Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The department of correction, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Рени Димитрова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
История
- — Добавяне
15.
От Харлем Пейдж отиде право в един бар — „Фарли“ на Петдесет и седма улица. Вечер това бе любимото място на възрастни комарджии, както на разведени и вдовци, които прекарваха утрините си в изучаване на пазара чрез „Уол Стрийт Джърнъл“, а след това безжалостно тормозеха брокерите си. Сега тук беше тихо и почти празно.
Той си поръча уиски с лед и се опита да сортира фактите, които беше научил. Първо, Камбъл беше убит от похитителите в парка. Камбъл е бил пенсиониран лекар от Пустошта. Блис е бил затворник, изпратен в лудницата-затвор от Камбъл. Четиримата мъже на стълбището бяха приятели на Блис, вероятно бивши затворници. Може ли те да са били похитителите? Може ли Блис да е свързан с тях? Не беше ли странна случайност? И какво знаеше за всичко това Савидж?
Той си поръча второ питие. Блис не изглеждаше човек, който би се забъркал в нещо такова. Беше твърде праволинеен и упорит.
— Приличаш на бившия ми съпруг — заяви една жена, седнала през две столчета от него пред бара. Беше облечена в скъпа черна рокля, доста високо вдигната над дебелите колена. Косата й бе накъдрена ситно и беше на около четиридесет години, но добре запазена, като във фризер. Вероятно като млада е била красавица. Пиеше мартини.
— Това комплимент ли беше?
— Не съвсем. Той беше копеле. Както повечето мъже. Женен ли си?
— Никоя не ме иска.
— Сигурна съм, че не е вярно. — Тя се премести до него. — На колко си години?
— Почти на тридесет и пет.
— Аз съм на тридесет и две.
„Сигурно, ако е загубила някъде десетина.“
— На тридесет и две съм, в разцвета на живота и ми е ужасно скучно. Животът ми е толкова досаден, че обикновено не знам кой ден от седмицата е. Някога се ориентирах по „Таймс“, защото в понеделник публикуваше голям спортен подлистник, във вторник беше с научни факти — доста скучен, в сряда — статии за живота. Кой знае какво, по дяволите, искаха да кажат с това. Да де, ама сега го промениха, смесиха всичко, така че не мога да разбера кой ден е.
Пейдж разбра, че това явно не й е първото мартини за деня. Устните й бяха възпълни и леко увиснали в ъглите. Ушите и пръстите й бяха натежали от бижута. Разбъркваше питието си с пръст с червено лакиран нокът, а после го смучеше.
— Костюмът ти се нуждае от хубаво изглаждане — забеляза тя.
— Знам. Много зает бях.
— Да знаеш, че единственото нещо, което ме кара да се чувствам жива, е доброто чукане. — Пейдж хвърли поглед към бармана. Той обаче стоеше неподвижно като пън и четеше вестник, без да поглежда към тях.
— Една от радостите на живота — съгласи се Пейдж.
— Обичаш ли да се чукаш?
— Когато ми се иска… — Пейдж гледаше вестника в ръцете на бармана. Заглавието беше за убийството на бившия губернатор Махони. Той се намръщи. Нещо се въртеше в подсъзнанието му, но не можеше да го разбере съвсем точно.
— Сигурен ли си, че не си педал? Тук в квартала има много педали. Често губят времето на хората, което не е честно.
— Ти тук някъде ли живееш? — попита Пейдж.
— На шейсетата пресечка на Парк авеню. Защо? Искаш да ме заведеш у дома да се чукнем ли?
— Сега не мога. Може би по-късно? — Тя го изгледа, после извади сребърен молив и написа телефонния си номер върху бяла картичка, която измъкна от чантата си.
— Как се казваш? — попита той.
— Хлое.
Той записа името до номера й.
Пейдж довърши питието си, хвърли част от парите на лейди Джейн върху бара и каза:
— Извинявай. Трябва да тръгвам.
— Ако не съм си у дома, можеш да оставиш съобщение.
— Добре.
Можеше да му се наложи да я потърси, ако лейди Джейн стане съвсем непоносима. Понякога Пейдж се срамуваше от себе си, но не често.
В новинарската зала Пейдж изчака Лафлеш да се заговори с редактора на фотографите и се промъкна към кабинета на Савидж. Изпълнителният директор говореше по телефона. Той кимна на Пейдж да влезе и след малко остави слушалката. След около петнадесет минути Пейдж му бе разказал за случилото се тази сутрин.
Накрая Пейдж измъкна копието на заповедта на федералния съд за освобождаването на Блис и останалите затворници от болницата заедно удостоверението за лудост на Блис. Сложи ги върху бюрото на Савидж.
— Всичко това сутринта. Даже по-бързо, отколкото ми нареди — каза той. — Беше ужасно трудно да се добера дотам и невероятно опасно, но аз нямам нищо против тежката работа и рискуването на живота, щом е за доброто на вестника и помага на хората да разберат историческите и конституционните си права.
— Да, възхитително — иронично отвърна Джак. — В кой бар беше? Миришеш на спиртоварна.
— Бях много напрегнат. Имах нужда от едно питие.
— Господи, Пейдж, ти наистина си пиянде. Никога не знаеш кога трябва да престанеш, нали? Обличаш се като пияница, вониш на хората и създаваш навсякъде неприятности. Ако само… — Той замълча като прехвърляше металната линийка от ръка в ръка. — Извинявай — внезапно продължи Савидж. — Напоследък и аз си имам проблеми. Забрави каквото ти казах.
— Няма нищо. Знам какво е да си постоянно под напрежение.
— За бога, Пейдж… О, по дяволите, къде е Блис?
— В Харлем. Защо?
— Искам да говоря с него.
— Не си ли доволен от доклада ми?
— Работата ти както винаги е отлична. Въпреки това бих искал лично да говоря с него. Имам си причини. Доведи го тук.
Чак когато се върна в залата, Пейдж се сети, че не бе попитал защо Савидж се интересува от Блис. Вървеше към бюрата на репортерите, когато някой го извика. Беше фотографът Силвър, когото изпратиха, за да направи няколко снимки на Блис. Силвър обикновено снимаше бейзболни мачове, но не отказваше всякаква работа.
— Къде са снимките? — попита Пейдж.
— Какво разбираш под „снимки“? Та човекът го нямаше. Изпрати ме да се щурам чак по Сто тридесет и шеста улица в тази жега, а в оная проклета къща нямаше никой. Едва не ме утрепаха.
— Едва не са те… Сигурен ли си, че си ходил на точния адрес?
— Разбира се, че съм сигурен, Пейдж. Чуках по вратата му и никой не ми отвори, дявол да го вземе. Висях наоколо, опитах пак, после се обадих тук и ми казаха да се връщам. Загубих си целия следобед заради твоите лайнарски работи. — Той се обърна и се отдалечи.
След около половин час Пейдж стигна отново пред апартамента на Блис. Когато разтуптяното му сърце се успокои след изкачването по стълбите, той постоя малко, възхищавайки се на смелостта си да се върне на мястото на смъртоносната си среща. Почука на няколко пъти. Нищо.
Наложи му се да слезе по стълбите, да намери портиера, който приличаше на Майк Тайсън в един от лошите му дни, да спори с него, да му даде десет долара за ключа, а после да се катери пак нагоре. Отвори вратата и влезе. Сега беше тъмно и от уличните лампи в стаята влизаше само леко сияние. Ключът за лампата до вратата не работеше и Пейдж трябваше пипнешком да открие нощната лампа.
В средата на стаята върху пода лежаха Блис и още един мъж. Пейдж разбра, че докато опипваше за нощната лампа, едва не ги е настъпил.
По дрехите им имаше кръв, върху линолеума също. И чаршафите бяха напръскани. В дясната ръка на всеки от мъжете имаше нож. Столовете и масите бяха обърнати. Хартии, моливи и писалки бяха разхвърляни из стаята. Част от чаршафа бе увита около непознатия мъж като набързо нагласена туника. Апартаментът на Рей Блис вече не приличаше на затворническа килия.
Санитарите пристигнаха едновременно с двамата полицаи от патрулната кола. Никой от тях не си беше направил труда да задейства въртящите се светлини или сирените. Пейдж ги заведе горе. Портиерът не се качи. И преди беше виждал трупове в тази сграда. В апартамента Пейдж, който се чувстваше доста зле, направи знак към труповете като режисьор, който подканя актьорите да продължават работата си, а после отиде да поеме чист въздух при прозореца. За четвърти път бе изкачил стълбите и основното му чувство беше облекчение от това, че повече никога няма да му се налага да се катери дотук. Едно от ченгетата дойде при него до прозореца.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита го.
След като показа журналистическата си карта, Пейдж обясни за какво е идвал.
В това време един от санитарите се обади спокойно зад тях:
— Този е отишъл, но в другия още има искрица живот.
Блис беше още жив, макар и на ръба. Санитарите не се опитаха да го свестяват. Те махнаха ножа от ръката му и го вдигнаха върху носилката. Едно от ченгетата подритна нещо на пода.
— Горното му чене — каза той. — Вземете го за в случай, че се оправи.
Санитарите отнесоха Блис и ченето му. Трупът на другия мъж остана. Очите му бяха широко отворени, като че оглеждаше тавана.
— Прилича на дребно скарване — каза ченгето. — Кои са?
Партньорът му беше коленичил и пребъркваше джобовете на умрелия.
— Не знам кой е този — отговори Пейдж. — Живият е Рей Блис, бивш затворник, който помагаше на вестника за един материал. Живееше тук. Видях го тази сутрин, а вечерта се върнах и ги намерих така.
— Няма лична карта, но има писмо до някого, наречен Джеки Баум — каза партньорът на ченгето, когато се изправи. — Документ за излежана присъда. Тридесет и пет долара и монети. Носна кърпа, молив и ключ. Това е. Не е бил много натоварен. — Той прибра парите в джоба си. — По-добре да се погрижа за тях.
— Къде закараха Блис? — попита Пейдж.
— Вероятно в „Колумбия“, презвитерианската болница — отвърна едно от ченгетата. — Обаче май ще ритне камбаната. Представяте ли си двама дърти пергиши да се убият ей така?
Наложи се да изчакат повече от половин час, докато пристигнаха двама детективи, които ругаеха яко стълбите.
— Все се случва да е на последния етаж — каза единият. — Не могат да се убиват на партера или, още по-добре, направо на улицата. — Беше облечен в риза с хавайски десен на червени цветя и чаши шампанско с мехурчета, която висеше над панталона му, като че ли идва от плажа. — Бял ли е? Това вече е друго. Къде е другият починал? Мислех, че трябва да има два трупа.
Униформените обясниха положението и другият детектив, който оглеждаше презрително стаята, се обади:
— По-добре ще е за всички замесени, ако пукне. Ще се приключи работата. Някакви пари по дрехите?
Патрулните ченгета заразглеждаха снимките от младостта на Блис.
Докато чакаха санитарите с буса от моргата, Пейдж отиде с детективите до 26-и участък, за да напише показания. Опитваше се да разбере какво всъщност е станало. Мъжете на стълбите вероятно бяха свързани с цялата тази работа. Той разказа на детективите за епизода на стълбите, но това не им направи впечатление.
— В Ню Йорк има доста откачени типове — каза Хавайската риза. Дъвчеше хапчетата против киселини като бонбони.
От участъка закараха Пейдж до болницата и той изчака в приемната, докато се върнаха след половин час.
— Още е жив — съобщи без какъвто и да било ентусиазъм Хавайската риза. — Вкарали са го в хирургията, но докторите казват, че шансовете да оживее са малки.
— Говори ли с него?
— Да не се шегуваш? Той едва ли е дошъл тук да държи речи. По-скоро е умрял, отколкото жив. Нямаме бърза работа. Известно време ще остане тук. От участъка ще поставят ченге пред вратата му.
Лейди Джейн беше дала на Пейдж ключ за къщата. Светлините долу бяха загасени, но горе на стълбите светеше нещо. Той влезе в кухнята и намери малко студено пилешко в хладилника. Преглътна го с чаша мляко.
Тя трябва да бе заспала. Помисли дали да не се опъне върху канапето в хола, където би могъл да си почива в мир, но накрая все пак се качи горе. Събличаше се, като се опитваше да не вдига шум, когато тя се обади:
— Здравей, скъпи. Отново закъсня. По-добре да сложиш този ужасен костюм на закачалка. — Господи, говореше му като отдавна страдаща съпруга. — Купих ти четка за зъби и малко дрехи, докато пазарувах. Ще ги намериш в банята. — Говореше сънливо и не вдигна главата си от възглавницата.
— Някаква пижама?
— Пижамите само пречат.
Когато той се вмъкна между чаршафите, тя се извъртя и се притисна до него. Ръката й посегна надолу между краката му.
— Реших, че много те харесвам — заяви тя. — Защото поне показваш желание.
Но само след миг ръката й се отпусна и тя задиша тихо и равномерно.