повече не говори вкъщи за предишния си живот.

Когато тръгва на училище, Мунеш разказва на съучениците си много случки за Баджан Сингх. Децата смятат това за много духовито и се шегуват. Никой не му вярва, изслушва го само дядо му, според който е много лесно да се провери дали това е така или не, за да избие веднъж завинаги илюзиите от главата на внука си. Той познава човек, който преди е живял близо до Итарни. Отива при него и го пита дали помни някой си Баджан Сингх, който според внука му трябва да е починал през 1951 г. от треска. След като размислил, мъжът отговаря, че наистина е имало мъж с такова име, който има жена и дъщеря; според него те още живеят в Итарни. Дядото пише писмо до вдовицата без да знае точния адрес, с надеждата, че пощальонът ще разбере за кого става дума. В него описва някои неща, които е чул от Мунеш.

Няколко дни по-късно в Чандгари пристигат шуреят и братът на Баджан Сингх, за да разберат какво всъщност става. Когато идват в къщата на Мунеш, той е на училище. Извикват го да се прибере. Очакват го двама мъже, които не са си казали имената. Още щом ги вижда, момчето отива при по-младия, сключва ръце като за молитва и казва: „Ти си моя брат Буре Сингх.“

Г-н Буре Сингх се съмнява във всичко — вероятно някой в Итарни е разказал за него и сега Мунеш твърди, че го познава. Той задава много въпроси на момчето за неговия „минал“ живот, но с голямо учудване забелязва, че всичко отговаря на истината. Пита детето дали тогава е имал близък приятел и то отговаря с „да“, името му е Багвати. Двамата мъже не знаят какво да мислят. Когато решават да тръгват, Мунеш го прегръща и го моли да остане. За да го успокои, той казва: „Е, добре. Ще се върна след по-малко от седмица и ще те взема с мен в Итарни.“

Няколко дни след това в семейството на Мунеш идват две жени. Това са Айодхия Деви, вдовицата на Баджан Сингх и етърва й. Двамата мъже са събудили любопитството им дали момчето действително е техния прероден близък. Те отново не се представят и не свалят воалите си, за да попречат на Мунеш да ги опише преди да е назовал имената им. Все пак било сигурно, че са от Итарни. В селото вече е плъзнал слухът, че двамата мъже били роднини на Мунеш от предишния му живот и около къщата са се събрали хора. Когато довеждат момчето пред забулените жени, дядо му, за да го изпита, му казва: „Разпознаваш ли в някоя от тези две жени някогашната си майка?“ Невръстният ученик взема ръката на едната от двете и отговаря: „Това е жена ми.“ Г-жа Айодхия Деви отскубва ръката си. Тя е ядосана и смята всичко за евтин театър, защото според нея не е трудно да са казали на Мунеш, че тя е вдовицата на Баджан Сингх. Момчето се обръща към другата жена: „А ти си Бабхи.“ От вълнение то започва да плаче. Г-жа Деви го дърпа настрана и казва нещо, което по-късно писмено потвърждава: „Ако ти си моят починал съпруг, кажи нещо от живота ни, което никой друг не знае.“ Момчето си спомня, че веднъж когато се връщал от Агра, където държал изпит, научил от майка си, че жена му се е карала с нея. Той толкова се ядосал, че я напердашил с дървена лъжица. Жената наистина помнела неприятната случка и поискала да чуе още истории. Мунеш разказва много неща от съвместния им живот. Г-жа Деви най-накрая се убеждава, че момчето наистина е прероденият й съпруг. Тя кани Мунеш в Итарни. Дядо му се съгласява да дойде с него.

Когато двамата пристигат в селото, се оказва, че там отново се е разнесла мълвата за случката и заварват голямо множество хора. Между тях Мунеш изведнъж разпознава своя приятел: „Ти си приятелят ми Багвати Прасад.“ Мъжът отговаря, че това е името му и потвърждава, че е бил близък приятел на Баджан Сингх. Сега той задава въпроси за предишното им приятелство и е учуден, че наистина всичко съвпада. Багвати е убеден, че момчето е неговият приятел. След това Мунеш завежда тълпата до дома си. Когато вижда майка си да седи в очакване на един стол, се затичва към нея, сяда в скута й, прегръща я и започва да плаче. По-късно го развеждат из къщата и той посочва промените, които са правени след смъртта му. Разпознава палтото си, своя стол и книгите си. Обръща се към някогашната си съпруга и казва: „Къде е твоето «доти» (сари), което ти купих от Агра?“ Така всички се убеждават, че Мунеш е прероденият Баджан Сингх.

Колко ли деца — не само в Индия — помнят предишния си живот и молят да ги заведат в дома, в който някога са живели, но никой не им обръща внимание и се принуждават да живеят сами със своите спомени. За щастие в случая дядото поне наполовина е повярвал на внука си, което в последствие води до потвърждение на казаното от него. Дори в Индия, където хората масово вярват в прераждането, е трудно подобни деца да се приемат сериозно. На мнение съм, че ние, възрастните, наистина трябва да обръщаме повече внимание на необичайните изказвания на децата си, да, дори да ги поощряваме да казват това, което смятат за важно, вместо „отгоре“ да ги поставяме на мястото им.^{(22, S 47ff)}

„Това съм го рисувал много отдавна…“

Писателката Керъл Боумън научава следващата история от една баба. Тя се казва Хилда Суигър. Баща й е пастор в Божията църква в Индиана. Заради средата, в която живее, прераждането изобщо не се обсъжда, но г-жа Суигър вярва в него като възможност. През 1977 г. синът й Ричард загива при катастрофа. Тя настоятелно моли Бог той отново да се върне при нея. Веднъж го сънува и горещо го умолява да остане с нея, но той отвръща: „Не, твърде дълго бях от другата страна. Не искам да се връщам.“

Г-жа Суигър го уверява: „Обещавам ти, че ще се чувстваш добре при мен.“

След това дъщеря й ражда момченце, което кръщават Ренди. Седмици след това възрастната дама отива на гости при дъщеря си, за да види бебето. Когато се приближава до него, тя протяга ръце и казва: „Знам чия е тази душа, това е Ричард.“

Години по-късно г-жа Суигър преоблича малкия Ренди и изважда някаква рисунка на ангел, нарисувана от сина й Ричард. Ренди я поглежда, взима я, отива при баща си и казва: „Виж, татко, виж! Това съм го рисувал много отдавна.“

Когато става на три години и половина, малкият заявява пред баба си: „Преди да бъда в мама съм била в тебе. След това умрях, отидох на небето и срещнах дядо Джон. Знаех, че имаш нужда от мен и затова влязох в корема на мама, за да дойда при теб.“ Джон е дядото на Ричард.

Историята не свършва дотук. Когато Ренди навършва четири години, родителите му отиват в един специален и любим за тях ресторант, в който за последно са били преди пет години. Ренди коментира, че баща й е избрал друга маса от последния път и посочва коя е била. Бащата си спомня, че това наистина е така. Но откъде Ренди знае, след като още не е бил роден? Когато го питат, малкият отговоря: „О, ами аз през цялото време бях с вас, докато идвахте насам, още преди да се родя.“ Многото изказвания на Ренди за живота на Ричард вече са убедили семейството, че синът им е бил техен брат и шурей. Г-жа Хилда Суигър вероятно би казала: „Знаех го от самото начало.“^{(22, S. 66ff)}

Случай на фобия от канонада по време на Гражданската война, която се проявява в сегашен живот

В книгата си „Вече съм била“ Керъл Боумън разказва как е повярвала в прераждането заради паническите страхове на детето си. Освен деветгодишната Сара тя има и син на име Чейс. Четвърти юли е националният празник на САЩ, който всички американски градове честват с паради, забави, танци и фойерверки. Ашвил, Ню Каролина — където Керъл живее с децата и съпруга си Стив — не е изключение. Всичко изглежда познато — в здрача младежите гърмят пиратки и сигнални ракети, преди гигантските фойерверки да осветят нощното небе над града. Точно когато гърмежите започват и хората радостно започват да викат, малкият Чейс започва безутешно да плаче. На въпроса на майка му какво се е случило, той мълчи. Тя го притиска към себе си, но петгодишният не се успокоява, а плаче още по-силно. Керъл има чувството, че трябва веднага да го отведе вкъщи и казва това на съпруга си. Синът й продължава да подсмърча и се принуждава да го носи на ръце. Когато пристигат, тя сяда в люлеещия се стол и взема малкия в скута си. Когато се поуспокоява, тя отново го пита какво му е, дали не го боли нещо. Той само клати глава. На въпроса й дали не се е изплашил от гърмежите, той отново започва да плаче. Минала цяла вечност, докато най-накрая заспи. Майката отдава случилото се на дългия изморителен ден. Преди това Чейс никога не се е държал така.

Няколко седмици по-късно това се повтаря. Заради горещините Карол завежда децата си на басейн, където останалите малчугани вдигат врява и си играят. Внезапно Чейс отново започва да плаче; хлипа и крещи истерично; той иска да си тръгват. Пред басейна се успокоява, но не може да каже на майка си какво го разстройва. Отказва предложението й да се върнат. Керъл си спомня празника преди няколко седмици и го пита да не би силният шум от трамплина, плясъкът от падащите тела и ехото в залата да са го изплашили. А, значи това било! Чейс е развил фобия от силен шум. Как така изведнъж? Какво би станало, ако избухне в сълзи някъде, където майка му не може да го вземе на ръце и прегърне? Как да постъпят родителите, за да може фобията му да изчезне така бързо, както се е появила?

Едва ли е случайност, че няколко седмици след това на гости им идва хипнотерапевт, който изнася семинари в града и приема пациентите си в дома на семейство Боумън. Чрез регресивно спомняне той връща хората в предишните им животи. Керъл е любопитна да разбере повече. Когато седят с Норман (така се казва терапевтът) на масата заедно с децата, тя разказва за странното поведение на сина си и иска да знае дали може да му се помогне по някакъв начин. В отговор Норман пита дали са съгласни да направи опит с малкия Чейс. Те му имат доверие и приемат.

Хипнотерапевтът казва, че детето трябва да седне в скута на майка си и да затвори очи. „Кажи ми какво виждаш, когато започнеш да се страхуваш от силните шумове.“

Почти веднага Чейс започва да разказва живота си на войник. Той държи оръжие в ръката си, на върха на което има щик — описанието му за байонет. „С какво си облечен?“, пита Норман. Детето отвръща, че дрехите му са изпокъсани и е обут с кафяви ботуши. Намира се в центъра на сражение и в момента се е скрил зад една скала. От време на време предпазливо се подава и стреля.

Керъл и Сара се споглеждат учудено. Преди Чейс никога не е говорел за войни или битки и не се е интересувал от подобни неща — например от пистолети-играчки и други подобни, по които момчетата се увличат. Той продължава да описва какво му се случва. От всички страни се чуват изстрели на оръдия и пушки. Виковете се смесват с грохота на сражението. В прахоляка и пушека той вече не знае кой е приятел и кой враг. От страх започва да стреля по всичко, което се движи. Уверява, че не е искал да участва в битката и да стреля по хора. Думите на малкия наистина правят впечатление, защото описва сражението сякаш го изживява в момента. Откъде може да знае неща, които никога не е гледал по телевизията? Да не говорим, че в повечето от филмите войната е доста героизирана, а Чейс не изпитва никакво въодушевление. Изведнъж се сепва и обяснява, че е уцелен в ръката. Казва, че го боли и цялата е в кръв. Друг войник го води към лазарета, където ранените лежат на дървени нарове. Превързан набързо, той отново е пратен да се бие със заповед да помага при оръдията. Описва страховете си и заявява колко му е липсвало семейството. Изведнъж става неспокоен, отваря очи, оглежда се и сякаш не вярва, че е излязъл жив от сражението. Чейс скача от скута на майка си, на въпроса добре ли е, казва, че се чувства „идеално“, взема едно парче кекс и отива в стаята си. Всичко продължава 20 минути.

Норман вярва, че малкият Чейс действително е преживявал свой предишен живот и че фобията му към шум най-вероятно е от тогава. Нима той спонтанно не се озова в онзи живот, когато го запитаха за страховете си? Терапевтът смята, че трябва да се изчака и да се види дали поведението на момчето ще се промени. Той самият никога не е работил с толкова малки деца и също е крайно озадачен, че петгодишното момче толкова лесно си спомни предишната инкарнация — без нуждата от каквито и да било техники на хипноза, за които Норман принципно смята, че без тях е невъзможно да се работи. Другото дете Сара забелязва, че на мястото на ръката на Чейс, където е бил улучен „като войник“, брат й има екзема. Учудена, Керъл също си спомня, че още от раждането си малкият постоянно е получавал обрив, който все чешел, докато не започне да кърви. Налагало се често да го превързва. Ходили при много доктори, но лекарствата не помагали. Тестовете за алергия също не намират причина за неприятната рана.

Случва се чудо. Само за няколко дена екземата изчезва напълно и повече никога не се появява. Става и нещо друго: Чейс престава да се страхува от силен шум.

Керъл категорично забранила на децата си да не разказват на никого за преживяното по време на регресивното спомняне, за да не почнат да им се подиграват, което със сигурност няма да е приятно, защото хората очевидно не са съвсем готови да приемат прераждането и спомените от него.

Година по-късно семейство Боумън се премества във Филаделфия, Пенсилвания. Те обзавеждат новия си дом. Децата намират приятели. Един ден Чейс (вече на шест години) казва на майка си: „Мамо, знаеш ли, че когато се видях с Норман, бях войник?“ Керъл настръхва. Оттогава Чейс не е обелвал дума за предишния си живот и тя мисли, че всичко е забравено. Той заявява, че на срещата е видял всички подробности от предишния си живот и че е говорил на странен диалект, типичен за негрите. И допълва: „Да, бях черен.“ Изплашената Керъл пита дали се е бил заедно с чернокожи? „Да. Чернокожите и белите се биеха заедно.“ Майка му го подканва да каже още нещо, но той отговаря, че това е всичко.

След изказването на сина си Керъл се опитва да разгадае кога са се били бели и чернокожи. По думите на момчето би трябвало да е между 1861 и 1863 г. по време на Гражданската война. Но дали по онова време е имало чернокожи войници? Както винаги става, на помощ идва случайността: на следващия ден Керъл прочита във вестника статия за изложба, която разкрива в каква степен чернокожите са участвали в Гражданска война. Тя показва снимките на сина си и го пита дали му се струват познати, а той отговаря само с едно лаконично „Да.“

След една година, когато започва сухопътната офанзива срещу Ирак в Персийския залив, Чейс се връща след училище вкъщи и казва на майка си: „Никога повече няма да ставам войник.“ Оказало се, че съучениците му въодушевено гледали телевизионните репортажи и възбудено си разказвали последните събития. Те приемали сънародниците си за пример.

Чейс моли майка си отново да направят регресивен сеанс, за да си припомни повече от тогавашния живот. Тя междувременно се е обучила при Норман и Роджър Аглър и наистина тайно желае още веднъж да върне сина си в миналия живот, но искала да изчака, докато той сам не го пожелае. Е, моментът настъпил.

В книгата й „Вече съм била“ четем:

„От собствените ми регресии знам, че регресивното спомняне не е опасно. Подсъзнанието, където са запечатани спомените за реинкарнация, избира какво да излезе наяве и какво не. То позволява на хората да навлязат толкова надълбоко, колкото е необходимо.“

И така, Керъл кара малкия да си затвори очите и казва: „Върни се при образите, които тогава видя с Норман, от времето, когато си бил войник.“ Този път тя държи бележник, за да записва всички подробности. Когато синът й се оказва в сражението, той повторно описва как се крие зад скалата, как внимателно се подава и стреля, ако забележи нещо съмнително. Страхува се много. Куршумът отново го ранява в китката и изведнъж около него всичко почернява. Прави кратки коментари на случващото се, но изведнъж млъква.

„Какво става след това?“, пита Керъл. Той отвръща, че е с бинтована ръка и отново се връща на бойното поле. Изпратен е при оръдията на неговата част, които са здраво завързани за каруци. Очевидно за момента сражението е преустановено. Той вижда как по улицата се разхождат кокошки и отново усеща страха, че трябва да воюва. Останалите също се боят. Г-жа Боумън пише, че помолила сина си, съответно чернокожия войник, да се откъсне от бойното поле и да се пренесе на мястото, където е живял преди войната.

Войникът започва да разказва за живота си, който ще скицирам на кратко. През 1860 г. (знае с точност дори годината!) той се вижда в град, чието име е нещо като „Колосо“. Живее в предградие с други чернокожи. Притежава дървена колиба с малка веранда, на която има люлеещ се стол. Той е на около 30 години и е щастлив. Има жена и две деца. В момента пуши лула. Дошъл е тук с каруца още като дете. Работи като дърводелец и бояджия. В свободното си време прави глинени съдове. След това вижда как някакви възбудени хора се събират около един плакат, на който с едри букви пише „война“. Въпреки че е неграмотен, познава тази дума. Плакатът призовава мъжете да се запишат в армията и да се бият. Той е развълнуван. В крайна сметка войната се води, за да се освободят чернокожите му братя от Юга. Той се записва като доброволец и слага подписа си под документа, който го задължава да участва във войната, въпреки, че не може да го прочете. Казва, че най-тъжният момент в живота му е, когато се разделя със семейството си. Децата плачат. След това отново се връща на бойното поле. Докато е на оръдията е уцелен от куршум и пада мъртъв на място. След това разказва спомена за смъртта. „Летях над бойното поле. Чувството всичко да е зад гърба ми, беше приятно. Битката и димът бяха под мен.“

Чейс продължава с това, което е преживял след смъртта си: „Рея се в моята къща. Виждам жена си и децата. Сбогувам се със семейството. Те не ме виждат, защото нямам тяло, но знаят, че съм при тях.“

За голямо учудване на майка си момчето допълва: „Всеки човек някога трябва да преживее войната, защото тя слага всичко на мястото му. Не е задължително непременно да умреш на бойното поле, но все пак да я преживееш. Така учиш много за чувствата. Това те прави чувствителен към другите. Войната е нещо лошо.“

„Аз пропуснах Втората световна война. Тогава бях горе. Изчаквах да се върне мирното време. В този период имах един кратък живот.“

Чейс отваря очи. Той се чувства добре, скача на крака и изчезва в стаята си, където започва да си играе с новото „Лего“. Керъл известно време остава захласната. Какво точно има предвид с „горе“, докато чака войната да свърши?

Ако беше използвала възможността да поведе сина си „нагоре“ в междинните светове, каквато възможност дава регресивното спомняне, тя би научила много повече истини, отколкото се съобщават на хората в университетите и църквите. И действително, Керъл Боумън провежда още много регресивни сеанси с децата си и вече е добре запозната с темата. Тя например пита Чейс какво е преживял след смъртта си, какво става след като умрем. Седемгодишното момче отговаря: „Когато умреш, сам решаваш какво да правиш. Можеш да виждаш сцени от досегашния си живот и да намираш отговори на въпросите, които някога са те занимавали. Можеш като дух да виждаш какво става с хората, да се сбогуваш с тях и да наблюдаваш какво ще направят в бъдеще. Когато всичко с тях е наред, си свободен да напуснеш земното ниво.“

Керъл подчертава, че това са буквалните думи на седемгодишния й син. Невероятно, но факт. Човек едва ли има какво да добави. Тя пита Чейс какво става, когато някой усети, че любимите му хора имат проблеми. Със затворени очи момчето отвръща, че всеки може бързо да се върне в друго тяло — той има предвид астрално тяло — за да е с тях. В тази форма той може да се придвижва бързо до различни места, където преди е живял и да вижда какво се случва на Земята. Въпреки това духът живеел в друго време. Преди да реши дали отново да се прероди във физическо тяло, човек отивал на „небето“.

Очевидно децата ни биха могли да са жива съкровищница за невидими знания, ако се научим да четем в нея с отворени сърца. Керъл Боумън, която израства в еврейско ортодоксално семейство, твърди, че преживените регресивни спомняния са повратна точка в живота й.^{(22, S. 111ff)}

Историята за Керъл Боумън не е свършила.

Сара, сестрата на Чейс, също преживява спомен при сеанс за регресивно спомняне, който сега ще разкажа.

Загинала по време на пожар

Когато хипнотерапевтът Норман провежда регресивно спомняне на петгодишния Чейс, присъстват майка му Керъл и деветгодишната му сестра Сара, които учудено слушат думите на момчето. След като то отива да си играе, те коментират случилото се. Сара пита хипнотерапевта дали не може и тя да се върне в миналото, защото откакто се помни изпитва неистов страх от огън.

Всичко започва преди около година. Както обикновено Сара остава да пренощува при приятелката си Ейми. Двете момичета гледат филм, в който един от героите изгаря при пожар. Внезапно Сара започва да хлипа. Тя така се разстройва, че майката на Ейми се принуждава да позвъни посред нощ на родителите й и да я закара до вкъщи. Когато ридаещото дете е в прегръдките на майка си, разказва за филма и допълва, че винаги се е страхувала от огън и държи под леглото любимата си кукла, както и една чанта с всичко необходимо, за да може по-бързо да избяга в случай на пожар. Чак сега майката разбира защо детето й всяка вечер прави това. Иначе Сара винаги е била самостоятелна без да е свръхчувствителна или да изпитва страхове. Керъл я уверява, че в къщата им никога няма да избухне пожар и че те като нейни родители винаги ще са до нея и ще я защитят. Показва й всички възможни пътища за бягство от дома. Въпреки всичко през следващите дни страховете на малката се засилват дотолкова, че тя хленчи дори срещу запалване на обикновена свещ. Родителите й се надяват, че страхът й ще отшуми от само себе си. И така, ето че в къщата им е Норман, който по толкова необичаен начин е върнал Чейс към причината за страховете му. Той й казва да си затвори очите и да си спомни последния път, когато е изпитала фобия.

„Какво виждаш?“ Деветгодишното момиче описва живота си като дванайсетгодишна, където живее в двуетажна къща с родителите си и има по-малък брат, който е инвалид. Тя помага на майка си в домакинската работа и гледа животните в обора. Не ходи на училище, защото по онова време се смята, че жените нямат нужда от образование. Норман я подканя да се придвижи до събитието, когато за пръв път е изпитала страх от огън. Ако преди е говорила като наблюдателка, сега изведнъж се оказва в центъра на събитието, което описва в подробности:

Събужда се посред нощ и подушва дим. Мигновено осъзнава, че в къщата нещо гори. Скача от леглото и хуква към коридора. През пушека вижда, че пламъците са обхванали цялата къща. Тича през огъня в другите стаи, но нощницата й се подпалва. Все пак успява да стигне стаята на родителите си. Леглата им още са оправени. Но къде са те? Тя прималява от страх. Опитва се да избяга от пламъците, но те стават все повече. Една греда пада от тавана и пробива дупка в пода. Вече знае, че няма да излезе жива от този ад. Започва да се задушава. После замлъква. Очевидно вече е умряла.

Норман пита: „А сега какво става?“ Момичето отвръща, че лети над короните на дърветата и се чувства лека като перце. Вече не усещала болка и разбира, че е умряла и всичко вече е свършило. На въпроса какво става после, Сара казва, че се намира над къщата, която гори като факла. Вижда семейството си на двора. Баща й държи майка й през раменете, а тя размахва ръце. Внезапно момичето започва силно да плаче. По-висшето й съзнание я кара да осъзнае причината за страха й от огън, както и скрития яд срещу сегашните й родители.

Сара разбира, че предишното й семейство се е опитало да я спаси, но не са успели заради пламъците. Те са съкрушени. Момичето наистина се разчувства от тоталното им отчаяние. Последното впечатление, което се врязва в нейното подсъзнание преди да загине, е, че родителите са я оставили и са мислели само за себе си. Както чак сега осъзнава, те са направили всичко възможно, за да я спасят. На лицето и се изписва дълбоко облекчение. След това изведнъж отваря очи, подсмърча няколко пъти и радостно оглежда напрегнатите лица на Норман и майка й.

Известно време всички коментират преживяванията й и Сара, която си е спомнила само част от събитията, добавя още подробности. Тя казва, че е таила много гняв към родителите си, защото са я оставили сама. И е взела тази ярост в сегашния си живот.

После като истински мъдрец заявява, че страхът й от огъня очевидно е трябвало да я подсети, че има нещо, което още не е завършила.

Чудото наистина става. Няколко дена по-късно Сара изважда куклата и чантата с най-необходимите й неща под леглото, защото е разбрала, че фобията й е изчезнала и никога повече няма да се върне.^{(22, S. 125ff)}

Да се самоубиеш като бандит

Историята, която следва да преразкажа, звучи доста криминално, но наистина се е случила в югоизточна Турция, провинция Хатай. Кемил Хаик се ражда през 1912 г. като син на Мехмед Хаик в Кахарнуб. Той е от арабското малцинство, обитаващо района. След като французите завладяват областта, което предизвиква мизерия сред народа, много от хората стават бандити, действащи срещу френската и местната полиция. Бащата на Кемил е главатар на банда, вследствие на което още от малък синът е въведен в престъпния живот. За да преживяват, аутсайдерите ограбват хора. Кемил има две дъщери. Бащата отхвърля единия от кандидатите за жених. За да отмъсти и унижи семейство Хаик, той и един негов приятел отвличат момичето и го изнасилват. За подобна постъпка има само един отговор: кърваво отмъщение. С него се нагърбва двайсетгодишният по онова време Кемил, който изглежда е опитен в подобни неща, защото вече е убил двама измамници, които са издали на полицията скривалището на баща му. Не минава много време преди да убие и двамата насилници. Властите започват да го издирват. След като положението изглежда безнадеждно, приятелите му го съветват да се предаде. Той се надява, че постъпката му е продиктувана от законите на отмъщението и местните съдии ще са благосклонни да му дадат минимална или дори никаква присъда. Френският съд обаче, го осъжда на смърт. Преди екзекуцията Кемил симулира, че е болен и го откарват в болницата, където го посещава съпругата му. Той използва възможността да си размени дрехите с нея и предрешен като жена напуска болницата.

Много от жителите на провинция Хатай, които мразят френската власт, ликуват от дръзката му постъпка — популярността на Кемил расте, а след смъртта му дори е почитан като местен герой. Френската полиция успява да залови брат му Ибрахим и за да накарат Кемил и баща му да се предадат, го задържат като един вид гарант, който в противен случай би могъл да пострада. Ибрахим също успява да избяга и се присъединява към тях в планината. Популярността на двамата братя расте все повече, защото те често ограбват пътуващите без да им отнемат живота. Към местните и френските полицаи те са безмилостни. През 30-те години двамата стават най-търсените престъпници в провинцията.

Един ден мъжът, при който намират подслон и храна, тайно ги издава на полицията. Къщата е обградена. Следва престрелка, в която загиват трима и са ранени седмина полицаи. Двамата братя — за разлика от властите — имат добро укритие в къщата. Най-накрая полицаите решават да подпалят къщата и разливат бензин по покрива. Двамата братя виждат, че няма да се измъкнат живи, и се самоубиват. Кемил първо застрелва брат си, завлича го през локвата кръв в един ъгъл, обръща главата му в посока към Мека, след това поставя оръжието от дясната страна на брадата си и дърпа спусъка. Застанал е така, че мъртвото му тяло да падне до брат му и главата му да се обърне в същата посока.

Когато жандармите чуват двата изстрела, след които не последва нищо повече, внимателно се приближават, откриват телата и успяват да ги измъкнат от горящата къща. Завързват ги на конете и ги откарват в град Антакия като трофей. За назидание на останалите престъпници е заповядано труповете да лежат два дена пред съда; след това на роднините е разрешено да ги погребат. Хиляди идват, за да видят мъртвите братя. Това се случва през септември 1935 г., четири години преди французите да се изтеглят от провинцията и — за съжаление — да вземат или унищожат документите от съда и аутопсията.

Михрай Марики е селянин от местността. Жена му е бременна. Един ден след като смъртта на братя Хаик (с които е далечен роднина) се разчува, той сънува, че по-големият от тях му идва на гости. Година по-късно жена му ражда момче на име Дахам. От дясната страна на брадата, както и на главата, той има родилен белег. Когато става на две години, детето започва да твърди, че се казва не Дахам, а Кемил. Въпреки че година по-рано бащата е сънувал Кемил Хаик, който му гостува и в началото вярва, че се е преродил в детето, му е неприятно от многото хора, които идват и го разпитват за неговия предишен живот. Слухът се разпространява като пожар. Той забранява на сина си да повтаря, че се казва Кемил. Когато това не помага, го заплашва, че всеки път, когато спомене чуждото име, ще изпива някаква горчива течност, което също няма резултат. Детето продължава да настоява на своето. Родителите се принуждават да потърсят „хока“ (религиозен учител), който ги съветва да изпълнят желанието на малкия. Те най-накрая се предават и прекръстват Дахам на Кемил. Тригодишното момче разказва все повече неща от живота на самоубилия се бандит, които според очевидците се оказват верни. Междувременно близките на Кемил Хаик разбират за случилото се и пристигат, за да видят дали превърналият се междувременно в герой бандит наистина се е преродил. Те питат момчето кои са трите жени, които сега са пред него. Той ги назовава по име и казва, че са сестрите му. Правилно назовава и името на бившата си жена, както и на хора от снимките, които му показват. Изглежда че отговорите му дотолкова са впечатлили присъстващите, че те наистина повярват в прераждането на Кемил. Детето разказва подробности за смъртта си. Когато най-накрая го изправят пред майката на бандита, тя е скептична, но очевидно не задълго, защото след разговора си с него тя и баща му питат родителите дали не могат да го осиновят, за да се върне отново при тях. Михрай не иска и да чуе за подобно нещо. Когато детето пораства, започва често да посещава предишното си семейство, с което си разменят подаръци. Когато трябва да ги напусне, той плаче. Не обича някогашните си сестри. Веднъж признава на настоящата си сестра, че те му създали много проблеми в миналия живот. Всички продължават да го наричат „Кемил Хаик“ — било, защото вярват, че се е преродил или просто, защото им е станало навик.

От една страна, той развива страх от полицията и униформите, а от друга изпитва вътрешен гняв при срещи с властта. От малък замерва полицаите с камъни. Веднъж взема една пръчка и започва да „стреля“ по тях. В настоящия си живот развива фобия от кръв. На десет години вижда застрелян от полицаите мъж. От вида на кръвта винаги получава главоболие. До седмата си година постоянно сънува кошмари, че се бие с френската жандармерия.

Когато навършва трийсет години (междувременно е станал хлебар), при него идва изследователят на прераждането проф. Стивънсън. Кемил все още помни много подробности от предишния си живот, но не знае кога за пръв път са се появили. Стивънсън преглежда главата и врата му. Пред него мъжът разказва как когато полицията оградила къщата и покривът започнал да гори, не видял никакъв шанс двамата с брат му да се спасят и затова му казал да затвори очи. След това го застрелял. После поставил дулото под брадата си и натиснал спусъка на пушката с крак. На мястото, където е влязъл куршума, ясно можело да се види вдлъбнатина с размери два на един сантиметър. По думите на майката след раждането раната често кървяла и се наложило да бъде зашита в болница. Затова тя станала по-голяма. Кемил често се оплаква от болки в челюстта — на мястото, откъдето куршумът е преминал нагоре. Въпреки че е зашит, по-късно от майчиния белег понякога отново тече кръв.

Когато Стивънсън премахва косите, ясно забелязва белега на главата. Изходната рана от предишния живот е с размери два на два сантиметра. По принцип този тип рани са по-големи от входните, защото при излизането си куршумът обикновено увлича още тъкан и кости.^{(22, S. 15ff)}

Загубване на крак по време на инцидент с влак и роден без крак

Таткон е малко градче в Мианмар (бивша Бирма), което се намира точно на железопътната отсечка между Янгон (Рангун) и Мандали. Повечето от влаковете спират на гарата, от което се възползват местните жители — най-вече жени и деца — които продават на пътниците вода, плодове, различни храни и стоки. Две от жените — Доу Тан Ки и по-младата Доу Нгуе Ки — се сприятеляват. И двете продават вода. Първата има шестнайсетгодишна дъщеря, която също е продавачка. През един августовски ден на 1966 г. тя предлага червени рози, но не като майка си от перона, а от средния коловоз между два влака. Момичето се казва Ма Тейн Нуе и заради прекалено тъмната си кожа е с прякор Каламаги.

Случило се така, че точно този ден стрелочникът не могъл да премести железопътната стрелка, вследствие на което влакът не се отклонил, а продължил да се движи по коловоза, на който стояло момичето. То не се страхува, защото знае, че тръгващият влак минава по друг коловоз. Стрелочникът изведнъж я съзира и започва да вика, но вече било късно. Когато влакът спрял, намерили долната част на крака й на няколко метра от тялото, което извадили на части изпод колелата. По-късно родителите погребват тленните й останки в семеен гроб.

Малко след това приятелката на нещастната майка сънува Каламаги. Тя била напълно здрава и казала: „Ще дойда, за да съм при теб.“ А жената отвърнала: „Как ще дойдеш при мен, нали те сгази влак.“

По-късно отново сънувала нещастницата. Тя я молила да й разреши да се прероди като нейна дъщеря. Жената се съгласява. Разказва съня си на всички съседи. Това става два месеца преди да забременее. Интересното в случая е, че след като Каламаги загива, се явява и в съня на майка си, на която съобщила, че още дължала пари на една жена, а имала да взема от някаква друга. Когато майката отива при нея, за да се осведоми за дълговете на дъщеря си, жената отговаря, че тя също й се е явила и й е напомнила за дълга.

На 26 юли 1967 г. г-жа Доу Нгуе Ки ражда момиченце, което нарича Ма Кин Мар Хтоо. Долната част на крака й липсва. Ръцете й са деформирани, а левият палец липсва. Майката вече знае, че това е Каламаги, която в съня й я е помолила да се прероди като нейна дъщеря. Още много малка тя започва да се нарича Каламаги. На три години разказва на чичо си, че е умряла на гарата, прегазена от влак. Пред друг роднина назовава името на предишния си баща. Една от лелите й иска да провери какво още си спомня от миналия живот и заявява, че розите, които тогава продавала, били от нивата на майка й, но малкото момиче я поправя и назовава правилното място, което убеждава лелята. Когато веднъж придружава майка си до гарата, тя вижда предишната си майка и се обръща към нея с „мамо“.

Жената взема малката вкъщи, която куцука или се влачи на четири крака, и й показва снимки. Момичето назовава всеки по име и ги нарича така, както младата Камари им е викала приживе. При друг случай разпознава предишния си чичо и брат си и ги вика по име.

Тъй като двете семейства се познават момичето е прието от предишното си семейство и често остава при тях. Двете къщи са на около 350 метра една от друга. Когато става на четири години то иска да види предишния си баща, който по онова време живеел в друг град. Когато го вижда, веднага го разпознава, сяда в скута му и го прегръща.

По-късно еднокракото момиче си спомня какво се е случило след смъртта й. Очевидно малко след нещастието тя е останала известно време на мястото, а след това наблюдава погребването на тялото си. Настоява, че единият от краката й не е бил погребан. За съжаление верността на това изказване няма как да се провери. Запитана кога е решила да се върне при новата си майка, тя отвръща, че познава жената отдавна и дълго време я е наблюдавала как продава вода. Един ден я последвала до нейната къща. Като малка Ма Кин Мар Хтоо има силна фобия от влакове. Подобно на Каламаги тя мрази свинско месо.

Когато Стивънсън издирва момичето през 1980 г., тя ходи с патерица. Пред него заявява, че все още иска да живее при предишните си родители. На въпроса как би обяснила деформациите и липсващия ляв палец тя отговаря, че го е загубила от колелата на влака. Тя все още добре помни живота си като Каламаги. Когато Стивънсън отново я посещава четири години по-късно, тя едва помни предишния си живот. Междувременно й е поставена протеза и може да ходи без проблем.^{(26, S. 132ff)}

Застрелян като американец в Бирма и прероден пак там

По време на Втората световна война Бирма, днешен Мианмар, е окупиран от Япония. В края на войната тя е изтласкана от британците, чиято офанзива е подкрепена по въздух от САЩ. Авиационната база е в Индия. На бойното поле загиват много японци и британци. Японската артилерия успява да свали няколко американски самолета. През следващите години сред местното население има множество случаи на родени деца със светла кожа — дори през годините, в които вече няма „бели“. Много от тях още в ранна детска възраст повтарят, че „са“ японци или англичани, загинали през войната. Те имат проблеми с това да се приспособят към новата култура: отказват да ядат храни с много подправки, искат вилица или лъжица — нещо доста нетипично за местните, които се хранят основно с ръце, обичат дрехите и обувките, които „белите“ носят, не желаят да ходят с типичното за района „лунги“ (кърпа, увита около хълбоците, която се спуска до глезените), искат играчки, които са типични повече за белите деца, да, дори често се наричат с имената, които са носели в предишния си живот и искат да се върнат вкъщи. Сред тези деца-албиноси Стивънсън намира прероден един американски помощник-пилот, загинал във войната за Бирма.

На около 120 км от Мандалай се намира провинциалният град Маиктила. На 9 май 1950 г. се ражда първото дете на семейство У Тин Аунг — бащата е учител, а след това директор в едно от основните училища. Майката Доу Кин Хтуе е шокирана, защото синът й е с бяла кожа и прилича на европеец. Какво ще трябва да обяснява? За щастие след извоюването на независимостта от две години насам в града няма никакви европейци и не могат да я обвинят в изневяра. Тя очевидно нямало защо да се опасява, защото между общо единайсетте деца, които по-късно ражда, има още три белокожи. Странното е, че в рода нито на бащата, нито на майката някога е имало албиноси. Те кръщават първото си дете Маунг Зао Вун Аунг. Момчето расте ту при родителите, ту при двете си лели. На три години малкият започва да повтаря, че се казва Джон Стивън, че е служил в американската авиация и е бил застрелян. Малко по-късно започва да разказва подробности. Детето твърди, че не било пилот, а приятел на пилота. При акция винаги пиели. Японците свалили самолета им близо до Меиктила. Когато веднъж възрастните коментират войната и бомбардировките през 1945 г., тригодишният малчуган изведнъж казва: „Защо сте се страхували, нали аз бях този, който летя над града?!“ Към самолетите Зао има противоречиво отношение. От една страна, те го привличат и започва да ги рисува още от малък, а от друга го плашат. Когато играе с децата и над тях прелети самолет, той панически вика: „Скрийте се!“ или „Залегнете!“ Веднъж родителите, за да удовлетворят неговото желание, го завеждат на летището. Те споделят с пилотите, че синът им постоянно повтаря, че в миналия си живот е бил американски пилот. Единият от тях отговаря, че с удоволствие би го повозил някой път със себе си, но малкият отвърнал: „Не искам. Когато човек лети със самолет, го обстрелват.“ Когато му подаряват триколка, той се качва на нея и започва да вика: „Хайде с мен, аз заминавам за Америка.“ Изказвания, че иска да се върне в Америка прави и пред леля си, която се опитвала да го залисва с врели-некипели, което по тези места е най-разпространеният способ да накарат децата да забравят предишния си живот. Това обаче, не свършило работа.

Понякога заявявал, че е велик летец, но понякога съжалявал, че бомбите му са избивали хора. Това не му дава покой. Още когато навършва четири-пет години, той отива при будистките монаси и ги моли да му опростят греховете. Изглежда, някой от тях му е казал, че се е преродил в Бирма, а не в Америка по кармични причини. Той трябва да се разкае за греховете си. Впоследствие самохвалното му поведение, че е велик пилот, се променя. Когато веднъж вижда поднос с изображението на американска къща и църква, заявява, че тя му напомняла на дома. Носталгията му към Америка остава и още дълги години той иска да замине за там.

От малък Зао искал да носи обувки, за разлика от останалите деца, които са боси или носят сандали. След това настоявал да получи униформа, каквато е имал преди. Във всеки случай вместо обичайното за децата и възрастните „лунги“ получава панталони. Зао не харесвал пикантната национална храна. Обичал плодови сокове или мляко, обожавал кексове, настоявал винаги за лъжица и не желаел да яде с ръце като другите. Показва склонност към алкохола. От малък изпитва омраза към японци, защото те го били застреляли. Едно от съседските деца твърдяло, че е било японски войник. Винаги, когато видело Зао, то започвало да вика…

Като дете веднъж разлиствал английска книга и убедено заявил: „Да, преди можех да чета такива неща.“ Когато тръгва на училище той се откроява по английски. Съчиненията му получават награди и дори са преписани на машина и разпратени за образец на другите училища. По-късно Зао става лекар.

Когато навършва десет години, майка му сънува бяла жена на около 25 г., облечена с европейски дрехи, която я моли да се роди като нейно дете. Г-жа Доу Кин Хтуе отговаря: „Моля те, не идвай при мен. Ние сме толкова бедни.“ Но жената отвръща: „Няма значение. За мен е по-важно да съм при брат си.“ На 21 април 1961 г. г-жа Доу Кин Хтуе ражда дъщеря-албинос, която освен с бяла кожа е с кавказки, а не източни черти на лицето. Близките на семейството я сравняват с кукла, което на английски е doll. По тази причина родителите й започват да й викат Доли. Момичето с нищо не показва, че си спомня нещо за предишния живот, но не е типично азиатско дете. Тя например настоява да се храни с лъжица и когато не я получи, започва да крещи. Понякога си мърмори на език, който никой не разбира. Баща й смята, че вероятно е била англичанка. Особено е привързана към брат си, което изглежда нетипично. Нощно време ляга на рогозката до него. Често му говори на неразбираем език. Когато се разхождат, го държи за ръка, което е крайно нетипично за хората от Бирма. Веднъж си тръгват от леля им и оставят Зао при нея, а тя искала той да дойде с тях или тя да остане при него. Започнала да плаче, сякаш ги разделят завинаги. Имала навик да целува родителите си по устата, което е нетипично за Бирма. Дълго време отказва да яде ориз и иска хляб, масло и мляко. Подобно на брат си желае да носи западни дрехи.

Един ден Доли разказва на Зао, че в семейството ще се роди още едно бяло дете като тях. Така и става. През октомври 1969 г. в семейството се ражда третият албинос. След като майката ражда единайсетото си дете, мъжът й решава да се подложи на операция за стерилизация, но малко преди вазектомията отново сънува нещо странно. Някакъв млад бял мъж, яздещ слон, идва при нея и казва: „Моля те, не се оперирай още. Позволи ми също да дойда при тебе. Аз съм от тези, които вече роди.“ През ноември 1974 г. г-жа Доу Кин Хтуе ражда четвъртото дете-албинос.^{(26, S. 140ff)}

Такива са информациите на Труц Хардо. Той е написал множество книги по темата, води семинари, изнася доклади и е опитен терапевт и преподавател по регресивно спомняне, което помага на хората да се върнат назад, за да осъзнаят и премахнат старите си блокажи. (Ако някой от вас се интересува по-подробно от техниката, може да намери адреса на Труц Хардо в библиографията на книгата, точка 2.)

Нима тези документирани случаи не са изключително интересни? Мисля че след подобни неща човек наистина трябва да си почине и да поразмишлява над казаното.

Въпреки всичко има не малко хора, според които след смъртта няма нищо и съответно ние не се прераждаме повече. Мога само да кажа: „Те са си виновни.“

Преди да видим какво още ще ни кажат децата медиуми за финия свят, бих искал да добавя още един аспект, свързан с прераждането, който ще освежи темата.

Така нареченото Walk-Ins

Под Walk-Ins (или директно постъпващи) се разбират душите, които не се придържат към „духовните норми“ и не влизат в тялото на майката по време на зачеването, а едва по-късно: в развитото тяло.

Това е възможно като изключение, да речем, когато дадена душа иска да се върне по-рано в отвъдното.

Бих обяснил тази размяна по следния начин: една душа е избрала няколко теми, които да преживее на Земята, но е завършила задачата си например на осем години. В такъв случай тялото би трябвало да умре, за да й даде възможност да се върне в духовния свят, тъй като другото би било „загуба на време“. Но се появява друга душа, която заради досегашния си опит би могла да прескочи досегашната фаза — може би дори има някаква „специална задача“ — и двете души заедно с духовните спътници и ангелът-пазител избират те да се разменят. Едната излиза — например при нещастен случай — и когато детето идва в съзнание, родителите разбират, че то вече не е „същото“. Логично, душите са разменили местата си.

Подобни неща не се случват често, но все пак се случват.

Наскоро разбрах за един подобен случай и тъй като става дума за Германия, бих искал да го разкажа.

Научих за станалото от моя приятелка, която е колежка на засегнатата и заради духовния си начин на мислене е запомнила нейното особено детство:

„Запознах се с Александра през 1991 г., когато беше на седемнайсет. Въпреки разликата в годините, между нас бързо възникна доверие и можехме да говорим на различни теми без да се отегчаваме.

Който познава нейната отворена, интересуваща се и стремяща се природа, никога не би допуснал, че е имала неописуемо тежко детство. Веднага след раждането малкото й безсилно телце вегетира в сиропиталища като изоставено същество, чиито живот е под въпрос и не получава нито внимание, нито симпатия. Съдбата обаче, се оказва не чак толкова неблагосклонна, защото точно когато решават, че никой не може да я спаси, се появява едно любящо сърце. Една монахиня я взема и ден и нощ се посвещава на нея. Детското легло дори е поставено в килията й.

Минават дни, месеци, години.

Когато монахинята умира, Александра е на шест години; сама не може нито да яде, нито да стои, нито да седи или да ходи. Отново я местят от сиропиталище в сиропиталище, приемните родители я връщат. Един ден — тя вече е на девет години — се случва невъзможното. Животът й се променя за една нощ. Почти ненадейно започва да говори, може да седи седнала, да ходи и започва да посещава учебни занятия.

Малко по-късно Александра става център на приятелска компания и дори внимателно следи спазването на правилата в общежитието. Смело защитава приятелите си срещу несправедливостите на училищната управа. За кратко време се превръща в защитник на слабите — просто невероятно и необяснимо за всички.

Все едно винаги е била такава. Това продължава до дванайсетата й година, когато неочаквано й съобщават, че от нея се интересуват приемни родители и ще дойдат на следващия ден да я видят. И така, на другия ден тя е готова и чака пред вратата с куфара; представена е на «бъдещите родители», които я вземат със себе си.

Този ден бележи друг голям обрат в живота й, защото Александра остава в семейството, и започва да живее нормален живот — с майка, баща и дори една сестра.

За кратко време тя се приспособява и не й липсва нищо. Въпреки това остава скромна. Поради доброто материално състояние в семейството започва да посещава престижно училище, а приемният й баща насочва вниманието й към чуждите езици и я подкрепя по всякакъв начин в тази посока. Години по-късно, когато учи английски, тя пътува в различни страни. Докато работеше във фирмата, замина за Северна и Южна Нова Зеландия.

Когато се върна, говорихме много за преживяванията й и тя сподели следното: «Толкова много мислих за вас. Веднъж споменахте, че хората имали много животи на тази Земя. Никога не бих го повярвала, но когато се върнах при „родителите“ си в една квартира, изненадата беше голяма. Те ме приеха като свое „дете“ с думите: „Най-накрая се върна, ела, влез, толкова се радваме да те видим. Внеси багажа си, нали помниш къде е твоята стая.“

Аз наистина знаех къде се намира стаята ми, нали познавах цялата къща. Обръщах се към тях дори с „мамо“ и „татко“, защото наистина се почувствах като тяхно дете.

Още същия ден ми казаха, че са имали седемнайсетгодишен син, който изчезнал.

Те бяха твърдо убедени, че той се е върнал чрез мен — че се е преродил — и ясно го виждали в поведението ми. Когато си тръгвах, споделиха, че за тях това били най-щастливите дни след изчезването на сина им.»

След това заедно започнахме да пресмятаме и установихме, че времето на изчезване на момчето съвпада с «пробуждането» на малката Александра. Изглеждаше така, сякаш то е починало и се е вселило в тялото на невръстното полуживо дете.

Ден след ден тя се превръща в «нов човек», тъй като в тялото й вече живее различна душа. Нали то е само една безжизнена обвивка, животът влиза в него едва с душата.

През следващите години Александра посещава често «родителите» си от Нова Зеландия.“⁽¹⁴⁾

Нека сега преминем към практическата част на темата, която мен лично ме накара да гледам на тялото си от друга страна и предполагам, че същото ще се случи и с вас.

Родилни белези и бенки

Ако в предишния си живот човек е починал насилствено, например от куршум, чрез обесване или прободни рани, е много вероятно по тялото му да има родилни белези. Спомняте си историята с турския бандит, на чиято брада и глава беше маркирано откъде е влязъл и излязъл куршумът.

Бенките обикновено показват наранявания от още по-предишни животи. Позволявам си да кажа, че белезите и родилните бенки могат да се разглеждат едва ли не като карта за насилие и травми от миналото. Естествено никой не знае защо при някои насилствената смърт слага отпечатъка си, а при други — не.

Възможно е да бъде намерен моментът, в който даден човек е станал жертва, ако той бъде върнат в предишния си живот с регресивно спомняне. Ако искаме да проучим нещата още по-надълбоко, трябва да се върнем в още по-предишно прераждане, където ще се окаже, че той е бил извършител на нещо подобно и сам е заложил причината един ден да стане жертва.

Постигнатото с регресия знание за следствието от минало дело, което човек е взел в настоящия си живот (заради закона на компенсацията), често води до изцеление — било на екземи, слабо зрение, алергии или други подобни.

Бих искал да вмъкна следната история:

Наскоро бях с приятели и техните деца близо до Кицбюел, Западна Австрия. Двете момчета и аз спяхме във всекидневната. Вечерта седяхме край камината до късно през нощта и разговаряхме на духовни теми, които „живо“ интересуваха малките. Беше толкова приятно и вълнуващо, че децата, за да не изпуснат нищо от разговора, взеха пижамите си и започнаха да се преобличат до нас. Забелязах, че Йохан, който е на единайсет години, има два родилни белега на корема и спонтанно попитах дали понякога не сънува, че го застрелват. Той на свой ред учудено отговори с въпрос: да не би да чета мисли? Каза, че много често сънува един и същи сън, в който го застрелват. Докато говореше, аз тихо прошепнах на единия от приятелите си (без Йохан да ме чуе) „изстрел в корема“.

Обърнах се към момчето и попитах къде го уцелват, а той посочи корема си. Помолих, ако може, да посочи по-точно и надигнах пижамата му. Той посочи точно родилните белези. По-интересното е, че Йохан има родилен белег и на гърба си — откъдето очевидно са излезли куршумите.

Фобиите, страховете и кошмарите нерядко изчезват, когато бъде намерена причината за тях. Например подсъзнателният страх от плъхове, височини или вода обикновено се дължи на травматично преживяване в пренаталната фаза (т.е. преди раждането) или в минал живот. Може би човекът се е удавил или е бил нахапан от плъхове. Ако се върнем още по-назад, би могло да се окаже, че е затворил друг в килия с плъхове и сам е провокирал ухапванията, които по-късно е преживял, за да узнае състоянието му.

Възможно е човек да се е удавил в морето или моста да се е срутил. Понякога миризмите пробуждат спомени за определени хора или събития.

Обесването, обезглавяването, задушаването или зазиждането в миналото водят до антипатия към прилепнали към врата дрехи и бижута. Хората, които в предишния си живот са били оковавани като роби или арестанти, вероятно не обичат да носят предмети на китките. Чувстват се притеснени и се появяват смътни чувства, че са преживели нещо подобно…

При подобни случаи е уместно да се проведе регресивно спомняне. Както видяхме в случая с децата на г-жа Боумън, осъзнаването на причината мигновено би могло да освободи хората от фобии и страхове.

При подобни ситуации е важно да прощаваме — на себе си, но и на другите — и най-вече въз основата на наученото за прераждането да заживеем един по-различен живот: помнейки, че всичко, което направим, един ден ще се върне към нас — както приятното, така и неприятното.

Нов живот, нов пол?

Има случаи на деца, които не се чувстват добре в ролята си на момиче или момче. Например момичето, което отказва да се облича в женски дрехи, да си играе с кукли и да сяда при съученичките си в класа. Каква може да е причината? Ами, от време на време душата се инкарнира в различен пол, за да получи опитността на другия пол, което не е възможно по друг начин (например майчинство, бащинство…)

Душата няма пол, но нерядко трябват много животи, докато го осъзнаем. Когато напуснем Земята и се окажем в отвъдното, решаваме какво искаме да научим и си избираме ново прераждане. Например искаме да научим всичко за политиката — и за следващите осем живота избираме политическа кариера. В случая инкарнацията като мъж вероятно е по-подходяща.

Или искаме да преживеем майчинство и отново да променим пола си. Както видяхме от предходните случаи, възможно е впечатленията от предишната инкарнация (например на жена) да се пренесат в настоящата (мъж). Тези случаи водят до усложнения.

Защо някой се чувства привлечен от собствения си пол или дадена жена обича да носи панталони и има походка на мъж? Изследванията на реинкарнацията биха дали задоволителни отговори. Те например логично биха обяснили хомосексуализма. Старата инкарнация би могла да е толкова силна, че подрастващите да не успеят да се приспособят към новия пол. Спомените за миналото още са толкова живи, че те искат да продължат да живеят по стария начин. Но ето, че са принудени да са различни и често дори самите не знаят кои са, защото веднъж са сигурни в едно, а друг път — в друго.

Но с това проблемите не свършват до тук. Ако душата е избрала друг пол, тя иска да получи новата опитност и не може да попадне в модела на предишната инкарнация. Новото прераждане е предизвикателство, което трябва да се поеме. Подобни случаи биха се прояснили чрез регресивно спомняне, което често пъти помага на засегнатия да осъзнае кой е бил преди и какво е предприел сега.

За проблемите на „фалшивия пол“ има още едно обяснение, което видяхме в главата за спиритизма — обсебване. Напълно е възможно към даден мъж да се „прилепи“ починала жена, чиито енергиен потенциал е толкова мощен, че оказва влияние върху него. Ясновидецът може да види дали наистина става дума за чуждо вмешателство и ако да — да го отстрани.

А когато едно дете започне внезапно да говори чужд език?

Друг интересен феномен са случаите, в които децата внезапно проговарят чужд език. Например едно американско момиче, което насън говори идеално френски, или момчето от Тайланд, което проговори лаоски. Как да го обясним?

Специалистът Труц Хардо пише следното:

„Има редица случаи, в които деца и възрастни говорят или пишат на езици, които не познават. Науката ги нарича «ксеноглосия» (говорене на непознат език) или «ксенография» («писане на непознат език»). Критиците искат да отхвърлят доказателствата с аргумента, хе детето е чуло някого да говори и речта по някакъв начин се е запечатала в подсъзнанието му, след което в определени моменти или по време на сън запомненото се освобождава. Според това разбиране ксеноглосията няма нищо общо с миналите прераждания. Други, които имат повече взор за неща, неизвестни за обикновените хора, смятат че това е свързано с обсебване. При подобни случаи — които винаги се случват отново и отново — говори душата на човек, който още не е преминал в отвъдното, а още броди между хората, макар и невидимо за тях, или странства чрез даден човек. Съществува и феноменът, когато починали или по-висши духове, обитаващи висшите нива на вибрация, говорят чрез някого и то на съвсем непознат език, с чужд акцент, с различна височина на гласа и артикулация или с нетипични за дадения човек думи. От време на време има и случаи, в които при регресивно спомняне хората заговарят езика, който са говорили в миналия си живот.“^{(22, S. 131)}

Труц Хардо го е казал чудесно. Реално невинаги трябва да изключваме възможността, че духовно същество говори на чужд език през детето.

Спиритизмът в този случай не ни помага особено. Само ясновидецът може да каже дали става дума за духовно същество, или то просто си припомня предишен живот.

Дежа Вю

Друг феномен, близък до реинкарнацията, е чувството, че вече познаваме дадена местност. Всеки от нас го е преживявал: прекарваме отпуската си в непознат град, но изведнъж ни се струва, че вече сме били там. Да, понякога дори бихме казали, че зад ъгъла ни очаква особен мост или място. Или сте вкъщи, слушате музика, посягате към някаква книга и изведнъж… струва ви се, че ситуацията ви е позната. Знаете, че дъщеря ви ще каже нещо определено в момента, когато влиза при вас… и така става. Точно когато осъзнаете станалото, усещането изчезва.

Подобни преживявания, които хората наричат Дежа Вю (от френски: вече видяно), биха могли да имат различни причини:

1) да ги познаваме от предишен живот, когато сме живели на същото място или се е случило нещо запомнящо се;

2) да сме имали ясен сън за ставащото или

3) да се случва нещо съдбоносно, което сме заложили в житейския си план (синхронност).

1. Класическият пример за познат чужд град пасва на спомените от предишен живот. Същото се отнася и до връзките с хората. Например се влюбваме от пръв поглед в някой, който срещаме за първи път и имаме усещането, че го познаваме от години. Същото важи и с обратен знак: срещаме човек, който моментално ни става неприятен, въпреки че изобщо не го познаваме и дори не е казал и една дума.

Феноменът се дължи на Закона за резонанса. Когато двама души с еднакви вибрации се срещнат, те се привличат взаимно. Става нещо като „химия“. Това обаче, е повече физика — т.е. еднакво трептене на две тела.

Същото вероятно се отнася и до местата, които бихме могли да сме посетили в някой предишен живот. Да предположим, че се озоваваме на непознато място, за което интуитивно знаем, че се е случило нещо ужасно (убийство), или чувстваме, че излъчва много приятна вибрация, а след това се оказва, че там хората често ходели да се молят или е предпочитано място за срещи на влюбени.

Всичко, което сме преживели болезнено в миналото или дори е довело до смърт, остава запечатано в енергийното ни поле, в аурата. Тези спомени биха могли да се реактивират от подобни по същност усещания в настоящето. Ето защо не е задължително антипатията към даден човек да се дължи на него самия или на минала случка; възможно е тя да е провокирана от енергията, която непознатият излъчва, от чертите на лицето му или специфична миризма, които сме запечатали заедно с болезнения спомен.

Когато чувството на доверие към нов познат води към предишна инкарнация също е нужна известна доза предпазливост. Дори в миналото да сме обичали даден човек, не означава, че трябва да направим същото и в сегашния си живот. Понякога хората се объркват и отново се свързват с брак. Не е изключено отношенията им в миналото да не са били толкова хармонични! Но човек вече не знае, той чувства, че познава другия много добре.

Следователно трябва да сме предпазливи към такива „повторни срещи на доверие“ и да се опитаме да вникнем какво се крие зад тях.

Тук влизат и проблемните отношения, т.е. случаите, в които душите се инкарнират в нови тела, за да компенсират нещо, което са „изпортили“ в предишния си живот. Принципно не научаваме това предварително, а в последния момент, категорично и неочаквано. (Ако го знаехме предварително, може би щяхме да имаме предпочитания.)

Вместо емоционално двамата (заради компенсацията) биха приели срещата, заложена преди тяхната инкарнация, като пресечна точка и биха я „отработили“ ментално и/или разумно.

2. Ако при Дежа Вю нещата опират до ясен сън, ако събитието вече е преживяно насън, говорим за момента на изненадата. Но как можем да предвидим нещо насън? Какво става по време на сън, който е малкият брат на смъртта? Какво ни казват сънищата?

Докато спим, изключваме съзнанието си и мисленето престава, но това не ни прави бездейни. С идването на съня душевното тяло напуска физическото и навлиза във финия свят. То остава свързано с него само чрез сребърната нишка: сребриста енергийна връзка, която като пъпна връв свързва двете тела; можем да я сравним с електрически кабел от отвъдното към този живот. (Когато човек почине, сребърната нишка се откъсва от материалното тяло и жизнената енергия се освобождава. Както прекъсването на пъпната връв от майката означава раждане във физическия живот, така прекъсването на сребърната нишка означава раждане в отвъдното.)

В отвъдния свят срещаме духовните си помощници — ангели-пазители и духовни водачи, както и починали приятели и близки — които ни „учат“ или обсъждат с нас събития от живота ни. Понякога ни се дават гледки от бъдещето, за да се подготвим за това, което ни очаква. В ежедневието си принципно нямаме спомен за разговорите с духовните ни водачи, но се случва да ги асимилираме насън. Вярваме, че сме сънували бъдещето, но то само ни е било показано и след като ситуацията настъпи, я наричаме „Дежа Вю“.

Така да се каже, през нощта получаваме духовно обучение, в което се работи с душата; понякога това ни освобождава от грижи и емоции. При подобни случаи човек си ляга, изпълнен с проблеми, а когато се събуди, няма и помен от тях. Или си лягаме и безутешно се опитваме да разрешим нещо. Когато го обсъдим (несъзнателно) с нашия ангел-пазител, обикновено получаваме отговор, но на сутринта отново сме го забравили. Друг път той участва в съня ни, който си припомняме сутрин.

Понякога ясно сънуваме някой починал близък или приятел и е напълно възможно ние действително да сме го срещнали във финия свят.

Съществуват следните напълно различни един от друг видове сънуване:

• ясни сънища, при които, както разбрахме, става дума за предсказания, ясновидство;

• сънища на освобождаване, при които подсъзнанието се освобождава от всички чувства, с които не се занимава и които не е проявило. Чувства като страх, срам, объркване и други подобни са указания, че човек трябва да се заеме със съответната тема.

• пожелателни сънища — при които, както се вижда от името, става дума за ежедневни желания и представи: например за предмети или ситуации с определени мъже и жени, които познаваме… Знаете какво имам предвид.

За да научим повече за нашите сънища и да разберем в коя категория влизат, е нужно да ги записваме веднага след ставане и от време на време да ги прочитаме, за да проверим дали нещо от тях не се е изпълнило. Ще забележите, че с времето сънищата започват да се променят. Когато преди сън човек каже молитва или съвсем непринудено и свободно поговори с невидимите си, но въпреки това присъстващи приятели от духовния свят и ги помоли за нещо (както правя аз), молбата ще бъде чута. Духовните ни помощници истински се радват, когато могат да направят нещо за нас, но не забравяйте, че помощта, която ни дават, би могла да е различна от това, което очакваме. Понякога дори изобщо не я забелязваме, защото сме се фиксирали в нещо конкретно. Но „неведоми са пътищата Божии“ и никоя молба не остава не чута; нека да не забравяме, че подкрепата може и да е различна от това, което очакваме. Има случаи, в които получаваме отговор, който се оказва неверен или изобщо неразбираем, тъй като се е намесило Егото, което иска точно това и това.

Целта на живота ни е растежа и узряването на душите и духовния свят прави всичко, за да я постигнем, но това често не е нещото, което Егото си представя, че е важно и благоприятно за нас. Нерядко заради трудностите, в които изпадаме, не сме в състояние да разпознаем учебния процес, който се крие зад тях. От това обикновено боли. Точно защото човек не иска…

В такива случаи малко търпение и внимание просто правят чудеса.

3. Третият случай, когато става дума за нещо съдбоносно, предначертано в жизнения ни план, се нуждае от малко предистория. Както ще видим в една от следващите глави, ние избираме следващата си инкарнация заедно с нашите духовни водачи и ангели-пазители. Земният живот представлява нещо като игрално поле или компютърна програма, в основата на които лежи непроменлив модел. В тази житейска-компютърна-програма се инкарнираме ние — с нашата лична програма — за да добием колкото се може повече опитности в новия живот. „Проектът“ не е прецизиран и има само общи черти, което означава, че в новия си живот нямаме 100% свободна воля (тя се проявява, когато избираме програмата си), но въпреки това ни остава възможността да променим процеса си на развитие. (По-нататък по-подробно ще видим, че в рамките на една инкарнация, колкото една душа е по-стара и развита, толкова по-малко е свободната й воля или поле за действие. Една стара душа изгражда по-подробен модел, с всяка изминала инкарнация тя става все по-способна и поема повече задачи и отговорност. Младата душа има още много да експериментира и е далеч по-свободна. Все едно да сравняваме първокласника със зрелостника.)

В рамките на всяка житейска програма (житейски модел) има маркировки, така да се каже, определени участъци. Когато стигнем до тях, преживяваме Дежа Вю. Това показва, че сме на правилен път, защото отново попадаме на знаменцето за маркировка. То е нещо като спомен за житейския модел, който някога сме избрали. Все едно в един и същи миг съзнанието и подсъзнанието са получили доказателство, че са се обединили в модела. Или, казано по друг начин, са намерили потвърждение, че „се намирате на подходящото място в подходящото време“ — т.е. случай на синхронност.

Сънища наяве и видения

Сънищата наяве определено са добър начин за контакти с невидимия свят. Когато разсъждаваме за нещо, в главата ни често нахлуват импулси и идеи, които не са наши.

При мен това се проявява най-вече, когато пиша — книга или писмо. Внезапно забелязвам как изреченията излизат от мен като от само себе си и когато по-късно прочета написаното, нерядко се учудвам. Нещо подобно се случва и при воденето на дневник, когато човек си припомня деня и повторно преживява дадена ситуация — каква е била, как съм се чувствал…?

В случая се проявяват импулси от духовните ни спътници. Говоря за странното състояние, в което човек едновременно е тук и не е тук. Мнозина от вас са усещали нещо подобно, докато шофират. Пътувате по магистралата и всичко е монотонно. Продължаваме да караме, а в главата ни се стрелкат най-различни мисли, подобно на състоянието между будност и заспиване. Става дума за област, в която границата между тук и отвъд става прозрачна, невидимото проблясва и към нас се процеждат различни импулси.^{(2, 22, 26)}

Към следващата част или към съдържанието

Ян ван Хелсинг Децата на новото хилядолетие (6) (Как децата медиуми променят света)

Метаданни

Данни

Децата на новото хилядолетие

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 3Деца доказват прераждането