Тони Бъртън
Наказателен отряд (10)

10.

Първото издание се търкаляше през машините на печатницата, намираща се на седем етажа по-надолу и по-голямата част от деня бе минала, но Пейдж се въртеше из новинарската зала и висеше зад фонтанчето, пръскащо вода, докато не се увери, че Лафлеш си е тръгнал. Нощният дежурен редактор — Пъргейви, висок и печален — зяпаше монитора си като песимистично настроена гледачка. При наборното бюро Сю Чандлър попълваше кръстословицата на „Таймс“, докато двамата нощни коректори спореха апатично за Пруст и Расин. Залата имаше изтощения и разхвърлян вид на хиподрум в края на деветото за деня надбягване. Пейдж хвърли поглед върху макета на първа страница върху бюрото на Пъргейви: „ПРОВАЛЕНО ОТВЛИЧАНЕ — ДЕЦАТА СПАСЕНИ“. Имаше снимка на Тор Кардиф в прегръдките на разплаканата си майка. Кореспондентът на сектор „Образование“ на вестника Бърки Авантата се бе облегнал до клавиатурата си в сектора на репортерите и се оплакваше по телефона от развалената си кола. Пейдж му бе измислил прякора, след като бе забелязал навика на Бърки, когато излиза от бара, да посочва някого и да казва „той плаща“.

— Проклетите пружини направо са изхвръкнали от така наречената кожа — каза Бърки. — Все едно че седя върху телена четка. — Когато остави слушалката, той мина покрай Пейдж на път към тоалетната. — Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — заяде се той. — Не се допускат посетители в залата, ако нямат работа тук.

— Да ти го начукам в академичния гъз — отвърна Пейдж.

Бърки се държеше надуто като професор, защото имаше по-високо образование. Освен това пишеше проза, която обаче бе почти неразбираема за широкия кръг читатели.

— Брей, брей. Май че това чудо идва от работа по картофените поля на Лонг Айлънд. Там ги учат на толкова земна реч.

Пейдж му обърна гръб. Отвори кесията, която си бе донесъл, и извади от нея един поостарял сандвич със сирене и бира.

— Хей, Пейдж. — Той се огледа. Беше жената, която ръководеше коректорите от нощната смяна. Тя като че ли страдаше от постоянна настинка, защото подът наоколо й винаги бе покрит с използвани салфетки. — Савидж те търси — каза тя. — Иска да говори с теб в кабинета си. Изглеждаш ужасно.

Когато Пейдж влезе в кабинета му, Савидж вдигна поглед от макетите върху бюрото си.

— Дадох ти странична колона — каза той. — На Лафлеш хич не му стана приятно. Изглеждаш ужасно. Не можеш ли да си намериш приличен костюм, за бога?

Светлобежовият костюм на Пейдж, купен на разпродажба за 70 долара и половина от „Гудуил“, се бе намачкал като мокра хартия от потта и напрежението, на което бе подложен през този горещ ден. Пейдж се обиди. Костюмът му бе пострадал заради доброто на вестника.

— Лафлеш не те иска — продължи Савидж. — Казва, че се държиш зле. Че обиждаш хората и не си дисциплиниран, а освен това го плюеш пред другите и той го знае.

— Казва го, защото не го черпя. Него и кликата му. Ако му купиш питие, веднага му ставаш приятен. Две питиета вече ти дават препоръка. А след три те обиква. Гадно копеле.

— Добре, каквато и да е истината, вие двамата не се обичате, което ми създава проблеми. Какво ще правим с теб? Да те пратя ли обратно в провинция Съфолк?

— А защо не в Рио? Там имам големи връзки.

— Не, мисля, че ще е по-добре известно време да те наблюдавам. Ще те освободя от градската секция и ще работиш под мое ръководство. По този начин ще мога да анализирам проблема с личностните ти взаимоотношения. Може пък да успея да те спася от самия теб.

— Това ме устройва. — Пейдж изви врат и заразглежда снимката на момче върху бюрото на Савидж. — Синът ти ли е?

— Да — кратко потвърди Савидж. — Добре, вече можеш да забравиш за отвличането. То е достатъчно добре отразено засега, докато не са хванали похитителите. Но междувременно искам от теб да измъкнеш от новинарската копие на един материал с име „Рей“. Става дума за един дребен, стар, бивш затворник. От „Асошиейтед прес“ са провели кратко интервю с него пред съда, но заради материала по отвличането е било доста орязано. Интересно е.

На Пейдж не му прозвуча като интересно.

— Ами какво ще кажеш за жените, свидетелки на отвличането? — попита той. — Ако ги намеря, ще направя страхотен материал.

— Лафлеш е назначил други за тази работа. Сега искам от теб да се съсредоточиш върху бившия затворник. Любопитен съм по няколко въпроса. Наречи го предварителен тест за възможностите ти. Разбира се, ако предпочиташ, мога да те пратя обратно да работиш за Лафлеш.

— Няма нужда — побърза да отвърне Пейдж. — Какво искаш да направя. Друго интервю ли?

— Едно интервю, малко задълбаване в случая в стил „Пейдж“. Намери стареца, очаровай го, накарай го да ти разкаже историята си, провери я, подуши наоколо. А после ми докладвай. Гледай да го приготвиш за утре вечер.

— За какво е цялата тази работа?

— Напиши материала и ще видиш. Давай.

Пейдж се върна при репортерските бюра. Взе студения сандвич със сирене и видя, че някой е отхапал голямо парче от него. Погледна към бюрото на Бърки, но Авантата си бе отишъл. Пейдж хвърли остатъка от сандвича в кошчето, отпи от бирата и набра телефона на Камбъл в Чикаго.

Камбъл беше въздържан, каза, че е говорил с ПУНИ и Пейдж може да получи информация оттам.

— Сигурно сте разтревожен. Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент, но имам само няколко въпроса — каза Пейдж, като използва чара на гласа си. — Той вдовец ли беше?

— Да.

— Отдавна ли беше пенсионер?

— Малко повече от година. Вече станаха два въпроса.

— Той беше специалист по психични болести, нали?

— Да.

— А къде е практикувал?

Последва мълчание и Пейдж очакваше да му затворят телефона.

— На север — отговори най-накрая Камбъл. — В едно градче, наречено Хамилтън. В болницата за криминално проявени психичноболни. А сега трябва да тръгвам. Моля, не се обаждайте повече. — Този път слушалката бе затворена.

Пълна загуба на време. Две трошки информация и никоя не си заслужава да бъде поднесена за печат по това време на нощта.

Пейдж извика на екрана материала, който Савидж го накара да потърси, изпринти го, а после преброи парите си. Дали ще му стигнат, ако вземе такси до Хемптън? Мамка му! Савидж му каза да остави всичко друго и да действа бързо. После си спомни, копеле такова, че няма и къде да спи тази нощ.

В дома на безработната актриса все още никой не вдигаше телефона. Той затършува из джобовете си, докато намери номера, който му беше дала лейди Джейн. Тя бе готова да го подслони.

Оказа се, че живее в малка тухлена къща в източната част на Шестдесет и трета улица. Независимо дали имаше титла или не, тя разполагаше с пари.

Лейди Джейн отвори вратата. Беше облечена в широка, стигаща до глезените черна роба и чехли. Ухаеше на мускатов парфюм.

— Закъсня — каза тя. — Нищо, ще наваксаме. — Тя го въведе в облицована с дърво стая, декорирана с кретон и дамаска. Беше достатъчно хладно, за да си остане със сакото. Едната стена бе заета от рафтове с подвързани в кожа книги, които изпълваха пространството от двете страни на камина от черен мрамор. Под меко осветения портрет на лейди Джейн с маска, покрита със скъпоценности, и вечерна рокля с дълбоко деколте, се намираше мокрият бар.

— Нека първо да пийнем — каза тя. — Изглеждаш така, като че ли имаш нужда от малко алкохол. Сякаш са те извадили от центрофуга.

— Работих цял ден. Имаш ли нещо за ядене?

— Можеш да хапнеш сандвич. Пушена сьомга и препечена филийка. Без масло. Ще се погрижим да отслабнеш.

Заедно със сандвича му бе разрешена чаша скоч.

— Не очаквам да имаш някакви мъжки дрехи — каза той, след като тя му донесе храната. Не беше ял от сутринта, когато закуси с три яйца.

— Няма да имаш нужда от дрехи.

— Но утре ще имам.

— Ще видя какво мога да намеря. Свършвай с това. Ще пийнем още по едно, а после си лягаме. Вече е късно, а утре имам да ходя по магазините.

Тръгнаха с чашите си нагоре по стълбите към стая с голямо, издигнато на четири стабилни крака легло. От двете му страни имаше ниски стъпала, за по-лесно качване. Тук беше още по-хладно. „Централно охлаждане“ — предположи Пейдж. Имаше индиректно осветление и лампи върху масички от двете страни на леглото, огромен гардероб и люлеещ се стол пред панорамен прозорец. На стената се виждаше снимката на едър мъж с червеникаво лице, облечен в червен жакет и ездитен брич, хванал юздата на кон. До него стоеше лейди Джейн също в облекло за езда. Тя изглеждаше на около двадесет и четири години, но погледът й бе точно толкова нахален и високомерен като сега, поне десет години по-късно.

— Кой е този?

— Покойният ми съпруг. Той притежаваше титлата, а аз парите. Счупи си врата при едно надбягване в Съмърсет. Оттогава не съм яздила. И без това не обичах.

— Ти ли си била богатата?

— Семейството ми. Сега аз имам и пари, и титла.

— Би трябвало да имаш камериерка и слуги, които да се грижат за теб.

— Имам, но днес им е почивен ден.

— Защо не живееш в Англия?

— Живея, скъпи, понякога.

— Това ли е моята стая? — попита той.

— Да, и моята. — Тя изчезна в малка странична стая и започна да се съблича. Той беше изтощен от деня.

Беше се съблякъл и изкачил стъпалата към леглото, когато се чу пускането на водата в тоалетна и лейди Джейн се появи. Докато се приближаваше, остави робата си да падне на земята. Той се пресегна да загаси лампата откъм своята страна на леглото.

— Остави я, скъпи — каза тя. — Обичам да виждам какво правя. — Тя се изкатери върху огромното легло. — Добре. А сега можеш да се отчетеш заради снощи.