Тони Бъртън
Наказателен отряд (27)

27.

Оставил пожара зад себе си и хванал автомата в дясната си ръка, Учителя премина през задните дворове и поляни, през зеленчуковите лехи. Понякога му се налагаше да прескача огради, но продължи по права линия, като че следвайки позната пътека. Почти не се опитваше да стъпва тихо. Сега нощта бе пълна с шумове. Веднъж, когато прескачаше желязна ограда, автоматът на гърба му се закачи и той падна, като си изкълчи глезена. Но продължи напред накуцвайки.

Чувстваше се изпълнен с удовлетворение, доволен от прилагането на отдавна очакваната справедливост. Каквото и да се случеше сега, Хамилтън гореше. Имаше да се завърши само още една задача и той бе обладан от абсолютна увереност, че нищо няма да го спре. Чу зад себе си нарастваща глъчка и се усмихна в тъмнината. Щяха да тичат и да падат един върху друг като мишки от разбунено гнездо.

Достигна задния двор, който му трябваше. Пред него се намираше къщата, която търсеше. Приклекнал с автомата върху коленете си, той огледа бялата дървена сграда. На първия етаж светеше и му се стори, че вижда да се движат сенки зад завесите. Свали предпазителя и хванал в две ръце автомата, тръгна напред.

Учителя започна да стреля, докато вървеше към задната врата. Оръжието се опита да отскочи в ръцете му, но той го държеше здраво. Куршумите се забиваха в старата врата с лаещ гръм. Имаше дим и трески, малки пламъчета. Вратата отскочи навътре като ударена с гигантски юмрук. Учителя свали пръст от спусъка, измъкна пълнителя и го изхвърли, след което пъхна с удар нов. След това влезе след куршумите, сред мириса на барут.

Човекът, когото търсеше, бе застанал до мивката и гледаше пребледнял към падналата врата. Държеше кутийка бира, като че ли смразен от канонадата в мига, когато се е готвел да отпие. Един от куршумите към вратата се беше забил в снимката на жена, която гледаше тържествено от стената. Беше пробил лявата част на гърдите й като при екзекуция. Учителя влезе навътре в кухнята. Усмихваше се.

Едно старо, жълто куче със сиви мустаци се бе изправило в кошницата си и лаеше. Учителя го застреля и животното падна от кошницата и се блъсна в стената.

— Здравей, Главен — поздрави той. — Отдавна не сме се виждали.

Блед и напрегнат, старецът остави бирата си върху плота. Зад гърба му тихо къкреха в тигана си пилешките пържоли. Той погледна мъртвото си куче, а после Учителя.

— Ах ти, мръсен психопат. Убиец — прошепна той. — Какво искаш?

— Повече, отколкото можеш да ми дадеш. Но ще се оправим. — Гласът му бе ужасяващо спокоен.

— Ти си убил Крейн и Камбъл.

— Не само тях, Главен. Те бяха само част. Има ли някой в къщата?

— Значи ще убиеш и мен?

— Попитах има ли някой в къщата.

— Внукът ми е горе.

— Сигурно. Тогава защо още не е притичал?

— Полицията. Сигурно е отишъл да извика полицията. По-добре се махай бързо. — Тонът му показваше, че всъщност не очаква нападателят да му повярва. Ръцете му трепереха и той ги скри зад гърба си. Така изглеждаше като застанал във войнишка поза „свободно“.

— Знаеш ли какво става отвън? — попита Учителя.

— Какво? — попита с приглушен грас старецът. Не го интересуваше нищо, което ставаше сега извън кухнята му.

— Градът гори, Главен. Вонящият град гори. Ние го подпалихме. Аз и Били Уайдъл. — Савидж погледна през разбитите останки от вратата. През задните дворове и оградите се виждаха горящите сгради. И докато гледаше, се чу писъкът на свирката на затвора.

— Господи — изрече той, мигом забравил ужаса си и опасността на собственото си положение. — В онези сгради има хора, невинни хора. Жени и деца.

— В Хамилтън няма невинни, Главен. Всички тук са част от онова, което ни бе сторено. И те трябва да си платят.

— Какво ще правиш с мен?

— Можех да те убия тук, в кухнята ти, нали? Просто да те напълня с куршуми и да си ида. Там навън всички са доста заети с пожара, за да се опитат да ме спрат. Спасяват собствените си кожи — усмихна се Учителя. Пръстът му отново беше върху спусъка. — Но аз ще ти дам една възможност, Главен. Ще ти дам възможност да си спасиш живота.

— Какво искаш да направя? — „Мили Боже, този човек е луд и има оръжие.“ Омразата към Савидж блестеше в очите му. Беше убил Крейн и Камбъл, без да се замисля. Савидж се чудеше къде ли са останалите от групата откачени и какво правят. „Господи, къде са полицаите?“

— Ще се поразходим малко — каза Учителя. — Отиваме в Пустошта, а когато влезем, ако искаш да живееш, ще кажеш на целия свят истината за болницата и хората, които бяха изпращани там. Да тръгваме.

Той направи знак с автомата. Първоначално Савидж като че ли се подчини. Но внезапно се извърна и се нахвърли върху човека с оръжието. Беше на около метър, когато Учителя стреля. Откосът удари стареца в гърдите и го блъсна назад в стената. Той остана изправен до нея за миг, а после краката му се подгънаха и той се стовари на пода. Учителя коленичи да пробва пулса му. Нямаше. „Проклета да е душата му!“ Дори и в смъртта си проваляше плановете на Учителя.

Когато се изправи, видя едно момче, застанало на прага. Гледаше дядо си и кръвта, която течеше от простреляното му тяло.

Учителя насочи автомата към него.

— Ти ли си внукът му? — попита той.

Момчето бе изплашено и продължаваше да гледа трупа. Не отговори. Очите му се насочиха към мъртвото куче, а после към Учителя. Той си помисли, че момчето може да му предложи търсеното спасение.

— Защо? — прошепна момчето.

— Защото той живя достатъчно дълго — отвърна Учителя. — Той дължеше на твърде много хора доста много години. Как ти е името?

— Кит.

— Добре, Кит. Ти ще правиш каквото ти кажа. Иначе ще свършиш като стареца. Разбра ли?

Кит го гледаше, като че ли не разбира какво му говори. Лицето му беше побеляло и от ъглите на очите му се стичаха сълзи.

— Отговори ми, дребно копеле!

Момчето кимна.

— Ще излезем оттук и ще отидем в затвора — каза Учителя. — Всеки миг оръжието ще бъде насочено в теб. Ако само веднъж не ме послушаш, ще си мъртъв. Разбра ли?

— Да — прошепна Кит.

— Добре. Да тръгваме.

Минаха през къщата и излязоха през предната врата. Момчето вървеше напред, оръжието бе опряно в гърба му. Когато пристъпиха отвън, Кит видя, че колата на полицая я нямаше. Заплашен бе градът и нямаше време за нищо друго.

— Върви! — заповяда Учителя.

 

 

Най-легендарният или известен шеф на отдела по вътрешни разследвания на ПУНИ беше Сидни Купър. Патрулни полицаи, детективи, следователи и сержанти знаеха, че ги наблюдава и се опитва да ги хване в нарушение. Затова го мразеха. Веднъж годишно на събранието в Кетскилс той се изправяше на катедрата и се правеше, че гледа през всевиждащ перископ към редиците на ченгетата пред него.

Освиркваха го от сърце. А той само им се усмихваше.

Но Купър с голямата си плешива глава и пронизващи очи отдавна го нямаше. Сега заместник-шефът, който отговаряше за вътрешните разследвания, беше Гари Лопес и никой не го мразеше, защото едва ли знаеха кой е или какво върши, което всъщност не беше много.

Лопес смяташе, че вестниците и калта са едно и също нещо. Първото се използва да прикрие второто. Винаги хващаха управлението му в противоречия. Едрите риби твърдяха, че искат корупцията да бъде изкоренена, но не обичаха заглавията, които публикуваха комисиите „Кнап“ или „Молън“. Затова предпочитаха да изхвърлят тихичко мръсните ченгета от управлението, без да повдигат към тях криминални обвинения и по този начин да избягнат публичността. По-добре да ги изритат в пенсия. Лопес разбираше това и действаше в съответствие.

Знаеше, че няма да се издигне повече в управлението. Оценяваше, че ако държи главата си наведена и не привлича вниманието, ще успее да се пенсионира с пълна пенсия след шест месеца, без да бъде намразен от хилядите ченгета, които ще останат след него. Ако не размътва водата, ще се пенсионира, а след това го очаква работа като началник на охраната в голям магазин.

Цялата бъркотия на Ван Алън бе стоварена в скута му, защото останалите началници подушиха неприятностите, които ги очакваха. Все пак това си е вътрешна работа, твърдяха те. Нека Лопес използва уменията си, за да скрие гафа под килима на управлението. На Лопес това хич не му се хареса, но той бе твърде ниско в йерархията, за да си позволи да протестира.

За Ван Алън бяха започнали да шушукат първо в бюрото за борба с организираната престъпност, след като четиримата мъже от Пустошта бяха внимателно идентифицирани. Работата бързо се пренесе нагоре към заместник-началника Джоузеф Бюканън, а после бе прехвърлена на началника на оперативния отдел. Той пък се огледа и реши, че Лопес е човекът, който трябва да се заеме с проблема.

В полицейското управление, сградата, намираща се на Площада на полицията номер 1, в облицована с бяла пластмаса заседателна зала, която гледаше към уличните задръствания върху федералното шосе и Бруклинския мост, този въпрос беше първи в дневния ред за вечерното съвещание. Тъкмо преди Учителя и Били Уайдъл да подпалят Хамилтън, Лопес предпазливо запозна съвещанието на началниците и техните съветници със събитията.

— Няма никакво съмнение. Всичко съвпада — заяви той мрачно, като прелисти папката върху овалната маса пред себе си. — Тя в момента се намира в Пустошта. Свързала се е с щатската полиция и е била закарана там от Олбъни на борда на един от техните хеликоптери.

— И какво, по дяволите, прави тя там? — попита шефът на оперативния отдел Борис Шамски. — Доста е понадхвърлила района на юрисдикцията си. Каква е тази работа? Да не е започнала да работи на национално равнище като проклетите феберейци?

— Моята информация е, че е получила разрешение от шефа на детективите на основание на това, че тя провежда разследването в Ню Йорк. Стрелбата в парка и другите убийства в Манхатън. — Думите му бяха последвани от замислено мълчание. Шефът на детективите Кларънс Дейвис беше негър, умен, трудолюбив и обикновено приеман като изповедник на Ван Алън. Дейвис бе забележително предан на жена си и семейството, така че след като не бяха подкрепени със сериозни доказателства, всички слухове за по-интимни връзки бяха замрели бързо. Дейвис също трябваше да присъства на съвещанието, но той тъкмо бе постъпил за операция в презвитерианската болница „Колумбия“.

— Донесъл ли си досието й? — попита Шамски. — Бих искал да зная как изобщо, по дяволите, тя е била назначена в управлението.

— Била е проверена от… Чакай да видя… Някой си лейтенант Джон Дъфи, вече пенсиониран. Никакви проблеми. Завършила колеж, високи оценки по приложно законодателство. Чисто досие. Никакви връзки с организираната престъпност. Единственото, което навремето е било отбелязано в досието, се отнася за семейството й, но не е било прието като съществена пречка, която да не й позволява да постъпи на работа. Иначе миналото й е напълно приемливо и затова е била назначена. Справила се е добре в академията и още по-добре след това.

— Аз проверих семейното й досие. Чиста е — намеси се шефът на „Личен състав“ Роулънд.

— Чиста… Господи — изрече Шамски, замислен за положението в Хамилтън и реакцията на комисаря по този въпрос. — Заради тази работа някой ще си пострада. Някой да е говорил с Дейвис?

— Той снощи мина под ножа. Простатата.

— Прекрасно.

— Трябва да внимаваме, шефе — обади се Лопес. — Понеже е жена и така нататък.

— Знам, че е проклета жена, мамка му. Какво общо има това?

— Ами просто женските организации са готови да подадат оплаквания само при някакъв намек за недобро отношение към жена в управлението.

— Майната им.

— Да, шефе.

— На жените никога не бива да се разрешава… — започна заместник-началникът, който считаше, че трябва да бъде повишен в чин и да носи поне три звезди върху пагона си.

Шамски обаче го накара да млъкне само с един поглед.

— Глупости. Всичко това може да се случи и с мъж. Просто е въпрос на ужасна грешка в решението. Имаме ли връзка с нея?

— Да, чрез щатската полиция. Те са попаднали в доста заплетена ситуация там, в планините. Изглежда, няма съмнение, че бившите затворници обикалят около Хамилтън и са решили да сторят някаква пакост.

— Пакост! Господи. А онези гърмящи змии от пресата не са ли научили вече?

— Засега не.

— Ще научат.

— Ако успеем да я върнем тук, преди да се е случило нещо, ще можем да избегнем шумотевицата — предложи Лопес. — Никой няма да може да каже нищичко.

— Правилно — съгласи се Шамски. — Свържете се веднага с Ван Алън. Кажете й да остави всичко. Не ме интересува какво ще прави, но да си докара красивия задник тук още тази нощ. Можеш да й кажеш, че няма да е зле да си измисли достатъчно добро обяснение за действията.

— Добре, но може да се окаже трудно да се свържем — каза Лопес. — Имам на кого да се обадя, но щатската полиция като че ли е изпаднала в паника.

— Провинциалисти. Изпадат в паника, като им се сблъскат две коли. Искам я тук тази нощ. И да ми се яви в кабинета още сутринта, преди да съм се качил да ми пилят на четиринадесетия етаж.

 

 

Учителя и момчето, похитител и похитен, се движеха по средата на улицата и изкачваха леката височина, за да излязат на главната. Като че ли излекувана от пожара, болката в глезена на Учителя беше минала и той не куцаше. Пламъците бяха само през две или три преки и се разпространяваха бързо. Нощта около тях трептеше от звука на сирени, пожарни камбани и смесени с тях викове и писъци. Учителя се приближи към момчето. Дулото на автомата опираше в тениската му.

— Изобщо не си помисляй да спираш — каза той. — Каквото и който да ти каже, няма да спираш, ако не искаш да те гръмна в гърба. Няма да се колебая. — Трябваше да повиши глас, за да бъде чут над рева на пожара и виковете на хората, които се опитваха да се борят с него.

Първоначално по страничната улица никой като че ли не забеляза двамата, вървящи спокойно по средата й. Хората бяха твърде заети със собствените си тревоги, с опразването на къщите си или гасенето на пожара. Но когато свиха към главната улица, стана различно.

По тротоарите имаше хора, които гледаха към пожара. Повечето бяха жени и големи деца. Учителя видя, че се обръщат и започват да сочат към странния парад на двама им, към автомата, който свързваше телата им.

— Продължавай да вървиш — каза той. Продължиха напред към пламъците, пожарните коли и маркучите, стълбите и напрегнатите потни мъже. Лицата и на двама им бяха окъпани в оранжевия блясък на пожара и горящите сгради. Един възрастен мъж тръгна от тротоара към тях. Беше с червена шапка с козирка и изцапан анцуг.

— Хей — викна той. — Не може да се приближавате. Искат да се стои настрана.

— Кажи му — нареди Учителя и блъсна силно гърба на Кит с автомата.

— Не се приближавай — обърна се Кит към човека. — Той ме държи на прицел.

— И пръстът ми е нервен — добави Учителя. Сега старецът с червената шапка видя автомата и очите му се разшириха в почти комично учудване. Устата му остана отворена. С очи, вперени в оръжието, той отстъпи към тротоара. Момчето и Учителя продължиха напред.

Вдясно от тях се намираше триетажна сграда с фризьорски салон на партера. Тя цялата гореше. Вляво беше стената на затвора. Учителя погледна нагоре и зърна пазачите върху стената до наблюдателните кули. Един от мъжете стискаше автомат и гледаше надолу. Сцената приличаше на епизод от Втората световна война. Като че ли водеха пленник през току-що нападнато селце. Друг от пазачите говореше тревожно по телефона в облицованата със стъкла кабина на кулата, осветена от пожара.

По земята имаше маркучи, един от които излизаше от затвора, стълби с куки и мъже с шлемове, чието внимание бе съсредоточено към най-страшния им враг — пожара. С рев и дъжд от искри покривът на една сграда падна. Горящите му останки засъскаха във водата, която се бе събрала на земята около пожарникарите. Учителя видя, че административната сграда е изгоряла напълно. Беше останала само почерняла купчина греди, почти изоставени от пламъците, които се бяха нахвърлили по-нататък по редицата.

Двама униформени полицаи с карабини излязоха от малка вратичка до голямата порта на затвора и застанаха в очакване на Учителя и пленника му. Вместо обикновените си шапки имаха черни шлемове с прозрачни визьори.

На десет крачки от тях Учителя заповяда на Кит да спре. Дулото на автомата бе притиснато в гърба на момчето и пръстът на Учителя се бе свил около спусъка.

— Какво става? — извика един от полицаите. Учителя погледна към високата стена на затвора. Един от пазачите се бе навел и пушката му сочеше към Учителя.

— Първо кажете на онзи клоун да се махне — каза Учителя. — Не искам да го виждам. Иначе ще застрелям момчето.

Полицаят се поколеба, но след това махна с ръка на пазача. От вратата излезе мъж в цивилни дрехи и застана до полицаите. Висок, с посивяла коса, с проблясващи от отражението на пожара очи. В дясната си ръка държеше клетъчен телефон.

— Аз съм майор Макгайър — каза той. — Какво искаш? — Той тръгна напред.

— Не мърдай.

Майорът спря.

— Какво, по дяволите, е това? — измърмори той. — Кой си ти? — обърна се към Учителя.

— Приказките после — отвърна Учителя. — Сега обаче ще ти кажа какво искам. Искам да вляза вътре в Пустошта. Ако поставиш някой зад мен, може да ме убият, но аз пък ще убия момчето. Ако се опитате да ме застреляте, ще го гръмна. Разбра ли?

— Искаш да влезеш вътре ли? Че за какво?

— На гости. Да видя отново местенцето.

Майорът го изгледа. Не разбираше нищо, но какво ли изобщо можеше да се разбере през тази нощ в Хамилтън. Той сви рамене. Поне ако влезеха в затвора, можеше някак да се контролира положението. Навън беше някакъв ужас от дим и объркване.

— Ти ли се подпалвачът?

— Огънят прочиства — каза Учителя. За миг се зачуди какво ли е станало с Били Уайдъл. Може би е вече в планините. Свършил си е работата и е тръгнал на север към границата.

— Къде са съучастниците ти? — попита майорът.

— Не ми губи времето с тъпи въпроси. Просто се махни от пътя.

— Добре — бавно изрече майорът. Виждаше потта по бледото лице на момчето и се надяваше да е от горещината на пожара. Един заложник, който не може да контролира чувствата си, би бил като взривен елемент в експлозивна ситуация.

— Какво искаш да направим?

— Ти и хората ти ще влезете вътре. Бавно и спокойно. Ние ще влезем след вас. Ще напредваме крачка по крачка. Никакви номера. Ако по какъвто и да било начин ме разтревожите… — Той мръдна автомата си. — Предпазителят е вдигнат.

Майорът кимна и прошепна заповед на полицаите. Тримата се обърнаха и се оттеглиха през малката врата. През същата врата бе минал и Учителя преди много години, когато го прехвърлиха от затвора в болницата. Това бе един от най-опасните моменти — попадането в мрежата на паяка.

Това бе и най-добрият шанс за майора. Да сграбчи момчето, докато минава през вратата, да го дръпне встрани и да застреля Учителя. Но никой не бе очаквал това развитие и нямаха никакво време да обмислят тактиката си. Щяха да изчакат и да видят как ще се развият нещата по-нататък.

Като блъскаше Кит с дулото, свил пръста си около спусъка, Учителя мина през вратата. Нищо. Над тях камерата за наблюдение регистрира преминаването. Мястото беше като шлюз. Отпред имаше друга врата. Когато минаха през нея, металният детектор се разпищя яростно. Учителят и Кит минаха през втората врата. Отново нямаше неочаквани действия. Правеха онова, с което държавните служители се справят най-добре: нищо.

В двора отзад беше събран взвод полицаи, някои от които бяха облечени в оранжеви комбинезони. Всички носеха черни шлемове. Майорът стоеше пред тях.

— А сега какво? — попита той мрачно. Учителя хвърли поглед наоколо. Видя група пазачи вдясно от себе си. Всички го гледаха. Зачуди се дали някой от тях е бил в Пустошта преди толкова години, че да го помни от времето, когато беше затворен в блок „В“. Други пазачи работеха с пожарната кола на затвора и пръскаха с вода покривите на сградите, намиращи се близо до стената, за да угасят всякакви идещи към тях искри.

Прожекторите от стената осветяваха двора ярко като слънце. Откъм килиите се чуваше нарастващ ропот. Учителят се усмихна. Реагирайки на пожара, затворниците удряха с металните си канчета по железните решетки и крещяха.

Чуваше се хорово скандиране:

— Гори, гори, гори!

Скоро щяха да узнаят всичко. В затвора нямаше тайни. Щяха да разберат, че хората на правосъдието са се върнали в Хамилтън.

— Кажи на пазачите от южната наблюдателна кула да слязат — каза той на майора.

— Не мога. Знаеш, че не мога да направя това.

Учителя кимна.

— Намери директора. Бързо.

Майорът се обърна и заповяда на един от полицаите, който кимна и затича към пожарната кола. Миг по-късно се върна заедно с един набит, очилат мъж с ловджийска шапка с перо на главата си. Очилата му блестяха от светлината на прожекторите. Беше със сив костюм и синя вратовръзка на точки, която изглеждаше странно на фона на развиващите се събития. Цивилният и майорът заговориха, а после дебеланкото застана пред Учителя и Кит. Той изглеждаше ядосан като учител по физкултура, който ей сега ще се скара на отбора по футбол. Учителя не го беше виждал преди.

— Това не е хубаво — заговори той. — И без това си имаме достатъчно неприятности, дявол да го вземе.

— Искам южната наблюдателница да се опразни — каза Учителя.

— Така ли, мама му стара?

Учителя подозираше, че те знаят добре кой е и дори вероятно снимката му се мъдри на листа за издирване върху бюрото на директора.

— Аз съм човекът с оръжието — заяви той. — Изпразни кулата.

— Защо да не се разберем? Можем да идем в кабинета ми.

Шумът на затворниците от килиите се усилваше. Майорът от щатската полиция гледаше настрани, сякаш да отхвърли по-нататъшната отговорност за случващото се от себе си.

— Аз не съм много търпелив човек, директоре. Искаш ли да застрелям момчето?

— Той уби дядо. И кучето му — намеси се Кит.

— Кой, по дяволите, всъщност си ти?

— Внукът на Главния, Савидж — обясни Учителя. — Сега той ми е пропускът към кулата.

— Ти си бил тук, в Пустошта?

— Докато копелетата ме прехвърлиха в лудницата.

Директорът погледна майора, но онзи само сви рамене и се отдалечи. Директорът поклати мрачно глава, но тръгна към югоизточния ъгъл на двора, където двама пазачи гледаха надолу от стената.

— Кънингам, Рандъл, слезте тук — извика той. — Вземете оръжията си.

Мъжете се придвижиха по стената и изчезнаха в остъклената наблюдателна кула.

— Какво още мога да направя за вас, сър? — попита със сарказъм директорът. — Да ви донеса студено шампанско? — Гласът му стана строг. — Знаеш, че няма да излезеш жив оттук. Имам една килия, която ще те устрои добре. И електрически стол.

— Системата на високоговорителите още ли е включена към наблюдателните кули?

Директорът кимна учудено.

— Да не би да искаш да се кандидатираш за служба тук? — попита той. — Веднага ще ти кажа, че няма да гласувам за теб.

Пазачите от кулата се появиха в двора откъм стълбището за кулата. И двамата носеха автомати.

— Върви — каза Учителя и блъсна с дулото момчето в гърба. Глупавата постъпка на стареца бе нарушила плановете му, но все още можеше да доведе замисъла си докрай. Щом се качат в кулата, той ще контролира ситуацията. Най-трудната част бе да влезе в двора, но се беше справил. Усещаше приближаващия триумф.

Полицаите и пазачите гледаха мълчаливо, докато Учителя и заложникът му тръгнаха към стълбите. От другата страна на стената воят на една линейка заглъхна по улицата. Имаше двадесет и пет стъпала и стъпките им отекваха в тясната кула. Учителят си спомни стъпалата, водещи нагоре към парка от тунела при „Сътън Плейс“.

После затрептя светлина и те влязоха в остъклената стаичка, от едната й страна се виждаше затворът, а от другата — горящият сега Хамилтън.

Учителят тръшна вратата, през която бяха влезли, и се огледа. Кит се облегна на една от стъклените стени. Учителя продължаваше да го държи на мушка с автомата си. Вътре имаше метална маса, стол и телефон. Стойката за автомати беше празна. Върху масата имаше лист с написано върху него заглавие ЗАПОВЕДИ ЗА ДЕНЯ, един оръфан брой на „Популярна механика“ и картонена чаша, наполовина пълна с изстинало кафе.

Първоначално не видя микрофона, свързан със системата на високоговорителите, но после го зърна под масата. Явно го използваха рядко. Главната цел на предаванията обикновено беше предупреждение, ако някой затворник се опита да се прехвърли отвъд стената.

Учителят го постави върху масата и щракна бутона в основата му. Микрофонът оживя със съскащ звук. Той почука с пръст по мембраната и чу звука усилен през говорителите по стената.

Бутна стола към момчето.

— Сядай — заповяда му той. — Постави ръце върху масата и не ги мърдай оттам. Ще останем тук известно време.

Погледна на изток. Там си беше. Болницата. Всичките откраднати години, всички безумни жестокости. За каквото и да използваха сградата сега, тя сигурно беше изпълнена с духовете на всички онези изчезнали хора. Е, той се готвеше да донесе спасение, покой на онези неспокойни призраци.

Отново погледна момчето. Искаше му се на негово място да беше Савидж, старецът, отговорен за толкова много мъка. Учителят погледна към другите наблюдателни кули. Пазачите от всички го гледаха. В двора виждаше майора, заобиколен от хора в оранжеви гащеризони. Директорът беше изчезнал. Майорът бе допрял телефона си до ухото и говореше бързо, като веднъж посочи с ръка към кулата, където беше Учителя, като че ли онзи, с когото говореше, можеше да го види.

Учителя свали слушалката на телефона върху масата в кулата, взе микрофона и го включи.

— Слушайте — заговори той. Гласът му гръмна от високоговорителите. — Слушайте ме всички! Казвам се Ван Алън. Чарлс ван Алън. Наричат ме Учителя.