Тони Бъртън
Наказателен отряд (4)

4.

Малкият парк бе едно от любимите места на Шарлот. Напомняше й за тихите градски паркчета в Европа, засенчени от стари дървета и достатъчно отдалечени от шумовете на близките улици. Харесваше го най-вече сутрин рано, преди да се е напълнил с деца и гувернантките им.

Близнаците, пуснати от каишите на проходилките, хукнаха към пясъчника и се затъркаляха несръчно. Тя разтовари количката. По две от всичко. Две велосипедчета, две камиончета, две пластмасови бухалки за бейзбол и дори две топки. Понякога, докато изминаваше шестте пресечки до парка, се чувстваше натоварена като „майка Кураж“ и завиждаше на майките от „Сътън Плейс“, които може би още се излежаваха, защото бавачките сменяха пелените и хранеха децата им.

Шарлот се приближи и облегна върху извития парапет над река Ийст. Винаги й доставяше удоволствие да гледа широкия завой на реката. Двама души направляваха дългия корпус на ферибота, потънал ниско във водата под товара на успалите се пътници от остров Рузвелт. Тя погледа малко, а после се върна и седна на една пейка. Близнаците усърдно копаеха пясъка и тя се надяваше, че няма да попаднат на някоя мръсотия. Защото някои хора водеха кучетата си в парка…

— Шарлот!

Мелиса водеше малкия си Дейвид откъм оградата. Близнаците хукнаха да го посрещнат, а Мелиса, скрила очи зад обичайните си тъмни очила, въздъхна драматично и се настани до Шарлот.

— Какъв ужас! — възкликна тя.

— Пак скандал ли?

— Той изхвръкна от апартамента като Наполеон при Елба или както беше там… Той направо се разкрещя, скъпа! Каза, че щял да ми ограничи бюджета.

— Е, за това има един-единствен отговор.

— Точно така, скъпа. Ще отида в „Тифани“, „Шнел и Бендел“ днес следобед и ще го науча аз него. Скоро няма да го забрави.

Шарлот се засмя. Оплакванията и разказите на Мелиса за скандалите с мъжа й, банкер с амбиции да инвестира в Холивуд, бяха част от атракцията на парка. Шарлот непрекъснато воюваше със своята пухкава фигура, а Мелиса беше болезнено слаба. Днес Шарлот се беше облякла в шарена памучна рокля от „Месис“, а Мелиса носеше ужасно скъпи джинси, ботушки на висок ток и италианска копринена блуза, ушита с толкова елегантна простота, че направо предизвикваше завист.

Мелиса имаше всичко. Мезонет, с изглед към реката и комплекса на ООН, собствен мерцедес в гаража под блока, гардероби, пълни с дрехи от най-известни дизайнери, къща в провинцията и съпруг-мултимилионер. А освен това Мелиса не криеше, че от време на време завърта и по някой любовник.

Но Шарлот не й завиждаше. Тя харесваше Мелиса заради безгрижното й дърдорене, заради чувството за хумор и характера, с който не взимаше на сериозно нито парите, нито любовниците си. Но въпреки лековатото си отношение към живота Мелиса бе една от малкото богати майки, която водеше детето си в парка сама, вместо да го предаде за отглеждане на някоя бавачка.

Повечето от бавачките, които идваха в парка, бяха негърки, които всеки ден се придвижваха с метрото от порутените покрайнини на града към дворците в горната част на Ийст Сайд. Сега бяха започнали да навлизат вече масово в парка с децата и той се изпълни с викове, смях и бърборене.

Една дебела жена с бяла униформа, която говореше с лек ямайски акцент, се настани на пейката до Мелиса и Шарлот. Отвори кафяв хартиен плик и извади пилешка кълка. Шарлот забеляза, че възрастният мъж беше заел обичайното си място на пейката до жената от Ямайка. Той държеше бастуна си между колената. Дори и в тази горещина бе наложил филцовата си шапка. Шарлот му махна с ръка. Понякога, когато нямаше с кого друг, тя разговаряше с него. Беше мрачен, но достатъчно любезен. Освен това изглеждаше самотен. Веднъж, когато децата се бяха разболели от някакъв грип, той й каза, че е пенсиониран лекар, но иначе не бе споделил нищо друго за себе си.

След като свали очилата си, Мелиса насочи видеокамерата към играещите деца.

— Знаеш ли, май онази врата отново е отворена — каза тя. Шарлот погледна разсеяно към зелената, нашарена с надписи врата в северната стена на парка.

— Сигурно пак са започнали да се боцкат зад нея. Чудно как са успели да я отворят.

— Ню Йорк — каза Мелиса като че ли това обясняваше всичко.

— Да, Ню Йорк — съгласи се Шарлот.

Около половин час след като Мелиса бе забелязала открехнатата врата, тя се отвори широко. Първоначално никой не обърна внимание, дори и когато тримата мъже излязоха през нея и стъпиха върху огрените от слънцето червеникави плочи на парковата алея.

Но постепенно разговорите на майките и бавачките затихнаха.

— О, боже — прошепна някой.

Очите на всички в парка бяха насочени към мъжете, които сега се движеха, без да бързат, в плътна група към южната част, където седяха Шарлот и Мелиса.

В тази горещина мъжете бяха наложили абсурдни ски-маски с изрисувана светкавица върху главите си, но не това предизвикваше ужас. Страшното бе, че и тримата носеха оръжие — ужасни автомати, които нарушаваха невинността на атмосферата в парка като жесток шамар върху нечие лице.

Една жена изпищя, но мъжете не й обърнаха внимание. Все пак единият от тях внезапно спря и обърна маскираната си глава към края на оградата.

— Педераст! — изсъска той през зъби. Тогава и другите също се спряха и обърнаха глави като марионетки, задвижени от кукловод.

Един униформен полицай бе застанал в края на пътеката при оградата. Полицаят с нос като човка и неподстриган, беше също така объркан от сцената, която се разиграваше пред очите му, както и маскираните мъже, гледащи към него. Ръцете му, които бяха отпуснати върху парапета, изобщо не се помръднаха към оръжието му. Той бе като омагьосан.

Мъжете с маските се задействаха първи. И тримата свалиха автоматите към хълбока си, докато дулата, блеснали в черно под слънцето, се обърнаха срещу полицая едновременно като в ръцете на рота палачи.

Един глас само леко заглушен от маската извика:

— Не мърдай! Всички да останат по местата си. — Думите бяха изпълнени с напрежение. Полицаят мълчаливо наведе очи. Ръцете му останаха на мястото си, със сплетени върху парапета пръсти.

Заповедта бе изпълнена само от няколко дечица. Заплеснати в игрите си, другите деца не обърнаха внимание на нашествениците и полицая. Някои се загледаха любопитно към тези странни възрастни, които сякаш играеха някаква интересна игра, но въпреки това продължиха да карат триколесните си велосипедчета и да хвърлят топките си. Едно двегодишно дете тръгна с несигурни стъпки към стрелците.

Но майките и бавачките гледаха с ужас към оръжията. Всичко се бе случило толкова бързо. А сега като че ли магията се бе вдигнала и някои запищяха от ужас. Други с вдигнати пред устата длани започнаха да отстъпват назад. Една жена със синьо сако започна да пищи.

— Не! Не! — завика тя и веднага след това заплака истерично.

Шарлот Уебстър изтриваше носа на едно от близначетата си, когато мъжете се появиха откъм вратата, и първоначално не разбра, че става нещо необичайно. Чак когато чу възклицанието на Мелиса „какво става, за бога?“, Шарлот притисна Йън към гърдите си и отчаяно се огледа за Боби. Той си играеше върху плочите със сина на Мелиса Дейвид на не повече от два метра от мъжете с автоматите. В този миг, като се изключи затихващото движение на децата, сцената в парка беше като спрян кадър от филм: тримата мъже в центъра на детската площадка до пясъчника, неподвижният полицай до оградата, загледан ужасено към жените. Един от мъжете наруши стопкадъра.

— Децата! — изкрещя той. — Вземете децата! Този… русият със сивите панталонки. — Един от нападателите веднага отпусна оръжието си, обърна се и след две крачки хвана детето, което държеше жълта бейзболна бухалка. Когато го вдигнаха, момченцето загука весело, мислещо за игра цялата ужасяваща сцена.

Зад оградата полицаят започна да се оттегля назад, извън погледа на нападателите. Ръцете му вече не бяха върху парапета.

— Стой! Стой на мястото си! — извика маскираният водач. Той обърна оръжието си и допря дулото до главата на детето, което държеше партньорът му. — Ако мръднеш само, лайнар такъв, детето ще си го получи — изръмжа той. — Кълна се, че ще го направя.

Полицаят спря, като че ли гърбът му се блъсна в стена.

— Майната ти — извика той. Но не помръдна повече. Тъмна вълна от ярост заради безпомощността изкриви пъпчивото му лице. Остана неподвижен. Детето заплака.

— И онова! — извика водачът. Вероятно мислеше, че ще бъдат по-сигурни, щом вземат повече деца за заложници.

— Боби! — изправи се и запищя Шарлот. — Ела тук! Ела при мама!

Момченцето учудено се пообърна, но един от маскираните го вдигна от земята.

Шарлот се затича с хлипане и хълцане, но се спъна в обувките си, които като че внезапно й станаха големи. Беше на половината от разстоянието между оградата и пясъчника, когато започна стрелбата. Ята гълъби се извиха във въздуха със силен плясък. В същия миг нещо блъсна в дясното рамо Шарлот и я събори. Бе като ударена, повдигната и после хвърлена от гигантска ръка. Но макар и паднала, чуваше, че стрелбата продължава, и очакваше фаталния втори удар, който ще я убие и ще сложи край на всичко.

Внезапната тишина, която настъпи накрая, беше нарушена веднага от писъци, викове и плач. Настъпи паника. Жени тичаха към децата, вдигаха ги и притискаха към гърдите. Някои обърнаха гръб на вече оттеглящите се мъже, сякаш да скрият рожбите си от ужаса, който властваше над парка.

Един от мъжете викаше отново, но смисълът на думите му не достигаше до съзнанието на Шарлот. Тя не чувстваше болка. Не усещаше нищо, като че умът и тялото й бяха изтръпнали. Усети някой наблизо, някой който се наведе с плач над нея.

— Как си, скъпа? — попита Мелиса, притиснала малкото си момченце. — По дяволите, по дяволите, какъв глупав въпрос. Ужас! Светът е полудял! Знаех си, че ще стане така!

Изплашеният Иън се бе изправил наблизо и гледаше майка си, простряна на земята.

— Боби, моят Боби — изхлипа Шарлот, когато осъзна случилото се.

Сега полицаят се раздвижи. Ръката му се насочи към пистолета, като че ли несполучливият опит на Шарлот за спасяване го бе освободил от объркването. Мелиса се извърна и погледна към вратата. Двама от мъжете и децата, които бяха грабнали, вече бяха изчезнали в тъмнината зад нея. Третият обаче май не си бе довършил работата.

Пред вратата той се обърна и насочи оръжието си. Отново се чу трясъкът на изстрели. На Мелиса, клекнала с децата над Шарлот, й се стори, че задуха ураган. Помисли, че усеща бесния вятър, който се носи заедно с куршумите.

Когато свърши, мъжът пусна оръжието, което увисна на рамото му като инструмент на изпълнил задачата си работник. След това се оттегли подир другарите си.

— Всеки, който се опита да влезе тук, ще бъде убит — извика той откъм сенките вътре. — Всеки, чу ли ме, тъпо ченге!

Полицаят, който не можеше да използва оръжието си, защото вратата прикриваше престъпниците, а и градинката бе пълна с жени и деца, все още се бавеше при оградата. Мелиса внезапно се разяри. Тя остави Дейвид долу и като крещеше обидни ругатни, хукна към вратата. Една жена протегна ръка да я спре, но Мелиса я блъсна и тичешком нахлу в тъмнината зад вратата. Мъжете бяха изчезнали. Децата също ги нямаше. Стори й се, че чува забързани стъпки, но всъщност всичко се заглушаваше от рева на колите в тунела.

Тя се разплака на глас и продължи да се препъва надолу по стъпалата. „Копелета, о, тези копелета!“ — хлипаше през сълзи. За малко не падна, но се задържа и продължи към полумрака на шосето отдолу. Когато стигна последното стъпало, спря и загледа напред. Видя само коли и таксита, които профучаваха в непрекъснат поток към града.