Тони Бъртън
Наказателен отряд (19)

19.

Бренан, рошав и очилат копист, не обичаше вестника, редакторите и репортерите. Но се отнасяше добре към фотографите. Беше завършил с отличие школата по журналистика в Колумбийския университет и смяташе, че това му дава право да заема място на репортер. Най-малкото. Всъщност би могъл да ръководи някое от чуждестранните бюра или поне вашингтонския офис.

А вместо това прекарваше безполезно времето си в носене на кафе и закуски на заседналите зад бюрата си редактори и репортери или разнасяше наоколо напечатаните материали. По време на футболния сезон той отговаряше за залаганията. Свободните си минути използваше за седене пред който и да било неизползван компютърен терминал. Бренан беше истински хакер. След като бе влязъл в секретните файлове на вестника, той знаеше колко изкарва всеки и кой има забележки в досието си.

Пейдж го спипа при пейката на копистите и го попита дали е зает. Бренан си режеше ноктите.

— Разбира се, че съм зает — отговори Бренан. — Какво искаш, Пейдж? — Той презираше Пейдж както всеки от останалите журналисти, които заемаха място, което би трябвало да е негово.

— Можеш ли да влезеш в личните файлове?

— А папата католик ли е?

— Трябва да бъде, нали? — отговори замислено Пейдж. — Ето каква сделка ще сключим. Ти влизаш в един от тези файлове, а аз казвам за теб няколко добри думи пред Лафлеш. Може пък да те направи репортер.

— Е, благодаря, Пейдж. Може пък да ти бъда задължен за главоломната си кариера, а? Само че Лафлеш те мрази. Не бива да ме вижда даже да разговарям с теб.

А Лафлеш със закопчано сако наистина се взираше откъм бюрото си към Пейдж като лъв в клетка, съблазнен от разлюляната трева на саваната.

— Ако влезеш в тези файлове, ще ти бъда задължен. Това как ти звучи?

— Страхотно. Двадесет долара обаче звучат доста по-добре.

Стиснаха ръце при петнадесет долара.

— Къде са парите? — попита Бренан.

— Ще ги получиш, когато аз получа разпечатката. И моля те, хвърляй ноктите си на друго място, а не в кафето ми.

— Господи. Добре, чий файл искаш?

— Савидж. Виж дали можеш да откриеш нещо за миналото му. Бивши съпруги, деца, роднини, образование, такива глупости. Колкото повече подробности намериш, толкова по-добре. Това ще ти е добра практика, когато станеш репортер.

— Не ми трябва практика. Аз съм готов. Мисля да сменя името си на Ланс Бялото перо — туземен американец — и да кандидатствам в „Таймс“. Ще им кажа, че съм неграмотен, за да ме вземат по-лесно.

— Когато влезеш във файла на Савидж, виж дали няма някакви роднини някъде в Пустошта, дали се споменава за човек на име Рей Блис или някакви затворници.

— Какво си намислил, Пейдж?

— За момента е тайна. Ще ти кажа по-късно. Кога можеш да ми дадеш данните?

Бренан каза, че ще използва терминала в библиотеката и че не може да напусне мястото си, докато не свърши работното време. Пейдж трябваше да почака.

Тогава отиде да се срещне със Савидж.

— Е? — попита изпълнителният директор.

— Започва да се изяснява — отвърна Пейдж. — Като лабиринт е, но мисля, че виждам светлина.

— Казвай.

— Камбъл, докторът, когото застреляха в парка. Не е било случайно. Говорих с Шарлот Уебстър, жената, която раниха при отвличането. Тя си почиваше в Кънектикът с някаква приятелка. Мелиса Фокс.

— Е и?

— Слушай сега. Мелиса ми каза, че тя е видяла как един от нападателите в парка се прицелва право в Дънкан Камбъл. Настоява, че не е било случаен изстрел, за да накара хората да наведат глави или да залегнат, а нарочно премерена стрелба, насочена единствено към Камбъл. Пък и като си помисли малко човек, всичко съвпада.

— Продължавай.

— Онова отвличане няма никакъв смисъл. Да си правят толкова труд за планиране, намиране на оръжията, отключване на вратата. Да се качат по стълбите и да избягат незабелязано обратно, а когато са взели каквото са искали и са се измъкнали, какво? Не се обаждат за откуп. Изоставят децата и си тръгват. „Пардон, извинете, да забравим. Каквото станало, станало.“

— Тогава заради какво е била цялата работа?

— Прикритие. Истинската цел на цялата им операция е била да убият Камбъл. Те са грабнали децата само защото внезапно се е появило ченгето. Децата не са били целта им, а само Камбъл.

Савидж го гледаше и размисляше.

— Следва убийството на Джеки Баум, освободен от Пустошта. После Махони. Той вероятно е бил губернатор, когато тези типове са били в болницата. Как да не е виновен? А не знаем още колко други може да са били убити от тези типове, без да са предизвикали подобни подозрения.

— Не можем да бъдем сигурни, че всички те са били в болницата.

— Те познават Блис и трябва да са били там. Казвам ти, че това са група бивши затворници от лудницата в Пустошта, които си отмъщават на хората, които са ги затворили там. Страхотна история.

— Много добре, Пейдж. Но защо тогава Блис и неговият приятел са се намушкали взаимно? Сигурен съм, че и за това имаш отговор.

Пейдж замълча.

— Е, не съвсем — каза накрая. — Може би и убийците се прочистват. Животът е сложно нещо. Трябва да се поработи още по този въпрос. — Това беше черта на редакторите, която той особено мразеше. Те винаги търсеха пропуски в материалите му.

— Ето какво ще направиш — заяви Савидж. — Ще се върнеш в презвитерианската болница и ще говориш с Блис.

— Пазят го. Едно ченге и един доктор.

— Погрижил съм се за това. Заеми се с Блис, да видим какво ще излезе.

 

 

Пред стаята на Блис седеше друго ченге. То погледна прес-картата на Пейдж и каза:

— Можеш да влезеш.

Пейдж беше впечатлен. Савидж трябва да е раздвижил някои от връзките си в полицейското управление.

Блис изглеждаше малко по-добре. Бузите му бяха придобили малко цвят. Маркучите все още бяха пъхнати в носа му, но повечето от останалото оборудване, с което го бяха върнали към живота, вече го нямаше. Той слушаше мълчаливо, когато Пейдж му разказа какво е открил: за Камбъл, Махони и Баум.

— Запълни празнините — каза му Пейдж. — Така ще отървеш себе си. Обещавам ти го.

— Ти да не би да ръководиш прокуратурата? — Гласът на Блис бе значително по-стабилен. Очите му отново светеха.

— Ченгетата ме помолиха да говоря с теб. Ти каза, че не си убил Джеки Баум и аз ти вярвам. Тогава какво ти коства да кажеш какво се е случило?

— Не съм предател.

— Това не е предателство. Ние вече знаем повечето от станалото.

Мина почти половин час, но Пейдж усети, че ще убеди стареца. Накрая Блис се съгласи.

— Добре. Ще ти кажа какво стана. Но не заради мен. Заради Джеки. Те са копелета.

Когато свършваше разказа си, Блис каза:

— Те твърдяха, че са убили също и стария главен надзирател Крейн. Някъде в планината. — Блис не се интересуваше от никой от останалите. Само от Джеки и неговата вярност, която му бе струвала скъпо.

— Все още не разбирам — намръщи се Пейдж. — Защо са поискали да убият теб и Джеки? Какво сте им направили?

— Беше Били Уайдъл. Той ме мрази.

— Защо?

— Той винаги се опитваше да изнасилва някои от по-младите в Пустошта. Аз и Джеки му попречихме на няколко пъти. Така и не ни прости. Той е психопат.

— Дори и да е така, защо Учителя и другият не са му попречили?

— Не знам. — Блис изглеждаше изморен и блед. — Вероятно не са ми вярвали, че ще си държа устата затворена. Може би са решили да угодят на Били Уайдъл, за да го задържат в групата. Не знам. Те са убийци. Какво значение имат един или два трупа в повече?

Пред болничната стая Ван Алън гледаше през прозореца на коридора към облаците над града. Поради сенките и нюансите те приличаха на изтъркан мрамор. Когато Пейдж излезе, тя се обърна.

— Проговори ли?

— Да. Ти ли уреди да ме пуснат при него?

— Че кой друг освен твоята кръстница вълшебница?

— Савидж с теб ли го уреди?

— Да. Какво ти каза?

— Господи, ти познаваш Савидж? — Пейдж я изгледа замаяно. Не му харесваше чувството, че е станало нещо, за което той не знае.

— Пейдж, аз познавам всякакви хора. Какво каза Блис?

Пейдж й разказа.

— Всичко това е в негова полза. Оправдава го — каза Ван Алън, когато той свърши.

— Но не означава, че не е вярно.

— Преди много време се отказах да имам доверие в престъпници като Блис. Може да е вярно, а може да не е. Ще видим.

В службата Бренан го посрещна с протегната ръка.

— Двадесет долара — каза той.

— Петнадесет. Къде е?

Бренан взе петнадесетте долара и му подаде кафява папка.

— Не я чети тук — каза той. — Твърде много любопитни има.

Пейдж отиде с папката в тоалетната. Савидж бе работил в три други вестника, преди да постъпи в този, където започнал като криминален репортер за Бруклин, преместил се в отдела за новините, бил номиниран за наградата „Пулицър“ за серия от статии за гангстерите, станал отговорен редактор и изпълнителен директор. Разведен. С едно дете. Завършил колеж в Бингамтън. Специалност история. Роден и отраснал в… Мамка му… Хамилтън!