Барбара Делински
Сърце на нощта (19)

19

Савана прекара уикенда с Джеърд на яхтата му. Винаги ставаше смешно, когато се сещаше как той небрежно наричаше малката си яхта лодка. Направена от стъклопласт с вътрешна облицовка от ясен, нейните удобства включваха кухня, не по-малко модерна от тази на Савана, пералня и сушилен шкаф, голямо удобно легло и луксозна баня.

Джеърд я беше пуснал на вода в петък, но имаше много за чистене и полиране, преди да бъде доволен от състоянието й. Савана му помагаше и това й доставяше голяма радост.

Не че работиха през всичкото време. Разговаряха много, спяха много и се обичаха много. За първи път беше толкова щастлива.

Каза му го в неделя вечерта. Денят беше прекрасен, мек и пълен с благоухания, както в най-доброто време на ранния април по брега на Роуд Айлънд, и макар че със залеза на слънцето беше станало по-хладно, едно вътрешно пламъче топлеше и двамата. Бяха под палубата, обърнати един към друг, разположени удобно един срещу друг с приятно преплетени крака върху, едно канапе. В ръцете си държаха чаши с вино от бутилката, която Джеърд беше отворил специално за случая.

— Беше чудесно — каза тя с онази тиха усмивка, от която сърцето му винаги се обръщаше.

Смехът му беше като виното — лек и сух.

— В такъв случай ти си като онези тежки боксьори, които понасят ударите на майтап. Накарах те да работиш през целия уикенд.

— Не, не. Беше чудесно. Истинска ваканция, много повече, далеч превъзхождаща предишния уикенд във Флорида. В нашата акция наистина има нещо лечебно.

Той я сбута с необутия си крак, който си беше намерил топло местенце до нея.

— Ти си против чистенето.

— Но това беше нещо съвсем друго. Беше ми повече от приятно. Наистина — когато той повдигна недоверчиво едната си вежда, тя настоя: — Наистина. Готова съм по всяко време да го правя с теб.

Сърцето на Джеърд се обърна още веднъж. Но това му се случваше доста често, откакто за първи път беше видял Савана. В някои отношения тя беше обърнала целия му живот и съвсем сигурно отношението му към бъдещето.

— Омъжи се за мен, Савана! — зави й се свят. — Обичам те — каза той и гласът, който чу, този път беше по-хубав от този, с който беше свикнала. — Още не си ми казала нищо, но мисля, че чувстваш думите и затова мога да бъда спокоен. Нека да се оженим.

Савана не знаеше какво да каже. Някъде, в някакво ъгълче на ума си, беше искала да чуе това и веднага след това се беше плашила, че той наистина ще го направи.

Съвсем объркана и с накъсан дъх тя изговори шепнешком името му.

— Това да, ли е, или е не? — попита той.

— Не знам какво да кажа.

— Обичаш ли ме?

Тя се поколеба за момент, не защото не знаеше отговора, но защото ако го кажеше с висок глас, това щеше да означава обвързване. Но това време беше дошло.

— Да — каза и веднага повтори с още по-голямо чувство: — Да.

Той остави чашата си на килима, наведе се напред, хвана я с две ръце и я сложи да седне в скута си. Ръцете му се срещнаха под нея.

— Кажи го.

Савана се усмихна.

— Обичам те.

— Пак.

— Обичам те — повтори тя и усмивката прерасна в смях, защото изглеждаше много абсурдно, че не изговори думите по-рано.

Тя седеше там и се смееше, любуваше се на лицето със строгите черти, на донякъде правоъгълната брадичка с леко загатната трапчинка, на бледосините очи със сиви точици. Обичаше пясъчно оцветената коса, която падаше пред челото му, докосваше върха на ушите му и яката на врата му. Тя обичаше начина, по който ризата му беше отворена и разкриваше кафявите косъмчета на гърдите му и начина, по който той седеше срещу нея, загледан в очите й. Въпреки че тя беше на скута му.

— Наистина те обичам — прошепна. Като обви врата му с ръце, както държеше чашата, тя се притисна напред към него за целувка.

— Тогава, ожени се за мен — каза той преди целувката.

Тя притисна главата си до неговата.

— За мъж, който се е опарил веднъж, много бързаш.

— Не може да става и дума за сравнение между това и онова.

— И двете сме адвокатки.

— Ти се различаваш от Елис, както нощта от деня.

— Аз имам кариера, която иска своето. Няма да бъда винаги тук, а когато съм тук, умът ми може да бъде там.

— За мен не е важно дали умът ти е тук или там — отвърна той, — щом като носиш моя пръстен. Имаш право, веднъж съм се опарил и затова би трябвало да си отварям очите за отношения, които обвързват. Но не е така. Тъкмо защото съм се опарил веднъж, знам много добре какво ми трябва. И това си ти. Мога да живея с кариерата ти. Тя е част от това, което си ти. Кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Искам — прошепна тя и част от нея наистина искаше. Тази част искаше да привърже Джеърд към нея така, че да не може да избяга, така, че никоя друга жена да не може да го притежава, така, че всички онези, които го слушаха нощ след нощ, да знаят, че той е отвлечен. Но медалът имаше и обратна страна и затова тя се плашеше от връзки като тази. — Бракът е нещо сериозно.

— Всички хубави неща са.

— Но аз съм виждала толкова много пропаднали бракове. Доколкото знам, пукнатините са по-обичайно нещо от блаженството.

— Родителите ти са били щастливи.

— Аха, но майка ми умря преди двадесет години. Кой знае какво щеше да се случи, ако беше жива.

Това завари Джеърд неподготвен.

— Наистина ли си задаваш този въпрос?

— Макар и много рядко, но ми минава през ум. Всички ми казват, че трябва да бъда реалист, но остава фактът, че татко е труден човек. Може би щеше да бъде по-различно, ако мама не беше умряла. Но и тогава може би мама по някое време щеше да се разбунтува — тя направи пауза, като много, много искаше да може да накара Джеърд да я разбере. — Толкова много от хората, които познавам, са предприели втори или трети опит. Ако нещо се случи с нас, струва ми се, че не бих го понесла.

— Нещо вече ни се случи — каза Джеърд, като и лицето, и гласът му издаваха объркване. Съвсем тихо той измърмори: — Не вярвам — а след това по-високо: — Ти искаш да кажеш, че след като се обичаме толкова много, не можем да рискуваме да се оженим? Това е лишено от смисъл! Ако се обичаме толкова много, бракът не е риск.

В следващия момент той се осмели да даде глас на един дъх на мисълта, която от известно време го владееше непрестанно.

— Аз ти трябвам, Савана. Ти си независима, финансово обезпечена, имаш кариера и дом. Но аз ти трябвам. Прочетох го в очите ти още първия път, когато се срещнахме и го чета многократно от тогава. Понякога това е само някаква мимолетна светлинка, но съществува една мъчителна самотност, почти отчаяние. Трябва ти една сродна душа и това съм аз.

Савана не беше в състояние да оспори нито една от думите му. Не беше и изненадана от това, че той беше анализирал ситуацията толкова добре. Той беше такъв. Но все пак решението му я плашеше.

Тя сложи ръката си на гърдите му и се заигра с едно от копчетата.

— Бихме могли да поживеем заедно известно време, колкото да се убедим, че това е, което ни трябва.

— Не ми трябва да се убеждавам. Вече знам.

Топлината на тялото му преминаваше през ризата и галеше пръстите й.

— Така говориш сега, но след месец-два чувствата ти може да се променят.

Той поклати бавно глава.

— Единственият начин, по който могат да се променят чувствата ми, ще е, ако те обичам повече от сега — ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й. — Обичам те, Савана.

— Казваш го…

— Мисля го. Знам всичко за кариерата ти и за високите й изисквания. Живях с тази мисъл през последните няколко седмици, но това нямаше никакво значение. Създадохме време, през което да бъдем заедно, и го направихме, без да понесем тежки неудобства, нито ти, нито аз. Прав ли съм?

Тя не можеше да го отрече.

— Но това не е същото, както да търсиш година след година топлина от една жена, която е вечно заета с показания, разпити, клетвени декларации и закони.

Джеърд помълча известно време.

— Говориш, че искаш бебе. Как може жената, която описа, да бъде добра майка?

— Може. Мога. Ако имам бебе, ще действам по-различно. Вече ти казах как.

— Тогава бебето значи за теб повече, отколкото аз?

— Не!

— Но така излиза.

— Не. Не искам да кажа това. То е просто… само…

— Какво, скъпа? — попита той по-нежно. — Кажи ми. Трябва да знам.

Тя пое бързо въздух и каза направо:

— Плашиш ме. Толкова си без недостатъци.

— Не съм…

— За мен си такъв. Винаги съм мислила, че ако се омъжа за някого, той ще бъде малко по-стар и улегнал, някой, който е постигнал успех в живота и който ще покровителства кариерата ми. Ти… ти си успял, ти си динамичен и чудесен. Трябва да бъдеш с някоя като Сузън, някоя, която може да ти посвети целия си живот.

— Не искам да обиждам сестра ти, но аз не се стремя към този тип жена. Бих се чувствал задушен и смазан от досада.

— Но ти имаш потребности. Аз искам да ги задоволя, но не знам дали ще мога. Не искам да те разочаровам, Джеърд. Много съм уплашена, че бих могла да те разочаровам.

Джеърд отклони погледа си встрани.

— Това наистина ме плаши и разколебава. От думите ти излиза, че аз съм нещо като бог и че за да ми подхождаш, трябва да си богиня. — Очите му се насочиха към нейните. — Аз не съм бог, Савана. Аз съм човек. Имам недостатъци както всеки друг човек. За да може един брак да тръгне добре или да се провали, са нужни двама, а аз вече провалих такъв съюз. И така, очевидно, не е голямо щастие да се живее с мен.

— Тя не те е обичала, както те обичам аз — Савана го простреля с тези думи. Трябваше да мине цяла минута, преди той да проговори. И когато го направи, гласът му беше по-пресипнал.

— Аз те познавам, Савана. Знам, че си адвокат и знам, че времето ти не е твое. Искам те за себе си, въпреки всичко това, може би тъкмо поради това. Ти си интересна жена. Животът ти не е никога статичен. Не искам от теб да бъдеш традиционен тип съпруга. Не искам традиционна съпруга — лицето му се промени. — По дяволите, коя традиционна съпруга ще се примири с това мъжът й да работи по цяла нощ? Или да живее в една лодка? Не че имам намерение да живея там вечно, но засега там ми е добре. Но няма да е добре за една жена да стои там по цял ден. Би полудяла.

Избутвайки назад кичура коса, който падаше върху челото му, той погледна към далечния край на салона. По лицето му беше изписано отчаяние.

— Как мога да направя така, че да ме разбереш? Имаш някаква идея за това кое ми трябва и кое не ми трябва въобще — той отново погледна към нея. — Убедена си, че от теб ще излезе много лоша съпруга, но това не е вярно. Вземи този уикенд. Ако бяхме женени, не бих могъл да очаквам каквото и да е повече или по-малко от теб. Тогава защо да не се оженим?

Тя подръпваше копчето му.

— Обратното е също валидно. Ако този уикенд беше идеален, защо да променяме нещата?

— Защото ми трябват вериги. Искам да знам, че си моя. Нали разбираш, не съм идеален. Несигурен съм в много отношения.

— Не съм съгласна.

— По отношение на теб съм — с решителност, която не търпеше възражения, той довърши: — Искам да се оженим.

Леко политайки напред, Савана се сгуши в него. Ароматът, който почувства, беше толкова приятен. Даже сега, особено сега, след цял ден работа той беше мъж от начало до край.

— О, Джеърд.

Ръцете му я обхванаха.

— Какво искаш, скъпа?

— Малко време. Малко време, за да свикнем един с друг. Все още всичко е така ново. Ако ти се чувстваш несигурен, аз се чувствам десет пъти по-несигурна.

— Не трябва.

— Но е така. За мен бракът винаги е изглеждал като нещо безкрайно далечно. Никога не съм се замисляла сериозно върху това. Може би умишлено съм избягвала такива мисли, защото не съм сигурна, че ще се справя както трябва, а ако не мога да се справя, може би не искам да се опитвам. Ако съм омъжена, бих могла да очаквам нещо от себе си в много По-голяма степен, отколкото ако живеем заедно.

— Това е лудост.

— Може би, но е така. Никога не съм отделяла много време, за да си представям себе си като съпруга. Повече съм се виждала като майка, но и така да е, ние говорим за мечти.

— Тогава помечтай за двама ни.

— Напоследък не правя нищо друго.

Той се приближи до лицето й и промълви прочувствено:

— Обичам те. Защо не ми вярваш? Ти проявяваш увереност във всички други случай в живота. Защо не вярваш повече в нас?

— Защото — започна тя със свито сърце — ти означаваш толкова много за мен. Когато ме завладее оптимизъм, аз си представям какви ли не прекрасни неща — нас двамата, деца, добро здраве и щастие. След това ставам неспокойна и започвам да мисля, че не е възможно един човек да има всички тези неща. Имам успех в кариерата си. Не мога да бъда сигурна, че имам право на повече.

— Можеш. Можеш да имаш всичко това.

Тя искаше да му вярва. Той говореше толкова убедително, че тя почти му вярваше. И все пак съществуваха страхове, които я измъчваха и не й даваха покой. В усилие да отпъди съмненията, тя се притисна по-близо до него.

— Ах! — извика той и изведнъж се изправи. Изви ръка назад към гърба си и когато я върна в старото положение, тя беше мокра. — Какво е това?

Савана не разбра веднага какво беше направила. С широко отворени очи тя гледаше празната винена чаша, която държеше до рамото му, а после Джеърд. Със слаб глас му каза:

— Забравих, че чашата е в ръката ми.

Изразът на лицето му говореше: Разбира се, че си забравила, докато самият той разкопчаваше ризата си.

— И така — той се опита да говори небрежно, въпреки чувството, което го вълнуваше, — искаш малко да отложим женитбата?

Тя кимна.

— С месец-два?

Тя вдигна рамене.

— Но ще се ожениш ли за мен?

— Ако все още го искаш.

— Ще го искам — той измъкна едната си ръка от ризата, след това другата. — Ами ако забременееш?

— Нямам намерение да забременея толкова скоро.

Той захвърли ризата настрани.

— Не правим нищо, за да попречим на това.

Силно привлечена от гръдния му кош, тя заговори разсеяно:

— Но това не се случва.

— Може би ще се случи този месец.

— Не — тя прокара двете си ръце по ребрата му докато пръстите й се срещнаха близо до косата му. — Поне за известно време няма да се случи.

Джеърд беше заинтригуван от нейната увереност.

— Защо не?

— Защото — каза тя, поемайки въздух, — следващите няколко месеца ще бъдат грозни. Не искам нашето бебе да се повлияе от това.

— Нашето бебе — ухили се Джеърд. — Звучи добре — но в следващия миг усмивката му изчезна. — Дали няма да се състезавам със Ставанович за вниманието ти?

— Няма да се състезаваш…

— Ти не можеш да му позволиш да се разпорежда с живота ти, Савана.

— Той няма да…

— Най-добре е да не се опитва.

Тя не можеше да не се разсмее.

— Или какво? Какво ще направиш на бедния Мати?

— Нищо няма да правя на бедния Мати. Ще направя на бедната теб — той се облегна срещу нея, докато гърбът на Савана се опря на възглавничките на канапето. — Ако е необходимо — той се надвеси над нея, — ще те държа тук, в лодката, гола и изгаряща от желание и ще ме молиш за нещо.

— Можеш да го направиш — прошепна тя, раздвижвайки ръцете си нагоре по гърдите си, — и то без особено усилие. Не е необходимо много, за да стана изгаряща от желание, когато съм до теб.

— А какво ще кажеш на тема гола? — попита той. Сивите точици в очите му бяха потъмнели.

При лекия натиск на ръката й той се отдръпна от нея. Тя стана и започна да се съблича, сваляйки първо джинсите си, след това блузата, след това бикините си и сутиена. Движенията й не бяха умишлено съблазняващи, но въпреки това въздействието им върху Джеърд не би могло да бъде по-голямо, ако тя беше направила в най-чист вид стриптийз. Лицето му беше зачервено, а гърдите му неочаквано стегнати.

Тя обви с ръце врата му.

— Аз съм гола.

— Знам — промърмори той тихо. Докато държеше в ръка гърдата й и всмукваше дълбоко в устата си зърното, свободната му ръка разнасяше огън по всички останали части от тялото й. Когато накрая пръстите му се задържаха между краката й, той прошепна:

— Гореща си.

— И те моля — прошепна тя развълнувано. Ръцете й забързаха към джинсите му. — Моля те, Джеърд, побързай — тя загуби търпение, докато се опитваше да се справи с ципа му и вместо това започна да милва издутата му плът през плата.

С тих стон той се измъкна от джинсите си. После се изправи, дръпна я по-близо до себе си и простена:

— Господи, колко те обичам…

— Щом е така, помогни ми — прошепна тя без задръжки. Не знаеше защо, но нямаше никакво търпение. Искаше го в себе си, и сега. Като я отдалечи на крачка от себе си, докато обратната страна на коленете й докоснаха голямата квадратна маса за кафе, той я притисна към нейната повърхност и бавно, чувствено се настани върху нея. Преплитайки пръстите си с нейните до главата й, наблюдаваше лицето й, докато я пробождаше.

Тя е хубава през всичкото време, помисли си той, но особено беше хубава в момента на проникването. Лицето й оставаше винаги същото, с елементи на изненада и наслада и все пак различно според това какво са правили или обсъждали преди това. Този път заедно с любовното чувство присъстваше и някакво облекчение и даже въпреки облекчението тя повдигаше все по-високо бедрата си до неговите, като се разтваряше и му предоставяше повече дълбочина.

Джеърд щеше да превземе и душата й, ако това беше възможно, но трябваше да се задоволи с тялото и сърцето й. Малко по-късно, когато лежеше мокър и изразходван между бедрата й, той се замисли за тази малка буря и разбра, че тя не беше нищо друго, освен една развихрена нежност.

— Ще бъдеш моя — прошепна той в гъстия облак от кестенява коса, който галеше лицето му.

— Твоя съм — прошепна тя в отговор.

— Вовеки веков, амин?

— Искам го.

— Тогава ожени се за мен.

— Скоро.

— Сега.

— Скоро.

Увличайки я със себе си, той се търкулна от масата и двамата паднаха шумно върху килима.

— Джеърд! — извика тя, като сега вече беше отгоре. — Мили Боже, какво се опитваш да правиш?

— Да набия малко разум в теб.

— Имам толкова разум, колкото ми е необходим — тя сложи ръката си върху брадичката му, която цял ден не беше бръсната и беше приятно бодлива. — Просто ми трябва време. Това е всичко. Малко време, докато се почувствам напълно сигурна, че ти трябвам точно аз.

Той контрира:

— А какво ще кажеш за това, дали точно аз трябвам на теб?

Тя искаше да каже, че е той, че ако тя въобще някога се омъжи, това ще бъде за него. Но знаеше, че това само ще постави началото на нова атака от негова страна, а за този ден споровете бяха достатъчно.

Затова само се засмя:

— Подходящ? Подходяща? Може би думата не е на място. Нека да погледнем положението каквото е. От известно време не можем да мръднем. Няма да тръгна наникъде, докато не науча още нещо за Гръмпсло.

Джеърд не се беше сещал за Гръмпсло от сутринта, когато приспиваше Савана с приказка и нямаше никакво намерение да мисли точно сега за Гръмпсло. Затова, ако това й трябваше, за да бъде свободна, мислеше си той с известно удовлетворение, нея я очакваше дълго затворничество.

Затворничеството беше основна тема на разговора следващата петъчна вечер, когато Савана и Джеърд се присъединиха към Сузън и Сам за вечеря в един хотел в Уейкфийлд.

— Въпросът е къде трябва да се държи — Сам обясняваше на Сузън, след като бяха приключили със салатите си. — Този човек е като масло. Той може да се изплъзне между пръстите ни и да изчезне като стоката, която е откраднал през годините. Трябва ни максимална сигурност, но местата за задържане са задръстени, а това не ни позволява да го държим под око.

— А да не споменаваме за неприятностите, които може да причини на нагъчканите един в друг затворници, ако му се предостави възможност — добави Савана.

Сузън не знаеше дали може да повярва на това.

— Бих казала, че е точно обратното — Мати е дребосък. Мисля, че по-скоро ще го подритват — тя се спря. — За малко да кажа безмилостно, само че той не заслужава милост. Ще му дойде много добре, ако го изнасилят. Той е животно.

— Но умно, много умно животно — додаде Сам.

— Той е бил и преди това в затвора и там никой не е свалил и косъм от главата му. Когато му се наложи, може да си играе с хората, без да се усетят.

Савана също беше чела рапортите. Знаеше всичко, което можеше да се знае относно Мати Ставанович, но дали познаваше истинския Ставанович, беше невъзможно да се каже. Той беше майстор на измамата.

— Но все пак го спипахме. Съдебните заседатели не се колебаха много — тя се беше появила пред въпросния съдебен състав в сряда. Официално обвинението беше връчено на Ставанович в четвъртък и въпросът за паричната гаранция беше отклонен. Временно го задържаха във федерален затвор, като въпросът, за настаняването му на постоянно пребиваване остана висящ. — Ако е необходимо, ще го държим, където е сега и ще настояваме за процес със съкратена процедура, което ми е много изгодно.

Джеърд си помисли за невероятното количество работа, което очакваше Савана, без да се споменава за напрежението, което придружава такива процеси. Покрай Елис той беше преживял не един такъв процес. През онези дни и седмици беше напълно изключен от нейния живот. Знаеше, че Савана никога няма да постъпи така, но се тревожеше за бремето, което тя трябваше да понесе.

— Ти спомена за три месеца — каза той. — Ще ти стигне ли времето за подготовка?

— Трябва.

Той се обърна към Сам.

— Нещо за съучастника на Котката?

Сам искаше да има нещо. Той и Ханк бяха двама от многото, на които беше възложен този случай, и нито щатската полиция, нито ФБР, които имаха далече по-големи възможности в сравнение с местната полиция, бяха успели да се доберат до нещо.

— Той вероятно е отишъл някъде далече, но ще го проследим. Засега той може само да бяга. Рисунката, до която стигна художникът след разговорите с Мегън, е размножена и разпратена навсякъде. Нещо може да излезе или във връзка с него, или във връзка с втори съучастник.

— Втори?

Савана обясни.

— Някой е ходил в Мексико. Не може да е бил Мати, тъй като е бил тук и е работил Мегън…

Сузън се намеси.

— За Бога, Сави, трябва ли да бъдеш толкова груба?

— Тя беше изнасилена — отбеляза Савана спокойно.

— Много добре, но не го повтаряй постоянно.

— Ти беше тази, която първа спомена за това.

— Говорех за Котката и той го заслужава. Но не и Меги.

— Знам това.

Сам приближи до Сузън. Знаеше, че думите на Савана й бяха причинили несправедливо болка. Тя беше изключително чувствителна що се отнася до Савана. Въпреки че тази вечеря беше по идея на Сузън, тя имаше нещо наум, след като поканата беше отправена и приета. Това, което имаше наум, беше причината за повече от един приличен скоч.

Въпреки всичко, което Сам беше казал и направил, за да я убеди, Сузън твърдо вярваше, че когато той я види до Савана, ще реши, че при избора си между двете сестрички в последна сметка е сгрешил. Не че Савана беше свободна, но все пак Сузън не беше спокойна.

И напразно, що се отнасяше до Сам.

Като притисна с ръка коляното й под прикритието на бялата ленена покривка, той попита тихо:

— Искаш ли да говорим за нещо друго?

Но Сузън беше решена да не отстъпва. Ставаше й лошо при мисълта за Мегън и за ужаса, през който беше преминала, но ако Савана можеше да говори за това, можеше и тя. Освен това тази работа засягаше Сам. Тя не искаше той да мисли, че не му е позволено да говори за работата си в нейно присъствие.

Тя направи знак на извинение с ръка към Савана.

— Съжалявам. Продължавай. Говореше за Мексико.

Савана погледна Сам, който отново беше обърнал главата си към нея. И така продължи с равен глас.

— Мати твърди, че по време на отвличането и в обира в Кранстън е бил в Мексико. Той разполага като доказателство с какви ли не бумаги. Очевидно, някой друг е бил там вместо него. И този някой може би даже не е знаел какво прави.

На Джеърд му беше трудно да се съгласи с това.

— Не мога да повярвам, че някой ще прекара една седмица или пет дни, или колкото и да са, като се подписва от името на друг, без да знае какво прави.

— О, знаел е какво прави — намеси се Савана. — Само не е знаел защо го прави. Мати е такъв човек, че винаги може да предложи някакво обяснение, което баламурникът ще приеме като напълно логично.

Сузън си помисли за деня, когато заедно със Сам оставиха ягуара при Мати.

— В сервиза му видях много механици. Дали не е изпратил някого от тях?

Сам поклати глава.

— Проверихме. Всички са чисти, но ние без друго очаквахме да е така. Не е в стила на Мати да върши неща, които бият на очи. Той вероятно е използвал някого от съвсем друго място.

— Като например?

— Колкото можеш ти да кажеш, толкова мога и аз. Посещавал е всички места из страната, този Мати. Човек не знае откъде да започне.

— Тогава какво ще предприемете?

— Стигаме до всеки чиновник, който е обработвал квитанциите му, и стискаме палци, че някой, когато види снимката на Мати, ще се закълне, че не той е подписал сметката. Освен това можем да покажем тези квитанции на експерт графолог, който да ни каже дали подписалият е Мати, или не. Той е пазил много старателно квитанциите за нас, но те са вторият екземпляр с индиго. За достоверен анализ ни трябват оригиналите. Сега се мъчим да се доберем до тях.

— А някаква следа от парите? — попита Джеърд.

Сам поклати глава.

— Или пистолета на Мегън? Или часовника й? — попита Сузън.

— Нашето момче прикрива следите си — отбеляза Сам с неприятно чувство. — Няма да открием тези неща. Даже няма да открием и дрехи с малки отломки от стъкло, които да съвпаднат с френската врата, която е разбил. Той е изхвърлил всичко.

— Знаете ли мястото, където са я държали? — попита Джеърд.

— Не. Мегън не е видяла нищо. Пренасяли са я в торба за пране. Тя каза, че пътуването било безкрайно дълго, според нея най-малко един час. Като се има предвид ужасът, който е изпитвала, сигурен съм, че й се е сторило по-дълго, отколкото е било в действителност. По-вероятно е да е било половин час, но даже в този случай територията остава много голяма. За половин час те биха могли да стигнат до Масачузетс или Кънектикът.

Джеърд беше следил внимателно новините по телевизията относно този случай.

— Физиономията на Ставанович е навсякъде. Какви са шансовете някой да предложи услугите си — може би някоя от доверчивите жертви?

— Не са големи — каза Савана. — Нека погледнем реалистично на положението. Приятелите на хора като Мати не пеят в църковния хор. Както казва Сам, той е умен. Готова съм да заложа пари, че този, когото е използвал, е имал добро основание да си държи устата затворена и даже още по-добро основание — да се страхува от него.

— Той е отвратителен тип — промърмори Сузън, просто защото търсеше някакъв отдушник.

Никой не го оспори.

Но Джеърд потъна в дълбок размисъл. В началото той беше заинтригуван от Мати Котката, но сега от Мати похитителя.

— Планирал е всичко. Невероятно е. Очертал е всяка подробност на престъплението, даже е планирал второ престъпление, обира, и е координирал двете и има алиби и за едното, и за другото. Каква сума искаш да заложиш, че е използвал коли на сервиз при него, за да пренесе Мегън от едно място на друго.

Савана и Сам се спогледаха.

— Възможно е — изрече тя бавно и замислено.

— Вероятно е — настоя той решително.

Но Джеърд не беше свършил.

— А при факта, че никога не е ограбвал клиентите си и все пак е решил да отвлече клиент, той съзнателно е излязъл от шаблона — той се отпусна назад върху стола си, без да оставя вилицата, с която се зае да гони едно резенче лук в иначе празната си чиния. — А, освен това съществува въпросът за бележката за откупа. Той е запален по класическата музика, но е оформил текста на бележката така, че да внуши, че слуша кънтри. Обмислил е всичко.

— Може би не — предупреди Савана. — Все още има няколко неща, които не се връзват.

Той остави вилицата.

— Като?

— Като алармената система. Откъде е знаел, че тя не работи? Искам да разбера това.

— Гидът — промърмори тихо Сузън.

Другите трима я погледнаха едновременно.

— Гидът? — повтори след нея Савана изненадана.

— Когато бяхме в офиса на Мати, Сам разглеждаше снимките на стената. Те бяха направени в Мексико, в Чичен Ица. Мати каза, че е наел частен гид да разгледа руините там — с леко изразено самодоволство тя местеше бавно погледа си последователно по лицата на събеседниците си. — Била съм в Канкун и в Чичен Ица. Пътуването трае около два часа в едната посока. Като допуснем още един час минимум за руините, Мати и неговият гид ще са били заедно най-малко пет часа — очите й бяха насочени върху Сам. — Освен ако частният гид на Мати не е идиот, той може да каже да или не, когато го види на снимка.

Сам се загледа дълго в нея и изрази задоволството си с повдигане на едната си вежда.

— Не е лошо, Суз. Съвсем не е лошо.

Джеърд беше на мнение, че е брилянтно.

— Може би това ти трябва — каза той на Савана, която сияеше.

— Много ми харесва, това трябва да е подхлъзването, което ще побърка Котката — тя погледна Сам.

— Първото нещо, което ще направя сутринта, е да натоваря човек с тази работа.

Сузън беше щастлива и това й личеше много.

— Така. Сега, след като решихме твоята кръстословица, Сави, можем да ядем — тя изправи главата си и направи знак на сервитьора. — Готови сме за основното ястие. Ако бъдеш така любезен да предадеш нататък поръчката…

 

 

Джеърд и Савана се върнаха в Провидънс точно навреме, за да може Джеърд да се преоблече в джинси и да излезе в ефир. Савана остана известно време с него в кабината. Сега вече тя се чувстваше там много удобно, знаеше кога може да говори и кога не. Докато вървеше музиката, те разговаряха тихо — за Сузън и Сам, за трудностите на Савана с един от другите адвокати в отдела, за офиса в Хонолулу, който Джеърд беше току-що продал, и за къщата, която му предстоеше да купи в Сиатъл.

Понякога само слушаха музика. Когато го наблюдаваше при тези случаи, Савана все повече се убеждаваше, че е истински романтик. Той чувстваше думите. Леките промени в чертите му показваха, че може да вложи себе си в една песен със същата лекота, с каквато можеше и тя, а знанието й за това само усилваше чувствата й към него. Джеърд беше чувствителен човек. Държането му към нея го потвърждаваше. Беше му благодарна и го обичаше за това.

 

 

Беше почти два часа сутринта, когато я събуди. Тя беше седнала на пода и заспала подпряна на крака му. Като се страхуваше, че тя ще се събуди изкривена и с болки, ако останеше по-дълго в това положение, той я изпрати горе да си легне.

В два и тридесет беше първото обаждане. Една светлина върху масата за телефона му показа, че го търсят по пряката линия. С началото на нова песен той протегна ръка към слушалката.

— Ало?

В началото имаше тишина.

— Ало? — каза той отново.

Чу се женски глас, тих, почти плах.

— Джеърд?

Гласът не му беше познат и това го учуди. Списъкът на хората, които знаеха този номер, не беше голям.

— Същият.

Отново тишина. Ако го бяха потърсили по друга от линиите на станцията, той щеше да се съблазни да затвори. Но това беше пряката му линия и той почака.

Най-накрая същият този кротък, колеблив глас се чу отново.

— Исках само да ти благодаря. Ти ми даде сила.

Джеърд измъчваше паметта си, като търсеше някакво, макар и много слабо указание за това, че гласът му е познат, но без успех.

— Радвам се — много внимателно той попита: — Кой се обажда?

— Слушам тази станция още от появата ти в града. Нощите са толкова дълги. Ако не беше ти…

Все още много внимателно, но и по-силно изненадан, той попита:

— Кой се обажда?

Последва дълга пауза и шум от затваряне.

След като остави слушалката на мястото й, Джеърд се подпря на лакти върху масата и обхвана брадичката си с ръцете си. Няколко неща относно този разговор го безпокояха, най-напред това, че някой имаше този номер. Освен това го смущаваше почти шепотът на жената. В него имаше и някакво напрежение. Той се чудеше защо.

Когато наближи времето за следващата песен, той дръпна микрофона близо до себе си.

— Слушате 95.3 WCIC Провидънс — каза той с нисък, лиричен, макар и малко дрезгав, провлачен говор. — Това беше Джордж Стейт, а аз съм Джеърд Сноу и ви правя компания в най-тъмните часове на денонощието. Тази смяна я наричат гробарска. Можете да се досетите защо. Нощта може да бъде дълга и самотна, когато няма никой край вас. Затова слушайте. Предлагам ви най-доброто, което имам, малко кънтри в града от WCIC Провидънс с поредица от шест с Ърл Томас Конли. Тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта, бъдете с ведри мисли и не забравяйте, че сте с мен…

Самият той не знаеше какво иска да каже, но се надяваше, че така или иначе го е казал. Съзнавайки, че не може да направи нищо повече, той се върна към договорите, които четеше преди обаждането по телефона.

Ърл Томас Конли отстъпи ред на Ийгълс, които отстъпиха място на Джус Нютън, след което щафетата беше поета от Дезърт роуз бенд. И тогава лампата светна отново.

Когато посягаше към слушалката, той имаше някакво странно предчувствие, даже се поколеба за миг, чудейки се дали не е по-добре да остави телефона без внимание. Но това щеше да бъде по-трудно, отколкото ако приемеше разговора.

— Ало?

— Съжалявам, че затворих — каза жената тихо, бързо. — Не трябваше да се обаждам, но трябва да говоря с някого, а целият останал свят спи.

Джеърд не си даде вид, че не прави връзка между това обаждане и предишното.

— Как се добра до номера ми?

— Случайно — каза тя със същия несигурен и забързан глас. — Не, сгреших. Исках да кажа, че исках да го науча. Не беше трудно. С малко повече изобретателност повечето неща стават достъпни. Трудното е да знаеш какво да правиш с тях.

— Знаела си какво да правиш с моя номер — напомни й Джеърд.

— Но смелостта ме напусна и затворих.

— А сега се обаждаш пак — той не искаше да я пита за името й, за, да не би да затвори отново. Личеше, че е доста объркана. Джеърд почувства някаква странна отговорност да й помогне. — В Провидънс ли живееш?

Тя не отговори веднага и след малко попита:

— Наистина ли в обикновения живот си толкова уверен в себе си и спокоен, както звучиш в ефира?

— Но това е обикновеният живот. Това, което чуваш, е вярната представа.

— Бих искала да мога да я получа — изрече тя с болка и много бавно. Изглежда разбираше, че смелостта няма да я напусне, което, както предполагаше Джеърд, беше причината да изстрелва думите си една след друга. — Бих могла да използвам малко от това спокойствие.

— Напоследък си имала неприятности?

— Напоследък? О, да. Но не само напоследък. Така е било с целия ми живот.

— Искаш ли да ми разкажеш за него? — Джеърд сам се изненада от въпроса си. Той се чудеше за какво се натопяваше сам, но не можеше да вземе назад въпроса си. Искаше да знае коя е и откъде е взела номера му. Затова трябваше да постигне някакво споразумение с нея.

Тя се колеба дълго, преди да каже:

— Не мога.

— И няма да ми кажеш името си? — когато тя не отговори, той попита: — Какво ще ми кажеш?

Тя отново започна да се колебае и след минута доста объркано, даже с известна паника попита:

— Изпадал ли си някога в ситуация, при която, след като си си съставил някакъв план и си бил убеден, че всичко е съвсем наред, изведнъж се е получавала засечка?

Джеърд си помисли за брака си с Елис.

— Случвало ми се е.

Пауза от около минута и едно изненадано:

— Наистина ли?

— Да. Такъв ли е случаят при теб?

Тя отговори на въпроса му с въпрос:

— Ти как се справи?

— Огледах се внимателно наоколо си, за да разбера къде се намирам и да реша къде искам да бъда. В моя случай не прецених правилно къде искам да бъда. Преди да предприема каквото и да е, трябваше да реша накъде ще тръгна.

— И реши ли? — тя се засуети. — Въпросът ми беше глупав. Разбира се, че си решил. Сега си там, където си решил да отидеш.

— Почти — каза Джеърд, мислейки за Савана.

— Почти? Мислиш ли, че ще стигнеш до края?

— Не знам. Мисля, че да, но на този свят няма нищо сигурно.

— Знам — съгласи се тя тъжно. — Някога не мислех така. Заблуждавала съм се.

— Омъжена ли си? — тя не отговори. — На колко години си? — в известни моменти от разговора можеше да се помисли, че е на осемнадесет, в други — петдесет. Тя се люлееше между наранимостта на младостта и разочарованието на средната възраст.

Освен името си тя криеше и възрастта си. Той се ориентира към нова тактика.

— Нещата не могат да бъдат толкова лоши, колкото мислиш. Може би тук има пръст влиянието на нощта. Проблемите винаги изглеждат по-неразрешими, когато човек е уморен. Спала ли си? — беше почти три часът сутринта. Неговият организъм беше свикнал с това, графикът му беше такъв. Но той беше в малцинство.

— Спах малко.

— Защо не опиташ още малко?

— Искам, но когато легна и затворя очи, започвам да мисля за всички неприятности и разбирам, че може да стане и по-лошо и не знам какво да правя!

Нежната нишка на отчаянието, която Джеърд беше доловил в гласа й, като че ли ставаше по-осезаема, когато тя се разплака.

— Шшшт — опита се да я успокои той. — Ще се оправиш.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Ти не разбираш. Аз направих някои ужасни неща!

Джеърд беше започнал да се чувства като изповедник и тази роля му допадаше все по-малко. Тя не беше от тези, които понякога се обаждаха за майтап, а жена със сериозни проблеми. За съжаление, той не беше нито свещеник, нито психиатър и съвсем не знаеше как да постъпи с нея.

— Бих искал да зная името ти — промърмори той наполовина на себе си, но тя го чу.

— Това е без значение — каза тя, изведнъж по-примирена. — Само ми говори.

— Какво да кажа?

— Кажи ми да бъда спокойна, кажи ми, че трябва да си запазя разума. Кажи ми, че от паниката няма да има никаква полза.

— Няма да има.

— Знам, но от какво ще има? Нищо от плановете, ми не се осъществи. Уплашена съм.

Джеърд нямаше съмнения относно това нито за минута, но се чувстваше безпомощен.

— Искам да помогна, но няма да успея, освен ако не ми кажеш нещо повече. Необходимо ми е да знам коя си.

Молбата му беше посрещната с мълчание.

— Или къде си.

Отново мълчание.

— У вас ли си? — той направи пауза. — У приятелка?

Нищо.

— Тогава кажи ми нещо повече за твоя проблем. Навярно не съм този, с когото би трябвало да говориш. Ако ми обясниш по-добре какво не е наред, ще мога да те насоча към някой, който е в състояние да помогне.

— Ти не разбираш — каза тя съкрушена.

— Опитвам се. Но ти трябва да ми помогнеш.

Като че ли молбата му се задържа като ехо по линията. Тишината, която последва това ехо, беше последното нещо.

— Ти затвори пак, така ли? — промърмори той в слушалката. Когато не последва отговор, той затвори.

Джеърд не се помръдна от мястото си, докато не дойде времето, когато трябваше да съобщи името на станцията още веднъж, а след като направи това, се замисли отново за обаждането. Трябваше да реши дали да предприеме нещо във връзка с това и ако да, какво. Най-близката задача беше да реши какво да каже, ако жената се обади пак.

Но остатъкът от нощта премина без особени събития и когато малко след шест часа се присъедини към Савана в леглото, в мислите му вече не беше тайнственото обаждане.