Барбара Делински
Сърце на нощта (20)

20

Сузън винаги беше обичала месец май. Възприемаше го като време на разбуждане, време, когато всичко ставаше свежо и ново, когато измъченото, уморено лице на зимата отстъпваше пред повторното раждане на пролетта. В по-близък план това означаваше складиране на кожи, вълни и пухове и показване пред света с най-хубавото, което беше излязло изпод ръката на моделиерите.

Поне това беше, което пролетта означаваше за нея в миналото. Тази година беше по-различно. Макар че гардеробът й, както винаги, правеше силно впечатление, мисълта да го демонстрира почти не я вълнуваше.

В мислите й винаги беше Сам.

Когато бяха заедно, животът беше наистина прекрасен. Тогава не й трябваха скъпи нови дрехи, които да й донесат самочувствие. Сега тя се обличаше по-простичко, като понякога предпочиташе да бъде с панталоните, които бе купила преди две години, или с удобни джинси и предизвикателна копринена блуза. Като не се смятаха плановете й, които винаги вървяха ръка в ръка с желанието й да го възбужда, тя рядко мислеше за дрехи, когато беше с него. Не мислеше и за алкохол. Той й запълваше всичкото време. Говореха за най-различни неща, четяха и търсеха по магазините някои мебели, които той бе решил да купи. Приготвяха си скара на терасата и търсеха и намираха полово удовлетворение.

После той отиваше по работа и всичко се променяше. Такива бяха случаите, когато тя се връщаше в Нюпорт. Измъчена и самотна без него, тя се чудеше как да запълни времето си. Но все по-трудно търпеше хората от нейния кръг познати, с които се срещаше, и все повече губеше интерес към тях и всичко това насочваше мислите й отново към Сам.

Тя имаше чувството, че се намира в нещо като преддверие на ада, увиснала между два много различни свята. Колкото и да обичаше Сам, тя не знаеше накъде отива връзката им. Както и да погледнеше на това, й се струваше, че са много различни. Докато тя обичаше да има нари и нещата, които можеха да се купят с пари, Сам отказваше да приеме от нея дори един цент. Тя не знаеше дали ще може да се приспособи към неговия стандарт на живот.

И все пак мисълта за едно бъдеще в Нюпорт по познатия начин за остатъка от живота й я потискаше.

Тя искаше да говори със Савана, но между Джеърд и работата Савана беше повече от заета. А освен всичко, тя фигурираше в нейния черен списък. Имаше всичко — работа, любов и внимание, за което Сузън мечтаеше. Може би беше по-добре, че Савана е все заета.

Единственият друг човек, който познаваше Сам и би могъл да разбере нейната дилема, беше Мегън. Но винаги, когато я търсеше по телефона, Мегън имаше други планове и макар чувството й да подсказваше, че тези планове са измислени, все пак не беше в състояние да настоява много силно. Мегън се тревожеше за предстоящия процес. Проблемите на Сузън, сравнени с тези на Мегън, изглеждаха незначителни.

И така, тя беше оставена без отдушник. Потисната и объркана поради отсъствието на Сам и в желанието си да избяга от несигурността на тяхната връзка, даже искайки да му прави напук, както тя си знаеше, тя пиеше. Пиенето беше обикновено за нея в Нюпорт, където имаше повече време за сън, преди той да я намери, но имаше случаи, когато тя се настаняваше в новото кожено кресло на Сам в компанията на кофичка лед, една чаша и бутилка Чивас Регъл.

Точно така постъпи и през една нощ в средата на май, когато Сам се скри, за да се добере до информация относно някаква групировка, която, както се твърдеше, се занимаваше с това, да вкарва в едно училище хора, които не отговарят на нито едно от задължителните изисквания. Цялата тази работа не беше по вкуса на Сузън. Не й харесваше, че Сам ще се забърква с разни ученички, както не й харесваше и това, че подозираният шеф на групировката беше местен политик, за когото се говореше, че има връзки с мафията. Но най-малко й харесваше фактът, че е сама.

Тя не беше пияна, само малко замаяна, когато телефонът позвъня. Още не беше десет часа. Някъде из мъглата на интелекта й изплува мисълта, че може би е Сам. За малко да стане. Но бързо се досети, че ако думите й са размазани, той щеше да разбере какво точно прави и ще се разочарова. Едно нещо беше да му прави напук, а съвсем друго да го разочарова. Беше против последното. На всичко отгоре краката й бяха натежали и не й беше лесно да се движи.

Подпирайки чашата върху устните си, тя изчака втория, третия и четвъртия сигнал, докато телефонният секретар се задействаше, след това се усмихна бавно и лениво при звука на собствения си прелъстителен глас.

— Здравей. Номерът е верен, но времето е погрешно избрано. Ако бъдеш добър да оставиш името си и номера, добрият лейтенант ще ти се обади при първа възможност. Чао.

Сигналът се чу и секунди по-късно един басов глас каза:

— Тук е капитан Дивайн от полицейския департамент Бътлър. Имаме извънредно положение. Трябва да говоря със Сам Крейг, колкото се може по-скоро — той съобщи номера и затвори.

Сузън остана на мястото си. Капитан Дивайн. Умно. Някой смахнат се забавляваше.

Тя започна да накланя чашата към устните си, после я изправи. Навеждайки се внимателно напред, за да компенсира едно евентуално отслабване на координацията си, тя я остави на пода до бутилката. След това потъна в креслото и се замисли за обаждането.

Вероятно беше шега. Капитан Дивайн трябваше да е някакъв герой от комиксите.

Но гласът му беше сериозен. А къде беше Бътлър?

Като се отблъсна от стола, тя извърши маневра и стигна до телефонния секретар, върна лентата назад и чу отново съобщението. Имаше нещо странно в това обаждане. Не беше сигурна дали в състоянието си на замайване от алкохол не беше си измислила всичко това или това беше достатъчно силно, за да проникне през нейното замъглено съзнание.

Докато пипнешком търсеше лист и молив, тя отново се заслуша в съобщението. Сега записа номера. Преди самия номер имаше някакъв код, но той не й говореше нищо. Не че това я интересуваше особено. А що се отнася до Бътлър, то пък не й говореше абсолютно нищо.

Колкото и да й се искаше да остави съобщението настрана, да се върне при голямото кожено кресло и да си завърши пиенето, не можеше. Нещо в нея й казваше, че обаждането съвсем не беше шега.

Тя бързо взе телефона с намерение да се свърже със Сам. Знаеше, че не може да стигне директно до него, но можеше да му изпрати съобщение чрез отдела. Даже за тях можеше да представлява трудност. Когато Сам отиваше на работа под прикритие, често не съществуваше начин да се влезе в контакт с него, докато самият той не се появеше. Тя предполагаше, че ако възникне някакъв извънредно спешен проблем, може да се направи някаква връзка. Някак. В случай на спешност.

Работата беше там, че не можеше да разбере какъв точно спешен случай имаше предвид кошмарният капитан Дивайн.

Това може да се оправи, реши тя. Но Най-напред трябваше да бъде в състояние да мисли по-ясно. За тази цел тя пусна водата, докато от нея започна да се вдига пара, сипа две големи супени лъжици нес кафе в една чаша, напълни чашата с гореща вода и я изпи наведнъж. Докато чакаше действието на кофеина, излезе на терасата и предостави на мразовития нощен въздух да допринесе нещо за каузата. След около десет минути почувства, макар и да не е съвсем в най-добрата си форма, би могла все пак както трябва да проведе разговор, без да създаде трудности за себе си или за Сам.

Тя се върна при телефона и набра номера, който беше записала. Наистина, тя се свърза с отдела в Бътлър, но човекът отсреща се оказа някакъв офицер на име Сакет.

— Капитан Дивайн, моля — каза тя. — Обаждам се от името на Сам Крейг — веднага я свързаха с човека, който се беше обадил преди двадесет минути. — Името ми е Сузън Гарднър — представи се тя. — Аз съм близка на лейтенант Крейг. Вашето съобщение пристигна, но Сам е дежурен. Не знам кога точно ще може да ви се обади. Ако е нещо много сериозно, мога да се опитам да накарам някой от отдела му да се свърже с него.

— Мисля, че трябва да се постъпи точно така — изрече човекът. Гласът му прозвуча мрачно, както и преди, и този път Сузън не можеше да обвинява замъгленото си съзнание. Тя изтрезняваше все повече с всяка минута.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

— Произшествие. Няколко членове от семейството на господин Крейг са пострадали.

— О, не! — възкликна разтревожено Сузън. Сърцето й започна да бие силно. — Щом като търсите Сам, трябва да е нещо много лошо.

— Мисля, че трябва да се появи тук колкото се може по-скоро.

Сузън не попита какво значеше тук. Семейството на Сам живееше в западна Пенсилвания. Тя предположи, че Бътлър е някъде там.

— Ще звъня на отдела — каза тя. — Сам ще се обади, след като се свържем с него.

— Аз ще съм тук.

Сузън натисна бутона, за да прекъсне разговора и веднага набра номера на полицията в Провидънс. След като предаде съобщението си на офицера, който беше на телефона, за нея не оставаше нищо друго, освен да седи и да чака обаждането на Сам.

Чакането не беше леко. Тя се опитваше да си представи къде е Сам и какво прави, но усилието я направи нервна. После се опита да си представи какво нещастие може да е сполетяло семейството му, кои членове са пострадали и в какво състояние се намират, но това беше още по-лошо.

След изтичането на един час бяха й станали ясни две неща. Първото беше, че тя не знаеше дали иска да бъде вързана за някакъв полицейски офицер, ако това означаваше чакане, чудене и тревожене, без да следи пряко събитията. Второто — че не знаеше дали може да избегне това връзване, тъй като нивото на страха, който изпитваше от негово име се отнасяше пряко до дълбочината на нейната любов.

Когато най-после телефонът иззвъня тя скочи и грабна слушалката.

— Сам?

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Слава Богу, че са успели да те намерят. Някой си капитан Дивайн от полицията в Бътлър се обади. Има произшествие, Сам. Каза, че се отнася до твоето семейство. Не знам подробности, но той остави един номер. Каза, че трябва да му се обадиш при първа възможност.

Сам мълча около минута, преди да попита за номера.

Тя му го съобщи.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Нека първо разбера — изрече той със същия спокоен глас. — Благодаря ти, скъпа.

Сузън остави слушалката на мястото й, преглътна и се отправи към голямото кожено кресло. Погледът й попадна на бутилката Чивас и тя се почувства силно изкушена да прекрати действието на кофеина и свежия въздух, като си дръпне една здравословна доза от течността. Само че, както изглежда, не можеше да пие нищо. От тревога стомахът й беше вързан на възел.

Но тревогата не беше всичко. Тя се мъчеше да анализира отношенията си със Сам и съжаляваше, че не може да предложи нещо повече от себе си. Това беше нейният шанс. Ако той имаше нужда от нея, тя искаше да бъде трезва.

Като взе бутилката, чашата и каквото беше останало от леда на пода, тя ги сложи настрани, настани се на канапето и зачака съобщение от Сам. То дойде тридесет минути по-късно, но не по телефона, както тя очакваше. На вратата се появи самият Сам.

Един поглед й беше достатъчен да разбере, че новината беше лоша. Лицето му беше бледо, погледът му объркан. Раменете му бяха хлътнали като че ли върху тях изведнъж беше стоварена голяма тежест.

Сузън взе ръката му и я задържа между своите, докато очите й задаваха въпроса, който не можеше да изрече с глас.

— Имало е автомобилна катастрофа — съобщи й той. — Родителите ми са били в колата със сестра ми Лин и мъжа й. Само майка ми е останала жива — Сузън ахна. — Другите трима са загинали на място. Трябва да вървя — той я хвана за ръка и я повлече със себе си към стълбите.

— А тя ще се оправи ли?

— Не знам. Намира се в критично състояние.

— О, Сам — прошепна Сузън, — толкова ми е мъчно.

Той не каза нищо, но продължаваше да я държи за ръката, докато стигна до спалнята, където я пусна, за да вземе някаква дреха от гардероба.

— Тръгвам веднага с колата — каза той, докато се отправяше към тоалетната масичка. — С чакането тук и там и неизбежните прехвърляния един полет ще отнеме също толкова време.

Движена от желанието си да помогне на всяка цена, Сузън каза:

— Ще ти уредя един полет. Имам приятел в бизнеса — в същия момент разбра какво беше казала. — Забрави. Ще дойда с теб с колата — тя се затича да си вземе малко багаж.

Сам продължи да се приготвя.

— Не е необходимо да го правиш.

— Искам да го направя. Ако съм с теб, единият от нас може да кара, докато другият спи.

— Не мисля, че ще спя много.

— Все пак не трябва да бъдеш сам.

— Свикнал съм.

— Не, при случаи като този — тя взе една пола, чифт обувки, като сметна, че това й е напълно достатъчно. — Освен това бих предпочела да дойда с теб, отколкото да стоя тук.

Тя натикваше полата в чантата си, когато Сам сложи ръка на рамото й.

— Няма да е лесно — предупреди я той. — Ще трябва да уредя три погребения. Най-малко.

В очите й се появиха сълзи.

— Затова трябва да бъда там — каза тя и като обви ръце около врата му, го прегърна бързо. — Обичам те, Сам. Искам да бъда с теб.

За миг с треперещи ръце той добави от себе си към прегръдката и я задържа силно притисната към себе си. После я пусна и се върна към багажа си. След още една минута, без да вдига главата си, промълви тихо:

— Можеш ли да телефонираш на твоя приятел? Ако той може да намери човек, който да ни откара със самолет, това ще спести часове.

Сузън отдавна беше готова за това. С едно-единствено обаждане по телефона полетът беше уреден. Щяха да пътуват с частен самолет по-малък и по-малко луксозен от този, с който беше отишла във Флорида със Савана и Мегън, но това за нея нямаше никакво значение, а също и, както беше убедена, за Сам. Даже мислеше, че той въобще няма да забележи обстановката. Умът му беше в Бътлър.

Полетът се оказа труден. Самолетът трябваше да лети между дъждовни облаци, които правеха нощта по-тъмна. Но кацнаха сигурно, а една полицейска кола ги очакваше, за да ги отведе направо в болницата, където някакъв лекар информира Сам за състоянието на майка му. Тя се намираше в спешно отделение. Беше с много фрактури, най-лошата на черепа, и беше в безсъзнание. Надеждите бяха слаби.

Като се движеше по коридора със Сам към отделението, Сузън можеше да почувства болката, която изпитва той, по пръстите, които стискаха нейните толкова здраво. Тя знаеше, след като го познаваше добре, че има още нещо, освен страха за живота на майка му. Не беше я виждал петнадесет години. В този момент много силно скърбеше за раздялата.

Сузън се спря пред стъклената преграда на отделението. Когато Сам я погледна бързо, тя прошепна:

— Ти влез. Тя не ме познава.

Той дръпна ръката й. Очите му бяха широко отворени и съдържаха молба, несвойствена за човек, който не е свикнал да се моли.

Сузън прекрати колебанията си. Беше взела решение още в Провидънс, когато беше отстранила уискито, и то беше, че трябва да бъде до него. Сега той имаше нужда от нея.

Джанет Крейг изглеждаше бледа и безпомощна на фона на снежнобелите чаршафи. Беше дребна жена, достигнала средата на петдесетте сравнително добре запазена. Само малките бръчици около очите и устата нарушаваха гладкостта на кожата й. Косата й имаше същия естествен кафяв цвят като косата на Сам.

Докато Сузън забелязваше всичко това, Сам виждаше единствено превръзките, разположени диагонално около главата й, тръбичката, която беше прикрепена към устата й, апаратите край леглото й, иглите във вените й. Тя беше майка му. Той можеше да си я представи достатъчно добре и не си я бе представял така.

— Мамо — прошепна той. Като пусна ръката на Сузън, той се наведе над неподвижната фигура на леглото. — Мамо? — изкашля се и се насили да говори по-високо. — Мамо? Аз съм, Сам.

Гласът му се прекърши на втората дума. Сузън се страхуваше, че може да заплаче и притисна с юмрук устата си. Чувстваше гърлото си така стегнато, че се съмняваше дали може да изговори дори една дума. Но Сам или притежаваше по-голяма сила от нея, по-голяма решителност, или и двете.

— Аз съм тук, мамо. Влязох преди малко. Лекарите се грижат добре за теб. Ще се оправиш. Ще бъде много добре — той замълча. — Чуваш ли ме, мамо?

Майка му не проявяваше никакви признаци, че е в съзнание.

Когато Сам обърна лицето си към Сузън, по него беше изписан жив страх, но тя не можеше да изрече нищо, с което да облекчи скръбта му. Лекарят не намираше големи основания за надежда.

Съвсем леко Сам докосна лицето на майка си. Пръстите му потрепериха върху косата й, върху рамото й. Като внимаваше да не се допре до интравенозната игла, той хвана ръката й.

— Когато бях малък — проговори той много тихо, като движеше палеца си по бледата й кожа, — тя ме държеше за ръката. Винаги мислех, че го прави, защото се страхува, че мога да побягна и да се загубя, а и може би си беше така, но много ми харесваше, когато ме държеше за ръката. Тя не беше човек, който открито показва обичта си, но когато ме държеше за ръка, се чувствах в безопасност. Обичан.

Той отново се приближи до нея.

— Аз съм тук, мамо. Ще се погрижа за теб. Само си отвори малко очите и ме виж. Искам да разбереш, че съм тук.

Сузън притисна юмрука си още по-силно към устата.

— Аз съм, Сам. Чуваш ли ме, мамо? Сам — той задържа дишането си в напразно очакване на някакъв отговор, който не идваше. След една безкрайна минута възобнови дишането си. — Сега трябва да видя татко — гласът му отново се задави, но той упражни усилие върху себе си и продължи: — Ще се върна, мамо. Гледай да се почувстваш по-добре. Нали така?

Когато се обърна към Сузън, в очите му блестяха сълзи. Той отново взе ръката й и като че ли съзнавайки, че му трябва нещо повече от това, я издърпа по-близо и я задържа здраво стисната в своята. Гласът му прозвуча като неравен шепот край ухото й.

— Не трябваше да бъде така. Не по този начин.

Сузън не знаеше дали той говори за катастрофата, или за срещата със семейството си. Нито едното не трябваше да бъде така, това й беше ясно.

— Не губи надежда — прошепна тя. — Модерната медицина е в състояние да твори чудеса.

— Те мислят, че тя вече е в клинична смърт.

— Почакай, защото още, не са го установили. Дотогава не мисли за най-лошото.

Като пое с усилие дъх, Сам се изправи. Отправи още един поглед към майка си и изрече високо:

— Ще се върна, мамо — след което отново хвана Сузън за ръка и я изведе в коридора и там я погледна. — Искаш ли да отидеш някъде да почакаш?

Сузън разбираше къде отива той. Трябваше да идентифицира телата на баща си, сестра си и зет си. Задачата беше мъчителна. Той искаше да й спести тази неприятност.

Но тя поклати глава.

— Предпочитам да съм с теб.

— Не е необходимо. Аз съм много добре.

— Искам.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

Той не се усмихна, тя се съмняваше дали точно в този момент той въобще бе в състояние да се усмихва. Но начинът, по който държеше ръката й, като я държеше близо до себе си, докато вървяха към асансьора, й казваше, че той цени усилията й, и що се отнася до това, тя знаеше, че е готова да направи всичко според силите си, за да облекчи болката му, даже ако това означаваше да усили своята собствена.

Вратите на асансьора се отвориха. Те влязоха и започна краткото им пътуване към ада.

Петнадесет минути по-късно същият асансьор ги върна на етажа на интензивното отделение. И двамата бяха по-бледи и по-изтощени. С наведени глави поеха по тъмния коридор към стаята на Джанет Крейг и се спряха, когато чуха името на Сам и вдигнаха глави.

До една от стаите на сестрите стоеше някаква жена полицай и държеше за ръка едно рошаво момиченце на не повече от пет години. Детето носеше леко яке и маратонки над фланелена пижама. Очите му бяха големи и уплашени.

В продължение на пяла минута Сам не смееше да диша. След това той прошепна:

— Боже мой! О, Боже мой — бавно приближи момичето. Въпреки че гласът му се беше издигнал над шепот, беше пресипнал. — Кортни? — той протегна ръка и докосна лицето й, но тя се сви и се притисна към жената.

— Беше с една бавачка — обясни полицайката. — Ще е добре, ако живее със семейство.

Объркан, Сам гледаше ту жената, ту детето.

— Къде е семейството на Джон? — той беше мислил със сигурност, че зет му има родители или братя или сестри по тези места.

Но полицайката мълчаливо поклати глава. Погледът, който Сам отправи към Сузън, граничеше с паника. Тя самата споделяше много от това чувство. Ако майката на Сам умреше, Сам щеше да наследи една дъщеря. Той не знаеше какво да прави с детето. Нито пък тя.

Но все пак някой трябваше да направи нещо. Полицайката не можеше да остане вечно и да държи ръката на детето, а самото дете беше очевидно много уплашено.

Като се опитваше да си спомни какво й бяха казали, когато беше на шест години и отделена от майка си и Савана в Сакс, Сузън приближи и клекна пред момичето.

— Кортни е хубаво име — каза тя нежно. — Имаш ли още едно име?

Детето кимна. Сузън зачака. Когато не последва отговор, тя каза:

— Сигурна съм, че е Джейн.

Детето поклати глава.

— Алис? — попита Сузън.

Отново поклащане на глава. Сузън опита още веднъж.

— Джон?

— Мари — й помогна Сам, без да сваля очи от племенницата си.

Сузън бързо го погледна в знак на благодарност и се обърна отново към Кортни.

— Той го знае, защото ти е чичо. Казва се Сам. Самуел Джон Крейг.

— Не го познавам — обади се детето с тънко гласче.

— Това е, защото той живее в Роуд Айлънд. Но той е брат на майка ти.

— Къде е майка ми? Тя трябваше да ми донесе Кит Кат, но когато се събудих, не намерих нищо.

Сузън отправи безпомощен поглед към Сам. Подчинявайки се на мълчаливата й молба, той също клекна до детето.

— Сега е среднощ. Уморена ли си?

Детето поклати глава. Очите й бяха нащрек, малките й устнички присвити, като че ли щеше да заплаче.

Сузън не искаше това да се случи. Не искаше и повече въпроси за майката на Кортни. В края на краищата отговорът можеше да дойде, но сега не беше време за това. Инстинктът й подсказваше, че е много важно да се постигне някакъв диалог с детето.

Затова тя възкликна с приятен глас:

— А, какво е това? — връхчето на нещо многообещаващо надничаше от джоба на якето на детето. Много внимателно издърпвайки едно пухесто бяло ухо, тя измъкна малко зайче.

— Това е Питър — обясни й Кортни.

— Зайчето Питър? — Сузън нагласи внимателно миниатюрното същество в ръката си — той е възхитителен!

— Донесе го великденското зайче Ийстър. Те са братовчеди.

— Питър и Ийстър? Изглежда, че Ийстър много те обича, за да ти даде един от братовчедите си.

Детето присви леко едното си рамо и леко прехапа устната си.

Сега се намеси и Сам.

— А ти имаш ли собствени братовчеди? Братовчеди, които да са хора? — беше му трудно да приеме, че може би е единственият жив роднина на детето.

Кортни отново замълча и поклати глава. Сузън разбираше към какво се стремеше Сам. В опит да помогне, тя продължи:

— Изглежда, че си имала много хубав Великден, след като си получила такова зайче. Майка ти приготви ли вечеря?

— Да — каза момичето.

— Баба и дядо бяха ли с вас?

Кортни кимна.

— Кой още беше?

— Само татко.

— А някакви лели или чичовци?

Кортни поклати глава:

— Нямам лели и чичовци. Бетси Уинтърз казва, че мога да получа някои от нейните. Тя ги мрази.

Сам си припомни за всички случаи, когато се беше опитвал да изпраща подаръци на племенницата си и изпита внезапно желание да вземе детето в ръцете си. Но беше ясно, че то се страхува от него и затова само каза:

— Сега вече имаш чичо, Кортни. Аз ще се грижа за теб.

— Искам мама.

— Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Искам мама.

— А Кит Кат? Сигурен съм, че можем да намерим Кит Кат в някой автомат.

— Не искам твоя Кит Кат — каза момичето. Брадичката му вече започваше да трепери. — Искам Кит Кат от мама.

Сърцето й се късаше не само заради детето, но и заради Сам. Той правеше всичко възможно, за да предразположи момичето, но му липсваше практика с деца. А даже и да беше специалист, не беше в най-добрата си форма. Семейството, което не беше виждал петнадесет години, но спомена, за което беше носил в сърцето си много по-дълго време, беше изведнъж откъснато от него. Беше получил разтърсващ удар.

Сузън отправи умолителен поглед към полицайката, надявайки се, че може би тя ще измисли нещо блестящо. Но жената беше по-млада от Сузън, не носеше венчален пръстен, а върху лицето й беше отпечатано: „Аз изпълнявам само ролята на куриер“. Даже когато Сузън я погледна, тя гледаше часовника си.

Кортни не сваляше очите си от Сам.

— Този момче ли е или момиче? — попита тя без конкретен адрес.

Зарадвана от елемента на разнообразие, Сузън отговори:

— Сам? Той е момче.

— Но той има дълга коса. Само момичетата имат дълга коса.

— Понякога и момчетата. Косата на Сам е дълга само отзад. Това даже ми харесва.

— На мен не. Той не ми харесва. Не искам да ми бъде чичо.

Сега се намеси полицайката, която показа повече разбиране, отколкото Сузън беше готова да й признае малко преди това.

— Мисля, че те използват като изкупителна жертва, господин Крейг.

Сам го разбираше. Но от това не му ставаше по-леко. Не му носеше облекчение и мисълта за това, колко по-добре щеше да бъде, ако детето го познаваше. Иначе всичко си беше празна работа.

Но нещо трябваше да се направи. Като се опитваше да подреди мислите си, Сам бръкна в задния джоб на джинсите си и извади значката и картата си.

— Името ми е Сам — каза той на Кортни. — Точно както го каза Сузън. Аз съм детектив от полицейския отдел — той подаде на детето кожената калъфка, в която съхраняваше значката и картата. — Искаш ли да я подържиш?

Кортни все още изглеждаше нащрек, но все пак повдигна малката си ръка и взе калъфката.

— Не нося униформа — продължи Сам, — защото понякога това плаши хората и ги отблъсква. Опитвам се да не ме оглеждат много по улицата — докато говореше всичко това, той разбираше, че думите му не са много разбираеми за детето. Ако то никога не беше виждало мъж с дълга коса, нямаше да повярва, че той прилича на всички останали хора по улицата, а и нямаше намерение да й говори за изнасилвачи, наркотрафиканти и сводници. — Наистина ли мислиш, че косата ми е много дълга?

Кортни кимна.

— Ако ти харесва повече, мога да я отрежа.

Тя направи такова движение с главата и рамото си, от което можеше да се разбере, че не знае дали ще й бъде по-добре или не от това.

— Може би ще помислиш и ще ми кажеш — додаде той.

Без да му отговори, Кортни погледна Сузън.

— Трябва да отида в банята.

Сузън преглътна и стана.

— Добре — тя плъзна влажните си длани надолу по двете страни на джинсите си и подаде ръка.

Кортни погледна към полицайката, която каза:

— Върви. Сигурна съм, че Сузън се справя даже по-добре от мен със закопчалки на пижама.

Тя подаде на Сузън ръката си, за която Кортни се беше вкопчила.

— Много добре се справям със закопчалки — обяви Сузън, поемайки ръката на детето. Знаейки, че полицайката ще си е заминала преди завръщането им, тя успя да й каже „Благодаря“ с движение на устните си, а след това се обърна към Сам, който също беше станал. — Защо не се поразходиш из коридора? — попита тя, посочвайки с глава към стаята, където се намираше майка му. — Кортни и аз ще използваме добре времето си. Ще разузнаваме. Може даже да намерим някъде горещ шоколад и понички — и тя игриво подръпна ръката на детето. — Как ти се струва?

Кортни отговори със същия жест със значение на „Не знам“, но неутралността на отговора изобщо не смути Сузън. Тя изпитваше едно странно чувство на контрол. И помагаше на Сам.

Той знаеше това и й беше признателен. След петнадесет дълги години искаше да бъде за малко с майка си. Имаше неща, които държеше да й каже, преди да умре, независимо от това, дали тя го чува или не.

Сам почувства, че му трябва малко от топлината на Сузън и затова обхвана с ръка врата й. Погледът му показваше благодарността, която не можеше да изрази с усмивка или думи. Но все пак той успя да се усмихне на Кортни, защото знаеше колко много й беше нужно това.

Малко след това, усещайки буца в гърлото си, той ги гледаше двете как се отдалечават надолу по коридора.

Майка му почина в късния следобед. Беше прекарал при нея по-голямата част от деня и беше държал ръката й, когато сърцето й се успокои за последен път. Съзнавайки какво предстоеше да се направи, той се мобилизира за работата по уреждането на погребенията. Прекара един тъжен час из къщата, в която беше пораснал, а по-късно се присъедини към Сузън и Кортни в къщата на сестра си на по-малко от една миля разстояние.

Късно вечерта в четвъртък Сузън се свърза със Савана, която беше при Джеърд.

— Не исках да се тревожиш — каза тя, след като беше обяснила, къде се намира и защо, но това беше само една от причините да телефонира. Имаше чувството, че сякаш собственият й живот се беше променил драстично. Трябваха й душевното равновесие и насърчението на Савана. — Толкова ми е мъчно за Сам. Той е сломен.

Савана, която обичаше Сам по нейния си платоничен начин, също скърбеше за него.

— Как се справя?

— Не е рухнал, нито си къса дрехите, ако това имаш предвид, но изпитва страшна болка. Личи в погледа му. Кой на негово място не би изпитвал болка? Той загуби наведнъж родителите си и единствената си сестра. И стана баща на едно дете, което е толкова объркано, колкото и той самият.

— Момичето знае ли истината?

— Тази вечер Сам й я съобщи. Реши, че трябва да го направи, но не знам дали нямаше да е по-добре, ако тази работа се оставеше на някой свещеник. Кортни реши, че в цялата тази история лошото момче е Сам. Той не й харесва много. А това не е добър знак, като се има предвид, че й предстои да живее следващите петнадесет години при него.

— Значи ще я вземе в Провидънс?

— Няма кой друг. Има някакви далечни братовчеди, има и някакви други от страната на зет му. Но никой от тях не познава Кортни. Никой даже не се намира достатъчно наблизо, за да знае какво се е случило. А даже ако някой от тях би предложил да я вземе, съмнявам се дали Сам би я пуснал. А и не трябва. Тя е дете на сестра му — като мачкаше шнура на телефона между пръстите си, Сузън говореше бързо и трескаво. — Какво да правя, Сави? Не съм готова да бъда майка. Достатъчно се тревожа, като се мъча да разбера дали мога да бъда това, което Сам иска, и сега изведнъж се появява това момиче. Тя е много сладка. Наистина много ми харесва и е привързана към мен повече, отколкото към Сам, ако това има някакво значение, разбира се. Но тя е дете, Сави. Малко повече от бебе. А аз никак не мога да се оправям с деца. Какво да правя?

— Първото нещо, което трябва да направиш — каза Савана, — е да се успокоиш. Иначе няма да бъдеш полезна за никого.

— Ти не разбираш — продължи Сузън все така неспокойно — тя има нужда от грижи. Говоря за най-основните нужди. Докато тази сутрин Сам беше в болницата, Кортни и аз дойдохме тук. Трябваше да й помогна да се облече. Трябваше да й приготвя обяд. Трябваше да измисля нещо, с което да се залисва. Трябва й помощ, когато се къпе и си мие зъбите и си сресва косата. И това е само върхът на айсберга. Засега може би Сам не се сеща за това, той все още не се е опомнил от удара. Но аз мисля за тези неща. На Кортни й трябва стая, където да спи. Трябват й дрехи. Трябва да бъде записана на училище. Трябва да бъде наглеждана, докато Сам е на работа, а ти знаеш какво му е работното разписание — тя се спря, за да поеме дъх. — Искам да ти спомена нещо за отношенията ми с него. Не мога да разбера какво точно е положението ми. Досега никога не е споменавал за брак. Аз съм му любовница. Точно това е. Негова любовница. И сега какво ще стане, когато изведнъж той е станал баща? Какво да правя, Сави?

Савана се възползва от последвалата тишина, като буфер между чувство и разум.

— Това, което ще направиш — изрече тя бавно и кротко, — е, че ще помагаш на Сам да се пребори с една невероятно ужасяваща ситуация.

— Самата аз съм уплашена до смърт. Как бих могла да му помогна?

— Помогна му днес. Погрижила си се за Кортни. Може би не знаеш какво трябва да се прави с едно дете, но си имала успех днес. Тя оцеля, нали?

— Едва.

— Едва е по-добре, отколкото никак. Бедното дете, сигурно се чувства загубено и самотно.

— И аз се чувствам така. Сам е заспал здраво. Снощи сме били непрекъснато на крак, а днешният ден беше кошмар. Но той спи, докато аз седя тук и се тревожа — тя простена и промълви: — Господи, трябва ми да пийна нещо.

— Това е последното нещо, което ти трябва. Необходимо ти е да можеш да мислиш ясно.

— Не съм сигурна, че от това ще има полза. Казвам ти, Сави, аз съм напълно объркана.

— Не си. Можеш да се справиш с всичко, стига да имаш сериозно желание.

— Ти можеш да го направиш. Не аз.

— Напротив, ти. Хайде, Суз! Пред теб стои невероятна възможност. Ти обичаш Сам, нали?

— Ако не го обичах, отдавна да съм се махнала.

— Но щом го обичаш, ще се оправиш в положението.

— Ти не ме слушаш, Савана. Аз не знам как да оправя положението.

— Ще се научиш. Ще действаш всеки ден по малко. Ще опипваш пътя си, докато се движиш.

— Да. Калният мръсен път. И трябва да водя след себе си Сам и Кортни.

— Можеш да го направиш, Суз. Казвам ти. Можеш!

— Радвам се, че някой ми вярва.

— Това е Сам. Иначе не би бил с теб. Той се нуждае от помощта ти. И не виждаш ли? Сега е твоят шанс да му покажеш, че можеш да направиш това, което трябва да се направи. Сега е твоят шанс да покажеш на себе си самата, че можеш да бъдеш това, което Сам иска да бъдеш — тя се поколеба за малко, след което заговори по-спокойно: — Завиждам ти. Ти наистина можеш да имаш всичко.

От многото думи, които Савана каза през тази нощ, тези се запечатаха най-силно в съзнанието на Сузън.