Тони Бъртън
Наказателен отряд (13)

13.

Когато Пейдж излезе от метрото на площад „Фоли“, стъпи в огромна локва. Задушаващата горещина най-накрая бе прекъсната от бурята, която синоптиците предвиждаха за последните двадесет и четири часа и вятърът бе подгонил застоелия въздух в града. Пейдж тръгна под проливния дъжд към сградата на съда, облечен във вчерашния си костюм. Дрехата нямаше как да пострада повече. Изглеждаше като прекарал две нощи в автобус на „Грейхаунд“. Пък и освен това другите му дрехи бяха все още в мотела на Лонг Айлънд.

Не успя да поспи повече от пет часа, след като лейди Джейн най-накрая го бе оставила на мира. Тя стана първа от леглото и го изуми, като му приготви банята, а след това му донесе чаша кафе в мраморната вана. Сапунът ухаеше силно, а хавлиите бяха дебели и луксозни. Ето така бе роден да живее той. Тя му намери самобръсначка и чифт чисти мъжки чорапи. Бяха червени, но все пак по-добре от нищо. Не я попита на кого са.

Като пърхаше наоколо в дантеления си пеньоар, тя говореше разсеяно за упадъка на приятелите си и дори му свари рохко яйце, което му поднесе с препечена филия. Без масло. Но когато той й намекна, че би могла да бъде така любезна, та да му изглади костюма, немигащите й очи станаха като парченца лед.

— Това, че ми направи дребна услуга, не означава, че съм ти станала слугиня — каза тя, като натърти на думата „дребна“.

Все пак, когато той потупа джобовете си с тревожно смръщени вежди, тя изчезна и се върна със сто долара.

— Не мога да ги приема за истински пари като стерлингите — заяви тя.

— Ще си получа заплатата след ден-два.

— Сигурно — отговори тя. Може би беше забравила за тристата долара, които му беше дала предния ден.

— До довечера — каза му тя, когато той излизаше. Звучеше като заповед. — И ще трябва да покажеш малко повече усърдие, иначе ще си имаш неприятности. — Направо като някаква проклета канибалка, оплакваща се от храната, която току-що е погълнала с вълчи апетит.

В метрото Пейдж прочете отново разпечатката за онзи бивш затворник Рей Блис, която Савидж го бе накарал да намери. Беше написана объркано и адреса на Блис го нямаше. Доколкото Пейдж разбра, Блис твърдеше, че макар и напълно здрав, е бил преместен от затвора в институция за криминално проявени луди. Само защото е създавал проблеми в поправителното заведение. Съвсем лесен начин да се отърват от неприятности. Слагат му етикет „луд“ и го скриват. Освидетелстван като луд, вече може да бъде държан зад решетките толкова дълго, колкото поискат властите, независимо от сроковете за пускане под гаранция или изтичането на присъдата.

Въпреки това Блис някак успял да представи случая си пред съвета на федералните съдии, които разпоредили незабавното му освобождаване. Щом излязъл, той започнал опити да заобиколи Единадесетата поправка на Конституцията, която разпорежда, че ищец, роден в един щат, не може да подава тъжба против друг щат във федералния съд. На три пъти апелативният съд му отказал.

В съда Пейдж откри канцеларията на съдебните чиновници и попита дали някой е запознат с делото на Блис. Те всички знаеха за него. Дългата борба на Блис за явяване пред федералния съд го бе направила нещо като любимец на младите чиновници и те се бяха заели да му помагат.

— От него стана страхотно добър адвокат. По-добър от някои, с които съм работил — каза един от чиновниците. — Той прекара дълги години в четене и освен това просто има природна дарба.

От дрехите на Пейдж капеше вода върху килима и казаното не му направи голямо впечатление. Не смяташе, че съществува такова животно като добър адвокат.

— Какво е било обвинението против него?

— За убийство на жена му — обади се една от чиновничките. Руса и с розови бузи, пращяща от здраве, тя би трябвало да пие млечни шейкове в Минесота, вместо да се рови в хилядите досадни дела и да пише мненията на съдиите в Ню Йорк. — Обаче той е сладур. Бил е затворен толкова дълго, че прилича на марсианец, на извънземен. Не е покварен от модерния свят, от видеото, Интернет, компютрите… Трябва да си облечете сухи дрехи. От вас тече вода. Ще хванете пневмония. Почакайте, ще ви донеса пешкир. — Тя изскочи от стаята.

— А защо не е подал тъжба в щатския съд? — попита Пейдж. — Тогава нямаше да му се налага да се бари с Единадесетата поправка.

— Въпрос на принципи — отговори му друга чиновничка. — Той твърди, че щатът е виновен, защото го е „отвлякъл“ от затвора и го е държал незаконно през всичките тези години. Не можете да ме цитирате, но по мое мнение той би могъл да иде в нюйоркския съд и да получи куп пари без каквито и да било проблеми. Но човекът не се интересува от парите. Той иска да осъди онези, които са му навредили и чийто представител според него е федералният съд. Сега обаче всичко е потънало. Учудващо е дори това, че е стигнал чак до апелативния съд. Той е просто една малка, стара затворническа птичка, появила се от миналото. Истински чудак.

Момичето се върна с един смачкан пешкир и като се изсмя на нещастния вид на Пейдж, го поизсуши, доколкото беше възможно. Когато си тръгна, той бе записал нейния телефонен номер, както и адреса на Блис. Ами че тя щеше да се възмути, ако не й бе поискал телефона…

Навън дъждът бе спрял и тротоарите вече изсъхваха. Беше по-хладно, но слънцето отново се показа и Пейдж усещаше как започва пак да прежуря. Той слезе в метрото и тръгна към Харлем.

Затворникът на Савидж живееше на последния етаж в една мрачна, порутена сграда в западната част на Сто тридесет и шеста улица, на три пресечки от Хъдзън.

Задъхан и изпотен, Пейдж изкачи петте етажа до последната площадка. Миришеше на урина, мухъл и застоели храни. Дишаше тежко и се боеше, че сърцето му ще се пръсне. Обувките му оставяха мокри следи по пода. Срещу входната врата на Блис имаше друга — метална, от онези, които предпочитаха наркопласьорите. Точно тук не му беше мястото да получава сърдечен пристъп. Той се закле пред себе си да намали пиенето и да спортува повече, след което почука на вратата на бившия затворник.

Рей Блис беше дребосък с бяла коса и светли, изпитателни очи зад евтини очила с метални рамки. Носеше поизцапани чехли без пети и син работен костюм, който му висеше като чужд. Когато Пейдж се представи, Блис кимна бързо, като че бе очаквал журналист, и го покани вътре.

— Влез, влез. Ще ти разкажа всичко подробно.

Обширната стая с висок таван, строена в доста по-добри времена, приличаше на огромна килия. Боята по стените се лющеше, а ръждивите тръби се показваха и изчезваха през назъбените дупки по пода и тавана, който бе украсен с фриз. Кафявият линолеум на пода бе протъркан на места. В един ъгъл под мокро петно на тавана стоеше жълт варел, наполовина пълен с вода. Но стаята беше чиста и идеално подредена. Захабените чаршафи и прокъсани одеяла върху походното легло бяха сгънати като за проверка. Хартията, моливите и писалките върху разклатеното бюро, което сякаш бе взето от градското сметище, бяха подредени като под конец. Нямаше телефон, нито телевизор, а само малко радио, което свиреше тих джаз. Избелели снимки, явно на Блис от славните му години на Бродуей, бяха залепени в идеална симетрия върху олющената стена над леглото му. Рей Блис вече не беше в затвор, но след десетилетия подчинение на институциите все още живееше като затворник.

Въпреки това интериорът не беше съвсем мрачен. Стъклата на големите прозорци бяха чисти, макар че едното бе спукано. Слънцето осветяваше скромната стая с почти средиземноморска светлина. Дишането на Пейдж се бе поуспокоило и той се настани внимателно върху протърканото кресло, докато Блис вареше вода на газовия котлон, за да направи кафе.

— Наричат ме „Забравения човек“ — каза гордо Блис. Въпреки прекараните години в затвора той говореше литературно, без затворнически жаргон и използваше старовремски словосъчетания.

— Така си е. Ню Йорк ме погреба за цял живот. Но накрая ги победих.

— Той замълча и продължи със съжаление: — Или почти ги победих. Онези съдии вчера просто не намериха смелост да отсъдят справедливо, защото иначе трябваше да влязат в конфликт с Конституцията. Знаеш ли какво им казах? Казах: „Имунитетът, който дава Единадесетата поправка, гласяща, че гражданинът не може да съди щат във федералния съд, води до предоставянето на щата на права на деспот и следователно противоконституционна власт да извършва най-големи федерални престъпления против гражданите на тази страна.“ — Доволен от себе си, той намигна на Пейдж.

— Красив обрат на мисълта — каза Пейдж. — Много добре.

Той взе чашата с кафе от ръцете на стареца и се зачуди как ли ще успее да накара Блис да не се отклонява от темата. Изглежда, щеше да се наложи да използва целия си огромен талант.

— Разкажи ми всичко от самото начало — каза той. — Защо уби жена си?

— О, това ли? — Блис махна с ръка. — Това няма нищо общо с моя случай. Важното е престъпното ми отвличане от страна на щата Ню Йорк и годините на престъпно отношение към мен, които последваха.

Пейдж въздъхна.

— Щом трябва да опиша историята ти, както се полага, трябва да знам всичко — каза той. — От самото начало. — Подозираше, че Блис е непреклонен човек с капаци на очите. Затова вероятно бе преживял затворничеството и накрая спечелил свободата си, ако животът в стая като килия в гетото можеше да се нарече свобода.

— Жена ми беше прелюбодейка и крадла — заговори Блис. — След като се разделихме, тя се хвана с един престъпен адвокат и двамата ме осъдиха за издръжка. Аз бях много млад, но печелех доста. Те искаха да ме накарат да банкрутирам. Изобщо не се съмнявам в това. — Той се ядоса и помрачня.

— Не съжаляваш ли, че я уби?

— Че защо? Тя заслужаваше да умре. — Той изгледа Пейдж, сякаш го бе попитал за нещо, чийто отговор е съвсем очевиден.

— А какво работеше?

— Бях танцьор. Степ. Добър танцьор. Бях на прага да се превърна в звезда на Бродуей. Можех да стигна до Холивуд. Като Кегни. Да играя във филми. А те проваляха живота ми. Онази жена и престъпният й адвокат. Затова аз си купих револвер, отидох да се срещна с тях в кабинета на адвоката и убих нея, а него раних. Да бях убил и него! Щях да застрелям и себе си, но револверът засече и ченгетата пристигнаха и ме хванаха.

— Колко получи?

— Беше убийство втора степен. Дадоха ми от двадесет и пет години до доживотен. Отвратително.

— Е, убийството на жена ти все пак е доста сериозно престъпление.

Блис не го слушаше.

— Изпратиха ме в „Синг Синг“ и аз скоро разбрах какво става там. Корупция от долу до горе. Имаше гангстери, които излежаваха присъди, но надзирателите им позволяваха да ръководят нещата в затвора. Те имаха алкохол, добра храна, понякога жени и бяха господари на останалите от нас.

— Кога щеше да можеш да кандидатстваш за предсрочно освобождаване?

— Ако не бях си пъхал носа, където не трябва, можех да застана пред комисията през 1954 година.

— Но не си стоял мирен.

— Опитах се да предам навън какво става вътре. Те се подразниха. Станах известен като „труден“ затворник. Прехвърлиха ме в „Атика“. И там беше същото.

— И ти се опита отново да се бориш.

— Позна. А те ме преместиха в „Хамилтън“.

— В Пустошта? — Затворът „Хамилтън“ в Адирондак на югозапад от Данемора, където се държаха най-строго охраняваните престъпници, бе известен с ужасната си дисциплина и сигурност. Никой не можеше да избяга от „Хамилтън“.

Пейдж се загледа в дребния старец. Не беше ли просто странно съвпадение? Камбъл е бил лекар в Хамилтън, в някакъв приют за луди.

— Да, Пустошта. И там цареше същата корупция като в останалите затвори. Аз написах на една моя роднина. Разказах й, че директорът краде от парите, отпуснати за нуждите на затворниците. Проклетите надзиратели прочели писмото ми и го дали на директора, който го унищожил.

— Продължавай — обади се Пейдж. Той вече си водеше бележки в един тефтер, който почти се разпадаше от дългото седене в джоба на панталона му.

— Опитах се да предприема законни действия и написах изложение до Американската асоциация на затворите. Това им подейства като червено на бик. Заведоха ме на преглед. След по-малко от двадесет и четири часа бях прехвърлен в съседство, в щатската болница за криминално проявени луди в Хамилтън. Аз се опитвах да кажа истината и затова те ме изкараха луд.

Дали беше невероятно съвпадение или не? Предния ден главният герой беше Камбъл, а на следващия — Блис. И двамата бяха свързани с една и съща лудница. Дали Савидж не си играеше някаква игра с него?

Блис показа на Пейдж копие от удостоверението за лудост, което си беше изискал от лудницата след освобождаването. Диагнозата беше параноична шизофрения.

„Пациентът твърди, че затворът тъне в корупция — пишеше в нея. — В писмата си разкрива параноичната идея, че всички служители са настроени против него. В разговорите си е потаен, параноичен и подозрителен.“

Блис започна да прибира документа в чекмеджето на бюрото, но после го подаде на Пейдж.

— Имам още копия. Можеш да го вземеш.

Пейдж го сгъна и го прибра в джоба си.

— Познавал ли си един доктор на име Камбъл?

— Шегуваш ли се? Той лично е подписал това удостоверение. Той беше едно лайно с медицинско образование.

— Знаеш ли, че вчера той е бил убит тук, в Манхатън?

— Съобщиха по радиото. Чудех се дали е бил онзи Камбъл от Пустошта. Получил си е заслуженото. Но той не беше единственият. В болницата имахме типове от всички затвори на щата. Хамилтън беше ковчегът, мястото, където системата погребваше проблемите си. Нямаше на кого да се оплачеш. Всички бяхме луди, с подпис, печат и марка. На онова място съществуваха толкова неприятности и омраза, че чак въздухът му горчеше.

— По-зле отколкото в затвора ли?

— Много по-лошо. „Синг Синг“, „Атика“, дори и Пустошта бяха почивни домове в сравнение с болницата. Няколко от момчетата бяха луди, когато влязоха там, но други полудяха поради начина, по който се отнасяха с тях.

— Какво беше толкова ужасно?

 

 

С белезници на ръцете и краката Блис бил изкаран от трима надзиратели от Пустошта сред силна виелица. Превели го по улицата покрай стената на затвора с издигнатите охранителни кули, докато влезли в двора на болницата. Стените около болницата били също толкова високи.

Вътре, когато изтърсил снега от главата и раменете си, му се сторило, че тук поне е топло. Топло и тихо, след постоянния шум в затвора. Първото, което Блис забелязал в дом номер 2, бил идеално лъснатият под. След това столовете. Били като тронове, подредени покрай стените на помещението. Тежки кресла с твърди, прави седалки и високи облегала. В това помещение имало около четиридесет кресла и повечето били заети. Той и Баум, който бил прехвърлен няколко дни преди него, били поставени на столове в различни ъгли на стаята. Той седнал и се огледал. „Не е толкова зле“ — помислил. После осъзнал, че никой не говори с изключение на облечените в сини униформи санитари, събрани до входа. Те разговаряли, четели вестници или пушели. На мъжете по столовете не било разрешено да правят нищо, освен да седят.

На стената имало часовник с махало. Блис гледал как се клати махалото и тиктакането го унесло. Установил, че се чувства като хипнотизиран и се насилил да отклони поглед. При отсрещната стена на стаята видял един негър. Той седял напрегнато изправен в стола си и стискал ръце. Блис се загледал внимателно и разбрал, че човекът е просто парализиран от страх. Този страх като инфекция обхванал и Блис. Искал да се развика яростно, да се хвърли към вратата, но страхът не му позволявал. Три дни по-късно намерили негъра мъртъв в банята. Бил заклан. Никой не бил обвинен. Все едно че нищо не се е случило.

Ако санитарите изобщо поглеждали затворниците, то било предизвикателно. В град Хамилтън санитарите не били сред уважаваните граждани. Заплатата им била по-ниска от тази на затворнически надзирател. Затова издевателствата били техният начин да възстановят равновесието. Издевателства и бруталност към лудите, които никога нямало да могат да се оплачат. Навън санитарят бил низша класа, а тук управлявал.

Седнал на трона си през първия ден, докато минутите и часовете отминавали в неподвижно мълчание, Блис осъзнал ужаса, сред който бил попаднал. Мили Боже! Значи това било!

Хората седели в троновете си през целия ден, седмици, месеци, години наред. Ужасът от пустинята, която се простирала пред него, обхванал цялото същество на Блис. Някои от затворниците седели отпуснато в столовете си с неподвижни лица и изцъклени очи. „Ето какво остава от теб“ — помислил си той и мозъкът му бил обхванат от още по-голям ужас, разпространяващ се като змийска отрова.

— И ти седеше там по цял ден? — попита Пейдж.

— С изключение на часовете за хранене и няколкото часа в двора, когато не валеше. Всяка сутрин трябваше да лъскаме пода на стаята. Имаше едно голямо парче дърво, покрито с плат. Ние трябваше да мажем долната част на плата с восък и да теглим пъна с въжета. Един от мъжете се качваше отгоре, за да увеличи тежината на пъна. Наричахме го „разходката на ваксаджията“. Понякога докарваха втори пън и ни караха да се надбягваме, а те залагаха. Ако загубиш, те пъхат в усмирителна риза. Ако станеш от стола си, пак те пъхат в усмирителна риза. Това им беше лечението.

Той никога не видял доктор, нито пък бил лекуван. Понякога се появявали медицински сестри, но стоели на разстояние. Заедно с останалите Блис бил бит от санитарите, които по този начин се развличали през досадните часове на дежурствата. Веднъж тъпанчето на Блис било спукано от бой. Видял как един от санитарите удушил с пешкир един индианец. И изнасилванията… Онзи Били Уайдъл…

Санитарите се подигравали и заплашвали Блис, че наистина ще го направят луд. Един от тях му счупил токовете на обувките, когато забелязал, че танцьорът от Бродуей Блис се опитва да направи няколко танцови стъпки в двора. Не му позволявали да притежава молив или хартия. Той смятал наум и си измислял разкази.

Обезобразявания, убийства, унижения и безкраен ужас. Нямало кой да се застъпи. Това били не просто престъпници, а луди престъпници.

А после, с помощта на една медицинска сестра, която била изпратена временно в болницата, той успял да изпрати няколко писма и да се пребори да стигне до съда. Най-накрая бил освободен и пуснат да излезе през портата на щатската болница за криминално проявени луди в Хамилтън.

— Дори и накрая, когато федералните съдии издадоха заповед за освобождаването ни, щатът се опита да блокира изпълнението й — каза Блис. — Съдиите ги принудиха. Нарекоха това място „Американски ГУЛАГ“.

Докато записваше всичко това, Пейдж чувстваше все по-силна възбуда. Имаше материал и това изостряше сетивата му като първа глътка алкохол. Но не можеше да разбере как всичко това не се е разбрало досега.

Блис извади копие от заповедта на съда.

— Знаеш ли какво стана? — попита той. — Този приют за луди бе ликвидиран, защото повечето от затворените там бяха здрави. Комисарите и техните лакеи сигурно са знаели, че това е място, където прибират и скриват хора като мен, които не са съгласни да преглътнат порочната им и корумпирана затворническа система. Аз сложих край на цялата им инквизиторска политика. Целият град бе виновен за онова, което ставаше там. Те всички знаеха и никой не си мърдаше пръста да помогне. И ще ти кажа защо. Ние бяхме хлябът и маслото им. По този начин те си осигуряваха работа. Затова ни оставяха да изгнием там.

Пейдж размърда изтръпналите си от писането пръсти.

— Бяха ли взети някакви мерки против виновните? Затворническите надзиратели, комисарите, санитарите.

— Не знам и не ме интересува — сви рамене Блис. — Онези, които ме вкараха там, трябва да са се пенсионирали или да са умрели. Те ще получат своята присъда в ада. Сигурно има специален ад за хора, които вършат подобни неща, докато иначе се движат сред другите с високо вдигната глава, горди и уважавани.

Той беше възрастен човек, вече изморен от дългия разговор, но горчивината бе изпълнила стаята като гангрена. Пейдж изръмжа доволно. Когато Лафлеш видеше всичко това написано под дебелия шрифт с името на Пейдж, той направо щеше да подскочи. Мазно копеле. В материала щеше да пише всичко: за борбата на един човек против системата, за жестокостите и несправедливостта, за десетилетията корупция, достигаща вероятно до най-високите нива на щатската администрация. И накрая за победата на дребния човечец, живеещ в една стая в Харлем.

Когато провери датите, Пейдж разбра защо разказът за яростта на съдиите и ликвидирането на болницата не е бил публикуван в град Ню Йорк. Федералният съдия Коен бе издал ядната си заповед по време на последната вестникарска стачка, която се оказа провал за гилдията. По време на стачката Пейдж бе издържан от една инструкторка във фитнес център. Трепна, като си припомни как го бе карала да тича из Сентръл парк заедно с всичките си спортуващи откачалки, как го хранеше със салати и го караше да мери теглото си на кантара всяка сутрин. След това дори и досадникът Лафлеш му беше симпатичен.

Пейдж се надигна тежко от мястото си.

— Ти си умно старче — каза той. — Ще ми трябват снимки. Затова ще изпратя тук фотограф.

Когато тръгна към вратата, реши, че ще трябва да провери някои факти, дати, да поговори с други хора. Пък и това странно съвпадение с доктор Камбъл… Навън отново бе станало горещо.

Докато слизаше по тъмното стълбище, Пейдж започна да оформя в ума си първите изречения от материала, с който щеше да доведе Лафлеш до дълготрайна депресия. Щеше да бъде интересно да превърне Блис, убиеца на собствената си жена, в симпатичен образ. Но не това бе най-важното. По-важна беше огромната и дългосрочна конспирация на щатската управа, която щеше да взриви умовете на читателите. Беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че първоначално не чу звука от стъпките на някой, който се изкачва. Но после почти към края на стълбището видя неясните фигури, които се движеха нагоре.

Беше сам на стълбите в порутена сграда сред Харлем, вероятния рай на наркопласьорите. Поне двама, а може би трима души се изкачваха към него и почти със сигурност бяха добре въоръжени. Беше попаднал в капана на безжалостни убийци, които не биха прекарали и ден без едно-две кървави убийства. Не биваше да се паникьосва обаче.

Пейдж си помисли дали да не хукне обратно към вратата на Блис, но беше късно. Онези бяха наблизо и се приближаваха бързо. Щяха да го хванат, преди Блис да успее да отвори вратата.

— Ей — обади се един от тях. — Кой, по дяволите, си ти?

Бяха четирима и се изкачваха по двойки. Поне това успя да забележи в полумрака.

— Тръгвам си — каза той. — Просто бях на гости при един приятел. — Нямаше как да се промъкне и да мине покрай тях.

— Разбира се, че си тръгваш. При кого си бил, приятел? Ти не си оттук.

— Наемателя на последния етаж. Казва се Блис. Стар приятел ми е.

— Така ли? И ние сме му стари приятели. Той никога не ни е казвал и дума за теб. Кой, по дяволите, си ти и какво правиш тук?

Пейдж си помисли, че е просто абсурдно да се представя, като че ли влиза на коктейл в избрано общество.

— Тод Пейдж, репортер — каза той. — Помагам на Блис. Ние от вестниците обичаме да помагаме на хората винаги когато можем.

— Говорил си с Рей? За какво?

— О, за трудните времена, които е изживял, такива работи.

— За затвора ли?

— Ами да.

— За болницата?

— Да, много вдъхновяващ разказ. Той ще предизвика голям обществен отзвук за онова, което се е случило през изминалите години. За злините, които извършват хората. Много поучителен разказ за един смел мъж, преборил се със системата.

Пейдж осъзна, че дърдори, без да спира.

Онези мълчаха. Просто го гледаха. Един от по-задната двойка пушеше и духаше дима към него. Пейдж не виждаше какъв е проблемът, щом и те са приятели на Блис.

— Да видим някакъв документ — каза водачът. Човекът до него бръкна в джоба си и внезапно в дясната му ръка се появи нож. Той го вдигна и насочи острието към Пейдж. Изкачи двете стъпала до него, като го повика с пръст, оголил зъби в жестока усмивка.

Зад гърба на Пейдж се чу шум. Сега четиримата гледаха зад него. Той се извърна и видя, че желязната врата срещу стаята на Блис се отвори.

Излязоха двама мъже. Негри. Спряха се, когато видяха групата на стъпалата. Единият беше облечен в тъмносин раиран италиански костюм и толкова бяла риза, че сякаш светеше. Носеше червена вратовръзка, а обувките му бяха в кафяво и бяло. Върху черната му глава се мъдреше кремава сламена шапка. От малкото джобче на сакото надничаше розова кърпичка. Другият беше с военно яке с пагони на раменете. Косата му бе сплъстена и върху лицето му имаше ужасен, извит белег. И двамата носеха черни очила със сребърни рамки.

Двете групи, бяла и черна, се гледаха, докато Пейдж пристъпваше разтревожено помежду им. Видя обаче, че ножът изчезна.

— Какво търсите тук? — попита негърът с костюма. Той разтвори сакото си, за да видят пистолета със седефена дръжка, пъхнат под колана му. Гласът му бе бавен, почти сънен. — Да не би да се провежда националното съвещание на крадците и наркоманите?

— Мамка му. Ега ти театъра! — възкликна онзи, който бе извадил ножа.

— По работа ли сте дошли, или ще се нанасяте в квартала, белчовци? — Очилата скриваха очите на негъра, така че изражението му можеше да се познае само по устата. Той се беше ухилил, но в гласа му не се усещаше никаква шеговитост. Пейдж прилепи гръб до стената, за да може да вижда всички, без да върти глава. Бяха като две вълчи глутници, които ще се нахвърлят една срещу друга. Самият той се чувстваше като кокал помежду им.

— Това не е твоя работа, мамка ти.

— Полицаи ли сте? Дошли да служат и пазят?

— Заври си въпросите в задника. Там може да намерят отговор.

— Млъкни, Били — обади се водачът на четиримата. Черният във военното яке вдигна ръка и посочи онзи с ножа.

— Ти бил ли си в затвора? На север? — попита той.

— Е и?

— Били… някой си. Беше преди известно време в Пустошта. Виждал съм те в двора. — Той се приведе и пошепна нещо на мъжа с шапката.

— Добре. Значи не сте дошли да купувате. Дошли сте на гости при Рей Блис. — Напрежението отслабна, но онзи с якето още стоеше нащрек с ръка близо до оръжието. — Няма защо да се караме с вас, пък и нямаме време. Трябва да се грижим за бизнеса. Що не отстъпите малко, господа, че да минат братчетата?

Мъжът с военното яке се извърна и погледна металната врата. Четиримата бели останаха по местата си за миг, а после след кимването на водача си се отдръпнаха към стената.

Онзи с шапката мина първи все още с разтворено сако. Въртеше глава наляво и надясно, докато мина покрай двамата мъже по-надолу. Не бързаше. Като предварително научен танц Пейдж мръдна и се залепи зад него, пристъпвайки надолу по стълбите покрай останалите двама. Те го гледаха, но не помръднаха да го спрат. Пейдж се чувстваше като търговски кораб под военен ескорт. Докато минаваше покрай тях, им подхвърли:

— Приятен ден.

Беше се изпотил ужасно, отчасти от топлината на задушното стълбище.

Все още се движеше по петите на костюмирания, когато стигнаха долния етаж. Тогава негърът спря и се обърна.

— Какво искаш пък ти, човече?

— Да изляза оттук.

— Неприятности ли имаш?

— Имах. Вече не.

— Сигурен ли си? Провери го.

Онзи с белега прекара ръце нагоре и надолу по тялото на Пейдж.

— Чист е.

— Сигурен ли си, че знаеш как се носи шапка? — попита Пейдж.

— Не ти ли харесва? — ухили се негърът и прекара пръсти по периферията, като наклони малко шапката надясно.

— Голямо копеле си ти, а, хитрецо? — каза онзи в костюма, когато излязоха на улицата.

— Доста голямо.

Онзи нежно потупа Пейдж по бузата.

— А сега се пази, чуваш ли — продължи той. След миг и двамата се завъртяха на пети и се насочиха към бяло волво, паркирано пред пожарния кран на улицата, а Пейдж тръгна към станцията на метрото. Не бързаше, защото краката му продължаваха да треперят от преживяното напрежение.

Блис чу гласовете пред вратата си, но не им обърна внимание. Около металната врата и по стълбите се мотаеха доста хора.

Няколко минути след като гласовете замлъкнаха, той чу почукване. Не се боеше от съседските хулигани. Наоколо всички знаеха, че си няма нищо и живее на социални помощи. На вратата си нямаше шпионка, така че когато отвори, като се чудеше дали Пейдж не се е върнал за нещо, изненадата му бе пълна.