Тони Бъртън
Наказателен отряд (16)

16.

Лейди Джейн му беше купила три чифта летни панталони от „Калвин Клайн“, които му ставаха точно. Чорапи, бельо и половин дузина спортни ризи с избродирано малко зайче встрани върху гърдите.

Събуди го в девет и веднага поиска така нареченото от нея „лудуване“, но той поне бе успял да се наспи през нощта. Дали му се искаше да мисли така, или тя бе станала по-нежна и спокойна? Поднесе му овесени ядки, мляко и му свари няколко яйца. После го гледаше как се храни, докато самата тя отпиваше от кафето си.

— Ще давам вечеря — каза му тя. — Ще те запозная с няколко приятели, може би Мери Мъжеядката и онзи известен нов писател Майки Макгавърн. Можеш да си поговориш с тях за литература, постмодернизъм, биографии и други такива работи.

— Кога?

— След един-два дни.

— Ще бъда много зает.

— Сигурна съм, че можеш да отделиш малко време. Всъщност знам, че можеш. — В гласа й отново прозвуча заповедната нотка и Пейдж се зачуди дали не е време за нова декларация за освобождение от британското господство. Но се въздържа.

— Разбира се — отговори й той, а след това се обади в презвитерианската болница „Колумбия“. Блис беше в тежко състояние и не допускаха посетители, но имаше известна вероятност да се оправи.

Той се обади на Савидж и му съобщи за нещастието с Блис.

— Кога ще можем да говорим с него?

— Още не знаят. Продължава да е в кома.

— Бъди там, за да разбереш, когато дойде в съзнание.

— Ако дойде. Слушай, чудех се какъв ти е интересът към Блис. Мисля, че не си ми казал нещо.

Обаче Савидж беше затворил.

Пейдж размисли дали да не си купи бяла престилка и стетоскоп или пък да наеме, но накрая отиде в болницата и каза на момичето на рецепцията, че е детектив от 26-и участък, носещ нова заповед за полицая, който пази Реймънд Блис.

Насочиха го към третия етаж, където в коридора видя униформения, седнал на стол и мрачно загледан в знака „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Пейдж се запъти бързо и авторитетно по коридора и когато стигна до ченгето, заяви:

— От прокуратурата. Отвори. Трябва да взема показания от Блис.

Ченгето остана разплуто в стола и погледна към Пейдж с нежните си като на куче очи.

— Добре — каза той. — Влизайте, сър. Но ако го сторите, аз, разбира се, ще трябва да ви арестувам за представяне на фалшива самоличност и още няколко други неща. Ще ги измисля, докато се придвижваме към участъка.

— Полицай, много ми е важно да говоря с господин Блис — примоли се Пейдж. — Толкова е важно, че съм готов да възнаградя щедро помощта ти.

— Пресата, а? Може би ще те арестувам също и за опит за подкуп. Поне ще се отърва от тази досадна работа тук.

— Естествено, аз имах предвид, че мога да подпомогна кариерата ти. Една думичка където трябва…

— Еее, благодаря, ама кариерата ми се развива добре, откакто сестра ми започна да излиза с комисаря.

— Не разбираш. Този Рей Блис ми е приятел. Вчера прекарах цялата сутрин с него и помогнах на полицията с жизненоважна информация, след като бе намерен. — Вратата до ченгето се отвори и отвътре излезе Ван Алън, следвана от лекар в бяла престилка.

— Пейдж, какво правиш тук? — попита тя. Отново бе облечена в един от тъмните си костюми с панталони.

— Изпълнявам задачи.

— Натискаше се да влезе, лейтенант — намеси се ченгето. — Опита да ме подкупи. — Човекът продължи да се изтяга на стола си.

— Пейдж винаги ползва чекове при подкуп — каза му Ван Алън. — И те винаги са непокрити, така че няма значение. Но така или иначе, не се опитвай да хитрееш, докато си тук, полицай. Начинът, по който си седнал в този стол, създава твърде домашна атмосфера.

Ченгето кимна.

— Благодаря, лейтенант — отговори той. Ван Алън се готвеше да каже още нещо, но вместо това погледна доктора. — Искате ли кафе, докторе?

Той погледна часовника си.

— Може, но набързо.

Двамата се отдалечиха по коридора, следвани от Пейдж.

— Как е Блис? — попита той.

— Забележително добре — отговори докторът. — Силен старец се оказа. — Докторът беше от китайски произход с кръгло, усмихнато лице. Гладките му бузи блестяха, като че ли бе скрил в устата си електрическа крушка.

— Ножът е минал съвсем близо до аортата, която излиза от лявата камера на сърцето. Още милиметър и с него щеше да е свършено. Но всъщност ножът е пронизал дроба му.

— Не сте длъжен да разговаряте с Пейдж, докторе — прекъсна го Ван Алън.

— Знаеш ли, че аз открих Блис — каза й Пейдж. — Може би съм му спасил живота. Но не очаквам да получа някаква благодарност от теб.

— Благодаря — отвърна Ван Алън. — Разбира се, докторите сигурно също са свършили някаква работа.

В кафенето на Пейдж му бе разрешено да им купи кафе и тримата седнаха при масата в ъгъла.

— Блис говори ли? — попита Пейдж. Кафето имаше някакъв странен вкус.

— Не и с мен — призна Ван Алън.

— Говореше със сестрите — намеси се докторът. — Разправял им някакво съдебно дело. Помислили, че е адвокат.

— Има ли повдигнато обвинение? — попита Пейдж.

— Не, но ще има.

— Ами убитият? Идентифициран ли е?

— Защо се интересуваш от всичко това, Пейдж?

— Ако ти ми кажеш защо се интересуваш от него, ще ти кажа и аз.

— Добре, нека бъде по твоему. Отвличането в парка.

— Пустошта.

— Какво знаеш за Пустошта?

— Рей Блис е бил там в болницата. Подготвям материал по този въпрос. — Докторът ги гледаше объркано, а после се извини и си тръгна, като каза на Ван Алън да го повикат, ако има нужда от него.

Пейдж бутна настрани своята чаша.

— Не ми подсказа за Махони.

— Не успях да те намеря.

— Защо се интересуваш от Блис?

— Заради Мики Фин.

— Хайде да не започваме пак. Кой пък е Мики Фин?

— Един пияница от парка при „Сътън Плейс“, който е видял как отключват вратата, за да могат похитителите да влязат откъм тунела. Открих го и прекарах с него известно време, докато ядеше пица и разглеждаше снимки.

— И той е познал някого?

— Да, един закоравял рецидивист на име Джеки Баум, пуснат от Пустошта преди около година. Бил в затвора за въоръжен грабеж и преместен в съседната болница, защото го освидетелствали за луд. Оставил една млада жена парализирана за цял живот и затова е бил затворен. Приятел на Рей Блис. Ама това кафе е ужасно.

— Намери ли този Джеки Баум?

— Намерих го. В моргата. Чист късмет е, че направих връзката. Трупът на човека, когото е заклал Рей Блис, е на неговия приятел Джеки Баум.

— Господи, че за какво ли Баум и Блис ще започнат да се ръгат един друг?

— Точно това съм дошла да разбера.

— А какво казва Блис?

— Нищо. Не обича ченгета.

— Би трябвало да му покажеш топлата и загрижена страна на личността си.

— Ще му покажа вътрешността на килията, щом се изправи на крака.

Пейдж удари с юмрук по масата.

— Хей — възкликна той. — Имам страхотна идея.

— Да бе, така си и мислех.

— Аз ще отида да говоря с Блис. Той ще се открие пред мен, защото не съм ченге и защото вече сме говорили веднъж и той знае, че може да ми има доверие. — Пейдж беше възхитен от идеята си. — Смятай, че си извадила късмет, задето дойдох. Да вървим. — Пейдж се изправи, но Ван Алън остана на мястото си.

— Чакай малко, Спиди Гонзалес. Блис е арестуван и няма да позволя цивилни като теб да говорят с него. Освен ако не присъствам — добави тя след кратко мълчание. — Дори и това не е прието, но обстоятелствата биха го оправдали.

Пейдж отново седна.

— Как ще го направиш? — попита той. — Ще пропълзиш в стаята и ще се криеш под кревата ли? Той няма да говори дори и с мен, ако ти си наблизо. Знаеш го добре. Пък и освен това ще трябва да му прочетеш правата. Позволи ми сам да поговоря с него. Не забравяй, че аз съм трениран да запомням. Ще ти кажа всичко, което той ми разкаже. Става ли?

— Трябва да бъда вътре.

— Слушай, какво губиш? Без мен няма да получиш нищо. С мен поне ще разбереш нещичко. Казвам ти, той ме познава. Прекарахме няколко часа с него, преди да го ранят, и той ми разказа всичко за онази болница.

— Все още съществува необходимостта да му бъдат прочетени правата.

— О, хайде сега. Няма да ти се налага да използваш онова, което ще каже. Особено пък пред съда. Нямаш нужда след всички други доказателства, с които разполагаш. Важното е, че Блис може да те отведе до похитителите. Може да е един от тях. Да вървим.

Този път Ван Алън се изправи.

— Добре — съгласи се тя. — Но трябва да получа разрешение от доктора.

 

 

Блис лежеше по гръб с изпънати върху чаршафа ръце. От тялото му към различни бутилки и машинарии излизаха снопове тръби. До леглото имаше кислородна бутилка, апарат за обдишване и дефибрилатор. В носа му бяха пъхнати тънки тръби. Стаята бе полутъмна от спуснатите щори, но Пейдж успя да види, че очите на Блис са затворени.

— Рей — обади се той тихо, когато приближи леглото. Докторът бе казал, че не бива да остава повече от десет минути. Блис отвори очи и погледна тавана. Пейдж пристъпи напред и застана така, че старецът да може да го види.

— Как си, Рей? — попита той. Очите на Блис се спряха върху него.

— Това си ти — каза той. Гласът му бе слаб, но ясен. Изкуствените зъби бяха поставени на мястото си.

— Аз те намерих в апартамента ти, Рей. Успях да те докарам в болницата тъкмо навреме.

— Къде е ченгето?

— Отиде си.

— Не обичам ченгета, независимо дали са мъже или жени.

— Разбирам те. Какво се случи, Рей? Да не си се сбил?

— Вярно ли е, че Джеки е мъртъв?

— В моргата е. Какво стана?

— Горкият Джеки. Не можеше да го стори. Защото бяхме приятели.

— Какво да стори?

— Нищо.

— Слушай, Рей, попаднал си в сериозна неприятност. Ще те обвинят в убийство, когато излезеш оттук. А може би и още докато лежиш в това легло.

— Аз не съм убил Джеки. Беше нагласено.

— Ако те осъдят, отново ще попаднеш в затвора. Може би пак в Пустошта. Ще кажат, че всъщност са били прави по отношение на теб. — По сивкавото и изпито лице на Блис плъзна бледност. Където и да го изпратеха, след като бе постигнал ликвидирането на онази болница и с това бе унизил системата, надзирателите щяха да го поемат с най-голямо удоволствие. Но така или иначе не му оставаха много години да живее. И щеше да умре в затвора. Но той остана мълчалив и дори и да усещаше отчаяние, не си позволи да го покаже.

— Кой уби Джеки, Рей?

— Не биваше да убиват Джеки и не биваше да се опитват да убиват мен. Също и стария Главен. А са го свършили.

— Кой го е свършил, Рей? Четиримата, които срещнах на стълбите ли?

— Господи, той сигурно е луд.

— Кой е луд? — Пейдж усещаше как започва да се ядосва и трябваше да си наложи да се държи спокойно. Беше сигурен, че отговорите на всички въпроси, които го измъчваха, се намират у дребния човек, лежащ пред него. Но пък все едно, че бяха затворени в някакъв сейф.

— Няма да кажа нищо повече. Предполагам, че ченгето чака отвън. Чака теб. Дали пък не са сложили подслушватели в стаята?

— Ще те върнат в Пустошта, Рей. Ще се радват да го направят.

Блис трепна, но устните му останаха здраво стиснати.

— За всичките години, които прекарах в „Синг Синг“, „Атика“, Пустошта и болницата, нито веднъж не съм пропял. Един път в „Атика“ ме завряха в дупката, защото не пожелах да им се правя на канарче. Няма да започвам сега и това е.

Погледът му се отмести от Пейдж към тавана. Макар да се гордееше с това, че никога не е портил, по изпитото му лице сега се четеше скръб.

— Когато спасяваш живот, не означава, че издаваш някого. Те може би планират да убият още хора. Ти би могъл да ги спасиш, Рей. — Пейдж добави след кратка пауза: — Както аз спасих теб. — Нищо не постигна. Блис нямаше да проговори. Лежеше там и гледаше в тавана. Пейдж разбра, че няма да чуе нищо повече.

— Съжалявам, Рей — каза той. — Ще направя каквото мога за теб, но те няма да те изпуснат. Може би ще успея да ти съдействам поне да не те пращат в Пустошта.

Блис не даде знак, че е чул. Той разглеждаше тавана, все едно че бе сам.

Ван Алън не бе впечатлена от опита на Пейдж.

— Ако е било нагласено, защо не каже кой го е направил?

— Когато излязох от апартамента му, на стълбите имаше четирима. Всичките изглеждаха ужасно заплашително. Може би те са го нагласили. Може би те са били похитителите.

— Как изглеждаха?

— Беше твърде тъмно, за да ги разгледам както трябва. Всички бяха бели, но едва ли бих ги разпознал, дори и да минеха по този коридор.

— Ега ти репортера — възкликна униформеният, който продължаваше да се изтяга на стола си.

— Може да са били просто хора, които живеят в сградата.

— Казаха, че били приятели на Блис. Откри ли нещо повече за отвличането?

— Туй-онуй.

— Какво стана с жената, която е била простреляна? Може ли да говоря с нея? Ще стане хубав материал.

— Намира се в Кънектикът. Възстановява се при една приятелка, която също е била в парка, когато се е случило всичко. Мелиса Фокс. — Ван Алън даде адреса на Пейдж. — Само си загубихме времето.

— Грешиш. Един опитен човек, опитен наблюдател знае, че атмосферата и онова, което е останало неизречено, е почти толкова важно, колкото казаното. — Пейдж млъкна внезапно. Ван Алън се отдалечаваше по коридора.

— Пък и освен това той поне говори с мен — викна подире й Пейдж.

После погледна полицая.

— Все пак бъди нащрек, полицай. Иначе Блис може да се освободи от маркучите, да скочи от леглото и да изчезне.