Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The department of correction, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Рени Димитрова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
История
- — Добавяне
22.
Патрулният полицай Деймиън Вогън беше гладен, притеснен и ядосан. За трети път през този месец го викаха в дома на Ковалик заради семеен скандал. Това си беше работа за шерифите, но те винаги твърдяха, че са заети, и го молеха да помогне. Полицията в Олбъни работеше в сътрудничество с шерифите, но той не можеше да се отърве от чувството, че шерифите му струпваха семейство Ковалик на главата само за да се присмиват, щом изключат радиостанцията си за връзка с него.
Опита се да отхвърли неприятното подозрение, че онези селски ченгета се подиграват на един кореняк от Бруклин, задето е навлязъл в тяхната територия на белобради старчоци. Допреди няколко години щатската полиция се състоеше само от бели мъже. В службите никой не протестираше, но той знаеше, че хората са недоволни от набираните напоследък все повече чернокожи и жени. По радиостанцията беше чувал епитети за „новаците“. Майната им. Не можеше да прехвърля всеки проблем върху цвета на собствената си кожа или пък на тяхната.
При Ковалик винаги беше едно и също. Първо той се хващаше за бутилката, а след това за косите на жена си. Лошото беше, че тя никога не пожела да напише оплакване. Вогън паркира синьо-жълтата си патрулна кола върху неподстриганата трева до тротоара, сложи си униформената шапка и тръгна по пътеката към увисналата портичка, където жената го чакаше с червени петна по челото и бузите си.
— Той каза, че ще заколи мен, а после и себе си, ако не му кажа къде са парите — заяви тя. Гласът й бе спокоен и монотонен, като че ли докладваше за получаването на поредната разписка. Косата й беше навита на ролки и бе облечена в син костюм с панталони и мръсни чехли. Може и да е била хубава някога, но сега очите й бяха изморени, а кожата сивкава. Ковалик седеше при кухненската маса. До лакътя му имаше празна чаша и бутилка. Един ръждясал нож лежеше в другия край на масата. Разрошената му коса падаше върху очите. Краката му бяха боси и мръсни.
— Не иска да ми даде парите — заяви той, опитвайки се да говори с достойнство. — Те са си мои, а тя не иска да ми ги даде.
— Това са пари за храна — отвърна тя. — Той все пие, а ние гладуваме.
Ковалик измърмори нещо, изправи се с клатушкане и отиде до олющения хладилник. По вратата с магнитчета бяха налепени букви, които оформяха думите „САЩ ЗАВИНАГИ“. Когато отвори хладилника, кухнята се изпълни с воня на развалена риба. За трите си години в северната част на щата Вогън бе виждал също толкова, ако не и по-бедни бели, колкото и в Браунсвил. Ковалик се върна с кутийка бира, която отвори пътьом.
— Последната — каза той. — Ще пийнеш ли, полицай? — Той подаде кутийката на полицая и половината от бирата се разля по униформените панталони на Вогън.
„Господи, семейни разправии!“ Предпочиташе да попадне в престрелка. След двадесет минути Вогън бе разрешил проблема. Ковалик си поля главата със студена вода и вече успокоен, каза, че ще си легне. Ножът беше прибран в чекмеджето до следващото му напиване. Не, госпожа Ковалик нямаше да напише оплакване, благодаря.
— Той ми е съпруг — каза тя. — Не мога да сторя това, нали така?
Вогън ги посъветва да отидат в службата за семейна консултация, но знаеше, че само си губи времето. Той или все пак по-добре някой шериф щеше да дойде пак, когато в ръцете на Ковалик отново попаднеше пълна бутилка. Добре поне, че нямаха деца, та да ги тормозят. Той се върна в колата и се обади, за да докладва, че спорът е разрешен. Усещаше мириса на бира от панталона си.
Още ядосан, той се върна на шосе номер 9, западно от Нортуей, и се насочи на север, когато по мрежата беше разпространено съобщението за убийството на Морган. Съобщаваха на всички за трима мъже, явно въоръжени с автомати, бивши затворници, убийци и изнасилвани. Имаше и още, но това беше главното. Нямаше описание на нито един от мъжете или колата, с която може би се придвижват. „Щом като убийството е извършено преди шест часа и те са се насочили на север, може вече да са пресекли границата и да си пият питието в някое бистро в Монреал — помисли той. — Но по-скоро са тръгнали на юг към кръстовището, за да се изгубят в Ню Йорк.“ Сега повече го интересуваше хамбургерът, който щеше да си хапне в закусвалнята на кръстовището. Можеше да си поръча и парче от соления кейк на Джени.
Пътят на две мили южно от закусвалнята беше пуст. Виждаше се само някакъв черен форд „Таурус“, скрит под листака на страничната лента. Вогън можеше и да не го забележи, ако слънцето не беше блеснало по капака му. Той натисна спирачки, зави и мина в страничната лента. Двама мъже. Може да са спукали гума. Когато Вогън спря, видя, че прибраха крик в багажника и затвориха капака. Той съобщи по радиостанцията регистрационния номер от Ню Йорк и мястото, откъдето се обажда, след което слезе от колата. Мъжете стояха и го чакаха от двете страни на колата си. На средна възраст, обикновени.
— Трябва ли ви помощ, момчета? — попита той.
— Спукахме гума. Няма проблеми. Сменихме я вече. — Единият беше с кафяви джинси и бяла тениска, а другият с разкопчана на врата спортна риза и бежови панталони. Във вида им нямаше нищо особено, но Вогън внезапно изпита странно чувство. Като че ли някой бе пуснал парче лед по гърба му. Спря на няколко крачки от колата. Ръката му докосна револвера в кобура.
— Шофьорската книжка и регистрационния талон — каза той. Никой не помръдна. Те просто го гледаха. Сега той разбра. Вогън беше патрулен полицай от три години и никога не бе използвал оръжието си освен при тренировки. Но сега револверът се намери в ръката му за миг. Надяваше се, че не греши. Точно тази сутрин Вогън бе се скарал на малкия Деймиън-младши, задето бе пипнал револвера му, висящ в кобура от стола. „Оръжието се пипа само когато има нужда“ — беше му казал той. Сега насочи револвера първо към единия, а после към другия от мъжете.
— Застанете зад колата — каза той. — Никакви резки движения. Пръстът ми е нервен.
Усещаше 38-калибровия револвер стабилен и успокояващ в ръката си. Мъжете се спогледаха и единият от тях вдигна рамене. Двамата пристъпиха и застанаха до багажника. Никаква кола не минаваше наблизо, пък и бяха доста скрити под дърветата и храстите. Не се виждаха от шосето.
— Обърнете се с лице към проклетата кола — изрева Вогън.
— Поставете и двамата ръце върху багажника и разкрачете крака.
— Единият се подчини, а другият се поколеба, но накрая също се подчини. Вогън реши да ги претърси. Спортната риза висеше над панталона и би могла да крие оръжие в колана. Дано да не е така. С един би могъл да се справи, но двама вече бяха много. По-добре да се обади по радиото. Господи, ами ако е хванал типовете, които търсят всички? Принуди се да успокои надигащата се в него еуфория. Ако тези са типовете от Олбъни, къде са им автоматите? Не можеше да рискува да провери колата, защото онези бяха двама. По-добре да се обади.
— Ако някой от вас мръдне, ще си го получи, мамка ви — изрева той. Две коли минаха по шосето. Едната изпревари другата, но шофьорите май не забелязаха сцената, която се разиграваше върху страничната лента. Застанал в бойна поза с оръжие, насочено към двамата, Вогън бавно започна да отстъпва към колата си. Двамата мъже извърнаха глави да го гледат.
Точно когато стигна колата, той чу звук зад себе си и през ума му блесна мисълта, че онези трябваше да са трима. „Господи!“ В този миг, когато се бе приготвил да се обърне внезапно, нещо го удари жестоко по главата. Болката го прониза.
Силата на удара бе такава, че горната част на тялото му се изви вляво, но преди това 38-калибровият му револвер гръмна. Така и не разбра дали това бе рефлекс, или пръстът му се бе свил умишлено, но преди да изпадне в безсъзнание, Вогън чу изгърмяването. След това, докато падаше, оръжието изхвръкна от ръката му и изтрака на земята заедно с тялото му.
Все още хванал дебелия клон, който бе взел от земята под дърветата, където беше отишъл да се изпикае, Учителя се наведе над Вогън и повдигна клепача му. Полицаят беше в безсъзнание. От дясната страна на главата му течеше кръв и той дишаше хрипливо. Шапката му с широка периферия бе още върху главата, но ударът я бе изместил встрани, така че лявата буза на Вогън се бе притиснала върху нея като във възглавница.
— Учител. — Мъжът вдигна поглед. Били Уайдъл гледаше към падналия върху задния капак на колата Фере. Докато двамата го гледаха, Фере бавно се смъкна надолу и застана на колене, като че се молеше, опрял тяло в задната част на колата. Миг след това той се пречупи на две и полегна върху пръстта. Учителя се приближи бързо до тялото му и го обърна. Фере беше улучен в гърба от случайния куршум на полицая, а изходната рана, от която изтичаха червата му, бе огромна, като че ли някакъв железен юмрук бе пронизал тялото.
— Представяш ли си? — повтаряше Били Уайдъл. — Представяш ли си? — Учудването му бе толкова голямо, че за момента май не разбираше опасното положение, в което се намираха. Полицейската кола, снабдена с радио, би могла да привлече вниманието на всеки минаващ моторист. В краката им лежеше труп, а малко по-нататък — полицай в безсъзнание.
— Вземи коланите — каза Учителя. — Ще завържем копелето и ще го хвърлим в гората. — Гласът му бе хладен и спокоен.
— Това копеле уби Фере — изгледа го Били Уайдъл. Яростта замени изненадата. — Този мръсен негър уби Фере.
— Вземи коланите — нареди Учителя. Той се извърна и се приближи до патрулната кола. Двигателят й продължаваше да работи. Той седна зад кормилото, затвори вратата и зави към дърветата, откъдето бе излязъл преди минути. Учителя натисна газта и премина през храстите. Едно паднало кленово дърво едва не го спря, но той натисна още по-силно газта, премина пред дънера и продължи напред. Като въртеше силно кормилото вляво и вдясно, Учителя закара колата на около десетина метра навътре, където по-дебелите дънери на близко разположените дървета му попречиха да продължи. Погледна назад. Гъстите храсти закриваха колата. Само внимателно претърсване би могло да я разкрие.
Радиото изпращя и оживя.
— Виктор Три-нула, отговори — изрече женски глас. — Виктор три-нула, отговори.
Учителя се наведе напред и завъртя копчетата. Радиото замлъкна. След това той тръгна обратно, като изправяше полегналите храсти и заличаваше следите на колата. В този момент откъм пътя се чу изстрел.
Били Уайдъл беше роден и отрасна в двустайна колиба с пръстен под, без стъкла на прозорците, в покрайнините на Сънфлауър, Алабама, недалеч от брега на Мисисипи.
Беше на осем години, когато за пръв път обу обувки — изтъркани гуменки, дарени от баптистите. Не знаеше кой е баща му и доста отрано реши, че и не иска да знае.
Беше най-малкият от трите момчета, всички от различни бащи, родени от Сара Уайдъл, която понякога работеше на бензиностанциите по кръстовищата, докато колата й не се счупи окончателно и повече не можеше да стигне дотам. След това тя почти не се занимаваше с нищо, освен да забавлява случайни посетители и да пие бирата, която те донасяха.
Повечето от съседите им бяха негри и в училището, където учеха братята Уайдъл, преди да ги изключат, имаше 90 процента негърчета, включително и всички учители. С обикновената за децата жестокост негърчетата се подиграваха на белите деца, които живееха бедно като тях.
— Ей, бедняшки бял боклук, по-нисък си от корема на змия…
Върху прашното каре, което служеше за двор, Били Уайдъл се научи да се бие от ярост и унижение, докато накрая го оставиха на мира и само по-големите негърчета понякога му се подиграваха злобно.
Беше почти на десет години, когато разбра какво става толкова често през нощта в стаята на майка му. Той лежеше върху потрошената кушетка и се потеше в ужасната тъмнина, заслушан в шепота, скърцането на матрака и стенанията оттатък. Понякога накрая майка му си изяждаше боя от поредния посетител. След като получи един юмрук, който го повали на пода, Били се научи да не опитва да се меси.
Някои от посетителите му подхвърляха четвъртдоларова монета, а на два пъти получи по цял долар. Повечето бяха бели, но имаше и черни. Той мразеше всички. Когато събра кураж да попита майка си защо спи с негри, тя първо не му обърна внимание, а после каза:
— Всички са копелета. Няма значение дали са негри или бели.
Тя се отнасяше с безразличие към Били. Той и братята му бяха просто поредният товар в безрадостния й живот.
Беше само на тринадесет години, но доста едър въпреки глада, който му бе постоянен спътник. Тогава от Бирмингам пристигна Великият маг, за да бъде проведено ритуално запалване. Били извървя повече от три километра, докато намери поляната. Коли, пикапи и камионетки с пушки върху задните седалки бяха подредени от двете страни на пътя и под светлината на факлите той забеляза кръста, готов за подпалване. Издигаше се на десет метра височина и бе заобиколен от мъжете от Ку-Клукс-Клан, облечени в бели раса и високи, островърхи качулки. По-голямата част от тълпата обаче беше с обикновени дрехи. Имаше и жени. Всички пляскаха по лицата и ръцете си, за да се предпазят от комарите, а някои отпиваха бира от кутии. Докато се промъкваше към кръста, вляво от него стана някакво сбиване. Една група мъже, някои в раса, а други в обикновени фермерски дрехи, крещяха на двама мъже, които бяха наобиколили. Единият държеше фотоапарат.
— Скапани шпиони от север. Дошли са да разказват после лъжи за нас — викаше един от тълпата.
— Негърски подлоги!
— Проклети янки!
Един едър младеж в джинси и бяла тениска се хвърли напред и прасна с юмрук лицето на фотографа. Беше като сигнал. В следващия миг тълпата се хвърли и двамата изчезнаха сред размахани ръце и крака. Били Уайдъл гледаше очарован. Би се радвал, ако можеше и той да се присъедини в ритането на двамата чужди, но не можеше да се приближи достатъчно.
Боят приключи, когато Великият маг в пълно облекло с всички регалии и кръг върху гърдите си се приближи и заповяда на последователите си да се отдръпнат. Единият от двамата лежеше в безсъзнание, а другият се търкаляше, стенейки върху земята.
Великият маг Джон Букър се огледа и повика двама униформени шерифи, които бяха стояли настрани и наблюдаваха боя. По-дебелият от тях бе вкарал Били в ареста, когато момчето открадна един часовник от „Улуърт“ в Сънфлауър.
— Стига им толкова. Махнете ги оттук — каза Букър. Гласът му бе тънък и странно контрастиращ с мистерията на расото и маскираното му лице.
— Да ги затворим ли? За неприлично държание, може би нападение и непозволено влизане в забранена територия? — Шерифите се държаха така, като че ли Букър им беше началник.
— Не. Познавам тези момчета. Те са от един чикагски вестник и са дошли да ни създават неприятности. Просто ги закарайте в града. Научиха си урока.
Някой от присъстващите смаза с крак апарата, а после измъкна филма. Двамата бяха вдигнати грубо и сред виковете на тълпата замъкнати в цивилната кола на шерифите.
По-късно кръстът бе запален. В нещастния живот на Били Уайдъл това бе най-възхитителният миг. По-прекрасен от най-добрия филм или бейзболен мач. Той стоеше в края на тълпата, докато Джон Букър се качи върху каросерията на един камион и осветен от огъня, призова тълпата да се бори за власт на арийската раса над черните диваци, които управляват страната чрез изнасилвания, убийства и грабежи.
Трябвало да презират чистофайниците, надути, богати и мекушави либерали от Вашингтон, които искали да им отнемат оръжията и които не се придържат към правовия ред. Да ги свалят от власт и да ги върнат в каналите, откъдето са изпълзели. Тълпата ръмжеше одобрително.
Когато завърши, след като бяха събрани доброволни дарения и кръстът се бе превърнал в пепел, Били си тръгна по отъпканата трева. Тогава усети една ръка върху рамото си. Беше Великият маг.
— Видях те как слушаше, синко — каза той. — Хареса ли ти онова, което чу?
— Да, сър.
— Сам ли си тук?
— Да, сър. Майка ми отиде в града. Тя не се интересува какво правя.
— Ти би ли се присъединил към Клана, да пътуваш с нас, да се бориш за правата на белите? — Букър свали качулката си. Червената му коса бе пооредяла над челото. Имаше нос като копче и увиснали тлъстини под брадата. Без качулката не би привлякъл погледа на никого.
— Готов съм да се присъединя мигом, мамка му — отвърна Били. За пръв път в живота му някой показваше интерес към него. А това бе един от водачите на справедливия бунт на белите против негрите.
Поляната почти се опразни. Колите се отдалечаваха в тъмнината и фаровете им хвърляха снопове светлина по дърветата и храстите.
— Да поговорим — каза Букър. — Разкажи ми за себе си.
Били Уайдъл се поколеба, но след това изля душата си като през разкъсан бент. Мизерията, самотата, безразличието на майка му към него, дните, когато вкъщи няма какво да се яде, начинът, по който негрите го гледат отвисоко. Когато братята му бяха още вкъщи, не беше чак толкова зле, но те отдавна бяха напуснали дома, както смяташе да направи и той.
— Ще дойдеш с мен, Били — каза Букър. — Жена ми ще се грижи за теб. Аз пък ще се погрижа повече никога да не ти се случват подобни работи. — Той свали расото си. Под него носеше евтин, протрит син костюм и измачкана бяла риза, разкопчана на врата. Поведе го към колата си, един стар понтиак, ръждясал покрай вратите. Миришеше на застоял цигарен дим.
— Ами какво ще каже майка ти? — попита той.
— Майната й — отвърна Били. — На нея не й пука какво ще стане с мен.
— Сигурен ли си?
— Когато Джо-Джо замина, тя не каза и дума. Същото стана и с Люк. Доволна беше, че се е отървала от тях.
— Бил ли си някога в Бирмингам?
— Не, сър. Но ми се иска да го видя.
Но преди да стигнат Бирмингам, те спряха на един голям паркинг и докато Били се тъпчеше с кекс и пиеше лимонада, Букър го гледаше и пушеше.
— Знаеш ли какво — заяви Букър, когато Били приключи да яде. — Тук има мотел. Можем да отседнем там, а на сутринта ще те заведа вкъщи и ще те представя на жена си. По-добре ще е, отколкото да те водя по това време на нощта.
В ума на Били светна въпросителна, но той не й обърна внимание. Бе започнал едно приключение, което да го отдалечи от Сънфлауър.
В мотелската стая имаше черно-бял телевизор и след като се облекчи в тоалетната, Били седна с кръстосани крака пред него и започна да прехвърля двата канала. В дома си не бе виждал нито телевизор, нито радио. А тук имаше дори работещ климатик. Когато се огледа, Букър вече бе легнал в леглото. Носеше тениска с петна от пот под мишниците.
— По-добре да си починеш. Били — каза Букър.
— А къде ще спя?
— Ами че тук.
— С теб?
— Че какво лошо има? — попита Букър и се отмести малко да направи място — Достатъчно широко е за двама ни.
Били гледаше Ед Съливан на екрана.
— Ще спя на стола — каза той.
Гласът на Букър стана по-строг.
— Ще дойдеш тук, Били.
— Ще се справя и на стола.
— Научи се да правиш онова, което ти се казва. Ела тук. — Били не се помръдна. Разбра, че е попаднал в неприятност. В следващия миг Букър се изправи и го дръпна към леглото. Не носеше нищо освен тениската. Били се задърпа. — Искаш да пострадаш ли, малко копеле?
Борбата им завърши върху леглото. Букър бе седнал върху краката му и притискаше лявата ръка на Били. Но дясната му беше свободна. Букър дишаше тежко. Били Уайдъл посегна и сграбчи тежката чаша от нощното шкафче. Прасна я в челото на Букър.
Великият маг изсумтя и тънка струйка кръв потече по лицето му.
— Ах ти, отровно змийче! — изрева той. Плесна Били по лицето с длан, а после и с опакото. Били изпищя.
Някой затропа яростно по тънката врата.
— Какво, по дяволите, става тук? — развика се някакъв мъж. — Опитвам се да спя. Да не искате да вляза и да ви разтървавам? И загасете проклетия телевизор!
Букър освободи краката на Били, който веднага скочи прав. Букър остана върху леглото, без да си прави труда да прикрие гениталиите си.
— Хайде — каза той. — Махай се веднага оттук, неблагодарно малко копеле. Ти загуби шанса си да си присъединиш към Клана.
Били изхвръкна, преди Букър да реши друго. Върна се към кафенето и пред него намери един шофьор, който тъкмо се качваше в кабината на камиона си. Примоли му се да го закара до Меридиан, Мисисипи. Пристигна там след полунощ. От Меридиан се качи на един товарен влак. Не му пукаше накъде ще го отведе.
Били Уайдъл беше застанал над полицая и държеше в ръка револвера му, с който бе убил Фере. Изстрелът беше размазал тила на Вогън и шапката му бе напоена с кръв.
— Проклет, гаден негър — каза той. Погледна за миг револвера и после го прибра под колана си.
— Тъпо копеле — ядоса му се Учителя. Извърна се, защото по шосето приближаваше кола. Тя продължи по пътя си, но те останаха заслушани, докато бръмченето й се изгуби в далечината.
— Падаше му се — обади се Уайдъл. — Той утрепа Фере. Гаден негър.
— Ти си гаден глупак — отвърна Учителя. — Като убиеш ченге, останалите направо полудяват. Ще изкарат шерифите, федералните и всички ченгета от щата. Ще наводнят района. Господи…
— Сега няма да ни спрат — каза Уайдъл. — Още няколко часа… Можем да го направим и само двамата.
Учителя се наведе и хвана краката на Вогън.
— Вдигни го за раменете — каза той. — Ще го изхвърлим в гората.
Като се опитваше да не докосва кървавата маса над раменете, Уайдъл вдигна трупа. Занесоха го дълбоко в гората и го хвърлиха в една долчинка. След това побързаха да се върнат при колата.
— Какво ще правим с Фере? — попита презрително Били Уайдъл. Не му пукаше какво ще каже Учителя. Беше постъпил правилно.
— Провери да няма документи в него. — Нито веднъж през цялото време, дори и когато се бе разтреперал от ярост, Учителя не беше повишил глас. Те занесоха Фере в гората и го хвърлиха близо до долчинката. И в смъртта лицето на Фере беше така безразлично, както и в живота.
— Дай ми револвера — каза Учителя. Уайдъл му го подаде с нежелание. Учителя се наведе и го сложи в отпуснатата длан на полицая. — Може да ги заблудим — обясни той. — Наистина ще се справим и без Фере. Хайде.
Когато се върнаха на шосето, Учителя се огледа набързо. Колата беше черна и силуетът й се скриваше под надвисналите храсти и клони на дърветата. Следите от гумите и стъпканите клонки показваха откъде бе дошла, но това можеше да се забележи само ако някой се вгледа специално.
След няколко минути, когато минаха покрай неоновата реклама за понички пред закусвалнята на кръстопътя, таурусът се движеше с разрешените 75 километра в час и Учителя караше толкова внимателно, като че ли бяха тръгнали на черква.