Барбара Делински
Сърце на нощта (6)

6

Той стоеше на вратата и дясното му рамо се опираше леко о рамката. Една от ръцете му беше спусната в предния джоб на джинсите му, другата висеше свободно отстрани. Краката му бяха дълги и поставени небрежно върху дъбовите дъски под него, но не подът дирижираше вниманието на Савана. Нито бледосинята тениска или фланелената риза, която стоеше отворена върху нея, или меките му удобни джинси. Целият този мъж отнемаше дъха й — пясъчно оцветената му коса, строго изрязаните черти, широки рамене, стегната талия и стройни бедра.

Джеърд Сноу във всяко отношение беше величествен като гласа, който я прелъстяваше всяка нощ.

Облекчението й беше толкова голямо, че в очите й се появиха сълзи. Но тя се държеше изправена и твърдо посрещаше погледа, който търсеше нейния.

— Харесва ли ти? — попита той отново.

Безусловно, помисли тя, макар и да знаеше, че той има предвид стаята.

— Интересно е — отговори тя тихо. — Мисля, че подхожда на станцията.

— Ти слушаш?

С нерешителна усмивка тя кимна. Когато погледът му се насочи към тази усмивка, пулсът й се разбърза. Почувства се поласкана. Усещането беше толкова живо, че я уплаши.

— По това време, късно вечер, не идват много почитатели — изрече той бавно. — Мислят, че имам кучета за охрана — очите му срещнаха нейните. — Мелиса и Рик помислиха, че съм уредил среща за шоуто.

Тя се усмихна отново, този път тъжно. Колкото и да искаше това, срещата не беше с нея.

— Не съвсем.

Този път се усмихна той.

— Готов съм да си дам вид, че участвам в предварително уговорена среща в случай, че ме подкрепиш.

Тя се топеше.

— Не бих могла. Тук съм по работа.

— В този час?

Тя кимна.

Той я огледа още веднъж от главата до петите, а след това задържа поглед върху лицето й, като го разглеждаше много подробно.

— Ти действително изглеждаш настроена на вълна бизнес — съгласи се той. — Само лицето ти говори друго.

Тъй като не беше сигурна в същността на забележката му, тя не каза нищо. Защото, ако чертите й го интересуваха, тя положително беше заинтересована от неговите. Правата му коса беше малко по-тъмна от руса. Спускаше се над челото му, извиваше се назад в желание да покрие ушите му, а след това завиваше надолу към яката му. Съвсем малко по-дълга, отколкото беше популярният за момента стил, тя, без да представлява крайност, все пак беше посвоему уникална. На нея й харесваше.

Харесваше й и челюстта му и брадичката, която беше донякъде квадратна, с намек за трапчинка в средата. Харесваха й правите строги линии на устата и резките очертания на носа му. И бледосините очи, над които се спускаше песъчливият цвят, също както ясното небе се спуска над брега. Гледката, която той представляваше, имаше освежаващ ефект.

— Лицето ти — продължи той с леко дрезгав тон — не говори въобще за бизнес.

Преглъщайки и примигвайки в усилие да преодолее магията, под чието действие чувстваше, че е попаднала, тя каза:

— Трябва да е така, защото съм уморена. Имах дълъг ден.

— Тогава защо си тук толкова късно по работа?

— Защото не бях сигурна къде другаде мога да те намеря. Знаех, че твоето шоу е в дванадесет. Бях готова да чакам.

— Работата трябва да е важна.

— Така е — каза тя, въпреки че в този момент съвсем не мислеше, че има нещо спешно. Джеърд Сноу имаше могъщо присъствие. Той я вълнуваше, откъсваше я от всичко, което преди това е била. В същото време й даряваше едно странно чувство на спокойствие.

— Рик казва, че работиш в офиса на главния адвокат. Адвокатка ли си?

Тя кимна.

— Занимавам се с криминалния отдел.

Той повдигна едната си вежда.

— И искаш да ме видиш?

Тя отново кимна. Знаеше, че трябва да му разкаже за Мегън и да го попита дали не знае за някаква възможна връзка с радиостанцията. Но засега тя не беше готова формално да обсъжда важни неща.

А Джеърд изглеждаше съгласен да чака.

— В такъв случай ти си от адвокатите, които водят процеси?

— Аха.

— Някаква специалност вътре в самата специалност?

— Занимавам се с текущи дела. Откакто съм в този офис…

— От кога си там?

— От пет години. Откакто съм там, съм се занимавала с всичко, от кражба до убийство и изнасилване.

Изглеждаше озадачен. Когато тя му върна объркания поглед, той обясни:

— Не приличаш на хората, които водят процес за убийство. Не изглеждаш достатъчно твърда.

При тази забележка един върл феминист би се наежил. Но Савана не беше феминистка. Тя правеше, каквото правеше не за да надмине мъжете на този свят, а защото изпитваше силна необходимост да блесне, в което и да е поле на работа.

Но той беше прав. Тя не беше достатъчно твърда емоционално, въпреки способността й да действа успешно при всякакви външни обстоятелства. Чудеше се доколко в този момент лицето й излагаше на показ характера.

— Нека да кажем — започна тя и се стегна, за да прикрие слабостите, които изразът на лицето й вероятно е издал, — че отговарям на изискванията. От седем дела за убийство издействах присъди в пет.

— Не е лошо.

— При условие, че част от цялата работа се състои в това, да се убедим, че случаят е солиден, преди да го подхванем. Имало е случаи, когато съм била принудена от обстоятелствата да отида на съд с много слаби шансове.

— Как се справяш при такива случаи?

— Влизам в комбини изправя пазарлъци с противната страна.

В погледа му пролича слаб укор.

— Това е мръсна работа.

— Все пак е по-добре, отколкото нищо. Ако съм зле подготвена срещу някой убиец и отида на съд и загубя, той се разхожда по улицата. Ако вляза в сделка, той отива в затвора — може би не за предпочитан от мене срок, но поне за кратко време обществото е в безопасност.

Джеърд остана известно време загледан в нея, като мълчаливо я изучаваше.

— Премислила си всичко.

— Задължително е.

— Бивала ли си поставяна натясно?

— Понякога.

— От страна на печата?

— Печат, приятели, семейство…

Той изглеждаше изненадан.

— Бих помислил, че целият ти род са били адвокати.

— Защо?

Той замълча за минута, след това повдигна рамене и продължи:

— Значи греша?

В ъгълчето на устните й се появи нещо като усмивка.

— Не съвсем.

— Хей, Джеърд? — се разнесе вик от всички ъгли на стаята. След една-две секунди Савана разбра, че викът идваше от говорителите. Дотогава Рик казваше: — Пицата изстива, скоро си в ефир.

Джеърд, който дори не мигна при тази намеса, кача тихо:

— Идвам.

Погледът му задържа в себе си този на Савана и известно време той не каза нищо. След това тръгна към нея. С всяка стъпка като че ставаше по-висок и по-реален. Когато застана пред нея с неговите шест фута и два инча спрямо нейните пет фута и пет, тя чу в себе си някакво тананикане.

— Рик каза, че името ти е Савана?

— Савана Смит.

— Савана — той произнесе името с глас, който беше нисък и грапав. — Савана. Интересно име. Корените са от юга?

Тя кимна.

— Майка ми е родена там.

Очите му трепнаха. Всъщност, както тя разбра, едното му око се проявяваше повече в това отношение. Другото като че ли го следваше и създаваше впечатлението, че съдържа някаква сянка, която го направи по-силно привличащ, когато попита:

— Южна красавица?

— Беше. Сега не е жива.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Умря, когато бяхме на дванадесет.

— Бяхме?

— Сестра ми и аз.

— Близначки? — попита той, усмихвайки се широко.

Ако физическата близост преди малко беше накарала тялото й да запее, то сега усмивката му превърна тихата мелодия в дълбоки вибрации. Гласът й се чу малко по-високо:

— Аха. Двуяйчни близнаци. Много различни.

— Джеърд? — този път беше Мелиса, която прекъсна музиката със собствения си напевен вик. — Трябваш ни, Джеърд. Ако ще поемаш в дванадесет, трябва да дойдеш.

Очите, които задържаха очите на Савана, не трепнаха.

— Трябва да вървя — обясни той спокойно. — Имам много малко време до шоуто.

— А пицата ти?

— Ще я изям между песните. Какво стана с твоята работа?

— Моята работа? — лицето й се промени. — О, Боже, ще ми трябва една минута от твоето време.

Той се усмихна.

— Вече получи няколко.

— Но ти ме разпитваше. Ако не беше направил това, щях да стигна по-бързо до моите въпроси.

— Моите бяха важни. Нямаше да отговоря на нито един от твоите, без да знам нещо за теб.

— Защо не? Аз съм тук в качеството си на агент на щата.

— Не съм убеден в това. Не съм виждал никакви документи за самоличност.

Отваряйки страничното отделение на чантата си, тя бързо отвори портмонето си, извади служебната си карта и му я подаде.

Той я разгледа и каза:

— Ужасна снимка. А разрешително?

Без да каже дума, тя му го даде. То му отне повече от минута. След това й върна и двете.

— Предполагам, че всичко е в ред, но аз наистина трябва да вървя — докато казваше това, той погледна часовника си. Беше плосък, черен часовник, обграден със злато, с черна кожена каишка, която обхващаше китката му. Савана откри, че гледа не толкова часовника, колкото китката. Беше нежна, но силна, красиво осеяна с кафеникави косъмчета. Много различен цвят от нейния.

Прекалено скоро китката се отмести заедно с всичко останало. Савана беше ужасена.

— Господин Сноу? — тя тръгна след него. — Джеърд? — крачката му беше по-голяма от нейната, а и стартът му беше много рязък. Тя ускори хода си и извика: — Няма да ти отнема много време. Има още пет минути до полунощ.

Той беше преполовил хола.

— Трябва да прегледам програмата. Досега трябваше да свърша тази работа.

— Две минути.

— И да подредя картоните.

— Една минута.

Той стигна до входа. Без да поглежда назад и без да спира, той поклати глава.

— Няма време — промърмори.

— Но много е важно!

Думите й увиснаха в безплътния въздух. Джеърд беше изчезнал зад една врата в края на коридора. Тя беше оставена отново сама и на същото място.

— Глупачка — процеди тя с болка, докато се завъртя около оста си и притисна силно лактите си към двете си страни. Беше дошла по работа и я беше провалила. Беше си прахосала скъпоценното време в идиотски разговори, докато Мегън продължаваше затворничеството си.

Мислейки си за големите си надежди, тя осъзна тежестта на провала си.

Но пък, разсъди тя в момент на засегнато честолюбие, Джеърд също беше виновен. Беше му казала, че е дошла по работа. Той знаеше много по-добре от нея с какво време разполага и кога ще бъде нужен. Ако беше джентълмен, щеше да й даде възможност да й говори, вместо да я подлудява с похотливите си очи. Ако беше отговорен гражданин, щеше да даде предимство на нейния проблем пред неговия. Щеше да бъде много по-добре, ако не й беше загубил времето.

— Хей.

Тя вдигна глава, но звукът не беше от говорителите, затова погледна над рамото си. В средата на коридора стоеше Джеърд. Тежестта на тялото му лежеше върху единия крак, ръцете му висяха отпуснати от двете му страни. Въпреки че в стойката му нямаше нищо необикновено, лека бръчка засенчваше челото му. Изглеждаше малко ядосан, малко нетърпелив. Но когато й направи знак с ръка, тя тръгна към него.

Преди да го приближи, той се обърна и тръгна към хола. Тя го последва.

— Ако ме почакаш, докато се оправя с шоуто — подхвърли й той, — ще отговоря на въпросите ти.

— Много добре. Това е чудесно — каза тя, като се опитваше да изглежда хладнокръвно като него, въпреки че за момент се почувства като замаяна.

В края на хола той зави вдясно и влезе в една стая, където имаше две бюра, една редица рафтове с папки и на една от стените от пода до тавана полици с магнетофонни ленти. Бюрата бяха отрупани с книжа, пици и Рик. По рафтовете навсякъде се виждаха цветни етикети, а кутиите за лентите бяха надписани в черно.

Но Савана само погледна покрай всичко това към стъклената стая по-нататък. И преди беше посещавала радиостанции, участвайки в програмите като говорителка на офиса, и затова знаеше, че гледа кабината на говорителя. Там беше Мелиса, седнала на масата, с контролните уреди и със слушалки на главата си. Едната й ръка беше поставена върху бутона за микрофона, другата върху един вертикален плъзгач, а говорителите разнасяха гласа й.

— … радвам, че ни слушате. Ще започнем с новините в началото на часа, след това тук ще бъде Джеърд Сноу с грижата за вашето удоволствие. Ще бъда отново с вас утре вечер в шест. Мелиса Стюарт от името на 95.3 FM, WCIC Провидънс, която ви представя Холи Дън…

След освобождаване на бутона на микрофона и преместване на плъзгача гласът й отстъпи пред музиката. След като докосна друг прекъсвач, тя свали слушалките, грабна някаква купчина бележки до себе си и се отправи към вратата.

Джеърд вече беше на път да заеме мястото й. В двете си ръце той носеше картоните, които беше взел от една полица.

— Благодаря ти, скъпа — каза, задържайки вратата, за да може тя да премине, и след това сам преминавайки през нея. Вратата се залюля и се затвори след него. Той се отправи към рафта с картоните, започна да размества лентите, да ги трупа на купчинка и да ги заменя с тези, които беше донесъл.

— Искаш ли малко пица? — Мелиса попита Савана. — Има много. Малко е поизстинала, но не е лоша.

Сваляйки погледа си от Джеърд, Савана се усмихна в знак на благодарност, но поклати глава.

— Тогава поне си свали палтото. Нали ще останеш?

Савана отправи нов поглед към Джеърд, който като че ли не забелязваше присъствието й, и въздъхна.

— Струва ми се, че за малко — тя мушна ръкавиците си в джоба, измъкна се изпод палтото и го остави на близкия стол. Сложи чантата си върху палтото, но то веднага се плъзна надолу. Затова тя коленичи, за да го оправи, настани го по-сигурно и когато се изправи, забеляза, че Джеърд я наблюдава. По-точно той наблюдаваше краката й, след това бедрата й, след това гърдите й. Когато погледът му се докосна до нейния, тя се разтрепери вътрешно, но преди да може да разбере дали той е останал доволен от това, което е видял, той поднови работата си.

С ръце в джобовете на плетения къс блейзер, който беше в тон със синята й плетена рокля, тя зачака.

Мелиса, която до този момент подреждаше документите си на рафта с папки, се обърна към Рик:

— Аз съм готова, миличък. Искаш ли да тръгваме?

В отговор Рик свали източеното си слабо тяло от бюрото, върху което се излежаваше, протегна ръка към два големи бели халата, които се намираха в огромна кошница на пода, и хвърли на Мелиса нейния. Тя го облече, после отиде до стъклото и почука. Когато Джеърд вдигна глава, тя му махна с ръка. Той удостои сбогуването й с кимване и поднови работата си.

Минавайки покрай Савана, тя подхвърли:

— Напомни му да хапне. Понякога забравя — и когато след малко Рик беше зад нея, излезе.

Савана изпита някакво странно чувство на незащитеност и се вгледа по-внимателно в Джеърд. Той беше здравословно слаб. Беше забелязала красиво очертаните мускули на бедрата му при приклякването му пред рафта. Имаше здраво телосложение. Имаше плът.

Поемайки дълбоко дъх, тя погледна тавана. Оттам погледът й се прехвърли на стените, по които бяха закачени различни афиши, снимки, календари и бележки. След това погледна телефона и си помисли за обажданията до станцията. В следващия миг в мислите й изплува Мегън.

Обзе я леко потреперване поради отчаяние и страх. Беше си казвала, че Мегън ще оцелее, че всичко ще бъде наред. Но вече я нямаше два дни. Савана се опитваше да не мисли как я третират, но в моменти на незаетост, като този, не можеше да не мисли за това.

С чувството за начало на вътрешно треперене тя се обърна нетърпеливо към Джеърд. Когато го виждаше, чувстваше по-голяма увереност. Той беше спокоен и силен: Когато го гледаше, я обхващаше същото приятно чувство, което се появяваше заедно със звука на гласа му по радиото.

Но сега говореше друг глас. Вървяха новините.

Джеърд срещна погледа й. Той разбра смутения й вид, докато отиваше към вратата.

— Искаш ли да влезеш?

Точно сега тя искаше и повече от всичко друго. Кимвайки, се присъедини към него, преди да има време да се разколебае. Когато вратата на кабината беше сигурно затворена след нея, той зае място на контролния пулт, сложи си слушалките и се обърна към нея.

— До включването ми разполагаме с три минути — я предупреди той, но както изглежда, не му беше неприятно от това, че тя е там. По-скоро му беше любопитно и даже чувстваше известна загриженост.

Тя започна да говори:

— Вчера сутринта жената на виден бизнесмен от Провидънс беше отвлечена, беше оставена бележка с условията за откуп, но после не последва нищо и ние сме в процес на търсене в голяма част от областта — тя притисна ръце към стомаха си. — Намираме се кажи-речи в патова ситуация. Напрягаме си въображението до болка.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

Тя разбра, че е бледа. Но все пак поклати глава.

— Чувствам се много добре.

— Какво мога да направя, за да помогна?

Самият му нежен тон представляваше вече помощ, но тя трябваше да си зададе въпросите.

— Бележката имаше странно оформен текст. Тя гласеше: ПУСНЕТЕ В ДВИЖЕНИЕ ТРИ СТУДЕНИ МИЛИОНА.

— Не можех да не си помисля за WCIC. Сходството е много голямо.

— Това се отнася до нас. Кънтри в града, т.е. CIC. Пускаме това, пускаме онова, пускаме нещо друго.

— Разбирам — каза тя и се спря.

— Всичките ми дисководещи говорят по този начин, а аз мога лично да гарантирам буквално за всеки един от тях. Никой от тях не може даже най-косвено да има връзка с отвличане.

Тя не каза нищо, но изглеждаше смутена.

— Но ти си искала да разбереш дали не сме получавали обаждания от някакви чудаци в последно време?

Тя въздъхна леко. Не беше споменавала нито дума пред Пол или Сами, или Ханк за станцията от страх да не помислят, че е пощуряла да проверява там. Но в лицето на Джеърд нямаше и следа от насмешка.

— Не съм престанала да си повтарям — изповяда се тя, — че сходството в думите е съвпадение, но след като не сме открили нищо друго, не мога да не бъда отчаяна. Имали ли сте обаждания от някои странни личности напоследък?

— Това ни се случва непрекъснато.

— О!

— Така е с всички станции. Би се учудила извънредно много на обажданията до нас. Някои хора го правят от скука. Други са самотни или потиснати. Има и такива, които са или гадняри, или направо луди. Това са неприятните обаждания.

— Като…?

— Като онзи, който търси Мелиса и се заканва да я изнасили, като излага намеренията си най-подробно. Или онзи, който се обажда на Джо със същата заплаха. Или един, който ти казва, че е омотал в проводници приятелката си и че ще я гръмне, ако пуснеш някаква песен още веднъж. Някои от обажданията са по-скоро чиста досада, отколкото нещо друго — какъвто е случаят с дамата, която се обажда всеки ден в единадесет и тридесет сутринта, за да се оплаче, че една или друга стока, която току-що е купила от супермаркета, е повредена.

— Твоите дисководещи не отговарят на тези обаждания, нали?

— Понякога. Никой от нас не приема обаждания в ефир, но тези, които са на работа през деня, дават нашия телефонен номер и ако върви музика, нямат нищо против да водят разговори. Понякога се получава нещо интересно, а понякога забавно. Момичетата, които отговарят на главния телефон, и телефонистките при нас много добре разграничават нормалните от лудите — той вдигна рамене. — Понякога не успяват.

С вдигнат пръст той се завъртя и застана с лице към контролния пулт и си сложи слушалките. В същото време, като плъзна нагоре един вертикален заглушител и докосна бутона на микрофона, започна да говори:

— Добре дошли при студеното кънтри — изрече той провлечено с нисък и леко дрезгав глас, — 95.3 FM, WCIC Провидънс. Аз съм Джеърд Сноу, който заедно с вас поддържа домашното огнище топло през цялото време до шест сутринта. Предлагам ви най-доброто от съвременното кънтри, като започвам веднага с поредица от суперзвезди като Ранди Трейвис, Розане Кеш и Алабама. Ако ви тревожи времето — той погледна монитора вляво, — оставете тази грижа. Според прогнозата се очаква изясняване до сутринта и повишение на температурите. В момента е тридесет и пет градуса навън в дванадесет и четири сутринта — докосна един бутон върху масата, — но ви обещавам приятна топлина до зори — той продължи, като с двете си ръце държеше по един плъзгач. — И така, останете с 95.3 FM — погледът му беше насочен върху един малък часовник, който отброяваше секундите, докато започваше началният ритъм на музиката. — WCIC Провидънс, с малко кънтри в града. Тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта, слушайте…

С една промяна на плъзгачите звукът се усили и се чу началото на Лий Грийнууд. Джеърд изключи микрофона, свали слушалките и се обърна към Савана:

— Това е невероятно — възкликна тя. — Правиш го толкова лесно.

Той вдигна рамене.

— Правя го от доста време.

— Две години тук. Къде си бил преди това?

— Средния запад. На Север. Започнах още в колежа — той въздъхна. — Действително от доста време.

Савана прецени, че той наближава четиридесет години, което означава някъде около осемнадесет-деветнадесет години практика.

— Собственик ли си на станцията?

Известно време той не каза нищо. После вдигна рамене, което значеше да.

— А други?

Той се намръщи.

— Водите ли картотека във вашия офис?

Тя се усмихна.

— Не. Това са клюки. В Нюпорт клюките са нещо сериозно — тя си представи Нюпорт, баща си, после Сузън, накрая Мегън. Усмивката й изчезна и тя каза кротко, почти с извинение в гласа: — Всичко това, струва ми се, е много дребнаво.

Изглежда, че тонът й го успокои.

— Нямам нищо против въпросите ти. Но те нямат голяма връзка с твоя случай.

Тя шумно пое дъх.

— Правилно — облегна се назад и се подпря на ръба на пулта. Почти веднага след това отскочи и поставяйки в тревога ръка на гърдите си, погледна редицата от прекъсвачи и бутони, които се страхуваше, че е разбутала.

— Няма нищо — каза Джеърд, усмихвайки се. — Не можеш да повредиш нищо тук.

Тя сви в юмрук пръстите си върху гърдите и се сниши отново.

— Говорехме за телефони — подсказа й той тихо.

— Сега няма никой, който да отговаря на обажданията вместо теб.

— За това има хора, които застъпват в девет.

— А ако трябва да бъдеш намерен в случай на нещо непредвидено?

— За това има пряка връзка — той посочи телефона, който беше вграден в стената и се намираше близо до дясната страна на контролния пулт. — Светва. Хората, които ползват този пряк телефон, знаят, че трябва да го оставят да звъни, докато включа музиката и бъда в състояние да вдигна и да говоря.

Тя кимна.

— Значи не отговаряш лично на никое от неприятните обаждания.

— Не директно. Но телефонистите си ги отбелязват.

— Водят ли дневник?

Той кимна.

— Важи ли същото за обаждания през деня?

— И да, и не. Молбите отиват в книгите за молби. Имаме голямо количество от тях. Имаме много неосъществени разговори — обажда се някой, търси един или друг дисководещ, след това затваря, когато не може да го намери. Не регистрираме тези случаи.

Савана си помисли за нейните две обаждания и направи усилие да изглежда безразлична.

— Но другите — неприятните?

Той кимна.

— Имаме ги.

Озари я слаба надежда.

— Мога ли да ги видя?

— Няма какво толкова да се види. Телефонът не е с подслушвателно устройство и е малко вероятно да разполагаме с пълен запис от разговора. Всичко, което имаме, са бележките на лицето, което е отговорило на обаждането. И това само за през деня. Записите от телефонистите са в техния офис. Няма защо да ги събираме редовно. Ако има нещо необичайно или особено опасно, те ни казват, но напоследък не съм чувал нищо. Мога да ти гарантирам, че не сме имали обаждания във връзка с отвличане. Биха ме уведомили.

Тя натика ръцете си толкова дълбоко в джобовете си, че те се изпънаха.

— Трябва да има нещо.

— Можеш да погледнеш, но не мисля, че ще намериш — в гласа му имаше раздразнение. — Аз съм чувствителен към всички нередности. Повярвай ми.

Тя последва съвета му. И въпреки това се почувства безкрайно безпомощна.

— Трябва ми някаква нишка — промълви тя тихо повече на себе си, отколкото на него. По-високо и с нотка на отчаяние добави: — Естествено е някой, който по някакъв начин е свързан със станцията, да използва така думите.

— Благодаря ти — кимна Джеърд, — но с моята станция не са свързани престъпници — той се завъртя така, че остана с гръб към нея и направи това, за да натисне друг бутон. С ръце, нагласени върху плъзгачите, той изчака подходящия момент да заглуши Лий Грийнууд и да въведе Ранди Трейвис. Едва тогава се завъртя обратно.

Савана продължи оттам, откъдето беше прекъснал.

— Похитителите не са задължително закоравели престъпници.

— Ти каза, че е била чиста работа. Мислиш, че всеки произволно взет от улицата би могъл да я свърши?

— Не, но някой, който е достатъчно умен, някой, който е премислил всичко и вероятно би могъл да изчезне яко дим по-бързо, отколкото друг с криминално досие. Някой тук напускал ли е наскоро?

Той поклати глава.

— Някой да се е намирал в наистина голямо финансово затруднение?

Той отново поклати глава. Този път по-кротичко го попита:

— Някой да е разпитвал за имената на добри хотели и Иран?

Той не си даде труд да реагира на този въпрос. Вместо това я погледна по-внимателно.

— Това за тебе е много важно, нали?

— Разбира се, че да. Отвличането е сериозно престъпление.

— От думите ти съдя, че имаш работа с голям брой сериозни престъпления. Подхождаш ли към всички тях със същата енергия?

В тона му долови лек укор.

— Отнасям се сериозно към задълженията си.

— Затова ли работиш посред нощите?

Тя се намръщи.

— А кога по друго време можех да стигна до теб?

— Можеше да се обадиш през деня. Ако беше казала коя си, щях да ти се обадя.

— Щеше ли? — попита тя. Джеърд Сноу бързо падаше от пиедестала си. — Прости ми, че съм скептично настроена, но от достатъчно дълго време съм в тази професия и знам, че ако искам да ми се отговори, не трябва да чакам да ми се обадят за това.

— И искаш отговори по този случай.

— Да, искам. Животът на една жена е в опасност.

— Така ли? Затова ли си толкова разтревожена?

Тя не го разбра.

— А ти нямаше ли да се тревожиш, ако животът на една жена се намираше в твоите ръце?

— Е, хайде сега — сряза я той строго — ти не си Господ. Ти си помощник на главния адвокат. Това ти е работата. Правиш всичко, на което си способна, и не се чувстваш добре, ако то не е достатъчно, но си доволна, когато знаеш, че си се опитала.

— Опитването не стига!

— Защо не? Не можеш да оправиш света — той направи достатъчно дълга пауза, за да разбере ужаса, изписан на лицето й. — Това ли е? Това ли е, което искаш? Или този случай е за теб някакъв трамплин?

— Не.

— Може би се стремиш към повишение? Ако се отличиш в случай, тежък като този, ще напреднеш в кариерата.

Тя поклати глава в опит да изрази несъгласие, както и да изрази неверието си в това, че той изобщо говори така. Джеърд Сноу би трябвало да бъде състрадателен, доверяващ се, разбиращ. Не можеше да се очаква от него да бъде циничен.

— Може би се стремиш ти самата да станеш главен адвокат. Или се опитваш да направиш впечатление на губернатора? — попита остро.

Силно засегната, Савана се изправи. Притисна с ръка разбунтувалия й се стомах.

— Не знаеш какво говориш.

Той се облегна назад върху единия си лакът. Позата му беше ленива, което никак обаче не можеше да се каже за очите му.

— Просветли ме.

Тя направи точно това.

— Нямам никакви политически аспирации, а що се отнася до издигането в службата, вече съм се изкачила докъдето искам — млъкна, за да поеме дъх. — Но ти си прав. Съществува причина да бъда отчаяна, когато става въпрос за този случай — вътрешно тя трепереше цялата, правеше каквото може това да не проличи и не успяваше напълно. — Жената, която беше отвлечена, е моя скъпа приятелка. Искам да я върна и искам да я върна в добро състояние.

Ехото от думите й се размеси с музиката, докато самите те потънаха в съзнанието на Джеърд. Изражението му загуби безгрижното предизвикателство и стана по-трезво. Той стана и я приближи.

Първия път, когато я докосна, тя се отдръпна. Той разтвори широко двете си ръце, задържа ги близо до нейните, после я докосна пак. Този път тя не трепна.

— Съжалявам — каза. — Трябваше да знам — топлината от ръцете му премина през двата пласта дрехи. — Имам отношение към политиката. И към безмилостно амбициозните жени. Съжалявам.

Савана се мъчеше да възвърне самоувереността си, но изглеждаше, че близостта на Джеърд успяваше да измъкне от нея още думи.

— Тя ми е приятелка от гимназията. На определено ниво винаги съм се чувствала отговорна за нея. Може би защото никога не е имала много, а аз съм имала прекалено. Може би защото тя се срещна със съпруга си чрез моето семейство и ако тя не беше негова жена, нямаше да се стигне до всичко това — погледна го в лицето и гърлото й се сви. — Не съм виждала Меги колкото трябва в последно време, но аз наистина я обичам.

Джеърд вдигна ръка и докосна лицето й. Пръстите му бяха големи, но нежни, изразът на лицето му странен. Искаше й се да плаче.

С разтреперан дъх тя погледна тавана. След това се отдръпна, далеч от докосването му.

— Аз съм наистина по-силна — отклонявайки погледа си, тя го насочи през стъклената стена към външната стая. — Трябва да е вече време.

— Изглеждаш уморена.

Смехът, с който тя му отговори, беше кратък и висок.

— Защо всички ми казват все това?

— Може би защото е така. И те са загрижени.

Тя го погледна.

— Ти не си загрижен. Не по този начин. Ти не ме познаваш — но когато той на свой ред я погледна, тя се замисли. Докато чертите му продължаваха да бъдат силни, в очите му имаше нещо, което беше толкова интимно и затрогващо, че или той я познаваше не по-зле, от когото и да е, или всичко в него беше лъжа.

След като не й беше по силите в този момент да разбере кое от двете беше истината, тя въздъхна.

— Както и да е. Имаш право. Уморена съм — и с отново протегнати в джобовете ръце тя направи още една стъпка към вратата. Но Джеърд се обръщаше, този път, за да заглуши Ранди Трейвис и да въведе Розане Кеш. Когато се върна отново към нея, тя каза: — Бих ли могла да погледна записите от тези обаждания?

— Сега?

— Утре.

— Ще ми са необходими няколко часа, за да ги събера на едно място.

— Добре. Ако ми кажеш, когато са готови, ще дойда — тя погледна към вратата, след това към двата големи говорителя, после към контролния пулт и попита с колебание: — Мога ли да си отида?

Той прекоси кабината и отвори вратата. Тя мина покрай него, отиде при чантата си, откъдето извади визитка.

— Номерът ми — каза тя, подавайки му визитката.

Той я разгледа, прокара показалеца си по горната й част и сви устни.

Тя се обърна, за да си вземе палтото.

— Може в твоите записи да няма нищо, което да си струва да се търси.

— В идеалния случай какво би искала да намериш?

— Обаждане, което да има някаква връзка с престъпление или пари, или името на станцията.

— Но каква полза ще имаш от това? Няма да имаш никаква представа кой се е обаждал.

Докато вдигаше яката на палтото си, тя се обърна към него:

— Вярно, но тогава пък можем да прикачим устройство към твоя телефон. Ако похитителят се е обадил веднъж, той сигурно ще се обади отново.

— Това е далечен прицел.

— Знам — и като го гледаше, изведнъж поиска силно да остане. Но сутринта я очакваше работа. — Джеърд? Каквото съм ти казала е строго поверително. Ако изтече някаква информация за отвличането и попадне в ръцете на печата…

Той я прекъсна с вдигане на ръката.

— Каквото си ми казала остава тук.

— Благодаря — отрони тя тихо. Отново я обзе безумно желание да остане. Имаше нещо в силата на Джеърд, нежността на ръцете му, които я бяха докоснали, разбирането в очите му. Това, да излезе в студената нощ и да се върне в тъмния и празен апартамент, не я привличаше ни най-малко. Но трябваше да постъпи така.

И освен това, той не я беше поканил да остане.

— Надявам се, че не съм ти попречила в нещо.

Той хвърли поглед към контролния пулт.

— Остават още няколко парчета. Може би ще трябва да прекъсна, за да напомня, че съм тук, но понякога ми се струва, че и без мен те са си много добре.

— Не, не. Те слушат станцията заради теб.

— Заради гласа ми. Той им харесва или така си мислят. Но не избират станцията заради мен. Всеки друг с плътен глас и ленива провлаченост ще има същия успех.

Савана се отказа да спори, защото до известна степен й се искаше да вярва, че той има право. Нека някой с плътен глас и ленива провлаченост заеме мястото му. Тогава той целият, без остатък ще бъде за нея без конкуренцията на половината женско население на Роуд Айлънд.

И пак, тя беше глупава. Ако притежаваше само за себе си Джеърд Сноу, нямаше да знае какво да прави с него. Тя беше постоянно заета и единственото време, през което й липсваше мъж, беше в късните нощни часове, а не можеше да иска от един мъж да чака този кратък момент. А и това беше времето, когато Джеърд беше на работа.

— Влизай — каза тя, подканвайки го с движение на главата си по посока на кабината. — Достатъчно дълго те задържах — и оправи каишките на чантата си.

— Ще се обадя утре.

Мисълта за това я затопли.

— Благодаря — погледна пицата, която вече беше студена като камък. — Не забравяй, че трябва да ядеш.

Той проследи погледа й и отговори:

— Ще я стопля в микровълновата през някоя пауза. Тъкмо ще ми отнеме десет минути.

Тя кимна и се отправи към вратата.

— Довиждане — каза му тихо.

Той й отговори с движение на главата си, след това влезе в кабината. Преминавайки обратно през хола и след това през фоайето, Савана излезе.

Още със запалването на колата включи радиото.

— WCIC Провидънс, 95.3 е избраната от вас станция. Тук е Джеърд Сноу, който ви прави компания в сърцето на нощта. Последната песен беше един от неотдавнашните топхитове на Розане Кеш. Тя среща известна конкуренция в лицето на Кати Матий, която ще пее на живо идния понеделник в Севърънс Кофи хаус. Можете да хванете Конуей Туити тази събота в градския център или да го хванете точно сега на 95.3 FM, WCIC. Нека дългият път за вкъщи бъде придружен с хубава музика…

Пътуването за вкъщи не беше истински дълго, но все пак Савана слушаше. До пристигането й пред гаража и изкачването на стълбите Джеърд беше говорил два пъти. И всеки път пулсът й хвърчеше. И тя го остави да прави каквото си иска. По-добре беше да мисли за Джеърд, отколкото за Мегън, а и Джеърд Сноу насочваше ума далеч от проблемите и по най-приятен начин. Нещо подобно беше казал той самият — хората фантазираха покрай гласа му. Сега Савана можеше да фантазира за нещо много повече. Нищо реално нямаше да се случи между нея и Джеърд. Знаеше това. И заради това фантазирането беше удоволствие. Беше удобно и безопасно.

Тя се настани в леглото, зави се добре и се заслуша в гласа му в тъмнината.

— … и така, завийте се добре и се почувствайте приятно. Ще бъда съвсем наблизо и заедно с вас ще слушам студено кънтри, 95.3 FM, WCIC Провидънс — гласът му стана по-дълбок, по-интимен. — А сега следва Джорджия…

Измина много време, докато сърцето на Савана успокои ритъма си и й позволи да заспи, но когато това стана, тя спа по-дълбоко от обикновено, което беше хубаво нещо.

Малко след седем следващата сутрин се обади Сам със съобщението, че похитителите са телефонирали. Размяната трябваше да стане тази нощ. Предстоеше дълъг, напрегнат ден.