Барбара Делински
Сърце на нощта (13)

13

Сузън се събуди късно сутринта в неделя с болки в главата. Що се отнася до тези състояния, можеше да бъде и по-лошо, но махмурлукът с придружаващото виене на свят представляваше грубо напомняне за партито, което беше дала на себе си самата предната вечер.

Твърдо решила да не предприема нищо по-сериозно от това да прекара деня във всекидневната с един вестник, тя успя да вземе душ, да си сложи бельо и да си върже косата зад едното ухо. След това се просна на дивана.

Минаха цели петнадесет минути, преди да осъзнае, че няма вестник. С известно усилие тя стана и отиде към вратата — само за да я отвори и да види, че там се намира Сам Крейг, застанал зад нея.

Не беше готова за Сам. След като бутна вратата, за да я затвори, тя се отправи обратно към всекидневната. Едва когато се разположи удобно върху дивана и много внимателно си подпря главата, разбра, че той я беше последвал.

Тя сложи ръка над очите си.

— Съжалявам, но не давам аудиенции толкова рано през деня.

Сам захвърли неделния „Журнал“ върху масичката за кафе. Той удари чашата с шум, който накара Сузън да подскочи, а след това да извика. Изведнъж всичко му стана ясно.

— Ах. Имаме махмурлук. Изглежда, е било истинско парти.

— Беше — пропя тя монотонно. — Много смях и забавления.

— И алкохол.

— Аха.

— Как се прибра?

— С колата. Как иначе бих могла да се прибера?

— Можеше някой да те е докарал. Може би човекът точно сега да се облича на горния етаж. Такъв вид нощ ли беше, Сузън?

Тя легна на едната си страна с гръб към него, но той просто седна на мястото, което тя неволно беше освободила за него. С една ръка на задната облегалка на дивана и другата върху страничната той я беше задържал в плен.

— Така ли беше?

Вълна от мъка заля Сузън. А след нея последваха думите:

— Не. Нямаше никакъв мъж. Нямаше парти. Пристигнах тук снощи в десет и пих съвсем сама — тя отправи гневен поглед към него над рамото си, след това бързо затвори очи като реакция срещу болката в главата си. — Доволен ли си сега?

— Не — обяви той спокойно. — Мисля, че бих предпочел да си била с други хора. Поне тогава можеше да кажеш, че те са ти пълнели чашата.

Тя сложи ръка над очите си.

— Не съм използвала чаша. Пих направо от бутилката.

— Защо?

— Защото нямах желание да пия от чаша.

— Защо пи?

— Защото исках.

— Хареса ли ти денят със Савана?

— Много.

— Но беше нещастна, когато се върна тук.

— Нещо не е наред с ягуара.

— Хайде, Сузън — той се опита да дръпне ръката й, но тя я задържа решително на мястото й. — Никой не се напива заради една кола.

— И това е причина като всяка друга.

— Само ако поискаш да игнорираш истинските причини.

Отмествайки ръката си от очите, колкото да може да го погледне, тя каза:

— Друг път, доктор Фройд, бих искала да чуя теорията ти — тя отново закри очите си с ръка. — Сега бих искала да има тишина.

Сам удовлетвори желанието й, като в продължение на няколко минути изучаваше извивката на ухото й, очертанието на челюстта й, склона на шията й. Въпреки че Сузън беше достатъчно висока и на формите й не липсваше закръгленост, все пак в нея имаше нещо много крехко, физически и емоционално. То страстно се стремеше към него. Караше го да изпитва състрадание и страст. Беше я видял в най-лошия й възможен вид и въпреки това тя не преставаше да му въздейства активно.

— Сам — се чу изпод ръката й, като този път гласът й беше сериозен, — много си мълчалив. Какво мислиш?

— Мисля, че и аз бих пил до забрава, ако бях затворен в този мавзолей.

— Мавзолей? Тази къща се оценява на милион и триста хиляди.

— Нека, който я оценява, да си я вземе. Тя е мавзолей — той се изправи и протегна ръка към нея, след което я издърпа и я изправи на крака.

Тя се опита да освободи ръцете си.

— Какво мислиш, че правиш?

— Измъквам те оттук — той я заведе в хола. — Тази къща не е за сама жена. Във всеки от проклетите й ъгли има призраци — той извади от гардероба коженото й палто.

Тя се отдръпна.

— Това е моята къща. Тук е спокойно — отправи му остър поглед, в който се съдържаше обвинение. — И не ми причинява неудобства.

Като загърна раменете й с палтото, Сам придърпа здраво реверите един към друг и я притисна гърбом към стената. Настани коляното си между краката й, но това, което я прикова неподвижно, беше натискът на бедрата му.

— Няма да бъда груб с теб, Сузън — каза той, гледайки я в лицето. — Не това имах предвид.

— Не съм в настроение за това — проплака тя тихо.

Той посрещна втренчения й поглед.

— Знам. Имаш гадно главоболие. Всичко от шията ти нагоре е като мъгла. Затова ще дойдеш с мен без никакви възражения.

Въпреки объркването й, някакво любопитство погъделичка Сузън.

— Къде?

— При мен. Когато пристигнем, ще можеш да лежиш колкото ти душа иска. Няма да те закачам.

Тя не знаеше дали идеята й харесва.

— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш без внимание?

— Не. Ще ти приготвя някаква закуска. След това ще те оставя да спиш — той я целуна по бузата и се отдръпна. — Ще решим какво искаш да направиш, когато се почувстваш по-добре.

В този момент тя почувства, че й липсва тежестта, с която я беше притискал допреди малко. Малко напук каза:

— В неделните дни винаги чета вестник.

— Много добре — той отиде до масичката за кафе и взе вестника, след това направи пауза. — Целият вестник ли те интересува или само светските новини?

Тя го погледна с омраза, а след това свали палтото от раменете си, но преди да го остави на мястото му в гардероба, той й препречи пътя.

— Какво правиш?

— Оставам тук. Боли ме глава и никак няма да ми мине от това, че съм с теб.

— Ще мине.

— Действаш ми на нервите.

— Това е добре, нали? Ако ти досаждах, и на двама ни щеше да е зле.

Той упорстваше. Но все пак съществуваше граница, особено по отношение на това, за което си мислеше.

— Разбира се, много добре знаеш, че е абсурдно, Сам, нали?

— Кое?

— Ние.

— Какво значи ние? Срещнахме се в хода на работата, а сега, когато не се чувстваш добре, аз ти подавам ръка.

— Има нещо повече от това.

— Имаш предвид това? — без всякакво предупреждение, той се втурна с главата напред и обсеби устата й. Устните му бяха твърди и агресивни и без съпротива подчиняваха нейните на волята си.

В началото Сузън имаше много против нахалната му самоувереност. Той винаги разполагаше, готов отговор за всичко и всичко подчиняваше на упоритата си воля.

Но сега тя не мислеше, че тази воля е толкова лошо нещо.

Когато той отпусна хватката си, тя беше останала без въздух.

— Да. Точно това.

— Да искаш още?

Тя не се беше възстановила напълно от първия път. Затова поклати глава. И това й причини болка.

— Хоп — каза Сам. Той обви палтото й около раменете, като този път почака тя да си мушне ръцете в ръкавите. След това, държейки неделния вестник, притиснат под мишницата, я отведе до входната врата.

Той караше спортна мазда, която, съдейки по вида й, беше на не повече от две години.

— Онази вечер, когато се движеше след Уил, не беше с тази кола.

— Не я използвам за работа.

— Имаш две коли?

При влизането си в главното платно, той я стрелна с поглед.

— Толкова ли е чудно?

— Да. Ти си ченге. Не мисля, че ченгетата печелят много пари.

— С малко повече извънредна работа ние, ченгетата, преживяваме не лошо. Начинът ми на живот не се отличава с разточителност. Имам заделени настрана пари за неща като коли.

— И орташки бараки на брега?

Той стрелна към нея още един поглед.

— Кой ти каза за това?

— Савана.

— Какво още ти каза?

— Не много.

През следващите няколко минути единствено моторът нарушаваше тишината. Когато познатите гледки от Нюпорт изчезнаха от погледа й, Сузън започна да изпитва нарастващо неприятно чувство. Тя познаваше Нюпорт. Сам Крейг и неговият свят й бяха чужди. Все пак за нея беше важно, че не се беше показала глупачка пред него.

Затваряйки очи, тя отпусна назад главата си.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Прекрасно.

— Боли ли те още глава?

— Ъхъ.

— Нали нямаш намерение да започнеш да повръщаш навсякъде из колата ми?

Тя го остави в неведение в продължение на една минута и накрая каза:

— Последния път, когато чух този въпрос, бях в Тестароса в колата на един, който можеше толкова лесно да поднови интериора на колата си, колкото ако си купи нова връзка. На него просто не му хареса кашата — тя се усмихна кисело. — Вие, мъжете, сте еднакви.

— За първи път чувам нещо толкова еротично.

Тя вдигна рамене.

— Нямам нищо против да се отбия от пътя, ако ти стане лошо.

— Няма ми нищо. И обикновено не ми прилошава. Този петък беше изключение.

— Носиш по-добре в събота, неделя и понеделник ли?

— По дяволите — промърмори тя и обърна глава към него с намерение да спори, но само премигна поради острата болка, която почувства в челото си. Като смени посоката, тя се отдалечи максимално от него, загърна се в палтото си и се опита с усилие на волята да отстрани болката.

През целия път до Провидънс нямаше никакви разговори. Тя си сложи слънчеви очила, но даже с тях продължаваше да стои със затворени очи срещу ярката дневна светлина. Когато Сам спря колата, тя разбра, че са стигнали целта на пътуването.

Не знаеше какво да очаква. Когато Савана беше споменала за къща на брега, тя си представи къщата на Дру Уайкър в Манхатън. Която представляваше ултрамодерна висока сграда от стъкло и стомана.

А къщата на Сам по нищо не й приличаше. По-скоро можеше да мине за градински апартамент, само на два етажа, където можеше да се види стъкло, но не и стомана. Това беше стилът Кейп Код с кедрови дъски, боядисани в сиво, и искрящо бял перваз. В комплекса се виждаха още няколко такива къщи.

— Нова ли е? — попита Сузън, докато Сам я водеше към предната врата.

— Чисто нова. Тук съм само от няколко месеца.

— Не й липсва чар.

Отваряйки вратата, след която се разкриваше малко фоайе, той я поведе направо към всекидневната. Когато видя покритите с декоративни тухлички стени, изобилното пространство от стъкло и мекото като възглавница канапе, от което можеше да се види реката, тя разбра, че и във вътрешността на къщата има чар — чар, ако и почти да нямаше мебели.

— Както казах — обясни Сам, когато забеляза, че тя се оглежда наоколо, — току-що съм се нанесъл. Нямах достатъчно време, за да подреждам нещата. А и даже не знам какво да подредя. Не съм декоратор — той пое палтото й и я покани с движение на ръката да седне на канапето. — Моля.

Това, което трогна Сузън, беше не толкова употребената от него дума, колкото изразът върху лицето му. Тя можеше да се закълне, че той не изпитваше никаква сигурност в себе си. Самоувереният Сам Крейг беше несигурен в себе си.

Това беше хубаво.

Настанявайки се удобно на канапето, тя свали обувките си и седна върху присвитите си крака. След малко наклони главата си към страничната облегалка на канапето. Зад нея Сам се занимаваше с нещо в кухнята, но в този момент тя не изпитваше никакво желание да види какво прави, а още по-малко да помоли за малка разходка. Главата й все още пулсираше от болка. Боляха я очите. Сънят беше най-лесното, най-благородно бягство.

Тя се събуди малко по-късно от аромата на прясно смляно кафе и цвърченето на бекон в тигана. Преди да успее да спусне краката си върху пода и да се изправи, Сам вече подреждаше чинии с храна върху малкото килимче между канапето и високия стъклен прозорец, който гледаше към реката.

Без да каже нищо, той се върна в кухнята, откъдето донесе кана с портокалов сок и поднос с чинии, сребърни прибори и чаши. След като подреди всичко и остана доволен, той седна на петите си.

— Закуската е сервирана.

Сузън продължаваше да се чувства гроги.

— Колко е часът?

Той погледна малкия си черен часовник, който се различаваше от часовника, който носеше, когато беше на работа, също както карираната риза, която носеше сега, се различаваше от старата избеляла тениска. Все пак той не изглеждаше конвенционален — ръкавите му бяха навити над лактите, а ризата висеше над панталоните, които, макар и чисти, бяха скъсани на коленете. Но беше очевидно, че се е погрижил да изглежда добре и колкото и да й се въртеше главата, тя забеляза това.

— Почти два и половина — й каза.

Тя повдигна брадичката си като знак, че е разбрала, и установи с облекчение, че болката в главата й се беше успокоила.

— Това трябва да е късна закуска, която замества обяда.

— Не е ли малко късно и за това?

— Не — каза тя и пое предложената й чиния, отрупана с лакомства. — Денят е неделя. Всички решения са добри.

— Разкажи ми за съботата.

— Първо кафето.

Той й наля една чаша. Тя внимателно остави чинията до себе си на канапето, взе чашата и я задържа между ръцете си. След това отпи бавно, като се опиваше от силата на кафето. Когато кофеинът навлезе в кръвта й, чувството на зашеметеност започна да отслабва.

Седнал с кръстосани крака на пода, Сам ту си хапваше, ту я наблюдаваше. Почти не можеше да повярва, че тя е в неговия дом и че е дошла, без да изтърси някоя заядлива забележка. Той обожаваше това място, но тя очевидно беше свикнала с нещо по-голямо и по-изпипано. Не му трябваше нищо подобно.

Въпреки всичко, присъствието на Сузън караше обстановката да изглежда по-аристократическа.

— Събота — подсказа й той уплашен да не би мислите му да го отведат далече и да забрави. — Как мина?

— Прекрасно — тя си взе едно парче от сладкиша със стафиди.

— Какво прави?

— Пазарувах. Обядвах. Посетих изложбата на холандски пейзажисти в музея. После пазарувах още.

— Купи ли нещо?

Погледът й му отговори достатъчно добре — и беше много хубав, както му се стори. Той се ухили.

— Кажи ми.

— Ръчна чанта, два чифта обувки, една много сладка копринена рокля за пролетта и още нещо, което беше черно, интимно и секси.

— Не спирай дотук.

— Това е всичко, което купих.

— Какво беше това още нещо?

Тя отново отхапа от сладкиша и вдигна рамене.

— Копринени чорапи, колан с жартиери, нали разбираш, Сам, лични неща.

Той си представяше всичко повече от добре.

— Кога носиш такива неща?

— Винаги.

— Сериозно ли го казваш? — попита той. Гласът му прозвуча странно, но нямаше нищо странно в издутината в панталоните му. Напоследък му се случваше да бъде силно възбуден.

— Разбира се, че го казвам сериозно. Приятно ми да се чувствам женствена.

Сам се изкашля.

— А Савана? Тя също ли купува копринени чорапи и колани?

Сузън го погледна с укор.

— Какво общо има Савана с това?

Бурната й реакция го сепна.

— Не много. Просто попитах.

— Мислех, че между теб и Савана няма нищо.

— И няма.

— Тогава защо искаш да знаеш дали тя си купува секси бельо?

— Това беше само едно хрумване. Невинен разговор.

— Но защо имаш подобни хрумвания във връзка със Савана?

— Нямам. Искам да кажа, това беше само нещо като продължение на това, което ти казваше. Ти и Савана сте пазарували заедно. Купила си нещо секси. Стана ми интересно дали и тя е купила.

— Има ли значение?

— Разбира се, не! — той отправи безпомощен поглед към небето. — Боже мой, Сузън, ти правиш от нищо нещо. Все ми е едно какво носи Савана под дрехите си, но това беше първото нещо, което ми дойде наум. Ако искаш да продължиш да говориш за това, какво носиш, за да се чувстваш секси, много добре. Ако ти скоча, преди да си се справила с яйцата, грешката няма да е моя.

Сузън го наблюдаваше мълчаливо. След това тя каза:

— Искаш ли ме?

— Да не би да си сляпа, глуха и няма?

Очите й заискриха и тя се изправи толкова бързо, че чинията й подскочи на съседната възглавничка.

— Не, не съм сляпа, глуха и няма — ръцете й висяха отпуснати, беше свила юмруци. — Никога, никога не си мисли за мен по този начин. Може да не съм блестяща, като сестра си Савана, но не съм глупава — тя прекоси разгневена стаята и спря рязко до прозореца, където скръсти ръце пред гърдите си и продължи да вдига пара.

Сам бързо отиде до нея. Гласът му беше малко грапав, но нежен.

— Боже мой, Сузън, не исках да те засегна. Просто такъв е изразът. Само се пошегувах. Ти ме попита дали те искам — имаш ли някаква представа какво става с мен, когато те гледам? — той притегли ръката й, погали и разтвори пръстите й и след това притисна дланта й към издутината в панталоните си. Беше истинско мъчение. — Ето колко много те искам — той придвижи ръката й, за да покаже степента на ерекцията си. — Теб. Никой друг, Сузън. Само теб.

Гневът на Сузън беше отминал с появата на нежност в гласа му и с възбудата под ръката й тя самата бързо се възбуди. Неспособна да устои на изкушението, започна да го докосва по собствена инициатива, измервайки дължината му, изследвайки формата и пълнотата му. Той се притисна срещу ръката й и за момент тя се почувства привлечена от мисълта да разкопчее панталоните му и да опипа голата му плът. Но не беше готова за сериозно действие. Затова само плъзна двете си ръце под ризата му и нагоре към гърдите му.

Той я целуна силно и продължително. В края на целувката двамата бяха забравили да дишат. Все пак тя се отдръпна.

— Аз не съм толкова леснодостъпна — обяви тя и се върна на канапето.

— Сузън… — предупреди я той, все още болезнено възбуден.

— Ела да си изядеш закуската, Сам.

— Закусих в пет тази сутрин.

— Пет. Какво си правил в пет? — тя пое една добра хапка от бърканите яйца.

— Върнах се от работа.

— Работил си цяла нощ?

— Точно така.

— И затова — каза тя, сочейки го с вилицата си, — ти и аз никога няма да се разберем. Бях глупава, че се напих снощи, като те чаках да нахлуеш в къщата ми. Аз имам известни потребности. Един мъж не може да ги задоволи, ако вечно отсъства.

Сам не се беше помръднал от мястото си.

— Сега присъствам. Около това е целият спор. Идваш тук и аз задоволявам потребностите ти много добре.

Тя притисна бодовете на вилицата към устните си и погледна към тавана.

— Нека парафразирам великия Конуей Туити — нуждая се от мъж с бавна ръка — тя насочи вилицата към чинията му. — Яж, Сам. После ще видим какво представляваш като бавна ръка.

С измъчен стон Сам направи кръгом, провеси глава и сложи ръка на врата си.

— Ти си вещица.

— Ммм, Възхитителен бекон. Моя винаги го изгарям.

— Защо си толкова жестока?

— Мисля, че имам още малко махмурлук.

Със стиснати устни той се обърна.

— Глупости. Харесва ти да ме измъчваш. Това ти дава чувство за власт.

Тя вдигна рамене. Нямаше защо да го отрича. Сам се върна на килимчето, наля си чаша сок и го изпи наведнъж. После остави чашата.

— И така, значи си имала хубаво прекарване вчера. Радвам се.

Мислите на Сузън се върнаха към предишния ден.

— Беше хубаво — след още една минута тя добави: — Интересно. Савана беше в истински добро настроение.

— Нима обикновено не е така с нея? — попита той и вдигна едната си ръка. — Слушай, ти беше тази, която отвори дума за Савана, не аз. Ако не искаш да говорим за нея, прекрасно, но не казвай разни неща и след това да очакваш, че аз ще бъда нещо като мумия и ще гледам право пред себе си. Не е в моя стил.

Тя го разбра: Разбра и това, че искаше да чуе мнението му.

— Съгласна съм да говорим за Савана и ако трябва да отговоря на въпроса ти, да, тя обикновено е в добро настроение, но вчера положението беше по-различно. Не мога да се ориентирам напълно. Отбихме се в болницата, за да видим Мегън преди заминаването си и аз знам, че това й тежеше донякъде. След това тя проведе телефонен разговор от болницата и лицето й видимо светна. Мисля, че си има някого, когото крие от мен и си мълчи за това.

— Не съм аз — заяви тържествено Сам и този път вдигна и двете си ръце. — Не съм аз. Кълна се.

Тя му повярва.

— Да се досещаш кой може да е?

Сам вдигна рамене.

— Савана всеки ден влиза в контакт с много хора. Би могъл да бъде всеки. Не я ли попита?

— Разбира се, че я попитах. Каза ми, че е говорила с агент на ФБР, който е натоварен със случая на Мегън. Там случило ли се е нещо?

— Нищо, за което да знам, а бих искал да знам. Изглеждаше щастлива, докато разговаряше с него. Може да е бил той. Когато я попитах, тя се засмя и отрече, но по-късно, когато пазарувахме, тя купи най-невероятното боди — тя повдигна едната си вежда.

— Не искам да говоря за вкуса на Савана, но обикновено тя е по-умерена, когато става дума за бельо. Може да е нещо лъскаво, даже дантелено, но положително по-умерено от това боди.

Сам се ухили.

— Бодито беше много пикантно.

Ентусиазмът му не се понрави на Сузън.

— Защо това ти доставя такова голямо удоволствие?

Той стана сериозен.

— Защо толкова бързаш да вадиш заключения? Не се интересувам от Савана — той обхвана с ръка предната част на панталоните си. — Тук няма нищо. Съвсем меко е.

Сузън насочи поглед към мястото, което беше докоснала.

— Не бих казала, че няма нищо — каза тя. Продължи да гледа и да чака около минута и след това добави: — Или че това, което е там, е съвсем меко.

Проскърцвайки със зъби, Сам попита ядосано:

— Искаш ли го сега?

Тя поклати глава.

— Тогава по-спокойно, скъпа. Ако ме предизвикаш ще го получиш, все едно дали искаш, или не.

Заплахата му я развълнува. Тя предположи, че това има нещо общо с факта, че тя му има доверие. Знаеше, че никога не беше й причинил болка. И подозираше, че когато и да се приближи до нея, ще я намери готова и чакаща.

— Съжалявам — избъбри тя.

Той погледна към стената с ядосан вид, след това наведе глава и я поклати бавно. Когато отново вдигна лицето си към нея, върху него беше изписана особена усмивка.

— Ти си невероятна. Знаеш ли го?

— Невероятно добра или лоша?

— Това ще покаже само времето — той пое дълбоко дъх. — Много добре. Все още не сме си изяснили защо снощи си отиде вкъщи и се напи.

— Не знаех, че се намираме тук, за да изясняваме това.

— Косвено сме. Така. Защо си отиде вкъщи и се напи?

— Това косвено ли е? — когато той я погледна много сериозно, тя каза: — Казах ти. Чаках те да влезеш, а ти не дойде.

— Ти каза и че подозираш, че Савана си има нов човек. Това безпокои ли те?

— Разбира се, че не.

— Сигурна ли си?

— Сигурна, сигурна съм. Освен това може и да си измислям. Савана няма време за такава връзка. Тя има кариера.

— Много жени имат и мъже, и кариери.

— Но могат ли и с двете да се справят добре? — попита Сузън с многозначителен тон. — Струва ми се, че всеки път, когато се обърна, попадам на още някоя статия за дереджето на свръхжената. Или я разяжда чувството за вина, че лишава семейството си от нещо, или е ядосана от това, че мъжът й не поема своя дял, или че е много уморена, за да може да се чука. Човек има само една глава. Тя може да носи само една шапка.

Сам сложи в устата си един резен от бекона и заговори, като си въртеше езика около него.

— Много интересна мисъл.

— Вярна.

— От друга страна — сега той беше се справил с бекона и говореше по-ясно, — ако искаш да кажеш, че тя може да носи само една шапка наведнъж, тази мисъл придобива ново значение. Мъжете трябва да си сменят шапките. Аз не мога да нося полицейската си шапка двадесет и четири часа в денонощието.

Като наблюдаваше самодоволната му физиономия, Сузън придобиваше натрапчивото чувство, че ще загуби спора, ако го продължеше. Затова тя реши, че едно малко отклонение е много уместно, особено след като той беше засегнал една много интересна тема.

— Не мога да си те представя, с каквато и да е шапка — каза тя и му поднесе чашата си, за да я напълни. — Защо носиш толкова дълга коса?

Той наля кафето.

— Така ми харесва.

— Но нали късата коса изисква по-малко грижи?

Той вдигна рамене.

— Моята коса не ми създава грижи. Една хавлия и това е всичко.

— Мисля, че шефовете ти биха предпочели нещо по-традиционно.

— Не. Аз не приличам на ченге. Така е по-удобно за работа под прикритие.

— Много ли печелиш от това?

— Печеля колкото мога. Работата е интересна.

— И опасна.

— Понякога да, понякога не. Какво не е наред с колата ти?

Сузън не можеше да разбере какво общо имаше колата й с този разговор и погледът, който му отправи, беше красноречив в това отношение.

— Ти каза, че нещо не е наред с нея — обясни той търпеливо, — а аз познавам точно човека, който може да я поправи. Името му е Мати Ставанович. Той има най-ловките пръсти на изток от Мисисипи.

— А той дали е оторизиран монтьор за ягуар? — попита тя дяволито.

Сам се засмя.

— Какво има толкова смешно? Това е напълно законен въпрос.

— Засмях се, заради начина, по който го каза. Има случаи, когато, забравяш коя си и откъде си и казваш неща, които съвсем не са за пред хора. А има случаи, когато възпитанието ти взема връх. Сега беше точно така. Ти прозвуча като една много на място, много богата нюпортска матрона.

Сузън не можеше да разбере дали се шегува с нея или не.

— Няма нищо не наред с възпитанието. Може би ако то не ти липсваше толкова много, животът ти щеше да се уреди по-добре.

— Съществуват много видове възпитание, госпожице Сузън. Аз съм получил възпитание просто малко по-различно от твоето.

— О? — предизвика го тя. — Разкажи ми за твоето възпитание.

За нейна изненада той направи точно това.

— Израснах в западна Пенсилвания в дом, който беше не по-малко католически от Ватикана. Родителите ми бяха набожни. Те вярваха, че има известни начини да се живее и известни начини да се мисли и ме учеха на всички тези начини, а след това ме накараха да живея и дишам по техните правила до деня, в който завърших гимназия — той направи пауза. — Ще наречеш ли това възпитание?

За момент Сузън широко отвори очи.

— Струва, ми се, че да. Но какво се случи, когато завърши гимназия?

— Напуснах дома си.

— Напусна? Просто се махна?

— Отидох в колеж, всъщност, но никога повече не се върнах у нас. Спечелих стипендия и взех малък заем от един вуйчо, но иначе се справях сам. Родителите ми не искаха да имат нищо общо с мен.

Сузън не разбираше.

— Но защо? Какво ужасно си направил?

— Бях единственият им син. Очакваше се от мен да стана свещеник.

— О, Боже!

— Когато им казах, че не това ми трябва в живота — той замахна, като че ли си отсичаше главата, — ето така. Все едно, че бях мъртъв.

Сузън беше изумена.

— Как могат религиозни хора да постъпват така?

— Повечето не могат. Някои, като моите родители, са фанатици. Техните убеждения ги изолират от света. В името на тези убеждения те правят много грехове.

Въпреки че седеше и говореше много тихо, лицето му не беше спокойно. Дълбоко в себе си той чувстваше болка. А може би гняв. Сузън съзнаваше, че на негово място тя също щеше да изпитва гняв. Замисли се за това как ли изглеждат вечерите в Деня на благодарността в дома на това семейство.

— Какво е положението, когато ги виждаш сега?

— Не ги виждам. Казах ти. В техните очи аз съм мъртъв.

— Все още?

— Все още.

Гласът му беше толкова твърд, толкова решителен. Сузън се опита да измисли нещо, което да разведри атмосферата.

— Каза, че си бил единствен син. Имаш ли сестри?

— Една. Но е тяхна дъщеря. Тя също не иска да ме види.

— Не иска да те види? Тя е възрастна и все пак се подчинява на това безумие?

Сам си беше задавал същите въпроси стотици пъти.

— Предполагам, че се страхува от татко. Виждала е на какво е способен. Тя не иска да бъде отлъчена и в някои отношения съм склонен да я оправдая. Три години е по-малка от мен. Когато всичко това се случи за първи път, тя нямаше как да се опълчи срещу волята на татко.

— Сега обаче е много по-голяма. И трябва да разполага със собствени възможности. Би могла да те потърси по телефона, да ти предложи среща някъде.

— Не е точно така. Тя се омъжи за човек от нашия край. От това, което научавам, той е от същия калъп като татко. Те не разполагат с много пари и имат едно момиченце. Тя е толкова лишена от време, колкото и от пари.

— Момиченце? — това правеше нещата още по-лоши. — Имаш племенница, която не си виждал?

Сам очевидно не харесваше направлението, което поемаше разговорът.

— Да, имам племенница, която не съм виждал и това боли. Опитвах се да й пращам подаръци, но те всички се връщаха неотворени. Тя е на пет години и вече не е бебе и чудесно си живее без мен — той вдигна каната с портокалов сок.

Сузън отклони предложението. Отново я заизмъчва мисълта, че може да изживее живота си напълно сама.

— Трябва да имаш и други роднини. Какво можеш да кажеш за вуйчото, който ти дал пари, когато си започнал колеж?

— Той умря преди четири години, а от останалите никой не заслужава да бъде търсен. Недей да изглеждаш толкова поразена, Сузън. Аз имам много приятели. И обичам работата си.

Но Сузън правеше опити да си представи как изглежда това, да се откъснеш или да бъдеш откъснат от собствения си корен. Самата мисъл я накара да потрепери. Докато баща й съвсем не беше внимателен към нея, тя имаше лели, вуйчовци и братовчеди. Имаше и Савана. Много пъти през живота си се беше отнасяла несериозно към това, но в този момент то й вдъхваше увереност.

— Великденските празници наближават — каза тя изведнъж. — Можем да ги празнуваме заедно.

Сам се изправи на крака.

— Цялата прелест на моята работа — каза той с усмивка, — е, че често съм на работа на Коледа, Великден и Четвърти юли — той протегна ръка. — Искаш ли да се поразходим? Много е приятно и спокойно на кея.

Без да мисли много, Сузън сложи ръката си в неговата. Малко по-късно седяха един до друг в края на един малък дървен пристан. Сузън беше завита в коженото си палто, Сам в късото си вълнено палто. Известно време те не говореха нищо, а само се вслушваха в шума на реката. Сам беше прав. Мястото беше спокойно.

Но Сузън не преставаше да мисли върху казаното от него. Поглеждайки го над яката си, тя попита:

— Наистина ли обичаш работата си?

— Да, наистина. От това не следва, че искам да се занимавам с нея цял живот. Има и други неща, които ме интересуват.

— Като?

— Правото. Бих искал да имам професията на сестра ти.

— Тогава запиши се в правно училище.

Той захвърли една треска срещу вятъра.

— Някой ден ще го направя.

— Защо не сега?

— Защото не съм готов.

— Ако се отнася до пари…

— Не е. Просто не съм готов. Кой знае? Може би никога няма да съм.

Сузън го гледаше с широко отворени очи.

— Как можеш да не си готов за нещо, което ще подобри живота ти?

— Не знам дали ще подобри живота ми.

— Разбира се, че ще го подобри. Ще бъдеш адвокат. Ще имаш професия. Ще печелиш двойно повече пари, отколкото сега и ще имаш възможности да печелиш даже още повече.

— Парите не са всичко.

— Но е сигурно, че са почти всичко.

Той я погледна в очите.

— Ти имаш много пари. Не виждам да си особено щастлива.

— Съм.

Той й отговори с поглед, който изразяваше решително несъгласие.

— Добре — отстъпи тя, — случило се е така, че не всичко е било както трябва. Но всичко ще отмине.

— Само при условие, че направиш така, че да отмине, Сузън. Ако се опиташ да затвориш нещастието в бутилка, само ще влошиш нещата. Трябва да откриеш какво не е наред в живота ти и да предприемеш нещо, за да го оправиш. Толкова ли ти липсва Дърк?

— Въобще не ми липсва. Не е имало такова нещо, откакто той замина.

— Тогава си самотна.

— Не съм самотна. Имам много приятели, които са готови по всяко време да ми подадат ръка. Снощи можех да изляза, ако не бях направила грешката да реша да те чакам да дойдеш — тя се изправи на крака. — Това беше голяма, много голяма грешка — тя тръгна назад към къщата на Сам.

Той я настигна само след миг и изравни крачките си с нейните.

— Защо си чакала? Помолих те да излезем, но ти ми отказа. Забрави това, че ме бяха извикали на работа. Наистина ли помисли, че имам толкова малко гордост, че да поема риска да бъда отблъснат два пъти в един и същ ден?

— Помислих, че ме искаш — заяви тя с вирната глава. — Мисля, че съм сгрешила.

— Наистина те искам.

— Начинът, по който го показваш, ми изглежда странен.

Сам се спря, сграбчи голяма маса от косата си и извика високо в израз на отчаяние. В следващия миг той държеше здраво ръката на Сузън и се носеше напред, като я дърпаше след себе си. Тя се опита да се откопчи, но все едно, че беше закачена към него с белезници. Той не я пусна, нито намали скоростта, докато не се изкачи по стъпалата на малката площадка до кухнята и не влезе вътре. После я затисна в един ъгъл на не повече от крачка до стената. След като тежината на тялото му я лиши от подвижност, той обхвана лицето й с двете си ръце и я целуна с онова безумно желание, за което преди време, съдейки по укорите й, тя му отричаше.

— Неведнъж — каза той пресипнало близо до лицето й — си ме подтиквала към това. Неведнъж.

Тя се опита да възрази, но той не й позволяваше. Устата му господстваше над нейната, като превръщаше всеки звук, който тя се опитваше да издаде, в нещо малко различно от стенание.

Като контролираше движенията на главата й с целувката си, той даде пълна свобода на ръцете си. Те се плъзнаха надолу по шията й, задържаха се около и над гърдите й и продължиха пътя си надолу. При всяко докосване тя изгаряше във все по-силен пламък. Опита се да го спре, да го отклони, да си възвърне частица от контрола, който беше напълно загубила, но той беше неумолим в порива си. Преди тя да успее да заеме по-удобна поза, ръцете му бяха в пликчетата й.

Тя изви главата си за глътка въздух.

— Сам!

— Късно е! — хвана брадичката й с едната си ръка и отново обсеби устните й в същото време, когато пръстите му се добраха до мястото между краката й, което вече беше навлажнено от желание.

Тя простена отново, когато погалването му проникна по-дълбоко. Всичко ставаше толкова бързо. Измъчваше я грозният страх, че той може да свърши, преди тя да успее да му се наслади.

— Почакай — каза тя с върховно усилие да поеме дъх, — дай ми една минута.

— Късно е — повтори той и към ехото от думите му се прибави звукът от ципа на панталоните му.

Тя се опита да го хване за китките, но той беше много силен. Действаше неравномерно, докато постепенно се освобождаваше от слиповете си и едновременно с това избутваше пликчетата й под коленете. Когато се появи опасност същите тези колене да не издържат, тя се вкопчи в раменете му. В следващия миг ръцете му бяха обхванали бедрата й, като разтваряха краката й и я повдигаха.

— Сам — прошепна тя обезумяла.

Гърбът й удари стената със силата на неговия тласък. Той беше вътре. Изпълваше я до последна възможност, а тя се бореше отчаяно за повече въздух.

Сам простена тихо. Очите му бяха затворени, лицето му заровено в косата й.

— Сузън — прошепна той дрезгаво. — Господи… — последваха още два тласъка…

Със сподавен вик Сузън изригна в мощен оргазъм.

Тя не беше още напълно излязла от състоянието си, когато след още два тласъка свърши и той. Цялото му тяло се вдърви. Въздухът в белите му дробове остана, където си беше. След малко той излезе навън бавно и на части и с тих шум.

Дълго време двамата останаха напълно неподвижни. Никой не проговори. Те само дишаха и се възстановяваха и се опитваха да измислят начини да повторят току-що преживяното.

Сузън никога преди това не беше достигала до задоволителен финал. Тя се мъчеше да разбере дали причината не беше в това, че Сам е нещо ново, или фактът, че той беше много по-различен от другите мъже преди него, или това, че я беше превзел с известен елемент на насилие и много стръв. Имаше едно нещо, което не можеше да му отрече. Той не говореше глупости.

С чело, опряно върху рамото му, тя се усмихна.

Той го почувства.

— Какво?

— Савана мислеше, че ти принадлежиш към този тип мъже, които държат на уединението и удобствата на леглото — с развеселено лице тя отправи поглед към вратата, само на сантиметри от ръката й. — Мисля, че греши — все още усмихната, тя отдръпна главата си назад и улови погледа му. — Това е много за една бавна ръка.

Под запотеното чело очите на Сам искряха.

— Трябва ти бавна ръка? Ще ти я дам — той я хвана здраво и тръгна през кухнята към стълбището.

— Ще се спънеш, Сам.

— Няма.

— Гащите ти са около коленете.

— И твоите.

— Моите са по-надолу и не аз се опитвам да вървя.

— Мога да се справя.

— На стълбите?

— И още как.

Той се препъна още на първото стъпало, изруга и най-накрая успя да я подпре права на третото стъпало. Като подскачаше от единия си крак върху другия, той се освободи от обувките си, панталоните и слиповете, след това захвърли палтото си и изхлузи ризата над главата си, без да обръща внимание на копчетата.

Хипнотизирана от гледката, която той представляваше гол, Сузън не беше в състояние да проговори, когато той се залови с нейните дрехи. Захвърли надалеч коженото й палто със същото безгрижие, с което беше захвърлил и своето, а тя не издаде даже звук. Щеше да протестира, когато й измъкваше нагоре блузата, но само защото през този кратък период от време не можеше да го вижда. Когато блузата я нямаше вече, той разкопча сутиена й и го свали. След това, навеждайки главата си, той се залови да поглъща лакомо гърдите й.

На стълбите те се чукаха за втори път. Докато сега скоростта не беше толкова висока, колкото първия път, все пак до желаното от Сузън бавно вкусване от насладата бяха далеч.

Това се случи третия път, върху масивното легло, което беше единствената мебел в спалнята на Сам. И когато се бяха изчерпали, Сузън се намираше в такова състояние на божествено изтощение, че не би могла да вдигне една чаша до устните си, ако се опиташе.