Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The department of correction, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Източник: АТИКА

 

Издание:

Тони Бъртън. Наказателен отряд

Издателство „Атика“, София, 1999

История

  1. — Добавяне

21.

Пейдж очакваше, че шивачът ще бъде подлизурко, но той бе не по-малко високомерен от лейди Джейн. Приличаше на Рудолф Валентино с лакираната си черна коса и непрекъснато сумтеше. Очевидно не одобряваше Пейдж, държанието му, дрехите му, подстрижката и ноктите на ръцете му.

Обръщаше се към клиентите с „ние“.

— Имаме проблеми с ръцете ви — каза той на Пейдж, докато му вземаше мерки. — Едната ви ръка е по-дълга от другата.

Лейди Джейн наблюдаваше действията му от един стол в стил „Луи Петнадесети“ в салона на авеню „Медисън“. Тук не се допускаше никой без предварителна уговорка. Не се обръщаше внимание на хората, които непоканени чукаха на масивната дъбова врата без фирмен надпис. Помещението приличаше на рисувална зала и единственият белег, че тук се шиеше, бяха мостри плат върху антична маса пред високо огледало.

— Кога ще може да бъде готов смокингът му? — попита лейди Джейн. — Нямаме много време.

— След три или четири седмици — отговори шивачът.

— Абсурд. Ще му трябва след два-три дни. Ще се наложи да облече конфекция.

— Ние не предлагаме такъв вид услуга. — Шивачът се бе навел и мереше вътрешната страна на крачола на Пейдж.

— Парите не са проблем.

— На това място никога не са били.

— Но можете да ни препоръчате откъде да купим вечерен костюм.

— Не, не мога.

— Добре тогава. Сигурна съм, че можете да ни предложите подходяща риза и вратовръзка, пояс, маркови кожени обувки и така нататък. Свали си ризата, скъпи.

Пейдж свали украсената със зайче спортна риза и я хвърли към нея. Прибра корема си, но лейди Джейн го изгледа и заяви:

— Все още ни се налага да свалим малко от килограмите.

Шивачът въздъхна, хвърли сантиметъра си върху масата и започна да търси из кутиите, подредени върху рафтовете в нишата.

— Ще се обадя на Мери Мъжеядката — продължи лейди Джейн. — Също на така наречения й граф Майки Макгавърн и неговият любовник. Може би и на Клаус, ако е в града. Портретът му на кралица Виктория е доста интересен. Коя е Хлое?

Пейдж се обърна и видя, че тя е извадила бялата картичка от джоба на ризата му.

— Кой? — попита той, преди да си спомни за съществото, с което се бе запознал в бара. Във „Фарли“.

— Хлое — натърти тя.

— О, това е сестра ми.

— Да не би да ти е трудно да запомниш името на сестра си? — попита тя с леден тон.

— Моля?

— Аха. Е, ще трябва да й се обадя, да я поканя по някакъв повод.

— Няма я. Няма да се върне до един месец. — Пейдж облече светлосинята риза с басти върху предницата. Реши, че не е лоша.

— Тази не е бяла — заяви лейди Джейн.

— Това е цветът на годината — увери я шивачът.

— Намери му бяла. И черна вратовръзка.

— Имаме ли телефон, който да мога да ползвам? — попита Пейдж. Апаратът се намираше в работното помещение зад елегантната приемна. Секретарката на Савидж му каза, че изпълнителният директор е зает.

Лейди Джейн пожела да обядват в един ресторант оттатък реката в Бруклин, но Пейдж настоя да идат в бара срещу сградата на вестника. Щеше да се обади на Савидж оттам.

 

 

Савидж преглеждаше материала за убийството на Джо Морган от бюрото на Асошиейтед прес в Олбъни.

Доколкото можеха засега да кажат следователите, от лятната къща не е било откраднато нищо.

— Няма съмнение, че е била внимателно планирана екзекуция — бе казал щатският говорител на полицията. Трупът бил открит от пощаджията, чието внимание било привлечено от това, че под входната врата и по стъпалата на къщата се изливала вода. Жената на Морган, заключена в банята, успяла да отвори крановете и накрая водата се изляла през вратата на банята, по стълбите надолу и през входната врата, което забелязал пощаджията. Убийците ги нямало отдавна и не били оставили никакви следи освен куршумите, с които застреляли Джо Морган. От описанието на оръжията, направено от жена му, се разбрало, че са използвали бойни оръжия. Тя казала, че пълнителите били извити като банан.

Савидж се обади в щатското полицейско управление и успя да се свърже със заместник-началника в полицията в Олбъни. Да, нюйоркската полиция се била свързала с него и му съобщила за възможността група убийци да разчистват сметки из щата. Да, знаел за Дънкан Камбъл и бившия губернатор. И сега, разбира се, Морган.

— Сега делото се движи от щатските следователи — каза той. — Разбираме, че има нещо такова. Балистичният доклад сочи, че Морган е бил убит със 7,62-милиметрови куршуми, вероятно от АК–47. Като Камбъл. Разбира се, че го приемаме сериозно.

— Съзнавате, че баща ми също може да бъде обект на нападение. Те са били в Ню Йорк, след това са отишли в Олбъни, което означава, че копелетата се движат на север.

— Баща ви и доста други хора, господин Савидж — отговори заместникът. Тонът му беше приятелски, но Савидж беше наясно какво смята той — полицейската работа трябва да бъде оставена на полицията. — Можем да съставим списък на убитите и списък на потенциалните обекти, дълъг колкото ръката ви, като се започне от губернатора, комисаря на Наказателното и се стигне до директори на затвора, заместниците им и пазачите. Всеки, свързан по някакъв начин със системата на затворите. Мога да ви кажа, но това да си остане между нас и да не се публикува, че сме увеличили охраната на губернатора, членовете на щатската администрация, но не можем да направим повече от това, за да защитим хората.

— Слушай, дявол да го вземе. Имам особена причина да се тревожа за баща си…

— Сигурен съм, че имате, господин Савидж. Съвсем естествено е да се тревожите, както и много други хора. Но ние не сме безброй. Най-многото, което мога да направя, е да изпратя един патрулен полицай да се навърта около дома на баща ви, но не мога да обещая, че ще го задържа там. Имаме и други задачи.

Савидж сви устни. Може и да имаше някаква власт в Ню Йорк, но връзките му не се простираха до управлението на щатската полиция.

— Ще ми съобщите ли за развитието на разследването?

— Разбира се, господин Савидж. Разчитайте на нас. А сега трябва да тръгвам. Радвам се, че поговорихме.

Е, поне щатската полиция бе предупредена и щеше да вземе мерки. Вярно, че можеше да има и други мишени освен баща му. И въпреки това не можеше да се отърве от тревогата. Крейн е бил главен надзирател, преди баща му да поеме поста, и Крейн вероятно е бил първата жертва. Баща му е изпълнявал същите задължения като Крейн. Може да е отговорен за изпращането в болницата на един или повече от мъжете от групата убийци.

Сега в ума на Савидж се въртяха множество въпроси относно работата на баща му като главен надзирател, за ролята му в изпращането на затворници в болницата, където да бъдат погребани живи. Беше чел и препрочитал стенограмите от заповедите на съда за освобождаването на Блис и останалите, и ако можеше да им се вярва, в Хамилтън, изглежда, имаше нещо много гнило и баща му е бил част от него.

Каза на секретарката си да му открие Тод Пейдж.

— Той се опитваше да се свърже преди малко, когато бяхте зает — каза му тя. — Ще се обади по-късно.

 

 

Пейдж седеше заедно с лейди Джейн в претъпкания бар на „Костигън“ срещу сградата на вестника. Пиеше скоч и бе облечен в бежов летен костюм, който тя му бе купила от „Брукс Брадърс“, докато търсеха смокинг. Мислеше си, че изглежда дяволски елегантен.

— Ще си получа заплатата съвсем скоро — каза той.

— Сигурно.

— Ще ти върна парите веднага, щом я взема.

— Чудесно. Слушай, дундьо, мислех, че ще обядваме.

— Не бързай. Първо коктейла, а после пира. Можем да се вмъкнем всеки миг в съседния китайски ресторант.

— Кои са тези странни хора? — попита тя, като оглеждаше обедните пиячи, повечето от които бяха от вестника. — Приятели ли са ти?

— Всъщност не. Не са от моята черга. — В огледалото Пейдж зърна мрачната фигура на Пъргейви, който все му досаждаше с мърморенето си, че му дължал 25 долара. Пъргейви си пробиваше път към тях и викаше нещо.

— Този човек май теб търси — каза лейди Джейн. — Онзи, който прилича на погребален агент.

— Пейдж — развика се Пъргейви. — Търсят те на телефона. Секретарката на Савидж. — Може би най-после е забравил 25-те долара. — И след това искам да ти кажа нещо. — Мръсник!

— Веднага се връщам — обърна се Пейдж към лейди Джейн. — Поръчай си още една чаша вино.

Когато се върна, откри, че Бренан хакера и още един от копистите, не по-малко рошав, си говореха оживено с лейди Джейн, като при това надничаха в деколтето й. Пейдж се отърва от тях, като им предложи да му купят пиячка.

— Колко интересни младежи — възкликна тя. — Разказваха ми за работата си като чуждестранни кореспонденти. Току-що са се върнали от Балканите. Единият бил ранен в Босна.

— Така ли? А не ти ли разказаха за наградата „Пулицър“, която са си поделили миналата година? — Той зърна, че барманът Фреди прелиства тефтера си, а в него бяха вписани всичките му вересии. Беше време да се измита.

— „Пулицър“ ли?

— Няма значение. Доста се забавих, а и нямам време за обяд. Трябва да си понеса задника към Олбъни.

— Да понесеш какво?

— Така се казва.

— Къде е Олбъни?

— На север. Това е столицата на щат Ню Йорк.

— И как, моля, ще стигнеш дотам?

— Не знам. Ще наема кола или ще хвана влака. — Пъргейви се въртеше наоколо и изглеждаше нетърпелив.

— Хайде да вземем влака.

— Искаш да дойдеш ли?

— Никога не съм лудувала във влак.

— Пътуването е само два или три часа и мисля, че няма спални купета.

— Ще измислим нещо.

 

„Правосъдието винаги е жестоко за осъдения, защото всеки е невинен в собствените си очи.“

Даниел Дефо

 

„Най-краткият път към дисидентството“