Тони Бъртън
Наказателен отряд (26)

26.

Отвъд и над западното било на планината се виждаше светлата ивица в небето, но в дълбоката долина, където бе разположен Хамилтън, беше съвсем тъмно. Силният полъх на вятъра от север раздвижваше листата на дърветата в гората и караше въжетата на пилона със знамето да свирят.

— Мислиш ли, че вече са намерили Фере и скапания негър? — попита отново Били Уайдъл. Беше използвал един въглен, който намери в класната стая, за да боядиса лицето си като командос. Тъмната боя подчертаваше блясъка на очите му. Учителя не си направи труда да боядиса лицето си или да си сложи маската. Времето за прикриване беше свършило.

— Няма значение дали са ги намерили. Вече няма — каза Учителя. — Готов ли си? — Моментът за удар бе дошъл и той се чувстваше спокоен. Беше уверен и почти весел. След всичките изгубени години в мъка и злоба, когато бе мечтал за този момент, сега вече нищо нямаше да ги спре да въздадат справедливост на Хамилтън. Всички можеха да смятат това за отмъщение. Но той знаеше, че е справедливост.

— Готов съм — каза Уайдъл. Гласът му беше напрегнат и Учителя го погледна. „Вероятно си мисли за пътя си през планините към канадската граница. Как ще се измъкне на свобода. Нека си фантазира, щом като ще изпълни своята част от задачата.“

Бяха изяли храната си, но оставиха големия хладилник включен. Когато всичко свърши, следователите щяха да разберат с голямо закъснение къде всъщност са се крили.

Всеки от двамата взе по един автомат в ръка, а с другата вдигнаха по един от петгалоновите бидони с бензин. Тихо се измъкнаха през задната врата върху рампата. Другите два автомата бяха преметнати върху гърбовете им. Резервните пълнители тежаха в джобовете на Учителя. Спряха, за да могат очите им да навикнат с тъмнината. Усетиха вятъра върху лицата си и Учителя пое дълбоко въздух. Нощта около училището беше тиха. Всичко вървеше според плана им.

— Отсега нататък — каза Учителя — никакви разговори или звуци, освен ако не е жизненоважно. Нали помниш добре всичко?

Уайдъл изръмжа тихо. След дългите седмици на планиране и двамата знаеха какво трябва и как да го направят, като че ли го бяха тренирали стотици пъти. Били Уайдъл постави ръка върху рамото на Учителя.

— Ако нещо се случи, искам да знаеш, Учителю… Даже и ако не се видим отново… О, как не мога да се изразявам, когато стане дума за тези работи.

— Знам — отвърна Учителя тихо. Познаваха се отдавна и той знаеше част от историята на Уайдъл. Понякога си мислеше, че въпреки твърде различното им минало двамата с Били са жертви на престъпления спрямо деца.

— Преживели сме много неща заедно, Били. И никога не сме се предавали. Същото е и сега. Ако нещо се случи с някой от нас, другият трябва да продължи и да завърши всичко. Така сме се разбрали.

— Ще го направим заедно, Учителю. Ех, представяш ли си какво ще стане с момчетата в Пустошта, когато започнем? Те направо ще подлудеят.

— Може би. Но сега те всички са затворени по килиите си. Не могат да направят повече, освен да разтърсват решетките по вратите. Да вървим.

Те тръгнаха тихо по гъстата трева около училището. Двама мъже, водени от мъка и омраза към града, който бе заслужил справедливата им мъст. При дърветата Учителя тръгна пръв по пътеката, която се извиваше успоредно на пътя към училището. Забавени от тежестта на бидоните с бензин, те се движеха съвсем внимателно, като често спираха да се ослушат. Имаха достатъчно време. А търпението бе нещо, на което бяха свикнали отдавна.

Веднъж замръзнаха внезапно, защото нещо се раздвижи из сухите листа вдясно от тях. Беше катеричка или лалугер. Продължиха напред.

През оредяващите дървета и храсти вече виждаха първите светлини на къщите. Зад тях градът ги очакваше с бледо сияние в нощното небе. Вече беше близо.

Учителя мълчаливо посочи напред и вдясно. Тръгнаха покрай дърветата, докато стигнаха тясна уличка. По нея можеше да се движи само една кола. Тя минаваше покрай задните дворове и водеше право към центъра на града. Единственият звук беше спокойното им дишане и лекото плискане на бензина в бидоните, които носеха. Продължиха напред.

Учителя тръгна по едната страна на уличката, а Уайдъл по другата. Приведени и скрити покрай оградите, които очертаваха дворовете, те приличаха на партизани, които се готвят да нападнат нищо неподозиращия враг. Докато вървяха по уличката, понякога чуваха звуците от домакинствата на близките къщи: тракане на чинии, музика, силен смях. Хамилтън си почиваше спокойно. Но това скоро щеше да се промени.

В края на уличката пътят им бе препречен от редица сгради — магазините и канцелариите, чиито фасади бяха обърнати към главната улица. Отвъд тях на отсрещната страна се издигаше стената, а зад нея Пустошта. Тъкмо когато се готвеха да пресекат към сградите, иззад оградата, до която се бе присвил Били Уайдъл, избухна силен лай.

Миг по-късно едно тежко тяло се удари силно в оградата. Като лаеше яростно и виеше, кучето започна да дращи по високите й дъски. Учителя се съвзе пръв. Той се спусна бързо и се хвърли в сенките под козирката над задната врата на една от сградите, гледаща към главната улица. Уайдъл, треперещ и ококорил очи, го последва. Двамата притихнаха, заслушани в яростния лай зад оградата.

В къщата запалиха лампа и се отвори врата.

— Ще го махна веднъж завинаги този звяр — изръмжа мъжки глас. — Писна ми от оплакванията на съседите.

Част от яростта на кучето вече бе позатихнала и то сега лаеше с монотонността на метроном.

— Престани, Макс! — чу се доста по-наблизо женски глас. — Всичко е наред. Добро куче. — Тя почти беше стигнала до кучето.

— Влез вътре, Макс, и ще ти дам да ядеш. О, моля те, престани да лаеш. — Сигурно дърпаше кучето към къщата, защото лаят намаля и се отдалечи. Накрая престана. Вратата се затвори и светлината угасна. Отдалече се чуваше спор в къщата.

Учителя се огледа. Трябва да бяха зад магазина за зеленчуци. Имаше дървени щайги и обелки от портокали. Усещаше се сладникавата миризма на гниещи плодове. Приклекнал до мълчаливия Били Уайдъл, той пресмяташе. Представи си главната улица, магазините и киното, сградата, използвана от градската управа. Административната сграда трябва да беше през три сгради вдясно.

Сега беше тихо. От време на време се чуваше тихото бръмчене на кола откъм главната улица от другата страна на сградата. Тук бе малко по-светло, отколкото в гората заради светлините от къщите и уличните лампи. Той докосна ръката на Уайдъл и посочи с глава надясно. Стори му се, че вижда пот по лицето на другаря си, но това можеше да е и от боята.

Промъкнаха се покрай задните стени на магазините, където пътят явно се използваше за разтоварване на камионите с доставки. Да, административната сграда се намираше точно там, нещо като кметство, откъдето се разпореждаха с живота на хората извън Пустошта.

Като се придвижваше внимателно на няколко стъпки от стената, Учителя погледна нагоре. Не светеше. Както повечето от сградите, които се намираха покрай главната улица, и тази бе празна по това време. Само в киното можеше да има хора.

Той се върна при Били Уайдъл.

— Хайде — прошепна. Откакто бяха излезли от училището, това бе първата произнесена дума. Докато Учителя стоеше клекнал, вгледан и заслушан в тъмнината, Уайдъл изкачи петте стъпала, които водеха към задната врата. Беше извадил ръкавиците от джоба си. След няколко мига се чу приглушен звук на счупени стъкла, падащи върху земята. Беше тих като звън на монети. Това беше работа като за Джеки Баум, но Джеки бе мъртъв. Учителя продължи да пази. Представи си как Уайдъл бръква зад счупеното стъкло, отключва вратата и влиза вътре, но цели пет минути той не помръдна. Напрягаше се да чуе някаква реакция след счупването на стъклото. Нищо.

Накрая, тих като призрак, той се извърна и изкачи стъпалата. Вратата беше отворена, а Били Уайдъл го чакаше вътре. Оставиха вратата открехната и се заслушаха. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник в канцеларията, която се намираше вдясно от тях.

Изпитото лице на Учителя сега се виждаше в лекия отблясък от уличните лампи, идещ през прозорците откъм главната улица. Той тръгна напред към канцеларията, където стенният часовник отбеляза последния миг от спокойствието на Хамилтън. Имаше бюра, маси и тезгях, всичките затрупани с купчини книжа и писма. Започнаха.

 

 

Пейдж задържа глътка от ледената бира в устата си и зъбите му изтръпнаха приятно. Беше седнал до масата и гледаше лейди Джейн, която бе дошла в кухнята заедно със Савидж преди няколко минути и заяви, че е гладна.

Изглеждаше все така стройна, както преди да заспи на задната седалка на колата, но сега беше препасала бяла престилка и се бе навела пред хладилника.

— Знаеш ли да готвиш? — попита с недоверчив поглед Пейдж.

— Има две неща, в които съм специалист — отвърна му тя. — В спалнята, за което ти знаеш, и в кухнята. Аз съм готвач първа категория. Кордон бльо. Е, почти… Провалих се на изпита за десерти. Това беше, когато мама се беше влюбила в един автомобилен състезател в Париж и искаше да се отърве за известно време от мен. Изпрати ме да работя при главния готвач на „Шарл Льо пти во“. Тези жабарски главни готвачи са доста секси. Мислят само за храна и за чукане.

Савидж хвърли поглед към Кит, който се беше ухилил към нея. Свободното й държане пред момчето го караше да се смущава, но тази закръглена англичанка с немигащ поглед, която се държеше с Пейдж като с пораснало непослушно дете, му харесваше. Дори и да бе усетила напрежението в кухнята, тя не го показа и това помогна то да намалее.

Сега беше накарала баща му да намери подправки и той макар и с нежелание се постара да й услужи. Докато мъжете я гледаха, тя взе пакет ориз и го изсипа в тенджера с вода. После вдигна бутилка готов сос „Томас“ от Северна Каролина, огледа етикета, сви рамене и наля малко в ориза.

С дървения чук се опита да набие зърна черен пипер в четири замръзнали пилешки пържоли, но те отскачаха от твърдата повърхност и тя изруга тихо на френски. Хвърли пилешките пържоли в един тиган, сложи и зърната пипер при тях, и включи газта. Върху пилешкото изля малко течна подправка за салата и лъжица сметана. Наряза лук и няколко сушени гъби, които намери в дъното на хладилника, и ги пусна в тигана. В целия този буламач наля и малко сос от хрян и горчица. Като оценяваше замислено резултата, тя сипа малко бяло вино, а след това добави още.

Савидж кимна на Пейдж, който разбра, че е дошло времето да започне да задава въпроси. Стегна се, като отпи от бирата. Това му помогна, но не много.

— Говорих с Рей Блис, преди да го намушкат в Харлем — обърна се той към бащата на Савидж. — Той твърдеше, че стотици от мъжете в болницата са били напълно нормални. Всъщност мнозинството от затворените там. Каза, че са били хвърлени, всъщност погребани там, защото създавали трудности в затвора.

— Ти повярва ли на Блис, на това копеле убиец? — попита бащата на Савидж.

— Моята работа не е да вярвам или да не вярвам — директно отвърна Пейдж. — Аз само търся и задавам въпроси. После слушам и накрая докладвам какво съм чул и видял. Блис каза, че през цялото време, когато е бил в лудницата, не е бил подложен на никакво лечение, нито пък такова е било приложено на някой от останалите затворници. — Пейдж предпочиташе да си е в Ню Йорк, дори и в провинция Съфолк. Въпреки журналистическия си опит и умения му се струваше ужасно неприятно да разпитва бащата на изпълнителния си директор. Единственото успокоение бе приятният аромат, който започна да се издига от тигана върху печката.

— Блис е излъгал — заяви старецът. — Той винаги си е бил лъжец и изобщо не се е променил. Камбъл отговаряше за лечението в болницата, а я посещаваха и други психолози.

— Били ли сте някога в болницата, господин Савидж?

Лейди Джейн, която си бе наляла малко вино в чашата, сега обърна пилешките пържоли и из кухнята се понесе още по-силен аромат. Тя отпи от чашата и умело прикри гримасата на недоволство от лошото вино.

— Не повече от веднъж или дваж през годините, които служих в управлението. Аз отговарях за затвора, а не за болницата.

— Значи всъщност не знаете какво е ставало вътре?

— Знам, че доктор Камбъл беше добър човек, който се отнасяше сериозно към задълженията си. Той беше добър човек и добър лекар.

— Но не психолог?

— Мисля, че имаше специализация по психология или друга някаква подобна глупост. Но със сигурност разбираше, когато някой имаше проблеми с ума. Ама какво е това, разпит ли? — Старецът гледаше Пейдж с нарастваща омраза, а той отпи отново от бирата си.

— Татко — намеси се Савидж. — Ние не сме единствените, които ще задаваме въпроси. Подозирам, че след всички тези убийства и онова, което може да ги е предизвикало, ще има разследване, а може би и обществено обвинение. Няма да ти навреди, ако ни кажеш своето мнение по този въпрос. Пейдж си върши работата.

— На вашите заповеди.

— Да. Искам да знам истината за всичко.

— Мислиш, че аз лъжа? Ти вярваш на Блис?

— Не съм казал такова нещо. Опитвам се да разбера събитията. Все пак съдиите са повярвали на Блис, нали? — Бащата сви пренебрежително рамене и си взе парче авокадо от дъската, върху която лейди Джейн режеше зелена салата.

— Няма какво да се крие. Няма тайни — каза той. — Ако някой затворник се държеше странно, той биваше изправен пред съда на главния надзирател, а после се отправяше нареждане до Камбъл за преглед. Ако той решеше, че човекът е умствено болен, прехвърляха затворника в болницата. Такава беше системата. От години. А щом затворниците отидеха в съседното заведение, аз повече нямах работа с тях.

— Това може да е помогнало за разрешаването на много проблеми — каза Пейдж. Старецът го изгледа хладно.

— Умопобъркването е проблем — заяви той.

— Наистина ли вярвате, че хората, които Камбъл е определял като луди, са били такива?

— Аз не съм психолог повече от теб или от Рей Блис. Нямах право да споря и да давам мнението си по този въпрос. Това беше отговорност на доктора, а не моя.

— Блис твърди, че причината да бъде изпратен в лудницата, е просто това, че се е опитал да подаде оплакване против корупцията в Пустошта — каза Пейдж. — Затова са се отървали от него, като са го изпратили в болницата.

— Това е неговото твърдение и всичко са пълни глупости. Тогава аз още не бях Главен, но знам, че са глупости. Всеки го знаеше. Онзи тип си беше параноик. И още е. Параноичен убиец с окървавени ръце.

— Съдът, който го е осъдил за убийството на жена му, е решил, че е убиец. Това е така. Но в Хамилтън са решили, че трябва да бъде задържан тридесет години повече от първоначално издадената му присъда.

— Той не можеше да бъде освободен. С убийството на другия тип в Харлем го е доказал. Той е непоправим.

Савидж се размърда на стола си.

— Пейдж — обади се той. — Разходи се. Вземи и лейди Джейн. Идете да пийнете нещо. Нагоре по улицата на ъгъла има кръчма. Кит, а ти защо не се качиш горе да се измиеш? Искам да поговоря с баща си. Насаме.

Пейдж объркано изгледа Савидж.

— Ами пилешкото? — попита той. — Ще бъде готово след минутка. Умирам от глад.

— След повече от половин час — възрази лейди Джейн. — Хайде, Пейдж. Искам да хвърля един поглед на този затвор.

Пейдж стана и тръгна към вратата. Кит изчезна към горния етаж.

— Искаш ли да се обадя във вестника? — попита Пейдж. — Може да им дам телефона ни тук. Лафлеш сигурно е изтормозил тъпия си мозък заради нас.

— Добре — съгласи се Савидж. Изглеждаше притеснен. — Обади им се от кръчмата и им кажи, че съм с теб. Провери дали няма някакви съобщения. — Лейди Джейн обърна пилешките пържоли във врящия сос, сложи капак на тигана и изведе Пейдж от кухнята. Продължаваше да носи престилката си като домакиня аристократка.

— Ще ме хванеш натясно, така ли, момче? — попита бащата на Савидж, когато другите излязоха. Говореше с гръб към сина си и сваляше чинии от рафта. — Ще изкопчиш истината от мен. Така ли?

Гласът на Савидж сега бе прегракнал от гняв.

— Слушай — каза той. — Сгреших. Не исках аз да задавам такива въпроси на баща си. Затова накарах Пейдж. Не се получи. Ти му наговори куп глупости и много добре съзнаваш, че аз го знам.

Баща му се извърна и го изгледа.

— Внимавай — предупреди го той. — Може да си голям шеф във вестника в онзи вертеп, град Ню Йорк, но тук си никой. Съвсем никой. Мислиш, че можеш да се върнеш тук, след като си обърнал гръб на Хамилтън, и смяташ, че можеш да разпитваш и обвиняваш, да цапаш имената на хората, които работят в затвора.

Савидж отвори уста да отговори, но баща му го прекъсна и продължи:

— Не можеш, защото ти не знаеш за какво говориш. Не знаеш какво е в затвора и как стават нещата там. Как трябва да бъде. Ти си един наивен глупак и аз няма защо да отговарям на тъпите ти въпроси.

Савидж почувства властта на човека, който някога бе управлявал живота на стотици престъпници, като физически удар по лицето си. Но ядът му само нарасна от това и той трябваше да се бори, за да се въздържи.

— През последните няколко дни започнах да добивам доста ясна представа какво се е вършело в Пустошта — каза той. — И не ми приказвай глупости за това, че докторът е решавал дали някой е луд или не. Ти просто си викал Камбъл, за да узакони погребването на непослушните, нали? Вероятно не се е налагало даже да казваш нещо. Просто си съобщавал на Камбъл, че мислиш, че човекът е полудял, и той е знаел какво да направи. Ти си изисквал удостоверение от него и да махне съответния човек от главата ти. И той се е подчинявал.

— Много лесно бих могъл да те изпъдя от къщи — заяви баща му. — И съм на крачка от решението да го сторя.

Гледаха се в очите.

— И ти мислиш, че това ще разреши проблема? — попита Савидж. — Мислиш, че въпросите ще изчезнат заедно с мен? Не, ще дойдат по-упорити хора с по-сложни въпроси.

Баща му го гледаше със странен поглед. Савидж помисли, че може би е предизвикателен. Двамата се дразнеха и не знаеха как да спрат.

— Винаги си се мислел прекалено добър за Хамилтън, нали? — попита старецът. — Гледаше отвисоко на хора, които струват десет пъти повече от теб и вършат мръсната работа, за която обществото не желае да чува. Затова си тръгна, навирил нос. Не мисли, че аз не знам какво става в твоята надута, лицемерна глава. И майка ти го знаеше.

— Господи, надявам се никога да не е узнала какво става в Пустошта. Надявам се да не е знаела, че ти погребваш хората живи, щом като не ти вървят по свирката.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Да, и се чудя какво ли е станало по време на онзи бунт преди години. Прегледах вестниците. В тях пишеше за бруталност и убийство на затворници.

— Всичко това са лъжи. Аз бях там.

— Да. Беше, нали? И изпълняваше задълженията си.

— Проклет да си. Проклет да си ти и хората като теб, които изобщо не знаят какво значи да контролираш някои от най-лошите престъпници, стъпващи върху земята. Не, лесно е да си седиш и да хвърляш кал, когато си извън стените, когато не ти се налага да се разправяш с извергите вътре.

— Никой не те е принуждавал да работиш там.

— Напротив, принуден бях.

— От кого?

— От теб. Откъде, мислиш, беше храната върху масата, дрехите на гърба ти? Тогава ти не се оплакваше от моята работа, нали? Приемаше всичко като правилно.

— Да. И все пак не си прав. Ще ти помогна. Ще ти задам един от въпросите, на които ще ти се наложи да отговаряш. Да поговорим за Рей Блис. Ти знаеш, че Блис се е опитал да се изкара луд, когато е бил даден под съд заради убийството на жена си.

— Та този престъпник би опитал всичко.

— Не разбираш ли? Не разбираш ли, че съдът и психолозите тогава са установили, че е напълно здрав, и са го осъдили в съответствие с това. Но ти, Крейн и Камбъл сте решили друго. Решили сте, че е луд, и той потънал в болницата, където останал, докато федералният съд не се произнесе, че вие тук ръководите един ГУЛАГ. Същото е и за останалите. Странно как така са били нормални, когато са влезли в затвора, при това то е било установено от съда, а щом са попаднали при вас, са станали луди и е трябвало да бъдат заключени в болницата.

— Предлагам ти да си тръгнеш, преди да сме стигнали до скандал.

— Само това ли можеш да кажеш?

— Няма нужда да казвам и дума, момче. Знам, че не сме направили нищо лошо, каквото и да са решили онези проклети съдии. Мекушавите винаги са готови да обвиняват другите. Никога престъпниците. О, не! Забравете за жертвите. Мислете само за бедния, неразбран убиец, крадец и изнасилвач. Опитайте се да го разберете и да му помогнете. Забравете надзирателите, които трябва да се разправят всеки ден, всяка нощ с лайнарите, които пълнят затворите. Осъдете ги и ще се почувствате по-добре. Скапани двуличници. Това сте вие.

Бащата на Савидж отиде с тежки стъпки до вратата и я отвори.

— Предполагам, че току-що отговори на въпросите ми — каза Савидж. — Ти си се чувствал в правото си да погребваш хората, защото са били убийци, крадци и изнасилвачи. Независимо какво казва законът. Тук ти си бил законът.

— Махай се. Не те искам в тази къща. Мога само да благодаря на Бога, че майка ти не е тук да чуе тези глупости.

Савидж тръгна. Помисли си, че по ирония на съдбата баща му бе изрекъл точно онова, което си бе мислил, идвайки насам. Погледна назад. Баща му беше застанал съвсем неподвижно и гледаше към тъмнината отвъд прозореца. Под електрическото осветление внезапно му се видя стар и изморен. Савидж отвори уста, за да каже нещо, но вместо това сви рамене и излезе от къщата.

Колата на полицая отвън тъкмо потегли бавно към главната улица. Савидж спря на тротоара и помириса въздуха. Миришеше на изгоряло. Чу тичащи крачки и след миг Пейдж застана задъхан пред него. Едва си пое дъх.

— Значи всъщност не са идвали заради баща ти — изрече накрая той. — Идвали са заради града. Подпалили са го.

Първоначално мислите на Савидж бяха толкова объркани от онова, което се бе случило, че не разбра казаното. Но после погледна към нощното небе и видя нарастващото зарево над къщите. Чу понесения от вятъра рев и пукот на пожара.

* * *

В главната канцелария на сградата на градската администрация Учителя и Били Уайдъл грабеха хартия и я изнасяха. В коридора, под стълбището към горните етажи бяха натрупали цяла купчина. Работеха заедно, като добре трениран отбор. Накрая беше готово и те се отдръпнаха. Учителя отвори своя бидон с бензин и сладникавата миризма изпълни ноздрите му.

Той плисна бензин върху хартията. Когато бидонът се изпразни наполовина, той се извърна и направи пътечка от течността към канцеларията, откъдето бяха изнесли хартията. Вътре плисна останалия бензин върху пода, бюрата и стените, и хвърли празния бидон. Помисли, че мирише като в рафинерия. Започвайки от задната част на сградата, пожарът за изпепеляването на Хамилтън ще се е разгорял добре, преди да бъде дадена тревога.

Сградите по тротоара на главната улица, които гледаха към затвора, бяха притиснати една до друга и нищо не можеше да попречи на огъня да се прехвърли. Бяха ги проверили по време на посещенията си тук. Всички бяха дървени. Старо, сухо дърво.

Учителя вдигна втория бидон с бензин. Сега трябваше да действат бързо. С напрегнато лице Уайдъл запали клечка кибрит и я допря до купчината хартия. Когато огънят пламна уверено, той хвърли клечката сред напоените с бензин хартии. Учителя вече бе излязъл през задната врата и слизаше по стълбите, когато димът избухна в яростен пожар. По коридора пробяга пламък и навлезе в канцеларията. Чу се внезапна въздушна вълна като от преминаващ бърз влак и от купищата хартия избухнаха огнени езици. По това време Били Уайдъл също бе излязъл от задната врата и тичаше надолу по стълбите.

— Направихме го, Учител — извика той триумфално. — Всичко пламна като пещ. — Той грабна бидона от ръцете на Учителя и тръгна бързо към задната стена на следващата сграда. След като бе мълчал досега, вече се кикотеше необуздано, викаше и скачаше.

Учителя разбра, че сега няма да може да го накара да млъкне, и затова не се и опита. Вече нямаше значение. За миг той гледа как Уайдъл залива с бензин вратата и стените на сградата, както и кашоните, разхвърляни по земята.

— Огънят прочиства — извика той.

Светна кибритена клечка. Пламъците близнаха стената и се насочиха към издадения балкон на втория етаж. Северният вятър грабна огнените езици и ги понесе по-нататък. Били Уайдъл крещеше като луд. Скачаше и се смееше. С почерненото си лице приличаше на полудял дявол, дошъл от ада, за да подложи на огнено пречистване малкия град.

Учителя се отдалечи и се извърна само веднъж да погледне назад. Прозорците на административната сграда пукаха и хвърчаха като от пистолетни изстрели, а през тях се виждаше, че сега във вътрешността като буря бушува пожар. Вторият етаж бе в пламъци и покривът вече гореше.

Но още не беше свършил. Той се извърна и се отдалечи.

При третата сграда Били Уайдъл хвърли дървени щайги към стената и изсипа последните капки бензин. Може би вятърът бе понесъл някоя искра. Никога нямаше да узнае. Но дървените щайги внезапно пламнаха като че ли подпалени с факла. Бензиновите изпарения подеха злите езици и ги хвърлиха върху Били Уайдъл. Обгърнаха го. Косата му пламна, огънят проникна през ноздрите му, обхвана ръцете и дрехите му. След миг той бе като жива факла, горящ от глава до пети.

Ако се беше хвърлил на земята и се бе изтъркалял в прахта, може би щеше да има някакъв шанс. Не голям, но шанс да оживее.

Но Били Уайдъл побягна. Той бягаше и пищеше заслепен, като човешка факла, когато се блъсна в оградата, където кучето се бе нахвърлило към тях. Пламъците го обхванаха изцяло и повече не го изпуснаха от горещата си прегръдка.

Той се обърна и опита отново да побегне, а вятърът разгаряше пламъците, докато заприлича на ужасна, почерняла, ревяща гротеска на човешко същество, вече паднало на колене и придърпано към земята.

Привлечени от избухналия в сградите пожар и писъците на горящия човек, започнаха да се трупат хора. Някои хукнаха за вода, но разбираха, че всичко е безнадеждно. Били Уайдъл бе подпалил Хамилтън и огънят го бе кремирал.

* * *

Пред къщата на бащата на Савидж Пейдж говореше задъхано.

— Господи, целият град е в огън. Започнал е от сградата, която се намира срещу главната порта на затвора…

— Административната сграда.

— Точно тя. Вече почти е изгоряла, но е подпалила всичко наоколо си. Може да изгори градът.

— Подпалвачество ли е?

— Така смятат. Няма начин да се разпространи така бързо, ако не е направено нарочно. Боже, какъв материал! Ами ако се подпали затворът? Навсякъде летят искри.

Савидж и Пейдж сега вървяха по наклона към главната улица. Мирисът на изгоряло тук бе по-силен и Савидж усещаше топлината, идеща откъм пожара.

— Обади ли се в редакцията? — попита той.

— Да, но това беше преди да разбера, че градът гори.

— Добре. Обади им се пак и им кажи да видят дали не могат да изпратят фотограф. В Лейк Джордж може да намерят и да наемат някого.

Улиците бяха се оживили. Хората тичаха, викаха. Сред фученето на пожара Савидж чу сирени и звънци. А когато стигнаха главната улица, се чу друг звук, който върна спомените му години назад. Беше свирката на затвора, която пищеше с ужасяващо предупреждение.