Тони Бъртън
Наказателен отряд (17)

17.

Вместо да се представи пред злобата на Лафлеш в службата, Пейдж взе такси и се върна в къщата на лейди Джейн. Тя гледаше някакъв дебат по телевизията, в който три оскъдно облечени стриптизьорки твърдяха, че като се събличат, защитавали свободата на словото.

— Какви интересни същества — възкликна лейди Джейн. — Онази с оранжевата коса прилича на сестра ми, която все хленчи, задето татко ми остави парите си. Наричаше ме „любимката“ на татко. Но, боже мой, аз бях любимка на всички.

Пейдж се оттегли в кухнята, откъдето се обади на Савидж и му докладва, че няма напредък с Блис. Изпълнителният директор го учуди и ядоса, като му нареди да отложи за по-късно материала за Блис.

— Слушай — каза му Пейдж. — Исках да те попитам нещо. Чудно ми е защо толкова се интересуваш от Блис.

— Опитай да не се чудиш — отговори Савидж. Той разреши на Пейдж да открие жената, която бе ранена в парка. Телефонът на адреса в Кънектикът бе публикуван в указателя.

— Трябва да отида в Кънектикът — съобщи той на лейди Джейн, която се бе отказала да гледа стриптизьорките. — Ти какво мислиш да правиш?

— Смятах да ходя в Бруклин.

— Никой не ходи в Бруклин.

— Така е. Обаче там, казват, имало малко ресторантче при реката с прекрасен изглед към Манхатън. Можеш да дойдеш, ако искаш. Ще обядваме.

— Ами какво ще кажеш за един следобед на село?

Тя въздъхна.

— Пак ти трябва шофьорка, доколкото разбирам. Ще трябва да си купя шапка с лъскава козирка. Сигурен ли си, че не се опитваш да ме използваш за изпълнение на болните си фантазии?

Но тя се съгласи да го откара, този път със зелен „Рейндж Роувър“, който изглеждаше така, като че ли колелата му никога не са се докосвали до земята, да не говорим за броните му. Регистрационният му номер беше „ЛЕЙДИДЖ13“. Тая жена сигурно имаше цяла проклета флотилия от коли в гаража си.

— Тази е по-удобна за провинцията — заяви му тя. — Ако видят мерцедес, може да изпаднат в захлас.

По целия път лейди Джейн слушаше един от дисковете на „Бийтълс“, като от време на време припяваше с фалшив, но уверен глас. След половин час обикаляне покрай уединени имения на запад от Стамфорд накрая намериха дома на Фокс. Имението бе заобиколено с висока дървена ограда, но железните порти бяха отворени и те подкараха покрай обширни ливади, в края на които се издигаше огромна резиденция. Вляво се издигаше обвита в бръшлян къща за гости. Един тъмносин мерцедес последен модел и джип „Гранд Чероки“ бяха паркирани върху настилката пред входа на централната сграда.

— Сред дивия Кънектикът трябва да се е загубил някой продавач на мерцедеси — отбеляза Пейдж. Помисли, че цялото имение направо вони на големи пари.

Вдясно видяха облян от слънце плувен басейн. До него имаше маси, столове и весело оцветени чадъри. Някой бавно плуваше кроул из блестящата вода. Ограденият с гранит басейн с особена форма беше украсен с изкуствен водопад, който се изливаше в единия му край през изкусно подредени папрати и цветя.

Под един от чадърите седеше жена, а до нея се мъдреше малка масичка на колелца, отрупана с бутилки, чаши и кофичка с лед. Тя беше облечена в лятна рокля, а дясната й ръка бе обхваната в шина. Пейдж разбра, че е открил онова, което търсеше. Следван от лейди Джейн той се приближи.

— Госпожа Уебстър? Шарлот Уебстър? — попита той.

Тя го изгледа тревожно. Беше закръглена, с приятно, овално лице.

— Няма от какво да се тревожите, госпожо Уебстър — успокои я той и показа разтворените си длани, за да докаже, че не носи оръжие. — Тод Пейдж, от един от нюйоркските вестници.

— Пресата ли?

Плувкинята се бе приближила до ръба на басейна и сега грациозно излизаше. Пейдж й кимна утвърдително. Тя бе висока, почерняла от слънцето и гъвкава. Носеше гладък цял бански. Жената застана до ръба. Водата се стичаше от тялото й. Погледна лейди Джейн.

— Коя сте вие, леля му ли? — попита тя.

Лейди Джейн се усмихна весело.

— Скъпа, наистина ще трябва да си намериш очилата, след като вече излезе от водата — отвърна тя. — Суетността е твърде опасна. Имах приятелка, която си счупи глезена, защото не искаше да си носи очилата.

Плувкинята, която трябва да бе Мелиса Фокс, огледа бялата рокля „Айзък Мизрахи“ на лейди Джейн.

— О, купувачи от разпродажби — заяви тя.

— Най-странното за мен в Америка е това, че тук позволяват на хората от низшите класи да се доберат до обществото на по-висшите от тях — изрече носово лейди Джейн.

Пейдж изгледа първо нея, а след това жената в банския. Те още не бяха се запознали, а вече се нападаха като змия и мангуста. Смешно наистина, защото и двете много си приличаха: агресивни, руси, със сини очи, красив външен вид и на около тридесет и пет години.

— Само искам да поговоря няколко минути с госпожа Уебстър — каза той.

— Да ги изхвърлим — заяви Мелиса Фокс. — Отивам да си взема камшика.

Но вместо това се приближи до масичката и взе чаша. Ледът затрака изкусително и Пейдж го изгледа завистливо.

— Имате ли прес-карта? — попита Шарлот Уебстър.

Пейдж бръкна в джоба си и извади издадената му от полицията карта, в която пишеше, че има право да пресича полицейски и пожарникарски ограждения, при условие че охраната му разреши. Тя я разгледа и му я върна.

— Всичко приключи, слава богу — каза тя. — Няма какво повече да ви кажа.

— Боби добре ли е?

— Да, благодаря. Децата спят.

Мелиса остави чашата си.

— Можем да накараме да ги изхвърлят чак на пътя — каза тя. — Това ще бъде достатъчно.

Внезапно обаче се намеси лейди Джейн.

— А, сега се сетих къде съм те виждала. На един обяд в „Шрафтс“ в Дакота преди три седмици. Ти беше в черна рокля, която едва те покриваше. И беше окичена с бижута като коледна елха. Мъжът ти не отлепи коляното си от моето.

— О, да — отговори Мелиса Фокс. — Сега си спомням. Ти май се беше напила, доколкото помня. Беше доста неприятно за околните. Но мога сега да ти предложа нещо за пийване. Така сигурно ще си тръгнеш по-бързо.

— О, Мелиса — прекъсна я Шарлот. — Не се заяждай с тях. Толкова ми е хубаво и днес се чувствам толкова благодарна за всичко…

— Много сте мила, особено след като знам какво сте преживяла — намеси се Пейдж. — Имам само два въпроса. За онова, което се случи в парка. И за Камбъл.

— Човекът, който беше убит ли? Господи, толкова беше ужасно. Горкият доктор Камбъл. Мелиса, не можем ли да им предложим нещо за пиене?

Мелиса сви безразлично рамене, а Пейдж прошепна някаква благодарност и сам си наля в чашата водка с лед. Глътката приятно изгори гърлото му. Лейди Джейн свали обувките си и седна на ръба на басейна, където разклати леко крака във водата.

— Какво искате да знаете?

— За Камбъл. Познавахте ли го?

— Всъщност не. Просто понякога разговарях с него. Нищо повече. Казваше, че е пенсиониран лекар.

Пейдж се настани на един от шезлонгите.

— Приятен човек ли беше?

— Мисля, че да. Малко затворен. Просто имаше лошия късмет да бъде там, когато онези започнаха да стрелят. Не спирам да мисля, че всъщност и аз съм отчасти виновна за смъртта му. Ако не бях си загубила ума и не бях се хвърлила напред, когато грабнаха Боби и насочиха оръжието към него, те може би нямаше да стрелят изобщо.

Мелиса Фокс разглеждаше лейди Джейн така, като че ли трябва да направи списък на недостатъците й. След това скочи в басейна, като цопна така, че със сигурност да опръска копринената рокля на гостенката.

— Разкажете какво стана.

Докато Шарлот говореше за деня в парка, Пейдж записваше в бележника си, като междувременно си наля още водка.

Когато тя завърши разказа си, Мелиса се приближи до ръба на басейна. Държеше се с ръце в края и се поддържаше на повърхността с бавни тласъци на краката.

— Не смятам, че докторът е бил убит просто случайно — каза тя бавно. — Не мисля, че са били заблудени куршуми.

— О, Мелиса, беше случайно — възрази Шарлот. — Тоест те наистина стреляха, но не са имали намерение да убият определен човек. Те бяха похитители. Просто го улучиха случайни куршуми.

Мелиса поклати глава.

— Може би първите изстрели са били случайни. Тогава, когато удариха теб — настоя тя. — Но когато онзи стреля за втори път, аз го забелязах. Той не стреляше ей така, напосоки. Той се прицели точно в пейката, където седеше Камбъл. Колкото повече мисля, толкова по-сигурна съм в това. Във вестниците писаха, че двамата други, които са седели на същата пейка, изобщо не са били и одраскани. Само Камбъл.

— Не каза ли това на полицията? — попита я лейди Джейн.

Мелиса се вдигна на ръце и излезе от водата. Върху плочите имаше прострян пешкир и тя се излегна по корем. Капките се стичаха от гърба и бедрата й.

— Слушайте — обърна се тя към Пейдж. — Щом като тъй и тъй ще ни досаждате, можете поне да бъдете полезни. Вземи онзи крем против изгаряне и се хващай за работа. Само гърба и бедрата ми. И ми донеси питието.

Той й занесе чашата и отвори шишето с крем.

— Каза ли това на детективите? — отново я попита той. Лейди Джейн се изправи и обу обувките си.

— Не. Е, опитах, но те не се заинтересуваха. Искаха да знаят само дали ще разпозная похитителите. Че как бих могла, като главите им бяха почти изцяло закрити?

— Защо група похитители биха убили един страничен човек, който дори няма нищо общо с децата?

— Това не знам. Но си спомням, че онзи се целеше в доктора, а не просто наслуки. А сега ме намажи, чуваш ли? — Пейдж беше готов да коленичи до нея, но лейди Джейн го спря.

— Не мисля, че ще имаш време да намажеш с крем целулита й, скъпи. Тъкмо си спомних, че трябва да се връщам в града. — Тя се усмихна ледено на Мелиса Фокс, но онази не й отвърна.

— Имам още няколко въпроса — каза Пейдж.

— Добре, но аз трябва да тръгвам. Може би ще намериш някакъв друг начин да се върнеш.

Пейдж обаче остави веднага шишето с крем.

— Как се чувствате сега, госпожо Уебстър? — попита той. Лейди Джейн вече беше тръгнала към рейндж роувъра.

— Все още малко неприятно. Боли ме. Но имах късмет, че раната е само повърхностна. Казват, че няма да остане даже и белег. Докторите ме задържаха през нощта в болницата за изследвания, а после ми разрешиха да дойда тук, след като им обещах, че няма да се притеснявам повече. Мелиса се отнесе чудесно с мен, а довечера мъжът ми ще дойде с влака, за да ни види.

— По-добре е да побързаш да настигнеш пазачката си — обади се Мелиса Фокс.

Когато се качи в колата, лейди Джейн го изгледа продължително.

— Каква жена! Мъжът й се опита да сваля мен, а тя иска да сложи ръка върху тебе.

— Всъщност тя се опита да накара мен да сложа ръце върху нея — отвърна Пейдж.

— Скъпи, ще трябва добре да разбереш едно — увери го лейди Джейн. — Тя не се интересуваше от теб. Опитваше се по своя глупав начин да засегне мен… — В това време Пейдж си мислеше: „Дявол да го вземе, ами ако Мелиса Фокс е права и Камбъл е бил целта, а не децата, тогава всичко придобива съвсем друго значение.“ — Все пак обаче, докато се радваш на моето легло и прехрана, ще трябва да съсредоточиш вниманието си само върху мен. Когато приключа с теб, можеш да се хванеш с когото пожелаеш, включително и с тъпите селянки от Кънектикът. Но този момент още не е дошъл.

Пейдж си мълчеше. Струваше му се, че го хваща мигрена.