Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love Me Again, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Магдалена Ташева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 54 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011)
- Разпознаване и корекция
- Varnam (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Ан Меджър. Възкресена любов
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994
Редактор: Ани Димитрова
ISBN: 954–11–0165–8
История
- — Добавяне
Десета глава
Показалецът й чертаеше нови и нови кръгове по ръба на чаената чаша. Сигурно беше вече седмата, която изстиваше с недопития чай. Не можеше да откъсне очи от спокойните благородни черти на съпруга си. Защо ли Патриша все още разговаряше с него? Защо не го оставеше на мира?
— Разбира се, че зная какво искам, Патриша. Искам утре сутринта да я няма в дома ми.
— Но това е абсурдно, мили Рос! — леля й никога не чуваше това, което не е приятно за слуха й. Тя си наля дванайсетата чаша чай. — Вие двамата сте създадени един за друг. От моя гледна точка вашият случай е прост и напълно поправим.
— Не давам пет пари за твоята гледна точка, както и за мнението ти въобще! И ти като Маделин смяташ за свой дълг да си пъхаш носа в личния ми живот!
— Прекаляваш! — възмутена от сравнението, Патриша недоволно изсумтя. — Маделин иска края на вашия брак, а аз — тъкмо обратното!
— За първи път, откакто познавам сестра ти, двамата сме на едно мнение.
— Не си искрен. Казваш го заради накърнената си гордост. Мъжкото ти самочувствие е било наранено, защото вчера Даяна те е отблъснала така, както когато почина Тами. Това обаче не е причина за раздяла и развод.
— Не разбираш ли — подхвана изморено той, — че ми е нужна жена, която да бъде до мене в тежките моменти и да ме подкрепя? Не ми трябва съпруга, която при първата трудност се обръща срещу мен и ме сочи с пръст, точно когато най-много се нуждая от близък човек!
— Прав си — сговорчиво забеляза Патриша.
— Чудесно. Радвам се, че постигнахме съгласие.
— Не съм казала такова нещо. Искам да ви видя заедно.
— Продължавай да мечтаеш, а аз междувременно ще отида да поспя. Преживях кошмарна нощ — той тръгна към вратата.
— Има нещо, което и двамата с Даяна не знаете. Трябваше да ви го кажа преди години, за да разберете по-добре отношенията си, ала се боях от Маделин.
— Няма смисъл, лельо — тихо вметна Даяна. — Остави го. Той е твърдоглав. Никога не променя решенията си.
Рос се извърна към нея с блеснал от гняв поглед.
— Такъв съм, дявол да го вземе! Хайде, казвай, каквото си си наумила — обърна се той към Патриша.
— Има много сериозна причина, която обяснява защо Даяна те е отблъснала и двата пъти при инцидентите с децата. Причината е, че самата тя е осиновено дете. Беше на две години, когато я заведох в дома на сестра си. Бях обещала на Маделин да пазя тайната до гроб, но не мога да мълча повече. Няма да позволя тази тайна да разруши живота на трима души.
— Осиновена… — прошепна Даяна. Хиляди неясни въпроси, които я бяха измъчвали цял живот, изведнъж намериха своя отговор.
Коя бе тя всъщност? Вече знаеше защо цял живот се беше мъчила да получи похвалата на майка си, защо постоянно се стремеше да стане съвършена и страдаше, когато не успяваше да го постигне. Разбра защо толкова чужд и студен й се струваше бащиният дом, защо в него се бе чувствала като гостенка. В този момент осъзна и защо толкова силно поиска да осинови Адам още щом се ожениха с Рос, защо толкова много искаше да се чувства обичана и закриляна…
Спомни си как Маделин се насилваше, за да я прегърне или целуне… Чувство на огромно облекчение изми като порой всичко, което я бе потискало цял живот.
— Каква връзка има това с нашите отношения? — измърмори Рос и погледна смутено жена си.
— Връзката е в трагедията, която остави Даяна без родители — започна бавно Патриша. — Един ден семейството отишло на къмпинг в Колорадо. През нощта се разразила буря. Някакво изсъхнало дърво паднало върху палатката и убило на място родителите й. След едно денонощие спасителният отряд намерил в гората двегодишната Даяна, разплакана и измръзнала. Била е сама цялата нощ и следващия ден. Очевидно бе, че се е събудила от бурята и е излязла от палатката малко преди стволът да падне върху нея. Детето беше в шок, когато го доведоха при мен. В детското съзнание е останала представата, че тя е виновна за бурята и загубата на мама и татко, защото е излязла навън. На своя бебешки език тя все повтаряше: „Даяна виновна! Даяна виновна!“
— Какъв ужас! — промълви Рос.
Той застана зад стола на жена си и погали с поглед черните й, разпилени по раменете, коси.
— В подобни случаи можем само да предполагаме какво точно е станало, но ми се струва, че Даяна е заключила дълбоко в подсъзнанието си страха от бурята в гората. Този страх изплува в деня, когато Тами почина. Тя не е могла да знае какво е станало с нея преди години на съзнателно ниво, ала не е могла и напълно да забрави преживяния в детството ужас. Не зная дали ме разбираш… Тя е имала усещането, че някога вече е преживяла това събитие. Оттук идва и постоянният й страх, и чувството за вина. Едно нещо не мога да разбера — защо Маделин не ви разказа всичко това още след смъртта на Тами?
— Никога не съм споделяла с майка какво преживях тогава. Собствените ми чувства изглеждаха необясними и за мен самата. Пък и майка не е най-търпеливият слушател…
— По онова време бях на обща практика. Една от моите пациентки се оказа жената, която се грижеше за теб след нещастието — продължи разказа си Патриша. — Беше многодетна майка, която имаше някаква далечна роднинска връзка с твоите истински родители. Казваше, че не ще може да се грижи за още едно дете. По това време лекарите бяха казали на Маделин, че не може да има деца. Тя беше съкрушена. За останалото можете да се сетите сами — довърши лелята и се обърна към Рос: — Според мен причината да те обвини за смъртта на Тами е в това, че самата тя е имала нужда да снеме от себе си някакво чувство за вина. Може би сега вече разбираш защо така трепери над Адам и защо постоянно се страхува от нещо.
— Мога… — отвърна тихо Рос.
Патриша погледна първо него, после племенницата си и на лицето й се изписа щастлива усмивка.
— Е, време е да си тръгвам. Ролята на брачен съветник не е от най-лесните, а и Маделин ме чака. Сигурно ще ме изхвърли, като разбере, че съм изплюла камъчето.
— Надявам се, че с майка ще намерим нов път една към друга — отвърна Даяна и погледна с благодарност леля си. — Кажи й, че я обичам и, че тя е моята истинска и единствена майка… — обърна се към Рос.
Не искаше да премисля живота си тъкмо сега, когато той стоеше до нея.
Патриша запали мотора на колата и махна през прозореца за довиждане.
— Дали все пак да не те задържа, а? — Рос я прегърна със смях и започна да целува ухото й. — Стига да приемеш такъв арогантен глупак като мен. Виновен съм, Даяна.
— Наистина ставаш глупав, когато говориш така — измърка колебливо тя.
Той я притисна още по-силно и това й напомни колко безнадеждно загубен бе за нея само преди няколко минути.
— Мислех, че съм те загубила завинаги — изхлипа тя.
— Истината е, че не мога да живея и ден без теб — започна да я целува бавно и страстно, докато усети отзива на тялото й. — Обичам те, Даяна! Никога повече не ме изоставяй!
— Въпреки всички мои грешки и недостатъци?
— Да — щастлива усмивка озари лицето му. — И двамата имаме доста недостатъци. Някои от твоите обаче смятам да поправя. Ще те науча да шофираш, дори ако трябва да посветя на това остатъка от живота си.
— Щом стане дума за коли, се превръщаш в огромен страхлив лъв. Мога да шофирам — отвърна троснато тя.
— Можеш колкото Адам, когато се качи на картинг. Готов съм даже да живея в града, щом те е страх от гората. Не искам да се страхуваш от нищо.
— Сега вече зная, че ме обичаш — въздъхна щастливо тя.
— Винаги съм те обичал!
— Вече не се страхувам от тази гора. Тук е моят дом. Не искам да живея на друго място!
— И аз не искам, щом си тук. Добре дошла у дома, любима!
— Няма да можем да живеем без спорове и препирни. Твърде различни сме един от друг. Винаги ще има проблеми и…
— Да, но все някак ще ги решаваме — прекъсна я той.
— Рос, има нещо, което…
— Какво, обич моя?
— Коя е Линда?
— Ревнуваш ли? — засмя се той, но Даяна кимна със съвсем сериозно изражение. — Е, сега е твой ред да се поизмъчиш. Помниш ли как ме побърка с онзи твой мултимилионер?
— Ти не отговори на въпроса ми — прошепна в очакване тя.
— Линда е моя добра приятелка.
— И нищо повече?
— Би трябвало да ме познаваш по-добре — отвърна той, все още развеселен от съмненията й. — Обичам само една жена и това си ти!
Тя се вгледа в очите му и прочете истината. Той я целуна по челото и най-неочаквано я вдигна на ръце.
— Рос, къде ме носиш?
— Към спалнята.
— Нагоре по стълбите?
— Разбира се. Също както в „Отнесени от вихъра“. И знаеш ли какво съм решил да направя в най-скоро време?
— О, Рос! — обви ръце около шията му. — Какво е то?
— Да направя легло-люлка като онова, която имаш в Хюстън. В него прекарах най-приятната нощ през живота си. Впрочем ти много добре го знаеш, нали? — засмя се той.
— Така беше замислено. Още тогава исках да се върна при теб, Рос. Копнеех единствено да ме обикнеш отново.
— И както винаги постигна своето, разглезено момиче! Смятам обаче и в бъдеще да те глезя така.
— И аз теб. Ще поръчам такова легло-люлка за рождения ти ден.
Той спря за миг на площадката и я прегърна още по-силно.
— Може би ще се наложи да вдигнем покрива малко по-високо, но заради такова легло съм готов да построя още една къща.
Рос я положи нежно върху спалнята и дълго се взира в жената, която му принадлежеше. Изпиваше я с поглед. После се отпусна до нея и двамата потънаха в безкрайна ненаситна целувка.
Даяна разкопча с треперещи пръсти ризата му и плъзна длани по голата кожа на раменете му. Всяка частица от тялото й търсеше обич и взаимност. Колко близо бяха до раздялата само преди час!
Щастливи сълзи опариха страните й. Сенките от миналото изчезваха, потъваха в небитието. Оставаха само тя, Рос и любовта им.
Нажежената до бяло страст ги поглъщаше в пламъците си и те й се отдадоха с безрезервното себеотрицание на две спасени души, дочакали изгрева на своето щастливо избавление…