Дълго време умувах как да представя думите на децата, които посетих, интервюирах и чиито способности тествах. Накрая реших грубо да скицирам света, оформил се от редица техни изказвания (които съвпадат по много основни въпроси). Ще започна с раждането и ще разгледам най-важните етапи на живота, като надстроя всяка тема с изказванията на децата. Струва ми се, че това е най-добрият вариант. Надявам се, че моят избор ще се окаже сполучлив и приятен за вас.

(Тъй като обещах на родителите да не споменавам фамилиите на децата, ще ги назовавам само по малко име. Сигурно се досещате, че ако го бях направил, при тях щяха да започнат да прииждат не само читатели, но и хора от телевизията и печата — отчасти заради сензацията, отчасти да бъдат лекувани — нещо, което нито децата, нито родителите им искат. Тъй като малчуганите имат право на детство и нямат нужда от култ, ще останат анонимни. Надявам се да ме разберете.)

Зачатие и раждане

В шаманските кръгове се твърди, че раждането на деца с необикновени способности е съпроводено от особени обстоятелства. Изглежда наистина е така. Както видяхме от разказите за малчуганите, които помнят последното си прераждане, в повечето случаи душите се явяват на сън пред техните майки, за да ги питат дали могат да дойдат или просто информират бъдещите си майки, че идват.

При сина ми Амадеус се случи нещо подобно: в деня на зачатието съпругата ми Виктория видя множество същества от светлина, които е виждала и преди, и които нарича „ангели“. (Описва ги като прозрачно-проблясващи с фини нишки, светещи с цветовете на дъгата. Те не изглеждат като „класическите“ ангели, известни ни от църковните изображения; според Виктория дори невинаги били с човешка форма, а приличали на съществото от филма Abyss, но имали крила на гърба, с които — по думите й — „изпърхвали“ посланията си.) Едно от тези същества й казало, че през следващата нощ ще забременее. И наистина, така стана, въпреки че цикълът й свърши ден преди това (което принципно изключва зачатието). Виктория ми каза, че тогава е почувствала как душата на сина ни е влязла в тялото й.

При моите разследвания многократно чувах същото — че по време на любовния акт майката (а понякога дори и бащата) чувства „идването“ на душата. Много от майките ми разказваха, че при телесното сливане са усетили вселяването на душата като светлина, която се промъква в корема. Други виждали в очите на партньора си ангел или светлина.

Спокойно можем да кажем, че ангелът-пазител „присъства“ на зачатието.

Не всички души обаче, се явяват по време на любовния акт. Някои идват, но след това си отиват и се връщат малко преди раждането. Други влизат в тялото на майката чак през третия или четвъртия месец от бременността. В случая не може да се даде модел.

Това, което се случва по-рядко, но все пак е възможно, е „идването“ на душата по време или дори след раждането.

Майката на Флавио усеща експлозия на светлина, когато зачева. Момчето от Аржентина Флавио М. Кабобианко е много специално дете медиум. Не само заради изказванията му за Бога, живота, съдбата и други духовни въпроси, но и заради неговите рисунки. Книгата му „Аз идвам от Слънцето“, издадена, когато е на 11 години, съдържа изображения за устройството на Вселената, взаимодействието между материя и антиматерия, времето и пространството, съществуването на душата и нейното въздействие, енергията на планетите от нашата Слънчева система, различните нива на отвъдното и много други.

На въпроса на баща му как може да си спомня всичко това, Флавио отговаря, че преди да се родят във физическо тяло душите познават божествената истина, но в момента на раждането ангелът на забравата ги целувал по устните и ги запечатвал.

Говорейки за себе си, той разказал на баща си, че когато ангелът дошъл при него, той извърнал главата си настрани и той едва го докоснал. Затова си спомнял почти всичко за отвъдния свят. По-големият му брат Маркос също има необикновени дарби.

За времето преди раждането Флавио като деветгодишен разказва следното:

„По-добре помня времето преди раждането си, отколкото първите три години след него. От тогава наблюдавам живота от всички ъгли. Виждам навсякъде, защото не гледам с физическите си очи. За пръв път съм на тази планета, която е толкова плътна. Вече се бях подготвил на другите планети, където научих за тялото. Преди беше различно: все едно да можеш да пишеш във въздуха, но тук е съвсем, съвсем друго, аз имам физическо тяло. Малкото правила, които си спомням, за да мога да живея тук, са: Да и Не, време и пространство. Това тук е светът на противоречията […] Спомням си стотици светещи топки, всяко живо нещо е светеща топка. Някои от тях ми помагат да се ориентирам на тази трудна планета. Виждам две майки, които са важни за мен — едната е със силно Его, другата е по-фина, т.е. както си е. Втората е свързана с топка, която свети много силно […] Те ме привличат, защото са свързани с любовта. Те ще са мои родители. Знам, че трябва да отида и все повече се чувствам привлечен от тях. После се появява един светещ тунел, около него е тъмно. Когато го прекосявам, се чувствам много натясно, много изолиран.“⁽³¹⁾

Навършилата междувременно 16 години Антоанета от Саарбрюкен е ясночуваща — т.е. не вижда аури, а чува глас, който според твърденията й е на нейния духовен водач. Името му е Абронзиус. Той й обяснил следното нещо за влизането в майчиното тяло:

„Когато душата избере семейна двойка, тя остава при нея още преди инкарнацията си. Понякога е фиксирана в бащата, но в повечето случаи към майката. Зависи към коя страна на семейството на душите принадлежи.

С присъствието си душата се настройва към характера и емоциите на родителите преди още да бъде родена. Тя ги наблюдава и после избира най-добрия момент да влезе в яйцеклетката. Ако родителите са в тежък период, изчаква, докато нещата се подобрят. Друг път идва в неспокойни времена, за да донесе мир с присъствието си и да ги успокои.“

Не е изключено и член от семейството, например свекървата или дядото, да почувства присъствието на душата. Две от семейните двойки ми разказаха, че (както с нашия Амадеус) дни преди това около бъдещата майка имало духовни същества, които наблюдавали дали всичко е наред. Тези ангели-вестители, понякога видими като светлинен стълб или мистериозни светлини, реещи се из стаята, показват, че нещата с бъдещото дете ще са по-особени.

Забелязах също, че много от медиумите имат тежко раждане. Възможно е какво ли не — от цезарово сечение и седалищно положение на плода — както Сузане — до раждане с форцепс. Често пъти душите искат да си тръгнат още веднага, защото тук, на Земята не им харесва. Децата медиуми нерядко боледуват много — заради чувствителността си. Те реагират непосредствено на обкръжението си и евентуалните агресии или друг тип смущения.

Ако се абстрахираме от двата случая в началото на книгата — на Сузане и Пол — всички деца, които посетих, имаха поне един член от семейството с подобни на техните дарби — било то леля, баба и т.н.; а ако не непременно ясновидец, то поне някой, който силно се интересува или се занимава с темата и за разлика от останалите е изложен на нейното въздействие.

Най-често родителите забелязват, че детето им има ясновидски способности в ситуации, когато например твърди, че починалата му баба седи на масата заедно с тях, или че нощно време някой стои до леглото му.

На 14 години ясновидецът Михаел от Детмолд вече има най-различни духовни изживявания. Близките разбират за дарбата му, когато е на около 3 години. Очароват го бременни жени. Той печели тяхната антипатия, тъй като често предсказва, че ще забременеят. Дори можел да каже дали детето ще е момче или момиче. Когато се срещнах с него, ми сподели, че често виждал светлина около раменете на жените. Понякога малка душа. По това разбирал, че при жената вече има душа, която желае да се инкарнира и е само въпрос на време кога ще забременее.

Случвало се дадена душа внезапно да реши друго, например да не хареса времето или бъдещия баща и да се стигне до спонтанен аборт. Ако жената избере друг мъж или по-подходяща ситуация, би могла да роди същата душа.

Обменът на души също не бил изключен. Например, ако душата, която е искала да се роди като мъж, промени намерението си и пожелае да бъде жена, защото така може би ще е по-лесно да изпълни някаква специална задача, вследствие на което напуска майката. Това също би могло да стане причина за спонтанен аборт.

Михаел е научил и други неща за душите, които се прикрепват към майките. Понякога виждал души на пометнати деца. Те разговаряли с него и споделяли, че ясно са почувствали как ги убиват. Друг път оставали при същата майка, при която искали да се инкарнират или я напускали и търсели друга.

След като направят аборт много жени имат комплекси за вина, угризения или изпадат в депресия. Според Михаел това се дължи на обстоятелството, че несъзнателно чувстват, че са убили живо същество, а от друга страна знаят, че душата е още при тях. Той твърди, че разговарял с душите и предавал на майките, че те не се сърдят за стореното, а просто искат да се разделят с тях или молят следващия път да се инкарнират.

Често моментът е тъжен, когато майката разбере, че зад малкия зародиш живее душа, която иска да осъществи връзка с нея.

Случва се на дадена душа да й трябва разбиране, в случай че майката например е забременяла при изнасилване или объркан живот. Михаел казва, че за подобно общуване човек не е нужно да е ясновидец, тъй като душата чува майката, когато тя й говори.

В детството

Когато малките започнат да споменават преживяванията си, са възможни ситуации от типа: детето се връща от градината и на въпроса на какво си е играло, отвръща „С джуджетата“. Знаем това от разказите на Сузане.

Посетих момиче на 11 години в Шварцвалд, което още от малко вижда природни духове. То играе с тях в свободното време и дори ги взема със себе си на училище. Срещнах се с Клаудия много пъти, разговарях дълго с родителите й и докато ядяхме в гората тя ми съобщи, че на рамото ми ще седне джудже (след което ми преведе това, което искало да ми каже…).

Събрах цял куп с приключенията на Клаудия и нейните джуджета. Винаги си спомням приказката за майстор Едер и малкия Пумукъл, която съм слушал най-вече в колата, когато синът ми отново пусне касетата.

Клаудия е изключително нежно създание, лъчезарна и много осъзната за възрастта си; тя смело отвръщаше на въпросите ми. Останалото научих от майка й, която положи много усилия да обсъди с мен епизоди, записани на касета с нейната дъщеря. За момичето може да се напише цяла книга, но тъй като от Сузане вече научихме някои неща за живота на елфите, не ми се иска отново да навлизам в това приказно царство.

Освен че вижда феи, Клаудия умее да напуска тялото си и нощем да пътува заедно със своя ангел-пазител — нарича се пътуване на душата или астрално пътуване. Щастливите й приключения са предимно в царството на феите. Най-интересното е, че когато се събуди на сутринта, помни всичко.

Независимо дали среща природните духове през нощта или през деня, те винаги й разказват за природата, за това как закрилят растенията, за живота си и според нея били изключително любопитни. Тя например познава Моли — около четирийсет сантиметрово мъдро джудже. Казвало се така, защото било леко закръглено. Основната работа на Моли била една поляна, където растели билки; той им помагал да израстват здрави и силни като се грижел за почвата, но отговарял и за гризачите, бръмбарите, насекомите и мишките, обитаващи неговата ливада. Той следял нещата и когато дадено животно изпаднело в затруднение, се опитвал да му помогне. Когато например две бръмбарчета се загубили и не могли да намерят майчиното дърво, той бил на линия.

Моли не харесвал кучета, защото често го бъркали с кокал. Той се страхувал от тях. Обичал да се забавлява, но не и когато бил преследван от куче. Естествено те не можели да му навредят, защото природните същества са от по-фина енергия, но му било неприятно.

Моли можел да променя големината си, както всички останали джуджета, твърди Клаудия. Обикновено носел заострена зелена шапчица, но допълни, че имал една червена и една кафява.

Има и други, каза тя:

Серенцено бил красив елф (мъжки вариант на феите) с големи крила на пеперуда. Неговата работа била да помага за разнасяне на уханието на определени цветя. Симбалзо от своя страна бил възрастно джудже на осемстотин и петдесет години, който се грижел за корените на горските растения, също както Сисилиус, който наскоро празнувал пет стотния си рожден ден и бил малко по-слаб от останалите.

Клаудия е описала и нарисувала някои неща за елфите и джуджетата, които познава. Най-важните представители на този вид са Персел и Кербел, които от години винаги били с нея. Изживяванията й действително звучат като историите с Пумукъл.

Приключението с тях двамата започнало по следния начин: една вечер през юли 1998 г. Клаудия и майка и лежали заедно в леглото, когато момичето внезапно видяло две малки фигурки да подскачат над леглото; те застанали до майка й. От тях научила, че единият е 140-годишното джудже Персел — със сбръчкано лице, весели очи и малко шкембенце. Другият, който бил значително по-млад, се казвал Кербел. Той бил слаб, с островърха шапчица и е на 80 години. По-младият Кербел бил по-веселият от двамата и главата му била пълна с номера, но не можел да говори езика на хората. Персел превеждал. Те разказали на Клаудия, че били дворни и домашни джуджета, които вече са живели с тях в предишната къща, което е нетипично, защото джуджетата по-скоро се стремят да избягват хора; те вече не искали да се вслушват в тях и дори не искали да ги виждат. Хората усложнили работата им. Повечето изхвърляли боклука си сред природата и я рушали, което ядосвало джуджетата.

Те се възхищавали на баба й, която копаела градината си с мотика. За Персел буквално било „щура идея“ до розите да се сади магданоз. Било толкова комично.

За разлика от хората, джуджетата никога не спели.

Една вечер Клаудия попитала по-възрастния Персел дали може да дойде с нея на училищния излет, а Персел приел и на висок глас официално обещал да не прави никакви пакости. Той прекарал нощта в новите кецове на Клаудия, които по думите й били „топли и не миришели“.

По време на излета джуджето седяло на рамото на момичето, помагало при приготвянето на римския хляб, дори веднъж паднало в тестото, подскачало между децата и рошело косите на нахалните малчугани. Изглежда, че фината му енергия не е достигнала за нещо повече, вероятно е нужно много повече, за да се предизвика промяна в материалния свят. В училищния автобус той на няколко пъти променил формата си — веднъж бил цвете, след това животно, ставал невидим или подскачал по седалките.

По-късно Кербел разказал, че по принцип джуджетата не искат и нямат нищо общо със света на хората. Те не разбирали много от действията им. Повечето от нас дори не ги забелязвали, а останалите ги гонели и ругаели.

На въпроса на Клаудия защо хората вече не могат да виждат природните същества, Кербел отвърнал:

„Свързано е с любовта между хората, но и с храната. Хората, които ни забелязват и ни се доверяват, са със светла аура. Ние я виждаме и знаем, че не ни заплашва опасност. Те могат да ни виждат, но не трябва. Други нямат време, не се интересуват или просто не могат, например хора като майка ти. Джуджетата не разбират много неща от човешкия свят. За нас е ново и приятно, но и опасно преживяване да сме толкова близо до вас, както сме с теб, Клаудия. Най-вече е опасно, защото ни виждаш.“

При друг излет Клаудия и майка й влезли в бижутерски магазин, където Персел и Кербел се сприятелили със съществата, отговарящи за скъпоценните камъни; те ги пазели и обяснили, че целебната им енергия отчасти се дължала на тях.

В магазина за строителни материали двамата за пръв път видели дървета в саксии. Джуджетата се огорчили, ядосали и едновременно натъжили, че хората причиняват нещо подобно на дърветата и растенията. Казали също, че когато човек наторява растение, те не можели да останат повече при него, защото вонята била нетърпима.

Клаудия имала и все още има преживявания с джуджета.

Вероятно на някои читатели им е трудно да приемат подобни приказки за реалност, но разказите на децата просто се припокриват. Когато едно дребосъче от Кертнен, момче от Хайде в Люненбург, момиче от Шварцвалд, друго от Хавай и едно от Нова Зеландия описват по еднакъв начин феите и джуджетата, е трудно да кажем, че всичко е плод на фантазия. Аз разбирам хората, които не вярват. Но все пак ние, родителите, трябва да сме подготвени за възможността, че се раждат деца, които говорят за подобни неща, и наистина ще е по-добре, ако поне веднъж поговорим по темата преди да изпуснем влака.

На Земята има и не малко възрастни, които виждат природните духове. Сещам се за историята на Ерих, който междувременно ни напусна. Той е учен и можем да кажем, че е един от най-добрите познавачи на скалната формация Екстерщайне, близо до Детмолд. Един ден ми разказа следната интересна история:

„Разхождах се някъде на около три километра от Екстерщайне. Денят беше слънчев и аз бързо крачех през една ливада, когато от храсталака внезапно излезе един дребен мъж. Беше около 80 сантиметра висок, с костюм и носеше шапка.

Едва не припаднах от изненада. Малкият мъж бе приятелски настроен и ме попита дали може да повърви с мен. Искаше да стигне до Екстерщайне и се надяваше, знам пътя. Смотолевих едно «Да» и продължихме нататък. По моя преценка бяха минали около десет минути преди да му посоча пътя за скалите, защото имах намерение преди това да се отбия другаде. Трябваше да се изкачи по една малка височина, от чиито връх се виждаше Екстерщайне. Той любезно благодари, стисна ръката ми, вдигна шапка за поздрав и пое нататък по пътя. Аз продължих и след около пет крачки се обърнах да видя дали не е загубил правилната посока — но него го нямаше! Просто беше изчезнал! Но нямаше нито дърво, нито храст и при най-бърз ход трябваше да вървя 3–5 минути, за да го изгубя от поглед. Днес постоянно се чудя защо не го попитах нищо, кой е, откъде е… Но честно казано, тогава бях толкова объркан, че не можах да обеля и една дума.“

Една лечителка-ясновидка, която освен с пациенти работи и с деца медиуми от Германия, ми съобщи, че по време на престоя си в Исландия е срещнала цяло семейство джуджета. Интересното е, че се запознала с професор, който в най-нормални училища говорел за природни духове и елементали (защото владеят елементите), НЛО и извънземни. Изглежда, че там тези теми са далеч по-открити, отколкото при нас. В Исландия лечителката срещнала и жена, известна в цялата страна с отношението си към природните духове, която строителните предприемачи и железопътните дружества винаги информирали преди да започнат нов обект — да не би да разрушат жилищата на елфите.

Не вярвате ли? Ами, главната улица в Рейкявик, столицата на Исландия, има множество остри, напълно немотивирани завои и то на една принципно права като по конец улица. Преди началото на строежа местните предупредили предприемачите, че нахлуват в земята на джуджетата и те ще се защитават. Естествено строителите отхвърлили тази глупост и започнали да прокарват улицата според първоначалния план, докато… да, ами, докато машините им стигнали до периметъра на джуджетата. Там всички електрически уреди изведнъж замлъкнали. В началото решили, че са дефектни и ги заменили, но новите също не функционирали, дори нещо повече — работели, само ако ги изтеглят пет метра назад.

По настояване на Министерството по инфраструктура са ангажирани специалисти от Техническия университет, за да проверят дали проблемите не се дължат на електромагнитни полета. След триседмични изследвания и замервания се установява, че всичко е в нормални граници.

Междувременно случаят се разчува, разходите се увеличават, проектът не напредва, а общественият натиск, най-вече от страна на телевизията, расте. В отчаянието си министерството се отказва от технически-рационалната съпротива и пита, респективно моли „най-възрастния“ от областта да поговори с джуджетата.

Обикновеният, но надарен с ясновидска дарба мъж контактува с тях и те му казали следното: джуджетата (коболдите) няма да допуснат енергийно разрушение, но разбират хората и са съгласни да има улична отсечка на около 30 метра от царството им.

Държавната телевизия заснема събитията: министерството отстъпва, пътят на улицата е променен и изместен с 30 метра, машините отново работят.

Информации за този със сигурност необикновен случай по-късно се появиха и в германската, датската и австрийската телевизия. Живото доказателство е самата главна улица с нейната — ако човек не познава историята — необяснима, дори абсурдна композиция.

Но не е необходимо непременно да заминаваме за Исландия.

По време на Втората световна война децата са се крили в проходи и тунели на австрийските Алпи, които били твърде тесни за възрастни. Там са намерени и изнесени малки съдове. Кой е прокопал тези тунели?

Може би ще научим повече от Виктор Фаркас, който в книгата си „Необясними феномени“ дава следната информация:

„В една скална клисура в подножието на Педро Монтейн, 60 мили западно от Каспър, Уайоминг, двата златотърсачи неволно взривяват малка естествена пещера. След като прахът се разсейва, мъжете настръхват: отвътре срещу тях се е втренчила мумия на малко човекоподобно същество. То седи с кръстосани крака и ръце в скута върху нещо като напречна греда. Тялото е тъмнокафяво, набръчкано и има хуманоидни, да не кажа ясно разпознаваеми черти на лицето.

Любителите на злато занасят находката в Каспър. Тя вдига голям шум в научния свят. Дори погребването в солиден гранит до момента се смята за невъзможно. Всичко останало е неортодоксално. Подозрението, че става дума за измама, шега, излиза на преден план.

Фалшификатът трябва да се разобличи с рентгеново изследване. Направени са снимки на черепните кости, гръбнака, прешлените, костите на краката и ръцете, зъбите и т.н. Приживе тялото трябва да е било високо не повече от 35 сантиметра. Кога е било това, никой не може да каже. Биолозите успяват само да установят, че съществото е умряло на около 60 години, което за първобитните хора си е направо библейска възраст.

Факултетът по антропология на Харвардския университет потвърждава автентичността на мумията. Д-р Хенри Шепиро, директор на отдела по антропология на Американския музей, оповести, че изследванията са доказали напълно завършен скелет на възрастен човек, покрит с изсушена кожа. Изглежда, че съществото е прекарало безкрайно дълго време в гранитния саркофаг. Кураторът на египетския отдел в Бостънския музей установи ясна прилика с една неповита египетска мумия.

Естествено пещерата беше претърсена за повече улики. В помещението с размери 1,20 х 1,20 х 4,50 метра, не откриха никакви следи от човешко присъствие. То се оказа напълно празно, без символи, без погребални дарове или каквито и да е артефакти. Само каменният корниз, на който мумията е седяла от незапомнени времена и е чакала да бъде открита. Тайната й никога не беше разкрита. Днес може да бъде видяна в Каспър, Уайоминг, като едно от многото околосветски веществени доказателства, които провокативно изтъкват, че не всичко е толкова ясно и разчертано, както изисква елементарната школска истина.“^{(25, S. 290–291)}

Възможно ли е тези около 30-сантиметрови изображения, намерени при разкопки в Южна Англия от палеонтолога проф. Боб Слотър, да са на елфи?⁽³²⁾

Други същества

Нека оставим на мира елфите и джуджетата и преминем към друг феномен: когато децата смирено идват в спалнята на родителите и заявяват, че отново бил дошъл „ангелът“ или „Исус стоял до леглото им“, или починалата им баба, или — ако е страшно — „вещицата“, или „малкият мъж с големи черни очи“, които искат да ги откраднат.

Това е един от най-разпространените случаи. И е обяснимо, докато малките все още са ясновидци, т.е. преди да тръгнат на училище, виждат нещата, описани от Сузане и Пол. Духовния свят гъмжи от най-различни особени същества: починали, ангели-пазители, извънземни, джуджета и т.н… Запазете самообладание, ако детето ви се окаже с ясновидски способности. Направо можете да изхвърлите телевизора.

Нерядко се появяват съобщения, че е дошъл „черният мъж“, който иска да отведе „болния дядо“. Възможно ли е да става дума за ангела на смъртта, който 12-годишния Кевин описва? Посетих го при родителите му във Вестервалд. Мога да кажа, че увереността и умението му да предсказва нечия смърт е направо безпрецедентна. Кевин ми каза, че малко преди да починат, при хората се явява голям черен ангел. Той не вижда аури, а само него, но не се бои и по думите му той веднъж дори казал, че идва, за да вземе душата на този, при който стои, защото времето му било свършило. Интересно, нали?

Бих искал да ви спомена историята и на младия Иван, който специализира в чифлик. Когато го посетих, той посочи стълбите пред къщата и ме попита дали виждам малкото зелено човече на ъгъла. След като отрекох, каза, че той бил там от два дена. Последният път се появил, когато взел болната му баба, починала преди половин година. Попитал го за какво е дошъл този път, а той отвърнал, че ще вземе дядо му. Нека бъда честен и кажа, че когато чух това, ме полазиха тръпки.

Иван умее да вижда и подземни водни жили и няма нужда от багети. Заяви, че виждал джуджета, които подскачали по селяните, когато работели с трактора. Изглежда не го харесват особено. Каза, че те ги дърпали за косите и ушите и се опитвали да препречат пътя на трактора с малките си крачета. Наистина не можах да се сдържа да не се посмея, толкова образно ми го описа. Иван спомена също, че виждал джуджетата да вилнеят около бунището, където ускорявали разграждането и ферментационните процеси на торта.

Потвърди също, че когато сме добре разположени към природните духове, те по някакъв начин ни помагат следващата година да имаме по-богата реколта.

Скъпи читатели, реално погледнато, всички подобни изказвания се приемат за фантазии и се отдават на въздействието на приказките и филмите.

„Да, да, наистина не си лишен от фантазия, но скоро ще тръгнеш на училище и няма да имаш време за подобни глупости“ е най-често срещаният отговор на родителите. И наистина е така, както те предполагат: когато децата тръгнат на училище, дарбите им изчезват. Защо?

Една от предпоставките за ясновидството при децата е синхронното действие на двете мозъчни полукълба. Това става, когато тялото и духа са в хармония, т.е. когато човек прави това, което естествено му идва отвътре. Такива са всички деца и най-вече тези, които растат на село и непосредствено контактуват с природата. Те играят и лудуват, когато искат, почиват, когато им дойде в повече, и правят повече или по-малко това, което им доставя радост, следвайки чувствата си. Когато човек следва усещанията и интуицията си и е едно със себе си (на английски: if you walk your talk), вратата към медиумните способности е отворена.

Това обаче, внезапно престава в училище. Оказва се, че човек трябва да става, когато иска да спи. Трябва да яде в определен час, когато не е гладен, да седи в училищния автобус до някого, който е неприятен, или да понася нахалниците; да седи тихо по цели часове на стола и да слуша странния тип, който изисква неща, които смущават. Не е изключено да сме левичари, а трябва да пишем с дясната ръка… Изведнъж трябва да правим неща, които не искаме. Всички ние добре помним това. Дните на удоволствие са отминали, човек става сериозен и животът се превръща в неизброим низ от неща, които трябва да вършим. Само малцина успяват — например професионалните музиканти или художниците — да се занимават с неща, които наистина искат и да вървят в живота едва ли не с детско светоусещане (вследствие на което са подигравани или завистливо отхвърляни от околните). Действията срещу чувствата, които започват с училището, нарушават баланса на лявата и дясната хемисфера, възниква дисхармония във функцията на чакрите и следователно в аурата. В много от случаите това води до загуба на медиумните способности.

Във времената, когато още е нямало телевизия, електронен смог, перманентно насилие и други глупости, натъпквани в главите на хората от масмедиите, ясновидството е било много по-разпространено. Ако човек разгледа древните фолклорни писания на келтите, германците или северните народи като цяло, ще установи, че те изобилстват от духове, елфи, феи, гноми, коболди и таласъми, запазили се и днес в традициите например на Исландия и Швеция. Било то легендите за Граала и Авалон, когато британците все още съжителствали с дребния народ и заедно се сражавали срещу враговете си, или легендите за Унтерсберг, който австрийците наричат Вотансберг, където Вотан е живял заедно с войските си и отново трябва да се яви след края на Третата голяма война. Част от народа на Вотан са джуджетата от Унтерсберг. Или да речем шведската област Смаланд, земята на дребните хора, където често се наблюдават НЛО.

Не мога да не спомена, че действието-срещу-нашите-чувства не само води до загуба на медиумни способности, но предизвиква това, което днес наричаме „болести“. Ако човек следва интуицията си и изпълни своя, нека го наречем „божи план“, т.е. това, което е предприел в наличния си живот, енергийното поле — аурата — се възстановява, животът тече без блокади и болестите отпадат, защото липсва основата за проявата им.

Когато човек е в хармония и не действа срещу чувствата си, било то на работа или в училище, тези способности поне частично биха се върнали.

Друг аспект за силната медиумност при децата е скоростта на електрическите вълни на мозъка. Още през 1924 г. германският лекар д-р Ханс Бергер открива, че мозъкът произвежда електрически вълни с различни трептения. Колкото по-активни са мозъчните клетки, толкова по-бързи са вълните.

Д-р Бергер разделя мозъчните вълни на четири групи:

1) Много бързи бета-вълни (12–40 трептения в секунда, наречени херци) — по време на нормалното ежедневно съзнание;

2) бързи алфа-вълни (8–12 херца) — когато сме в релаксирано състояние;

3) бавни тета-вълни (4–8 херца) — възникват на границата между будността и съня, както и при дълбока релаксация и

4) много бавни делта-вълни (0,5–4 херца) — по време на сън.

Детският мозък произвежда предимно бавни тета-вълни, защото децата живеят според чувствата си и имат силно въображение, т.е. подчертан умствен потенциал. При младежите и в крайна сметка при възрастните мозъкът произвежда все по-бързи алфа- и бета-вълни, което се свързва с аналитичното мислене и преобладаващото ниво на съзнание.

Ето поредното доказателство, че блокирането на медиумността настъпва чрез разума, съответно от неравновесието между разум и чувства с нарастването на възрастта. С лявата хемисфера човек мисли, съответно вярва, а с дясната знае.^{(20, S. 14–17)}

Електронен смог

Заради чувствителността си децата медиуми страдат много по-силно от миш-маша на трептенията и лъченията. Микровълни, усилвателни мачти за GSM-и, земни излъчвания, слънчеви протуберанси, телевизионни вълни, радио, ксерокси, компютри…: децата с повишена чувствителност усещат и реагират на тези дисхармонични дразнители. От една страна, имаме вида на използваната технология, която е с обратен знак на природата. От друга страна, говорим за съдържанието на продукциите — филми, музика и картини: те сеят страх, негативност, омраза и раздяла. От спиритуална гледна точка това са ниски вибрации, зад които се крият низки подтици.

Децата — в случая наистина всички деца — реагират отрицателно на тези трептения. Те стават наплашени, агресивни, брутални, груби…

Следователно не трябва да позволяваме да гледат филми на ужасите, филми с насилие или други подобни, защото реакцията няма да закъснее. Но това вече го знаем.

Децата реагират също така и на химията в продуктите, на мъртвата храна, на месото. Вегетарианската храна е за предпочитане пред животинската, но ако детето има предпочитание към нея — естествено с мярка — не трябва да му бъде отказвана. Децата, надарени с медиумни способности или с по-фина чувствителност, обикновено се отказват от месото. Нека внимаваме!

Крайната детска чувствителност има и положителна страна — малките много добре реагират на хомеопатични средства, Бахова цветотерапия и други лечебни средства, базирани на трептенията.

В някаква степен всички деца са медиуми, защото душите им още са свързани с отвъдното. Най-вече тези, които спят повече през деня. Те се връщат във финия свят, с който — повече или по-малко — сме вплетени през целия си живот.

Всеки родител го знае: когато държим бебе в ръце, то често гледа челото ни вместо очите или зяпа някъде настрани, а след това се смее или издава звуци на радост. Сякаш вижда нещо. И наистина е така. Когато гледа между очите ни, вижда третото око — чакрата между веждите, с която възприемаме финия свят. Тя се върти в различни цветове и е прекрасна гледка за него. Когато гледа след някого и се радва, вероятно вижда ангел, а може би аурата, която при щастливите и влюбените родители свети красиво и силно. Или джудже, елф, или забавно същество от духовния свят…

Нека не смущаваме децата, когато си играят с техните, невидими за останалите, другари.

Училище и младежки години

Много от децата медиуми, но и от възрастните медиуми, които ми разказваха детството си, са получавали подобаваща доза гняв, когато в училище със сила на мисълта са движили моливи, спирали са часовника или са запращали тебешира под масата.

Както родителите на тези пораснали днес медиуми са ги карали „по-добре“ да изоставят това, така интервюираните от мен деца днес са съветвани от родителите си в училище да не говорят нищо за елфи, духове или други подобни, които евентуално са застанали зад учителя. А още по-добре, ако забравят за някои от фокусите си (например реенето на линийката във въздуха).

Мислите, че наистина прекалявам? Да, бе! Да бяхте видели това, което видях аз…

Вече смятам, че е нормално дори и възрастни да правят подобни неща, след като прекарах една вечер с руски лечители и т.нар. магнитни хора. Двама от тях, ей така, между другото, за да подразнят келнера, изкривиха приборите за хранене и завързаха един нож на възел. Друг залепи прибори на челото си, където останаха да висят, а след като приключихме с яденето четвърти взе черпака и го закачи на косматите си гърди (сигурно в предишния си живот е бил върколак). Друг местеше чинията си със сила на мисълта — абе, най-нормална вечер, какво да ви кажа!

До момента само три пъти съм наблюдавал как деца местят предмети по гладка маса със сила на волята и единствено красивата Татяна от Узбекистан накара една химикалка да лети пред очите ми. От няколко години тя работи за средствата на шпионажа в КГБ (който реално съществува и днес, 2001 г.). На срещата ни в Чехия Татяна сподели, че имало много типове като нея, но повечето били по-млади. Имало специални центрове за отнетите от родителите деца (които не оставали с празни ръце), където между малкото нормални занятия се обучавали в парапсихология. Обстоятелствата в Русия са подобни на тези в Китай, за които вече знаем от Пол Донг.

Все пак е голямо постижение, когато родителите не смятат особените способности на децата си за илюзия или фантазия. Приемането от родителска страна и естествения контакт с медиумното са най-добрите предпоставки за съхранение на способностите — въпреки свръхпретенциите на лявата хемисфера.

Нека се осмелим да пристъпим към домашните консерви — към отвъдното (вярвам, че заради изложената до тук информация някои от вас са решили, че вече сме отвъд доброто и злото).

И все пак…

Отвъдното

Както научихме от сведенията на отделни деца, нашият истински дом е отвъдното, духовният свят. Това е измерението, откъдето идваме, истинското ниво на нашето съществуване и същевременно мястото, където един ден се завръщаме. Там е домът на същинското ни семейство — семейството на душите. Ние напускаме това място от време на време — за да поемем определена задача — или казано по-забавно: да играем „играта“. Бихме могли да го наречем областта на теорията, която напускаме, за да изучим живота на практика.

Когато след физическата си смърт отново се върнем, заварваме духовното си семейство обикновено, както сме го напуснали — сякаш не е минало никакво време. След това виждаме живота си, задачите, които сме си поставили и начина, по който сме ги изпълнили; някои с успех, други не толкова. Завърнали сме се и за някои животът би могъл да изглежда като лош сън, на друг — като дълго пътуване.

Всеки, преживял клинична смърт, веднага би ме разбрал. Сузане и Пол Мик вече говориха за това, но искам още веднъж по точки да отбележа какво имам предвид.

Клиничната смърт обикновено е ситуацията, в която заради нещастен случай, болест, кома или нещо подобно известно време сме били „мъртви“. Сведенията на тези, които са го преживели, съвпадат по следните точки:

• преживяването прилича на напускане на човешкото тяло като през тунел и реенето над него;

• следва среща с духовни същества (роднини, приятели, ангели-пазители, извънземни…), които се явяват в неестествена светлина;

• човек вижда живота си като на филм; всички важни етапи се повтарят още веднъж и ние ги наблюдаваме;

• човек среща висше същество, което излъчва бляскава светлина и чувство на висша хармония и щастие;

• на някои се казва, че трябва да се върнат на Земята, за да изпълнят нещо;

• завръщането във физическото тяло често се преживява като разочарование.

Ако някой някога е преживял нещо подобно, познава копнежа по това състояние. Човек за кратко е зърнал „небето“, нашия дом, и е завладян от носталгия. За малко сме си припомнили изходната точка на пътешествието, света на хармонията, без насилие, караници, студ, болка и борба.

Как да си представим отвъдното?

Ще цитирам думите на Харалд. Той е син на известен местен политик (чието име за съжаление не трябва да споменавам… жалко наистина!), който не е много ентусиазиран от дарбите на сина си, защото междувременно 19-годишното момче е със силни медиумни способности и освен, че вижда човешката аура — което го накара да напусне баща си и неговите „приятели“ — може да общува с духове на умрели.

След като загубва свой приятел, загинал при автомобилна катастрофа, няколко седмици по-късно той се явява пред него и казва:

„Когато една душа напусне тялото си — дали след нещастен случай, убийство или естествена смърт — преминава във финия свят. За тези, на които животът на Земята е бил изпълнен с любов и грижовност, това е хубаво място, защото са посрещнати от приятели, познати и членове на семейството, които вече са преминали тук. Има градини, къщи, поляни и Слънцето никога не залязва. Тук човек никога не е изморен и може да продължи да учи, да чете, да се дообразова, да разговаря и да прави всичко останало, което му е по сърце…

Онези, чиито живот е бил изпълнен с омраза, завист, раздвоение, себелюбие или унищожение, се свързват с подобни, вече починали хора. Хората наричат това «ад».

Оттук душите приемат ново тяло, за да изживеят един по-добър живот. Но също така могат да се учат и да се стремят към светлината. Който има нужда от помощ, я получава веднага. Съществуват много същества от светлина, които приемат душите и им помагат в по-нататъшния път.

Факторите, от които зависи колко дълго ще престоят душите, които ще се въплътят в нови тела, са много. Починалите деца обикновено се връщат почти веднага. Може да се каже, че колкото по-рано една душа напусне тялото, толкова по-бързо се връща обратно, защото задачата й често остава незавършена.

Починалите възрастни остават различно време. Някои седмици, години или дори десетилетия. Времето за нас няма значение. Тук то не съществува.

Фино-материалният свят обаче, се е променил: за Земята е настъпило особено време, предстоят грандиозни промени и много души искат да «участват». Много искат да учат. На Земята има само ограничен брой от тела, а идват все повече души, живели преди това на други планети, които също искат да се инкарнират. Би могло да се каже, че тук има дълга опашка. Понякога душите не чакат нечие зачатие, а заемат тела, чиито души са приключили задачите си, и просто се разменят [Walk in. — Бел.авт.]. Така се пести време и по пътя на раждането поема друга душа. По-късно с помощта на духовни помощници — които наричат ангел-хранители — те търсят родители, съвпадащи с плана, изготвен за новия им живот.“

Вероятно повечето от вас вярват, че отвъдното се намира на небето, отвъд Слънчевата система или може би дори извън галактиката, но това е невярно, колкото и убеждението, че Бог е някакъв мъж с брада. Отвъдният свят всъщност е между нас. Не го виждаме, защото неговата вибрация е много по-фина, по-висока и нормалните хора не го възприемат. Само един тънък воал дели нашето битие от отвъдното. Умишлено казвам „нормалните хора“, защото духовният свят, както вече разбрахме, не е отворен за всеки. Ясновидецът е този, който вижда у хората светлото тяло, сияйното енергийно поле или аурата. Как? Той е способен да възприема по-висока вибрация, повече честоти. Човешкото ухо възприема само определен честотен диапазон; с очите е същото.

Да вземем например, една кучешка свирка. Кучетата я чуват, но хората не. (Естествено има такива, за които това не важи.) Ако кажете, че постоянно чувате звуците на свирката на съседа, ще ви вземат за луд. Но вие знаете какво чувате. Същото е с отвъдното или да речем — със света на природните духове. Той се намира в междинното поле, в трептенията, които са по-високи от честотите на материалния свят, но не чак толкова, колкото е отвъдното. Съответно много деца, които с детски отворения си дух все още възприемат вибрациите на финия свят, виждат природни духове. Същото се отнася до земеделците или най-обикновените хора, които не са потънали в материалния свят или в интелектуалното мислене.

От друга страна, знаем от психологията, че животните, най-вече кучетата и котките, реагират на мъртъвци — те вият или стават неспокойни. Следователно и те възприемат фините светове.

Дори сухата наука е на наша страна, защото доказа, че „умиране“ реално не съществува. Ние сме съставени от енергия, а енергията е вечна. Тя само приема различни форми — така, както и леденото кубче не „умира“, когато го стоплим, а става на вода и променя агрегатното си състояние. Същото се отнася и до нас, живите същества. Ние притежаваме физическо тяло със съвсем определена специфична вибрация. Душата има по-висока вибрация, където „времето“ тече по съвсем друг начин. Ако потърсим аналогия с водата, бихме сравнили тялото с ледено кубче, душата — с водата, а духа — с водната пара. Всичко е съставено от една и съща субстанция, само трептенията на молекулите — вибрацията — е по-различна.

Различните описания създават усещането, че тунелът, през който минават тези, които си го спомнят, не води някъде в далечния универсум, в небето или космическото пространство, а малко по-далеч от мястото, където сме се намирали.

Някои говорят за близка ливада, която разпознават от страната на отвъдното, или за пейзаж, отдалечен на няколко километра и т.н. Въпреки че финият свят е около нас и там обстановката ни се струва позната, тя всъщност е съвсем друга. В отвъдния свят има несравними на нашите цветове, планини, езера и долини. При едно от душевните или съответно астралните ми пътувания си спомням млечнорозов ландшафт с небесни дъги и цветове, които никога преди не съм виждал — и то през нощта.

Там има дори сгради, донякъде като нашите, донякъде по-футуристични. Те са издигнати според свещената геометрия, копирайки структурите от растителното и минералното царство. Има множество сводести здания. Изобщо като цяло преобладават куполите и облите форми, тъй като нашите сгради с четвъртита форма обикновено липсват в природата.

Многото описания на децата показват повече или по-малко, че вместо към някакво много отдалечено място (както обичаме да си го представяме) те преминават оттатък само по един мост или тунел; не отлитат нагоре към небето и не падат надолу към ада. Още веднъж: енергийното измерение на отвъдното не е някъде на далеч, а около нас и по тази причина децата могат да виждат духове на починали.

„В отвъдния свят не съществуват понятия като пространство и време“, е заявило едно извънземно на Кристине от Хамбург. Съществото, което се открива пред момичето като жена с дълга руса коса, около два метра висока, облечена в бели дрехи, твърди, че идва от Сириус. Тя обяснява на Кристине несъществуването на времето, обрисувайки физическото ниво на съществуване (от гледна точка на отвъдното) като шайба или топка, върху които едновременно са събрани всякакви времена и пространства, а душата можела да избира кога и къде да се „включи“.

Така една секунда в отвъдния свят тук, на Земята, би могло да означава един век, едно хилядолетие или една минута в отвъдното. Всичко зависи от това кога искаме да се инкарнираме. Според съществото можем да направим това например в 6012 г. или в 100 г. пр.Хр. — в зависимост от опита, който искаме да придобием.

В отвъдното човек не се чувствал нито стар, нито млад; по-скоро е на около трийсет години, т.е. в разцвета на силите си.

Съществуват ли закони, които действат в отвъдното?

Както физическият, така и отвъдният свят има свои закони. Става въпрос за т.нар. „духовни“ или „космически“ закони. Думата космос идва от гръцки и означава ред. Следователно ние живеем в ред или в някаква част на този ред. Всеки ред подлежи на закономерности, защото в противен случай не би бил ред. Тогава би бил хаос, което също идва от гръцки и означава безредие. И така, ние сме част от реда и неговите закони.

Бих искал накратко да въведа най-важните от тях:

1. Законът за причинността (закон на кармата)

Става дума за закона за причина и следствие. Бихме могли да го изразим с поговорката: „Каквото посееш, това ще пожънеш“, а за материалисти и атеисти: „Каквото повикало, такова се обадило“. Ако сеем деструктивност, ще пожънем деструктивност. Ако сеем злоба и омраза, ще получим злоба и омраза. Ако отглеждаме пшеница, 100% ще получим пшеница, а не ръж. Колкото повече човек се грижи за семената и колкото повече внимание им отделя, толкова по-добре и по-големи ще израснат без значение за какво става въпрос.

Този закон носи и името Законна компенсацията или Закон на кармата (от санскрит: действие, понякога се превежда и като път на служене). Законът за кармата се основава на принципа, че хората очевидно научават правилното божествено поведение само когато по-късно изпитат същото, което са причинили на другите. Не става въпрос за наказание, както твърдят критиците и незнаещите. Тази закономерност по-скоро е в услуга на духовната еволюция, разбрана чрез опита. Тя е гаранция, че всеки човек (или по-точно: всяка душа) ще се конфронтира с един и същ проблем толкова дълго, колкото е необходимо, за да го реши. От тук следва, че всички чувства, мисли и действия са безсмъртни и се връщат към нас като бумеранг. От хората се иска пълна отговорност за тяхната съдба.

В енергийното поле (аурата) ясновидецът вижда кармата, т.е. живото човешко минало — мисли, чувства, дела. Той не провижда задължително в бъдещето, а само в направеното до момента и евентуално може да предположи последствията. Те ще се сбъднат, ако човек не промени нещо в живота си. Съдбата е изменчива. Съдба означава, че това, което сме излъчили, ще се върне към нас. Ако на следващия ден вземем генерално решение, което ще промени живота ни към конструктивност и любов, съдбата ни ще се промени.

2. Закон за аналогията (каквото горе, такова и долу)

Известен като херметически закон (по името на Хермес Трисмегист): „Това, което е долу, е същото на това, което е горе. И това, което е горе, е същото на това, което е долу, за да допринесе за чудото на едно-единствено нещо“. Афоризмът е добил популярност като „Каквото на небето, такова на земята“. В макрокосмоса и в микрокосмоса действат едни и същи закономерности.

Духът, съзнанието и мистичното са вплетени в тъканта на нашия материален свят, но качеството и стойността на тези отвъдни понятия са непълни. Етиката, любовта, мъдростта, познанието, истината и мирът са само земен отзвук на това, което е в отвъдното. Ако се замислим, че до момента човешкият мозък не използва и 20% от потенциала си и че нашата божествена искра е джудже, което се грижи за комуникацията с божественото, само можем да предполагаме какво точно означава аксиомата „каквото горе, такова и долу“.

3. Закон за резонанса (на латински resonare: отеквам, отзвучавам)

Както човекът, така и духовният свят, подобно на камертона или радиоприемника, подлежи на Закона за резонанса. Приемник, настроен на УКВ, няма как да улавя средни или дълги вълни. При хората е същото. Ако някой е агресивен и пълен с омраза, той не възприема любовта. Всеки може да почувства и види само тази област от реалността, с която трепти в резонанс. Изразите „Всеки вижда това, което иска да види“ или „Светът около тебе е твое огледало“ означават същото.

Светът около нас предлага винаги това, което сами излъчваме. Ако лъжем, ще бъдем лъгани. Ако ни е страх, ще се конфронтираме със страховете си. Ако резонираме с любовта, ще я привлечем към себе си. Ако живеем с радост, винаги ще намираме нещо, което ни радва. Това се нарича качество на резонанса. Ако изменим светогледа си, светът около нас като огледало ще ни покаже промяната.

Относно отвъдното, качеството на резонанса би било по-разбираемо като Закон за афинитета или Принцип за привличане на подобното. Елементарната сила, която задвижва онези съзнателни процеси, е тази, която ние обичайно наричаме „небе“ или „ад“. Защото когато — по Закона за резонанса — духовните тела на всички лъжци и на всички самоубийци, измамници, лихвари и т.н. се съберат в отвъдния свят — за тях това е истински „ад“. Ако душите на нашите скъпи покойници попаднат в енергийното измерение на музикантите, защитниците на животните и т.н., за тях това е „небе“. Перфектен основен закон с безкрайни възможности.

4. Вече разгледахме Закона за превъплъщението и от децата разбрахме как действа. Той от своя страна се базира на Закона за ритъма.

Ритъмът може да бъде наречен регулирана вибрация. Вибрацията се отнася до музикалните ноти, а ритъмът се отнася до мелодията. В ритъма има повторение и цикли. Цялата вселена може да бъде категоризирана с понятия като вибрации, ритми и вълни — последица от структурираните, периодични фази, които са в основата на всяко събитие. Животът и всичко, свързано с него, се разгръща в поредица от прогресии и цикли, които са спираловидни по природа; след това те се събират отново. В определено време всичко се превръща в своята противоположност.

Към този закон можем да причислим и Закона за реинкарнацията. Както материята е разделена на две — на мъжка и женска — така животът се подразделя на битие и отвъдно. Когато умираме в битието, се раждаме в отвъдното и смятаме него за реалност. Следователно, който може да се отдръпне в известна степен от субективността на явленията, разбира, че раждането и смъртта, съответно битието и отвъдното, в крайна сметка са двете страни на едно и също нещо.

Пътят на развитие на човешката душа е път на учене. Този процес, чиято цел е разбиране на живота в неговата цялост, е дълъг път с много заблуждения и корекции. Инкарнациите (преражданията) са сравними с класовете в училище. Земният живот прилича на училищен клас с неговите задачи, проблеми, тестове, трудности и успехи. Периодът на учене е следван от период на ваканция, в който се случва пропуснатите и незадоволителните знания да бъдат наваксани. После преминаваме в друг клас. След всяко успешно завършване получаваме нова класификация. Ако не сме учили, повтаряме; ако сме се учили добре, минаваме в следващото ниво с нови по-трудни задачи и изпити. Разликата между училището и живота е в това, че животът е безкрайно търпелив към нас и винаги предлага на хората (душите) нови възможности да наваксат пропуснатото.

Колкото по-развита е една душа, толкова по-голяма е отговорността и съответно необходимостта да служи, да помага на другите и да подкрепя слабите.

Това не означава, че задължително трябва да отидем в манастир или да станем лечител. Като милионер или успешен търговец също можем да сме хуманно ангажирани. Разликата е как се отнасяме със служителите си, дали помагаме с нещо на другите да постигнат успех или използваме властта и влиянието си, за да укрепим още повече личната си позиция. Един политик или банкер също може, ако поиска, да използва положението си в помощ на нуждаещите се.

Седемгодишният Флавио от Аржентина също разбира живота като училище: „На практика животът е едно голямо училище: едни тъкмо започват, други остават в същия клас и така всеки учи, докато сам стане професор. Тогава се превръщаме в специалисти по вечност и имаме задачата да слезем долу и да помогнем на учениците, за да могат и те да станат като нас. Те постепенно разбират, че всички са част от Бога и че животът ни оформя дотогава, докато станем безупречни.“^{(31, S. 38)}

Можем да обобщим всички закони със следния афоризъм: „Всичко, което причиниш на някое божие създание — добро или зло — на хора, животни или растения, все някога ще се върне при теб като добро или зло.“

Съответно всички наши т.нар. удари на съдбата имат кармическа предистория, т.е. ние имаме шанса да компенсираме нещо, което някога сме причинили на някой.

За по-голяма яснота тук ще дам следния кратък пример.

Нека си представим магнит. В зависимост от силата си той ще привлича определена игла от дадено разстояние. Ако пренесем магнита в Холандия, Гърция, Хавай или Южна Америка, действието му ще е същото.

Ако го преведем, означава, че независимо къде се намираме, ние носим със себе си нашата аура, т.е. нашето енергийно поле, с всички наши страхове, надежди, програми и модели. Ако вкъщи привличаме пари или гняв, в Тайланд нещата няма да са по-различни, защото и там ще сме същите. Ако променим модела си, т.е. държанието си, нашето резонантно поле ще се промени и ние ще привлечем в живота си други хора и други теми.

С реинкарнацията нещата стоят по същия начин. Току-що разгледахме позиционното преместване на енергийното поле (което като магнитното поле действа по същия начин, както в Северна, така и в Южна Германия). Ако двайсет години държим магнитът във вакуум, след това той ще има същото действие и ще привлича иглата със същата сила, от същото разстояние.

Ситуацията с преродените души е аналогична. Ако в края на живота си енергийното ни поле е запечатало даден оформен житейски модел, в който се обединяват личните ни страхове, надежди, таланти и т.н., в следващия живот те отново ще се активират — при едни по-рано, при други по-късно. Както при магнита. Той само е преместен във времето. Душата е същата, само тялото, в което е поставена, е ново тяло.

Регресивното спомняне или консултацията с добър медиум биха могли да са от помощ при кармични болести, за да се установи какво се крие зад дадено страдание, нещастен случай, затруднения или блокади в живота. Колкото по-рано разберем тези взаимовръзки, толкова по-рано ще успеем да коригираме и разрешим кармичните вплитания или грешните житейски ориентации чрез

1) познание,

2) разбиране и

3) прощаване — на себе си, но и на другите.

Само ние самите можем — респективно трябва — да освободим себе си. Защото това ни превръща в богочовеци, в такива, чрез които Бог действа; личности, реализирали в себе си божественото. Животът на роб, на духовен роб, престава, и ние не само ставаме само-стоятелни, но и само-мислещи и само-съзнателни.

Подчертавам третия момент, прощаването. То е житейският аспект, който отличава учението на Христос от всички останали. Ако се откъснем от земните стремежи за власт на организираната църква и преди всичко от Стария завет, защото той няма нищо общо с любовта и любящия отец, за които Христос говори, ще стане ясно защо Исус е бил прикован на кръста.

Законът за кармата, Законът за равновесието, обикновено се свързва с отрицателния, болезнения опит. Принципът му на действие е същият и в противоположна посока — хубавата, конструктивно-позитивната. Това, което в даден живот се явява като привилегия — добро семейство, стабилно финансово състояние, професионално щастие, разбирателство с децата или лечителски дарби — е жътвата от минал живот.

Експертът по реинкарнация Труц Хардо обяснява:

„Ние виждаме, че кармата се интерпретира погрешно като несправедливо извършени минали дела, но в частност тя няма нищо общо с наказанието, защото в творението на Бога не съществува наказание. Кармата означава, че каквото е посято, това ще бъде пожънато. Ако погледнем какви плодове събираме в резултат на действията си, с времето ще се научим да вършим дела, които биха ни донесли само сладки плодове. Законът за кармата засяга един проникващ много животи процес на познание и в крайна сметка ни помага — заради опита — да мислим, говорим и действаме според Божествените закони на любовта.“^{(22, S. 173)}

Във вселената никоя добра постъпка не може да остане забравена. Дори понякога да ни се струва, че тотално сме изоставени.

Всъщност точно тук е мястото на търсещия. Езотерикът, който търси в себе си, се различава от екзотерика (който живее във външния свят) по това, че той не се задоволява само с повърхностни и чисто материални модели на мислене, а иска да проникне в дълбочина, до причината. Той желае да разбере защо е болен или самотен, защо изведнъж е започнал да успява или да среща особени хора, или му се случват странни неща. Иска да знае какво прави на тази планета, каква е задачата му, каква е ролята му в този театър и как може да играе още по-добре…

В този смисъл заниманията с духовно-спиритуални теми могат да направят човек по-спокоен, по-уравновесен и по-разбиращ, по-толерантен, но и по-директен, по-осъзнат, по-смел, по-готов на рискове — за да върви по собствения си път в хармония с духовните закони.

Не трябва да забравяме, че има хора, при които пушката гърми наобратно. Някои „избраници“ превъртат нещата, основното губи почва, защото „Егото“ им (не душата) се чувства призвано за нещо повече. Те изоставят ежедневните си задължения (семейство, домакинство, печелене на пари…), изгубват се в илюзии и мисловни конструкции и впоследствие стават дори по-зле от преди.

Това, скъпи мои читатели, е другата страна на медала. Книгите ми успяха да вложат у много хора импулси да гледат на света с други очи, за да могат в бъдеще да живеят по-осъзнато и по-самостоятелно. Наложи се да разбера, че някои от тях изобщо не можаха да си послужат с това, започнаха да се страхуват, да живеят параноично, в тях се надигна гняв…

Когато разбера за подобни случаи, се питам дали нямаше да е по-добре да не пиша. Но с всичко в живота е така. Откривателят на електрическия ток също не си е представял, че на електрическия стол ще бъдат убивани хора…

Следователно, ако видим, че заниманията ни с определена тема не ни носят нищо, трябва да направим пауза и да оставим всичко настрана, да поработим вътрешно и практически да наблюдаваме какво от това, което сме прочели, реално е приложимо и носи положителни резултати.

Естествено Законът за кармата не означава, че във всеки живот винаги трябва да минаваме през калта (често ни го обясняват като „вина“), в която сме вкарали другите и самите себе си; все някога ще трябва да проумеем, че след като той действа перфектно в отрицателен план, логично е да се прояви със същата сила и в положителен. Или, като логично мислещи хора, да се опитаме в настоящето да посеем толкова добро, колкото можем, за да имаме право в предстоящото бъдеще или в някой друг живот да берем добри плодове.

В Талмуда намираме всичко това още веднъж, обобщено в пет изречения:

Внимавай за мислите си, защото те ще станат думи,

Внимавай за думите си, защото те ще станат действия,

Внимавай за действията си, защото те ще станат навици,

Внимавай за навиците си, защото те ще станат твой характер,

Внимавай за характера си, защото той ще стане твоя съдба.

Междувременно 20-годишният Торстен от Райт във Винкл, контактьорства с извънземно същество, наречено Адин, което му казало следното нещо:

„Приятелю, не се притеснявай; едва по-късно, гледайки назад, ще разбереш смисъла на определени случки в живота си, ще осъзнаеш плана и нужните за него учебни процеси… Обикновено съществата (хората) не могат да видят смисъла зад болезнените събития — защо са се случили, защо трябва да е така, както е станало. Защо те, заради растенето и узряването на душите са избрали да имат такъв опит. Не им остава друго, освен да се изправят пред проблемите, колкото е възможно по-добре. В това няма да сте сами.

На Земята се казва: «Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.» Това означава, че ти винаги трябва да направиш първата крачка. Трябва първо да станеш активен, тогава ние и духовните ти помощници ще сме в твоя подкрепа и ще те водим по най-добрия начин: чрез интуицията, чувствата, сънищата и ще ти даваме знаци с това, което наричаш синхронност. Решението да предприемеш нещо трябва да бъде избрано от теб. Нещата не опират само до това колко добре те водим, а и доколко ще се оставиш да го направим. Зависи от нас двамата.

Не се безпокой за миналите постъпки. Аз и приятелите ми в космическите кораби винаги сме на твоя страна. Ние също имаме същества, които помагат, съпътстват развитието ни и ни водят… И на нашата планета действат законите, които действат на Земята и във вибрационното пространство, което сте нарекли «отвъдно». Аз също съм изложен на тях. Ако не позволя да бъда воден от моите духовни водачи, не мога да бъда твой добър водач. Нали разбираш?

Още в самото начало на нашата работа ти обясних, че ви посещаваме, докато спите. Тогава ви даваме информации, които си спомняте едва на другата сутрин, но невинаги. Понякога опитваме пак. Всички, които посещаваме, са дали съгласието си — както вие казвате на небето, т.е. на нашето поле на съществуване — да работим заедно и да ви помагаме.“

Торстен получава такива интересни текстове след март 1996 г., когато през нощта над дома на родителите си вижда летяща чиния. На следващата нощ той внезапно се буди и усеща силен порив да пише в дневника си. Съществото Адин, което говори чрез него, твърди, че идва от Венера и че имат подземни бази на Земята, откъдето могат да действат и да се смесват с хората (в случай, че ви интересува, по-детайлна информация за това какво се случва в земните недра и с кого си сътрудничим, можете да намерите в книгата ми „Вътрешният свят — тайната на Черното слънце“).

Нека се върнем на ключовото изказване от „контактьорския“ текст — този път по отношение на моя милост: при ретроспекция на 34-годишния ми живот, с всевъзможните нещастни случаи, болести, загуби… не мога да кажа, че в живота ми се е случило нещо лошо. Естествено болезнените епизоди са много и от тях наистина боли… Но! Впоследствие и с необходимата дистанция открито ви заявявам, че именно отрицателните преживявания са ме придвижили най-много напред и са ми дали най-важните познания, които за мен днес са по-скъпи от злато.

На практика венериецът Адин казва точно това. Дори и да не ни е много приятно: самите ние някога сме избрали този процес на учене, за да изпитаме любовта и да израстем.

Отново възниква въпросът за свободната воля. Попитах 12-годишния Тони от Бодензее какво мисли. Тони вероятно е най-големият ясновидец от всички деца, с които се срещнах. Откакто се помни, вижда аурите на всички живи същества, вижда ангели, починали, природни духове, демони… Изключителните му способности обаче, са свързани най-вече с диагностиката на болести. Когато медитирал по един час дневно (на дванайсет години!) Тони започва да вижда нещо като монитор. Под него имало различни бутони. Ако мисловно натисне например първия вижда аурата на някой, с който да речем, говори по телефона или е застанал пред него, или е на дадена фотография. Когато натисне следващото, вижда само чакрите, при следващото — скелета, при следващото — вътрешните органи, при следващото акупунктурните меридиани и т.н. Посещавал съм го многократно и съм го питал различни неща.

Бях шокиран да науча от неговите отворени и също много духовни родители, че някакъв наблизо живеещ лечител постоянно викал Тони, за да диагностицира тежките случаи. Веднага посъветвах родителите да преустановят това, защото всяко дете има право на детство.

Тони каза следното за живота:

„Животът е един голям компютър. Всичко е предначертано и свободна воля има само когато избираме даден живот преди да «слезем». Когато медитирам, се докосвам до голямата книга. На небето има една книга, колкото спортно игрище, в която са написани имената на всички хора.^[1] В нея пише кога ще се роди някой и кога ще умре. Пише също кой е бил в предишния си живот.“

Когато веднъж се разхождахме и приближихме едно езеро, Тони ми описа водния дух, който по думите му живеел там. Каза също, че когато излизала буря виждал в небето ангели и демони, които се биели помежду си. Никога не бях чувал за подобно нещо.

Интересно е и разбирането му за болестите. Според него всяка една от тях има причина, за която човек е отговорен.

В този смисъл нека се спрем за малко на това и се запитаме:

Какви причини се крият зад болестите?

Болестите наистина не падат от небето и не са никакви „божии наказания“. Със сигурност има вируси и вредители, които биха могли да предизвикат безредици в тялото ни, но само при наличие на подходяща среда: т.е., ако имунната система е отслабнала или е налице благоприятна духовна почва. Бог никога не наказва. Всичко, което ни се случва, е следствие от предишни действия.

„Каквото горе, такова и долу“: тялото би трябвало да е отражение на душата. Ако сме в душевна дисхармония, тялото също е в дисхармония. Ако изпитваме яд, то също започва да се „ядосва“ и ни го показва с болести.

Следователно те не могат да бъдат победени с външни средства; те са наши приятели, които искат да насочат вниманието ни към нещо конкретно. Отново действа Принципът на засмукването: колкото повече се страхуваме от дадена болест, толкова по-често ще се разболяваме от нея. Колкото повече се борим с някоя болест, толкова повече тя се засилва. Колкото повече искаме да я премахнем, толкова по-дълго остава при нас. Ако разберем нейните душевни послания, тя си отива от само себе си, защото не е дошла да вреди, а така да се каже — по „приятелска линия“ — и като наш добър приятел иска да ни каже, че трябва да се променим, че душата ни е спряла развитието си. Болестите не са врагове, а посланици. Дори не съществуват „болести“, а само болни хора!

Нека си представим следното: един алкохолик е близо до физическата разруха. Ясно е, че черният му дроб се разпада, но той още не го знае. „На тази възраст вече всичко се клати, та аз ли няма да се клатушкам.“ Той прави подобни изказвания, за да не признае, че вече е станал зависим от алкохола и че това е най-лесният начин да съсипе тялото си, както е опорочил разума. Той има готови отговори, но в себе си все пак тайно знае как стоят нещата. Не приема помощ и не е готов да вземе решение.

Единствената възможност е да му бъде трансплантиран нов черен дроб (търговията с органи междувременно е доста печеливш бизнес) или да приема някой нов фармакологичен суперпрепарат, който бързо да възстанови чернодробните клетки. А може би, ще отиде при някое от супердецата, което като положи ръката си върху него, ще го освободи от болестта.

Въпросът е дали спонтанното изцеление наистина ще промени нещо? Ще го накара ли да разсъждава различно и да се откаже от алкохола? След като черният му дроб отново заработи нормално, той ще продължи да пие, а неговият ангел-хранител ще си скубе къдравите коси… Посланията, които успя да предаде чрез съвестта му или коментарите на неговите приятели и познати… не помогнаха. Алкохоликът не желае да слуша нито вътрешния си глас, нито гласовете отвън и това е идеалният начин да пропусне целта на живота си.

Всъщност, остава още едно нещо: здрав бой. Много е вероятно черният му дроб напълно да спре да функционира и той да започне да се превива от болка… Жена му и без това вече се е изнесла; той все по-често бърка думите, не успява да сдържа агресията си…; ето че в болницата е сам, защото приятелите му „по чашка“ никога не са били истински приятели — нещо, което впоследствие болезнено се налага да разбере. Е, сега поне има необходимото време за размисъл. Възможно е да осъзнае, че причината за прекомерния алкохол са страховете му. Ще се излекува, едва когато го разбере.

И така: добра или лоша е болестта? Иска ли повреденият черен дроб да прати някакво съобщение на притежателя си или той трябва да го замени с нов, може би отглеждан изкуствено? Възможно ли е лечение без промяна в мисленето?

Зад всяка болест се крие скрито послание на душата, независимо дали става дума за безобидна хрема или рак. Не е нужно да се борим с болестта, тя иска да вникнем в същността на нещата и да променим мисленето и действията си — така ще изпълним задачата и симптомът ще изчезне.

Какво имам предвид, когато казвам скрити послания на душата? Ето няколко примера, за да е по-ясно:

• При алергия човек не понася определени вещества и съставки, вследствие на което се обрива, киха, задушава или цели части на тялото му отичат. Алергията е реакция срещу нещо, а срещу означава съпротива, т.е. обратното на любов. Любов означава допускане. Възможно е да става дума за съпротива срещу даден светоглед или вътрешна нагласа — идеи, представи и чувства, които ни е страх да допуснем. Това ново и непознато е враг, който човек изолира, той е алергичен към него. Цветето или козината на котката са само спусък. Колкото повече алергии има даден човек, толкова повече имунната му система се настройва и се бори срещу самоволно избрани врагове, което е индикация, че той таи агресия и съпротива срещу непознатото, които са изтласкани от подсъзнанието в тялото. Човек се бори с това, от което го е страх — при алергия от кучета и котки. При сенна хрема също говорим за страх: от чувства, близост, нежност, ласки, сексуалност и влечения, които се отхвърлят. В това число влиза и страхът от допускане на някого, от загуба на доверие, от фалш или мръсотия. Алергичният човек се стреми да избягва алергените (т.е. веществата, към които е чувствителен) и същевременно отбягва съответните области на живота. Тъй като повечето от нещата, срещу които се съпротивлява, са израз на жизнеността — сексуалност, влечение, плодовитост, мръсотия — той в крайна сметка се оказва отрицателно настроен към света, защото предпочита стерилно, безплодно и освободено от импулси и агресия съществуване, което няма нищо общо с истинския „живот“ (идва от жизненост).

Следователно алергичният човек трябва да се запита от кои области на живота се страхува, кои избягва и доколко преекспонира алергиите си, за да манипулира обкръжението си. От значение е най-вече до каква степен е готов да допусне новото в живота си — преди всичко любовта, чувствата и нежността.

• При астматиците нещата са сходни. Астмата се изразява в спонтанна липса на въздух, при което засегнатият се задъхва; затруднено е най-вече издишането, което се изразява със свистящ звук.

Фактът, че въпреки вдишаното количество въздух, издишването е почти невъзможно поради блокада на силно издутите бели дробове, показва, че астматикът има проблем с даването. Очебийно е неравновесието между вземане и даване. Латинското име на астмата е angustus, което означава тесен и отново визира страха — от допускане на определени житейски ситуации. Така да се каже, астматикът се капсулира. В същото време той има изразена претенция за доминация, която не признава и която се изразява едва чрез надутостта на тялото му. Ако обаче, се сблъска с властовите претенции на друг, той онемява или остава без дъх. Интересното е, че астматикът често използва симптомите на болестта си, за да контролира околните и да използва позицията си всичко около него да е чисто, да няма прах, домашните животни да бъдат отстранени, никой около него да не пуши и т.н… Той също обича чистото, спретнатото, стерилното и избягва другата страна на живота — мръсотията, импулсите, секса, телесното, тъмното. Ясно е, че при астматиците, както и при алергичните хора, болестта няма нищо общо с алергените — т.е. козина, полени, прах и т.н. — защото се знае, че астматикът може да получи пристъп дори само при вида на снимка на дадено растение. Виждал съм това сред познати.

Следователно той трябва да се запита в коя област на живота иска повече да взема, отколкото да дава, коя смята за нечиста, коя недооценява и отхвърля? Кое е нещото, което го кара да се страхува?

Ясновидецът Тони потвърди това и ми обясни, че много от астматиците са от разведени семейства. Нерядко детето е получило недостатъчно любов и иска да наложи това в живота си.

• При кожата нещата са почти същите. В случай на кожни проблеми, екземи, сърбежи, акне или псориазис трябва да се запитаме дали не сме си наложили силни ограничения и зад отхвърлящото поведение спрямо другите не се крие желание за близост. Кое е това, което иска да премине границата (кожата), за да излезе на бял свят (секс, състрадание, агресия)? Къде ме сърби? Какво става под кожата ми?

• Какво да кажем за грипа и настинките? В повечето случаи ни е дошло до гуша, т.е. сме имали много работа и имаме нужда от време, за да се възстановим. Хората казват „Направо ми преля чашата“; подсъзнанието приема това буквално — не само че носовете ни започват „да преливат“, но получаваме и спокойствието, от което сме имали нужда.

• Храносмилане: връзката между душевност и предпочитания за храни отново могат да бъдат видени в езика: неудържимият глад към лакомства и сладкиши винаги показва незадоволено любовно желание. Това ясно личи от изрази като „Толкова е сладка, че направо да я схрускаш“. Но специално децата, които често искат най-различни сладки неща, ни сигнализират, че имат нужда от повече обич, гушкане и нежност. Те се нуждаят от повече близост. Хората, които предпочитат солена и пикантна храна, са по-скоро мислители и интелектуалци. Консервативният човек от своя страна предпочита консервативна храна като чай и танинови продукти, както и пушено. Тези, които обичат подправки и люти храни, показват, че търсят нови усещания. И обратно — хората, които се въздържат от сол и подправки, които се хранят с т.нар. диетични храни, са хора, които не желаят нови впечатления и усещания. Те избягват предизвикателства и конфронтации.

• Храната се приема и усвоява в стомаха. Ако човек прогони от съзнанието си способността да чувства (не емоциите), освен физическата храна стомахът трябва да преработва и психичните впечатления. Познаваме това — когато любовта минава през стомаха, нещо ни яде или ни се е свил стомахът.

Агресиите също се проявяват в стомашната област. Ако сме кисели на някого, в нас се образува гняв, който се изразява в засилване на стомашната киселинност; на някои хора им излизат киселини или ги смъдва (стомашна язва).

Стомашноболните не искат да влизат в конфликти и задържат гнева в себе си; той се обръща срещу самите тях. Следователно трябва да се запитат защо са „кисели“, какво го „яде“ и какво не могат да „смелят“; трябва да се опитат да разберат кои са конфликтите, които избягват.

• Изразите, че някой има неспокоен стомах или е напълнил гащите от страх, показват, че червата също имат връзка със страховете. Гъзарът (на жаргонен език) демонстрира това. Влизането в глутницата, което уж предсказва парично благополучие, сочи в същата посока. Запекът има нещо общо с нежеланието-да-се-жертваш или с нежеланието-да-оставиш-някого-или-нещо-на-мира — скъперничеството.

Подлизуркото, който раболепничи пред другите, става безгръбначен, за да напредва в живота. Той се страхува да развие собствения си живот и личност и да се наложи.

• Когато се озъбим на някого, демонстрираме готовността си за конфронтация и съпротива. Съответно болните зъби показват, че съответният човек има трудности в това да изрази агресията си и да се съпротивлява. Той трудно предъвква нещо. Говорим за умение за самоналагане, преодоляване на трудности и пробиване на път. На него му липсва захапка. Нощното скърцане със зъби показва, че през деня човекът очевидно не умее да се налага и това го измъчва.

• Венецът от своя страна е леглото, в което лежат зъбите. Ако се свие, това показва, че ни липсва самоувереност, виталност, естествена готовност за спор, опора и първично упование.

• Черният дроб, органът за детоксикация, предполага способност за различаване и оценка. Проблемите с него навеждат на мисълта за проблеми с ценностната система и следователно показват заблужденията на засегнатия по отношение на това кое е полезно и кое вредно и най-вече кое е в повече. Всъщност черният дроб винаги страда от прекомерност — храна, алкохол или наркотици. Хората, страдащи от заболявания на черния дроб, нямат мярка.

Следователно трябва да се запитат къде са загубили умението си за преценка.

• Очите са сетивният орган, с който виждаме света. В случай на увреждане трябва да се запитаме какво не искаме да видим, какво е реално? Какво ни изнервя, че не искаме да го виждаме? Поговорката „Любовта прави хората слепи“ и изразът за розовите очила показват същото нещо. Човек не вижда нещата ясно, не по начина, по който съществуват, погледът е замъглен и очилата се ползват като патерици за преодоляване на собствената изкривена представа за реалността. Следователно въпросът какво не иска да види засегнатият е напълно основателен. Дали често не използва изрази от типа, че повече не иска да вижда нещо? Сам ли се е програмирал или просто признава, че живее със скалъпена представа и не иска да приеме реалността?

Със следния интересен пример ми се иска да поясня защо лошото зрение няма нищо общо с болните очи. На един семинар известен германски хипнотерапевт върна мъж с голям диоптър в детството му. Човекът беше помолен да легне, свали си очилата и затвори очи. Хипнотизаторът го върна в десетата му година, когато както самият той преди каза, още не носел очила. Мъжът промени начина си на говорене и внезапно забърбори като малчуган, спомена за веселите тапети в спалнята, някои случки в семейството и т.н. След това терапевтът му даде книга и го помоли да прочете пасаж от нея. Човекът под хипноза — забележете без очила — започна да чете без да бърка, като десетгодишен, когато те не са му били нужни. Публиката силно се трогна. След като прочете откъса докрай, хипнотизаторът отново го върна в настоящето, накара го да се изправи и да прочете още веднъж същия пасаж. Този път мъжът каза, че нищо не вижда и помоли за очилата си.

Зрителите бяха изумени. Току-що бяха получили доказателство, че лошото зрение на мъжа не се корени в очите му (защото явно той можеше да чете без очила), а е свързано с гледната му точка. Дължи се на мнението му, на модела, през който гледа света, на начина, по който вижда себе си в света, на оценката, когато определя доброто и злото. С отворено, искрено, неограничено сърце и със светогледа на десетгодишен той можа да види редовете, въпреки че гледаше със същите очи. Но като възрастен, белязан от много събития, конфликти и разочарования, съответно с ограничен светоглед, не успя. Отново стигаме до това, което наднича през очите — душата, безсмъртният, духовният елемент, този, който обитава тялото.

Помислете за това!

• Главоболието ясно показва, че човекът си блъска главата над нещо. Той не мисли трезво, а действа безразсъдно или не успява да се наложи като личност, или му завъртат главата. Някои са дебелоглави, а други не могат да проумеят какво става. Това показва, че хората с главоболие често са честолюбиви и се опитват да минат с глава през стената. Не е изключено честолюбието, властолюбието и волята на засегнатия да „заседнат в главата“. Този, който прекалено работи с главата си или много разсъждава за смисъла, нарушава равновесието сърце/разум. Той е твърде претоварен. Втълпил си е нещо и го преследва едностранчиво. Главоболието показва, че в мисленето на засегнатия има нещо фалшиво; блъска си главата над напълно маловажни неща, иска да се подсигури от всички страни и непрекъснато премисля, докато му бръмне главата.

Важните въпроси в случая са свързани с това какво измъчва засегнатия и дали не се опитва да се издигне от гола амбиция? Дали не е дебелоглав и от инат се опитва да мине с главата през стената? Или е намислил нещо, което е неприложимо? Опитва ли се да замести делата с мислене?

Тони твърди, че главоболието често изчезва безследно, ако поставим ръка върху челото на засегнатия. От една страна, нахлуващата сила прогонва „разсъдъчната“ енергия, от друга — болният престава да мисли и започва да чувства. Той усеща топлината, извираща от дланите, докосването, което поне за момент го заземява и отвлича от мислите му.

• Ето още няколко примера, които казват повече за органите ни: когато съм напрегнат, ми се ходи по нужда; когато съм ядосан, бълвам жлъч и отрова (т.е. трябва да се науча да владея агресията си) — студеното сърце или безсърдечието също оказва влияние върху функцията на жлъчката. Повдигнатите въпроси се отнасят до това дали винаги слушаме сърцето си и какво е мястото на чувствата в живота ни. Едва ли има човек, който не знае, че когато някой ни ходи по нервите, това не остава без последствия за нервната ни система.⁽¹⁸⁾

Както душата предава съобщенията и сигналите си чрез „болестите“, така животът го прави с нещастните случаи. В това принципно се крие някакво генерално послание към нас: когато сбъркаме пътя, попаднем във водовъртеж, загубим равновесие, излезем от релси, ходим върху тънък лед, спъваме се или сме в дупка. Счупената кост прекъсва моментната ни работа и ни пречи да продължим нататък. Болестта винаги ни прави по-честни и вади на бял свят това, което често се опитваме да потиснем.

Това, което за някои от вас може би е terra incognita, за деца като Тони е напълно нормално. Те виждат болестите в енергийното поле, аурата, и при диагнозата — съответно лечението — изхождат от съвсем други предпоставки (подобни на споменатите). Ако не сте запознати с материята и все още не знаете как да интерпретирате собствените си страдания, книгата на Торвалд Детлефсен и Рюдигер Далке „Болестта като път“ би могла да ви е от полза.

Авторите свързват органите със съответните психически качества:

очи — възгледи

крака — пътят, по който вървим и изследваме

пикочен мехур — освобождаване на напрежението

кръв — жизнена сила, виталност

дебело черво — скъперничество, несъзнавано

тънко черво — преработка, анализ

нокти на ръцете — агресия, несигурност

стъпала — разбиране, непоколебимост, становище

жлъчка — агресия

гениталии — сексуалност

крайници — гъвкавост, подвижност

коса — свобода, власт

врат — страх (касае се за живота му)

длани — разбиране, способност за действие

кожа — граница, норми, контакти, нежност

сърце — способност за обич, емоции

колене — смирение

кости — стабилност, спазване на нормите, застой

черен дроб — ценности, светоглед, религия

бели дробове — контакти, комуникация, свобода

стомах — чувство, способност за възприемане

уста — способност за възприемане

мускули — подвижност

нос — сила, гордост, сексуалност

бъбреци — партньорство

уши — покорност, вслушване във вътрешния глас

пенис — власт

гръб — откровеност

вагина — преданост

зъби — агресия, виталност

венци — първично упование.^{(18, S. 373)}

Тони твърди, че в много от случаите духовните ни спътници са тези, които си служат с подобни похвати като последна възможност да ни върнат към пътя ни. Понякога те се крият зад финансови неуспехи или удари на съдбата, защото добре знаят кои са слабите ни места и кое най-силно ни кара да се променим.

Бих искал да вмъкна един кратък епизод, който ще ни накара да разберем по-добре ролята на съпътстващите ни ангели:

На връщане от Венеция един добър мой приятел, баща на две деца, и аз разговаряхме как да върнем сина му Нико, така да се каже, в правия път. Нико беше от хората, които изобщо не правят нищо и се стремят да избягват каквато и да била работа. В допълнение той обиграно се представя за високоинтелигентен хлапак. Обича да яде и да играе компютърни игри. Забраните да не играе, когато не е свършил нещо, не помагаха. Това не го интересуваше.

Ние включихме по-голямата му сестра в разговора и заедно коментирахме какъв е начинът да започне да живее по-активно: евентуално с похвали вместо заплахи или забрани. Решихме, че домашният арест и други подобни са неподходящи.

Представяте ли си ситуацията? Вероятно да. Родителите разговарят как да поощрят едно „лениво“ дете да заживее по-активен и по-самоосъзнат живот. Тогава се сетихме за нашите ангели-пазители и духовни водачи и се запитахме как биха постъпили те, когато се притесняват за нас и искат да ни върнат в правия път.

Тони ме подкрепи за идеята, че за всеки би било от полза да обръща внимание на това, което духовните ни спътници ни карат да мислим и изобщо ни прави впечатление, за да ни накарат да променим поведението си…

Точно затова са всички онези „удари на съдбата“ от тяхна страна. Нека помислим за това!

Т.нар. „болест“ би могла да е избрана от духовния свят, за да ни отведе на определено място. Например на някой астматик са му предписали курорт, той заминава в планината, където се чувства прекрасно, влюбва се, намира си работа и остава да живее там. Болестта също би могла да изиграе ролята на средство към целта.

Нека не забравяме, че понякога вземаме определена болест в живота си, за да научим нещо определено. Болестта би могла да се разглежда като „термометър“ за живота, като указател.

Нека вземем за пример невродермитите, от които днес страда всяко четвърто дете в Германия. Нека първо се спрем на психологическата страна на нещата. Болестта е позната и като ендогенна (свързана с вътрешни причини) екзема. Тя е органично кожно заболяване, чиято най-характерна особеност е сърбежът. От медицинска гледна точка става дума за генетична слабост, която се проявява в симптоматична алергия със свръхчувствителност на кожата. Отначало децата усещат сърбеж в сгъвките на коленете и лактите, лицето или врата, но той би могъл да се разпространи по цялото тяло. Генетично би могло да се установи недостатъчна функция на черния дроб, която в повечето случаи се свързва с майката. Възможно е по време на бременността си да е карала жълтеница, да е имала друг чернодробен проблем (например отравяне от амалгами) или самата тя да има слабост на черния дроб, вследствие на което детето не понася определени храни или натурални съставки (като полени). Страдащите от невродермит хора обикновено реагират на млечни продукти, животински белтъчини, подправки, захар и др. подобни, но най-вече на стрес, страх и агресия. Състоянието им се влошава още повече от амалгамни пломби, електронен смог и други вредящи и неестествени влияния.

Родители с такива деца, или ако те самите имат подобен проблем, добре знаят колко силно е свързан той с психическото напрежение.

Ключово понятие в случая е психическото напрежение. Страдащите от невродермит хора често мислят, че са алергични към определени храни, но често се убеждават в обратното, когато по време на лятната си отпуска ядат храни, от които вкъщи обикновено реагират. След една седмица сърбежът изчезва, а след още една кожата е напълно оздравяла.

Защо по време на отпуска? Защото тогава не сме напрегнати. Почиваме, ставаме, когато искаме, лягаме, когато искаме, ядем, каквото ни се яде — изобщо човек се чувства добре в собствената си кожа. Когато отново се върнем към старото ежедневие, по правило заболяването отново се активира — от старите страхове, от напрежението в работата, която в повечето случаи не доставя никакво удоволствие, от шума, бързането, стреса…

Очевидно е също, че освен външните обстоятелства и храната, влияние оказва местоположението на леглото, където спим (повикайте някой радиестезист да определи мястото на леглото на детето ви, а и на вашето, за да преживеете чудото), но най-вече е важно психическото състояние на болния. Ако е влюбен, ако е нерешителен, потиснат или се страхува от нещо — веднага ще видите разликата. Често пъти е достатъчно само да се наслаждава на живота, за да оздравее.

Нека погледнем на същата болест от спиритуална гледна точка: защо при инкарнация душата взема със себе си невродермит?

За да учи по-бързо от другите — най-вече духовно. Страдащите са принудени да живеят различно от останалите, защото реагират и на най-малкото вълнение с кожата си. С годините те не само се учат да разпознават храната и строго да спазват дисциплина при най-различни обстоятелства, но обръщат голямо внимание на чувствата си. Така автоматично стават по-осъзнати от тези, които не боледуват често. Страдащите от невродермит хора са надарени с много по-голяма чувствителност. Те имат рядкото качество да чувстват, да се вслушват дълбоко в себе си и да усещат другите.

Следователно невродермитът би могъл да се окаже проклятие за тези, които не желаят да се развиват духовно. За търсача-спиритуалист обаче, е благословия, защото във всеки момент той разбира къде се намира, осъзнава каква е конституцията му, къде го сърби, какво става под кожата му, какво би могъл да научи от нея и какво изобщо не го засяга. Невродермитът действително е нещо като „термометър“ за този, който може да чете какво става в душата му. С възрастта такива хора започват да се отнасят все по-съзнателно със своя приятел, кожата, и печелят все повече от това. Те се приучват да се вслушват във вътрешния си глас, в интуицията, да следват чувствата си и това автоматично означава, че не се отклоняват от жизнения си план.

Разбирате ли подобна интерпретация на болестите?

Това е един дребен пример. Естествено можем да задълбаем повече и да анализираме кармичната връзка между него и майка му, но по темата вече има достатъчно много литература. Всяка болест може да се разглежда от тази гледна точка.

Заради факта, че децата продължават да страдат от невродермит, можем да направим извода, че се инкарнират все повече души, които в тази инкарнация са си поставили за цел да живеят интуитивно, самосъзнателно и чувствително. Следователно сме изправени пред ново качество на душите, които изконно принадлежат към смяната на епохите.

Кармично обусловени болести

Тони подчертава, че преди да се инкарнираме заедно с фините си приятели и придружители скицираме модела си на живот. Това включва вродените страдания, но и по-късно явяващи се заболявания, които ни връщат — в случай че се отклоним — в първоначалната матрица.

Има и болести, които са кармично обусловени. Например в някой минал живот сме измъчвали някого с капки вода върху черепа, вследствие на което в сегашния си живот страдаме от мигрена. Или сме изболи очите на врага си и се раждаме слепи, или губим зрението си при нещастен случай.

Такива неща са възможни, но невинаги верни. При кармичните болести лечението може да се окаже неуспешно, заради компенсацията на действието, което някога някому сме причинили. Научих това не само от редица духовни лечители; Тобиас, Сузане и Пол Мик също го потвърдиха. Тони ми каза, че когато диагностицира хората, винаги знае дали трябва да им помогне или те трябва да носят страданието до края на живота си. Той вижда също защо човекът е болен, защо детето е родено обременено или сляпо…

Понякога за него е тъжно, че му се налага да ги отпрати.

Представете си: прочитаме в Bild или някъде другаде за зверско убийство, при което мъж изнасилил няколко деца, а след това с чук разбил черепите им. Не пожелаваме ли в такива случаи най-лошото? Не искаме ли един ден извършителят да го сполети същото? Да приемем, че той умира след няколко години, преражда се скоро след това и малко по-късно е обезобразен по лицето и дори ослепява. Да приемем, че сме лекарят, при когото майката води детето си, било преди това брутален детеубиец, и виждаме, благодарение на ясновидските си способности, че това е мъжът, убил онези деца. Как бихме постъпили? „Животът“ ли направи така, че той да изглежда по този начин? Или не?

Това естествено е измислен пример и не трябва да означава, че всички инвалиди преди това са били убийци. Не е изключено в настоящия си живот детеубиецът да има съвсем нормално семейство, три чудесни деца, а един ден те да бъдат убити, за да разбере как са се чувствали родителите на онези, които някога е погубил.

За да получим по-широка престава за обремененостите, ще цитирам две изказвания на медиумно надарената Ирис:

„Има души, които доброволно искат да живеят в обременено тяло, за да дадат възможност на други инкарнирали се души да развият безрезервна любов и така да компенсират нещо от свой предишен живот. Това най-вече се отнася до души от семейството или приятелите.“

На друго място тя казва:

„Майчината любов е най-интензивната любов, която природата — и следователно хората — могат да развият. Обременените деца получават много от нея и в повечето случаи ние не знаем защо това е така.“

Както казах, трябва да сме предпазливи с преценките си. Просто защото някой е обременен или обезобразен не означава, че е лош или е бил лош човек (в свой предишен живот). И не само Тони е свидетел на такива сцени; същото биха казали хипнотерапевтите, специалистите по регресивно спомняне и ясновидците, които често стават свидетели на подобни епизоди при сеансите си (според назования вече природен принцип „Каквото посееш, това ще пожънеш“).

Думите на ясночуващата Дорис от Вестервалд също звучат на място: който е занемарил душевните си сили в предишен живот, трябва да стане чувствителен в сегашния например, чрез кожно заболяване. Това директно ни води към темата за:

Кармичните връзки

Понякога се изправяме пред ситуации, които не са завършили особено сполучливо за нас, и сегашният ни живот е подправен с личности, които събуждат предишната ситуация. Понякога само, за да осъзнаем дали отново се оставяме да ни използват, експлоатират и манипулират.

Казано по-просто: ние се конфронтираме с хора, които правят живота ни ад — било в брака или в работата. Защо? За да видим като в огледало какво не искаме!

Ако сме си научили урока и кажем, че вече не желаем да участваме в тази игра, всичко свършва. Не е нужно непременно да знаем откъде познаваме някого, каква е била причината… Нямаме нужда от всичко това… Ако попаднем в ситуация, в която се чувстваме неприятно, притиснати или ограничени, трябва да я променим по най-бързия начин. В крайна сметка става дума за свобода, за нашата свобода; нея трябва да спечелим. Бихме могли да сме изправени и пред процес, в който се учим да прощаваме.

Ако партньорът ви (врагът ви?) постоянно удря децата, злоупотребява, изнудва, заплашва, принуждава ви да промените пола си… ами тогава го пратете по дяволите (и в дявола има нещо хубаво!). Не чакайте всичко да стане още по-зле и не си обяснявайте нещата, че това била вашата карма. Вашата карма е да напуснете този човек и да намерите друг, да живеете щастливо. Ако веднъж е ударил, ще продължи да го прави.

Никой не заслужава да бъде унижаван от друг. Всички ние сме деца на Бога и част от Бога. Ако някой бие друг човек, все едно бие Бог.

Сигурно ще поклатите глава и ще кажете, че въпреки че са малтретирани, някои хора все пак остават при своя насилник. Това наистина се е превърнало в ежедневие. Не по-малко интересен е феноменът, когато една жена често е била бита от баща си алкохолик, а по-късно се жени за алкохолик, който също я бие, докато не успее да се откъсне от зависимостта си.

Има и хора, които поради чувството си за малоценност, скачат от една бъркотия на друга. За външния наблюдател е най-неприятното нещо да наблюдава как такъв човек по собствена воля тича към следващото болезнено преживяване (някои биха казали към следващото нещастие). Но не става дума за щастие или за нещастие, а за атавистично свободно решение.

Кой все пак обитава отвъдното?

Нека сега по-подробно се спрем на въпроса кой се тълпи във финия свят. От досегашните свидетелства научихме, че там има феи, починали, духовни водачи, ангели-пазители и демони. Да ги разгледаме по-детайлно.

На една екскурзия в Централна Америка, търсейки обитавани подземни градове, се запознах със семейство, което живее в немска колония и има забележителен син. Казва се Ариан и на шестнайсет години беше висок 1,90 м. Ариан има най-сините очи, които съм виждал в живота си. Косата му е златно жълта и е истински блян за всяка жена от околността. Освен красотата си той притежава дарбата да вижда аури, да говори с духове на починали, с извънземни и да лекува хора с полагане на ръка.

Ежедневно прави упражнения с руни и контактува с духовни същества. Веднъж ми показа как го прави. Той седна в центъра на хола и започна да заема различни пози. Който е работил с руни, познава тяхната сила. Ариан каза, че ако заеме определена руна-позиция (руната на мъжа) за около една минута, в четирите ъгъла на стаята ще се явят четири огромни същества. Описа ги по начина, по който си представяме северните божества Тор или Один — с дълги руси коси и бели роби. Те пазели не само него, но и цялото помещение, в което лекува или прогонва демони. Каза, че повечето от местните експериментират с вуду и общуват предимно с низки същества, в следствие на което улавят демонични енергии. Често препоръчва на хората да изоставят практиката от миналото, но най-често го чували чак когато го търсели, за да прогони демоните. Не се страхува от тях. Само се смее. Каза, че „неговите“ същества, които понякога наричаше светлинните богове, не допускат никакво друго същество, независимо колко силно е то.

Хората от съседните села често търсят Ариан заради способностите му на ясновидец. Той пътува с мотора си и „преглежда“ къщата за „духове“.

Ариан различава най-общо:

• починали, които разбират, че са напуснали физическите си тела;

• призраци, които не разбират, че са мъртви (наричани привидения или духове), които не желаят никому зло, и

• демони, които са наясно с безчинствата си и съзнателно предизвикват вреда.

Ариан обяснява:

„Повечето души на починали хора са вземани от духовните им спътници (ангели-хранители); те виждат живота си последователно в обратен ред и после решават дали отново да се инкарнират или да останат в духовния свят. Има такива, които научават за своята «смърт», чак когато са в духовния свят, но по някаква причина се явяват пред хора като мен. Когато ме посещават, се спускат от високовибрираща духовна сфера и за мен също не е лесно да ги видя. Обикновено идват скоро след смъртта си — когато спомените и чувствата към семейството и приятелите са още силни; те желаят да ги видят още веднъж. Говорят ми, а аз превеждам на присъстващите, на роднините. Тези души не са свързани с определени места и ако искат, могат да придружават човек навсякъде — на гробищата, на работа. С времето емоциите избледняват и душите се изкачват в по-високи вибрационни светове. По принцип тогава вече не ги виждам.

Призраци наричам душите, които не знаят, че са «умрели» и се явяват на различни хора. По някаква причина те не приемат смъртта и не се пренасят в отвъдното. Често засядат в междинното пространство, дори понякога не са в състояние да видят своя ангел-хранител. Друг път са объркани и твърдо вярват, че все още са живи и живеят като самите нас. Хората ги виждат като «привидения» и това обикновено става на мястото, с което приживе са били свързани силно емоционално — къщата, двореца, там, където е настъпила смъртта… те, така да се каже, са свързани със Земята. Понякога това е заради съпруга/та, децата, чувства на ревност или печал и т.н.

Тъй като в последния си живот са се привързали много силно към тях и не искат да ги изоставят, се превръщат в души-привидения — тези, които мога да видя най-лесно от всички фино-материални същества, защото са най-близо на нашия материален свят. Те най-често се възприемат от «нормалните» хора, които казват, че са видели дух или призрак. Поради убеждението, че живеят съвсем «нормално», призрачните души искат да получат вниманието на хората. Те ни виждат, но ние тях не — принципно. Много съм спорил, че те не искат да повярват, че са умрели. Вълнуват се, че говорили с партньора си, но той не им обръщал внимание. Това е едно… Често ме досмешава от какви неща продължават да се вълнуват починалите. Дълго говоря с тях, показвам некролозите им, ако са на разположение, отиваме заедно до гроба им, и така те постепенно разбират, че няма какво повече да правят в дома си…

Мога да виждам и чувам душите-призраци по-ясно, отколкото другите, които са осъзнали прехода към духовния свят.“

Ариан обяснява разликата между един човек, един починал, който „витае“ и останалите души, давайки пример с ледено кубче: то съответства на земното битие. Когато се стопи, се превръща във вода, която е видима, но е по-безплътна от него. Водата съответства на душите, които блуждаят. Тя се вижда, но все пак не толкова лесно колкото леденото кубче. След това се превръща в пара, влажен въздух. Това ниво съответства на душите, които осъзнават преминаването си в отвъдното. По правило то е видимо само при специални обстоятелства. Въпреки че водната пара се забелязва много по-слабо, тя все още има връзка с H₂O.

Същото е и с духовните същества. Въпреки че са тук, те имат по-високо вибрационно ниво на съществуване и само малцина ги виждат. Това е причината, поради която се радваме, че има хора с ясновидска дарба (както разбрахме от настоящата книга, броят им драматично нараства), които знаят и научават повече за другите нива на съществуване извън времето.

Ето още един пример: преди около десет години се запознах с един скинхед с ясновидски способности. По онова време все още бях в пънк-сцената и външно погледнато познанството ни представляваше интересна връзка. Той можеше да вижда аури, починали, духове и демони, с които общуваше.

Един ден скинхедът ми разказа следното:

Разхождал се по Лимес през ливадите около Ротенбург. Лимес е около 1000 км дълъг римски граничен зид, разделящ римските владения от вражеските германски и други територии. Докато вървял, той изведнъж видял кръстоносец, който замахвал с меча си насам-натам. Колегата го заговорил и директно го попитал кой е и срещу кого продължава да се бие. Войната била свършила преди векове, но рицарят бил твърдо убеден, че все още е на бойното поле.

След дълъг разговор моят познат успял да му обясни, че е починал и е крайно време да премине в светлината, да повика своя ангел-пазител и да го помоли за помощ, за да напусне земното ниво, което и станало.

Какво се е случило? Защо кръстоносецът не знаел, че е починал? На бойното поле, където всеки се бие срещу всеки, загиват много хора. По принцип, когато човек умре, известно време се намира във фаза на покой, в т.нар. междинен свят, а след това е поеман от приятелите ни от отвъдния свят. Например се явява баба ни или брат ни — т.е. някой, който познаваме и на когото се доверяваме — и ни отвежда.

Когато обаче, изведнъж умрат много хора, е възможно да не разберат, че са мъртви. Пред себе си те виждат други починали, които излизат от тялото си и продължават да се бият. При подобни случаи е напълно възможно да не видят присъствието на фините същества, които са дошли да ги отведат, защото продължават да са завладени от желание за кърваво отмъщение. Но малко по малко след края на битката полетата оредяват от душите на мъртвите, защото те постепенно са отвеждани от духовните си приятели. Понякога е нужно истинско убеждаване, както в случая с кръстоносеца, за да се осъзнае, че инкарнацията му на Земята е приключила и трябва да продължи пътя си другаде. Но винаги има случаи на силно привързани към дадена местност души, които остават. Наричаме ги призраци. Няма защо да се страхуваме от тях, защото не желаят да навредят никому. Нека напомним, че в междинния свят, както Ариан го нарича, не съществува време. Това обяснява много неща, не мислите ли?

Маркос Кабобианко, който използва израза привидения, подкрепя казаното:

„Привиденията могат да минават през стени, но не могат да те докоснат. Те нямат тела, но имат разум. Притежават енергия, но нямат материя […] Може да се пипне само материята. Когато човек умре, изоставя дрехите си, т.е. тялото, но понякога запазва бельото си; то се рее близо до Земята и не може да се изкачи по-високо…“^{(31, S. 79)}

А по-малкият му брат Флавио допълва:

„Искам да кажа, че хората, които по-късно се превръщат в привидения, са починали с голямо нежелание. Те не са искали да умират. Затова не се устремяват към Слънцето, а остават близо до Земята. Привиденията са забравили, че всички идваме от Бога и след смъртта си отново се връщаме при него.“^{(31, S. 80)}

Всъщност, ако се случи някога да видите дух или призрак, например в къщата, където сте се нанесли, бихте могли да повикате някой с ясновидски способности или сами да се опитате да поговорите с него — въпреки че не го виждате, той чува — и да го убедите, че е починал и е време да премине в светлината.

Понякога призракът няма нищо общо с духовете на починали хора, т.е. с приковани същества или души, а става въпрос за PSI-силите на даден човек. Парапсихолози от всички точки на света установяват, че подобен тип феномени и такива като телекинеза, изключване на компютъра, факса или копирната машина се увеличават по време на пубертета, т.е. във времето, когато — също и хормонално — се извършва генерална енергийна промяна в тялото. От духовна гледна точка може да се каже, че образно се е заредила нова програма, защото младежите се изправят пред нов аспект на живота. При жените в бременност също нерядко се отчитат силни PSI-сили. (Ако сте любопитни, бихте могли да научите повече в книгите за PSI-феномени.)

Демони

Какво означава дявол, кой е Луцифер, какво представляват демоните? Изобщо има ли дявол?

Нека отново се върнем на Ариан, който освен че прочиства домовете от чужди енергии, прогонва чуждите същества от хората. Още като по-малък той е говорил със своите светлинни богове, които се опитват да му го разяснят с обикновени думи. Ариан казва следното:

„Светлинните богове разказват за страната Ур — Универсума — сътворена от Създателя (Ur-Heber). Възникването на Универсума, на страната Ур, се нарича Ur-Sprung. По онова време Ур бил Едно. След това Създателят сътворил светлината и автоматично разделил Ур на светлина и тъмнина (затова се говори за ur-teilen, първично делене, съдене). Ур става полярен, разделен, но ние не трябва да съдим и да виждаме Творението разделено, защото двете половини си принадлежат; и двете са «добри». Ние сме едно с цялото (all-ein). Затова се чувстваме толкова добре, когато сме едно със себе си и всичко и в мълчание се свързваме със Създателя (Ur-Heber).

И така, когато той създава светлината, автоматично възниква и тъмнината. Тя не е лоша или зла, а просто областта, в която няма светлина. Светлината е и любов, следователно тъмнината е липса на любов.

Създателят е сътворил всички същества от светлина. Той не е създал злото, още по-малко лошотията или «дявола». Някои от съществата решили да се откажат от светлината, превърнали без-светлинната област в свой дом и се чувствали «добре» по свой начин. Това е техният избор. Светлината, съответно Създателят, не се отвръща от никого, но и никого не приема обратно. Създателят знае, че съществуването на светлината и собствената динамика на Творението предполагат двойственост, която днес наричаме полярност. Тя дава възможност на съществата да избират. Така се стига до състоянието, което познаваме днес — светлина и тъмнина, ангели и демони, любов и омраза.“

Бихме могли да си представим отвъдния свят, където обитават душите, духовните водачи, ангелите-пазители и т.н., като високо здание. За да е още по-ясно, нека то бъде направено от стъкло. Светлинният източник е само един и е някъде нависоко, следователно до партера стига най-малко светлина. Там е мястото, което наричаме „ад“, то е най-отдалечено от източника на светлина и в него пребивават душите на престъпниците, убийците, лихварите и т.н… Въпреки това той е част от същата постройка, а не отделна сграда. Изборът кой да остане на партера, не зависи от хазяина, а от наемателя — в зависимост от собственото трептение на духовното му тяло, което предпочита тъмните области.

Има една история, че Бог, като разбрал как все повече същества се отказват от светлината, попитал своите архангели кого да изпрати в тъмнината, за да могат другите да се върнат. Най-красивият и най-светлият ангел взел думата и казал: „Татко, аз ще сляза вместо теб и ще занеса светлината ти там, където е най-големият мрак, за да могат те отново да разберат кои са.“ Този ангел бил Луцифер, носителят на светлината!

Това е само една приказка, защото Луцифер някога е било римското име на Зорницата, който оповестявал настъпването на дневната светлина. Но дали в това няма някаква истина? Във всеки случай по този въпрос всички деца медиуми са на едно мнение: създателят не е създал никакъв дявол, за да ядосва жалките хорица. Тъй като мнозина от нас са избрали пътя на тъмнината, ние имаме две страни, които дочуваме и които усещаме — светла и тъмна. Понякога в ухото ни шепне ангел, който иска да ни изведе към светлината, друг път чуваме демон, който иска да ни задържи в тъмнината.

Може би, това е имал предвид Христос, като казва: „Небето и адът са в нас.“ От нас зависи за какво ще използваме дремещите си сили — за светли или тъмни дела.

Естествено, когато не сме самите себе си и сме опиянени от алкохол, наркотици, бързане, агресия, омраза или депресия, е по-лесно да чуваме шепота на тъмната страна…

Ариан продължава:

„Демоните, съществата без светлина, не завладяват хората по заповед на мнимия княз на мрака; те имат нужда от енергия, за да живеят, и я вземат от хората, които внасят тъмнина в мислите, чувствата и действията си, които нямат любов, с което повреждат и пробиват дупки в аурата си. Или хора, които са сравнително преуспели в живота си като бизнесмени, дори в политиката, в религията, постигнали са всичко безцеремонно, без съвест, студено. Те са натрупали много тъмнина в себе си. Убеден съм, че съществуват инкарнации на мрака, които се опитват да пропагандират тъмнината тук, на Земята. Всеки ден виждаме резултата по телевизията или при децата, които посягат към оръжия, измъчват животни и други безобидни създания.

В живота си често се сблъскваме с такива хора. Те разсъждават за духа, смеят се и говорят за любов, но това е само игра, действията им показват друго. Понякога човек се опитва да види в тях и «доброто», но доброто в случая е колкото се може по-бързо да се раздели с тях, защото ние не можем да «спасим» никого. Всеки може да спаси само себе си, ако изобщо говорим за «спасяване».

Тъмната страна постоянно се опитва да ни подмами. Отчасти, за да ни привлече на своя страна, което всъщност е много трудно, защото светлината не може да бъде угасена толкова лесно. Тя може да бъде помрачена само за кратко. Тъмните сили се опитват да живеят от светлината и едновременно да изтощят емоционално светлинните същества. Те не желаят да се променят, а да унищожават…

Въпреки че няма дявол, има силни демони, които, от своя страна, предвождат орляка на демоните. Те обаче, не са врагове на светлината или врагове на творческата сила.“

Изказването на Ариан, че има „тъмни“, зли хора, наистина е сериозно. Но реалността ни убеждава в това. Защо иначе някой ще продава наркотици на деца, ще принуждава своите да проституират, ще ги изнасилва или продава, ще прожектира детско порно, в което накрая ги убиват (Snuff е детската порнография, в която пред камерата разкъсват телата)? Кой има интерес да произвежда филми с насилие и видеоигри с убийства? Нещата опират само до едно: липсата на любов, липсата на светлина — мракът. Няма човек, който да не усеща дори един-единствен квант любов в себе си, той не би могъл да направи нещо подобно; значи са другите.

Това са същества без съвест. Немислимо е да ги променяме; би било глупаво да се борим с тях, защото всичко, което излъчим, като енергиен бумеранг се връща при нас. Най-доброто, което можем да направим, когато срещнем човек с такава душа, е да го избегнем и да направим дъга около него. Може да ви звучи безсърдечно, но повярвайте, казвам го от собствен опит. Някога Исус е съветвал: „Не трябва да хвърляте бисерите си на свинете.“ И наистина става дума за „свине“, защото когато някой — най-вече пред децата — се държи като свиня, той трябва да бъде избягван. Христос естествено е съветвал и да се молим за тези души…

Искам да ви предупредя да избягвате прекалено бързата преценка и присъда. Обикновено скоро започваме да ровим в спомените си кой от познатите ни влиза в кастата на тъмните същества. Не ви приканвам да изпадате в другата крайност! Само защото някой ни е накарал да страдаме, не означава автоматично, че той е „от другите“. Разбрахме, че „страданието“ е огледало на качеството ни на живот, което ни кара да се променяме. Разбира се, има хора, които стават по-горди и самоуверени, ако са причинили вреда на някого или са го наранили, ударили или измъчвали (и търсят следващата си жертва, но трябва да се опитаме да разберем каква кармическа игра извършител-жертва се разиграва).

При срещите ни Ариан подчерта, че на Земята има области и места, пазени от тъмните същества. Ето защо, когато човек купува ново жилище или къща, е добре да се информира за местността, къщата и предишните й собственици. Имало ли е смъртен случай или насилие? Живели ли са преди това крадци или тежко болни хора?

Ако човек изпита някакво неразположение, трябва да се вслуша в чувството си.

Същото важи и за предмети, антики или донесени от чужбина (други култури и традиции) подаръци. Би могло да става въпрос за наследен пръстен или употребявани дрехи. Всеки знае, че в носени дрехи или обувки човек не се чувства добре. Защо? Защото те са попили енергиите, мислите и чувствата на предишния притежател. Ако той е бил болен или егоцентричен, заядлив или просто неприятен, човек подсъзнателно го усеща и го отхвърля.

Обръщайте внимание на такива чувства: понякога те биха могли да се приятни.

Според Ариан, когато човек притежава предмет със странно, неприятно излъчване, изобщо няма нужда той да бъде пречистван от тези енергии, а трябва веднага да се разделим с него.

При къщите нещата са още по-сложни. При тях съществува възможността енергиите да се прогонят, съответно къщата или земята да се освободи от тях. Например може да се изговарят молитви, къщата да се окади или ако наблизо живее човек с ясновидски способности да „огледа“ имота и да опише какво вижда. Ако става дума за демони, както например в църквата, която Сузане описва, е по-добре човек да не експериментира самостоятелно. Има екзорсисти или пастори, които се занимават с това. Ариан обаче, само би ви разубедил да купите или не дай си Боже да живеете на място, обладано от демони.

Ако става въпрос само за духове на починали, които не намират покой, е може би най-добре да им помогнем да се приберат вкъщи и с това обикновено проблемът се решава. Класическият пример би бил да си представим къщата (апартамента) и нас самите обгърнати в сияйна бяла светлина и да се обърнем с молба към Бог да вземе в светлината изостаналите души и всичко тъмно. Под формата на молитва това би могло да направи много. Аз от своя страна бих потърсил потвърждение и от някой ясновидец. Двойното е по-здраво.

Понякога за хората с доминираща, силна, но и изпълнена с любов и сърдечност натура е достатъчно само да поживеят в дадено жилище, за да го прочистят по естествен начин от чуждите енергии. Просто защото добрите енергии винаги са по-силни!

Защо са по-силни?

Бих искал да го обясня със следния пример:

Представете си стая през възможно най-светъл ден. Никаква сянка не я засенчва. Дори когато започне да се стъмва, остава малко светлина. Нека сега си представим обратното: намираме се в тъмна стая, но е нужна и най-малката светлинка, за да прогони голяма част от мрака.

De facto: светлината прогонва мрака, но той не може да прогони светлината. Реално погледнато мрак не съществува, той е липса на светлина! Следователно светлината винаги е по-силна!

Ако пренесем това към тъмните енергии, означава, че радостта и смехът прогонват и най-мръсното енергийно блато.

Как хората биват обсебвани?

Нека повторя още веднъж! Както научихме от Ариан, без-светлинните души, наречени демони, набавят нужната им енергия от хора, с които влизат в резонанс — такива, в чиито мисли, чувства и действия има тъмнина — т.е. безсърдечие и липса на светлина.

Никой демон, или каквото и да е било същество на мрака може просто така, само защото няма какво друго да прави, да нападне човек. Ако обаче, аурата ни, т.е. подобната на пашкул енергийна защита на душата ни, е дефектна, към нея моментално ще се залепи някой демон, вследствие на което говорим за обсебване. Демоните ни плашат, защото страхът е една от най-мощните емоции, която предлага енергия за безсветлинните същества. В книгите си баща ми нарича това енергиен вампиризъм. Но иначе тези същества не могат да ни направят нищо.

Обсебен в случая означава, че към нас се е прилепило някакво чуждо същество. То вероятно се е намирало близо до нас и е чакало подходящия момент — когато губим присъствие на духа — но това понякога се случва в живота. Ако се отворим, т.е. изпаднем в резонанс с тъмното същество и започнем да се държим като него — агресивно, гневно, заядливо, опиянено, страхливо, изпълнени с омраза, търсещи отплата… — то, така да се каже, получава входен билет. Законът е „Подобното привлича подобното“. Виновен е не демонът, а обсебеният, защото съзнателно или не, го е пуснал в себе си. Едно дете медиум веднъж ми разказа какво ставало в дискотеките и при хората, употребяващи наркотици.

В списъка влизат и филмите на ужасите. В Холивуд често се случва артистите, участващи в подобни продукции, да починат внезапно по време на снимки или малко по-късно. Най-известният пример е „Полтъргайст“.

Не е „случайност“, а резонанс — подобното привлича подобното. Ако гледаме филми за демони, вампири и полтъргайсти, няма нищо нередно, че те се чувстват привлечени. Следователно можем да бъдем обсебени и чрез тях, т.е. заради предизвиканите от екрана емоции. През последните си години актьорът от „Дракула“ Бела Лугози спи в ковчег — т.е. той не само напълно се идентифицира с ролята, а вероятно е влязъл в резонанс с чуждо същество, което го е тласнало към това.

И обратното: ако човек желае да се откъсне от обсебването, трябва да заличи онова, от което то се нуждае — емоционални енергии като агресия, омраза и т.н., които са храна за тъмните същества. Когато спрат да я получават, те търсят друг източник. Не забравяйте: тъмните същества винаги имат нужда от покана от наша страна, за да влязат. За съжаление това понякога става и несъзнателно, тъй като не сме наясно с този тип природни закономерности.

Човек би могъл да се откъсне от неприятните същества още по-бързо, когато се обърне към светлината. Но как? Ами, например като се извини на човека, с когото се е скарал. Или като се моли за себе си или другите и им прости.

Човек може да прости! По това учението на Христос се отличава от всички други учения. Разликата е в практикуването на любовта, което включва прошката, дори правото да е на наша страна. Поговорката гласи „По-умният отстъпва“. Съветвам ви да промените начина си на поведение и да бъдете по-спокойни, невъзмутими и преценяващи, да избягвате крайностите, да търсите решение в себе си и повече да следвате интуицията, отколкото емоциите. И естествено — да пуснете в действие междучовешките ценности и да бъдете по-весели, по-досетливи, по-доверчиви, по-откровени, по-правдиви.

Разликата винаги е в степента. Понякога наистина е по-уместно да ударим по масата и да заявим мнението си, но след това отново идва ред на хармонията. Знаете какво имам предвид.

Не съществува никакъв „дявол“ и никакъв „ад“, но в отвъдното има нисковибриращо и същевременно тъмно ниво на съществуване, където се срещат душите на тези, които са стигнали дъното: убийци, измамници, крадци, изнасилвачи… Събрани заедно, те са всичко друго, но не „рай“, а по-скоро истинска преизподня, създадена от самите тях по закона на резонанса („Подобното привлича подобното“). Това не е божие наказание, а резултат от техните действия.

Шестгодишният Флавио ни го описва още по-образно:

„Всички ние имаме в себе си магнити за любов и за омраза. Магнитът за любов привлича всичко, което съдържа любов. Ако знаем как, тя би могла да огради злобата като в капсула. Любовта е подредена като буквите и думите в една книга. Омразата е хаос, бъркотия, при нея всичко е смесено. Човек е лош, когато отвори своята кутия на омразата, вследствие на което се случват лоши неща. Заради привличането на магнитите на омразата, хората се карат, държат се лошо един с друг и се обичат по един неясен, объркан начин.

Любовта от своя страна ни дава възможност да разбереш нещата не с разума, а със сърцето. Тогава човек привлича тези, които също притежават магнити на любовта.“^{(31, S. 90)}

Бог не наказва, напротив, вероятно тъжи, когато усети болката и самотата на съществата извън светлината. Въпреки всичко, това е тяхно решение. Той винаги е протегнал ръка към тях и само трябва да я поемат, т.е. трябва да проявим неговата любов. Да проявим любовта означава да сме едно с Бога, да живеем, да обичаме и да творим чрез него.

Вероятно знаете всичко това и затова бих искал да дам своя принос и да ви подтикна да направите още една крачка напред — да се потопите още по-дълбоко.

Според мен има две възможности за подход към тези тъмни, отрицателни, демонични същества:

1) „О, Боже, тъмната страна не спира да ме изтезава. Постоянно съм обект на черномагьоснически атаки. Никога не те оставят на мира. Как да се съпротивляват? Защо не се махнат? Защо винаги аз?“ или

2) „Днес е прекрасен ден, защото при мен идват много тъмни същества, които искат да бъдат освободени и да усетят вкуса на светлината. За мен е чест, че са ме избрали от толкова милиарди хора, че са ми обърнали такова голямо внимание.“

Обикновено мухите летят там, където е светло. Така е и с тъмните същества. Те проявяват най-голям интерес към тези, които светят най-силно.

Нали разбирате какво искам да кажа? Може би това е най-важната част на книгата: относно тъмните сили, както и страха от промяна, конфронтация и нови ситуации е от значение как ще подходим към тях. Човек би могъл да се приема за незначителен, да скромничи, да страда, да се бои от отговорности, да вижда живота като безкраен низ от задачи и изпити или да обърне копието и да се прояви: „Окей, утре трябва да се явя в полицията, в съда, пред шефа… и се страхувам. Въпреки това всичко ще е наред.“

Като духовно пробудени същества трябва да виждаме подобни възможности като шанс да постъпим различно от другите в дадена ситуация. Например да обезсилим аргументите на полицията или съда като вместо да се страхуваме проявим ведрост, учтивост и спокойна увереност. „Окей, приятели, значи искате да се срещнем? Ще се наложи да ме видите в най-добрата ми светлина. Трудно ще забравите нашата среща. Аз ще проявя моята и божествената светлина и няма да гледам на вас като на полицай, съдия, шеф или опонент, а като на духовно същество, като душа, която почива в прилежно работещото тяло и чака да бъде събудена. Днес ще направя нещо малко в тази посока.“

Виждате ли възможностите при промяна на мисленето? Това, което можем да направим на нашата планета и преди всичко с нас самите, е фантастично. Всичко зависи само от нас. Светът се променя, доколкото се променяме ние (гледна точка…)!

Но искам да кажа и още нещо. Говорихме за тъмната сила, за тъмните същества, които някога са решили да се отделят от светлината. Те действат и се прикачат към хората, за да изсмукват енергия. Както вече споменахме, има различни начини на защита. Подчертах, че трябва да използваме възможността да им покажем пътя към светлината и да ги допуснем до нашата любов.

Бих искал да ви напомня, че тези същества са древни колкото нас, че са наши братя и сестри, които са взели решение различно от нас. Научихме, че те са се потопили още по-дълбоко в безсветлинната материя и напълно са изчерпали дадената им от Бога свободна воля. Ето защо имат нужда от нашата помощ. Те се нуждаят от съчувствието и любовта ни, защото така им помагаме да се освободят от собствените си чувства на вина.

В книгата си „БОГ е ВСИЧКО“ баща ми пише следното:

„Всеки от нас живее с един ангел-пазител и един демон, които ежедневно ни шептят по техния си начин — най-общо ангелите чрез чувствата, а демоните чрез Егото и неговите емоции. Когато след напускане на грубото ниво на познание поставим душевно-духовната си идентификационна карта във великия компютър на живота и се заредят нашите опитности, демоните винаги ликуват. Или, защото достатъчно пъти са ни водили за носа, или — ако резултатът за ангела-пазител е 1:0 — защото най-накрая са се «освободили», тъй като са приети и са станали част от безкористната ни любов.“

Любовта е над всички неща. Всеки е свободен да се бори, да се съпротивлява или да се защитава. Смелите могат да изберат опасността и въпреки всички съвети да вървят по най-висшия път на любовта, от който никой не знае какво ще спечели. Ако отблъсна едно тъмно същество, то се връща в мрака. Ако обаче, му позволя да стане част от моята любов и не се боря, а говоря с него и му позволя да ме съпътства в ежедневния ми живот, ще му покажа колко силни са любовта и респектът и евентуално ще предизвикам промяна — а ако е само, дори ще докосна сърцето му.

Какво бихме загубили? Какво бихме загубили (естествено в случай, че наистина е необходимо), ако опитаме? От хилядолетия се борим срещу нещо. Нима настъпи промяна? Отново се борим срещу.

Дошло е време да постъпим по друг начин. Христос вече го е направил, той се е отнасял еднакво с проститутките, обсебените, богатите и бедните — с абсолютна любов, респект и сърдечност. Задачата ни е да последваме примера му и да извършим необходимото.

Всеки от нас е правил глупости и се е провалил. Но не сме ли ликували, че поне един е останал до нас и въпреки всички предразсъдъци и обстоятелства, не ни е оставил? Лично аз така виждам нещата с безсветлинните същества, както и със земните им представители (!) и всичко останало…

До какво води самоубийството?

Тук нещата отново не могат да бъдат поставени под един знаменател, а зависят от причините. Както един убиец не прилича на друг.

Говорих със Сибила, 14-годишната дъщеря ясновидка на индустриалец от Инголщадт. Според нея има разлика между бащата с пет деца от бедняшкия квартал, който не знае как да ги изхрани и забива нож в тялото на някой турист, за да изкара месеца, и човекът, който убива само заради парите.

Същото е и със самоубийците. Има разлика дали един болен човек — телесно или психически — посяга на живота си, за да облекчи страданията на своето семейство, или затворникът, който се самоубива заради угризения. Много от хората се самоубиват, за да причинят болка на другите — от ревност, подлост или самосъстрадание. Вероятно постъпката им ги довежда до плоскостта, което преди означихме с партера на стъкленото здание и се обитава от душите на починалите престъпници — най-ниското вибрационно ниво на отвъдното. Разликата е в намерението. По тази причина повечето от тях не намират приятно място в отвъдния свят, казва Сибила, чийто чичо се е самоубил и се е явил пред нея една година по-късно. Често душите на самоубийците засядат в отвъдното.

Тя дори твърди, че там те не се ползват от подкрепата на своя ангел-пазител и трудно се ориентират. Те не го виждат, защото се намират в стадий на духовно объркване. Според закона Подобното привлича подобното всички тези изгубени душевни тела се прикрепят към сходни трептения. Ясно е, че нямате добри изгледи, ако решите „собственоръчно“ да преминете в отвъдния свят (да не говорим, че ще пропуснете един наистина много интересен земен етап).

Преди да приключим темата, бих искал да ви разкажа историята на мой приятел, която аз лично добре помня. Той вече не е дете или младеж, но предполагам, че ще развълнува и вас. Някога той беше много богат и влиятелен. Властта му се простираше и на духовно ниво, защото притежаваше една от най-големите окултни библиотеки и беше добре информиран какво се случва зад кулисите на световната политика. Един ден го посетиха двама членове на тайно общество (на най-богатите и влиятелни личности от Европа и САЩ, чиито срещи принципно се състоят веднъж годишно), които имали намерение да го вербуват. Това беше малко преди войната в Косово. Приятелят ми им казал: „Но вие тъкмо подготвяте нова война…“ На което единият отговорил: „Естествено, когато искаме да има война, има война, когато искаме мир, има мир! Разбирате с каква власт разполагаме. Не искате ли и вие да сте с нас?“

Приятелят ми отказал. Това му коства не само богатството, фирмата, къщите и колите, но дори свободата. Беше обвинен в несъстоятелна измама и четири месеца лежа в следствения арест, защото който не е за структурите на властта, е срещу тях и трябва да бъде „обезвреден“.

Тъй като не се беше провинил в нищо, той се усъмни в справедливостта на духовните закони. Как така е в затвора, щом не е извършил престъпление? Беше му разрешено веднъж седмично да има посещения по един час и той научи от адвоката си, че е изгубил цялото си имущество… Стигнал дъното и неразбиращ вече света, един ден наистина бил близо до самоубийството, но в този момент в килията му се явила душата на негов бивш конкурент, самоубил се преди около четири години заради финансов провал. Той проговорил и го призовал, за Бога, да не прави това. Заради самоубийството си бил заседнал в някакъв междинен свят. В момента не можел нито да се инкарнира, нито да премине в светлината. Но ако моят приятел се откажел от идеята си да се самоубива, неговият колега щял да отпътува за духовния свят, защото ще е извършил акт на междучовешка любов.

И така станало.

Душите на убийците, престъпниците и самоубийците обаче, биха могли да получат помощ от наша страна, ако се помолим за тях или мислено ги водим към светлината (католиците с техните молитвени богослужения в случая вършат добра работа). Или бихме могли да помолим своя ангел-пазител да им помогне.

Предпоставката за самоубийството винаги е една: липса на вяра и доверие в Бог или в нещо безсмъртно-божествено, което ни е създало, което ни обича и ни подкрепя. Нерядко липсва и самоувереност, което лесно води до отчаяние. Естествено, не е нужно човек моментално да започне да вярва в нещо свише, за да оцелее в нашия свят, но принципно самоубийците страдат от липса на самоувереност — поне в критичната фаза, когато мислят да сложат край на живота си.

Какво още има в отвъдното?

Кристиан, 10-годишният син на хлебар от Горна Бавария, разказва първо на братчетата си, после на родителите си и накрая пред мен, че всяка вечер при него идвал „г-н професорът“. Пред малчугана се явявал образ, който приживе очевидно е бил учен — с бяла престилка, никелови очила и разрошени коси. „Професорът“ не бил нахален, но все пак обяснил на Кристиан, че е дошъл специално за него и че като порасне, ще му даде указания как да конструира машини, които можели да променят тотално живота на тази планета.

Кристиан научил, че в отвъдния свят има не само учени, но и лекари, философи, художници, музиканти и лечители, които помагали на хората от Земята — дори те да не знаят. Известни са откривателите, които се будят сутрин и в главата им внезапно се появява идея за ново откритие. Такъв например е хърватският „откривател на изключения“ Никола Тесла. В главата му внезапно се появявали инженерните планове, по които конструирал своите уреди. В случаи като този бихме допуснали, че учените са били инспирирани и са получили подкрепата на духовния свят. Някои вярват, че сами са стигнали до идеята — само единици се смятат за инструмента (един вид медиум), чрез които технологията се осъществява на практика — но това не променя нещата.

Да, откритията възникват на принципа „На половина го държеше, на половина бе потънал“ (Гьоте). Отвъдните се нуждаят от нас, за да материализират откритията, а ние, земляните — за да се инспирираме. Специално музикантите между читателите биха могли да го потвърдят.

Бетовен и Бах например твърдят, че са „получили“ музикалните си произведения и не е било нужно да ги записват. Те са чували музиката в главата си.

Бихме казали, че музикалният медиум е човек, който чува звуци или музика, а понякога цели произведения.

Дали можем да наречем музикален медиум Александър от Меминген, който само веднъж чува музикална творба, която след това успява почти безпогрешно да изсвири на пиано, аз не знам. Той не можа да ми каже какво всъщност прави, но чува музика, която се изпълнява пред него, в главата му, и след това я повтаря.

Животните в отвъдното

Отвъдното приютява всички животни, които познаваме, както и всички онези, които заради „нежното“ ни отношение вече не са на Земята — с единствената разлика, че те не воюват помежду си и не се изяждат, а живеят в хармония.

Както нашите близки, така и домашните ни любимци ни се явяват от време на време.

Преди няколко месеца Илзе, моя добра приятелка и любителка на котки, която работи като лечителка, била посетена от пациентка със силни ясновидски заложби. След като Илзе пуснала двете си котки да влязат, гостенката й забелязала, че след нея в нишка се движат още няколко — но безплътни. Едната от тях (ангорска), която както ясновидката казала, се била разположила на канапето до Илзе, й направила особено впечатление. Видимо развълнувана тя ми разказа, че дълги години е имала ангорска котка, която умряла преди няколко години. Описанията на другите безплътни създания, които ясновидката виждала да си играят с останалите, също съвпадали с котките, които Илзе някога е отглеждала.

Бих искал да разкажа една история от нашето семейство. Става дума за първия път, когато заведох баба си при нашия английски медиум, който вижда отвъдните същества и пренася техните съобщения. Баба всъщност винаги е имала интерес към духовни неща, но рядко говореше за това. Като търговка и дипломирана медицинска сестра била твърде земна, казваше тя, и човек не трябвало да се уповава прекалено на спиритичните сеанси (което всъщност си е точно така).

Във всеки случай ние отидохме при Елзи Пойнтън, британския медиум, пред която се явиха починалите брат, баща, дядо и други роднини на баба, понякога с имена, понякога разпознавайки ги по определен пръстен или накит, които Елзи описваше, когато изведнъж тя се втренчи в краката на баба и дословно каза: „Я, това пък какво е — дакел.“ И описа малкия дакел, който подскачал в стаята и се завирал в краката й. Не можете да си представите реакцията на баба. Нима това беше Джейни, нейният дакел, който живя 12 години и едва ли не, беше третото дете на дядо и баба.

Шарлатаните със сигурност могат да измислят какво ли не и нека добавя, че въпреки описаните роднини баба беше доста скептично настроена, но да ти опишат любимото куче и то от човек, който никога преди не те е виждал, е наистина необикновено.

Тези примери показват, че преплитането на душите в отвъдното е още по-силно, отколкото си го представяме, изследвайки определени писания. Ненапразно днес все повече се говори за семейства на душите.

Тина, 11-годишно момиче-ясновидка от Ансбах, още като тригодишна вижда починал кон, с който играе — за щастие родителите й се отнасяли лекомислено към дарбата й. Тя твърди, че една животинска душа узрява много по-бързо след поредица инкарнации като домашно животно — т.е. близо до хората — и след това може да се прероди в човешко тяло. Домашното животно, особено това, което е обичано и галено от стопанина си, е подготвителен етап към човека. Това всъщност съвпада с класическата представа за реинкарнация.

Следователно трябва да се държим добре не само с околните, но и с животните, които също са (групово) одушевени. Един прочут вегетарианец веднъж каза: „Нивото на един народ се разбира по отношението му кът животните.“ Естествено поведението спрямо животните е огледало на душите от дадена религиозна или народностна група. Общо взето отношението към животните е отношение и към жената, децата… Дали е така, виждаме всеки ден. „По плодовете ще ги познаете.“

Ако транспонираме горното изречение към децата: „Нивото на един народ се познава по отношението му кът децата“, разликата в развитието и съзнанието на народите ще стане още по-видима. В някои ислямски държави жените са обрязвани в момичешка възраст, т.е. клиторите им са изрязвани без упойка, отчасти и срамните устни, след което са зашивани и отново отваряни чрез разрез малко преди първия полов акт. Подобни жени не усещат никаква стимулация по време на акт, а напротив, изпитват зверски болки, заради осакатените гениталии.

В Азия родителите често продават децата си на сутеньори, защото това е вариант за изхранване на семейството. Нерядко момичетата губят девствеността си от собствения си баща, за да бъдат продадени по-късно като опитни девойки на по-висока цена.

Пред Бога всички души са еднакви, но разликата в духовното и спиритуалното ниво на въплътените на тази планета хора е очевадна.

Следователно в отвъдния свят не само ще бъдем преценявани по отношението си спрямо другите, но и спрямо животните, най-вече домашните. В противоречие с едно известно учение, което твърди, че трябва да подчиним Земята и нейните твари, децата ни казват, че животните са ни дадени за защитници и спътници и трябва да се отнасяме с тях по съответния начин.

Нерядко домашните ни любимци са кармически свързани с нас, което се вижда при случаите, когато поемат или отнемат дадено заболяване от стопанина си. Аз лично знам множество случаи, в които притежателка на котка има тежко заболяване — понякога дори тумор — и изведнъж котката умира. При дисекцията на тялото се оказва, че животното е развило тумор на същото място като нея, а тя — за всеобщо изумление — изведнъж оздравява.

Почти всяка майка, чието дете има домашно животно, ще потвърди, че между здравето на детето и на животното има връзка. Не сте ли забелязали, че когато на него не му е добре, животното също линее, или ако детето е на легло, животното почти не се отделя от него или дори сяда на болното място?

Често пъти животните от признателност и себеотдаденост вземат нещо от страданията ни, тъй като са получили много внимание от наша страна, което ги придвижва напред по „стълбата на развитие“. Това би могло да е само акт на любов, на благодарност за приятелството ни през годините. Когато настъпи моментът да си заминат, те вземат нещо от кармата на стопанина.

В това отношение прави впечатление и приликата във физиономиите на кучетата и стопаните им, което често е повод за смях.

Да, само ако знаехме какви фантастични тайни се крият във финия свят…

Излиза, че не трябва да се държим с животните като с машини или продукти за консумация, да ги колим и разпродаваме, а да ги припознаем като духовни същества и да се държим с тях по този начин. Който малтретира животни, трябва да е наясно, че това няма да остане без последици. Както вече видяхме, в северните страни животните (и то най-вече домашните) имат функцията на нещо като ангели-пазители и спътници на хората, което се потвърждава от децата и възрастните с ясновидски способности. От тази гледна точка хората, които извършват престъпление спрямо животните, няма защо да се смеят, защото всичко — ако не в този, то в следващия живот — ще им се върне.

Бих искал да дам още един пример за функцията на животните като ангели-пазители.

Анджела от Нюрнберг също вижда фини същества и разказва следните епизоди от детството си:

„Когато бях на около седем години, родителите ми се разведоха и за мен настъпи тежък период, защото ежедневно бях унижавана и бита. Исках да избягам от вкъщи, желаех изобщо да не се бях раждала, защото атмосферата беше направо непоносима… По онова време за първи път видях невидимите си приятели. След като една нощ се събудих от непознат глас, забелязах, че във въздуха нещо трепти — подобно на «светлините» в сериала «Ентърпрайс»; то ставаше все по-интензивно и в тъмната ми детска стая постепенно се оформи образ на кафяв кон, може би малко по-малък от естествен размер, с бяло петно на челото, а до него млада стройна индианка с черни прави коси и индианска рокля. Първото, което ми казаха, беше да не се страхувам и че са ми приятели, които ще ме подкрепят в трудните детски години. От този момент вече не трябвало да се притеснявам, защото винаги щели да са с мен и ако се тревожа за нещо, да се обръщам към тях. А като дете имах много тревоги.

След тази нощ баща ми намираше за забавно, че трябва да затваря вратата на колата, чак след като в нея се качат и приятелите ми. С него се виждах по-рядко, отколкото с майка си, която изобщо не го намираше за толкова весело… Невидимите ми приятели ми доставяха много радост и аз почти нямах нужда да играя с другите деца. Когато плачех, те смело стояха до мен, успокояваха ме и ме съветваха да не бягам от наказанията на несправедливия дом…

Когато бях на около 11 години, една нощ отново се изправиха до леглото ми — но този път, за да се сбогуваме. Обясниха ми, че са ме придружавали през най-тежките ми години и задачата им е изпълнена. Натъжих се, защото не исках да се разделяме, но те ме увериха, че както и преди няма да съм сама и винаги ще получа помощта, от която се нуждая.“

Ангели-пазители и духовни водачи

Нека пристъпим към активните и същевременно закрилящи сили от финия свят — ангели-пазители, духовни водачи и класически ангели.

По този въпрос всички ясновидци и медиуми са на едно мнение: всеки има ангел-пазител. Според Ариан той е ангелът, който никога не напуска една душа. Така да се каже, той е най-големият ни приятел в невидимото, на който поверяваме душата си и който познава всички наши особености. Задачата му е винаги да ни пази. Когато умрем и душата ни отново се върне в отвъдното, той е този, който ни очаква, води и придружава до висшите сфери.

За разлика от класическите „ангели“, т.е. още по-висши духовни същества, според Ариан пазителите са се инкарнирали, за да опознаят човешките слабости, страхове, проблеми, пороци и страсти, за да може помощта им да е адекватна.

Когато изберем нова инкарнация, ние сключваме договори с духовните същества, които ни защитават в земното пътешествие, бдят над нас, съветват ни и винаги са наблизо: в това число влизат и духовните ни водачи.

По правило те не са наши роднини или предци. Според избора ни за основна задача в дадена инкарнация, например да бъдем лекари, получаваме водач, който е специализиран в същата област — да речем, индиански лечител. Ако някой ще става градинар, ще има на своя страна съответния специалист. Когато интервюирах Сузане, тя каза, че духовните водачи се разменят, когато жизнената задача на даден човек се промени. Ако някой зареже професията си и се посвети на нещо друго, или е спечелил пари като автомобилен състезател (и водачът му е бил с огромни крила, за да може да го поддържа при високите скорости… шегувам се), а след това се отдаде на филмовия бизнес, ще получи друг духовен водач.

Те, които веднъж се представят за мъжки, а друг път за женски същества (отвъд всички са андрогини), са заети с това да ни водят и да ни показват чрез нашата интуиция алтернативните и кратките пътища към целта — по възможност с най-много опитности; те винаги са с нас и се радват на всякаква форма на комуникация, естествено и на благодарността ни, и постоянно очакват заповедите или по-точно казано — инструкциите ни, за да ги изпълнят. Но за това след малко.

Духовните водачи се съобразяват със свободната воля, т.е. с факта, че можем да се откажем от това, което ни подсказва интуицията, ако решим друго и изберем „по-трудния“ начин. Целта в крайна сметка е същата. Понякога пътуването може да е по-дълго и не толкова гладко.

Попитах ясновидеца Ариан дали има хора без духовен водач. Той отвърна:

„Няма спор, че всеки човек има ангел-хранител, но при духовните водачи е друго. Според духовния закон «подобното привлича подобното», те могат да бъдат открити само при хора, които са отворени към тях. За духовните същества е трудно да се приближат до тези, които заради възпитанието, вярата или недоверието си отхвърлят подкрепата на хората, както и на Създателя и духовния свят.

Ето защо всеки има ангел-пазител, но не всеки има духовен водач или няколко духовни водачи, какъвто е случаят с теб. Знаеш, че има хора с потъмнели души, т.е. със слаба енергийна вибрация — убийци, престъпници, изнасилвачи, търговци на наркотици, но и политици и икономисти, които се отличават с една особена студенина. Често се случва вместо духовен водач към тези хора да се е прикачил демон, който да «съветва» банкера или икономическия бос.

Светлинните богове или светлинните същества не принуждават никого, но се радват, когато са викани и могат да помогнат. Това всъщност е разликата между ангела-пазител и духовния водач. Ангелът никога не се отделя от душата, но понякога, когато човекът се е откъснал от светлината, му е трудно да бъде близо до нея. При икономиста например ангелът би могъл да стои на дистанция и да чака демонът да сгреши, за да прошепне нещо на съвестта му.

По изключение ангелът-пазител може да стои настрана, ако се яви по-висше светлинно същество, за да работи с дадения човек.“

Както Ариан каза, човек може да има няколко духовни водача, в зависимост от задачата или задачите, които си е поставил в настоящата инкарнация. Ако работата е повече, подкрепата също е повече.

Един от моите духовни водачи например е индианец, с който може би някога съм се бил рамо до рамо. Той ме подкрепя по пътя ми, от време на време ме сритва в задника, понякога не ме оставя да спя, винаги ме окуражава и е готов да рискува. Много го бива да измисля нови планове, за да ме среща с хора, които са важни за мен.

Ако забележи човек, за когото смята така, изготвя план, за да се запозная с него. Това би могло да се осъществи например, ако по едно и също време на двамата ни хрумне да отидем до супермаркета, да купим еднакво кисело мляко, той да изпусне своето, а аз да му услужа с носна кърпичка. Или да излезем по едно и също време от крайпътния ресторант, да се засечем на касата, той да изпусне портфейла си или да ми съобщи, че резервоарът на колата ми е отворен и така да се заговорим… Повечето неща в живота ми се случват по този начин. Налага се да внимавам и при най-баналното пазаруване. Мисля, че и индианецът понякога не знае какво ще излезе от ситуацията. Не, всъщност не. Това беше шега. Той наистина е добър следотърсач и се справя много добре. Реално ми дава отговор само за най-необходимото и ме оставя да имам своите опитности. Когато в трудна ситуация например го питам защото трябва да постъпя така и така, отговаря: „Просто го направи и виж какво ще стане. Ако те заболи, не го прави повече, ако е на място, повтори го.“ Много обичам такива отговори. Но индианците са такива. Нито една излишна дума. Той е строг възпитател, но в крайна сметка е прав и си заслужава.

Като цяло е валидно:

Когато преминем в отвъдното, наблюдаваме изтеклия живот заедно с ангела-пазител и духовните ни водачи (понякога заедно и с други същества) и заедно избираме какво да овладеем през следващата си инкарнация, как да уредим новия си живот, на какви изпити да се явим и скицираме концепцията, която след това реализираме. В случая участва и нашето семейство на душите, както Сузане вече ни каза.

Въпреки че настоящата книга ще предизвика не малко объркване, бих искал да въведа още едно ново понятие: висшето Аз. То е съвкупност от всички висши познания, които някога сме добили. Бихме могли да го наречем първичен дух или първична лична есенция, т.е. тази част от нас, която никога не се инкарнира.

В обясненията си за ангелите-пазители и духовните водачи Ариан спомена, че те имали най-добрата връзка с висшето Аз и по тази причина най-добре познават и помнят задачата ни. Това е особено важно, защото самите ние забравяме всичко, щом стъпим в новия живот. Едно дете казва, че е заради ангела на забравата, друго — че преминаваме през реката на забравата.

Във всеки случай ангелите-пазители и духовните водачи познават целия жизнен план и винаги ни показват кога сме се отдалечили от него; понякога дори с болест или нещастие. Те в крайна сметка най-добре знаят къде се спотайва нашата суета и я фиксират съвсем точно, за да се променим. Да, да, тези малки мошеници. Те опитват всичко, за да ни върнат към нашия път. И почти винаги успяват. Почти, защото ни остава един квант свободна воля, който ни позволява да развалим всичко и да правим глупости. За разлика от ангел-пазител, духовният водач се намесва в решенията ни и свободната воля. Той ни предлага нови алтернативи и ни предупреждава.

Всички деца медиуми и възрастни медиуми са убедени, че е важно да имаме директен контакт най-вече с ангела-пазител. Когато едно дете има такава връзка, е предпазено да не излезе от релсите, защото пазителят най-добре познава индивидуалната личност и знае кое е най-добре за него.

Как човек общува с ангела-пазител?

Научихме за много деца, които общуват със своя ангел-пазител. Ясночуващите долавят глас, ясновиждащите виждат и контактуват телепатично. За останалата част от човечеството комуникацията с пазителя може да бъде описана по следния начин:

В повечето случаи ангелът-пазител ни говори чрез „вътрешен глас“, понякога със сънищата, често с това, което наричаме „съвест“ или „инстинкт“. Някои хора например са убедени, че решават „със стомаха си“ и вероятно имат предвид същото. Естествено ние чуваме „вътрешния глас“ само когато сме тихи (например, когато медитираме) и сме в наблюдателна позиция. Ако сме ангажирани емоционално или сме изцяло погълнати от нашите мисли и в същото време се опитваме да разрешим нещо чисто интелектуално, обикновено не се получава.

Уши, 13-годишната осиновена дъщеря на преуспяващ банкер от Франкфурт, с която се запознах през 1999 г., получава напътствия от ангела си пазител чрез мислите, които се натрапват в нейните собствени. Забелязва това най-вече, когато пише в дневника си. По-късно винаги се учудва от написаното, сякаш не е била тя…

Но въпреки постоянното присъствие на пазителя и неговата активност, понякога човек има чувството, че Бог или духовният свят го е изоставил напълно: никакви знаци, никакви указания или вътрешни гласове — нищо. Самотни и изоставени. Децата са напълно уверени, че със сигурност никога не сме изоставяни от духовните си приятели, а че контактът е блокиран от наша страна — макар несъзнателно. Подкрепата от духовна страна е винаги налице, духовете говорят с нас постоянно, но ние не чуваме, защото сме стресирани или под напрежение… Можем да го сравним с Интернет, където всеки се логва, но понякога забравя паролата си или по някаква друга причина не влиза в мрежата. Но Интернет е тук, налице.

Все пак, ако сме достатъчно внимателни, ще получаваме всеки ден малки знаци и чудеса — като указание от нашите духовни спътници. Кой не го е преживял: отчаяни сме напълно, изобщо не знаем как да постъпим в някаква ситуация. Но внезапно, „когато човек мисли, че няма повече накъде, се появява малка светлинка…“. Най-вероятно е бил нашият ангел-пазител. Нека просто му благодарим. Това го радва!

Естествено има ситуации, в които по духовния канал е настъпило тотално мълчание — когато вече сме намерили наше решение.

Някои от вас биха могли да възразят, че не знаят името на своя ангел-пазител. Но това не е важно. Когато говорим и най-вече насочим чувствата си към него, той знае какво имаме предвид. Можем например, да отидем при медиум, който да осъществи връзка с него и да го попита за името му, но това не подобрява съвместната работа. Ако човек на всяка цена има нужда да се обръща към него по име, би могъл да го нарича по някакъв начин. Аз лично не мисля, че това с имената е от значение. Ясновиждащият Клаус от Цевен ми каза, че духовните същества всъщност нямали имена, а се разпознавали по модела на душата, който представлявал нещо като геометричен модел. Те освен това не говорели, а общували с телепатия. Затова мисля, че даването на имена е маловажно и е по-добре да се концентрираме върху същественото, а именно, как да приемаме по-добре импулсите на ангела-пазител и да ги приложим на практика.

Същото е и с Бога. Той естествено не се казва „Бог“, това не е име (като Аллах или Яхве), а обозначение, което идва от северните представи, в които висшето същество се нарича „Гот“ (Got) и означава „Добро“ (Gut). Бихме могли да философстваме дълго, за да свържем божественото с дадено понятие като Ур, първично същество, всемогъщество, универсум, Създател, баща/майка, начало, космос и т.н. Децата медиуми са твърдо убедени, че духовният свят не само добре познава нашите помисли, но ясно усеща и чувствата ни. И така, човек насочва чувството си, съществото си към корена на всяко битие, към същността, от която сме част, която е създала духовните и физическите закони, благодарение на които съществува Вселената… просто на всичко. Няма значение дали го наричаме „Бог“, или „Маниту“ или „шеф“.

Тъй като ангелът-пазител познава най-интимните ни мисли, е възможно ние да чуваме неговите. Ако имаме някакво желание, молба или въпрос е важно да формулираме ясно инструкциите си.

Бихме могли да го сравним с работата с компютър. Той приема само ясни команди и различава само „да“ и „не“. За него няма заповед „може би“. Човек сам трябва да реши, иначе нищо не се получава.

Така стоят нещата и с ангела. Той също желае да получава ясни инструкции и точно изразени желания, които да изпълнява. За духовните ни помощници е най-лошо, когато не сме взели решение, да сме несигурни и да нямаме цел — например, когато не сме известили, че искаме да променим работното си място или да станем независими; когато не сме избрали между две или три възможности, ръцете на ангела-пазител „са вързани“. Едва когато направим избор, той става активен: „А-аа, най-сетне се реши, сега вече можем да те срещнем с онзи човек там, благодарение на контакта си с него…“ и т.н. Лош вариант за ангела би бил, ако желанията ни са тотално объркани. Тогава „изпълнението“ нито може да почака, нито да бъде модифицирано, че възникналото от него „нещастие“ да бъде поносимо.

Понякога формулирането на една молба може да не се окаже толкова лесна задача. Със следния пример бих искал да покажа трудностите на реалното формулиране:

Млада жена, влюбила се в млад мъж, моли Бог: „Отче наш, моля те, нека се оженя за него.“ Майка й, от своя страна, изобщо не харесва мъжа и всяка вечер си казва: „Отче наш, моля те, нека дъщеря ми не се омъжи за този тип!“

Е, как мислите, кого ще послуша Бог? Как да изпълни и двете желания?

Много просто: младите се женят и молбата на дъщерята е изпълнена. След половин година се развеждат, с което е изпълнено и желанието на майката. Къде грешат майката и дъщерята?

Ограничават се. Ако младата жена се беше помолила: „Отче наш, нека избера най-добрия за мен партньор“, а майката: „Моля те, нека дъщеря ми намери подходящия за нея човек“, нещата щяха да изглеждат по-различно. Повечето хора се спъват сами заради ограничения хоризонт и ограничения начин на мислене.

Няма да се впускам в обяснения, защото всеки сам може да намери свой пример: но нека си пожелаваме най-доброто и бъдем отворени за начина, по който духовният свят ще ни помогне да го постигнем.

„Искам работа, която да ме прави щастлив, в която мога да се проявя най-добре и да получа възможно най-високо възнаграждение…“, ето друг пример. Бихте могли да прилагате това, когато търсите нова кола, партньор или духовен път. Ако го формулирате ясно, ако го изречете високо, няма нещо, което да попречи то да се реализира, но внимавайте: пожеланото ще се сбъдне. Ако не сме го обмислили добре, може да се разочароваме от резултата.

Или както някога е казал Мерлин: „Бъди предпазлив за какво се молиш, защото молбата ти може да бъде изпълнена.“

Флавио допълва разсъжденията за пожелаването:

„В живота всичко рано или късно се случва. Днес се изпълни едно мое желание. Независимо дали е голямо или малко, желанието може да бъде изпълнено. Лоши са не желанията и привързването към тях, особено когато наближим смъртта.

Добре е човек да умре без желания. Ако имаме някакво много силно желание, ние го вземаме със себе си в следващия живот. Колкото по-пропаднало е желанието (например да си отмъстим), толкова по-лесно преминава в следващия живот […]

Повечето хора не искат да умират, защото се страхуват от смъртта. Това е желание, разпространено навсякъде, което не е толкова лошо. Прилича на страх от изпит. Когато сме взели изпита, вече не се страхуваме.

Последният живот на планетата Земя трябва да е много чист и освободен от желания“.^{(31, S. 41)}

Както Ариан, така и други деца разказват за починали, ангели-пазители, духовни водачи и други същества, които са се инкарнирали поне веднъж във физическо тяло, но според тях има и ангели, т.е. духовни или светлинни същества, които никога не са се инкарнирали. Не всички, наричани „ангели“, всъщност са ангели.

Според Библията има например „архангели“, за които ясночуващият Хаген от Хемниц твърди, че били извънземни. Хаген е 17-годишният син на железничар, учи за автомобилен механик и от две години чува гласа на едно очевидно женско същество на име Руу, което твърди, че живеело в голям град на Сатурн (т.е. вътре в Сатурн). Руу твърди, че предците й някога имали колонии на Земята и са се намесили в земната еволюция — нещо, което днес бихме нарекли „генетични експерименти“. Едната от расите на Сатурн била с височина около четири метра и много приличала на хората с изключение, че имала по шест пръста на ръцете и краката. Имало и друг тип хора, високи около два метра, които с нищо не се отличавали от земляните. Те били мургави като южноевропейци.

Руу твърди също, че и днес космическите им кораби посещавали Земята, отчасти, за да изтеглят хората си, защото смятали, че се задава нова световна война. Те се показвали на хората, за да ги предупреждават да не правят това — и в повечето случаи били смятани за явявания на ангели. Сатурианците можели да заемат нашата форма, но били по-фини, така както бихме си представили привидение. Руу твърди също, че ангелите от Стария завет и други подобни писания били извънземни.

Читателите, запознати с шумерските клинописни плочки (от книгите на Зекария Сичин „Дванадесетата планета“ или на проф. Артър Дейвид Хорн „Боговете ни дадоха гените“), знаят, че Старият завет е преписван от тях и същевременно преработван и че в оригиналния текст за старозаветния Яхве и ангелите му става въпрос за група извънземни, които през нощта осветявали юдеите, а през деня летели над тях на облак (днес бихме го нарекли летяща чиния).

Според изследванията на Сичин в превод анунаките от шумерските текстове (нефилимите или исполините от Стария завет) означават „тези, които дойдоха от небето“, извънземни от една непозната, или по-добре — вече открита, но премълчавана пред обществеността планета от Слънчевата система, която обикаля Слънцето за 3600 години.

Според шумерските клинописи анунаките са се приземили на планетата ни за пръв път преди 450 000 години, за да спасят собствената си планета. Те имали нужда от злато и други суровини, нужни им за тяхната атмосфера, и понеже им било трудно да ги добиват сами, създали чрез генетични манипулации женски хуманоид (преди около 350 000 години) — Homo Sapiens. Месопотамия била тяхната първа колония.

Енох живее преди Потопа и напуска Земята на възраст от 365 години по заповед на Бога (анунаките): „И Енох ходи по Бога и не се намираше вече.“ (Бит. 5:24) Той трябва да е бил първият земнороден и обучаван от анунаките човек. За поддържане на комуникацията, хората получили — тук писанието е неясно — формули, плочки или уреди, с помощта на които записвали и съхранявали божественото знание и контактували с извънземните. Някои от анунаките, които не спазили законите на космическия съвет и се чифтосали със земните дъщери, като по този начин се намесили в човешката еволюция, останали тук на Земята — това са т.нар. богочовеци (божии синове) от Стария завет.

„Като почнаха човеците да се размножават по лицето на земята и им се раждаха дъщери, Божиите синове като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви, вземаха си за жени всички, от които избираха. И затова рече Господ: Духът, който съм му дал не ще владее вечно човека: защото и човекът е плът^[2]; затова дните му ще бъдат сто и двадесет години. В ония дни се намираха исполините на земята; а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери, и те им раждаха синове, тези бяха онези прочути старовременни мъже.“ (Бит. 6:1-4)

Какво означава фразата и човекът е плът? Кой още? Той самият? И кои са божиите синове? И защо има исполини, след като те се чифтосват със земните дъщери?

Следващата история може би ще ни каже повече: през 1833 г. в ранчото Лампок, Калифорния, при строеж на барутно хранилище, войници откриват 4-метров скелет, украсен с мидени черупки и непознати символи. До великана лежи гигантска бойна секира, напомняща северните богове. Но това, което насочва към извънземен произход, е, че на горната и долната челюст съществото има по два реда зъби.

През 1891 г. в Критендън, Аризона, на около три метра под земята строители се натъкват на титаничен каменен саркофаг. За разкопаването му са привлечени експерти и вещи лица. В саркофага лежи огромен мумиен ковчег с човешко или човекоподобно същество, чието тяло отново е четири метра; то е белязано и от друга особеност: има по шест пръста на краката си!^{(25, S. 290)}

Не бих искал да продължавам темата, тъй като в предишните си книги подробно съм говорил за нея. Изглежда, че независимо дали анализираме хавайски, тибетски, древногръцки или северни, ведически, догонски, египетски или масайски легенди за сътворението, в тях винаги се разказва за същества, дошли от небето с огън, дим и грохот, които се намесили в живота на хората. Хаген, както и други деца медиуми определят тези „ангели“, които както религиозните текстове описват, се намесили в действията на земляните, като космически пътници.

Нека поговорим за духовните същества, наричани „ангели“, които за разлика от духовните водачи и ангелите-пазители никога не се инкарнират. Лично аз се съмнявам дали те самите биха се нарекли „ангели“. Те са специална група. Тривиално можем да кажем, че те са чисти, колкото в началото на Сътворението.

Както научих от Ариан, в отвъдния свят очевидно има йерархия, която не се различава по това кой е по-близо до „Бога“, защото всички ние сме част от него/нея, а се отдалечаваме само в съзнанието си. Светлинните или духовните същества имат различни задачи и съответно различни рангове с повече или по-малко власт.

Ако е нужно, ангелите-пазители и другите същества, биха могли за кратко да се материализират и да приемат човешка форма — на възрастен или дете. Подобни идеи се експлоатират дори от Холивуд (в подобни филми поне има малко смисъл) и те действително имат реална основа.

При дипломирането си за специалист по вътрешен интериор изживях нещо наистина мистериозно: малко преди писмения изпит по специализирано смятане седях на земята и прелиствах папката си с надеждата, че в последния момент ще успея да назубря нещо. Рядко учех (както някои младежи); бях започнал да чета два дни преди изпита. Сутрин пътувах по сто километра и след шест часа на магистралата нямах нерви за учене. И така, седях пред кабинета заедно с колегите си и очаквах събитията. Междувременно бях оставил папката настрана и се унесох в мисли, когато изведнъж в себе си чух глас. Познавах това отпреди и насочих вниманието си към него. Гласът ми каза да стана и да отида до определен ученик, за да погледна неговите записки. Моментално разумът се намеси: „Стига глупости, вече научи всичко, какво още трябва да стане?“ И отново чух гласа, който ме подканяше да погледна в тетрадката на колегата ми.

С известна неохота станах и се затътрих до указания човек. Застанах зад него, надникнах зад рамото му и видях една математическа задача, която бях срещал. Вътрешно се попитах: „Е, добре де, и сега какво?“

„Гледай там!“ Отново се загледах в задачата и мислено си представих решението, докато гласът на изпитващия ни покани да влезем в кабинета.

Накратко, когато ни раздадоха изпитните листовки и ги обърнахме след сигнала за начало на изпита, първата задача, т.е. тази, която дава най-много точки, беше същата, която малко преди това гледах в тетрадката на моя колега. Тя още беше пред очите ми и я реших.

Но всъщност важното беше друго. То се случи около половин час по-късно. Бях понапреднал и вече бях решил повечето от задачите, когато вратата внезапно се отвори и през нея влезе непознат за мен мъж на около четирийсет години с къса руса коса и очила. Той се огледа в класа, дойде при мен, сложи ръка на рамото ми и каза: „Е, Ян, как върви?“

Помислих, че нещо не съм чул добре. Кой беше той? Откъде знаеше името ми? Погледна към изпитните задачи, посочи една от тях и каза: „Тази я виж още веднъж.“ Обърнах се и го видях да крачи между класа. След това се концентрирах върху решението и открих, че наистина съм направил грешка. Поправих го и отново се огледах. Мъжът беше застанал до мен и каза високо: „Мда, май не се разбираш много с г-н Мюлер (преподавателят), а?“ О, Боже, сега пък това. Действително, с него имахме известни различия. Преподавателят ме погледна, но не каза нищо.

Мъжът с очилата се сбогува с мен: „Чао, Ян, успехи и в бъдеще!“ и излезе от кабинета.

След случилото се бях напълно объркан. „Кой беше той?“. Напразно търсих отговор, но след това се отказах и довърших задачите си. След изпита попитах един-двама души, дали познават русия мъж, а те ме погледнаха неразбиращо. В кабинета не бил влизал никой…

Осъзнах, че това би могъл да е моят ангел-пазител, представил се за човек.

Един друг „ангел“ — просто така го наричам — веднъж ми спаси живота. Като 19-годишен пътувах къде ли не. Връщахме се с още 14 души с един VW-микробус (т.е. бяхме, с 5 души повече) от Аугсбург, където бяхме ходили на концерт. Аз бях намерил буса и шофирах. Мисля, че беше някъде към два през нощта, когато мъртво пияни най-сетне се натоварихме и потеглихме към вкъщи; всички спяха, а аз едва държах очите си отворени. Минавахме през някакъв тунел, когато съм задрямал. Въпреки това продължавах да го виждам пред себе си, а след това видях и една бяла фигура, която внезапно изскочи на пътя. Спрях микробуса, при което част от хората се събудиха, а приятелката ми, която седеше до мен ме попита какво става.

Обясних й, че сме профучали покрай някаква бяла жена, която внезапно се е появила на пътя. Приятелката ми ме погледна учудено и каза: „Ти добре ли си, каква жена?“

Огледах се и разбрах, че в тунела няма никой.

Чак сега осъзнах, че съм се събудил едва когато съм спрял колата. Днес си мисля, че понеже имах усещането, че виждам през затворените си очи, за момент съм напуснал тялото си и съм видял ангела.

Направо се плаша като си представям какво можеше да се случи, ако „бялата жена“ не ме беше събудила…

Може би вие също сте преживели нещо подобно?

Какво разказват децата за Бог?

Петнайсетгодишната Стеф от САЩ расте на село и според майка й е дете индиго. На въпроса в училище как си представят небето, тя казала на майка си: „небето е друга дума за това, което следва след Тук, но и тя е доста ограничена“.

И допълнила: „Бог не е престанал да сътворява — вселената се променя. Той създава хората и нещата така, че да се учат да го обичат.“

За ясновидството тя смята, че: „Бог не знае какво ще направим. Той ни е дал любов и собствена воля. Ти трябва да направиш това, което смяташ за правилно. Имаш съдба, но искаш ли я? Ако удариш някого, Бог не е решил вместо теб; ти избираш. Той има една мисъл — създал е човечеството, за да може то да вникне в нея. Днес аз съм тази мисъл и днес аз съм човек. Ние двете (майка и дъщеря) сме част от него и от Творението. Аз съм твореца и Творението.“^{(6, S. 163)}

Маркос, по-големият брат на Флавио, на три години описва пред майка си своята представа за Бог:

„Понякога знам какво мислиш, но най-вече какво чувстваш. Мамо, когато Бог ме направи в небето, ми каза: «Ти ще ме помниш, а аз ще запомня смеха ти.» И аз си го спомням, помня как изглеждаше божия дом. Знам, че идваме от него и след смъртта си отново се връщаме там […]

Той ми каза и други неща, които забравих; помня ги само на сън, когато спя. Мога да виждам със затворени очи. Виждам го, но той няма тяло, няма уста, но говори. Той е във всички неща, също и в храната и въздуха. Бог живее в хората, и в крадците, въпреки че са лоши. Те са такива, защото не знаят, че той живее в тях, не го усещат. Бог е и в животните.“^{(31, S. 57)}

Брат му Флавио на шест години казва следното:

„От всички съдби най-накрая се оформя една-единствена: съдбата на човечеството.

Бог няма време, той е извън времето. Всичко, което е във времето, някога започва и свършва. То е затова, за да могат съществата да се родят, да пораснат и да умрат. За да може да има целия този процес.

Бог е, и същевременно не е, този процес. Той е това, което предизвиква процеса на живот.“^{(S. 31)}

Бих искал да цитирам и думите за „Бога“ на ясновиждащия Ариан. Те се различават напълно от това, което съм чувал някога. Дръжте се здраво:

„Почти всички религии, без една, доколкото знам, изпитват страхо-почитание от висшето същество, страхуват се, падат на колене, молят се да им помогне за това-онова, да им прости… В две от тях Бог дори наказва, изпращайки хората в ада или рая. Те умоляват «Бога», господаря, всемогъщия, като прекланят глава.

Напротив, моят народ не се страхува от Създателя — ние го наричаме пра-баща. Този «Бог», за да спазя понятието, е любящ и радостен и иска децата му да се чувстват добре. Той е горд Бог и се гордее с Творението и своите твари — децата — и обича горди деца. Не желае отрочетата му да коленичат пред него. Следователно трябва да си го представяме като родител, като баща и майка.

Нима родителите искат децата им да коленичат пред тях, да ги молят или да хленчат? Едва ли! Всеки от тях се опитва да даде най-доброто от себе си. Те желаят да предадат своя опит и говорят за него, за да предпазят децата си от лошите страни на живота. Всеки родител казва на детето си: «Изправи се и ме гледай в очите. Искам да се гордея с теб.»

Затова на нашата планета^[3] имаме правило: ние не привеждаме глава пред нашия Бог, защото той иска да сме изправени, откровени и смели. Затова ние никога не скланяме глава пред врага си или пред някаква религия — аз също.

Бог иска срещу себе си изправени същества, които поемат отговорност за действията си. Той желае да се гордее с Творението си и да вижда, че е «добро». Естествено Бог обича и слабите, както и родителите обичат своите слаби деца. Но най-много го радват тези, които сами си поставят задачите, смело експериментират, рискуват и приемат живота.

Бог е същество, изпълнено с любов, с радост, което участва в живота, което се интересува от опитностите на всички същества и с любопитство наблюдава пионерите и тези, които са самосъзнателни и които творят, за да види какво са научили.

Допускаш ли, че би могло да му писне, ако всички започнат само да просят и молят? Представяш ли си ти самият да кажеш: «Виж какво направих с живота си. Гордееш ли се с мен?» Така, както би го казало едно дете пред своя баща, когато е измайсторило нещо. Бог не иска децата му да се страхуват от него, защото няма причина да е така. Той обича Творението си и хората, и също иска да бъде обичан, както родителите очакват това от децата си.“

Какво мислите за такъв „Бог“?

Шокирани ли сте или ви допада? Ариан естествено е още млад и се изразява по собствения си начин, доста самоуверено и директно. Но точно това ми харесва. Така е ясно и непресторено.

Децата, с които се запознах, вярваха в един „Бог на любовта“, а Ариан в Бог, който се смее, дори много се смее. Като децата, които току-що са дошли от „небето“ и най-добре знаят какво става там — те се смеят и се радват през целия ден. Защо ли? Защото правят това, което обичат. Когато детето трябва да свърши нещо, което не иска, започва да се бунтува или да плаче. Никога няма да му дойде наум да си играе с друго дете, което не харесва; в това отношение децата са много по-искрени. Но ние, възрастните, които сме научени на „послушание“, които знаем какво е етикет, слугуваме на началниците, боим се от кмета, въпреки че той е последната дупка на кавала. Вместо открито и честно да заявяват мнението си, хората лицемерничат и стават конформисти…

Защо в крайна сметка Бог ни е дал ангели и духовни помощници? За да ни наглеждат? За да ни контролират? Едва ли. Те са до нас заради любовта и грижата, защото сме обичани. Не само от Бог, но и от всички духовни спътници. Те не ни съдят за мислите и постъпките ни, но се радват, когато се развиваме и предприемем приключенско пътуване, защото така стават активни. Те биха могли да ни срещнат с интересни хора и да ни дарят с преживявания или мисловно да ни предадат духовни импулси. Но ако стоим на едно място, ако сами се блокираме, те не могат да ни помогнат.

Представете си го картинно: стъпили сме с единия крак на земята, а другият вече е във въздуха. Но не можем да решим дали да стъпим вдясно или вляво, или може би да отстъпим назад… При това положение и ангелите-пазители не могат да ни помогнат. Те не могат да се проявят, защото не сме готови да се помръднем. Със сигурност биха могли да ни изпратят мисли, за да вземем решение. Но решението е наше.

Когато го направим и в крайна сметка стъпим в определена посока, фините ни помощници отново стават активни и предлагат своята помощ…

Важното е да направим първата крачка. Ако ние станем активни, те също ще ни последват! Както се казва „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“

Бездействието означава смърт, а движението — живот.

Духовните спътници се радват най-вече, когато ние изпитваме радост — сами или в обществото, когато разговаряме на духовни теми, за любов или Бог. Всеки от нас знае, че при подобни разговори човек има усещането, че не е сам в стаята, че въздухът е наситен с добри духове.

И действително е така. Както е казал Христос: „Където двама или трима са се събрали в Мое име, там съм и Аз посред тях.“ Същото се отнася и до фините същества. Когато разговаряме по такива теми с други хора, когато се питаме един-друг и искаме да намерим отговор, при нас винаги присъстват слушатели от духовния свят. Защо? Защото те също се интересуват. Те също учат. Колкото по-ненатрапчив, по-лек и по-топъл е разговорът, толкова по-висши същества идват, защото ги привличаме (според Закона за резонанса) и това им харесва. „Еднаквите хора се привличат.“

Ако разговорът е фанатичен, нетърпящ възражение или шумен, също идват духовни същества — но по-други. Въздухът се разцепва, атмосферата се нажежава, нахлува агресия. Знаем това, когато като деца сме си разказвали страховити истории. В тези случаи отново сме посещавани от духовни същества, на които им харесва някой да спори или да се страхува. Но не се бойте от тях, те само смучат енергия. Ако темата се смени или се извиним на опонента си, ако например като знак за добра воля хванем за малко ръката му и обясним, че не сме имали нищо лично предвид, атмосферата се променя за броени секунди. Дори атеистите или нихилистите биха го потвърдили.

Наистина, толкова ли е трудно да се радваме и да обичаме Бога, както той нас? Нека забравим за миг всичко, което религиите някога са твърдели за него. Нека за малко разсъдим логично. Нашият създател любящ ли е или е наказващ?

Нека се опитаме неутрално да се потопим в тази мисъл; неутрално като малко дете, което след корабокрушение заедно с братчето си се е озовало на безлюден остров. На него растат най-прекрасните плодове и те никога няма да страдат от глад или жажда.

По неясни причини покрай острова никога няма да премине кораб и над него никога няма да прелети самолет, за да повлияят на двете деца и да им покажат какво мислят останалите за произхода на човечеството, на Земята, на космоса, за Бога и т.н.

Вероятно това е най-хубавото нещо, което може да им се случи, защото така няма да са манипулирани и повлияни от външна страна. Според вас наистина ли, понеже двете деца не са кръстени, не са родени в съответната каста или сред един (само) „избран народ“ Бог ще гледа различно на тях? Толкова съм нахален, че даже твърдя, че точно тези деца са по-близо до Бога от всички останали и то по сърце. Защо? Защото са неутрални, не са вкопчени, не съдят и не сортират. Те просто са и това им доставя радост. Те са едно с природата, живеят естествено и хармонично. Те са невинни и свободни от осакатените мисли, които обикновено се насаждат от самите родители, от възпитанието или допира до обществото, което в известна степен винаги е общително.

Поради тази откъснатост, непредубеденост и непокътната, неутрална представа децата биха могли да тълкуват живота, както поискат, защото природата и живота са така изградени, че да наблюдаваме, възприемаме, чувстваме и разберем цялото Творение.

Виктор Шаубергер (1885–1958), гениален австрийски откривател, постигна това в технологично отношение и приложи в уреди наблюденията си върху природата. Когато човек живее съзнателно, осъзнава мислите, чувствата и действията си и наблюдава как резонира и реагира на тях външният свят, рано или късно ще разбере, че това, което излъчва, се връща при него. Ще осъзнаем всички закономерности, за които говорихме в книгата — както и моментното повишаване на вибрациите — ако живеем съзнателно: съзнателно да се храним, да пием, да мислим, да чувстваме, да обичаме…

Ако човек насочи вниманието към живота си и всички дребни събития и повече не ги зачерква като случайности, с времето ще се убеди, че зад всичко се крие определена система — закономерност, — че всичко подлежи на велик план, в който сме поканени и участваме, като зъбните колела в голям механизъм. Всеки от нас е колелце с определен брой зъбци и мястото ни не може да бъде заето от друг. Ако то изпадне, механизмът ще спре да функционира, тъй като се нуждае от съдействието на всеки, за да може животът да прояви смисъла си. Всеки човек в рамките на Творението има определена задача, която само неговата душа може да изпълни. Чак когато всички направят това, играта ще свърши.

Представете си пъзел. Картината се разкрива, когато всички парчета застанат на мястото си. Когато всички отново са съединени, станат едно, когато „блудният син“ се завърне при отеца си — играта завършва.

Дори най-големият ни конкурент или враг има подобна задача. Макар да няма най-малка представа и да се надсмива, той трябва да изиграе своята част. На всички нас ни е дадено време, защото то не съществува в отвъдното. Играем, докато всички достигнат целта, докато всички открият себе си и осъзнаят, че без тях не става, че не могат да не се проявят. На всеки са дадени толкова много животи, колкото иска, за да учи, да учи, да учи…

Моят приятел смъртта!

Смъртта — ужасният призрак за материалистите и „модерния“ Запад. Толкова хора се страхуват от нея. И защо? Защото не знаят кой или какво се крие зад нея. Не я познават, въпреки че са я срещали често.

Незнанието какво се случва при прехода ни в отвъдното кара хората да се боят. Но те самите са си виновни, защото има предостатъчно литература, дори от всякакви религии, най-вече пантеистични, които коректно обясняват нещата.

От друга страна, „смъртта“ веднага не означава „смърт“. Повечето хора всъщност не се страхуват от нея, а от умирането, което би могло да им причини болка. С острие между очите със сигурност е по-неприятно да се умре, отколкото от удавяне; едва ли можем да завидим на умиращите от цироза на черния дроб или от глад.

Човек би могъл бавно да се раздели с живота, или внезапно, ако катастрофира в дърво.

Когато става въпрос за „нормална“ смърт, например на скъпата ни баба, починала на легло, бихме могли да се вслушаме в думите на ясновиждащия Робърт от Вецлар, който на осем години е изпратил своята.

От няколко дена тя била в нещо като полубудно състояние и „смъртта“ й била само въпрос на време. Когато той и майка му застанали до леглото й, Робърт видял из стаята множество сфери от светлина, които се приближили и увиснали на около един метър над баба му. Въздухът започнал да трепти и сферите се уголемили. Смътните форми ставали все по-плътни, докато накрая се очертали силуети от светлина. Робърт ги нарича „ангели без крила“. Според него ръстът им бил около 1,80 до 2 метра, с меки, невероятно красиви, тихи и смирено усмихнати лица. Облечени в бели дрехи и загърнати в бяла светлина, те били там. Едно от тях се отделило от останалите, приближило се до баба му и положило ръце на гърдите й. Горе-долу по същото време останалите застанали около леглото и тихо зачакали. Появили се нови светлини, които кръжали над леглото: червени, зелени, златни и виолетови сфери.

Робърт разказал развълнувано, но с тих глас всичко на майка си, която не виждала нищо. По-късно ми сподели, че усетила как стаята се изпълнила с топла атмосфера, как я обхванало чувство на щастие, което я накарало да избухне в сълзи.

След това момчето видяло как някаква бяла фигура с очертанията на баба му — душевното й тяло — се откъснала и застанала на около един метър над леглото. Той видял тънка сребристо проблясваща нишка, която свързвала душата с тялото — т.нар. „сребърна нишка“, нещо като пъпната връв между душевното и физическото тяло. В този момент баба му се размърдала за последен път в леглото, сякаш искала да каже нещо, но останала безмълвна и неподвижна. Робърт видял как сребърната нишка се прекъснала, белите същества се струпали около душевното тяло и заедно с него изчезнали през стената.

Видението му е класически „преход“, т.е. процес на умиране, който ежедневно се случва в света. С разликата, че той е видял какво става на духовно ниво.

При всеки умиращ човек идват същества от отвъдното — духовни водачи, ангелът-пазител и членове на семейството на душите. Ако става въпрос за убиец, при него е поне ангелът-пазител, който вероятно стои малко настрана. Ако умиращият е бил особено лош, е възможно да са го обградили множество тъмни същества, т.нар. демони, които години наред са се изхранвали от неговата енергия, злоба и гняв. Не е изключено ангелът-пазител да не може да стигне до него.

Когато някой умира, често се случва той да види приятелите си от отвъдния свят, които са застанали край леглото му, защото за него воалът между тукашно и отвъдно вече е станал прозрачен. Ако както при случая с Робърт, присъстват духовни същества, те не само съпровождат душата и правят прехода хармоничен, но и помагат лесно да се откъсне от тялото.

Представата на Флавио е подобна:

„Смъртта не е край на живота, той продължава по друг начин, ние винаги сме част от живота, който идва от Бога и се завръща при него.“⁽³¹⁾

Смъртта същевременно е ново раждане — в отвъдния свят. Както появата ни тук е смърт в духовния свят. Във Втора глава научихме от Пол Мик и Сузане какво означава класическият преход: преминаване през тунел, на чиито край душите и роднините, които вече пребивават в отвъдния свят, ги очаква светлина. На края на тунела радостта от новата среща е огромна. Семейството на душите поема новодошлия и заедно с ангела-пазител го отвежда до нови селения. Там обикновено се намират най-красивите и неописуеми цветя, поляни, градини и цветове.

Както научихме от различни свидетелства, някои от душите остават известно време при своите любими хора, наблюдават мястото на действието, погребението си и т.н. Точно в тези първи мигове след кончината е добре да не се говори лошо за мъртвия, защото той често е още тук и ни чува. Емоционалната травма би могла да попречи на душата да премине в отвъдното. Това е и времето, когато мъртвите се опитват да осъществят контакт с нас — с потропване, поява на телевизионния екран, глас от радиото, включване и изключване на лампи…

След това душата още веднъж вижда всички етапи от своя живот, издържаните и провалените изпити. Още веднъж усещаме как сме се чувствали при различни ситуации и сами преценяваме — не Бог. Нещо като лично правосъдие. Сами избираме живота си преди да се инкарнираме и сами се оценяваме след края му. По принцип ангелът-пазител също присъства и дава обяснения или предложения. Във всеки случай не е нещо, от което трябва да се страхуваме.

Тази фаза продължава понякога по-дълго, понякога по-кратко, но в общия случай медиумът изчаква около три месеца, преди да се опита да осъществи контакт с духа на починалия. Понякога изобщо не е нужно да се осъществява контакт, защото починалият съпровожда посетителите.

Научихме също, че сферата, наричана обикновено „небе“, е място на светлина и хармония, където се срещаме с подобни на самите нас души и членове на семейството. Подобието се диктува от Закона за резонанса.

„Адът“ по силата на същия закон е мястото, където също се срещат съмишленици, но там престъпниците се виждат с престъпници, лъжците — с лъжци, измамниците — с измамници, убийците — с убийци и т.н…

Следователно пребиваването ни там не се определя от Свети Петър или от Господа, а от действието на естествения закон за резонанса. Ясна ситуация, която няма смисъл да дискутираме.

След като знаем за прераждането, за отвъдното, което е населено, откъдето всъщност идваме и където ще се завърнем, логично възниква въпросът как да се отнасяме към смъртта? Нима няма защо да тъжим, нима не е нужно да погребваме мъртвите или поне не по същия начин? Трябва ли шумотевицата около погребенията да се промени? Превзетите речи, ритуалите? Какво оправдание ще имат наложените религии? Всъщност един от основните проблеми е, че те умишлено са фалшифицирали древните текстове, за да всеят страх в хората. Измислили са ада — също така Сатаната — и са отстранили знанието за реинкарнация от Новия завет (на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г.), само, за да запазят позициите си.

Ако хората знаеха истината за отвъдното, най-вече за прераждането на душите, повечето от конфликтите на Земята щяха да изчезнат. Ако повечето от нас знаеха със сигурност, че има прераждане, щяха да имат съвсем различно отношение към живота и физическата кончина. Ако познавахме връзките между отвъдното и нашето битие, едва ли щяхме да се оставим да ни манипулират толкова лесно.

Но нека се върнем на въпроса за отношението ни към нечия смърт. Всяка вяра има свой подход. Индианците и викингите например имат чиста връзка с духовния свят и оживено комуникират с него. Мъртвият там се превръща в герой. В Тибет понякога труповете се разчленяват и са изяждани от лешоядите. В Индия телата се изгарят и следва празник, а кой не е чувал за ритуалите на африканците?

Противоположен е култът към мъртвите на вероизповеданията, свързани със Стария завет. Истинските първохристияни са имали съвсем друго отношение към смъртта, отколкото днешните. По онова време между тях е бил Христос, истинният учител, който им е разказвал за духовния свят и духовните закони, и първохристияните не са се страхували от смъртта, оставяли са се да бъдат разкъсани от лъвове и избивани от евреи и римляни. А днес?

Ние няма да се спираме на това кой къде кога бърка, когато нещата опрат до смъртта на негов близък. Просто ще повдигнем въпроса как човек би могъл да е по-добър и по-адекватен. Кой как постъпва в крайна сметка си е негова работа.

Действително ли тъжим за нашите близки? Или по-скоро, защото са ни изоставили и сме сами? Нека искрено се запитаме и за момент спрем да четем. Защо тъгуваме при смъртта на любим човек или домашно животно? Заради това, че го няма? Или защото е бил не малка част от живота, мислите и упованието ни? Въпреки знанието ни, че има отвъден живот, все пак тъжим. Защо? Заради раздялата?

Излиза, че е заради нас самите. Починалите сто процента са оградени с достатъчно грижи и са се възнесли.

Естествено, всеки тъжи, също и аз, когато повече няма да види даден човек. Спомняме си времето заедно, общите празници, хубавите моменти и чак сега забелязваме как част от деня ни остава празна, защото липсва другарят ни. Във време на траур е подходящо често да посещаваме гроба, да мислим за нашия близък, бихме могли да си спомним за нас самите или за обещание, което някога сме му дали и да направим така, че да завършим нещо, което сме започнали…

Но на гробищата не трябва да се ходи заради мъртвите, защото е сигурно, че там няма да ги намерим. Вероятно малко след кончината им те още са на Земята, но не защото „живеят“ там, а защото са ни придружили. Отвъдното е навсякъде и духовните ни приятели са там, където сме ние и където ги повикаме. Понякога ги усещаме много близо, понякога не толкова.

Моментът е минал и животът продължава. И точно тук започват различията в култа към мъртвите. Въпреки че някой отдавна не е между живите, повечето от хората тичат постоянно до гробищата и не могат да се откъснат от любимия си човек, което им причинява много трудности в ежедневния живот. Едва ли това очакват от нас преминалите в отвъдното. Нали?

Починалата ни половинка едва ли иска да линеем до собствения си край, постоянно да плачем и съжаляваме и да не се срещаме с никой (въпреки че още сме млади)… Наистина ли си мислите, че в отвъдния свят има нещо толкова земно и примитивно като ревност и самота? Естествено не. От всички твърдения на децата става ясно, че там — с изключение на тъмните региони — цари хармония и обединение и като цяло става въпрос за голямо семейство, което взаимно се подкрепя и си помага.

Затова начина на сбогуване е въпрос на съзнание и зависи изцяло от нас. Обстоятелствата и погребенията са повече или по-малко без значение. На починалия му е все едно дали пее църковният хор, дали ковчегът му е от масивно дърво или изкривени дъски, дали надгробната плоча е мраморна или от евтин камък и името му е изписано със злато или просто гравирано. Аз лично смятам това за подробност. Това е култ. В случая нещата опират повече до това, какво ще кажат хората, а не до починалия. Тези оттатък изобщо не се впечатляват дали цветята са свежи и надгробната плоча е полирана, но при всички случаи ще се радват, ако говорим за тях и от време на време вдигаме чаши в тяхно име.

Бих искал да разкажа една случка за дядо ми по майчина линия. (Дядо по бащина линия от години ми помага от духовния свят в писането на книгите ми.) През март 2000 г. с баба, т.е. жена му, посетихме един медиум във Великобритания, защото тя искаше да узнае някои неща за роднините си, а също и как се чувства наскоро починалият й брат. От медиума научихме, че дядо (съпругът й) скоро щял да изостави телесната си обвивка и баба постепенно трябвало да се подготви за това. Тя трябвало да го остави да си отиде. Времето е дошло.

Когато сеансът приключи, Елзи (медиумът) ми каза на ухо, че е въпрос на седмици, но не могла да го каже толкова директно. И така стана.

Всъщност дядо ми от една година повтаряше, че иска да си отиде, въпреки че на своите деветдесет и една години беше с ума си (на деветдесет още караше кола). През последната му година обаче, настъпи силен срив в жизнеността му, което показваше, че няма да издържи дълго. Баба дори казваше, че ако още малко се влоши, ще трябва да го гледа на легло. В крайна сметка моментът да напусне сцената беше настъпил.

Повечето хора дремят и са слепи за знаците, които ни демонстрират, че душата все по-често се измъква и се „наслаждава“ на отвъдното. Говоря за класическия вариант на смъртта. Древните владетели са усещали кога наближава моментът да напуснат Земята и сами са си тръгвали. Не само индианците напускат вигвамите и ескимосите — иглутата си, за да се оттеглят и никога повече да не се върнат. Индийските мъдреци, тибетските монаси и ислямските суфи постъпват по същия начин, защото знаят какво ги очаква.

Дядо също показа, че скоро ще потъне във вечен сън. Както казах по-горе, малко преди да издъхнат старите хора твърдят, че виждат починалите си роднини, които ги очакват. Това категорично показва, че скоро ще се преселят в отвъдното. Единственото, което ни остава, е да направим оставащия престой възможно по-приятен и да ги пуснем.

Лесно е да се каже нещо такова. След 62 години брачен живот хората се познават достатъчно добре, за да знаят кога е настъпил моментът. Но на практика нещата са съвсем други. Дори мислим, че за любимия ни човек ще е по-добре да премине оттатък преди да дойдат страданията и болестите, имайки предвид линеенето на други, но не е толкова лесно да го пуснем. Когато сме живели толкова дълго с някой е по-различно, отколкото ако след няколко години се разведем или скоро загубим партньора си при автомобилна катастрофа (въпреки че е трудно да се твърди нещо подобно). Естествено загубата на партньора, с който сте преживели войната, изградили сте фирма, създали сте семейство, били сте заедно ден и нощ — и то повече от шейсет години — отваря празнина, която едва ли някога може да бъде запълнена. Дори работата, четенето и други подобни занимания не биха помогнали.

Баба естествено също се страхуваше: от самотата, от празнотата, от липсващия другар… Тъй като майка ми също има медиумни способности и още като дете е виждала починали е усетила кога ще почине баща й, дошла да го види от новата си родина Ла Палма. Тя дълго говорила с майка си като подчертавала, че за нея е важно да пусне баща й да си отиде.

Колкото тъжно, толкова и необходимо. Баба го разбра и се опита да се справи сама. Тя поговори за това с дядо и той започна да се сбогува с хората от семейството. По онова време се подготвях за двуседмична екскурзия на гръцкия полуостров Пелопонес и знаех, че докато съм там, дядо ще „изпусне вентила“, както обичах грубичко да се изразявам (дори спрямо дядо си). На ум се помолих да ми даде знак, когато е готов.

В нощта преди да издъхне, сънувах, че ми пада зъб, за което един мой приятел и психолог, който ме съпровождаше каза, че означавало — без да знае нищо за дядо ми — че някой мой близък ще почине. След това за два дни мобилният ми телефон, който беше единствена връзка към мен, падна. По същото време дядо ми е починал.

Завърнал се вкъщи, научих как е станало всичко. Присъствал и чичо от Мюнхен заедно с жена си и двете си деца, които седели до леглото, докато той — с усмивка на уста — спокойно заспал. По-класически не може и да бъде. Малко преди да тръгна за Гърция той престанал да се храни и казал: „Не искам повече.“ По този начин се прощават хората от всички примитивни народи. Мисля, че това е известно на всеки, който поне малко е свързан с природата и познава ритъма или енергийния си потенциал.

Докато пиша това осъзнавам, че на теория е много по-лесно да си вземем сбогом, отколкото на практика. Това ще го потвърди всеки, който е запознат с прераждането и за него това е най-нормалното нещо. Ние знаем, че „след това“ продължава, и че в отвъдното ще се грижат по най-добрия начин за приятелите ни, но процесът на раздялата (и все пак за щастие) е емоционален, защото е част от живота. Раздялата също принадлежи на живота.

През февруари 2001 г. почина наша близка, която през целия си живот се занимаваше с духовни неща и малко преди това с баба отидохме до болницата да й кажем последно сбогом. Бих си го спестил с удоволствие, но духовното ми ръководство каза, че трябва да присъствам. За баба и мен това бяха тъжни мигове. Тя все пак се оказа по-смела и заговори на близката ни, но загуби присъствие на духа и избухна в сълзи. Аз стоях по-настрана с буца в гърлото. Преди да си тръгнем все пак успях да й прошепна няколко думи, че няма защо да се страхува, че „оттатък“ я чакат и ние отново ще се срещнем, на което тя само спокойно отговаряше с „Да“. Не можах да направя нищо повече, защото гласът ми секна. Когато през сълзи двамата с баба напуснахме стаята, осъзнахме, че жената няма да има проблеми при заминаването си. Тя през цялото време беше напълно готова, абсолютно уверена кой я очаква и излъчваше сюблимно спокойствие.

Искам да кажа, че е тъжно, когато се разделяме с някой, който познаваме от години. Възможно е да се просълзим дори след дълго съвместно пътуване. Добре е в такива моменти да показваме чувствата си.

Когато седнахме отново в колата, вътрешният глас ми подсказа, че това е началото за директната среща със смъртта и в бъдеще ще се сбогувам и с други. Каза още, че ще се разделя с много хора и трябва да започна да се „упражнявам“.

Предстои време, в което въз основа на глобалните и националните събития хората ще измират като мухи и затова е важно да ги съпровождаме като знаещи.

В края на март баба отново отиде при британския медиум и без дори да е казала дума, Елзи Пойнтън заяви, че на срещата присъства наскоро починала жена и иска да благодари, че малко преди смъртта си баба я е посетила. Да, така беше… След това разказа как всичките й роднини — нейното духовно семейство — я е посрещнало.

Убедихме се, че нашата близка ни говори „оттатък“. Същото се случи и с дядо Хари. Единайсет дни, след като си замина, той говори на баба чрез работещия телевизор. Тя не разбрала какво точно й казал, но познала гласа му. След това често пъти лампите вкъщи примигваха — най-вече, когато силно мисли за него.

В момента той е избрал друг начин да извести за присъствието си. В дома на баба и дядо има един голям стенен часовник, с два окачени топуза. Два пъти дневно те трябва да се вдигат догоре, за да може часовникът да върви. Часовникът имаше голяма стойност за дядо. Най-вече през последните години, когато прекарваше повечето от времето вкъщи; беше се превърнал в част от живота му, дори в ритуал — да повдига топузите два пъти дневно. Със силен гонг той отбелязваше всеки половин и всеки цял час, но през последните месеци прозвучаваше в друг час — например в 9.19 или 21.51. Убедени сме, че това е дядо, който дава знаци със своя часовник, че е край баба.

След като той се пресели в отвъдния свят, баба многократно говори с него чрез Елзи. Последният път, когато се явиха наши роднини, дядо, нашият шегаджия, ни даде символично послание. Елзи го видя как бута детска количка и с усмивка дава да се разбере, че предстои ново раждане…

Малко след смъртта му по Петдесетница и независимо от баба, баща ми посети конгрес на тема медиумност в Кислег/ Алгой. Там присъствал и германско-британският медиум Дорис Фостър, която провежда индивидуални и групови сеанси (както споменатите в началото сеанси на Пол Мик). Едната от сутрините тя изнася доклад за спиритуалните механизми, свързани с общуването със семейството на душите. Според думите й е нужно продължително обучение, за да се изгради надежден контакт между тук и отвъд. Често починалите почти еуфорично използват всяка предоставила се възможност, за да докажат на земното си семейство, че все още живеят и никой не умира. В отвъдното също имало определени същества, които се координират със земните медиуми — нещо като духовни водачи за тях; те се грижат за „реда“ и най-вече за това при подобни духовно-научни процеси да цари необходимата яснота и сериозност.

Според Дорис при наскоро починалите съществувала голяма опасност силните емоции от двете страни да задръстят контактите, което не е в полза на никого. Тя препоръчва при първата среща да не се вика починалият съпруг/а, а някой по-далечен роднина. Ако това не е възможно, от отвъдния свят първо се явяват още по-далечни родственици. После започваме да размишляваме кой точно беше чичо Карл и т.н. Чак след това партньорът — внезапно — идва и взема думата.

В нашия случай се откри още един вариант за общуване. В Германия Дорис изнася семинари в напълно английски стил. Един от участниците беше рисуващ медиум, т.е. той бързо рисуваше с молив лицата на явилите се отвъдни. През онзи преди обед, докато говорела, той нарисувал първия си портрет на душата, дошла, за да предаде посланието си. Дорис обяснила, че става въпрос за достоен господин, който наскоро е преминал в отвъдното. Още преди портретът да бъде показан на присъстващите, баща ми интуитивно разбрал, че това е дядо Хари, който за пореден път смело се бил „предредил“ (по време на земния си живот той беше индустриален директор, по време на войната — офицер, а след това предприемач, т.е. винаги беше начело). Образът бил ясно разпознаваем и потвърждавал неговата трансцендентална „поява“. Изпратил много поздрави вкъщи.

Следобедът баща ми имал половинчасов личен сеанс с Дорис; дядо Хари отново се появил, описал подробности от погребението си, което много му допаднало, и изявил желание да продължи да бъде глава на семейството. „В живота никога не съм имал време да чета — сега вече не е така и съм се заринал с книги.“

Казал също, че е присъствал на един детски рожден ден, когато съм отишъл с баба на гости при една от сестрите ми. Отново е вярно.

На това място намирам за важно да кажа, че за да може човек да влезе в контакт с починал роднина, дете или партньор, не е нужно непременно да ходи при медиум. Духовното ни семейство е с нас дори да сме нормални граждани без ясновидски способности и да не го виждаме. Естествено най-непосредствена ни връзка е с ангела-пазител, но ако уцелим момента, с нас са още мнозина. Искам да кажа, че ние уверено можем да разговаряме, сякаш те са пред нас, и може би ще усетим присъствието им. Това важи и за починалите домашни любимци. Те също са с нас, както вече научихме от частта за животните в отвъдния свят.

Ако мъртвите ни се явят…!

Спряхме се на идеята, че „трябва да оставим мъртвите на мира“ и констатирахме, че това се отнася до духовно умрелите, а не до починалите ни близки. Все пак аз съм на мнение, че трябва да не безпокоим отвъдното, освен ако нямаме неотложна причина.

Какво да правим, ако мъртвите осъществят контакт с нас? Ако не ни оставят на мира? Ако се явят в съня ни или в дома ни? Те често искат да ни съобщят нещо. Или да си вземат довиждане, или да ни кажат, че са добре, за да не се притесняваме. Не е изключено да искат да ни предадат нещо важно, да разяснят някакво недоразумение или да изкупят „вината“ си.

Понякога желаят да се извинят за болката, която са ни причинили. Някои от тях са взели грешни решения и са накарали партньора или семейството си да страда. Не всички са се разделили в мир и любов. Понякога има кавги и раздори от семеен или финансов характер, завист, ревност, липса на обич, самота и даже насилие. Често някой умира, но емоциите, гневът продължават с години. Един е останал без наследство, друг са го проклели на смъртното ложе…

Как да постъпим?

Ако човек търси душевно спокойствие, е добре да намери медиум, който да му разясни веднъж завинаги ситуацията. Ще повторя, че аз не съветвам просто от любопитство да търсите хора с такива способности. Това не е игра или начин да си убиете времето. Нека си припомним думите на чирака-магьосник: „Той не може да се отърве от духовете, които призовава.“

След многобройни сеанси, които проведох с изследователска цел и тези, на които присъствах, или за които научих от други лица, в деветдесет процента от случаите приятелят или роднината ни в отвъдното вижда нещата по друг начин, отколкото ги е виждал приживе. Всяка душа има възможност да разгледа обективно живота си още веднъж и да познае взаимовръзките. Винаги става така, че на сеансите се стига до извинения. Например, от страна на починалия, който сега вижда различно живота и поведението си. Или от страна на питащия, който се разкайва. Това води до огромно облекчение и изричане на неща, които не са казвани.

Случва се починалият да съобщи на съпругата си къде е завещанието, което семейството напразно търси. Но това не е нищо духовно.

Има редица истории за добри хора и добри ясновидци. Просто няма как да се въздържа да не ви разкажа нещо невероятно, което се случи в семейството ми. От една страна, защото е сто процента доказано — и то от няколко души, а от друга — за да покажа колко прецизен може да е жизнения модел, който поемаме в дадена инкарнация.

След войната дядо и баба по майчина линия отново се върнали в родното си място Бишовсверда (Саксония). Един ден на 1952 г. дядо Хари, който заради войната беше загубил предишната си работа, заедно с баба заминали с влак за Берлин, за да изпратят документите на някогашната си фирма на запад. Малко след Дрезден били претърсени от източната полиция и заради документацията, която открили в тях, ги арестували и отвели в Дрезден. Властите подозирали, че дядо е шпионин на Запада и така двамата останали под строга охрана два дена. Това като предистория.

Няколко месеца по-късно дядо става съдружник в една фирма и отпътува при клиенти в Берлин, за да им покаже колекция от цветя и пера за украса. При посещението си единият от тях го попитал да не би нещо да го тревожи. Той потвърдил, а онзи му казал: „Защо не отидете при г-жа Кардош, тя е ясновидка и ми предсказа бъдещето.“ Господинът бил шапкар. Г-жа Кардош му била казала, че трябва да промени колекцията си и да се насочи към правене на барети, за да му провърви. И действително успехът му бил голям.

Дядо разбрал, че госпожата била германка, омъжена за унгарец. По онова време била доста известна, работела за полицията и помагала при издирване на хора. В същото време съветвала един от най-големите германски концерни по онова време — и то с успех.

И така, той отишъл при нея и си записал час, като казал само фамилията си. Срещата им се състояла след една седмица. Той разказа какво се е случило на притихналото в любопитство семейство. Дядо направо не бил на себе си. Елегантната дама, без да се представи по никакъв начин просто седнала, затворила очи и казала, че

• дядо и баба наскоро са били арестувани,

• трябва да се преместят на запад,

• вижда района на Щутгарт, където те щели да основат фирма. Баба щяла да помага в работата. Виждала голяма сграда с големи прозорци. В началото щели да се опаковат малки пакети, после по-големи, а накрая още по-големи.

• Тя направила жест с ръце пред главата си и казала, че щели да произвеждат нещо, което да се поставя на главата и да блести (като корона),

• дядо в никакъв случай не трябва да участва в съдружие, а да действа сам и

• щели да имат две деца, едно момче и едно момиче. Момичето щяло да се ожени първо за мъж с бяла престилка. Синът щял да има трудности в училище, но това ще отмине и той щял да стане порядъчен човек.

Днес баба може да потвърди думите й на сто процента. Те се преместили в западната част на Германия. От статия в Süddeutsche Zeitung, която получили от своя братовчедка, научили, че край Щутгарт, в Зинделфинген, се продавала някаква фирма. Така те се установяват там и поемат бизнеса за сватбена украса и аксесоари, а по-късно започват да произвеждат венци и други украси за глава с бляскави камъчета. Майка ми се запознава с мъж с бяла престилка, по онова време работещ в дрогерия, който става мой баща. Нещата със сина на баба и дядо в училище също се развиват по предсказания от ясновидката начин. По-късно те създават друга голяма фирма — отново в границите на Баден-Вюртемберг, чиято сграда е с големи прозорци и опакова все по-големи пратки.

Ето ви история! За нея има много свидетели, които по онова време са се забавлявали и са се шегували относно казаното от г-жа Кардош. Между другото, баба и дядо и цялото им семейство са земни и трезви хора. С годините, когато всичко започнало да се сбъдва, изненадата им ставала все по-голяма.

Неизбежно възниква въпросът това какво общо има със свободната воля. Изобщо имаме ли свободна воля или не?

В случая мненията на децата се разминават. Тони, който описва живота като компютър, твърди, че всичко е предначертано — от нас. Според Сузане и Ариан има няколко определени и предначертани от нас пътища и според това какво изберем, достигаме една и съща цел — като интерактивна електронна игра, в която според желанието на участника има различни варианти и изходи. Въпреки различните изходи, целта е една — т.е. пътят. Важното е да изпитваме удоволствие. Това всъщност е казано от истинния учител Христос: „Аз съм пътят, а не животът!“

Ако пренесем това в живота си, се оказва, че всички ние играем една и съща компютърна игра (Планетата Земя). Всеки от нас има дадена роля и може да избере различни решения, да промени посоката на играта и накрая да представи малко по-различен финал. Но тези промени в курса вече са предначертани, защото са вложени в играта от самото начало. В крайна сметка не става въпрос за пет или шест варианта, а за решения, които сме взели или отхвърлили, за да можем, докато играем да натрупаме опит и впечатления. Днес разбираме за една игра, която е била открита от Сидхарта Гаутама Буда хилядолетия преди Христос: „Пътят е целта!“

И така, имаме ли свободна воля или не? На този въпрос бихме казали: „Генерално да, но всъщност не.“ Е, последно?

Казано по-просто: тъй като ние сами изготвяме жизнения си план, моделът възниква по наша воля. Следователно важните етапи в живота ни са предначертани! Но само най-важните. Как стигаме до тях — болезнено или забавлявайки се, зависи от нас. В случая можем да правим вариации с волята си, каквато я познаваме на Земята.

Възниква следващият въпрос. Тъй като имаме за подкрепа свой ангел-пазител и духовни наставници, които вече са запознати с модела ни на живот, и вливат в съзнанието и интуицията ни своите импулси, за да се придържаме възможно най-точно до него, аз отново се питам: колко от „собствените ни решения“ всъщност са наши.

Разказаната по-горе от мен история не свършва до тук. Любопитни, по-късно баща ми и чичо ми (т.е. синът с „училищните проблеми“) отново посещават г-жа Кардош. Пълен провал. Нищо от това, което им е предсказала, не се сбъдна — или поне по-голямата част. Защо? Какво се е случило?

Вероятно постоянно се питате защо аз съм се срещал с толкова много медиуми (повече от сто), а все ви съветвам вие да не го правите? Ами точно, за да намеря отговор като изследовател защо например при мен предсказанията се сбъдват, а при приятеля ми, влязъл след пет минути — не, или обратното.

Опитът ми показа, че верността на дадено предсказание зависи от три фактора:

• от подтика на този, който посещава медиума,

• от подтика и състоянието на медиума и преди всичко

• от това как сме стигнали до него.

Първо за подтика на питащия:

Важно е наистина с какво намерение посещаваме медиум и за какво искаме да контактуваме с духовния свят. Ако е от чисто любопитство или мързел да вземем решение, съществото, което ще говори чрез медиума едва ли ще е „особено извисено“ (нека го кажем наивно).

Нека допуснем, че поводът е особено важен, например тежко заболяване на член от семейството или радикална промяна в живота. Ако е така, сведенията от духовния свят със сигурност ще са по-конкретни. Почти във всички случаи изказванията и указанията са представени така, че да накарат питащия да стане активен и да промени определена ситуация или проблематика.

Вероятно някои очакват, че починалият няма друга работа, освен да обяснява къде е скрил завещанието или парите за черни дни. Естествено не е изключено да се случи нещо подобно, но е рядкост. В повечето от случаите близките ни се явяват, за да ни кажат, че са добре, че се радват да се срещнем, че ни прощават за нещо или самите те да се извинят. Приятелите ни от духовния свят по-слабо се интересуват от материалното, отколкото от душевното ни състояние, от това да следваме собствените си импулси, чувства и мнения. Поради това те често избират индиректни начини за въздействие.

Накратко: никой от духовния свят няма да ни подари нищо — о, не! Духовните ни водачи и ангелите-пазители ни познават достатъчно, по-добре дори от самите нас и знаят кога искаме да се измъкнем за нещо, кога Егото ни се възпротивява, кога иска своето, кога се забавляваме и кога плачем. Те добре знаят кога се чувстваме самотни и изоставени и кога мислим да се откажем, но никога няма да свършат нашата работа или да ни подарят нещо. В крайна сметка ние играем „играта на живота“, за да може душата ни, пребивавайки в това измерение, в материята, да събере всички възможни опитности! Наистина, духовните ни помощници са на наша страна, но само това. Примерите на децата, както и на Сузане и Пол Мик ясно показаха, че децата медиуми нямат никакви привилегии — дори обратното. От тях се иска повече, отколкото от останалите — що се отнася до доверие, дисциплина и отговорност.

От нас зависи да станем активни: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!“, ако бъдем активни, духовните ни приятели ни вземат под крилото си. Но отговорността си е наша. И слава Богу!

Те следват съвета, който сами сме им дали преди да се приземим от „небето“, за да осъществим това, което сме смятали. („Човече, щом сляза долу, ще направя това и това, а после…“) Но има един проблем: прекосяването на реката на забравата (за древните гърци Лета) или целувката на ангела на забравата, или както и да го наричат децата… Ние забравяме всичко — произхода си, връзката с Бога, духовните си приятели, които познаваме от хилядолетия и с които си разменяме ролите (понякога ние сме ангелите-пазители, а те са на Земята). Така след време, когато почне постепенно да се развиделява и да разбираме всичко, бавно, но сигурно осъзнаваме, че като че ли сме глътнали голям залък и всъщност май не мислим точно така, както в отвъдното…

Ето защо нашите близки в отвъдното нерядко ни говорят за предишния ни живот, за да ни изяснят защо днес се намираме в дадена ситуация и какво да научим. Най-важното е да разберем, че ние сме тези, които са пожелали да ни се случи точно това и трябва да се доверим. Да се доверяваме и да рискуваме като нашия личен герой (или героиня) е изключително важно за нас тук, на Земята, като основа на висшите цели. Звездите (известните личности) също не са се родили такива. Зад гърба си имат усилена работа, безсънни нощи, желязна дисциплина, докато се превърнат в това, което са днес. Една американска поговорка гласи: „Човек не може да се изкачи по стълбата на успеха с ръце в джобовете.“ Всички ние знаем колко лесно можем да паднем от трончето…

Качеството на един сеанс е зависим и от подтиците на медиума. Естествено между тях има такива, които се интересуват само от парите. Медиумите, с които аз лично работя (най-вече професионално), виждат дълга си в това откровено да осъществяват контакт с духовния свят и да бъдат чист и неутрален канал за хората в нужда, за да предадат посланията от отвъдното — независимо какво биха могли да означават те за питащия.

Те често казват неща от сорта на „Получих дарбата си от Бога за да помагам на другите, а не, за да я използвам за себе си.“ (Например, за предсказване на числата от тотото, намиране на идеален партньор и т.н…). Съответно някои от тях нямат определен хонорар, а вземат само това, което им оставим. Не е изключено те да ходят на работа и да са на разположение само вечерите или през уикенда. Други са превърнали дарбата си в професия и работят сериозно на приемливи цени.

Днес има такива, които практикуват от десетилетия, понякога имат зад гърба си съответното обучение, както и такива, които говорят пред посетителите си, каквото им падне. Обърнете внимание на критерия, защото не всеки има нужната подготовка или достатъчно опит, за да различава вярното от погрешното.

Преди всичко, трябва да сме наясно с още нещо: много от медиумите вярват, че получават информациите си от тяхното висше Аз, от ангела си пазител или хрониките на Акаша, но реално улавят само подсъзнанието на питащия.

Ето един възможен сценарий:

Вие например сте напълно убеден, че в предишния си живот сте живели в Египет (например сте били фараон) или, да речем, в Атлантида… Това е вашата любима тема, прочели сте един милион книги, посетили сте всички забележителности и обичате да говорите за това с приятели. Понякога сънувате нещо такова. Но това няма какво да се коментира, понякога сънищата показват какво не е обработено от подсъзнанието и какво занимава мисленето ни. Проблемите и необработеният материал се изливат в сънища, за да можем да се освободим от тях.

Въпреки това вие сте убедени, че сте точно определена историческа личност или най-малкото сте живели в някой специален период. Според Закона за резонанса в живота си бихте привлекли медиум, който естествено ще го потвърди — защото ще улови именно вашето подсъзнание, а не ангелът-пазител или дядо ви, или, което също е вариант, той би могъл да ви свърже със съществото, което ви е обсебило.

Объркахте ли се? Ще помогна още мъничко:

В книгата си „Небето е само на една крачка от нас“ британският медиум Пол Мик описва, че на семинар по регресивно спомняне, на който хората под хипноза са връщани в предишен живот, някои от тях са обсебвани от чужди същества. Като ясновидец той виждал, че зад хипнотизирания има друго същество. Хората мислели, че той разказва за миналото, а всъщност информацията идвала от чуждия дух. (Логично погледнато е добре, когато човек провежда подобен сеанс да има при себе си ясновидец, който да каже дали към него не се е прикрепило друго същество, например някой починал. Или да провеждате регресивно спомняне направо при ясновиждащ човек.)

Същото нещо би могло да се случи и с медиума: той да прихваща послания от обсебващото същество, а не от човека.

Не искам още да обърквам нещата, но този вариант не е изключен.

При всякакви видове духовни занимания помнете, че медиумът също е човек като нас. Когато посещавате деца или възрастни медиуми, не го забравяйте. Понякога те също имат лош ден. Може би точно когато сте го посетили. Медиумът е чист и неутрален канал към другия свят само когато е освободен от грижи и външни влияния.

Това, което искам да кажа е, че каквото и да ви каже някой медиум, не се доверявайте сто процента! Приемете думите му като добър съвет, като друга гледна точка.

След всичкия опит, който имам, бих ви посъветвал да сте внимателни. Един медиум не прилича на друг и човек трябва да обърне внимание най-вече на това как е стигнал до него. За висок процент на попадение се смята, когато обстоятелствата, довели до срещата, са по-скоро случайни, т.е. активността не идва от страна на питащия. Допуска се, че той е бил доведен до нас, т.е. духовният свят се е намесил и иска да ни съобщи нещо важно.

„Гневът е ад, а небето е, когато усещаш Бог.“

Маркос на три години

Защо заниманията ни с отвъдното могат да бъдат полезни?

Само по себе си потвърждението, че има отвъден свят, показва, че „животът“ ни на Земята не е нищо друго освен една грандиозна игра, едно училище, в което трупаме всякакъв опит. Аз лично намирам, че контактът с отвъдното, най-вече със семейството на душите, може да отнеме огромно количество стрес и напрежение в дадена ситуация. От гледна точка на духовете един проблем има съвсем различно съдържание и стойност, отколкото ние мислим.

Вече не виждаме физическия живот толкова дребнаво. Много по-спокойно почваме да гледаме на ситуации, за които преди сме си късали нервите или са ни плашели. Какво може да се случи в най-лошия случай? Най-лошото би било т.нар. „смърт“, която след изложените опитности и свидетелства изведнъж се оказа, че вече не е смъртта, която преди си представяхме. Още по-добре: както вероятно всеки, преживял клинична смърт, би потвърдил, състоянието извън физическото тяло е много по-приятно. Човек внезапно се оказва свободен, може да се движи във всички посоки, не изпитва никаква болка (в случай на катастрофа, какъвто бе случаят с мен), започва да вижда ясно взаимовръзките в живота си…

Тринайсетгодишният Маркос го потвърждава. Той описва кома по следния начин:

„Обърнах се и видях светлина. Тя е бяла и много ярка; бях привлечен към нея не от любопитство или желание, а от сила, която е много по-силна от гравитацията. Все едно профучаваш през тунел. Той постепенно се разширява. Тичах към светлината. Не, не беше така. Повече не усещах тялото си, а само тази светлина, от която бях част. Погледнах зад себе си и забелязах оранжева светлина, която ме заля с вълна от енергия. Повече не се съмнявах. След това видях нашата къща. Можех да виждам през стените. Видях тялото си, проснато на леглото. До майка ми имаше лекар, който й каза, че не може да направи нищо повече и че съм умрял в съня си заради изпускане на газ. Майка ми плаче, баща ти я утешава, но и той плаче. Опитвам се да им кажа, че съм добре, че дори не съм бил по-добре.

Виждам подобен на тунел асансьор, който се насочва към тялото ми, но една трета от него е блокирана. Някакъв непреодолим ров ме дели от нашата къща и има опасност да остана от другата му страна.

Спомням си, че в деня преди да умра, газовата ни печка експлодира. Дойде някакъв тенекеджия, но не си свърши добре работата.

Спомням си едно лице. Лице, което не ми говореше нищо. Всичко се нарежда като в пъзел. Бях виждал мъжа веднъж преди това. Беше осъден на смърт. Беше осъден да умре в газова камера. Аз бях съдията, издал неговата присъда, въпреки че не бях убеден във вината му, но съдебните заседатели ме бяха притиснали!

Виждам го да диша, виждам как поема последния си дъх и след това се опитва да не диша, но когато не става, вдишва отровния газ. Ясно виждам пред себе си как таблетката пада в киселината, разтваря се и се отделя отровния газ.

За това отново се връщаме в живота: ние трябва да научим закона за причина и следствие, за да можем някога, да се сломим и то не чрез смъртта!“^{(31, S. 74)}

Ако някой ме попита какво са ми дали езотеричните занимания (дори повечето от нещата да не могат да бъдат „научно доказани“), то това е различният поглед към живота. Станах по-спокоен, по-невъзмутим, по-смел, защото разбрах, че няма да ми се случи нищо, което няма смисъл и което няма да ме придвижи напред по духовния път. Човек вече не гледа на болестта като на болест, а като на сигнал, като указание. Същото е и с нещастията. От живота изчезват понятия като случайност и щастие и се заместват от ново разбиране на духовните закономерности.

Впрочем случайност. Всеки човек, който срещнем, има какво да ни каже. Всеки, който срещнем, по някакъв начин има връзка с нас и има послание за нас. Не е нужно то непременно да е вербално. Би могло да е жест, болка или нещо приятно. Следователно трябва да сме съзнателни с всеки, който срещаме. Понякога в магазина, на касата, някой казва нещо напълно банално на детето си, което ни дава отговор на определен въпрос, тормозил ни дълго време…

Указание

Предложената книга не трябва да служи за рекламна брошура на медиуми и деца медиуми, които да търсите и от които да искате съвети — напротив. По тази причина не съм споменал повечето от имената на децата, за да не възникне култ към някое от тях.

Често съм казвал, че нямаме нужда от никаква чужда помощ — например на ясновидци. Защото, от една страна имаме нашия ангел-пазител, който ни предава „посланията“ си чрез сънищата и интуицията ни, а от друга — ние самите сме медиуми. Всъщност това е най-важният извод от последните страници. „Приливът“ на деца медиуми днес показва заложбите, които се крият в нас и на какво бихме били способни, ако…

За да използвате информацията от сънищата са нужни усилени тренировки (има достатъчно специализирана литература), а за да се възползвате правилно от интуицията, предчувствията и чувствата си, трябва да се занимавате с теми като пътят навътре, ходене в мълчание и преди всичко със силния днес опонент на душата Его-разум. При всички случаи не трябва да загърбваме здравия си разсъдък, както правят децата индиго или децата медиуми, защото нашите предпоставки все пак са съвсем различни от техните. Ежедневното бързане (което също се дообработва в сънищата) и разумното мислене (ориентирано към успеха и следователно все по-безпощадно) са се превърнали в средство за оцеляване — поне така сме си внушили — което изобщо липсва при новите деца. Ненапразно има предсказания за новото време, „че децата ще учат родителите си“. Уха!

След всички предупреждения и препоръки, които изписах в тази глава, се оказва, че Черният Петър отново е в нас! Има ситуации, които можем да разрешим чисто рационално. Обикновено ни липсва смелост, а не информация от отвъдното. Има изпортени ситуации, които едва ли биха възникнали, ако се бяхме вслушали в първоначалните си усещания — наистина краткотрайни и нежни, но все пак доловими в достатъчна степен. Но има и ситуации, в които наистина сме безпомощни и тогава можем да потърсим помощта на духовния свят чрез съдействието на медиуми. Казах го вече няколко пъти и отново ще го повторя: внимавайте, бъдете критични! (Аз лично мога да ви уверя, че когато възникнат лични проблеми, дори обиграни медиуми също търсят помощ при свои колеги.)

Обобщение

Така, нека за малко ударим гонга и да обобщим какво научихме за децата медиуми и какво е важно за нас:

• Освен грубо-материалния има и фин свят, наречен отвъдно или духовен свят.

• Той е духовният ни корен, от който произлиза животът и логично също е жив. Населяван е от духовни същества, които грубо можем да разделим на две групи:

1) такива, които никога не се инкарнират и

2) такива, които се инкарнират на Земята или на други планети, за да натрупат опит за физическия свят. Душите, които се затварят във физическо тяло, след кончината му отново се връщат в отвъдното. За тях смърт не съществува.

Принцип на всички закономерности в Творението — както физическо, така и духовно — е Законът за причина и следствие, според който каквото посеем, това ще пожънем. Въз основа на миналите ни действия страдаме, радваме се, мразим, обичаме, успяваме или се проваляме. Ако сме причинили болка на други, в някой следващ живот ще научим как са се чувствали те; това е валидно за приятните, както и за неприятните преживявания. Ако сме доволни от постигнатото на Земята, оставаме в духовния свят и избираме нови пътища на развитие.

Правилата на всичко съществуващо, „Творецът“ или „Богът“ може да бъде наречен „абсолютна любов“ или „абсолютна светлина“! Всички духовни същества, създадени някога, са били в светлината — ние също! Някои са се отдалечили от нея и пребивават в мрака — отчасти съзнателно, отчасти несъзнателно. Въз основа на липсващата светлина, от която имат нужда, за да „живеят“, те — наричани демони — се прилепват към хората, които са ги „поканили“. Да ги поканим означава в човешката аура да има пукнатини и отвори, т.е. определени пристанища, в които да се установят и да изсмукват енергия. Пукнатините или тъмните петна не са дело на демоните, а на всеки отделен човек — те възникват чрез всякакви форми на опиянение — т.е. в ситуации, в които засегнатият не е на себе си — от наркотици, алкохол, пиене на кръв, омраза, гневни изблици, депресии, самосъжаление…

Тъмните същества не могат сами да се прилепят, а трябва да бъдат „поканени“ (резонанс), което се прави от хората по силата на закона „Подобното привлича подобното“.

• Съществуват междинни светове, които не са съвсем физически, но не са и съвсем отвъдни. Това е светът на природните духове. В него живеят гноми, елфи, феи и коболди, които понякога могат да се материализират и да бъдат видени от хората. Те са като нас, някои са нахални, други любвеобилни, но основното е, че всички обичат да си играят и затова най-често се задържат при децата, които нерядко ги виждат.

• Има ангели, ангели-пазители и духовни водачи, т.е. същества, които съветват и водят душите, инкарнирани в грубия свят. В повечето случаи те са членове на нашето семейство на душите. Когато „умрем“ в материалния свят, те са тези, които ни вземат и ни отвеждат „вкъщи“. Заедно с тях наблюдаваме резултатите от земния си живот и решаваме дали искаме „да слезем“ за пореден път, за да съберем още опит.

• Следователно „мъртвите“ не са мъртви, а се чувстват дори по-добре в духовния свят. Понякога те влизат в контакт с нас или ние търсим контакт например чрез медиум, което не трябва да се прави за удоволствие или от любопитство, а само сериозно или при неотложни случаи.

• Комуникацията за тези, които нямат описаните в настоящата книга способности, се осъществява чрез сънища или интуиция, наречена вътрешен глас. Някои го наричат съвест или инстинкт.

Това е в общи линии.

Нека сега преминем на въпроса как да постъпват родителите с децата, които повече или по-малко плуват в описаните нива и поддържат някаква форма на контакт с финия свят. След това ще поставим важния въпрос какво означава това.

Бележки

[1] Хрониките на Акаша. — Бел.авт. ↑

[2] В българския превод — „в блуждаенето си той е плът“. — Бел.прев. ↑

[3] Ариан се инкарнира за пръв път на Земята. — Бел.авт. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ян ван Хелсинг Децата на новото хилядолетие (10) (Как децата медиуми променят света)

Метаданни

Данни

Децата на новото хилядолетие

Информация

История

Сваляне / Връзки

II част

Глава 7Животът от гледна точка на децата медиуми