Барбара Делински
Сърце на нощта (5)

5

— Сега е дванадесет и четири, а аз съм Джеърд Сноу в края на един студен и дъждовен вторник.

Савана слушаше, като само част от ума й беше насочена върху меморандума, който диктуваше. При бавния солиден звук на гласа му тя изключи портативния си касетофон и притисна към устните си микрофона.

— Слушате студено кънтри — продължи той с ленива усмивка, — 95.3 FM, WCIC Провидънс. До шест часа ще ви пускам само най-нежните кънтри звуци. Ако току-що сте се прибрали вкъщи, намерете уютно място, където да изсъхнете и да се стоплите. Ако сте били известно време вече вкъщи, напълнете пак онази кана, все едно какво има в нея, с това, което дава сила на сетивата ви, вдишайте бавно и се отпуснете. Ще слушате Ранди Трейвис, Джус Нютън и Ексайл по 95.3 FM, естествения дом на малко кънтри в града, WCIC, Провидънс, с малко студено кънтри и ново парче от Т. Греъм Браун. С вас слуша Джеърд Сноу в сърцето на нощта. Порадвайте се на…

Тя се радваше. О, тя се радваше. Напрежението, което се таеше в тялото й, сякаш се поразсея при звука на гласа му. Виденията, които я измъчваха при всяко откъсване от работата, изчезнаха. Без да бърза, нагласи касетофона върху бюрото. После повдигна ръце и ги постави върху челото си, опъна назад тъмния бретон, който обикновено стоеше там, и изви гръбначния си стълб в котешко протягане.

Джеърд Сноу. Той имаше глас със сексуално привличане и внушителен начин за използването му. Джеърд говореше гладко и непринудено, беше трудно да го слушаш и да не се разтапяш. Той говореше така, сякаш лежеше до нея в леглото, след като току-що двамата са изплували от унеса на умопомрачителен полов акт и почиваха в успокоителна прегръдка под топлите лъчи на все още неизгасналата възбуда. Когато съобщи името на радиостанцията, той вече можеше съвсем спокойно да добави, че тя го възбужда, а когато съобщи за следващата песен, че я желае отново.

Не за първи път се мъчеше да си представи външния му вид. Той непременно трябваше да бъде силно привлекателен физически. Не че външността имаше значение, това положително не беше така, когато ставаше дума за Джеърд Сноу. Но тя не искаше той да изглежда призрачен. Всеки ден в съда имаше достатъчно възможности да вижда безплътни фигури. Тя искаше той да пълни окото. Искаше реалният Джеърд Сноу да бъде чуден.

Може би искаше прекалено много. През цялото време Сузън й казваше, че очакванията й са много големи. Може и да бяха. Така й се беше случило с Мат Брайънууд. Тогава тя беше на двадесет и една и влюбена, и накрая разбра, че той искаше само няколко нощи в леглото. По-неотдавна беше поверила едно дело за политическа корупция на Боби О’Нийл и един месец след като делото приключи с оправдаване на обвиняемия научи, че Боби е получил подкуп, за да се откаже от преследването.

Много пъти Савана се беше чудила дали не е просто слаб познавач на човешкия характер. Но не искаше да го повярва. Реши, че е имало случаи, когато се е чувствала толкова силна, че се е оказвала сляпа за реалността. В случая с Мат тя беше влюбена, а това беше достатъчно да изкриви оценката на всяка млада жена.

В случая с Боби беше видяла един брилянтен професионален ум и беше така страстно поискала той да бъде реализиран, че забрави да се огледа за стърчащи клони в реката.

Мислеше, че е вечна оптимистка. Единствената й алтернатива беше да премине през живота в очакване на най-лошото. Това беше силно депресиращо.

Като отпусна ръцете си, тя се наклони към чантата, която лежеше отворена на бюрото, и извади кубчето листи, които беше използвала по време на разговора си с Уил. Прехапа долната си устна и огледа внимателно написаните там думи: ПУСНЕТЕ В ДВИЖЕНИЕ ТРИ СТУДЕНИ МИЛИОНА.

Отново и отново тя препрочиташе бележката. Със затворени очи си представи оригинала и възпроизведе посланието в неговата цялост. Като бележка за откуп вършеше работа, но защо тези думи? ПУСНЕТЕ В ДВИЖЕНИЕ ТРИ СТУДЕНИ МИЛИОНА. ПУСНЕТЕ В ДВИЖЕНИЯ ТРИ СТУДЕНИ МИЛИОНА.

Много хора слушаха Джеърд Сноу. Вече две години той водеше предаването от дванадесет до шест, през което време, без съмнение, беше успял да си създаде голяма аудитория. Много хора слушаха, хора като нея, които или не искаха да спят, не изпитваха нужда от сън, или не можеха да заспят.

ПУСНЕТЕ В ДВИЖЕНИЕ ТРИ СТУДЕНИ МИЛИОНА.

Приликата трябваше да е съвпадение.

Като избута далеч от себе си кубчето и молива, тя се залови с касетофона, върна лентата назад и поднови диктовката на фона на музиката, която се лееше нежно. Ако Савана се беше сетила, че музиката ще се прибави към записа, просто щеше да намали звука. Но не би изключила радиото. Джеърд Сноу беше нещо много хубаво, за да се изпусне.

След като завърши меморандума, тя издиктува две писма, които секретарката й трябваше да напечата на следващия ден. По средата на второто Джеърд й проговори отново.

— Това беше Гари Морис в хармония с Кристъл Гейл, а аз съм Джеърд Сноу — гласът му се провлече — заедно с вас в сърцето на нощта. Не променяйте станцията. Вашият приемник е на 95.3 FM, WCIC Провидънс цял ден, всеки ден, вашият най-добър избор за малко кънтри в града…

Гласът му заглъхна със започването на музиката, но тя задържа впечатлението в себе си далеч по-дълго.

Реши, че той е висок и мургав. Агресивно привлекателен. Имаше ленивата усмивка, която тя свързваше с гласа му, и в повечето случаи тя беше не от стандартните. Представяше си широки рамене, стройно тяло, дълги крака. Той носеше плътно прилепнали към тялото фланелки без нищо под тях и джинси, които го обхващаха като ръкавица по начин, който не оставяше съмнения за пола му.

С тих болезнен стон Савана включи касетофона и вдиша дълбоко, готова да говори. Дъхът й тихо я напусна. Беше загубила спомен за мястото, където беше прекъснала. Със стиснати устни върна лентата назад, послуша известно време, след това довърши писмото. Успя бързо да издиктува още едно, преди Джеърд да се върне при нея.

— Рони Милсап, „Къде отиват нощите“. Не преди много време бях с Рони. Хубаво момче. Хубава песен.

Савана се беше концентрирала върху работата си и затова не чу песента, но след като го казваше Джеърд, сигурно е била наистина хубава. Тя прокара пръсти през косата си и започна да издърпва фибите, които от сутринта поддържаха стегнатия кок.

— Имам още много за вас от естествения дом на студените звуци кънтри 95.3 FM, WCIC Провидънс. Нека започнем с едно от най-приятните неща, които съм чувал наскоро, нещо ново от Доли Партън…

Доли започна да пее, а ръцете на Савана останаха неподвижни в косата й. Доли Партън не й харесваше. Савана не можеше да каже със сигурност защо. Доли пееше съвсем нелошо, фактически много хубаво. Но тя беше прекалено ниска, прекалено руса, прекалено цицеста. Джеърд беше нарекъл песента й едно от най-приятните неща, които е чувал наскоро. Може би тъкмо това дразнеше Савана. Може би беше ревнива.

— За Бога — промърмори тя и дръпна фибите с по-голяма сила, отколкото беше необходимо. Когато те вече лежаха в прибрана купчинка на бюрото, тя прокара пръстите си през дългата си кафява коса, за да оправи образувалите се туфи. След това, като отхвърли косата си над рамото, се залови отново с касетофона. Но се чувстваше неспокойна. Съвсем не в настроение за работа. Мисълта за гореща баня и чаша топло мляко я привлече силно.

Нито едното, нито другото имаха успех. Още с потапянето си във ваната започна да мисли за Мегън. След не повече от пет минути във водата излезе, употреби хавлията и като си навлече една мека памучна нощница, отиде за млякото. То остави в устата й неприятен вкус.

И така, тя се настани в леглото, нагласи радиото да се самоизключи след един час, придърпа завивката до брадичката си и започна да чака гласа на Джеърд Сноу. Не й се наложи да чака дълго.

— Сега е един и двадесет — й каза той с онзи приятно резлив тон, който галеше ума й. — Двадесет минути след един часа в Оушън Стейт. Прогнозата на WCIC споменава за проясняване до сутринта, но аз все още чувам дъжда върху покрива си. Ако можете, не излизайте, температурата е тридесет и девет градуса, идеална нощ да се сгушите под одеяло с чаша вино със специално избрано човешко същество. Аз съм Джеърд Сноу. В сърцето на нощта вие сте на вълната на WCIC, 95.3 FM. Все още предстоят четири часа с най-нежните звуци на кънтри. Останете с мен, докато ви пусна едно студено парче от Конуей Туити…

С началото на музиката Савана легна на едната си страна. WCIC. Пусна. Това беше нормално. Джеърд Сноу не беше единственият водещ, който свързва двете думи. Беше чувала и Джозеф Алън Джонсън да прави същото. И Мелиса Стюарт. Очевидно, това беше част от речника на станцията, също както студено кънтри и малко кънтри в града.

ПУСНЕТЕ В ДВИЖЕНИЕ ТРИ СТУДЕНИ МИЛИОНА.

Съвпадение. Нищо повече.

Все пак тя продължаваше да мисли за това. Мислеше и за работата, докато лежеше. Дали беше подготвила както трябва единия от свидетелите за процеса по палежа? Дали човекът, който щеше да събира средства за Пол, щеше да помогне за спечелването на губернаторския пост? Мислеше за това, че в събота навършва тридесет и една и за това, дали би могла да има дете на четиридесет и една. Най-вече мислеше за Мегън.

Тя си съставяше план за това, което трябва да свърши на следващия ден, като наум гласеше нещата така, че да има време и за Уил. Даже веднъж слезе от леглото, за да си запише за двете срещи, които секретарката й би могла да отложи. После се върна в леглото, сгуши се под завивката, заслушана в дъжда, и заочаква гласа на Джеърд Сноу.

Последното нещо, за което си спомни, беше, че той й каза, че ще се появи в два и тридесет и че ще пусне нова поредица от шест парчета.

 

 

Стегнатите и мълчаливи физиономии, които посрещнаха Савана в кухнята на Вандермиър в осем следващата сутрин й говореха, че няма новини.

Сам се присъедини към нея в хола за тих разговор насаме.

— Току-що говорих с Крис — докладва той. — Не са намерили нищо. Никакви покупки в брой на закрити коли, никакви съмнителни типове в местните хотели. Ако не бях толкова умен, щях да помисля, че Провидънс се е очистил от боклуците си.

— Не съвсем — отбеляза тя сухо. — Даде ли на Крис имената на мениджърите на Уил?

Сам кимна.

— Те ще се разделят, Гини и той, и още тази сутрин ще стане ясно и за тримата — погледна часовника си. — Ще почакам още малко лабораторията, но се съмнявам, че там ще стигнат до нещо полезно. Чисто свършена работа, Сави.

— Мразя чисто извършените работи. Това означава, че нашият дивеч е хитър.

— Потискащо е, но е вярно.

Тя кимна към Уил, който стоеше до прозореца на кухнята.

— Спал ли е?

— Час или два. Не повече. Много е изнервен.

— Нищо чудно. А ти? Спа ли достатъчно?

— Да.

— Сузън добре ли беше?

— Не зле.

— Какво означава това?

— Тази сутрин в един реши да направи кейк.

— Това е хубаво.

— Кейк с ром — дообясни Сам и погледна Савана с присвити очи. — Тя винаги ли пие или причината е сегашното положение?

— Предполагам, че и двете.

— Предполагаш? Тя ти е сестра. Не знаеш ли?

— Не съм й пазач — каза Савана с леко раздразнение и веднага след това смекчи тона си. — Опитвам се да направя повече, но тя отрича да съществува някакъв проблем — вдигна рамене. — Може и да няма.

Сам не каза нищо.

— Тя още ли спи?

— Мисля, че да. Още не се е появявала долу — той отмести погледа си. — Вземам си думите назад. Ето я, идва.

Савана се обърна и видя приближаването на Сузън. Носеше плътно прилепнали към тялото джинси с много голяма за нея тениска, украсена с изкуствени диаманти, от които лицето й изглеждаше бледо. Косата й беше набързо вързана в хлабава конска опашка. Носеше чорапи, но без обувки. Савана се досети, че току-що се е събудила.

— Чух звънеца — обясни тя с унесен глас. Колебливо, даже малко с болка отмести погледа си от Савана и го насочи към Сам. — Нещо ново?

Той мълчаливо поклати глава. Много внимателно изучаваше лицето й.

Това я накара да се почувства неудобно и тя се обърна към Савана.

— И така, само чакаме?

Савана кимна.

— Ще останеш ли тук?

— Ще ходя до офиса и ще се връщам. Имам няколко ангажимента, които не мога да отложа, и освен това имам голямо количество телефонни разговори, които мога по-лесно да проведа оттам.

Сузън прие това. Изглеждаше твърде много уморена и разтревожена, за да спори. Като набута ръце в джобовете на джинсите си, тя каза:

— Тук е призрачно. Мегън е навсякъде. Непрекъснато се събуждах и мислех за нея.

— И аз, само че бях из града.

— По-добре ли е или по-лошо, ако я държат по-дълго?

— Не знам — каза Савана. Тя отправи въпросителен поглед към Сам, но той не можеше да й предложи помощ.

— Отвличането си е отвличане — каза той. — Няма я от малко повече от един ден. Длъжни сме да приемем, че ще минат два или три дни, докато се завърне. Ако размяната не се състои до следващата седмица, питай ме пак.

Сузън го погледна с досада.

— Какво съм направил? — попита той.

— Можеше да предложиш малко повече насърчение.

— Искаш да лъжа!

Тя го погледна в очите.

— В този час и след нощта, която прекарах, да.

— Изглеждаш доста добре.

— Това е нагла лъжа. Приличам на леко затоплен труп.

— Не — настоя той. — Изглеждаш добре. Харесваш ми без грим — след много кратка пауза додаде: — Какво ще кажете за една закуска?

Тя направи гримаса.

— Как можеш да мислиш за ядене в такова време?

— Гладен съм. Предишното ядене беше много отдавна и както беше вкусен кейкът с ром…

— Стори ми се, че ставаше дума за някаква лъжа — тя се обърна към Савана: — Кейкът пропадна. Не знам какво му стана. Никога през живота ми не се е случвало такова нещо.

Савана нямаше намерение да пита колко такива кейкове правила Сузън преди това. Подозираше, че колкото и тя самата, т.е. нито един. Все пак можеше да оцени усилието й. По-добре е да се прави нещо, отколкото нищо и след като имаше изобилие от продукти, защо не?

— Може би нещо фурната не е била в ред? — се опита да внуши.

Сам се ухили. Сузън се намръщи. Савана подуши, че сега, когато е надделяла, ще е най-добре да се измъкне, и обяви:

— Тръгвам за офиса. Ще поговорим по-късно.

 

 

Новините в офиса не бяха по-радостни.

— Нищо от лабораторията — каза Савана на Пол, когато той се отби малко след девет. — Нищо от Гини и Крис. Нищо от хората, които поставихме на телефоните. И сякаш това не беше достатъчно лошо, Котката нанесе нов удар.

— Какво общо има Котката с този случай?

— Съвсем нищо. Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Какво е спипал този път?

— О, горе-долу сто хиляди в бижута, сребро и произведения на изкуството от къщата Монро в Кранстън.

— Сигурни ли са, че е бил Котката?

— А кой друг си похапва и заминава, без да остави следа?

— Разпитвали ли са Ставанович?

— Не могат да го открият.

— Превъзходно. Положението става трудно, Сави.

— Ммм — тя пое малко повече въздух от обикновено. — Ще изпратя Ханк. Той има един-двама информатори, които ще му кажат дали са виждали или чули нещо за Мегън. Аз даже имам човек в поправителните заведения, който следи кой от нашите мили приятели е наскоро освободен от затвора. Като не се смята това, не знам какво да правя.

Пол се владееше напълно. Много повече от всички останали, с които се беше срещала в този ден. Но Пол винаги беше такъв. Отчасти това се дължеше на вече създадения имидж, отчасти на опита му и факта, че като главен адвокат стоеше далече от заплетения възел на нещата. Той рядко си цапаше ръцете с кръв на арената. Вместо него това правеха помощниците му, такива като Савана.

— Няма какво друго да се прави, освен да се чака — промърмори той.

— Трудно е.

— Така е, защото ти си изпълнител, а изпълнителите обикновено не чакат. Но нямаме избор, Савана. Ако действаме прекалено бързо, прекалено бързо или прекалено свободно, много е вероятно да провалим случая. Никой от нас не го иска.

Тя знаеше, че той има право, въпреки че не й харесваше предупреждението му. Беше й добре известно, че Пол е политическа креатура, докато тя в по-голяма степен принадлежеше на човешкия род. Една от причините да се сработват толкова добре, беше, че двамата взаимно се каляваха.

Но в тази ситуация Савана не искаше да бъде калявана. Мегън й беше приятелка. Политическите нюанси на случая ни най-малко не я засягаха.

— Имам чувството, че провалям случая, като седя тук, без да правя нищо — оплака се тя. — Така много искам Уил да склони да се обърнем към ФБР.

— Съмнявам се, че те ще направят нещо повече, отколкото ние вече сме направили.

— Може би не — промълви тя замислено. И все пак бремето на отговорността лежеше върху нейните рамене, а това беше страшно.

Пол си отиде. Савана отговори на няколко телефонни повиквания и сама проведе други разговори, отнасящи се до предстоящия процес. Срещна се с един от адвокатите, с когото трябваше да обсъдят подготовката на опровержението във връзка с един случай на изнудване, който трябваше да се разгледа след месец. Телефонира в къщата на Вандермиърови, но там не се беше случило нищо.

Много недоволна, тя поиска информация за номера на WCIC. Записа си го, гледа го няколко минути, вдигна телефона, за да позвъни и след малко го остави на мястото му.

Съвпадение. Не би могло да има връзка. Или ако имаше, тя вече се беше погрижила за това. Ето защо беше позвънила на отдела за поправителните заведения. Мисълта, че един или повече от похитителите на Мегън са прекарали известно време в поправителните заведения в Роуд Айлънд, където биха могли да са слушали и да са получили вдъхновение от WCIC, представляваше изстрел в мрака; но освен тези изстрели нищо друго не оставаше.

Временно удовлетворена, тя сложи в чантата си допълнително листи и отиде в адвокатската библиотека. Ако нещо се случеше, там щяха да я намерят лесно, а и покрай другите неща можеше да мисли и за своите работи.

Преди един часа следобед тя се бе върнала в офиса. Отново вдигна телефона с намерението да потърси WCIC. И този път затвори телефона, без да е набрала номера. След това отговори на няколко повиквания, а час по-късно отиде с колата си в къщата на Вандермиърови. Вече знаеше, че не се е случило нищо, но искаше да се отбие, макар и за малко.

Докато се намираше там, се завърна Ханк, но неговите информатори нямаха какво да кажат.

— Или наистина не знаят нищо, или този, който е замесен в случая, е много голяма риба и те са уплашени.

Савана реши да повярва на първото, тъй като второто беше наистина ужасяващо.

— Кой е голям? — попита тя. — Защо трябва някой голям да се занимава с отвличания?

Нито Ханк, нито Сам имаха добър отговор, а Сам имаше по-лоши новини.

— Няма да получим помощ от мениджърите му. Те не са видели нищо.

— Ние наистина напредваме решително — промърмори Савана и се обърна към Уил. Той беше изтощен и не мърдаше от канапето във всекидневната на половин метър от телефона.

— Как я караш? — попита тя нежно, като се шмугна до него.

Той я посрещна с празен поглед.

— Грешката е моя. Ако алармената система беше поправена, това нямаше да се случи.

— Не можеш да го знаеш.

— Знам го. Аз съм виновен.

— Хайде, Уил — утеши го тя, — даже ако системата беше работила безотказно, тя можеше да бъде изключена, стига само похитителите да си разбират от работата, а похитителите на Мегън са били точно такива — тя се намръщи.

Сам изрази с думи мисълта й.

— Но те не са знаели, че системата е повредена. Трябвало е да се опитат да я изключат — той погледна към Ханк. — Ти провери долу. Аз ще погледна отвън.

Двамата изчезнаха.

Сузън, която беше стояла права в далечния край на стаята със силно притиснати ръце към стомаха, извика:

— Савана? Мога ли да поговоря с теб за минута? — когато Савана я приближи, тя промълви тихо: — Нищо няма да стане. От мен тук няма никаква полза.

— Безспорно има.

— Готвя. Това е всичко.

— Облекчаваш обстановката със самото си присъствие. Присъствие на жена.

— Не помагам на Уил. Той е голям дървеняк. Главното ми занимание е да се карам със Сам.

— Защо той те дразни толкова много?

— Не знам, но ме дразни.

— Винаги ми е харесвал.

Сузън се намръщи и сведе поглед. Като се загледа в един от лакираните си в розово нокти, тя каза:

— Той интересува ли те?

— Да ме интересува? Разбира се. Сами и аз сме преживели толкова много заедно. Не съм безразлична към него.

— Срещате ли се?

— Не.

— Някога да сте се срещали?

— Не.

— Но ти го покани на партито в къщата миналата година.

— Него и около шестдесет от другите приятели и колеги.

Сузън повдигна глава.

— Никога не си спала с него?

— Ако никога не съм се срещала с него, как може да съм спала?

Сузън отново заби поглед в нокътя си.

— Ти самата каза, че сте преживяли много нещо заедно. Понякога нещата просто… се случват. Възможно е да работиш върху някакъв случай късно през нощта и двамата сте уморени и в напрежение, трябва ви някакъв отдушник.

— Сами и аз никога не сме прибягвали към такова нещо.

— Сигурна ли си?

Савана се засмя тихо.

— Разбира се, че съм сигурна. Сузън, какво е това? Щях да ти кажа, ако имаше нещо, но няма. Мисля, че е интелигентен, чувствителен и много привлекателен, но той не ми действа по начина, за който си мислиш. Нито аз на него. От това и двамата не страдаме. Повярвай ми.

Сузън помълча известно време. След това каза:

— Значи мислиш, че е привлекателен?

— Да.

— Даже с тази коса?

Савана кимна.

— Той е личност. Уважавам това — тя направи пауза. Сузън разглеждаше тъжно стаята. — Какво има, Суз?

Но Сузън не отговори. Тя гледаше безизразно към далечната стена, след това поклати глава и вдигна рамене. Савана щеше да продължи с въпросите си, но в този момент Сам и Ханк се върнаха. Не казаха нищо, докато не се приближиха до нея.

— Нищо не е пипано — промърмори Ханк. — Нито отвътре, нито отвън.

Савана стрелна с поглед Уил, който беше чул казаното от Ханк и изглеждаше по мизерно отвсякога. След всичко той беше прав. Тъй като похитителите не са знаели за алармената система, ако тя е била включена, можело, е да им се попречи.

Освен ако вече не са знаели, че системата е повредена.

Сам, който мислеше същото, се обърна пръв към Уил:

— Когато системата прояви признаци, че е на път да излезе от строя, ти съобщи ли за това?

Уил погледна объркано.

— Важно е да знаем — настоя Савана, присъединявайки се към Сам. — Ако си съобщил, някой от фирмата, която се занимава с тези неща, е получил важна информация, която е можел да предаде нататък, особено ако този някой е знаел, че не си я поправил.

Уил се окопити достатъчно, за да може да каже:

— Обадих се. Но получих цените за поправките от три различни компании. Нито една от тях нямаше основание да приеме, че не съм наел едната или другата да оправи системата.

Савана, Сам и Ханк едновременно и шумно изразиха отчаянието си.

Сузън проплака:

— Какво чакат още?

Сам отиде до нея и й посочи с глава към вратата.

— Нека се поразходим.

— Навън е студено.

— Сложи си коженото палто. Ще ти бъде топло.

— Предпочитам да стоя тук.

— Трябва ми свеж въздух. И компания.

— Вземи Ханк.

— Ханк трябва да стои при Уил.

— Ние също.

— Не — настоя Сам с търпелива въздишка. — Ние не трябва. Ние трябва да свалим малко от напрежението, което те убива.

Сузън се изпъна.

— Нищо не ме убива. Много съм добре.

— Тогава, направи го за мен. Какво ще кажеш, Сузън?

Савана въздъхна уморено.

— За Бога, Сузън, тръгвай!

— Имаш ли му доверие, че няма да ме изнасили в храстите?

Като направи крачка напред, Сам взе в ръката си брадичката на Сузън.

— Госпожо — изръмжа той, — денят, в който ще прибегна до изнасилване в храстите… — гласът му се загуби. Палецът му пропълзя над извивката на брадичката й. Без да отклонява погледа си от нейния, той отпусна ръката си и завърши тихо: — Идваш ли?

Савана не изчака отговора на Сузън. Като стисна рамото на Уил, тя се упъти към вратата.

— Връщам се в офиса. До скоро виждане.

 

 

— WCIC, Провидънс, мога ли да ви услужа с нещо?

Савана започна да говори, след това се изкашля, за да могат да я чуват по-добре.

— Да. Бих искала да говоря с Джеърд Сноу, моля.

— Съжалявам, но господин Сноу в момента не е тук. Мога ли да попитам кой се обажда?

Тя нави телефонния шнур около пръста си.

— Съществува ли някой друг номер, където мога да го намеря?

— Не мога да ви го дам.

— Обаждам се по официална работа. Наложително е да говоря с господин Сноу колкото може по-скоро.

— Ако съобщите име и номер, ще се погрижа той да ви потърси.

Никакво обещание, че това ще стане.

— Това едва ли е най-доброто — настоя тя. — Въпросът е важен.

— Името, ако обичате.

Савана затаи дъх. Затваряйки очи, тя осъзна, че навярно е приличала съвсем точно на някоя от многобройните други почитателки, които, без съмнение, са се обаждали на радиостанцията всяка седмица, преследвайки Джеърд Сноу. Лицето й порозовя. Ръката, която държеше здраво телефонната слушалка, много внимателно я постави обратно на вилката.

Унила, тя седна зад бюрото си, наведе глава и притисна с пръст устните си. Трябваше да мине известно време, за да се съвземе и да поднови работата си.

— WCIC, Провидънс, мога ли да ви услужа с нещо?

Този път гласът беше друг, както Савана се беше надявала, че ще бъде. Първия път тя беше телефонирала в четири следобед. Сега беше седем. Разчитала бе на това, че дневният дежурен ще бъде заменен от вечерен.

— Да — каза тя с подновена увереност. — Бих искала да говоря с Джеърд Сноу.

— Съжалявам, господин Сноу няма възможност да дойде на телефона.

— Там ли е той?

— Мога ли да попитам кой се обажда?

Тя не знаеше какво очаква. Част от нея съзнаваше, че няма да е лесно. Другата част беше заета с блянове.

— Обаждам се по много важен въпрос — изрече тя със спокоен глас. — Ако бъдете любезна да ми кажете кога мога да намеря господин Сноу, ще се радвам много.

— Вероятно ще бъде по-добре да ми дадете името и номера си. Аз ще се погрижа той да ги получи.

Решена този път да се държи на положение, Савана изрече със същия хладен и официален глас:

— Аз действително трябва да говоря с него — от другия край почти не последва пауза.

— Сигурна съм, че е така. Ако ми дадете името и номера си…

— Положението не търпи отлагане.

— Господин Сноу познава ли ви?

— Не, но той може би разполага с информация, която ми е много необходима. Много е възможно въпросът да е на живот и смърт.

— Вашето име и номер?

Малко остана да ги съобщи. Никой в радиостанцията не знаеше за отвличането. Като кажеше коя е, тя нямаше да изложи на опасност Мегън. Но нещо я задържа. Една част от нея не беше сигурна, че изобщо трябва да телефонира. Същата тази част имаше съмнения относно основанията й да телефонира.

— Ало? — се чу от другия край на линията.

Савана спокойно окачи слушалката. Отпусна се в стола, подпря лакът на страничната облегалка и притисна лицето си към юмрука. Всъщност тя погледна към вратата, за да се увери, че е напълно затворена. Не би искала в офиса да има някой, който да бъде свидетел на разговора. Или на предишния. Плахостта не беше част от имиджа, който се опитваше да поддържа. Що се отнася до това, даже насаме със себе си тя не намираше за приятно да мисли за себе си като плаха. Но тук линиите бяха размазани.

Една част от нея изпитваше съмнения във връзка с обаждането. Останалото от нея отчаяно се стремеше към разговор с Джеърд Сноу.

 

 

Тя не се опита да телефонира отново. Вместо това предпочете да бъде заета в офиса, след това се отби в къщата, за да види какво става с Уил и другите. Там никой не се чувстваше щастлив в тишината и с всеки изминал час напрежението растеше.

Макар че Савана се беше облагодетелствала от различните поводи за разсейване през деня, тя се чувстваше не по-малко под пара, от когото и да е друг. Въпреки всичките й опити да се добере по някакъв начин или до идентичността на похитителите, или да разбере къде се намират, тя остана с празни ръце. Имаше чувството, че е направила лоша услуга на Уил. И на Мегън. Струваше й се, че ще постъпи по същия начин и със Сузън и Сам, и Ханк.

Обезсърчена, тя остана при тях възможно най-дълго, след това се прибра вкъщи. Беше почти единадесет, когато остави колата си в гаража, но вместо да я напусне и да влезе в къщата, остана в тъмното и потъна в мисли.

Не искаше да влиза вътре. Там беше тихо и самотно. Чакаше я работа, но тя се чувстваше прекалено изтощена емоционално, за да й се посвети.

Не й се искаше да се връща при Уил. Сам се справяше. Тя се чувстваше безполезна.

Приятели. Тя имаше множество приятели. Но едва ли й беше възможно да бъде сред тях и да не спомене за Мегън.

За минута обмисли дали да не отиде в Нюпорт да види баща си — но само за минута. Идеята не беше умна. Най-малкото таткото или щеше да е излязъл, или заспал и освен това той не беше от хората, които обичат да им променят плановете. От друга страна, той никога не беше особено одобрявал ходенето й на работа, а още по-малко избора й на професия. Едва ли би й съчувствал за потискащото чувство на отговорност, което тя изпитваше. И беше ужасен клюкар. Ако му кажеше за отвличането, до сутринта всички в Нюпорт щяха да научат.

Тя сграбчи здраво волана, излезе от гаража и се отправи към студиото на WCIC.

Адресът, който беше взела от указателя за медиите, я отведе до един силно залесен жилищен квартал в покрайнините на града, където къщите бяха разположени далеч една от друга, скрити от дървета една от друга и от улицата. Единствено пощенските кутии присъстваха като доказателство за това, че наблизо живеят хора.

Като зави покрай пощенската кутия, чийто луминесцентен номер отговаряше на този, който беше запаметила, тя продължи по един малък непавиран път към някаква поляна. В края й се изправяше голяма викторианска къща. Нощта скриваше особеностите й, но там имаше няколко коли, паркирани около покрит с чакъл завой, а първият етаж на къщата беше приятно осветен. Разбра, че е пристигнала там, където трябва.

Угаси фаровете, поседя известно време и пое няколко пъти бавно въздух, за да успокои лудото биене на сърцето си. Беше наложително да изглежда и да действа напълно професионално.

Чувстваше се като младо момиче, което развълнувано очаква да зърне своя герой. Колкото и да беше невероятно, това, което я плашеше най-много, не беше, че би могла да не помогне на Мегън, а че не би се оказала достатъчно силна, за да застане уверено до образа, който беше свикнала да вижда в мислите си. За миг я навести мисълта да подкара колата обратно за вкъщи. Все още се ядосваше за това, че беше действала страхливо при двата телефонни разговора. Но ако не с друго, то поне можеше да изпитва гордост поради намерението си да издържи докрай.

Тя издърпа ключовете от таблото, мушна ги в чантата, самата нея провеси на рамото си и излезе от колата. Камъчетата скърцаха под токовете й толкова високо, че тя наполовина очакваше да бъде осветена от прожектор. Като придърпа кашмиреното си палто плътно около врата си, ускори крачките си и се насочи към входната врата.

Единственото уверение, че наистина е попаднала, където трябва, беше една малка бронзова табелка над звънеца, на която бяха изписани инициалите на станцията. Тя позвъни и зачака. След малко се чу приглушеният шум от бързи стъпки. Заедно с това зачестиха ударите на сърцето й.

Вратата беше широко отворена и една млада жена започна да й говори, преди още тя да беше я видяла добре.

— Тъкмо навреме! Боже мой, ние умираме от глад — каза тя.

Гласът се стори донякъде познат на Савана, въпреки че твърде обикновените черти на жената не й говореха нищо. Изразът на лицето й бързо се промени.

— Вие не сте от пицарията.

— Не — каза Савана.

— О, Боже мой! — младата жена беше на около двадесет и пет години. Беше средна на ръст, облечена твърде спортно.

Савана идентифицира гласа.

— Вие сте Мелиса Стюарт, нали?

Мелиса се усмихна.

— Значи вие сте слушателка?

— Когато мога.

— И сте тук за Джеърд. Влизайте по-бързо. Трябва да бъда в кабината.

Савана влезе в хола. Той представляваше голяма шестоъгълна стая, в която биеше на очи витата стълба, водеща към втория етаж. Към центъра на къщата водеха три коридора. Мелиса изчезна в единия от тях, оставяйки Савана да се чуди как беше познала, че е тук, за да види Джеърд.

Тя усещаше дланите си влажни в ръкавиците и затова ги свали и взе в едната си ръка. Почувства се като уловена в капан и изпита желание да може да се обърне и побегне, но сега вече беше късно за това. Огледа се безпомощно. Двойка лампи върху една маса хвърляха нежна светлина наоколо. Подът беше от наскоро полиран дъб. Стените бяха чисти, гладки и боядисани в бадемов нюанс. Савана беше изненадана от модерните гравюри, които красяха стената, и вградените говорители, от които се лееше музика, която едва се чуваше, кънтри, звукът на станцията. Фактически единствената отстъпка пред викторианския стил беше деликатно гравираната балюстрада на стълбището.

След повторно бързо оглеждане Савана разбра, че тази къща е или изцяло обновена през последните година-две, или е била построена не много време преди това. Тя се опитваше да разбере дали можеше да сравни или отнесе това към нещо познато, когато на вратата, през която беше изчезнала Мелиса, се появи някакъв мъж.

Той беше висок, слаб, замислен. Начинът, по който беше облечен, като че подчертаваше стройността на тялото му: Тя разгледа лицето му и се опита да намери в него топлотата, която стигаше до слуха й всяка нощ, но чертите му бяха почти толкова строги, както и тялото му.

Савана не би могла да го определи като красив, колкото и да насилва въображението си, и в него нямаше нищо, което, макар и отдалече, да говори за сексуален магнетизъм. Сърцето й се сви до степен, която я изненада.

Тогава той каза:

— Здравей — при което цялото й същество потрепери. Гласът му беше дълбок, но не толкова гладък или силно впечатляващ като онзи, който познаваше. — Ти си тук, за да видиш Джеърд?

Тя кимна.

— Той не очаква никого.

— Знам, но за мен е важно да го видя.

— Изглеждаш ми позната — тя вдигна рамене. — Коя си ти? — попита той.

Сега нямаше измъкване.

— Савана Смит от офиса на главния адвокат.

— Какво е направил?

Тя се усмихна.

— Нищо. Това, което би могъл да направи, ме е довело тук.

— Странно — каза мъжът. Тонът му беше достатъчно учтив, но съдържаше някаква острота. Той караше Савана да изпита чувството, че е подложена на разпит, което чувство беше ново за нея и не кой знае колко приятно, особено след като в действителност тя се чувстваше виновна.

— Наблизо ли е господин Сноу?

— Добре е да е, тъй като много наскоро трябва да бъде в ефир.

— Мога ли да го видя?

— Аз ще трябва да…

Чу се звънецът на вратата.

За първи път лицето на мъжа се оживи.

— Ето ги — той тръгна към нея или по-точно, тъй като изглежда за миг я беше преценил, че не заслужава особено внимание, към вратата. — Крайно време беше — промърмори той. — Направихме поръчката преди повече от час — отвори вратата, бръкна в джоба си, откъдето извади няколко банкноти и ги сложи в ръката на момчето, което беше донесло две големи кутии с пици. След като затвори вратата с лакът, той се отправи към вратата, където се беше появил първия път.

— Един момент, ще ме извините ли? — извика Савана след него.

— Един момент — каза той и изчезна.

Не можеше да повярва, че е оставена сама. Чудеше се дали това представляваше стандартна процедура по сигурността. Ако да, беше лудост. Защото тя можеше да бъде психопат убиец, дошла да застреля мъжа, който я подлудяваше нощ след нощ.

Разбира се, малцина между убийците психопати биха били облечени като нея с вносни кожени обувки, дълго кашмирено палто и ръкавици от най-фина ярешка кожа. Освен това в чантата й можеха да бъдат скрити произволен брой интересни оръжия.

Без да има представа за това кога ще се появи високият кокалест мъж и твърде изнервена, за да стои на едно място, тя прекоси хола към бюрото, което се намираше до една от вратите. То беше на администраторката и подредено за нощта. Погледът й попадна върху телефона с неговите бутони и спомняйки си за обажданията си по-рано този ден, тя усети как червенина залива лицето й.

Отклони погледа си и го насочи към стаята зад бюрото. Без съмнение, това беше чакалня, където посетителите изчакваха реда си да бъдат поканени. Савана беше чувала достатъчно за съставяне на програми и знаеше, че дисководещите често интервюират гостите, свързани със сцената на кънтри музиката или понякога с щата.

Нощем беше друго. Джеърд Сноу не вземаше интервюта от никого. Не му беше необходимо разнообразие. Нито на неговите слушатели. Гласът и музиката му бяха повече от достатъчни.

Известно време тя стоя заслушана в музиката, която представляваше само едно ехо в обстановката. След това, поемайки разтреперано дъх, тя влезе в стаята. Прокара пръст по гърба на едно викторианско канапе, след това по ръба на модерна мраморна фигура. Комбинацията беше необичайна. Тя се огледа и забеляза подобни ансамбли. Докато модерните предмети бяха в пастелни цветове, то характерните за периода бяха направени от подчертано модерен материал. Това, както тя се досети, беше от страна на декоратора вариация на тема малко кънтри в града.

— Харесва ли ти? — попита един глас от вратата. Той беше дълбок, неуловимо дрезгав, много познат, също като пукнатините на тавана над леглото й.

Въпреки че сърцето й се разтуптя до пръсване, Савана се вкамени. Беше с гръб към него. Не знаеше дали иска да се обърне. Гласът му беше така топъл, така богат и чуден. Ако останалото от него не беше така топло и богато и чудно, би умряла.

Тя се подготви за най-лошото. За част от секундата си представи, че той е с един инч по-нисък от нея, дванадесет инча по-широк, с очила и с напреднала плешивост.

Едва тогава се обърна.