Барбара Делински
Сърце на нощта (2)

2

— Точно навреме — извика силно секретарката й при появяването на Савана на ъгъла. Държейки слушалката на телефона достатъчно високо, за да може да се види над растенията, които обкръжаваха работното й място, тя я размаха и добави тихо: — Шефът.

Савана кимна и ускори вече бързата си крачка. Тя почти летеше и все пак единственото нещо, което не беше намерило решението си, що се отнася до нейната персона, беше дългият свободно отпуснат около тялото й блейзер, който се развя при преминаването й. Косата й беше грижливо събрана над врата, полата й се движеше гладко около краката й. Кожената чанта с две презрамки имаше достатъчно професионален вид, но главно изразът на лицето й внушаваше увереност и смелост. Чертите й издаваха пълно вътрешно спокойствие.

Джейни Уд се учуди на това, имайки предвид факта, че от девет сутринта Савана беше прекарала времето си в съда, където беше пледирала по няколко искови молби, които биха накарали много от другите адвокати в офиса да се изпотят порядъчно. Савана знаеше какво прави, а умението й личеше, когато влизаше с уверена стъпка в офиса си.

— Пол? — тя смъкна клипсовата обица от свободното си ухо и на това място премести слушалката точно навреме, за да улови отговора му.

— Току-що си се върнала?

Чантата й се плъзна надолу до пода. Като оправяше шнура на телефона, тя успя да свали от себе си блейзера.

— Да.

— Как мина?

Тя измъкна краката си от обувките.

— Три победи и едно поражение.

— Три от четири възможни. Не е лошо — Пол замълча, за да си поеме дъх, а след това продължи с подозрително незаинтересован глас: — Можеш ли да дойдеш да се видим за една минута?

Савана се замисли сериозно. Тя познаваше добре Пол де Бар, известно й беше значението на всяка от интонациите му. Можеше да предскаже точно просто от гласа му дали е бил разстроен от статия в Джърнъл, дали е спечелил или загубил дело, или дали жена му пак се е разболяла. Все пак тонът, който бе употребил сега, беше твърде странен.

— Нещо неприятно? — попита тя.

Единственият му отговор, прозвучал все още твърде незаинтересовано, особено на фона на съдържанието си, беше:

— Кога можеш да бъдеш тук?

Тя се поколеба само за миг. Даже ако Пол не й беше шеф, пак не би могла да му се противопостави. Гласът му звучеше тайнствено. Явно, не беше сам в стаята и й се искаше да разбере какво става. Беше прекарала в този офис достатъчно дълго време и се бе научила да реагира адекватно на непредвидените събития. Адреналинът вече течеше.

Като намести отново краката си в обувките, каза:

— Тръгвам.

Докато едната ръка оставяше телефона на мястото му, другата закачваше обратно обицата. Сграбчвайки блейзера, тя излезе бързо. Когато премина покрай Джейни, й каза тихо:

— Знаеш къде ще бъда.

След това се упъти по коридора към асансьорите. Три етажа по-горе Пол де Бар седеше на ръба на бюрото си и изглеждаше далеч по-спокоен, отколкото беше всъщност. Той също знаеше как да реагира на извънредни случаи. И при него се беше повишил адреналинът и се беше засилило чувството на очакване, което кара сърцето да тупти по-бързо. Освен това знаеше за какво се отнася случаят и ако съществуваше такъв с потенциал за политическа изгода, това беше точно този.

Седнал пред него и малко вляво с лакти, подпрени на високия махагонов бюфет, с кръстосани крака, се намираше първият му помощник Антъни Алт. Пред него и вдясно седеше Уилиъм Вандермиър III.

Пол беше обърнат към Уил, който на свой ред гледаше с невиждащ поглед към плюшения килим с цвят на червена боровинка. Антъни, който беше насочил погледа си към прозореца, барабанеше с пръсти по ръба на бюфета и изглеждаше отегчен. Неловко мълчание изпълваше пространството. Погледът на Пол се премести върху листа със странна форма, който се намираше на бюрото му. Разгледа го внимателно в продължение на една минута, след това си погледна часовника. Много бавно опъна краката си, изправи се и отиде към вратата. Отвори я точно при влизането на Савана и я затвори веднага след нея.

Погледът й срещна неговия като повторение на въпроса, който беше задала по телефона. После тя забеляза Антъни и Уил. Беше предчувствала присъствието на Антъни — той беше стратегът на Пол и винаги се намираше край него при критични ситуации. Но присъствието на Уил я изненада. Знаеше, че той беше ръководил кампанията за събиране на средства при избирането му преди три години, когато нещата за него и Мегън вървяха по-добре. Знаеше, че той и Пол са политически приятели, но не й бе минавало през ум, че може да са близки и извън това.

Савана познаваше Уил главно покрай други хора. Той беше с петнадесет години по-голям и се появяваше повече в обществото на баща й, отколкото в нейното. Макар че бракът му с Мегън беше създал допълнително звено помежду им, Савана не се сприятели особено много с него. Винаги го смяташе за доста резервиран.

В този момент Уил изглеждаше потиснат от сериозни грижи. Той беше привлекателен мъж — висок, нежен и макар и вече с посивяваща коса, правеше приятно впечатление. С мъртвешки бледото си лице днес положително имаше явно сломен вид. Озадачена, тя го приближи и го докосна по рамото.

— Какво не е наред, Уил?

Пол отговори, като вдигна листа от бюрото си и й го подаде.

— Виж.

Савана се загледа към това, което приличаше на изрезка от кафява книжна торба за бакалски стоки. Букви, изрязани от вестници и списания. Бяха грижливо подредени и залепени по измачканата повърхност: Хубава съпруга. Пуснете в движение три студени милиона, за да си я върнете. Никакви контакти с полицията, за да остане жива. Ще поддържаме връзка.

Първото, което Савана помисли, беше, че съобщението е шега. Един поглед към измъченото лице на Уил обаче не го потвърждаваше. Тя отмести погледа си към Пол, но неговият израз беше мрачен. Невероятно, тя прочете бележката още веднъж. Когато завърши, собственото й спокойствие я беше изоставило.

— Отвлечена? — прошепна тя. При произнасянето на думата сърцето й се препъна.

— Така изглежда — отговори Пол тихо.

С подкосени крака Савана се отпусна в друг стол. Седнала на ръба на кожената му седалка, тя тихо попита Уил:

— Кога?

— Тази сутрин — и размаха разтрепераната си ръка. — По някое време снощи — представляваше сянка на предишния Уил.

— Как?

— Не знам — възкликна той объркан.

— Той е спял — намеси се Антъни, като направи не повече от едно символично усилие да скрие презрението си, а след това и скептицизма си, когато добави с половин глас: — Ако можеш да повярваш на това — пръстите му продължиха да барабанят.

Пол направи знак с ръка на помощника си да бъде предпазлив.

Савана беше по-малко деликатна. Докато уважаваше политическите и административните способности на Антъни, тя никак не се доверяваше на изкуството му като адвокат. Липсваше му всякакво чувство за кръстосан разпит, а при този случай по отношение на свидетеля той имаше твърдо предубеждение. От всички въпроси, които трябваше да бъдат зададени, Савана подозираше, че Антъни най-вече искаше да разбере как Уилиъм Вандермиър не е пропуснал да сгъне и да сложи в предния джоб на синия си блейзер зелена кърпичка, когато жена му е била току-що отвлечена.

Въпреки че Савана не познаваше добре Уил, тя го разбираше. Беше израснала между десетки подобни на него. Знаеше произхода му, разбираше какво означаваше да се прави по навик нещо, просто защото му е било така втълпявано, че да не се направи изисква истинско усилие. Но тя нямаше никакво намерение да чете лекция на Антъни Алт по този въпрос точно сега. Имаше по-близки неща, които изискваха внимание.

— На това място — каза тя на Антъни — бих искала да чуя разказа на Уил без редакционен коментар. Според бележката е имало отвличане. Жертвата е моя приятелка от години — с поглед, от който се разбираше, че е казала достатъчно, тя насочи вниманието си към Уил, който с всяка измината минута изглеждаше все по-нещастен.

— Аз спя дълбоко — каза той. — При Мегън е обратното. Тя страда от безсъние. Знаеш това, нали?

— Да.

— И така, тя често е будна в среднощните часове. Кисне във ваната, слуша радио, чете.

— Откъде знаеш това — попита Антъни, — след като си спял?

— По-спокойно — опита се го предупреди с безстрастен глас Пол. Антъни беше дясната му ръка, неоценим като политически тактик, при условие, че стоеше малко по-настрани. Навлезеше ли в арената, той губеше ориентирите си. При това положение Пол беше имал известни съмнения относно включването на Антъни в тази среща, тъй като Антъни и Савана бяха като масло и вода. В крайна сметка сериозността на положението и политическият потенциал, който то съдържаше в себе си, го накараха да потисне съмненията си.

С притиснати едно към друго колена Савана подпря ръце на бедрата си. Писмото за откупа падна на пода на място, където тя го виждаше. Освободена от тази смущаваща тежест, тя здраво вкопчи ръце една в друга и изрече тихо:

— Продължавай, Уил.

Уил погледна Антъни и каза в изблик на възмущение:

— Знам какво прави жена ми нощем, понеже питам. Или тя ми казва. Ние сме много близки — той отмести погледа си към Савана. Когато гневът му поотмина, страданието, което изпитваше, стана по-видимо. — Мога да предположа, че се е намирала в библиотеката, когато нападателят е нахлул.

— Как можеш да знаеш?

— Цялата бъркотия беше там.

— Каква бъркотия?

— Строшени стъкла. Някой е минал през френската врата.

Савана преглътна с усилие. Знаеше точно коя врата имаше предвид. Заедно с Мегън беше прекарала много неделни вечери в библиотеката. Тя представляваше една много приятна стая с библиотечни шкафове, препълнени с книги, натрупани от поколения Вандермиър. Френската врата водеше към вътрешен двор, който лятно време биваше ограден от вълни от многоцветни растения. През зимата тази врата не допускаше мраза вътре. Беше тежка, солидна.

— Мислех, че има алармена система — каза тя.

Уил премести единия си крак.

— Не беше включена.

— Защо не? — попита Антъни.

Отправяйки му враждебен поглед, Уил обясни просто:

— Защото не беше.

Савана изправи пръстите на едната си ръка.

— Да оставим системата. Нека се върнем малко и да разгледаме нещата стъпка по стъпка — изпитваше трудности в опитите си да си представи какво се беше случило и не беше в състояние да започне да размишлява за това къде се намира Мегън и в какво състояние. Приятелката в нея беше като обездвижена, адвокатът упорито търсеше някакво решение.

— Кога за първи път разбра, че се е случило нещо лошо?

— Събудих се и Мегън я нямаше. Слязох долу да я търся. И тогава видях библиотеката.

— В колко часа беше това?

Той отново премести крака си.

— Осем, осем и тридесет.

Антъни се изкашля.

— И така, значи си се събудил във вторник сутрин в осем и тридесет.

— Антъни — намеси се грубо Пол, — за Бога…

— Съществуват хора — Савана се почувства призована да го инструктира, — които не работят в същите часове, като нас. Слушай, Антъни, знам, че изпитваш нетърпимост към тези, които имат повече пари от теб, но аз мисля, че е необходима известна непредубеденост. Няма значение дали си богат или беден, винаги боли, когато те нападнат в гръб.

— Отвлекат — я поправи Антъни. Беше си свил ръката в юмрук и леко почукваше по дървото с кокалчетата си.

Тя реши да не му отговаря. Вместо това се обърна отново към Уил.

— Ти каза, че мислиш, че Мег е била в библиотеката при влизането в къщата. Даже ако е била заспала на канапето, щяла е да се събуди при разбиването на вратата. Имаше ли нещо друго, освен строшените стъкла? Нещо, което да говори за борба? Меги беше бойка. Не би отстъпила без съпротива.

— Това не е характерно за Мегън — потвърди Уил повече ужасен, отколкото изпитващ гордост. — Част от реда книги е била съборена от рафтовете, от което може да се заключи, че тя вероятно се е опитала да се залови за нещо, за да не падне. Възглавниците на канапето бяха разбутани. Поставката за чадъри до вратата на хола беше съборена. Един от бастуните, които държа там, беше счупен.

Савана чувстваше стомаха си празен и това нямаше нищо общо с някакъв глад. Уил рисуваше в ума й сцената на престъплението, но тя не знаеше до каква степен живо да я оцвети. След кратко колебание попита с най-голямата възможна бързина:

— Имаше ли кръв?

Уил трепна.

— Не. Слава Богу, не! Господ да ми е на помощ, ако тези мръсници направят нещо…

— Мръсници — множествено число? — се намеси Антъни със силен удар. — Откъде знаеш, че са били повече от един?

Уил се поизправи на стола си, като за миг заприлича малко повече на аристократа, който обикновено беше.

— Защото не съм глупав, господин Алт. Извършителите на отвличания не работят сами. Технически е невъзможно. Трябва да има един човек при жертвата, докато другият оставя бележки или се обажда по телефона или прибира парите.

Савана беше съгласна.

— Поне, ако не е имало кръв, можем да се надяваме, че не са я наранили — започваше да опипва реалността на положението. Това придаде на гласа й нова настойчивост. — Имаше ли нещо друго? Ти видя ли нещо друго, намери ли нещо друго, което да може да ни каже повече за случилото се?

Той поклати глава и прокара разтрепераната си ръка по косата си. Това само по себе си беше красноречив жест, си помисли Савана. Уил винаги обръщаше голямо внимание на външния вид на нещата. Дрехите му никога не бяха измачкани, нито връзката му изкривена или косата разрошена. Възможно беше да е поставил кърпичката в джоба си тази сутрин по силата на навика, но точно сега бе силно разстроен.

Изглежда, че Антъни не забелязваше това. При съпровода на още няколко силни почуквания с кокалчетата на пръстите си той попита:

— А домашна прислужница? Нали имате?

— Не точно в този момент.

— Е, тогава кой чисти?

— Има човек, който идва веднъж седмично.

Антъни кимна самодоволно усмихнат. Савана, която мразеше чистенето не по-малко от Мегън и която не виждаше нищо лошо в този вид помощ, стига човек да можеше да си го позволи, се почувства леко раздразнена.

— Има ли някакъв смисъл да се задават такива въпроси?

— Сигурно — отвърна Антъни. — Тъй като, както изглежда, Уил е проспал отвличането на жена си, аз се надявах да открия някой, който е бил буден. Една домашна прислужница би могла да чуе гласове или викове. Би могла да погледне навън и да види високи или ниски фигури, някаква кола. Изненадан съм, че ти самата не зададе същия въпрос.

— Не ми се налагаше. Вече знаех, че няма прислужница. Като се има предвид този факт, въпросът за това кой чисти, няма никакъв смисъл — като отправи за миг погледа си към Пол, който отново беше кацнал на бюрото си, Савана продължи: — Много добре, Уил. Ти намери бележката в осем и тридесет тази сутрин. Къде беше това?

— На бюрото.

— И тогава ти какво направи?

Последва кратко мълчание и след това:

— Нищо.

— Нищо? — повтори Пол като ехо.

— Не знаех какво да правя — чертите на лицето му бяха твърди, но тонът на гласа му стана по-висок. — Претърсих къщата. Мегън я нямаше никъде. Колата й — и двете коли — бяха в гаража. Ключовете й бяха в къщата, портмонето й, дрехите. Била е отвлечена, а в бележката се настояваше да не се вика полиция и така стоях там дълго време, без да предприема нищо, като наполовина се надявах, че телефонът ще позвъни, и че това ще е Меги, и че тя ще ми каже, че цялата работа е била само една шега.

Можеше да се разплаче всеки момент. В желанието си да му даде една минута, за да възвърне самообладанието си, Савана се обърна и заговори с Пол тихо.

— Щом са казали, че ще се обадят, не трябва ли той да бъде в къщата й да чака?

Пол кимна.

— Но аз не мога да се срещам с вас там — извика Уил. — Боях се, че ако те видят, че някой идва в къщата, могат да помислят, че съм извикал полицията, а помислят ли такова нещо, Мегън ще пострада.

— Като имам предвид предишни подобни случаи — започна Пол, — бих казал, че те много ще се колебаят дали да вдигнат ръка срещу нея, ако държат да получат парите. Освен това те не могат да очакват да седиш в къщата съвсем сам. Ще приемат, че наоколо ще има роднини, може би близки приятели. Че в края на краищата нали трябва да се виждаш с някого, ако не по друга причина, поне за да можеш да събереш парите.

Антъни спря да почуква с ръката си.

— Според мен ти разполагаш с въпросните пари — каза той.

— Не са у мен в момента — отвърна Уил със свиреп поглед, което много се понрави на Савана. Но този поглед не беше същият, когато той се обърна към нея.

— Бях като в агония цялата сутрин — сам ли да се оправям или да търся помощ? Първата ми мисъл беше, че е най-добре да седя вкъщи, да чакам обаждането, да платя парите и да си прибера обратно Мегън. Но мога ли да бъда сигурен, че точно така ще се развият нещата? Мога ли да бъда сигурен, че ако платя парите, ще я върна? И, по дяволите, извършителят трябва да бъде хванат — той спря изведнъж, намръщи се и поклати глава.

— Да оставим това за залавянето. Интересува ме само това, Мегън да се върне — вдигна глава. — Тук съм, защото ви смятам за приятели — погледът му се премести от Пол към Савана. — И защото мислех, че ще знаете какво е необходимо да се направи в такава ситуация — гласът му отново започна да се усилва. — Не искам да допусна никаква грешка. Искам Мегън жива. Какво, по дяволите, трябва да направя?

Отпусната в стола си, Савана се опитваше да успокои нервите си, като през цялото време мислеше, че ако Уил очаква от нея някакво магическо решение, то той се заблуждава.

— Първо — каза тя, колкото на себе си, толкова и на него, — трябва да се успокоиш. За Меги е важно да запазиш хладнокръвие. Второ, ще трябва да ми разрешиш да влезем във връзка с ФБР…

— Не!

Пол се надигна от ръба на бюрото.

— Отвличането представлява много сериозно престъпление. Налице са всички законни основания да се обърнем към ФБР, а да не споменаваме факта, че тези момчета знаят точно какво трябва да се направи. Те са обучени за подобни неща. Разполагат със съоръжения и ресурси, които ние нямаме.

Уил не се поддаваше на убеждение.

— Не искам ФБР. В бележката пишеше никаква полиция и така трябва да бъде.

— Но ти вече дойде при нас — каза Савана. — Потърси помощ и тъкмо това е, което похитителите не искат.

— Те казаха никаква полиция. Вие не сте полиция.

— Ние сме действаща агенция в подкрепа на закона — вметна Антъни и нито Пол, нито Савана оспориха нещо.

Но не и Уил.

— Вие не сте полиция. Мога да разчитам на вашата дискретност. Не мога да се доверя в същия смисъл на полицията.

— Уил — поде Савана умолително, — става дума за ФБР. Говорим за няколко добре обучени, внимателно подбрани хора, които са имали вече опит с подобни неща.

Но Уил поклати глава.

— Никакво ФБР. Не искам никого от тях край къщата.

Тя щеше да продължи спора, но в този момент се сети за нещо друго.

— Като стана дума за къщата, ти оправи ли нещата в нея?

Той се поколеба.

— Трябваше ли?

Едновременно три гласа отговориха:

— Не!

Той въздъхна.

— Не съм пипал нищо. Не знаех откъде да започна. Не съм се докосвал до нищо, освен до дръжката на вратата между библиотеката и хола. Беше студено поради счупеното стъкло.

— Ще трябва да се поправи — каза Савана. — Но първо ни трябва някой, който да прегледа навсякъде и да види дали няма нещо, което да бъде от полза. Отпечатъци от пръсти, от крака, дрехи или косми…

— Никаква полиция, Савана.

— Има двама души, с които работя непрекъснато.

— Никаква полиция.

— За тези двамата гарантирам с живота си.

— Не твоят живот е в опасност, а на Мегън.

— Гарантирам за тях и с нейния. Имам им пълно доверие, Уил. Сами и Ханк имат дългосрочен договор с офиса на главния адвокат. На тях дължим няколко десетки важни процеси. Много добри професионалисти са. Те ще дойдат в твоята къща с вид на… ще напомнят хората, които Мегън използва за почистване. Ако нашите похитители наблюдават скрити в засада, ще си помислят, че ти просто оправяш бъркотията, която са причинили.

Спря, за да види дали Уил ще възрази, но Пол нямаше намерение да му предостави такава възможност.

— Нашите хора ще прегледат много внимателно мястото и ще се опитат да открият всичко, което би могло да помогне за идентифицирането на похитителите — каза той. — Всичко, което намерят, даже най-малкото незначително нещо, може да се окаже ключ към разгадаването на тяхната самоличност. В същото време ще поставим подслушвателно устройство на телефона и ще сложим монитори в мазата. Ти даже няма да знаеш, че Шански и Крейг са там, но те ще слушат и записват всички обаждания. Може да има и страничен шум, който ще покаже къде се намират похитителите, а даже и да няма такъв, ще бъде важно да се запишат гласовете им на лента. Всеки ден ще напредваме по малко със записаните гласове. Това непременно ще ни е от полза.

— Ако ги хванете.

— Точно така. Но ако ти не ни оставиш да си гледаме работата, за никакво хващане не може да става дума. Не знам как се изследва стая за отпечатъци, нито как се подслушва телефон. Същото важи и за Савана. Но Шански и Крейг знаят.

Савана вдигна бележката за откупа от пода, където беше я изпуснала преди известно време.

— Мисля, че ще ни е необходима всяка възможна помощ — тя обърна кафявата хартия. — Този вид торбички положително се използват в голямо количество в магазините в Роуд Айлънд. Вероятно можем да открием вестниците и списанията, откъдето са изрязани тези букви, но това, да се опитваме да открием един определен читател, ще е също както да се търси игла в купа сено — тя отправи поглед към Уил. — Ние се нуждаем от Сами и Ханк.

Уил най-после започна да се колебае видимо.

— Нямат вид на хора, които работят с полицията?

Тя щеше да се засмее, ако ситуацията беше по-малко сериозна.

— Те не носят униформи, ако те интересува това. Косата на Сами стига до раменете му. Ханк има три обеци на лявото си ухо. Те могат като нищо да минат за работници или за главорези, дошли да те очистят, докато тази френска врата е извън строя. Какво ще кажеш, Уил? Кажи да. Това е единственият ни шанс.

Уил сякаш беше разкъсан на две части.

— Ами ако похитителите открият, че тези хора са с полицията?

— Ти не си отишъл при полицията. Ти дойде при нас.

— Но тези, за които ми говорите, са с полицията.

— Те са с нас. Похитителите няма да разберат откъде идват. Те даже няма да знаят, че Сами и Ханк са в къщата.

— Няма ли да има паркирана кола навън?

— Те ще бъдат докарани — поясни Пол. — Всичко, което ще им трябва, ще има подходяща маскировка. Когато пристигнат в къщата, ще останат в нея до края — той се поколеба. — Разбирам, че сега там няма никой?

— Вие сте първите хора, на които съм казал. Страхувах се да се обърна към когото и да било. Клюките се разпространяват бързо. Ако това стигне до вестниците, Мегън ще си изпати. Всичко трябва да бъде скрито.

— Ще бъде — увери го Пол и се обърна към Антъни: — Нали?

Антъни, на когото нищо не би се харесало повече от това да свика пресконференция в същия момент и на същото място и да съобщи, че офисът на главния адвокат поема случая Вандермиър, се съгласи неохотно, че огласяването ще трябва да почака. Когато случаят бъде решен, щеше да има изобилие от възможности за самоизтъкване.

— Ще бъде — обяви той.

Пол протегна ръка към телефона.

— Искам да се обадя на Шански и Крейг. Трябват ми колкото може по-скоро.

Савана се изправи на крака. Уил също. Той изглеждаше пак объркан, сякаш все още не знаеше какво се иска от него.

— Трябва някой да бъде с теб — го посъветва тя с нежен глас. — Наблизо ли е сестра ти?

Той поклати глава.

— В Париж е със съпруг номер три, но и да не беше така, нямаше да дойде. Тя никога не е изпитвала добри чувства към Мегън.

Като не искаше да се задълбочава на това място, Савана продължи:

— Има ли някой, чието присъствие би било удобно за теб? — тя отново си помисли за хората, с които двамата Вандермиър бяха най-близки. — Какво ще кажеш за, Брогънови? Или Картър и Джули Уест?

Но Уил клатеше глава. Като отправи недружелюбен поглед към Антъни, когото не го свърташе на едно място до Пол, той се отдалечи на няколко крачки. Савана го последва до вратата, където не можеха да бъдат чути от другите двама. Все пак тя говореше много тихо, като едва движеше устните си. Главата му беше наведена. Той видимо се чувстваше неудобно.

— Напоследък не сме се виждали с много хора. Нещата не вървяха добре.

Савана беше се досетила за това, основавайки се на намеците на Мегън последния път, когато се бяха видели преди две седмици.

— Финансови трудности? — попита тя.

Той кимна и след това вдигна глава, за да се увери, че нито Пол, нито Антъни го бяха чули. След това, като заби отново брадичката си надолу, додаде:

— Имах някои неприятности. Не от тези, които не могат да се оправят, но това не можеше да се случи в по-лошо време.

Нещо, което беше измъчвало ума й, се активизира тъкмо в този момент.

— Отговори ми честно, Уил. Имаш ли три милиона?

Той пое дъх разтреперан, изправи главата си и я погледна в очите.

— Не, нямам парите, но мога да ги намеря. Имам застраховка за такова нещо — отправи умолителен поглед към небето. — Боже, каква ирония! Мегън мислеше, че съм полудял, когато й казах за полицата. Смееше се. Каза, че не струва достатъчно много, за да бъде отвлечена. Беше й трудно да осмисли някои особености на този брак — той въздъхна с болка. — И виж какво й се случи. Мъжът й не струва пукната пара и я отвличат.

Той погледна Савана крайно сериозно.

— Пет пари не давам за трите милиона. Честна дума! Говоря напълно сериозно, като казвам, че ако зависеше от мен, ще си седя вкъщи, ще платя откупа и ще си взема Мегън обратно. Тя не е молила за това. Тя нямаше повече от няколко хиляди долара в банката, когато се омъжи за мен. Нейният живот е в опасност заради мен и произхода ми — гласът му беше силно развълнуван. — Да вървят по дяволите похитителите! Аз просто си искам Мегън.

За част от секундата Савана напусна конкретното време и място и се почувства залята от прилив на завист. През годините не й се случваше често да завижда на Мегън, но сега това се случи. Да си омъжена за човек, който се отнася с такъв порив към жена си, наистина представляваше нещо.

Овладявайки се, Уил продължи със същия тих глас:

— Но цялата работа е в застраховката. Едно от условията на полицата е да участва упълномощено лице. Застрахователната компания на драго сърце ще плати парите за откупа, но иска максимално да увеличи шансовете си да ги получи обратно. Мислех, че подпомогнат от теб и Пол, ще мога да ги задоволя, без да дразня похитителите.

Като го хвана енергично за ръката, Савана каза:

— Постъпил си правилно. Сами и Ханк са най-добрите. Наистина — тя замълча. — Обаждал ли си се на хората от застрахователната компания?

— Вече ти казах, че не съм се обаждал на никого.

— Мисля, че трябва да го направиш. Прояви инициатива. Между другото, при теб в къщата трябва да има още някой.

— Не ми трябва никой.

Савана помисли с чувство за вина, че е благодарна за това, че майката на Мегън не е жива. Тя не би искала да й съобщи новината за отвличането.

— Личен приятел, може би?

— Не ми трябва никой.

— Не ти трябва даже морална подкрепа?

Той отговори с бързо движение на главата.

— Ами ако си да кажем в банята и не чуеш телефона?

— О!

— Нямаш ли някого, към когото да искаш да се обърнеш?

Той поклати глава.

— Мегън няма семейство. Това, което е останало от моето, не заслужава и да се споменава. Не се чувствам в добро състояние и предпочитам засега да не търся приятели.

Иронията на ситуацията не убягна на Савана. Уил можеше да събере компания за предстоящата съботна вечер и можеше да разчита на двеста души. И все пак, когато ставаше дума за това, да се обърне към един-единствен приятел, който да му е в помощ, не можеше, да го направи.

Антъни не беше в състояние да изпита и най-малкото състрадание към Уилиъм Вандермиър, но Савана не беше Антъни. Тя знаеше, че Уил играеше тенис три пъти седмично, като част от една постоянна четворка, че той и Мегън бяха прекарвали известно време през всяка от последните няколко зими в Сан Кроа заедно с две други двойки, че редовно ходеха на концерти със съвсем друга група. Но думата приятел имаше различни нюанси в значението в кръговете от типа, към който принадлежаха и семейството й, и Вандермиърови. Неща като гордост, протокол и дребни съперничества пречеха на приятелските връзки да станат по-близки. Слабостта не беше нещо, което човек показва с желание. Най-важно от всичко беше да се запази твърдост.

И така, Уил нямаше към кого да се обърне. Савана мислеше да се свърже с някоя от приятелките на Мегън, но тя и Сузън й бяха най-близки. И Уил. Освен че бяха мъж и жена, Уил и Мегън бяха най-добри приятели. Въпреки разликата във възрастта, те споделяха всичко. И още веднъж, може би тъкмо поради разликата във възрастта бяха близки. Тъй като Мегън беше прекалено млада за приятелите на Уил, а Уил прекалено възрастен за нейните, те се търсеха взаимно.

Но точно сега Мегън не можеше да бъде с него, а на него му трябваше някой.

— Уил, нека телефонирам на Сузън — предложи Савана. — Тя обича Мегън, както и аз. Би искала да знае какво се е случило. Сигурна съм, че ще иска да помогне според възможностите си.

— Колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре.

— Само един човек. Само Сузън. За нея е важно какво става с Мегън, също както за теб.

— За никого не е толкова важно, колкото за мен.

— Добре — отстъпи Савана, — но нека все пак телефонирам на Сузън.

— Сигурен съм, че тя може да свърши нещо по-добро от това да ме наглежда.

— Това е най-доброто, което може да направи — това беше факт и за Савана беше достатъчно ясно, че съпротивата на Уил отслабва, след като не искаше повече да спори. — Слушай, сега си иди у вас. Влез във връзка със застрахователната компания. Аз ще се обадя на Сузън от моя офис и ще отложа ангажиментите си за следващите няколко часа.

— Ти не е нужно да…

— Искам да бъда там и да бъда спокойна за теб. Имам съвещание в пет, което не мога да пропусна, но дотогава Сузън ще е пристигнала. Сами и Ханк трябва да бъдат там даже по-рано. Когато огледат библиотеката, ти можеш да извикаш стъклари да оправят вратата. Меги не трябва да я вижда счупена, когато се върне.

— Мога ли да се осмеля да ползвам телефона? Какво ще стане, ако похитителите се опитат да се свържат с мен и получат зает сигнал?

— Ще се обадят пак.

— Трябва ли да бъда готов с предложение за място на размяната?

— Те са си помислили за това.

— Ами ако е някакво забутано място?

— Вероятно ще е такова.

— Те ще могат да вземат парите и да избягат. Няма да ги е грижа за Мегън.

— Но ти ще настояваш най-напред да видиш Мег. Ще им кажеш, че могат да изберат мястото, но че сделката е парите срещу жена ти, там и тогава.

— Как мога да изисквам това, след като те държат всички карти в ръцете си? Как изобщо, мога да изисквам нещо?

— Можеш да го изискваш и ще го направиш — настоя Савана, — защото не държат всички карти. Парите са у теб. Не забравяй, че това, което искат, са парите, а не жена ти. Малка демонстрация на сила ще бъде съвсем на място, Уил. Ако не за теб, за Мегън.

В продължение на една минута нямаше отговор. Когато отговори, изглеждаше озадачен.

— Откъде намираш твоята, Савана?

— Моята какво?

— Сила. Как успяваш да останеш толкова хладнокръвна и трезвомислеща?

Савана не отговори, но го изгледа накриво. Минута по-късно тя кимна към вратата.

— Иди си вкъщи. Ще те видя там след малко.

Няколко минути по-късно, седнала зад бюрото си с подпряна на рамото си телефонна слушалка, от която се чуваше сигнал заето, Савана размишляваше за силата. Откъде я вземаше? Не беше сигурна. Силата беше просто нещо, което се съдържаше в ролята й, нещо, което идваше с вниманието, което отправяше към подробностите, с цел да се предпази от повърхностни оценки.

Често силата й беше само фасада. Можеше да участва в играта с най-добрите, да действа хладнокръвно и пресметливо, докато в същото време вътрешно трепереше като лист. Така беше от самото начало на службата й в офиса. Тя трябваше да докаже на какво е способна, първо, в един традиционно мъжки свят, и второ, в един свят на политически комбинации. Беше го постигнала. Беше уважаван член на тима. Тя все още трябваше да поддържа този имидж на хладнокръвен професионализъм.

Може би поради това разбираше защо Уилиъм Вандермиър не искаше хората да знаят, че много му липсват пари. Той също се опитваше да поддържа имидж. Ако го критикуваше, тя трябваше да критикува самата себе си.

След като натисна бутона на телефона, тя набра номера на Сузън, но все още даваше заето. Имаше намерение да продължи да се опитва. Идеята да изпрати Сузън при Уилиъм беше добра. За Сузън беше необходимо да се занимава с нещо и да има някой, за когото да мисли, освен за себе си. Тя не беше слабо същество, но си позволяваше да се показва безпомощна. Трябваше да промени отношението си към самата себе си.

Всеки човек имаше право на моменти на слабост. При Сузън те бяха прекалено много, при Савана прекалено малко. Имаше случаи, когато Савана искаше да се отпусне, да се облегне на някого, може би да поплаче на рамото му. Но в известна степен се беше свила в един ъгъл. Беше дошло време да потърси сила в себе си. Преди да може да се отпусне, да се облегне на някого или да поплаче на рамото му, тя трябваше да намери човек, който да отговори на силата й.

Такъв не можеше да се забележи в офиса. Нито беше срещнала такъв между мъжете, с които се беше виждала в последните няколко години. Вече започваше да се чуди дали такъв съществува.

С възрастта жените стават по-придирчиви. Това го беше чувала, беше го чела и знаеше, че е вярно. На осемнадесет години тя беше далеч по-отворена за различни мъже и отношения, отколкото на тридесет — тридесет и една. Разбира се, на осемнадесет тя беше далеч по-малко шлифована, отколкото сега. Ако беше се омъжила тогава, вероятно много скоро щеше да се разведе. Вместо това тя се беше показала умна и си беше спестила доста страдания.

За нещастие, имаше страдание, когато гледаше в бъдещето и виждаше безкрайно дълги самотни нощи. Може би беше надхитрила себе си.