Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The department of correction, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Източник: АТИКА

 

Издание:

Тони Бъртън. Наказателен отряд

Издателство „Атика“, София, 1999

История

  1. — Добавяне

8.

Къщата се намираше в южната част на Петдесет и девета улица между Първо авеню и „Сътън Плейс“. Доктор Дънкан Камбъл, сега положен в хладилна камера в моргата, бе живял на третия етаж. Здраво изпотеният Пейдж натисна звънеца под името му. После натисна петте други бутона, подредени до главния вход.

Чу се бръмчене. Пейдж отвори вратата и влезе. В малкото фоайе беше почти толкова горещо, колкото на улицата, където температурата бе надвишила двадесет и девет градуса. Нагоре по стълбите пред него се отвори врата и една жена попита:

— Кой е?

Гласът бе старчески и треперлив.

Преди Пейдж да успее да отговори, в края на стълбището, което водеше към приземния етаж, се появи и мъжка глава. Тъмната му коса бе сресана артистично и по слепоочията сивееше. Красивото му лице бе очертано от идеално оформена челюст и високи скули.

— Дошли сте да помолите за автографа ми или идвате по повод лудия доктор? — попита той. — Приберете се, мадам, и затворете вратата си, докато не ви е хванал ужасният изнасилвач. — Последните му думи бяха за жената горе. Пейдж чу яростен шепот и затръшване на врата.

— Заради доктора — каза Пейдж. Мъжът го изгледа и въздъхна. Беше висок почти колкото Пейдж, но прилепналата му спортна риза и избелели джинси показваха много по-стегната фигура с мускули и тесен ханш. Беше бос.

— Ела долу и питай каквото те интересува — покани го мъжът. — Ти не си полицай, доколкото разбирам. Те вече идваха. Също и от „Таймс“. Една доста заядлива млада жена. Да не очаква човек.

— Аз не съм заядлив — каза Пейдж и извади журналистическата си карта. — Само търся някои факти. Вие ли сте собственик на тази сграда?

— Документът е на мое име — отговори мъжът, докато Пейдж го следваше надолу по стълбите. — Казвам се Чъки Ромпинг. Но документът нищо не означава. Това е Ню Йорк и значи, че наемателите са собственици. Аз съм само техен слуга, техен лакей, който се разправя с боклука, непрекъснатите им оплаквания и ако съм много, ама много добър, те ми плащат някакви мизерни пари, които обикновено закъсняват с по два месеца. Заповядай.

Пейдж последва домакина си по един коридор, украсен с лъскави снимки на актьори. Влязоха в хол с големи прозорци, които гледаха към храстите и розите в градината. Дребно, кафяво куче лежеше върху кушетката, погледна към Пейдж, пролая веднъж и след това го забрави. В ъгъла бе включен телевизор и предаваше следобедната сапунена опера. Стаята миришеше на марихуана и Пейдж забеляза, че Ромпинг държеше между пръстите си кафеникава цигара. Но пък вътре работеше климатик и след уличната горещина стаята бе благодатно хладна.

Пейдж се настани в един платнен сгъваем стол с надпис „Доналд Дък“ върху облегалката и се вгледа в един от героите на драмата, която се развиваше върху екрана, а след това към домакина си.

— Да, това съм аз — призна Ромпинг. — Обичам да се гледам и да анализирам как режисьорите провалят най-добрите ми роли. Аз играя Хамънд. Любовник съм на жената на най-добрия си приятел, а пък той чука сестра ми. И това, разбира се, не е всичко. Искаш ли да смукнеш? Питие?

— По-добре не.

— Решителен млад човек. — Ромпинг седна върху кушетката и като не отделяше очи от екрана, започна да гали кучето си.

— В момента се интересувам от вашия наемател Дънкан Камбъл. Познавахте ли го добре?

— Доколкото ми беше необходимо, благодаря. Досаден стар дядка.

— Досаден ли?

— Той беше наемател — каза Ромпинг, като че това обяснява всичко. — Но пък си отиде и това е добре.

— Бил е лекар, нали?

— Така казваше, така казваше.

— Практикувал ли е в Ню Йорк?

— Според неговите думи е практикувал в щата Ню Йорк. Някъде нагоре в Адирондак към канадската граница. — Ромпинг махна с ръка, като че ли нищо извън града Ню Йорк нямаше никакво значение. — После се пенсионирал и дойде да живее тук със сина си. На третия етаж. Трябва да беше преди малко повече от година.

— Синът му на третия етаж ли е? Мислех, че Камбъл живее сам.

— Така е. Синът се премести. Вероятно му е писнало от стареца, ако питаш мен. Отиде в Илинойс или Чикаго. Или някъде там. И ми остави скъпия доктор.

— Нарекохте го луд доктор. Луд ли беше?

— Вероятно. Както повечето хора в Ню Йорк, нали? Но не става дума за това. Веднъж той ми каза, че лекувал пациенти психари, ненормални, от този род. Прекарал дълги години сред откачалки. Нали докторът, който се занимава с очите, се нарича очен лекар. Значи този, който се занимава с луди е луд лекар. Логично, нали? — Димът започна да действа на Пейдж. Но кой знае защо Савидж се интересуваше от тази история и той продължи да задава въпроси.

— Какво е правел в парка тази сутрин?

— Ходеше там всеки ден. Обичаше да си седи и да гледа как децата и ужасните им майки се въртят наоколо. Отиваше сутрин, връщаше се за обяд, а после отиваше и следобед. През лятото. Понякога и през зимата ходеше. Сигурно е нямал какво друго да прави.

— Какъв човек беше? Не само като наемател.

— Винаги съм си мислил, че има зловещо излъчване. Аз съм много чувствителен към тези неща. Но беше просто една стара развалина. Улиците наоколо са пълни с такива. Хора, които не са се грижили за телата си, никога не са влизали в спортна зала и сега се чудят защо на седемдесет години са се скапали. Сигурен ли си, че не искаш да си смукнеш? Много е отпускащо. — Пейдж поклати глава, зачуден дали хазяинът е поканил и ченгетата да си дръпнат от дрогата.

— Някога казвал ли е точно къде е работил, преди да се пенсионира. На частна практика ли, в болница ли? — Пейдж без голяма надежда търсеше нещо, което да освети някак безсмислената, случайна смърт на един старец в някакъв парк.

— Чакай да помисля. Веднъж ми каза името. Мисля, че беше, когато подписа договора за наем вместо сина си. Държавна болница, каза ми той. Не мога да си спомня името сега, но кой знае защо правя някаква асоциация с дуел.

— Имаше ли някакви приятели, някой, който да е идвал на гости?

— И да е имал, никога не съм ги виждал. Не че ми се е искало. Няма ли да си водиш записки? Мислех, че репортерите винаги си водят бележки.

— Имам добра памет. Ами другите наематели? Разговаряше ли той с тях?

— Не мисля. Всичките са гадна сбирщина. Не се радват на живота, разбираш ме, нали?

— Прилича ми на отшелник, както го описваш.

— Ню Йорк е град на отшелниците. Всички се крият в своите небостъргачи-пещери. Доста варварско.

— Ами синът му? Нямаш ли му адреса?

— Опитай в Чикаго. Казва се Алистър и също като баща си е някакъв лекар. Алистър Камбъл. Твърде, твърде шотландско име.

Пейдж беше готов да се откаже. Все пак Камбъл беше някаква странична линия към главното събитие — отвличането.

— Значи не можеш да си спомниш името на болницата, където е работил?

— Съжалявам.

— Имаш ли телефон и може ли да го ползвам?

Ромпинг въздъхна при тази молба, използваща добрия му характер, но отговори:

— В кухнята. Но се надявам, че няма да звъниш в друг град.

— В Чикаго. Ще ти платя.

Телефонистката в Чикаго каза, че в града имало трима лекари на име Алистър Камбъл. Пейдж откри търсения човек на втория номер, но жената, която се обади, каза, че Камбъл бил отишъл на покупки, за да се приготви за пътуването до Ню Йорк.

— Баща му е бил убит — изрече весело тя. — Трябва да хване сутрешния полет.

Пейдж каза, че ще се обади по-късно.

Той остави десет долара върху кухненската маса и се върна в хола. В изстудения въздух намачканият му и влажен костюм започна да съхне, но димът из апартамента вече му замайваше главата и той реши да излезе на чист въздух на улицата.

Звънецът на входа дрънна.

— А, трябва да е някой от учениците ми — каза Ромпинг. — Давам уроци по актьорско майсторство, с които поддържам клетото си съществуване. — Той отиде да натисне бутона за входната врата, после пристъпи леко към прозореца, където натисна друг бутон. От малкото фонтанче сред шантаво павираната градинка веднага бликна вода. „Част от декора за учениците — помисли си Пейдж. — Не за нахални репортери.“

Миг по-късно една дългокрака млада жена в бели шорти и жълта тениска над кльощавите си гърди влезе, изпъчила напред долната част на корема си. Тя изгледа Пейдж като манекенка, която стриктно спазва заповедта да избягва на всяка цена храната.

Ромпинг я прегърна и я целуна право в устата.

— Боже, Джени — каза той. — Всеки път, когато те видя, все повече изгарям от страст. Познай какво имам! Страхотен, чист перуански! Ще се върна след миг. Този господин си тръгва.

Джени го бе прегърнала през врата и го целуваше по лицето. Ръцете на Ромпинг се бяха плъзнали към задника й и пръстите му се вмъкнаха под шортите.

— Ами апартамента на Камбъл? — попита Пейдж. — Може ли да го видя?

— Боя се, че не — отвърна Ромпинг над рамото на дамата си. — Един ужасно груб полицай прибра ключовете и го запечата. Несъмнено това означава, че ще загубя още от наема. — Когато Пейдж си тръгваше, Ромпинг го изпрати с думите: — Няма да се разсърдя, ако използваш името ми в малкия си репортаж. Почакай, ще ти дам една снимка. Така ще разнообразиш криминалната си страница.