Ан Мейджър
Възкресена любов (8)

Осма глава

Даяна се наведе към огледалото и започна внимателно да наглася перлената обеца на ухото си, ала малката златна кукичка неочаквано се плъзна между пръстите й, проблесна във въздуха и изчезна в дебелия кафяв килим.

Даяна остана глупаво втренчена надолу, търсеща с очи малкото блестящо бижу. Обикновено не беше толкова несръчна. Дали разговорът с майка й този следобед не беше причината за разстроените й нерви?

Отначало в гласа на Маделин звучаха нотки на хладно неодобрение, ала когато Даяна обясни причината за връщането си при Рос, майката премина в открито настъпление.

— Мила моя! Не че искам да се меся, но…

Даяна веднага усети скандала. Майка й имаше навика да предизвестява оскърбленията с благопристойни фрази. Можеше да накълца някого на парчета със захаросана усмивчица и учтиви клишета.

— Не че искам да се меся, но в отношенията си с Рос винаги си проявявала забележително плиткоумие. Не повярвах на ушите си, когато Хейзъл ми съобщи, че от три седмици живееш при Рос!

— От четири, мамо. А колкото до това че „живея с него“, не забравяй, че той още е мой съпруг.

— Да-да, това беше грешка, която ти трябваше да поправиш отдавна. Защо ли не те накарах да се разведеш? Не биваше да заминавам за Европа! Трябваше да се сетя какво може да се случи. Защото той е деспот, а ти си мекушава и нямаш капчица воля! — Маделин пое дълбоко дъх и продължи: — Наистина ли си въобразяваш, че можете да създадете здраво семейство? Та вие сте различни като Есмералда и Квазимодо! Все едно да омъжа Силви, моята прекрасна персийска котка, за онзи брутален тигров боксер от последния вход, който разкъсва котки, ако ги докопа. Единствената обща черта между двете животни е далечното сходство в цвета на козината.

— Мамо, уверявам те, че снощи се огледах добре в банята и не намерих по себе си никакви следи от ухапвания или друга форма на насилие. Надявам се, че това ще те успокои.

— И таз добра! Ти възприемаш всичко буквално. Не искам да кажа, че Рос те застрашава физически! Твърде хитър е, за да го направи. Той е садист по характер! Принуждава те да живееш в онази горска… колиба, на хиляди километри от града, макар да знае, че те е страх да живееш в гората. Прави го нарочно, за да те държи в постоянен страх. Това е добре пресметната жестокост. Помисли само как побърка собствения си син! Адам е като подивяло зверче! Чудя се кога ли е забелязал, че детето е избягало! — млъкна за малко. И докато Даяна се чудеше откъде майка й е успяла да научи за бягството на Адам, гласът в слушалката продължи да я придумва: — Не искам да ти налагам мнението си, но този твой съпруг има твърде непристойно отношение към някои неща. Да вземем парите. Той е стиснат и те тероризираше. Спомни си как реагира, когато ти донесох пералнята и сушилката след сватбата. Исках само да ви помогна. Та ти трябваше да ходиш на километри разстояние до най-близката обществена пералня! А той ти забрани да ги ползваш. И защо? Като си помисля само какво ми струваше да ги върна обратно вкъщи! Рос не е проявявал никакво уважение към мен!

— Може би нямаше да страда от тази прекомерна гордост, ако ти не беше разказала на целия град, че се е оженил за мен заради парите на баща ми! — избухна Даяна, вбесена, че отново трябва да се оправдава за нещо пред властната си майка, сякаш е виновна за брака си с Рос. — Не го харесваш, защото той не ти позволяваше да го командваш!

— Исках само да подчертая, че…

— Майко! Спри да се месиш в живота ми!

— Никога не съм го правила!

Маделин започна да пролива крокодилски сълзи с трогателна изисканост. Дъщерята обаче знаеше, че майка й се оттегля от полесражението като победен генерал, за да се окопае и обмисли нова стратегия за следващата битка. Макар че и сега бе постигнала целта си.

Разтреперана, Даяна остана сама с влудяващото си главоболие и съзнанието, че всичко, което бе казала майка й, е истина. Вече един месец, откакто се беше върнала при Рос, а все още трябваше да премълчава и преглъща много огорчения, само и само да не се карат. Той беше категорично против идеята й да вземе втори заем от баща си, за да отвори клон на фирмата си в Ориндж.

Въпреки че Рос настояваше да финансира начинанието й със собствени средства, тя не можеше да приеме предложението му, защото искаше по-мащабна инвестиция, а той не можеше да осигури и по-скромни суми преди началото на следващата година.

Даяна имаше чувството, че пилее ценно време. Трябваше постоянно да пътува до Хюстън. Обикновено заминаваше в сряда, работеше целия ден, преспиваше и в четвъртък вечерта се връщаше в Ориндж.

Друг предмет на постоянни спорове между двамата беше възпитанието на Адам. Рос искаше синът му да бъде самостоятелен и му разрешаваше да спи у приятели, да ходи на палатка, да си учи сам уроците, дори ако това би довело до по-ниски оценки. А и Адам наистина не искаше да изостави навиците си.

Под претекст, че през последните три години е страдала от отсъствието му, Даяна внушаваше на момчето, че иска да го вижда повече у дома край себе си. Винаги намираше причина да го задържи вкъщи, да го закара до училище с колата, вместо да го пусне с колелото, да му помогне за домашните…

Надяваше се, че ще дойде време, когато ще възприема неговата самостоятелност по-леко, ала той все още беше малко момче.

Тя се стараеше да изглади отношенията си с Рос, макар че бъдещето я изпълваше със страхове. Дали той не искаше умишлено да отложи основаването на фирмата й в Ориндж, за да види първо как ще потръгнат нещата между тях? Може би не искаше да я вижда в този град, ако не могат да живеят като съпрузи… И ако го измъчваха съмнения за тяхното съвместно бъдеще, дали щеше да намери нови извинения за отлагане на финансирането и след нова година?

Въпреки всички мъчителни въпроси тя беше щастлива. През годините на отсъствието й градът не се беше променил. Животът в малкия град й допадаше много повече от трескавия ритъм на Хюстън. Е, нямаше много работа, но това, което градчето предлагаше, беше много по-приятно.

Един следобед тя заведе Адам на изложба в Старк Мюзиум. Няколко пъти тримата ходиха за риба по Сабин ривър, а веднъж взеха надуваемата лодка на един приятел и се спуснаха по течението. Моторът угасна най-неочаквано и се наложи да влачат лодката през блата и мочурища, докато се доберат до дома. Така или иначе, животът й с любимия мъж бе много по-приятен.

Физическата страна на тяхната връзка беше все така непомрачена. Даяна с благодарност мислеше за щастливите нощи, когато лежеше в обятията на Рос, а в съседната стая Адам спеше дълбоко. През нощите тя изпитваше щастието да съзнава, че отново са истинско семейство. Тогава всички различия и спорове избледняваха и в нея се пораждаше надеждата, че един ден те ще изчезнат напълно…

 

 

Даяна разтри слепоочията си. Трябваше да забрави разговора с майка си. Наведе се и започна да търси обецата, но тя сякаш бе потънала вдън земя.

— Здравей, скъпа. Дойдох си — чу тя гласа на Рос.

— Здравей — отвърна унило Даяна, без да го погледне. Най-после намери обецата и бавно се изправи.

— Вторият меден месец изглежда е приключил, без да разбера — с горчива насмешка отвърна Рос.

— Извинявай, скъпи — виновно започна Даяна. — Търсех си обецата. А и предстоящата ни вечеря у майка ми… Нали знаеш, че когато се върне от Европа, освежена и отпочинала, веднага запретва ръкави и започва да реди живота ми. Чувствам се ужасно изнервена.

— Ами тогава й дай един добър урок — намръщи се той.

— Опитах се да й възразя и това никак не й хареса.

— Не се учудвам — Рос съзираше буреносните облаци, които помрачаваха прекрасното й лице и това го изпълваше с тревога.

Напоследък често я виждаше с помръкнало лице. Тя напразно се опитваше да прикрие съмненията си относно опита им да се съберат отново. Не беше свикнала да върши нещата наполовина. Когато се захванеше с нещо, влагаше всичко от себе си.

За известно време той не можеше да откъсне очи от жена си. Бе облечена превъзходно за предстоящата вечеря. Дългата рокля от черен креп подчертаваше съвършената й фигура. Малката перлена огърлица сякаш още повече удължаваше грациозната шия. Косата й бе стегната в малък кок на тила. Рос не обичаше тази прическа, защото й придаваше твърде строг вид. И както можеше да се очаква, Маделин бе влюбена в нея.

— Майка ми надмина себе си по телефона — призна Даяна, очаквайки да получи поне разбиране от Рос.

— Мога да си представя — сухо вметна той. Тъща му явно имаше неизчерпаеми сили да се меси в брака им и да разстройва жена му.

— Вероятно нямаше да бъде толкова вбесена, ако не бе научила за това, че сме се събрали отново от Хейзъл Епълбийл. Хейзъл не скрила злорадството си, когато разбрала, че мама не знае.

— Майка ти тръбеше навсякъде, че не желае да се съберем отново. Днешният й яд няма нищо общо с това, което Хейзъл или някоя друга й е казала. Тя просто не може да понесе мисълта, че си се върнала при мен. Това е!

Той нервно развърза вратовръзката си и я метна върху дивана, без да се замисли, че безпорядъкът дразни жена му, след което машинално разкопча ризата си. Даяна го наблюдаваше с растящо чувство на вина. Сигурно беше изморен до смърт от работа. Трябваше да го посрещне с нещо радостно, а не с приказките на майка си.

— Рос… — гласът й бе станал дрезгав.

Тя бавно се приближи. Плавните движения на коприната и блясъкът в очите й прогониха цялото му раздразнение. Дланите й се плъзнаха по гърдите му и свлякоха ризата от широките рамене.

— Аз… Не те целунах, когато дойде — надигна се на пръсти, за да докосне устните му.

— Зная — измърмори той, прегърна я и започна да разпуска стегнатия кок.

— Рос, тази прическа ми отне един час — запротестира тихо тя, докато той обсипваше с целувки лицето й.

— Друг път не си губи времето, скъпа — засмя се той. — Особено когато наближава време да се върна вкъщи.

Даяна усети как роклята й се свлича на земята.

— Рос!

— Зная и това, че обличането ти е отнело поне още половин час.

— Не, не. Исках да кажа, че… Трябва да си приготвим една хавлиена кърпа.

— Какво?!

— Трябва да… — усети как в гърдите му напира смях.

— Господи, Даяна! С тази забележка можеш да убиеш и най-силното желание на един нормален здрав мъж. Слава Богу, аз съм ненормално здрав и ще понеса дори това.

— Извинявай — пръстите й бавно очертаха контурите на устата му. — Не исках да те засегна.

— Моята неповторима, спретната вещица — промърмори той и започна нежно да целува гърдите й.

 

 

Даяна излезе от ваната и се уви в огромната хавлия. Изпълваше я чувство на блаженство. Рос вече беше взел душ и, облечен и избръснат, бе слязъл долу да приготви Адам за вечерята у майка й. Тя се усмихна при вида на роклята си, която беше като малка копринена купчинка на пода, където се бяха любили. После погледът й внезапно съзря циферблата на стенния часовник. Закъсняваха!

Даяна бързо се преоблече, разреса косата си с четка, после припряно се гримира и напарфюмира. Успя да се приготви за не повече от пет минути и хукна надолу по стълбите.

Съзнаваше, че не прилича на онази Даяна, която постигна успех в Хюстън и острият поглед на Маделин непременно щеше да улови разликата. Нямаше я изправената й стойка, резервираното изражение на лицето й бе заменено от чувствена усмивка и блеснали от щастие сини очи. Страните й горяха, а косата й се пилееше по раменете. Дивата страна на нейната природа бе изместила уравновесената сдържаност на преуспяващата бизнес дама. Чувстваше се като седемнайсетгодишно момиче, изживяващо първата си любов, а през всичките тези години беше женена все за този мъж!

Тя се наведе през перилата, за да им извика, че идва, но непредпазливо въодушевената реплика на Адам я накара да замръзне на място. Пръстите й се впиха в парапета.

— Не говори толкова високо, момчето ми. Майка ти ще се разстрои, ако чуе — шепнеше Рос.

Даяна се изтегли в тъмнината и остана неподвижна. Лицето й беше непроницаемо. Те двамата често крояха тайни планове за двата дни от седмицата, през които тя ходеше да работи в Хюстън.

— Искаш да кажеш, че ми позволяваш да взема спалния ти чувал и да се спусна с кануто по реката? — все още невярващ попита Адам.

— Само ако обещаеш, че ще го пазиш. Както съм те учил…

— Ами майка?

— Остави този въпрос на мен.

Това вече беше прекалено! Даяна излезе от прикритието си и заслиза по стълбите.

— Какво пътуване с кану? — рязко запита тя.

— Този уикенд скаутите от района… — започна Рос.

— Този уикенд ли? Искаш да кажеш в петък, след три дни — прекъсна го Даяна.

— Точно така. Отрядът на Адам заминава на пътешествие по реката. С преспиване в петък и събота през нощта. За него ще бъде интересно, а и полезно.

— Ти ще отидеш ли?

— Не, но други двама бащи и ръководителят на отряда ще бъдат с тях — той стана от дивана и тръгна към нея. В очите му се четеше обич и молба. — Исках да го обсъдя с теб, но…

— Сигурно!

— Но ти винаги превръщаш тези разговори в кавги заради страховете си. Затова все отлагах.

Някъде в подсъзнанието й се мерна мисълта, че не само тя се опитва да избягва скандалите, ала огорчението не й позволи да осъзнае това напълно.

— Обвиняваш ме, че се страхувам? И Тами…

— Ти беше такава и преди Тами. Децата не са стайни цветя, Даяна — продължи спокойно той. — Трябва да им даваме малко свобода и самостоятелност. Ако следиш всяка тяхна стъпка, ще им причиниш по-скоро зло, отколкото да им направиш добро.

— Това е твое мнение.

— Точно така! И Адам е мое дете. Той ще отиде на тази екскурзия, независимо дали ти одобряваш това, или не.

— Край на разговора, така ли? — присмехулно го изгледа тя, без да прикрива болката си.

Рос рядко й напомняше, че тя не е истинската майка на Адам, но винаги, когато й го казваше, й причиняваше страдание.

Момчето седеше като парализирано на дивана, с впит в земята поглед, и слушаше как родителите му се карат заради него. Даяна си спомни как се свиваше нейното детско сърце, когато преди много години майка й и баща й се караха заради нея и направи опит да се овладее.

— Даяна, бих дал всичко на света, за да постигнем някакво съгласие по въпроса с възпитанието му — започна с извинителен тон Рос.

Даяна остана неподвижна като статуя. „Да постигнем съгласие“ означаваше тя да приеме неговото мнение. Рос я прегърна и допря устни до челото й.

— Какво да направя, за да се тревожиш по-малко, а? Нищо лошо няма да му се случи. Той трябва да се научи да живее самостоятелно. Моля те, опитай се да разбереш.

Обаче тя вече не можеше. Страхът й отново и отново рисуваше една и съща картина — влажна тъмна гора и Адам сам в нея, лута се и не може да намери пътя.

— Можеш да направиш така, че да се страхувам по-малко, Рос. Моля те, не крий тези неща от мен. Искам да ги зная — облегна глава на гърдите му.

— Обещавам. Постъпих дяволски глупаво и нечестно.

Двамата дълго останаха прегърнати, ала съмнението, че един ден може отново да се разделят, не я напусна до края на вечерта…

 

 

Маделин отвори вратата с най-бляскавата си изкуствена усмивка, сякаш си беше нарисувала изкуствени устни. Даяна за миг се вцепени, когато нейният изпитателен поглед я огледа от главата до петите, и несъзнателно се отпусна, когато погледът се пренесе върху Адам.

Както винаги след дълга раздяла, Даяна с учудване забеляза, че майка й е много по-ниска, отколкото си я представяше обикновено. Не можеше да разбере как тази дребна жена успя да изиграе такава голяма роля в живота й. Защото в дребното си тяло Маделин криеше желязна воля.

Тя бе не по-висока от метър петдесет и пет на висок ток, ала високо сресаната й сребриста коса създаваше илюзията, че е по-висока. Роклята й също бе скроена така, че да я прави по-слаба и стройна. Елегантната фигура бе едно от оръжията, с което Маделин жегваше дебеличката Хейзъл, когато приятелката й започнеше да се хвали с четирите си блестящи дечица.

За да запази фигурата си от превратностите на времето, Маделин редовно се измъчваше с гимнастика, ходеше на минерални бани поне по един месец годишно и спазваше жестока диета. Бе създадена да управлява, все едно какво — от благотворителни разпродажби на стари дрехи, до живота на единствената си дъщеря, и то с непресъхващ ентусиазъм.

Въпреки едномесечната почивка в Европа този път тя се въздържа от целувки и прегръдки. Не защото не обичаше Даяна и Адам, а защото подобна фамилиарност не беше в стила й.

— Иди в детската стая, Адам. Ела Лу е наредила всички подаръци, които ти донесох, в коша за играчки — обясни делово тя, сякаш говореше от подиума на местното благотворително дружество.

Момчето засия, обаче веднага си спомни, че трябва да се държи сдържано и учтиво каза:

— Благодаря, бабо.

Задоволство огря чертите на Маделин и тя почти се усмихна. Момчето веднага тръгна към детската стая и още щом зави по коридора, хукна през глава по блестящия лакиран паркет. Но баба му имаше страхотен слух и, въпреки че не го виждаше, отгатна нескопосаното му поведение.

— Не тичай, мило дете! — предупреди го с доброжелателно снизхождение тя.

Загубила прикритието, което присъствието на Адам й осигуряваше, Даяна се почувства напълно изложена на критичния оглед на майка си. Тя отметна косата си назад и хвана Рос под ръка, сякаш за да намери спасителен подслон. Маделин спря поглед на своя зет. Не се бяха виждали от три години.

— Ричард е на верандата, Рос — съобщи тя.

Той бе забелязал както отсъствието на поздрав, така и студенината й. Отказа да се подчини на нареждането да напусне стаята. Вместо това се усмихна спокойно и на свой ред удостои тъща си с поглед.

— И аз искам да се видя с татко — вметна Даяна. Гласът й ехтеше в грамадната къща както някога, в детството.

— Разбира се, скъпа, но ако нямаш нищо против, ние с Патриша чакаме да ни помогнеш в кухнята.

Те тръгнаха през многобройните стаи и салончета, натъпкани с антични френски мебели, на които човек се страхуваше да седне, камо ли да се разположи удобно. Маделин бе пожертвала много години и средства, за да се снабди с тях от най-различни търговете.

Както винаги, Даяна се чувстваше неловко в тази огромна, прекрасно подредена къща, може би защото атмосферата по-скоро наподобяваше музей, отколкото роден дом. Тя потръпна. Дали не бе избрала вътрешното обзавеждане за своя професия заради подсъзнателния стремеж да създава домове, в които хората да се чувстват удобно и да бъдат щастливи?

— Не знаех, че и леля Патриша е тук — без нужда каза тя.

Патриша, по-малката сестра на Маделин, бе все още неомъжена и работеше като педиатър в Денвър.

— Нима не знаеш, че Патриша беше с нас в Европа? Ричард най-после успя да я убеди да ни продаде онова местенце, което е точно до неговия офис. Тя дойде, за да се уговорим за продажбата, обаче нещо не върви. Много е неотстъпчива. Нали я знаеш каква е? — вметна Маделин и дъщеря и кимна с разбиране.

Излязоха на верандата. Баща й стисна сърдечно ръката на Рос и прегърна с обич дъщеря си. Той беше невисок шишко, който за нищо на света не искаше да си разваля спокойствието с диети и упражнения. Маделин обожаваше съпруга си, въпреки възмутителната му липса на воля и самодисциплина. Той беше единственият човек, на когото тя прощавате недостатъците. Беше способна даже да понася нескопосаните му милувки пред обществото, изчервена от свян като младо момиче. Те бяха идеалната брачна двойка. Годините сякаш усилваха обичта и привързаността им.

Докато Даяна и Рос бъбреха с бащата, Маделин се върна в кухнята и се зае с вечерята. Из въздуха се носеше аромат на задушено с гъби. Не след дълго Даяна остави двамата мъже и влезе в кухнята, но за нещастие леля й не беше там. Патриша бе в кабинета и говореше по телефона с поредния си любовник. Останали сами, майката и дъщерята търсеха начин да преодолеят неловкото мълчание.

— Извини ме, но не мислиш ли, че вдигнатата коса ти отива повече? Така ми приличаш на онези, как се казваха… Ах, да, хипита — уж нехайно забеляза Маделин.

— Рос ме харесва повече с пусната коса — тросна се Даяна.

— И пак Рос ли е причината за тази болезнена бледност? Ако ме питаш, не изглеждаш никак щастлива, дъще.

— Но аз не те питам, майко.

Летящите врати се отвориха с трясък и в кухнята се втурна Патриша.

— Даяна, скъпа! — бе запазила севернотексаския си акцент.

Дебеличката разглезена Силви се метна като кълбовидна мълния встрани. Персийската котка бе живяла в огромната смълчана къща седемнайсет години и вече бе старица. Необикновени шумове и въодушевени жени я хвърляха в паника.

Подобно на своята котка, Маделин присви очи и подозрително изгледа сестра си. Патриша обаче бе жена, която или не забелязваше, или се правеше, че не забелязва подводните течения в семейните отношения. Първо, защото презираше котките като такива, а второ — ролята на непослушната малка сестра все още й доставяше удоволствие, макар че наскоро бе преминала четирийсетте. Още на три години бе открила, че сестра й счита за свой първостепенен дълг да управлява света и най-доброто, което може да се направи, е да не й се обръща внимание.

Въпреки физическата си прилика двете жени бяха съвсем различни по дух. Патриша излъчваше свобода, бунт и спонтанност, нямащи нищо общо с дисциплинираната Маделин. Но както често се случва между противоположностите, двете се обожаваха.

Патриша с възхищение огледа своята стройна и красива племенница, хвана ръцете й и се взря в очите.

— Толкова се радвам, че двамата с Рос сте отново заедно! Това е чудесно!

Маделин още по-енергично започна да бърка изстиващия сос.

— Благодаря, лельо Патриша! И аз съм много щастлива!

— Никога не успях да разбера защо се разделихте. Както и да е, това е вече минало… Ако бях срещнала мъж като него в младините си… — продължи замечтано Патриша. — Кой знае? Може би сега щях да живея като достолепна матрона и да служа на обществото като Маделин.

Макар да бе останала стара мома, Патриша съвсем не избягваше мъжката компания — бе имала многобройни връзки с най-различни по професия и възраст мъже. Начинът й на живот, естествено, възмущаваше сестра й. Веднъж, преди години, Маделин бе отказала да я приеме заедно с тогавашния й приятел, някакъв корабен магнат от Аржентина. По-малката сестра бе отвърнала по своя неподражаем начин:

— Е, добре, Маделин, няма да се омъжа за него, щом не го харесваш, макар че той вече ми предложи. Никога не бих довела в семейството човек, когото ти не одобряваш! Ние просто ще продължим да се срещаме.

Те продължиха да се „срещат“ още двайсет години. Когато Маделин реши да й напомни, че би трябвало да се омъжи, Патриша с вбесяващо спокойствие я подсети за някогашния скандал.

— Никой мъж не ми е допадал така, както Рафаел. А точно него ти не одобри. Може би сега щях да бъда омъжена, ако ти не се беше противопоставила така енергично.

Това обвинение все още измъчваше Маделин, защото винаги бе искала сестра й да бъде щастлива.

— Знаеш, че винаги съм харесвала Рос — каза Патриша на племенницата си.

— Патриша! — Маделин пусна лъжицата. — Ти изобщо не го познаваш. Та той прогони Даяна с глупавото си поведение!

— За раздялата ни бях виновна аз, майко, а не Рос. Казвала съм ти го хиляди пъти.

— Без да обясниш каква е била твоята вина — високо вдигнала глава, Маделин продължи яростно да бърка соса.

— Причините бяха твърде лични — тихо отвърна Даяна и изведнъж си спомни мъчителната драма на последните им дни преди раздялата.

— Ти го защитаваш — настояваше майка й, — а той ти е причинил нещо ужасно, което ти и досега не можеш да изречеш.

— Не е така, майко — започна Даяна в отчаяние. — Не мога да говоря за това. Не бих могла да ти кажа всичко даже за себе си. Вече не съм дете…

Патриша не можеше да се сдържа нито минута повече.

— Маделин, като лекар винаги съм съветвала родителите на моите пациенти да не насилват искреността на децата си. Тъкмо така няма да я получат.

— Скъпа Патриша — Маделин хвърли убийствен поглед на сестра си, — предизвикваш ме да ти напомня, че си само педиатър, но не и психоаналитик.

— Не е нужно да бъда психоаналитик, за да видя, че се месиш в неща, които не са твоя работа.

— О-о-о! — Маделин се задъхваше от обида и гняв. Патриша бе може би единственият човек, който се осмеляваше да казва цялата истина на сестра си и да я вбесява както никой друг. — Преди всичко трябва да си майка, за да разбереш тези неща. Ти даже не предполагаш какво ми струва да видя дъщеря си отново с този мъж! Искам тя да бъде щастлива, а тя не е била щастлива нито един ден от всичките, през които е преживяла с него. Ако имаше дете, щеше да ме разбереш. Но понеже никога не си имала деца… — изведнъж разбра, че е прекалила и млъкна. Лицето й бе бяло като платно.

За голямо учудване на Даяна, леля й не промълви и дума в отговор на предизвикателството. Между двете сестри сякаш имаше някаква неизказана тайна. За първи път Даяна съзря страх в очите на майка си и разбра, че и тя може да бъде уязвена и сломена.

Патриша стоеше с непроницаемо изражение на лицето, но когато вдигна поглед, в очите й се четеше състрадание. После и двете започнаха да бъбрят припряно, сякаш нищо не се бе случило. Но неизречената тайна остана като нежелан и опасен гост.

Вечерята мина както обикновено. Представителите на двата пола бяха отделно, освен в момента на храненето. Патриша беше весела, бъбреше оживено с всички, сменяше темите на разговор, преди да са станали отегчителни. Дали не беше научила своя урок още преди вечерята да започне?

Даяна бе спокойна, защото никой не споменаваше за отношенията й с Рос, но усещаше напрежението между двете сестри. В края на вечерта, докато влизаше в кухнята с куп чинии, долови странен разговор:

— Трябваше да й кажеш още преди много години, Маделин — шепнеше леля й, но щом чуха стъпките, и двете замълчаха.

Даяна бе сигурна, че говореха за нея, ала мисълта за Рос и Адам не й позволи да се замисля дълго над това.

Дали наистина двамата имаха нужда от нея? Бяха живели заедно три години… Не чакаха ли с нетърпение да дойде сряда, за да прекарат спокойно двата дни, докато тя бе в Хюстън? Нима двете същества, които тя обичаше повече от всичко на света, се страхуваха и притесняваха от нея? Всъщност какво й ставаше? Започваше да прилича на майка си. Не позволяваше на собственото си дете да се разходи с лодка, без тя да одобри това…

През нощта, когато вече бяха в спалнята си, Рос я притегли към себе си и тя потъна в сигурното спокойствие на прегръдката му.

— Ти беше страшно мълчалива тази вечер — прошепна той.

— Съжалявам… — успя само да отговори тя.

— Още ли се тревожиш се, че Адам ще замине?

— Това е една от причините — призна със страх тя.

— Може би сгреших, че му разреших да замине, без да се посъветвам с теб. Ще намеря някакво извинение, за да го задържа вкъщи. Той, разбира се, ще бъде огорчен, но… — ръката му милваше рамото й, сякаш тя бе дете, което трябва да бъде успокоено.

— Недей.

— Какво?

— Нима не разбираш? Той ще ме намрази. Ще му заприличам на чудовище. Какъвто и претекст да измислиш, той ще знае, че причината съм аз.

Той повдигна брадичката й. Погледът му излъчваше нежност и желание.

— Адам никога няма да те намрази. И ти никога няма да бъдеш чудовище за него. Той разбира какво изпитваш. Ала ти си права в едно — наистина ще се разочарова.

Пръстът му милваше контурите на устните й толкова нежно, че тя полуотвори уста и нежно го ухапа.

— Искам Адам да бъде щастлив — задъхано промълви Даяна.

— А аз искам ти да си щастлива — прошепна той и издърпа ръката си с нежелание.

— Аз съм щастлива, Рос… — успя да каже тя, преди той да затвори устата й със страстна целувка.

Като осъден на смърт, изричащ последното си желание, тя любеше Рос отчаяно и пламенно, сякаш вече никога нямаше да го види. Чувство на фатална обреченост свиваше сърцето й. Изпълваше я предчувствието, че ще загуби и него, и Адам, както ги беше загубила преди три години…

Когато малко по-късно той заспа, Даяна внимателно се освободи от прегръдката му и, свита на кълбо, дълго и сподавено плака.

Рано или късно щеше да го загуби, защото беше безсилна да промени онази част от характера си, която ги раздалечаваше един от друг.

Раздялата й изглеждаше неминуема. Бе само въпрос на време…