Тони Бъртън
Наказателен отряд (5)

5.

— Станало е отвличане при „Сътън Плейс“ — каза Ван Алън.

— Отвличане? Кой е отвлечен?

— Деца. Най-малко две, може и повече. Богаташки деца.

— Изкушаваш ме. — Пейдж предчувстваше как ще успее да се измъкне от Лонг Айлънд.

— Сега по улиците има повече ченгета и важни клечки, отколкото при посещение на папата. Шефът на управлението, шефът на оперативните, кметът. Всички са тръгнали. Никой от отговорните не иска да пропусне изявата.

— Къде? Къде е станало?

— В един парк. В източния край на Петдесет и седма улица има малък, прашен парк. До реката. Взели са ги оттам. Трябва да тръгвам.

— Излязло ли е вече нещо по този въпрос?

— Опитват се да го потулят. Но нали знаеш колко може да трае такова нещо.

— Къде ще те видя?

— Не знам, за бога. О, по дяволите, ако не съм в парка, в два ще бъда в Мейфеър. Не, нека е в един — каза тя и затвори.

Пейдж остави слушалката и се загледа в океана. Лейди Джейн се върна след слънчевата си баня. Гладкият й, закръглен задник и корем също имаха тен. Пейдж прецени, че тя сигурно тежи с около седем килограма над нормата, но пълнотата бе разпределена точно където трябва.

— Ще се приготвя — каза тя.

— За какво?

— За обяда, разсеян забраванко.

Пейдж вече въртеше в службата. Лафлеш нямаше да му позволи да се върне в града. Главният редактор щеше да му разпореди да разкаже каквото знае, за да бъде написано от друг. Потърси Савидж. Лафлеш щеше да се пукне от яд, но да си гледа работата. Какво повече можеше да му стори? Да го назначи за кореспондент в планината Монтаук?

— Савидж. Кой се обажда? — Гласът на изпълнителния директор бе разсеян, а и връзката не бе добра.

— Пейдж. Тод Пейдж. Репортерът ти в провинция Съфолк.

— Съфолк ли? Какво пък правиш там?

— Преместиха ме. По здравословни причини. Тук въздухът е по-чист.

— Чудех се защо ли не получаваме нито една от непотребните ти историйки за гангстерската война, за трупове в камиони и ченгета в акция. Странно, липсваха ми.

— Само на теб. На никой друг не му пука.

— А, за Лафлеш ли намекваш?

— Не ти се обаждам за това. Попаднах на нещо, от което ушите ти ще се слепнат.

— Да няма нелегален боксов мач на ринга на улица „Монт“?

— Не. Отвличане. Голяма история.

Гласът на Савидж се напрегна.

— В града ли?

— В центъра. Големи мангизи и професионално извършено. Става дума за деца.

— Кой? Къде?

— Засега само ми пошепнаха нещичко. Моят информатор се занимава с делото.

— Да не ме пързаляш нещо, Пейдж. Явно знаеш и повече.

— Кълна се… Трябва ми време. Трябва да бъда на местопрестъплението.

— За колко време можеш да пристигнеш?

— За час, ако побързам.

— Давай тогава. Аз ще се разбера с Лафлеш. Но когато се обаждаш, по-добре говори с него. След това ми звънни. — Пейдж остави слушалката тъкмо когато лейди Джейн излизаше от спалнята. Беше обута в бели панталони, бяла копринена блуза и носеше в ръка бял шлифер.

— Готов ли си, дебеланко? — попита тя.

— Съжалявам. Викат ме в града. Отново съм звезда.

— Копеле — възкликна тя. Произнесе го на срички. Но беше спокойна, като че ли е очаквала да стане така. — Щях да те покажа на Мери, Мери Мъжеядката. Тя е била уличница. А после баща й умря и стана богата уличница. Какво толкова спешно има?

— Голяма новина, с която само аз мога да се справя. Извинявай.

Тя въздъхна.

— Добре. И без това ми беше омръзнал плажът. Ще те закарам.

— Надявах се да ми прибереш колата и да се погрижиш за нея.

— Е, много започна да се простираш. Хайде. — Тя взе мръсния тиган и дървената лопатка, като вдигна иронично вежда, и после ги пусна върху купчината неизмити съдове в мивката.

Докато заобикаляха с колата бруклинското летище, тя заговори:

— Онзи ден четох един некролог в онзи вестник, дето се опитва да пише невероятно възвишено и използва думи като „парадигма“, макар че не е ясно какво точно означава. Пишеха, че онзи тип е починал от рак на белите дробове, и се възмущаваха от това, че бил страстен пушач. — Пейдж броеше бележките за глоби, които бе намерил в жабката. Бяха около шестдесет. — Питам аз, ако някой, който никога не е пушил, умре от рак на белите дробове, дали ще го напишат? Според мен би трябвало.

Пейдж сви рамене.

— Колко е часът? — попита той. Тя посочи часовника на таблото.

— Къде е твоят?

— Изгубих го на покер — „Заедно с месечната си заплата“, помисли той, докато се чудеше дали Кланси е открил, че ролексът му е фалшив.

— Нямаш ли никакви пари? — попита тя така, като че питаше за някаква рядка болест. Той в това време въртеше копчето на радиото и търсеше станциите с новини, но всички съобщаваха за експлозията в Чикаго. Докато черният мерцедес на лейди Джейн се престрояваше в бързата лента на магистралата, Пейдж се чудеше дали ще успее да изпревари глутницата. Боже, ако не беше попаднал на лейди Джейн и тя не бе пожелала да го докара, сигурно щеше да загуби цялата си преднина. Но тя като че ли също се бе запалила. Натискаше клаксона, за да разчисти пътя си, и скоростта й не падаше под сто и двадесет.

Пейдж пресече границата към света на фантазиите си. Виждаше се как се вози на задната седалка на своя ролс-ройс и бъбри с униформената си руса шофьорка, която, естествено, го обожава. Има барче, телефон и телевизор, разбира се. Впечатлението от луксозното му пристигане на гадните местопрестъпления из града би било страхотно. Свидетели и ченгета ще бързат да разговарят с него, да му казват неща, каквито не биха споделили с никоя от останалите хиени. Може да ги разпитва на задната седалка и да ги черпи с питие, ако заслужат. Ще стане известен в града, знаменитост. Даже по телевизията ще има предавания за него. Опита се да реши дали шофьорката да бъде златисто или пепеляворуса. Пепеляво май, с късо подстригана коса, за да я скрива изцяло под лъскавата черна шапка. Горкото момиче ще се влюби в него, естествено, ще бъде готово да работи по всяко време.

— Хей, Гаргантюа — обади се лейди Джейн при влизането в Трайбъро. — Къде искаш да те оставя?

Той й каза, а тя му нареди да си запише телефонния й номер в Манхатън.

— Ще ми се обадиш довечера — каза тя. — Имаме недовършена работа.

Излязоха от федералната магистрала при Шестдесет и трета улица и приближиха към „Сътън Плейс“ откъм север. Когато тя спря, Пейдж остана на място и се потупа по джобовете.

— Чудя се дали не би могла да ми помогнеш…

Тя го гледаше, без да мигне.

— Искаш малко пари?

— Ами просто временен заем, докато се оправя с разходите.

Тя се пресегна към задната седалка за чантата си, бръкна вътре и му хвърли няколко банкноти.

— Гледай да си ги заслужиш — изрече заплашително.

След като тя тръгна, той остана на тротоара и загледа трите стодоларови банкноти, които му беше дала. Вероятно би могъл да й поиска повече. Но когато тръгна, моментално забрави за нея. Задънената улица, водеща към парка, бе затворена с полицейски бариери. По дяволите, един екип горили от телевизията тъкмо пресичаше пътя и се насочваше нататък. След миг те вече викаха на ченгетата и настояваха да ги пуснат, че пак да осерат всичко с обичайните си оправдания за свободата на пресата. Друг екип разтоварваше камери от микробуса си и той зърна Хайдън от „Нюз“, който пресичаше улицата и вървеше към бариерите, без да обръща внимание на скърцащите спирачки на колите.

Нямаше и следа от Ван Алън. Долу при „Сътън Плейс“ цивилни мъже със закачени на костюмите им значки говореха с портиера. Пейдж се загледа към сградите, издигащи се над парка. На север знаеше, че се намира къщата на генералния секретар на ООН. На юг се издигаше висок жилищен блок. Един фотограф, Кайзер, от вестника спореше с портиера, докато се опитваше да му набута подкуп в ръката. Не става. При бариерите кипеше от движение. Микробус с подвижен команден пост маневрираше през бариерата, докато телевизионният екип се опитваше да се вмъкне покрай него. Но ги изхвърлиха.

Беше изгубил предимството от проклетото обаждане. Сега бе просто член от съскащата вестникарска глутница. Видя една жена да се приближава по Петдесет и седма улица. Водеше за ръка току-що проходило дете. Първоначално не забеляза хаоса, който цареше пред нея, но после спря и загледа.

— Какво става?

— Отвлекли са деца.

— О, боже мой! От парка ли?

— Така казват.

Жената, облечена в елегантно, тънко синьо сако, говореше като че ли челюстта й е била счупена някога. Тя дръпна детето до себе си.

— Можеше и аз да съм там. И щях да бъда, ако не бях отишла до „Бергдорф“. О, боже мой!

— Водите ли момченцето в парка? — усмихна се добродушно към детенцето Пейдж.

— Понякога. Момиче е. Дженифър. Не виждате ли, че е момиче? Винаги съм мислила, че мястото там е напълно безопасно.

— Безопасно ли? Че кое го прави безопасно?

— Ами защото може да се влиза и излиза само по пътеката. Ако човек наблюдава пътеката, детето не може да излезе на улицата. — Малката стана нетърпелива и се опитваше да дърпа майка си към парка и игрите, които сигурно я чакаха там.

— Не, Дженифър — каза жената. — Отиваме си у дома. Никога повече няма да ходя там. Кого са отвлекли?

— Сигурна ли сте, че пътеката е единственият вход?

— С изключение на една врата в стената. Но тя винаги е заключена.

— И накъде води тази врата?

— Накъде ли? Ами че вероятно към тунела. Никога не съм влизала, но казват, че имало стъпала, които водят към тунела. Вие детектив ли сте? — Тя разглеждаше с неодобрение смачканите дрехи и прашни обувки на Пейдж.

Една линейка излезе през бариерата и зави покрай „Сътън Плейс“. Червената лампа на покрива й се въртеше, но сирената не бе включена. Пейдж тръгна да търси такси. Градът тънеше във влажна жега и той се бе изпотил здраво, когато стигна до Петдесет и първа улица, където намери такси. Шофьорът беше с черен тюрбан на главата и искаше да си говорят за „Янките“. Докато дрънкаше със странен акцент за Стейнбренер, влязоха в горната част на града и завиха към федералното шосе.

Когато стигнаха тунела под парка, Пейдж забеляза, че вътре има задръстване. Свиреха клаксони и колите се опитваха да се измъкнат от дясната към лявата лента за движение. Пейдж каза на шофьора да спре зад полицейската кола, чиято въртяща се лампа хвърляше призрачни отблясъци в мрака. Един униформен пазеше при отвора в стената. Пейдж плати на шофьора и приближи полицая.

— Стой — викна му онзи. Пейдж обаче продължи да върви към отвора.

— От службата на Управлението — каза той. Полицаят се поколеба и в това време Пейдж се вмъкна вътре. Над себе си чу стъпки, приближаващи към тънкото острие светлина, което трябва да влизаше от горния край на стълбището. Преброи двадесет стъпала, докато стигне задъхан горе. Една жена бе застанала при входа и гледаше към парка.

— Оттук ли влязоха? А после ги отнесоха надолу към шосето? — попита Пейдж.

— Казах ти, че ще се срещнем в един — отговори Ван Алън, без да се обръща. — В „Мейфеър“.

— Имали са кола, която ги е чакала — заговори зад гърба й Пейдж. — И са избягали. Чиста работа.

— Кола или микробус — отвърна Ван Алън. — Две деца. Лесно. Слезли са по стълбите с тях. Вероятно са използвали затворен пикап или микробус. Сигурно са симулирали повреда в колата.

— Имаш нова прическа. Подстригала си се. Много ти отива.

— А ти ще имаш нова физиономия, ако не се махнеш оттук. В „Мейфеър“ в един!

Над рамото й Пейдж виждаше парка. Откъм другата страна на полуотворената врата полицейски екип снемаше отпечатъци. Зад тях детективи гледаха нагоре и сочеха нещо. Пейдж зърна двама детективи от отдел „Убийства“ на участъка в южната централна част на града.

— Какво правят тук Абът и Кастело? — попита той, отстъпвайки с едно стъпало надолу, когато хората, снемащи отпечатъци, минаха откъм вътрешната страна на вратата. — Май ми каза, че било отвличане.

— Имало е стрелба и един старец на пейките се гътнал. Попаднал под огъня или на рикошет, когато една от майките скочила и се опитала да спаси детето си. Тя била ранена повърхностно в дясната ръка.

— Някой да е видял? От апартаментите? Къде сте махнали всички, които са били в парка?

— Ако останеш още миг, Пейдж, ще те затворя за възпрепятстване на полицейско разследване.

— Еее, глупости, просто се опитвам да задоволя правото на хората да знаят истината. Някой да е забелязал колата на пътя долу?

— Засега нищо. Да не искаш да ме извикат пред началника? Махай се оттук.

Тя щеше да дойде в „Мейфеър“, защото като всички ченгета обичаше печатарското мастило. Искаше обществеността да знае колко велики дела върши. И нямаше да й навреди, ако шефовете й също го знаят.

По стъпалата се чу екот от стъпки. Пейдж се обърна и тръгна надолу, като се извини под нос, когато мина покрай двама цивилни, които се изкачваха с фенерчета в ръце.

Униформеният го изгледа притеснено, когато излезе. Преди да тръгне по тясното тротоарче, Пейдж го предупреди:

— Внимавай за репортери, полицай. Не позволявай на никого от онези досадници да се качи нагоре. Заповед на комисаря.

След малко тунелът щеше да се задръсти от коли, носещи пропуските на пресата, от фотографи и телевизионни орангутани, които ще крещят и псуват и ще се натискат към стълбите. Ако отговорниците в парка не поставят повече полицаи долу, единственият пазач ще бъде отнесен като син парцал оттам. Това тук бе заглавието на месеца, ако не и на годината. И докато глутницата не бъде задоволена, движението ще трябва да бъде отклонено към моста „Джордж Вашингтон“.