Тони Бъртън
Наказателен отряд (28)

28.

Пейдж бе провесил журналистическата си карта на врата и стоеше до един пожарникар с бял шлем на главата, който разговаряше с началника на пожарната. Там го намери Савидж. Началникът слушаше краткия доклад за действията. Пожарът в западната част на квартала вече беше овладян, но тук в източния край още бушуваше под напора на северния вятър и поглъщаше сграда след сграда. След като опустошиха магазините и киното, оставяйки подире си дим и въглени, пламъците напредваха по редицата къщи, построени под прав ъгъл спрямо първоначалната посока на пожара.

— Изгорели са поне осемнадесет сгради — отчаяно изрече началникът. — Всички бяха дървени и нямаше надежда да ги спасим.

— Подпалвачество ли е?

— Сигурно. Вътрешността на административната сграда мирише на бензин и намерихме два бидона зад нея. Сигурно са залели долния етаж.

— Колко са загиналите?

— Засега шестнадесет. Но може да са повече. Смятаме, че един от тях е бил подпалвачът. Открихме го отзад. До трупа му имаше два автомата „Калашников“. Мирише на бензин. Сигурно се е приближил повече до огъня, който е подпалил. Добре се е отървало копелето.

— Идентифициран ли е?

— Вероятно никога няма да бъде. Станал е на въглен. Почти не се познава, че е труп. Опекъл се е.

— Ами местните?

— Повечето от загиналите са били в киното. Мъже, жени и четири деца. Слава богу, че филмът е бил тъп и хората не са се струпали да го гледат. Някои от оживелите имат доста сериозни изгаряния. Две болници са в готовност да ги поемат, но най-близката е на четиридесет минути оттук. Няколко доброволци са се натровили с дим. — Той посочи към мястото, където трима пожарникари се бяха облегнали на стената на затвора и дишаха кислород от метални бутилки.

— Кога ще успеете да го потушите?

— Откъде да знам, Боже мой? Не съм виждал толкова огромен пожар досега. — Той се отдалечи, за да се включи отново в борбата.

— Говори ли с Ню Йорк? — попита Савидж.

— Да. От Глен Фолс идва фотограф, но ще мине време, докато пристигне.

— Някакви съобщения?

— Няколко за теб, но не изглеждат спешни. Могат да почакат, докато им се обадиш.

Двамата отстъпиха пред пожарникарите, които дърпаха маркуч към огъня.

— Имат ли достатъчно оборудване и хора, за да се справят?

— Шефът иска помощ, но смята, че ще успеят да се справят и така. Казва, че от радиус седемдесет километра са пристигнали доброволци и линейки, и продължават да пристигат. Но докато успеят да се преборят, няма да остане много от Хамилтън.

Докато разговаряха, Пейдж пишеше в бележника си.

— Странно, че се тревожехме за баща ти — каза той. — А те са планирали да изгорят града. Ние се готвехме за ъперкът, а те ни удариха с ляв прав. Яде ли от пилешкото?

— Не, говорих с баща си.

— Съжалявам, че не успях да се разговоря достатъчно добре с него. Опитах колкото можах.

— Не е твоя вината, Пейдж. Цялата ситуация тук е доста трудна.

Над тях в светлината на пожара се издигаше жълтеникава колона дим. После вятърът я духна и отнесе на юг. Савидж се чувстваше задавен сред вълните на депресията. Усещаше как се рушат основите на живота му. Вестникът, семейството му, дори и несигурната връзка със Сара Ван Алън… Като че ли вятърът го бе понесъл заедно с дима. И му оставяше само някакви отломки от цял един живот. Сенките на провала, които напоследък виждаше с периферното си зрение, като че ли се приближаваха и сгъстяваха.

— Къде е твоята лейди Джейн? — попита той.

— За последен път я видях да пие мартини и да флиртува с няколко стари пияници в кръчмата на ъгъла. Тя като че ли си мислеше, че всичко това е нагласено за нейно забавление. Хей, гадовете са тук!

Савидж се огледа и видя, че сред пожарникарските коли маневрира върху маркучите и покрай потните пожарникари една кола на телевизионен екип. Шофьорът не обръщаше внимание на ядосаните предупредителни викове. Застанал на покрива на големия микробус като едновремешен оратор, един оператор бе насочил камерата си към пламъците, докато се люшкаше отгоре в напразни усилия да застане неподвижно.

— Бързо пристигнаха — отбеляза Савидж безразлично.

— Вероятно са били по някаква друга работа в района — предположи Пейдж. — Тези горили имат всичко, с което ние не разполагаме. Радиовръзка, електроника, мобилни телефони, пари. Най-вече пари. Те си мислят, че владеят света и понякога ми се струва, че имат право.

По улицата, по която бяха дошли откъм къщата на бащата на Савидж, ставаше нещо. Пейдж се обърна и тръгна със забележителна скорост да види какво става. Като че ли беше пред портата на затвора, но когато стигна, тя бе затворена.

Той попита някои от зяпачите какво се е случило, но те го изгледаха мрачно, като че ли нямаше право да се бърка в мъката им и да задава въпроси. Градчето определено си беше странно. Той сви рамене, записа още нещо в бележника си и тръгна обратно към Савидж. По пътя видя двама души с журналистически карти на гърдите си. И двамата бяха от щата. Твърде рано бе, за да пристигне някой от Ню Йорк, а когато дойдеха, нямаше да успеят да напишат по-добър от неговия материал.

Един капитан от пожарната, без да обръща внимание на картата му, се опита да го накара да застане при зяпачите. Все още спореха с него, когато откъм затвора заговориха. Поне така се стори на Пейдж, преди да осъзнае, че това са високоговорителите върху стената. Той се огледа и видя, че Савидж, който беше само на няколко крачки, е вдигнал глава към гласа, който се носеше над града.

— … Учителя — казваше той. — Бях затворник в Пустошта до 1966 година, когато бях прехвърлен в болницата. С мен в кулата се намира внукът на главния надзирател Савидж, човекът, който накара да ме прехвърлят там, макар да знаеше, че съм напълно нормален. Той беше отговорен за това, че бях държан затворен петнадесет години повече, отколкото изискваше правосъдието. Аз оправих сметките си с него, а сега ще ви кажа защо.

Проследил погледа на изпълнителния си директор, Пейдж видя, че онзи, който говореше, се намира в югоизточната наблюдателница, точно над тях. Той отстъпи малко назад и вляво. Успя да забележи един блед мъж с автомат на гърба си, който говореше в старовремски микрофон. Дори и да имаше още някой горе, той не се виждаше.

Операторът върху покрива на телевизионния микробус се извъртя, за да фокусира камерата към остъклената стаичка върху наблюдателната кула. Сега, застанал до него, един репортер говореше в микрофон и като че ли повтаряше думите на мъжа от кулата. „Типично — помисли си мрачно Пейдж. — Телевизионните тъпанари имат най-добрите позиции.“

— … за да знаете — продължаваха високоговорителите, — че вашият град гори, защото Хамилтън и жителите му като главния надзирател Савидж позволяваха и одобряваха процъфтяването на несправедливостта. Някои от мъжете, които са пострадали от вас, се върнаха, но не заради мъст. Това е твърде лесно. Ние се върнахме, за да изложим на показ пред света и да разчистим това зло място…

— Господи, това е един от подпалвачите — прошепна един пожарникар до Пейдж. — Той сигурно е луд.

През първите пет минути на речта борбата с огъня бе позатихнала, защото пожарникарите се бяха заслушали. Сега обаче те се нахвърлиха върху първоначалния си враг така, като че ли казаното от кулата няма никакво значение, а е просто странен съпровод. Зяпачите обаче, репортерите и операторите продължаваха да слушат, вдигнали глави към думите, които се разнасяха от високоговорителите.

— … стотици от нас бяха държани в лудницата незаконно много след изтичането на законните ни присъди във варварски условия. Жителите на Хамилтън, не само пазачите и надзирателите, сигурно са знаели за това. Не може да има пълнолетен, който да не знае, че тук се е извършвало нещо ужасно. Но никой от тях не се е опитал да…

Пейдж отново си водеше бележки. Помисли си, че това е най-странната случка, на която е присъствал, в най-странния град. Хвърли поглед наоколо и видя, че Савидж вече го няма. Той се бе насочил с бързи крачки към портала на затвора.

* * *

Първоначално не искаха да го пуснат вътре. Но после той им каза, че заложникът в кулата му е син. Наредиха му да почака, а после един майор от щатската полиция в цивилни дрехи дойде и го въведе зад стените.

— Вашето дете ли е? Облечено в тениска с надпис „Чикаго Булс“?

— Да, по дяволите! — Савидж се чувстваше като на ръба на тъмна бездна. Не можеше да контролира мислите си. — Защо, по дяволите, му позволихте да вземе момчето горе?

— Защото заплашваше да го застреля. Това ли предпочитахте? — Той изгледа строго Савидж. — Вижте, ако се опитате да ни попречите, ще ви заключа някъде, докато всичко свърши.

— Добре, добре. Няма. — Савидж въздъхна дълбоко и се огледа. В двора беше учудващо спокойно. Полицаите и пазачите стояха и гледаха към кулата, но почти никой не се движеше. Над единия край на двора висеше неподвижно полицейски хеликоптер. Първоначално майорът се ядоса на емоционалната намеса от страна на непрофесионалист като Савидж, когото смяташе за не повече от безсмислена пречка. Но когато научи, че Савидж е вестникар, ядът му като че ли понамаля. Накрая, докато гледаше замислено към кулата, той изрече бавно:

— Може би все пак ще можете да помогнете.

— Как?

— Още не знам. Всичко стана толкова бързо. Той направо ни хвана неочаквано за топките. Опитваме се да се свържем с него по вътрешния телефон, за да започнем преговори, но той не отговаря. Този задник иска само да дрънка по високоговорителите.

— Можете да го прекъснете, нали?

— Да, но синът ти е горе. Искаш ли да накараме този маниак да се почувства засегнат? И да си го изкара на детето? — Върху дясната буза на майора имаше зачервена драскотина и той непрекъснато я пипаше, като че искаше да я изтрие.

— Трябва да направим нещо, боже мой — възкликна Савидж. Пред очите му беше образът на Кит — засмян, скачащ във вълните до брега, тичащ по бейзболния стадион.

— Първо на първо трябва да запазим спокойствие — мрачно изрече майорът. — Не знам как приемат всичко това в града, но на охраната тук никак не се харесват тези обвинения в корупция и отвличане на затворници в лудницата. Може да има бунт, да не говорим за затворниците. Мислиш ли, че на охраната не й се иска да щурмува кулата и да му затвори устата?

— Може да е истина всичко това, което казва.

— Хич не ме интересува дали е истина или не. В нашата ситуация истината няма голямо значение.

Под професионалното му спокойствие си личеше дълбоката, едва сдържана ярост и Савидж си спомни, че една от жертвите беше щатски полицай.

— Градът е в пламъци, а един мръсник обижда всички, които живеят в него. Не ни е нужен Сократ. Трябва ни човек, който да успее да вкара ума в главата на този тип и да спре бълнуванията му.

Един униформен полицай се приближи и подаде на майора някакъв факс. Като го вдигна към светлината, майорът го прочете набързо.

— Тъкмо навреме — каза той. — Добре, значи е потвърдено. Маниак-убиец на име Чарлс ван Алън. Бил е затворен за убийство. И е съвсем прав в едно. Наистина е държан в Пустошта до 1966 година, след което е бил прехвърлен в лудницата.

— Ван Алън?

Името на Сара. Трябва да беше съвсем случайно съвпадение, но Савидж си спомни нежеланието й да разговаря за своето семейство. Веднъж се бе изказала топло за втория си баща, юрист от Филаделфия, но винаги се въздържаше да спомене каквото и да било за биологическия си баща.

— Точно така.

— Откъде е?

— Не пише.

— Защо е бил прехвърлен в лудницата?

— Според написаното тук заради параноя. Мислел е, че всички го мразят. Не е искал да сътрудничи на затворническите власти, антисоциално поведение. Точно така се държи и сега.

— Като Блис.

— Кой?

— Няма значение. Има ли някакви роднини, които биха могли да говорят с него? Така е нормално да се постъпи, нали?

— Нямаме време за такива работи. Пък така или иначе не можем да се свържем с него. Телефонът в наблюдателната кула е отворен, откакто е започнал да говори. Изглежда, е намислил да прави друго, преди да поговори с майка си. — Майорът посочи зад гърба му. — Искаш ли да се качим в онази кула отстрани на вратата? Може да измислим нещо.

Савидж кимна. Те тръгнаха към кулата над главния портал. Изкатериха стълбите и се появиха в остъклената стая. Вътре имаше половин дузина мъже. Няколко полицаи в оранжеви гащеризони и няколко от пазачите.

— Нещо с телефона? — попита майорът. Един от полицаите с черен шлем бе допрял слушалката до ухото си и поклати глава.

— Още е изключен. Просто иска да крещи по уредбата.

— Добре. Нека се организираме — каза майорът. — Първо, искам всички служители на наказателното управление да напуснат кабината. Сега това място е под юрисдикцията на щатската полиция. Вървете и се обадете на началника си в двора. — Двама от мъжете тръгнаха към стълбата. Един от тях хвърли последен яростен поглед към югоизточната кула, а после и двамата изчезнаха през вратичката.

— Какво искаш да направя аз? — попита Савидж. Струваше му се, че вижда Кит в другата кула.

— Ще видим. — Савидж разбра, че майорът го разглежда одобрително. — Най-малкото синът ти ще може да те зърне. Като знае, че си тук, може да се поуспокои.

 

 

— … а някои хора бяха убити в лудницата просто защото санитарите не ги харесваха. Един мъж е бил задържан четиридесет години след изтичането на присъдата му, а беше нормален, както почти всички останали в лудницата…

Усиленият глас на Учителя беше спокоен и той говореше почти като че ли четеше. Сякаш изказването на фактите за несправедливостта бе просто един списък, който не би могъл да предаде дълбочината на мъката му. Зад стените, на улицата, телевизионната камера се бе обърнала отново към пожара, който като че ли най-после бе изгубил част от яростта си и пожарникарите бяха обединили усилията си да не му позволят да се разпространи по-нататък по страничната улица.

— Дядото на това момче — продължи Учителя и показа с автомата към заложника си — беше виновен най-много за откраднатите години от живота на хората. Този стабилен, уважаван стълб на обществото…

 

 

— Позволи ми да отида и да се опитам да поговоря с копелето — каза Савидж. — Не можем да си стоим тук ей така.

— Не знам. За тази работа ни трябва професионалист, обучен човек за преговори. Един е тръгнал насам, но Господ знае кога ще пристигне.

— Добре де, но ние трябва да направим нещо сега, за бога! Копелето може да дръпне спусъка всеки миг.

Майорът внезапно взе решение. Той подаде на Савидж жълта шапка с козирка.

— Сложи си това. По този начин ще знаем кой кой е.

Савидж погледна към кулата, намираща се в другия край на пътеката върху стената. Виждаше човека с микрофона. Синът му бе като сянка, прилепена до масата. Като в пиеса на абсурда си припомни проблемите от вестника, които бяха владели съзнанието му толкова дълго време. Сега му изглеждаха по детски глупави. От мига, когато бе решил да дойде на север, някак бе усетил, че пътуването и краят му ще определят бъдещето му.

— Нека го направя — каза той.

— Добре — бавно заговори майорът. — Предполагам, че в случая това е най-доброто, макар че не съм напълно сигурен. Както виждаш, по стената между кулите има пътека. Виж колко близо можеш да стигнеш до него по пътеката — Майорът говореше на Савидж като на дете. — Кажи му, че си син на Главния и баща на заложника. Кажи му, че ще направим каквото поиска. Кажи му каквото ти дойде наум. Накарай го да разговаря с теб. Кажи му, че искаме да преговаряме. Накарай го да говори с нас. Става ли? — Майорът го изгледа и продължи: — Сигурен ли си, че искаш да отидеш? Мога да опитам с някой от моите.

Полицаите в кулата се правеха, че не чуват. Но един от тях се изправи.

— Майоре, аз бих опитал да поговоря с него. — Беше млад с розово лице. Савидж го погледна. Приличаше на току-що дошло от фермата си момче.

— Какво, по дяволите, ще кажеш на този убиец? — попита той. — Аз трябва да ида.

— Дори и да има друг начин, боя се, че не се сещам — призна си майорът. — Май нямам повече идеи.

— Добре — повтори Савидж.

Майорът бръкна в джоба си и извади сребърна бутилчица.

— Една глътка?

Савидж се почуди дали бутилчиците бяха стандартно оборудване за полицаите. Той поклати глава. Майорът го изгледа, кимна и набра някакъв номер на клетъчния си телефон. Говори няколко мига толкова тихо, че Савидж не можеше да чуе думите. Като оглеждаше пътеките, Савидж предположи, че разстоянието е около петдесет метра. Една приятна, малка разходка. Майорът затвори телефона.

— Готов ли си?

Савидж опита да се усмихне. Приятна малка разходка, в края на която го чакаше въоръжен луд, готов да го поздрави. Той се приближи до ръба на стената и погледна надолу. От високоговорителите продължаваха да се леят думи, но той не ги чуваше. Това бе просто шум. Само че телевизионната камера отново бе насочена към югоизточната кула. Савидж виждаше Пейдж с бележник в ръка да гледа нагоре към него. Савидж погледна мрачно надолу и се обърна към майора.

— Готов съм — каза той.

Когато Савидж стъпи върху пътеката, майорът отново включи телефона си. Първоначално Савидж се чувстваше странно, като актьор, който не си е научил ролята, но прожекторите и публиката го очакват. Обхвана го дълбоко чувство на самота. Направи две стъпки по металната пътека и се поколеба, хванал парапета. Съзнаваше, че хората от двора го наблюдават. Виждаше пушещите, почернели греди, които бе оставил подире си пожарът от дясната му страна.

От височината, на която се намираше, можеше да види целия град. Като че ли пожарникарите бяха спечелили битката си с огнената стихия. Стори му се, че чу майорът да му пожелава късмет, но може да е било само във въображението му или просто част от разговора, който онзи водеше по телефона.

Савидж изпъна рамене и тръгна спокойно по пътеката. Чувстваше горчив вкус в устата си, а мускулът под дясното му око трепкаше неконтролируемо. Държеше ръцете си разперени настрани, надявайки се мъжът в кулата да види, че не е въоръжен.

Не беше се заслушал повече в смисъла на думите, които идеха от високоговорителите, но внезапно осъзна, че са замлъкнали. Мъжът бе оставил микрофона и се приближи към вратата срещу него. Бяха на разстояние около четиридесет метра. Савидж продължи да напредва.

 

 

Лейтенант детектив Сара ван Алън седеше върху един кашон доста надалеч от отворената капандура в сградата, в която някога се бяха помещавали Рей Блис, Учителя и стотици други мъже, освидетелствани за луди. Сега тя се използваше като административен център и склад за старите досиета на затвора.

От мястото си имаше панорамен изглед към горящия град, затвора, стените и югоизточната кула. Седеше неподвижно и гледаше. Освен треперенето някъде дълбоко в душата й се чувстваше като изтръпнала, като че ли всичките й чувства се бяха превърнали на ледени кубчета. Веднъж, когато се сети отново за нещастната жена Мери Морган, лежаща в болницата в Олбъни, тя изстена несъзнателно.

Преди да излезе от сградата на затвора, Ван Алън бе съблякла горните си дрехи и бе облякла твърде широкия за нея оранжев гащеризон с надпис „ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ“ върху гърба. Беше й голям и я караше да се чувства като дете. Подозираше, че майорът я е изпратил тук, за да се отърве от нея. Като лейтенант от ПУНИ тя не попадаше изцяло под негово командване и той вероятно я смяташе за непотребна досадница. Но когато двамата мъже се приближиха до кулата над портала, един мъж с жълта шапка с козирка, а след него майорът, клетъчният телефон, който й бяха дали, звънна. Беше майорът.

— Онзи откачен в кулата… Името му е като твоето. Странно.

— Нали — отвърна тя безразлично.

— Изпращам ти оръжие — каза той. — Нали си нещо като специалист по пушките?

— Миналата година достигнах второ място в републиканския турнир на деветстотин метра — отвърна тя скромно.

— Ти ли си била? Разказваха ми. Доста си ядосала двама от нашите снайперисти. — Говореше с уважение. — Ще разположим още трима снайперисти, но твоята позиция е най-добрата.

— Какво ще искаш да направя?

— Ще видим. Ще ти се обадя пак. Слушай. Ако ти се наложи да стреляш, провери внимателно какво друго има по траекторията на изстрела ти. Не бихме искали куршумът да улучи някой друг.

Той затвори. Няколко минути след това един едър полицай задъхан от изкачването на стълбите, влезе при нея. Лицето му беше месесто и мрачно със зачервен нос на пияница. Изглеждаше като човек, който се е женил три-четири пъти и се е радвал повече при разводите, отколкото на сватбите.

— Ти ли си лейтенанта от града? — На Ван Алън й се стори, че говори заядливо, сякаш му беше неприятно да прави услуги и да носи нещо на жена.

Тя погледна трите пушки, които той носеше.

— Една от тези ли е за мен?

— Да. Майорът ги праща. — Той й позволи да ги огледа, като пристъпваше нетърпеливо, докато чакаше. Едната беше Ф–1, снайперска пушка с оптически мерник. Другите бяха „Ремингтън“. Всички имаха надпис на приклада „Собственост на щатска полиция — Ню Йорк“. Тя избра една „Ремингтън 700 Вармайнт“ с телескопичен оптически мерник „Леополд“.

— Преди няколко дни са прострелвани — осведоми я той и подаде кутия с патрони 223-ти калибър. Взе другите пушки и я остави сама. След малко обаче надникна през вратата. — Хей, наслука! — пожела той. Може би не го беше оценила правилно.

Ван Алън провери ремингтъна, погледна през мерника и отвори кутията с патрони. Зареди, като си спомняше за единствения път, когато бе убила човек през цялата си кариера в ПУНИ.

Случи се сред яростната жега на внезапна престрелка по време на един обир и скандал в долната част на Ийст Сайд, където нямаше време за мислене, а само за действие. Този път беше различно.

Тя се освободи от мислите, бутна настрани кашона, върху който седеше, и премести един шкаф на позиция. Като застанеше зад него, пушката се подпираше добре, но мереше малко нависоко. Тя обърна шкафа настрани и го дръпна по-назад. Сега вече можеше да вижда добре стените, пътеките по тях и наблюдателните кули. Югоизточната и човекът с микрофона бяха на около седемдесет и пет метра. Тя постави отворената кутия с патрони върху шкафа, за да е готова за бързо презареждане. Нави към лактите ръкавите на гащеризона, за да не й пречат.

Ван Алън се чудеше какво ли става в Ню Йорк. Те вече трябва да са разкрили истината за настоящото положение. Можеше да си представи реакцията им. Дори и сега все още можеше да се откаже. Но остана зад шкафа, вперила поглед през оптическия мерник към пътеката и кулата. Прозорчето на капандурата бе с два етажа по-високо от стените, така че й беше лесно да наблюдава района извън остъклената кула.

Човекът с жълтата шапка вървеше по пътеката към югоизточната кула. Ван Алън не беше съвсем сигурна, но й се стори, че това май е Савидж.

 

 

— Спри на място! — Учителят застана при вратата с насочен към корема на Савидж автомат. Савидж забави ход, но продължи да напредва. Тялото му бе замръзнало и той разбра, че е от страх. Ръцете му се вдигнаха на нивото на раменете. Още двадесетина метра, около двадесет крачки. Ами после?

— Искам да поговорим — каза той. Гласът му бе изтънял от напрежение и той разбра, че човекът не може да го чуе от виковете, които се разнасяха откъм горящите сгради. — Трябва да говоря с теб — извика той. И междувременно се приближаваше.

— Можеш да си спасиш задника, ако се обърнеш и се махнеш. Кой, по дяволите, си ти? Да не искаш да се самоубиваш? — Савидж виждаше пръста на мъжа около спусъка на автомата.

Само още петнадесет крачки. Савидж спря.

— Казвам се Савидж — обяви той. — Лично съм заинтересуван. Ти си взел сина ми. — Сега гласът му беше по-силен, като че ли някой най-после му беше дал текста на ролята. Искаше да види Кит, но не отклони поглед от човека с автомата.

— Твоят син ли? Главният ти е бил баща? Гордееш ли се с баща си? Знаеш ли какво е направил той, а и останалите като него?

— Знам. — Савидж направи нова стъпка.

— Неговата работа беше да краде живота на хората. Знаеш ли това? Те му плащаха, за да отвлича хора и да ги погребва живи. Точно тук, в съседство. Също като гангстерите. Само че никой не правеше нищо, за да ги спре.

— Знам.

— И?

— Той беше човек, който се подчиняваше на системата. Светът е пълен с хора, които вършат това. Ти ли уби Крейн, Камбъл и останалите?

— Държавата не ни даде справедливост…

— Държавата се състои от хора. Грешни хора. Убийствата трябва да спрат.

— Глупости. И ти ли си надзирател? Може би ченге? Синът на Главния сигурно има обществена позиция.

— Това е втората причина, поради която съм тук. — Майорът беше казал да го кара да разговаря, да се изкаже. — Аз съм вестникар. — Още една крачка напред. Савидж сега виждаше по-ясно лицето на човека с изпитите бузи и вдлъбнати очи, засенчени от гъсти ресници. Дулото на оръжието се наклони малко по-надолу и Савидж разбра, че е предизвикал интереса на мъжа.

— Къде?

— В Ню Йорк. Аз съм изпълнителен директор на един от най-големите вестници в страната. Нашите материали се препечатват от стотици други вестници. — Още две крачки. — Освободи сина ми и аз ще се погрижа историята ти да бъде публикувана. Всички ще узнаят какво ти се е случило, а не само хората тук.

— Аз вече съм свързан с пресата — отвърна Учителя и кимна към телевизионния екип долу.

— Телевизията ли? Телевизията няма да разкаже историята ти. Те мислят, че две минути на екрана са вече дълбоко разследване. Ние ще разкажем всичко.

— Сигурно. Хитро. А когато си получиш сина, няма да се появи и думица.

— Послушай ме. Ще споделя една тайна. Ние работим по този случай отпреди известно време. Там долу имам репортер. Ние знаем почти всичко. За свидетелствата за лудост, за Камбъл, за юридическата работа на Блис… И за убийствата. Съмнявам се, че дори и да се опитам, не бих могъл да спра издаването на цялата история. Един вестник струва колкото милион високоговорители.

— Ами какво ще кажеш за баща ти и за онова, което е сторил?

— Той е част от разказа — сви рамене Савидж.

— Покажи ми някакъв документ.

Савидж предпазливо бръкна в джоба си и извади портфейла. Намери един стар пропуск, издаден от полицията, и като направи още две стъпки, го протегна към Учителя.

— Стой на мястото си! — Учителят не се отдалечи от прага. Вече не го интересуваше документа и като че ли беше приел, че Савидж е онзи, за когото се представя. Савидж пусна пропуска върху пътеката.

— И ще разкажеш на всички какво е сторил баща ти?

Савидж кимна.

— Защо?

— Искам момчето си живо. Убийствата вече са твърде много. Трябва да им се сложи край.

— Това ли е сделката? Пускам сина ти, а ти публикуваш истината. Заклеваш ли се?

— Заклевам се. — С крайчеца на окото си Савидж зърна движение зад мъжа с автомата.

— А какво ще стане с мен?

— Предай се. Ти свърши онова, което беше решил да направиш. Край…

Отново движение зад Учителя и този път Савидж насочи поглед нататък. Знаеше, че трябва да е Кит, който бе почти забравен, докато те се пазаряха. Учителя започна да се извръща, но в този миг момчето се нахвърли върху него.

Зад шкафа Ван Алън балансира оръжието си с лявата ръка и хвана телефона с дясната. Отново беше майорът. Гласът му бе пълен с напрежение.

— Видя ли всичко, лейтенант? Видя ли как се развива? Вероятно това ще е нашият шанс.

— Виждам — отвърна тя равнодушно. През оптическия мерник центрова пушката към двете фигури върху пътеката, които внезапно станаха три.

— Ти имаш най-добрата позиция — каза той. — Ти трябва да повалиш престъпника.

— Не мога да говоря повече — каза тя и остави телефона. Хванала здраво с двете си ръце ремингтъна, тя се съсредоточи през оптическия мерник към избухналата върху пътеката борба.

 

 

Савидж видя ръцете да обхващат бицепсите и гърдите на Учителя, като притиснаха стрелеца в положение с насочен към краката му автомат. Той замръзна на мястото си и гледаше как двамата се заклатушкаха напред и излязоха пред вратата на кулата. Чу яростно изсумтяване, звук от жестоко издишан въздух. После силно стържене на подметки върху желязната пътека, а накрая тежестта на двамата ги накара да залитнат напред и Учителя се притисна с корем в парапета.

Те бяха прилепени един до друг, като че ли свързани от любов, а не като врагове. Учителят изпусна автомата си и той изтрака върху пътеката. Посегна назад да хване момчето за врата. Другият автомат все още беше преметнат през гърба му.

Савидж се хвърли напред, вдигна оръжието и го насочи към боричкащите се.

— Кит — извика той. — Пусни го. Всичко свърши. Взех му автомата. — Пръстът му намери спусъка. Беше готов да стреля, но при това положение се боеше, че може да удари Кит. Момчето отпусна хватката си. Точно това чакаше Учителя. Той се извърна, отдръпна се от отпуснатите ръце, а после отново пристъпи напред. Ръцете му се протегнаха като животински лапи към врата на момчето.

Преди да успее да го хване обаче, се чу свирещ звук, последван от изщракване и един куршум се заби в гърдите му. Очите на Учителя се обърнаха към Савидж, който стоеше стиснал автомата. На Савидж му се стори, че в тъмния поглед чете мъчителна молба и изненада.

Все още се опитваше да прочете посланието на ужасните очи, когато свирещият звук се повтори и този път куршумът се заби в главата на Учителя. Лицето му избухна в кървава маса и кръвта оплиска Савидж с червеникава мъгла. Силата на удара хвърли тялото през парапета и стената върху земята извън оградата на Пустошта.

При звука от изстрелите викащите по килиите си затворници млъкнаха. Долу до стената запищя жена. Телевизионният оператор бе насочил камерата право към мъртвото тяло.

— Господи — възкликна Савидж. Кит се облегна върху парапета задъхан и загледан към мъртвото тяло долу.

— Синко, добре ли си? — Савидж пристъпи напред и двамата с Кит се прегърнаха. Лицето на момчето бе изцапано от сълзи и бледо, а тялото му се тресеше, притиснато към Савидж.

— Той уби дядо — каза момчето. — Влезе в кухнята и уби Джаспър, а после застреля дядо. Накара ме да тръгна с него. — Той спря да си поеме дъх. — О, татко, когато те видях да идваш за мен, се почувствах толкова добре, толкова…

— Страхотно?

— Да, да. Но не можех да оставя всичко само на теб. Трябваше да направя нещо.

Савидж постави ръка върху изпръсканото си лице и погледна кръвта, която остана по пръстите му. Прегърна Кит през рамо и двамата бавно тръгнаха обратно към майора, който бе спрял на средата на пътеката и гледаше надолу към Учителя.

— Луд, та дрънка — каза майорът, давайки по този начин официалния епитаф за трупа в основата на стената. Майорът се ухили на Савидж и протегна ръка да го поздрави, като че ли бе спечелена някаква победа.