Тони Бъртън
Наказателен отряд (2)

2.

Една голяма и мощна вълна завъртя и изхвърли Тод Пейдж върху пясъка на плитчината. Той се изправи с усилие, докато ругаеше и дърпаше падналите си гащи нагоре. Чудеше се защо пак излезе да плува толкова рано сутринта. Когато се събуди върху кушетката в огряната от ранното слънце стая, това му се бе сторила добра идея. Помисли, че сигурно още е бил пиян. Сега обаче беше трезвен, беше си одрал коляното в пясъка и ушите му бяха пълни с пясък. Пиян му беше хубаво. Трезвен се чувстваше ужасно. С усилие се заизкачва по пустия плаж към къщата, намираща се тъкмо над дюните.

Къщата бе проектирана от прочут и скъпо струващ архитект, който смяташе, че елегантността е ъглова̀та. Цял куп остри ъгли прорязваха небето. Дори и задължителния комин бе построен с триъгълна форма. И щом запалеха огън в камината, цялата къща се пълнеше с дим. Единственото съобразяване със стандарта на останалите вили на плажа бе дългият кей, простиращ се към океана.

Само една от спалните беше със затворена врата. Пейдж допря ухо до нея, но не можа да чуе нищо. В безобразно шикозната кухня, блестяща от модерни машинки и неръждаема стомана, той откри малко колумбийско кафе и напълни каната. Включи радиото и завъртя бутона, докато намери станция, която предава само новини.

Отвори хладилника и хвърли няколко парчета бекон с две яйца в тигана. В една купа откри няколко изглеждащи достатъчно древни сварени картофа, изряза изсъхналото, сложи и тях в тигана и включи котлона. Когато миризмата на пържено изпълни кухнята, той се замисли малко, а после счупи още едно яйце и разбърка храната с дървената лъжица. Умираше от глад. Докато изкачваше дървените стъпала от плажа освен коляното, беше си наранил и един от пръстите на крака. Освен това усещаше как солената вода засъхва и щипе тялото му. Когато храната стана готова, той загаси печката и започна да яде прав направо от тигана с дървената лъжица.

Вече заситен, той сложи каната с кафе, мляко, захар и две големи чаши върху една табла и приближи затворената врата на спалнята. Поддържаше таблата с едната си ръка, докато отвори вратата с другата. Тук вътре бе по-лъскаво даже и от кухнята. През прозорците, които се издигаха от пода до тавана, отвъд терасата, скарата и празните чаши от снощи, блестеше океанът. Изглеждаше леко застрашителен и пареше болезнено очите му. Извърна се от гледката и погледна към нея.

Тя се бе облегнала на купчина възглавници в огромното легло, увита с бледосин чаршаф и залепила телефона до ухото си.

— Обяд за трима — каза тя. Огледа едрото тяло на Пейдж и добави: — И сложи един по-здрав стол. За по-сигурно.

Пейдж бутна настрани биографията на Оливър Кромуел и остави таблата върху масичката до леглото. Там имаше снимка на трима прегърнати през раменете запотени играчи на поло. Дрехите, с които тя бе облечена снощи, късата зелена пола, белия пуловер без ръкави и черните бикини, бяха пръснати по пода, покрит с дебел, пясъчнобежов килим.

— На името на Греъм — каза тя по телефона. — Лейди Джейн Греъм. — После остави слушалката. — „Синия папагал“ в източен Хемптън — обърна се към него тя. — В един часа.

— Сигурна ли си, че притежаваш титла? — попита той, докато си наливаше кафе.

— Всички вярват, че я притежавам, и това е важното — отвърна тя. — Това подобрява обслужването. Пък и на теб ти харесва, нали, скъпи? Налей и на мен от кафето. Черно.

— Не можеш да докажеш, че притежаваш титла.

— Не е и необходимо. Но мога.

— Как? Дали Бъкингамския дворец издава нещо като сертификати?

— О, скъпи. Говориш като за шофьорска книжка. Истински американец. Също като онази твоя фантазия за ролс-ройса. Сладка, но пубертетска.

Изпаднал в някакво умиление предната нощ, Пейдж бе споделил амбицията си да притежава бял ролс-ройс, каран от руса шофьорка.

— То е нещо повече от фантазия — отвърна той. — Някой ден ще се сбъдне.

— Сигурно — съгласи се тя. Имаше скулите на Марлене Дитрих, тънък, нахален нос и остри, сини очи, които сякаш никога не мигаха. Пейдж си призна, че тя изглежда доста секси. Вече наближаваше средна възраст и ярката светлина от прозорците издаваше бръчките край очите и около устата. Но тя носеше годините си, без да ги крие и с неприкрита увереност. Пейдж се чудеше дали наистина притежава титла. Понякога, объркан от вулгарността, която го заобикаляше, си мислеше, че самият той принадлежи към висшите среди на английското общество. Може да е бил откраднат от люлката на някое благородно семейство, на някой лорд. И после докаран тайно в тази варварска република.

Но тя наистина имаше странен акцент. Можеше да се сметне за бермудски, мислеше си Пейдж, тъй като произходът му трябва да бе отнякъде между Ню Йорк и Лондон. Снощи например тя беше говорила за майка си в Белгрейв.

— Харесва ли ти килимът? — попита тя.

— Разбира се.

Килимът беше толкова дебел, че можеше да види стъпките си отпечатани върху влакната му.

— Забелязвам, че свиваш пръсти, когато стъпваш по него. Нямаш крака на спортист, нали.

— На атлет ли? Не, разбира се.

— Ноктите на краката ти трябва да се изрежат.

На него му изглеждаха съвсем нормално.

— Е? — продължи тя.

— Какво „е“?

— С какво ще извиниш провала в изпълнението на задълженията си снощи?

— Нямам много спомени от снощи, след като напуснахме бара. Какво стана?

— Нищо, разбира се. В това е проблемът. — Тя се поизправи и остави чаршафа да падне към хълбоците й. Бюстът, поувиснал леко от тежестта си, привлече вниманието му. Едрите гърди бяха почернели също като лицето и ръцете й. Тя му позволяваше да види какво е пропуснал. Той почувства познато напрежение в слабините си.

— Пийнахме още по няколко питиета на терасата, докато се любувахме на луната — каза тя. — Ти беше доста поетичен. Каза, че така си представяш рая. С чаша в ръка, русокоса в скута и пълна луна над главата. После, когато влязохме вътре, ти се стовари като приливна вълна върху кушетката и ме остави на сухо.

— Бях изморен. Ако искаш, ще ти се отчета сега.

— Не мисля. Ти не ме заслужаваш. — Тя изгледа с разбиране движенията под мокрите му шорти и добави: — Твърде късно. Пък и не можеш да влизаш в спалнята на една лейди в този си вид. В гардероба има халат. Боже, колко космати сте вие, американците.

— Исоу е бил космат — възрази той.

— Да. И виж какво му се случи.

Пейдж не знаеше какво се е случило на Исоу и затова не отговори нищо. Намери халата и го облече. Той едва му стигаше до коленете, а ръкавите свършваха малко под лактите.

Бяха се запознали преди няколко дни на един литературен коктейл в Саутхемптън, на който Пейдж попадна, защото нямаше какво друго да прави. Той, изглежда, й се стори интересен като мъж. А снощи пък се натъкна на лейди Джейн, ако наистина беше „лейди“, в един бар на ъгъла до мотела, където бе установил временната си резиденция. Тя каза, че обикаляла бедните квартали с благотворителна цел. Беше го довела в къщата си, но той явно я бе разочаровал.

Пейдж заедно с цялото си състояние и ръждивия, купен на старо шевролет „Кавалер“ — на 150 000 километра, ако можеше да се вярва на километража и още неизплатен изцяло — се намираше в провинция Съфолк в нещо като вестникарско заточение. Главният редактор Лафлеш и приятелчетата му бяха решили, че бил неучтив. Първоначално Пейдж не бе съвсем недоволен. Това го отдалечаваше от онова змийско гнездо — канцеларията в Манхатън и от мазния Лафлеш.

Шефът на бюрото в Лонг Айлънд Стемп бе напълно приемлив, а през седмицата, когато мъжете им бяха в града, жените изглеждаха доста гостоприемни. И все пак цялата тази работа бе започнала да му омръзва. Пейдж установи, че му е скучно да отразява съвещанията на училищните настоятелства, местните съдилища и провинциалните избори, след като три години беше работил в долната част на Манхатън.

За бога, довечера, трябваше дори да присъства на събрание на стачкуващи учители. Единствената му надежда бе Савидж. Той можеше да го върне обратно в града.

След като използва една от малките й самобръсначки, Пейдж влезе под душа, опитвайки да се измие от пясъка. Точно тогава се отвори едната от плъзгащите се врати на кабинката. Лейди Джейн, наметната с един чаршаф като с тога, застана там и го заразглежда, сякаш беше някакъв дорест кон, предложен за продан.

— Трябва да поотслабнеш малко — каза тя.

— Достатъчно съм висок, че да си нося килограмите.

Той помисли, че тя е променила намеренията си и сега ще дойде при него под душа.

— Може би тази ти част би трябвало да бъде по-жизнена.

Тя посегна и го стисна здраво за пениса. След това му затвори вратата.

Когато се облече, той се обади по телефона на шефа на бюрото в Ронконкома.

Стемп започна да му говори за Лафлеш.

— Копелето е разкрило, че „Нюздей“ продължава да излиза. Сега го чете всяка сутрин и иска да знае защо ние не съобщаваме за всяко тъпо съвещание на окръга и всяко оплакване на училищните настоятелства. Ще взема да откача проклетия телефон, да видим какво ще прави. Къде си ти все пак?

— В един от Хемптъните. Не знам точно в кой. Домакинята ми ме държи толкова зает, че не съм успял още да открия.

— Ако продължаваш да използваш толкова много инструмента си, накрая ще ти окапе.

— Какво ти става бе?

— Как изглежда тя, Пейдж? Има ли някои приятелки, които може да ми харесат? — Стемп завиждаше, задето богаташите цяло лято се въртяха във вихър около неговата месторабота на Лонг Айлънд, а той не можеше дори да ги зърне. Живееше с увереността, че те смъркат кокаин, пият шампанско и провеждат денонощни оргии, а той не може да се вмъкне в този магически кръг.

— Слушай — каза Пейдж. — Ако нямаш какво да ми кажеш, аз отивам на обяд.

— Тя ли плаща? Добре, добре. Отивай на обяд. Нямам нищо за теб преди онова събрание довечера. О, момент, преди минута те търсиха. Тя остави съобщение. Чакай малко… Ето го. Някакво маце на име Ван Алън.

— Тази не е маце. Ченге е. Остави ли телефонен номер?

— Не. Каза, че обикаляла. Направи се на интересна. Щяла да се обади пак. Да й дам ли телефона ти?

Пейдж му каза номера на телефона в къщата на плажа и затвори. „Лейтенант детектив Сара ван Алън. Търси публичност в нашия парцал“ — помисли си той. Половин час по-късно Пейдж отново пиеше кафе, докато лейди Джейн мързелуваше гола върху терасата. Тогава звънна телефонът. Беше Ван Алън.

— Докарай си задника тук — каза тя.

— Сега съм човек с достойнство — отвърна той. — Не се мешам с пропаднали типове като теб. Имам да ходя на важно съвещание.

— Пейдж, престани. Правя ти услуга и нямам много време.

— Казвай.

— Не знам какво правиш, като се мотаеш из Хемптъните, но по-добре си свали бермудите и идвай в Манхатън. Горещо е.