Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The department of correction, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Източник: АТИКА

 

Издание:

Тони Бъртън. Наказателен отряд

Издателство „Атика“, София, 1999

История

  1. — Добавяне

6.

В „Мейфеър“ Пейдж намери едно ъглово сепаре, скрито от по-голямата част на залата, и си поръча един скоч. Мястото се пълнеше бързо с шумната обедна тълпа. По дяволите Съфолк, плажът, чистият въздух и жадните женски, които го дърпат за оная работа. В Манхатън дори и пиячката е по-вкусна.

Ван Алън влезе, взе си една сода от бара и се вмъкна в сепарето.

— Късметлийка съм — каза тя. — Виждам те за втори път в продължение на половин час.

Тя имаше умни, но изморени очи, а между ноздрите и плътните й устни се виждаха тънки бръчици, които бяха по-скоро белег на напрежение, отколкото на смях. А когато се усмихваше, усмивката й бе крива. Пейдж помисли, че на нея й е нужна една седмица на море, където единствената й грижа би била накъде да се обърне върху пясъка на плажа. Нямаше нищо против да я види по бикини. Тя винаги се обличаше в тъмносини или черни костюми, които скриваха фигурата й. Отдавна вече не носеше униформа, но сама си бе създала своя. Сега беше със сини панталони и светлосиня блуза, украсена с фльонга. Носеше ниски обувки. Пейдж се зачуди къде ли държи пистолета си.

Неизбежните слухове за сексуалния й живот обикновено се въртяха около съблазняването на някои по-висши служители, като се има предвид успехът й в кариерата. Пейдж на няколко пъти се бе опитал да я покани на среща, но тя винаги му отказваше достатъчно любезно, но твърдо. Всеки път той се чувстваше като погалено по главата малко момче, което е поискало повече от полагащите му се бонбони. Затова реши, че тя може би не се интересува изобщо от секс.

След всеки отказ Пейдж си казваше, че може би изобщо не му се иска да легне с въоръжена жена. Ами ако носи прикрепен към глезена си пистолет, а той не отговори на очакванията й?

Ван Алън бе живяла повече от година под прикритие, когато работеше в отдела по наркотици. Беше се движила и купувала дрога в някои от най-смъртоносните райони на града. Беше ранявана повече от веднъж и бита на няколко пъти от ченгета, когато бе в положение, при което не можеше да се разкрие.

Имаше награда за стрелба с пистолет и пушка, с което беше предизвикала доста завист сред мъжете състезатели, които твърдяха, че стрелбата е мъжка работа. Преди няколко месеца Ван Алън зае второ място в националното състезание по стрелба на деветстотин метра и бе твърдо решена на следващото да стане първенец, та да видим как ще го преглътнат това мъжагите.

След като получи златна значка, тя си бе създала мрежа от жени информаторки, които наричаше „моите кокошки-носачки“. Беше умна и амбициозна и вече беше взела изпита си за капитан.

Управлението още не беше решило какво да прави с Ван Алън след нелегалното й пребиваване на улицата, свързано с дълга серия разкрити убийства, разследвания на големи престъпления и връзки с ФБР. Управлението все още се ръководеше от надути ирландски и италиански шефове, които негласно смятаха, че ако жените искат да работят в ПУНИ[1], то те трябва да се занимават с изнасилвания, изгубени деца и кражби в магазини. Смятаха, че Ван Алън би срещнала трудности с командването на екип от мъже детективи и поради това я бяха прехвърлили в бюрото за контрол на организираната престъпност на някаква не напълно дефинирана длъжност, която я караше да обикаля непрекъснато града.

Пейдж на няколко пъти бе писал по повод нейни разследвания, беше я обрисувал като Супержена, а за този вид литературни произведения винаги идваше времето за отплата. Той постави лист хартия върху масата.

— Начертай ми парка.

Ван Алън скицира груб квадрат със сребърния си автоматичен молив.

— Тук — заговори тя. — В западната страна се намира пътеката, която всъщност представлява нещо като двойна рампа, която първо се издига на север, а после се спуска на юг към парка. А ето тук се намира вратата, където ти дойде да ми досаждаш.

— Добре, а какво се е случило? — Въпреки необяснимата й липса на романтични интереси спрямо него, той обичаше да я гледа и слуша. Харесваше кривата й усмивка и ниския, тютюнджийски тембър.

— Вратата би трябвало да е заключена с катинар, но всъщност е била отворена рано сутринта, преди да е имало някой в парка. Един от районните полицаи, патрулен на име Фасо, забелязал отворената врата и докладвал. Но докато бюрократите попълнят формулярите в по три екземпляра, за да започнат да действат по този въпрос, нашите приятелчета се качили горе по стълбите.

— Колко са били?

— Трима. Поне засега ги смятаме за толкова. Вероятно са оставили още един долу на пътя с кола. Рискували са. Можели са да слязат долу с децата и да попаднат на патрулна кола и някой добросърдечен полицай, опитващ се да поправи колата им. Обаче по пътя патрулират коли с по един полицай. Значи силата е щяла да бъде на тяхна страна — четири към едно.

— Да, но така или иначе те са нахлули в парка в десет часа сутринта и там е настъпил ад. Били са въоръжени и маскирани.

— Още не сме установили какви са били оръжията им. Все още търсим следи. Веднага след като са влезли в парка, онова ченге Фасо… Джоузеф Фасо… се е появил, защото му заповядали да държи под око вратата, докато хората от управлението по парковете я заключат. Той е видял всичко.

— И им е позволил да се измъкнат с децата? Това сигурно ще се хареса много на комисаря.

— Имало е проблем, умнико. Фасо не е можел да стори нищо, поради сериозните затруднения, като например опрените в главите на децата оръжия и милион пискащи жени. Лошите са отвлекли две деца. Онази жена… чакай малко… Шарлот Уебстър, на двадесет и осем години, майка на две деца, живуща на Второ авеню, се е опитала да ги спре. — Ван Алън говореше така, като че ли четеше записки от бележник. — Сега тя се намира в болницата „Белвю“. Състояние — стабилно. Ще се оправи. Всичко е станало за секунди. Взели са децата, смъкнали се долу по стълбите, качили са се в очакващата ги кола или микробус и изчезнали към центъра.

— На кого са му разписали квитанцията?

— На един мъж на име Камбъл, пенсиониран лекар. Седял е в парка спокойно, когато е станало всичко това. И бинго! Пет от куршумите, които са хвърчали наоколо, докато Шарлот Уебстър се е хвърлила напред, са ударили него. На пейката до него са седели още двама души. Но по тях няма и драскотина. Само Камбъл.

— Как му е първото име?

— Дънкан. Сега му правят аутопсия. Живял е сам в апартамент на Петдесет и девета улица, само на две крачки от парка. Вероятно си е седял там и си е напичал артрита или ревматизма.

— Добре, кои са отвлечените? — Пейдж записваше всичко с ексцентричния си почерк в един смачкан тефтер.

— Първо детето на Уебстър. Боби. На три годинки. Близначето му Иън също е било в парка, но са го оставили.

— Прекрасно. Близнаци, а са взели само единия. Кой още?

— Тор Кардиф на две години.

— Тор? Ега ти името.

— Онези хора не са като нас, Пейдж, и го показват с имена като това. С техните пари не ги интересува какво ще си помислят селяндурите.

— Богаташче ли е? — На Пейдж му се искаше още едно питие, но поръчването му можеше да прекрати потока от факти. Тъй като не си бе облякъл бельото, сега бедрата му направо бяха залепнали за панталоните и той се раздвижи неспокойно.

— Баща му е Томас Дж. Кардиф III и живее в „Сътън Плейс“. Почти милиардер. Заводи за стомана, въглищни мини на запад, притежава голяма част от „Дженерал Мотърс“. Той е един от онези типове, чиито имена не се споменават във вестниците, но е точно като играч на „Монополи“, който винаги преминава на зелен светофар.

— Никога не съм го чувал. Ами детето на Уебстър?

— Е, точно това е малко странно. Името на съпруга й е Чарлз и той е архитект, но е дребосък като теб и мен. Имат четиристаен апартамент над един магазин за домашна техника.

— Значи не са отвлекли когото трябва.

— Възможно е. В този парк винаги е голяма бъркотия.

— Кой е бил с господарчето Тор, когато са го отвлекли?

— Бавачка англичанка. Джули Бромптън. Сега я проверяваме. В Щатите е от около една година.

— Да са поискали вече някакъв откуп?

— Нищо. Сложили сме записващи устройства на всички телефони. Това обаче не го пиши.

— Извинявай за нахалството, но да не мислиш, че престъпниците няма да се сетят, че телефоните се подслушват? Кой отговаря за тази работа?

— Хапчето. Пилсбъри. — Пилсбъри беше заместник-шеф на детективите. Ван Алън не го обичаше, твърдеше, че е тъп и гони слава, което, като се има предвид настоящия й събеседник и дейност, бе странно. А шефът, Кларънс Дейвис, за когото се говореше, че бил настойник и ментор на Ван Алън, изглежда, беше болен и се готвеше да ляга под ножа за някаква операция.

— Какво казват твоите носачки по този въпрос?

— Още нищо. Между другото кой ти е шеф напоследък? — попита Ван Алън. — Още ли е Джек Савидж? Що за птица е той?

— Мисля, че става за изпълнителен директор. Не се занимава с глупости, играе честно. Защо?

— Иска ми се да се запозная някой път с него. — Преди Пейдж да успее да попита нещо, за да разбере какво е намислила, Ван Алън бе привършила содата си и се измъкна от сепарето. — Недей да използваш името ми — каза тя. — Поне засега. Докато не попадна на извършителите.

— Ако ги хванеш, ще изхвърлят комисаря и ще те настанят в неговия стол. Къде да те открия довечера?

— Ще опитам да те потърся в службата. Трябва да тръгвам.

— Ами за бавачката? Къде да я намеря?

Ван Алън си беше отишла. Пейдж се зачуди защо ли иска да се запознае тя със Савидж. Тя беше връзка на Пейдж и не му харесваше идеята някой друг от вестника да се намесва помежду им. Вдигна рамене, поръча си ново питие с едната от стодоларовите банкноти на лейди Джейн и получи с рестото цяла шепа монети. После се зае за работа при телефонния автомат на стената до бара.

Когато го изпратиха от Ню Йорк в провинцията, той бе опразнил апартамента си в Манхатън и сега му беше нужна някаква квартира. Обади се на една безработна актриса, с която се беше запознал преди месец в Музея на модерното изкуство.

Нямаше отговор. Не се включи даже телефонен секретар. Безработна актриса без телефонен секретар бе нещо съвсем неестествено. Може пък най-накрая да си е намерила работа.

Обади се на Лафлеш. Той беше зъл.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си? — попита той веднага, щом чу гласа на Пейдж. — Кажи ми кой, мама му стара, си мислиш, че си, та да се промъкваш така обратно в града? Подла, мръсна змия! Да знаеш, че си на прага на уволнението!

— Ехехе — отговори Пейдж. — Много е шумно тук, та не чувам и дума от казаното. Лафлеш ли е на телефона? Главният редактор ли е?

— Знаеш много добре, че съм аз — тросна се Лафлеш. — Пак пробутваш старите си номера, Пейдж, ама вече няма да минат. Взел съм ти мярката. Затова веднага идвай в службата.

— Не става. Не чувам нищо. Да ги вземат дяволите тези пладнешки пияници. Не знаят да говорят тихо и цивилизовано. Май ще трябва да ида направо при Савидж. Той искаше да говори с мен. Имам нещо добро за отвличането при „Сътън Плейс“.

— Чуй ме добре, Пейдж. Няма да забравя това. Няма вечно да можеш да лижеш задника на Савидж. А когато на него му писне, ще ми паднеш в ръчичките.

— Какво каза?

— Добре, Пейдж. Ще те прехвърля на вътрешните журналисти. Кажи им каквото знаеш да го напишат, а ти ела тук. — Пейдж чу как Лафлеш вика през залата, а после на телефона се обади Либърти.

— Какво имаш? — попита той дъвчейки. Пейдж започна да изрежда фактите, които бе събрал. А Либърти непрекъснато повтаряше: — Да, това го знаем. — Беше част от играта му. Човек никога не можеше да му каже нещо ново. Той винаги го „знаеше“. Но му се наложи да поиска да му бъдат издиктувани отново имената на жертвите.

— Защо да ти ги диктувам, като вече ги знаеш? — попита Пейдж.

— Станал съм педант, човече. Винаги проверявам по два пъти.

— Ами за вратата знаеш ли?

— Вратата ли? О, разбира се, каза ми го един от моите информатори. Но по-добре казвай, за по-сигурно.

— Един от информаторите ти ли? Та ти не си излизал на улицата от двадесет години бе.

— Казвай за вратата и ще се погрижа да ти отпуснат страничната колона. Лафлеш ми го дължи.

— Вратата се намира на южната стена на парка и води надолу към тунела на федералното шосе. Представлява нещо като авариен изход, ако в тунела възникне проблем.

— Това го знам. Колко са стъпалата?

— Двадесет.

— Не са ли тридесет и девет?

— Двадесет.

— По-добре щеше да бъде, ако бяха тридесет и девет. Като в онзи стар филм. С кой беше… Робърт Донат ли? Май по-добре да се върнеш и да ги преброиш отново.

— Чакай, чакай — каза Пейдж. — Вратата е на северната стена. Странно, че и твоите информатори са сбъркали също като мен.

— На северната стена, точно така. Точно така съм записал преди.

Пейдж въздъхна и предаде останалото от фактите.

— Прехвърли ме на Савидж — каза, когато свърши.

— Савидж ли? Какво искаш от Савидж?

— Питай информаторите си. Те сигурно ще знаят.

След като разговаря със Савидж, Пейдж се обади отново на безработната актриса, но пак никой не вдигна слушалката.

Бележки

[1] Полицейско управление на Ню Йорк. — Б.пр.