Тони Бъртън
Наказателен отряд (25)

25.

Ван Алън се обади в управлението на щатската полиция, което се намираше встрани на пътя към предградията на Олбъни. Казаха й, че ако успее да пристигне там до двадесет минути, може да хване хеликоптера, който се отправя към Пустошта. Тя побърза да тръгне.

Лейди Джейн ровеше из порцията си и се мръщеше на храната. Пейдж взе хамбургера си и отиде до телефона да се обади в редакцията. Оказа се, че се е свързал с Лафлеш. Главният редактор трябваше да му предаде съобщение и никак не бе доволен от ролята си на пощальон. Савидж бил казал, че лети и ще кацне в Олбъни след половин час. Пейдж трябвало да го посрещне на летището, да наеме кола и да откара изпълнителния директор на север.

— Каква е цялата тази работа, Пейдж? — попита агресивно Лафлеш.

— Трябва да тръгвам.

— Заповядвам ти да ми кажеш какво става.

— Съжалявам. Не те чувам, пък и хората чакат за телефона. — Пейдж затвори и прекъсна ядосаните протести на Лафлеш. Върна се при лейди Джейн.

— Тази риба не е била уловена — заяви тя. — Просто е вдигнала перките и се е предала.

— Хайде — подкани я той. — Трябва да тръгваме, освен ако не предпочиташ да останеш тук.

— Къде трябва да ходим?

— На север към Пустошта.

Тя остави ножа и вилицата си и бутна чинията.

— Щом ще ходим на север, май ще трябва да си купим достатъчно кърпи за бърсане на носовете. Ами стаята ни? Онова легло изглеждаше доста удобно.

— Ще трябва да го изоставим. Хайде.

Излязоха и хванаха такси, което ги закара до летището. Пейдж попълваше документите за кола под наем, когато до него се появи Савидж. Не носеше багаж. Изглеждаше разтревожен. Когато се запозна с лейди Джейн, само се ръкува и не каза нищо за необяснимото й присъствие заедно с репортера.

— Знаеш ли за полицая? — попита той нервно.

— Нашите са го направили, нали?

— Сигурно. Отивам да се обадя на баща си, а после тръгваме.

В къщата на улица „Ренси“ не се обаждаше никой. Савидж се зачуди дали пред дома е сложен полицейски пост, както му бяха обещали. Като си помисли за жестокостта и хитростта на убийците, страхът пропълзя по гърба му като змия. Беше сигурен, че баща му е избран за мишена.

Първоначално караше Пейдж, но след петнадесет минути нетърпеливият Савидж го смени и подкара по-бързо. Лейди Джейн заспа на задната седалка.

— Какво ще искаш от мен, когато стигнем Хамилтън? — попита Пейдж.

— Да си вършиш работата. Да интервюираш баща ми, когато се срещнем. — Гласът на Савидж беше хриплив и напрегнат. Предната нощ не беше спал и очите го смъдяха, като че бяха пълни с пясък. Страхът му растеше и го обхващаше като тумор. Гумите свиреха по завоите и колата се движеше бързо.

— Да взема интервю от баща ти ли?

— Точно така. Когато го намерим. Ще говориш с него така, както разговаря с Блис. Научи неговото мнение по случая.

Пейдж реши, че всичко това ще го доведе до провал. Веднъж, когато работеше в друг вестник, той бе взел интервю от далечен роднина на издателя по някакъв отдавна забравен въпрос. След това обаче последва поток от оплаквания за вида му, за начина му на работа, за въпросите, които е задавал и изобщо за материала. Пейдж бе напуснал вестника скоро след инцидента.

— Не може ли ти да говориш с баща си? — попита той. — Пред сина си той би казал много повече. Не мислиш ли?

— Ти си репортерът. Аз просто отивам, за да се уверя, че е добре.

— Да, но разговорът може да се окаже труден дори и за мен. Тоест нали има изказани обвинения. При това сериозни и неприятни обвинения. Работата ще се окаже доста неудобна.

— Точно затова ще го направиш ти, Пейдж. Трудно е човек да постави точно теб в неудобно положение.

Пейдж се замисли над думите. Не беше сигурен дали да ги приеме за комплимент.

— Какъв е баща ти? — попита той.

— Възрастен е. И може да бъде малко заядлив.

„О, страхотно! — помисли Пейдж. — И защо тези работи винаги се случват точно на мен?“ Струваше му се, че определението на Савидж звучи като за собствения му баща. Винаги, когато се срещнеха, съдията го питаше кога най-сетне ще си намери достойна работа. Вечно киселото настроение на баща му бе една от причините Пейдж да подозира, че е бил откраднат от люлката на английски лорд и тайнствено занесен в САЩ.

— Остави на мен — каза накрая той. — Старият Пейдж ще се оправи както винаги. Мислиш ли, че е безопасно да се движим с такава скорост?

В далечината Пейдж виждаше тъмната линия на хоризонта, която очертаваше южните предпланини на Адирондак. Щяха да пристигнат в Хамилтън след един-два часа. Може би бащата на Савидж ще се появи. А може да е заминал нанякъде. Може да е получил удар и да е в болница. Може да е онемял. Или пък убийците да са стигнали вече до него.

Савидж караше мълчаливо. Тревогата за баща му бе предизвикала и други мисли. Че може би баща му все пак е участвал в някакво несправедливо дело. Чувстваше, че каквото и да се случеше отсега нататък, собствените му принципи ще бъдат поставени на изпитание така, както никога досега.

През годините Савидж си беше разработил собствен морал, на който смяташе, че трябва да се подчинява един вестникар. Думи като „истина“, „точност“, „честност“ напоследък звучаха банално и всеки им се подиграваше или подценяваше. Но ако не вярва в тях, за какво тогава живее? Вестниците му бяха дали много. Може би сега беше негов ред да плати дълга си.

— Какво те накара да решиш да се забъркаш в тази професия, Пейдж? — попита той. Вече бяха излезли от Нортуей и пътуваха на запад към планината. Пейдж се размърда неспокойно. Не му беше приятно, че изпълнителният му директор се интересува от него. Както му беше неприятно, че пътуват с толкова висока скорост.

— О, не знам — отговори той. — Със сигурност обаче не бяха парите. Всъщност исках да си поговорим за заплатата ми. Имам доста задължения и…

— Ще говорим по този въпрос някой друг път. Не те питах това.

— Добре — неспокойно продължи Пейдж. — Предполагам, че вестниците са естественият ми начин на живот. Доколкото мога да преценя, във всяка работа си има достатъчно глупости. Но във вестниците не са чак толкова много. Като изключим може би Лафлеш с неговите. Репортерската работа не е чак толкова досадна. Така или иначе нямаше никаква друга работа, която да мога да върша добре, като в същото време да ми е и забавно. И двамата знаем, че всеки политик е мошеник, но понякога ни се разрешава да го кажем. Вестникът ни плаща да изучаваме абсурдите и глупостите наоколо и понякога да посочваме лъжците и позьорите, да извикаме, че „царят е гол“. Това е достатъчно добра сделка за мен.

Влязоха в Хамилтън рано привечер.

По пътя на два пъти ги валя дъжд, но сега въздухът беше чист и сух. Околните планини и гористите им склонове бяха като дебел килим от зеленина и сиво-синя мъгла. Те като че притискаха помежду си малкото градче.

— Странно място — каза Пейдж, когато минаха по главната улица. — Какво е това?

— Болницата, където са били затворени Блис и останалите. А това е затворът.

Докато минаваха край стената, Савидж изпита странна смесица от чувства. Естествено, чувстваше обич към мястото, където бе израснал доста щастливо. Тук беше малкото кино „Сплендид“, което го бе отвеждало към западните равнини, мъгливите улици на Лондон и каньоните на Ню Йорк. Тук се намираше дрогерията, в която за пръв път бе хванал момиче за ръката. Някои от сградите имаха балкони на втория си етаж, които Савидж не бе виждал някога да бъдат използвани за друго освен за складове. Тук бяха улиците, по които се бе научил да кара колата на баща си. През прозореца на единствената бакалия в градчето зърна господин Шел, вече остарял, който понякога му подаряваше по ябълка, когато го срещаше на път за дома.

Но последните разкрития за болницата бяха дали други измерения на познатите улици и сгради. Савидж се чувстваше объркан, почти дезориентиран. Под спокойната повърхност тук винаги се е знаело тайно за съдбата на хората в болницата — хамилтънския ГУЛАГ.

— Гладен съм — каза Пейдж. — Наложи ми се да пропусна обяда си в Олбъни, за да изпълня служебните си задължения. Имам нужда от един скоч, може би два, един хубав стек с пържени картофи и масло, салата с рокфор, а после сладолед с…

— Пейдж, остави ме на мира и престани да мислиш със стомаха си — изръмжа Савидж. — Имаме да вършим работа. — Той се готвеше да завие в улица „Ренси“ и напрежението, което се събираше в него по време на пътуването от Ню Йорк, достигаше върха си.

Взря се през прозореца. Къщата си беше там. Никакъв полицай, никаква патрулна кола. Никакъв помен от буика на баща му. Нищо. Господи, къде ли е?

— Извинявай — обади се обидено Пейдж. — Естествено, че съм готов да гладувам, да стана кожа и кости, щом като е за доброто на вестника. Но просто си върша по-добре работата, ако се храня редовно.

— Добре, добре — отвърна разсеяно Савидж. — Ще ядем малко по-късно. Чудеше се дали баща му ще се съгласи да говори с Пейдж за болницата. Савидж не можеше да разпитва собствения си баща. Отношенията им не бяха като на приятели. Авторитетът на баща му продължаваше да му влияе. Помисли си, че това вероятно е някаква форма на морален страх, но се свиваше само от мисълта да се прояви като съдник на собствения си баща.

Освен това стоеше и въпросът за публикуването на интервюто. Ако групата на убийците се задействаше, всичко така или иначе щеше да излезе наяве. Беше на кръстопът.

Той спря до тротоара пред старата къща. Вратите на гаража бяха отворени. Колата я нямаше.

— По-добре да поговорим със съседите — предложи Савидж. — Ти иди в тази, а аз ще ида в онази къща. — Двамата излизаха от колата, когато един черен буик, зад кормилото на който седеше баща му, сви по улицата и се насочи към тях. Точно отзад го следваше друга кола — един прашен, кафяв шевролет.

Но Савидж беше зяпнал към пътника в колата на баща си. Това беше Кит.

 

 

Всичко бе уредено предварително така, че Савидж и Пейдж да не видят нищо необикновено, когато стигнат в Хамилтън. Хеликоптерът „Бел джет рейнджър“, приспособен за полицейски операции, на борда на който се намираха Ван Алън и няколко висши полицейски служители, предизвика възхищението на децата от Хамилтън, но после се изгуби от погледа им зад стените на затвора. Той се приземи в двора, освободен от затворници, които бяха заключени по килиите си. Половин дузина цивилни щатски полицаи и следователи бяха пристигнали с необозначени коли, инструктирани да се държат незабележимо, но да следят движението на транспортните средства.

Първата влезе в града четиридесет минути след като Учителя и Били Уайдъл пристигнаха в двора на училището. Няколко души оборудваха щаб на Бюрото за криминални разследвания вътре в затвора Пустошта, докато останалите наблюдаваха улиците зад прозорците на магазините и наблюдателниците на затвора. Те забелязаха наетата кола на Пейдж, провериха номера й и веднага разбраха, че е тръгнала от летището на Олбъни.

Седемдесет и трима полицаи бяха изпратени в града от Олбъни, където прекратиха отпуските и освободиха хора от пътната полиция. Макар че някои бяха облекли цивилни дрехи, други бяха дошли униформени, тъй като не им бе дадено време за преобличане. Всички бяха въоръжени с карабини М1.

На голямата и подробна карта, закачена на стената в заетата за целта канцелария на затвора, с малки червени звездички бяха отбелязани къщите на потенциалните мишени, пенсионирани или още работещи служители. Тъй като смяташе, че групата на убийците ще се интересува само от високопоставените служители на Наказателното управление, началникът на Бюрото за криминални разследвания в Хамилтън не бе белязал къщите на обикновените пазачи и служители. Невъзможно беше да се пази всяка къща в град, където всички имаха някаква връзка със службите в затвора. След известен спор бе решено засега да не се тревожат гражданите със съобщение за опасността, на която са изложени, за да не се предизвика паника. Обещано бе да се държи в течение ПУНИ заради убийствата на Камбъл и Махони. Затова Ван Алън беше прикрепена към началника на БКР.

Започна да се стъмва, докато всички полицаи и следователи бъдат разпределени по позиции. Някои бяха назначени за наблюдатели, а други останаха в готовност зад стените на затвора.

 

 

Били Уайдъл гледаше гангстерски филм по телевизията, когато Учителя внезапно се изпъна в креслото си и изръмжа:

— Загаси.

Усетил напрежението на издадената заповед, южнякът, който се бе настанил върху голямото бюро, се наведе и завъртя бутона. Картината изчезна. Той се извърна и погледна през прозореца.

Трима младежи на по петнадесетина години бяха влезли с велосипеди през портата и се разхождаха из двора на училището. Играеха си на надбягване, като обикаляха и криволичеха из двора. Никой от тях не се интересуваше от училищните сгради, но Учителя и Уайдъл се дръпнаха към средата на директорския кабинет, където не можеха да бъдат видени отвън.

— Донеси оръжията — каза Учителя. Бяха оставили автоматите си заедно с тубите бензин в коридора пред кабинета. Уайдъл се измъкна и след миг се върна с два автомата. Без да сваля очи от велосипедистите, Учителя протегна ръка и взе единия.

— Малки мръсници — прошепна Уайдъл. Той вдигна автомата и се прицели примижал към първото момче. — Бам и си мъртъв — каза той и се изкикоти.

— Престани — скара му се Учителя. — Може да ни създадат неприятности.

— Дребните копелета само се моткат, Учител. След малко ще си идат. Но ако не… — Той постави пръст на спусъка.

— Ако заобиколят към задния двор… Ако забележат колата сред дърветата. — Още докато говореше, момчетата започнаха да завиват. Насочваха се към задната част на училището.

— Малки мръсници — повтори Уайдъл. Учителя вече бе излязъл през вратата, пресече коридора и влезе в една от класните стаи, която гледаше назад. Момчетата бяха оставили велосипедите си. Качиха се на люлките в двора. Люлееха се и се смееха високо.

— Иди провери вратата — каза Учителя. — Провери дали е затворена. — Тревожеше се, че в последния момент хлапетата може да попречат на изпълнението на плана му. Трябваше само да се доближат до рампата, да погледнат вратата и да забележат следите от насилственото й отваряне. Или пък да тръгнат из гората и да попаднат на скритата кола. Тогава щяха веднага да хукнат да съобщят какво са видели.

Ръцете на Учителя стиснаха автомата. Нямаше да се поколебае да ги застреля, ако се наложи. И те бяха част от помията, наречена Хамилтън. Когато пораснат, щяха да станат надзиратели, готови на свой ред да измъчват новото поколение затворници. Но изстрелите на автомата почти сигурно щяха да се чуят в града.

Когато се измориха да се люлеят, момчетата се качиха на пързалката. Едното се правеше на Тарзан. Той се удряше по гърдите и викаше:

— Джейн, къде си, Джейн? Тарзан иска да чука Джейн.

От пързалката той гледаше към прозорците на училището и Учителя за миг помисли, че гледа право към него. Но после хлапакът скочи и се плъзна надолу, като размахваше ръце.

— Махайте се. Отивайте си — прошепна Учителя. Нервите му бяха изпънати докрай. Още час и щеше да се стъмни. Тогава щяха да са в безопасност и да започнат онова, за което бяха дошли. Мечтаеше за тъмнината като за жена.

— Вратата е затворена — успокои го Били Уайдъл, когато се върна.

Две от момчетата сега се бореха върху тревата. Търкаляха се и викаха. Третото ги гледаше с надменна усмивка, а после се обърна и тръгна към гората. Вървеше наляво, към мястото, където Учителя беше оставил колата. Беше най-едрото от момчетата, с килната към тила бейзболна шапка.

— Какво, по дяволите, има намерение да прави този малък лайнар? — заговори ядосано Уайдъл, като че ли момчетата нарочно го дразнеха с присъствието си тук.

— Иди и чакай при вратата — разпореди му Учителя. — Може да се наложи да ги отстраним.

Ако момчето погледнеше по-внимателно, можеше да види колата. Нямаше как да не я види. Като ругаеше тихичко, Били Уайдъл излезе от стаята. Учителя със затаен дъх наблюдаваше мястото между дърветата, където момчето бе се изгубило в гората. Щеше да им се наложи да убият хлапетата.

Момчето се появи, като закопчаваше панталона си. Изражението му беше спокойно. Миг по-късно всичко приключи. Момчетата яхнаха велосипедите си и излязоха от училищния двор.

Бащата на Савидж бе отишъл до Лейк Джордж, за да посрещне Кит, пристигащ с автобуса от Ню Йорк.

Когато излезе от колата, момчето в сини джинси, скъсани на коленете, и тениска с надпис „Чикаго Булс“, бе не по-малко изненадано, като видя баща си. Но преди да успеят да си кажат дума, кафявият шевролет спря зад буика. Двамата мъже излязоха от колата. Единият носеше карабина с насочено надолу дуло.

— Всичко наред ли е тук? — попита другият.

— Кои, по дяволите, сте вие? — изненада се бащата на Савидж. Мъжът извади от джоба си калъфка и показа значката си.

— Щатска полиция — каза той. — А вие?

— Аз живея тук. Казвам се Савидж. Този младеж е мой внук, а това е синът ми. Не познавам другия с него.

Пейдж бръкна в джоба си и измъкна изпомачкания си журналистически пропуск, издаден от ПУНИ.

— Господи — въздъхна мъжът. — Пресата вече е пристигнала! — Той изгледа наетата от Пейдж кола и лейди Джейн, която още спеше на задната седалка.

— Наета ли е? — попита той, като кимна към колата.

— Да, взехме я в Олбъни — отговори Савидж.

— Ама какво става? — попита баща му.

— Просто рутинна проверка — кратко отвърна мъжът. — Сега си тръгваме. — Двамата се върнаха към колата си.

Бащата на Савидж сви рамене и отиде да вкара колата си в гаража. Пейдж закара своята с все още спящата лейди Джейн на пътеката пред къщата. Старецът поведе групата към къщи. Беше съвсем същата, както си я спомняше Савидж. Дори и мирисът. Отидоха в кухнята и старецът напълни кафеварката. Кучето му Джаспър ги наблюдаваше откъм кошницата си, но не помръдна. Седнал на стола до прозореца, Савидж виждаше стената, която се издигаше над града, и пазачите, наблюдаващи от пътеките върху нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Кит?

— Мислех, че мама ти се е обадила — каза момчето. — Аз звъннах на дядо, за да го чуя, а той ме покани. И понеже не го бях виждал отдавна, реших да прескоча за няколко дни.

Савидж подозираше, че посещението има за цел освен това и да се избягнат сълзливите тревоги на майка му за бъдещето на момчето.

На въпроса на Кит какво пък търси той в Хамилтън, бащата отговори уклончиво.

— Може да възникнат проблеми. Още не знам.

Седнал в тази позната обстановка, мисълта за групата убийци му се струваше абсурдна, нереална. Той представи Пейдж, който се държеше неочаквано притеснено в присъствието на бащата на изпълнителния си директор. „Старецът е все още як“ — помисли си Савидж. Висок над метър и осемдесет, с широки рамене, той не бе загубил и капка от строгото си командирско държание.

— Предполагам, че е свързано с телефонното ти обаждане — каза баща му, докато подреждаше чашите. — По-добре ми кажи какво става.

Савидж заразказва последователно събитията, като започна с отвличането при „Сътън Плейс“ и смъртта на Дънкан Камбъл. Когато стигна до Рей Блис и каза, че бившият затворник е още жив, старецът се намръщи.

— Този човек е лош — каза той. — Знаем всичко за него. Убил е жена си, а сега е убил отново, защото го пуснаха на свобода.

— Той твърди, че не го е направил — намеси се Пейдж. — Казва, че е било нагласено. — Старецът го изгледа, като че ли е малоумен.

— Разбира се, разбира се. И сигурно ще се намерят хора, които да му повярват като онези съдии. Той е толкова хитър, че накрая ще му дадат и медал.

— Може да бъде обвинен в убийство, щом излезе от болницата — каза Савидж, но баща му поклати ядно глава.

— Ще се измъкне. Ще намери някой от ония мекушави съдии и ще се измъкне. Ще ни се присмее в очите. Ти само почакай.

Савидж разказа за убийствата на Махони и Морган. Морган беше убит със същия калибър куршуми като Камбъл.

— И двамата са имали връзка със затворническата болница, макар и различна. Не можеш да отхвърлиш възможността за заговор да бъдат убити отделни служители от щатското наказателно управление. А сега намериха полицай, убит недалеч оттук. Говорих с началника на щатската полиция. Въпросът е много сериозен.

Кит слушаше мълчаливо. Беше като омаян.

— Блис — заговори старецът. — Той трябва да е участник.

На Пейдж му се стори, че той като че ли е обсебен от Блис.

— Възможно е — отговори Савидж. — Но Блис беше в болницата, когато бяха извършени последните убийства. Дори и да е замесен, на свобода има поне още трима мъже.

— И ти мислиш, че те може да идват насам? За мен? — Сега гласът му бе изпълнен с гняв.

— Слушай, татко. Сам каза, че е странно Крейн, който е бил главен надзирател преди теб, да е умрял при нещастен случай по време на лов. Добре, мислиш, че би могло да е било самоубийство. Но да предположим, че той е бил една от мишените. Представи си, че са го убили и са направили така, че да прилича на инцидент. За да могат да спечелят време и да убият останалите. Ти може да си следващият в списъка им. Може би някои от тях те винят заради времето, което са прекарали в лудницата. Възможно е.

Бащата на Савидж се изправи и отиде до прозореца. Очите му се насочиха към стената на затвора.

— Нека дойдат — каза той. — Аз мога да се погрижа за себе си. Прекарал съм по-голямата част от живота си сред убийци, побойници и крадци. Знам как да се оправям с тях.

— Татко, тези са зли, жестоки хора. Вече са го доказали. Не можеш да си седиш тук и да чакаш да дойдат да те убият.

Баща му извърна якото си тяло, което се очерта на фона на падащия зад прозорците мрак.

— Какво искаш да направя? — попита той. — Да избягам и да се скрия ли? Може би да се заключа в някоя килия, за да не ме намерят? Ако тези хора са от болницата, те са луди и аз няма да бягам от трима или четирима откаченяци.

— Не ти предлагам да бягаш, татко. Но не можах да се свържа с теб през деня и се изплаших. Затова дойдохме тук. Сега просто ти предлагам да вземеш малко предпазни мерки. Няма да ти навреди, ако отидеш наистина зад стените на затвора, където те няма да могат да те достигнат. Дай на властите време да ги хванат.

— Няма да ида да се крия от тези лайнари вътре в затвора.

— Поне бъди нащрек, докато полицията ги хване. Дръж вратите си заключени. Сигурно скоро ще ги пипнат.

— А може вече да са ги хванали — намеси се Пейдж. — Ще отида да се обадя на щатската полиция.

— Не — спря го Савидж. — Аз ще се обадя. Вече съм говорил със заместник-началника в Олбъни. Дори и с огромната ти техника за вземане на интервюта, Пейдж, аз все пак бих могъл да измъкна от него повече.

Савидж не обърна внимание на изненаданата физиономия на Пейдж и вдигна слушалката. Почти веднага го свързаха със заместник-началника.

Когато затвори телефона, изражението му беше тревожно.

— Какво има? — попита баща му.

— Информацията е поверителна, но щатската полиция е сигурна, че копелетата са тръгнали за Хамилтън, ако вече не са и тук. Заедно с мъртвия полицай са намерили още един труп и са го идентифицирали като бивш затворник от болницата.

— И какво правят по този въпрос? — попита баща му. Дори и да изпитваше някакъв страх, той не го показа. Изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото изплашен за живота си.

— Казаха, че вземат предпазни мерки, макар да не знам какво означава това. Не пожела да каже повече, освен че този дом е под наблюдение. Каза още, че в Хамилтън има доста потенциални мишени, една от които си ти. Правят всичко, което е по силите им.

— Значи не са идентифицирали всичките?

— Дори и да са, не ми казаха. Заяви ми, че следователите преглеждат досиетата. О, да, каза още нещо. Затворили са всички входни и изходни артерии на града. Ако групата още не е пристигнала, ще им бъде трудно да влязат.

— Може да са се изплашили, когато са попаднали на полицая — предположи Пейдж. Не му харесваше, че се намира в къща, която може да бъде мишена за група откачени убийци.

Бащата на Савидж излезе от кухнята. Когато се върна след няколко минути, лицето му беше безизразно.

— Навън има още една кола — каза той. — Можеш да я видиш през прозореца. Сива тойота с някакъв мъж зад кормилото.

— Вероятно е полицай — успокои го Савидж. — Началникът каза, че ще бъдат с цивилни дрехи в обикновени коли.

— Но това е лудост — възмути се баща му. — Няколко гадове с пушки, а всички се държат така, като че ли градът е под обсада.

— Татко, точно така е. Достатъчен е и един човек с пушка. Спомни си Кенеди, Мартин Лутър Кинг, папата. Така става в днешно време.

— И Джон Ленън — намеси се Кит. — Нали така застреляха Джон Ленън. — Той беше коленичил и галеше Джаспър.

— Точно това казвам и аз — продължи Савидж. — Може да наемеш всичката охрана на света и пак няма да спреш лудите. — Той погледна тревожно възрастния мъж. Яростта му бе отстъпила място пред безпомощен фатализъм.

— Ще ида да проверя този полицай отвън — каза Савидж. Искаше да се отдалечи от баща си, да помисли малко.

— Ами да предположим, че не се случи нищо — каза баща му. — Да предположим, че тези копелета просто стоят и чакат. Полицаите не могат да останат вечно тук.

— Нека не избързваме с предположенията. — Савидж излезе да поговори с мъжа в колата. Когато приближи тойотата, улицата беше тиха. Колата беше паркирана точно пред къщата. Джак се наведе и надникна вътре. Нямаше никой.

Изправяше се объркан, когато усети нещо твърдо да се забива в гърба му.

— Не мърдай! — „О, Боже — помисли си той. — Те са тук.“ — Гърбът му се изви от страх и като на филм ръцете му се вдигнаха нагоре. Някак отвлечено си помисли, че ръцете му треперят като на паралитик. — Постави ръце върху покрива — заповяда мъжът. — Раздалечи ги и се представи. — Савидж се успокои. Това бяха строгите заповеди на полицай, а не на престъпник. Но докато обясняваше кой е, гласът му трепереше. Накрая му бе разрешено да се обърне и да застане с лице към едрия цивилен полицай, който се бе скрил да дебне зад ъгъла на къщата.

Когато Савидж се обърна, за да влезе обратно вътре, лейди Джейн се появи откъм колата на Пейдж. Огледа се наоколо.

— Къде, по дяволите, се намирам? — попита тя.