Тони Бъртън
Наказателен отряд (14)

14.

Отпред бяха застанали Били Уайдъл и Учителя. Зад тях стояха Джеки Баум и Фере.

— Здрасти, Рей — каза Учителя и всички влязоха.

В средата на стаята Джеки сложи ръце върху дебелия си ханш и се огледа.

— Не е „Риц“, Рей, но не е и толкова лошо — каза той. — Май се справяш добре. — Джеки говореше неспокойно. Не смееше да погледне Блис в очите.

Учителя се приближи до прозореца и погледна надолу към улицата. Били Уайдъл не каза нищо. Той надникна в малката баня и разгледа снимките над леглото. Също така мълчаливо Фере затвори вратата към стълбите и се облегна на нея. Изглеждаше ужасно, само кожа и кости.

— Преди малко си имал посетител, Рей — каза Учителя, като се обърна от прозореца. — Едър тип, зле облечен, рошав. Твой приятел ли е?

Блис се зачуди откъде ли знаят, че репортерът е бил при него. Ако са го видели да излиза от сградата, откъде може да са разбрали, че е идвал при Блис? Дали са наблюдавали сградата и са го следили?

— Той е журналист — отговори той. — Интересува се какво е ставало в Пустошта и ще пише за това във вестника. Искате ли кафе, момчета? Как ме открихте?

— Поразпитахме — каза Учителя. — Ти си доста известен, Рей. Пак си подал иск в апелативния. Чухме по радиото, пък и прочетохме нещичко в пресата. Жалко, че не си успял със съдиите. Щеше да поразчистиш още.

— Да. А как ме намерихте?

— Джеки успя. Обади се на племенницата ти в Арканзас. Онази, която беше дошла да те види точно преди да ни пуснат. След две седмици, когато си вземе отпуската, щяла да ти идва на гости. Да те види. Праща ти много поздрави.

Това беше единствената роднина на Блис. Беше й писал и й съобщи къде живее.

— Радвам се да те видя, Рей — каза Джеки. Блис се чудеше защо той е толкова неспокоен и стои като пън в средата на стаята. Джеки му беше стар приятел. Познаваха се почти от тридесет години, бяха се пазили един друг и се бяха борили заедно. Но той продължаваше да избягва погледа на Блис. Били Уайдъл се бе отказал да оглежда стаята. Радиото свиреше. Били го изключи, влезе в банята и като остави вратата отворена, се изпика шумно. Блис си помисли, че онзи е като животно, което маркира територията си. Когато се върна, закопчавайки панталона си, всички застанаха около Блис в кръг.

— Онези негри отсреща. Познаваш ли ги? — попита Били Уайдъл. — Пласьори ли са?

Блис сви рамене.

— Аз гледам себе си — каза той. — Те не ме закачат.

— Гадни диваци. Въртят се наоколо, както го правеха и в затвора. Като че ли светът е техен. Не знам как можеш да живееш тук само сред негри. — Били Уайдъл си бе все така изпълнен с омраза, както когато беше в Пустошта.

— А вие какво правите, момчета? — попита Блис. — Къде живеете?

— В града — отговори Учителя. — Наели сме стаи на Осмо авеню до тунела.

— Работите ли?

Били Уайдъл се изсмя носово.

— Да, човече, работим — каза той. — Грижим се за работата.

— Аз получих малко пари от нашите — намеси се Учителя. — Справяме се. От време на време се хващаме на работа на разни места.

— Всички заедно ли живеете?

— Да, точно както в Пустошта. Така излиза по-евтино. Ние сме като тим, нали, Джеки?

— Разбира се. Държим се заедно. Няма какво да ти разправям, Рей, че тук навън не е лесно. Когато ме освободиха след толкова много години, се чувствах като на друга планета. На Марс или другаде. Още не мога да повярвам къде съм, като гледам как се обличат жените, как хората говорят и се държат в днешно време.

Учителя гледаше Блис. Той си помисли, че сега Учителя изглежда по-уверен и доминиращ, отколкото в болницата, но в студените му сини очи блестеше все същият странен, отнесен поглед.

— Каза ли на репортера за нас, Рей? — попита той тихо.

— Не би го сторил — намеси се Джеки.

— Питам Рей.

— Не, по дяволите, не съм му казал за тази работа — отговори Блис. — Той искаше да знае какво е било в болницата, как съм успял да стигна до съда. Това е.

— Искахме ти да бъдеш с нас — каза Учителя. — Още не е късно. Каним те.

Блис знаеше защо го канят. Заради Джеки, който им беше необходим с умението си да отваря коли, да отключва врати и сейфове. Искаха Блис, защото той бе приятел на Джеки и Джеки му беше разказал всичко.

— Вие ли ударихте Камбъл, момчета?

— К’во ти пука?

— Нищо. Трябваше да умре заради всичко, което е направил.

— Ти откъде разбра за Камбъл? — попита Били Уайдъл.

— Казаха по радиото, писаха във вестника. За отвличането в парка. В един вестник имаше снимка на Камбъл. Като че правена по времето, когато работеше в Пустошта.

— Репортерът попита ли те за него, Рей?

— Само спомена.

— А ти каза ли му за Камбъл?

— Само това, че той подписваше документите. Нищо повече.

— Значи си му казал, че Камбъл е виновен за онова, което ни се е случило. Казал ли си на репортера, че Камбъл е бил в списъка?

— Не. Това няма нищо общо с мен.

— Лъже — възкликна Били Уайдъл. — Винаги е говорел много.

— Рей не е лъжец — намеси се Джеки. — Това, че е чул за Камбъл, не значи, че…

— Сигурен съм, че не е чул за онова копеле Крейн — продължи Били Уайдъл. — Хванахме го миналата есен в планината. Щях да хвърля онзи педераст губернатора Махони от моста, да го бутна пред някой автобус, че да видим дали ще подскочи, обаче не се получи.

— Млъкни — строго изрече Учителя. — Тук аз говоря. С нас ли си, Рей? Ти по-добре от всеки друг знаеш, че трябва да се направи. Ти опита да потърсиш справедливост в съда и не се получи. Ние сме единственият съд, който остава.

— Отвлекли сте децата, за да прикриете убийството на Камбъл, нали?

— Не беше лоша идея, Рей — отново се обади Били Уайдъл. — Но не беше заради него. Грабнахме децата, когато се появи полицаят тъкмо преди да се погрижим за Камбъл. Утепахме го. Стана като насън. Също както се получи с Крейн в планината и с Махони в града. Също както ще стане с…

— Млъквай, Били — намеси се Учителя.

— Какво значение има вече? — възрази Били. — Дали Рей ще е с нас или не, вече няма значение, че ще знае.

— Можеше да стане лошо — каза Блис. — Представете си, че се беше случило нещо на децата.

— Нищо не се случи, освен че преядоха с бонбоните, които им бяхме купили, за да мълчат — увери го Учителя. — Ние планираме, обмисляме и не тръгваме неподготвени. Знаеш ли, че всички ние сме ходили в Хамилтън. Поотделно. Обикаляхме, гледахме лицата на онези добри граждани, добри американци, онези гадни копелета, които помогнаха да бъдем заровени живи. Всеки от тях заслужава да бъде убит и когато свършим онова, което трябва, ще им дадем да разберат какво се е случило. По един или друг начин. Кълна се.

Фере мълчеше както винаги. Той не беше глупав и Блис често се чудеше какво ли става в главата му.

— Ходих на погребението на един от гаднярите — заговори Били. — Помниш ли Тини Уалдрън, който обичаше да бие Джеки? Умря от инфаркт. Когато хората ме питаха защо съм дошъл, аз казах, че много съм обичал Тини и, Господи, онези селяндури бяха наистина впечатлени. Леле, дошъл съм даже на погребението му! Че дори и цветя носех. Едва се сдържах да не се изхиля на глас. И докато се правех на скръбен, разговарях с тях и установих къде се намират най-лошите отрепки и какво правят. Педерасти!

— Чу ли? — попита Учителя. — Използваме ума си и действаме внимателно.

— Какво е станало с Крейн?

— Проследихме го в планината, когато отиде на лов — обясни Били Уайдъл. — Взривихме му лъжливата глава. Нали, Учителю? Когато го откриха след седмица, решиха, че е било инцидент. Тъпи копелета. — Алабамският му акцент бе силен както преди. Той като че ли с удоволствие си припомняше убийствата. Блис не ги осъждаше за онова, което бяха направили и което имаха намерение да правят. Разбираше дълбочината на омразата им към хората, които ги бяха осъдили, както и него, на живот в ада с такава лекота, с каквато можеха да си поръчат чаша кафе.

И Блис беше убивал, когато изтърва от контрол чувствата си. Но всичко това не беше за него. Тези пресметнати екзекуции, тази справедливост извън закона. Той не искаше да има нещо общо с Били Уайдъл. Били беше с болен мозък, зареден като оръжие с омраза. И вероятно никога нямаше да се успокои.

Но пък какво искаха от него? Той ги огледа. Разтревоженият Джеки, мълчаливият Фере, Били Уайдъл и човека с каменно лице, когото наричаха Учителя. Всеки от мъжете в стаята беше пропаднал тип и Блис го знаеше. С изключение на Учителя. Дори и някога да бе знаел истинското му име, Блис го беше забравил отдавна. Учителя беше хладнокръвен мъж.

Блис усещаше как напрежението в тази порутена стая в Харлем нараства.

— Той не е с нас, което означава, че е против нас — заяви Били Уайдъл. — Не успяхме да го накараме да се присъедини, когато бяхме в Пустошта. Спорихме часове наред. Нали си спомняте, в двора. Същият си е. А ние гласувахме.

— Не бива да го правиш — каза Джеки. — Не бива, не на Рей…

— Не можем да му имаме доверие — възбудено продължи Били. — Ако го оставим, ще се раздрънка пред ченгетата. Вече гласувахме и бяхме трима на един.

— Но Рей беше този, който успя да ни освободи — изплака Джеки. — Без него още щяхме да разхождаме парафина и да си седим на троновете. Искам другите да умрат, но не и Рей.

Той се приближи до Блис и се обърна да изгледа недоволно Учителя. Навън се чу сирената на полицейска кола.

— Той може да провали цялата проклета работа — избухна Били Уайдъл. — Рей трябва да си иде. — Харесваше му да говори така, а Блис сега изпитваше такъв страх, какъвто никога не бе усещал дори и в най-лошите си времена в Пустошта. Били Уайдъл искаше да го убие заради онова, което се бе случило в Пустошта, а Учителя се нуждаеше от Били. Джеки, въпреки че беше на негова страна, бе стар, а Блис беше по-стар и от него. Двама изхабени старци, тръгнали да разбиват затвора.

— Ще направим малък тест — каза Учителя. — Тест за лоялността на Джеки към групата. Джеки, ти си приятел на Рей. Ще направиш онова, което трябва. Докажи, че не си лигльо, както твърди Били.

Били Уайдъл се изкикоти.

— Боже, Учител, ти си върха.

— Не. — Гласът на Джаки беше тих и скръбен. — Не мога. И вие не бива да го правите. — Целият трепереше.

— Когато излязохме от болницата, решихме да свършим едно добро дело — заговори Учителя. — Превърнахме се в съдии. Болестта на Фере ни забави за малко, но не ни спря. Ние избрахме целите си и сега са ни останали само две. Не ми пука какво ще стане с мен, след като свършим с тях, но ще се погрижа задачата да бъде изпълнена. Всичко е планирано. Рей не е по-важен от нас. Важна е работата. — Костеливото му лице остана напълно безизразно. — Ако Джеки не го направи, ще трябва да го сторим ние. Съжалявам, Джеки, но ти загуби гласуването. — Той започна да измъква ножа от джоба си. Били Уайдъл вече бе извадил своя.