Ан Мейджър
Възкресена любов (5)

Пета глава

Облечена в елегантна синя рокля, украсена с кремаво жабо, тя бързаше по тротоара към офиса на „Даяна’с Декор“. Ателието заемаше партерния етаж на великолепна сграда в най-престижната част на Хюстън. Забързана, Даяна не забелязваше огромния автомобилен поток, нито чуваше натрапчивия му шум.

Само преди три минути бе изключила климатичната инсталация на колата си, а вече усещаше, че се изпотява от непоносимата влага и горещината. Беше един от последните августовски дни, най-горещите в Тексас. Ако не съществуваха климатичните инсталации, Хюстън би бил необитаем, помисли тя и влетя през стъклените врати на ателието.

Краката й потънаха в разкошния ориенталски килим. Спря във фоайето под огромния кристален полилей и взе последната поща. Гъстата, разпиляна по раменете й коса контрастираше със строгата елегантност на роклята и издаваше онази пламенна страна на характера й, която тя се стараеше да прикрие.

Дик, нейният съдружник, беседваше оживено с възрастна дама. Двамата се бяха навели над куп проспекти и образци на тапети. Той стискаше в ръка мостра за мокет. Взискателната клиентка обясняваше нещо с монотонен глас. Дик изглежда току-що й бе обяснил, че някои от съчетанията, които дамата предпочиташе, няма да подхождат на обзавеждането в дома й. Вместо да кимне за поздрав, както обикновено правеше в подобни моменти, той вдигна глава и възбудено заобяснява:

— О, Даяна! Госпожа Клемент отложи срещата. Оставих бележка с новия час на бюрото ти.

— Благодаря, Дик.

Тя влезе в разкошния си кабинет и потъна в коженото канапе. После с облекчение сложи краката си на масичката за кафе и се залови с пощата.

За първи път от много време насам имаше време да прочете кореспонденцията си, да направи някои сметки и поръчки. Но и сега, както винаги щом останеше сама, тя си спомни за Рос. Дали тъкмо заради него не се затрупваше с толкова много работа напоследък?

Бе изминал месец от онази нощ, когато се бяха любили. Скоро след това Маделин доведе Адам за един уикенд и за първи път от три години насам момчето спомена баща си в присъствието на Даяна. Бил необяснимо строг и раздразнителен.

— Откакто се върнах от лагера, той се държи така, както когато ти го напусна.

— Сигурно има проблеми, които нямат нищо общо с теб, миличък. Бъди търпелив и ще видиш, че ще му мине.

— Търпелив ли? Ти се шегуваш! Да ме беше видяла!

— Е, добре. Когато се върнеш, опитай отново. Поне заради мен — бе отвърнала тя. После със свито сърце беше прегърнала доведения си син. Скоро и той щеше да си тръгне…

На раздяла момчето се притисна в нея и не искаше да си тръгва. Спотаените му сълзи й подсказваха колко напрегнати са станали отношенията с баща му. Оттогава детето не й се бе обаждало.

Проблемите между баща и син не й даваха покой. Обвиняваше за всичко себе си. Какво й даде онази нощ с Рос, освен че направи живота и на тримата още по-тежък? Трябваше да откаже дори да танцува с него! А тя взе, че го покани в дома си! Първата й инстинктивна реакция, щом го видя — да избяга, е била всъщност най-правилната. Защо разпали отново тлеещите въглени на някогашната обич?

Той повече не я потърси. А оттогава бяха изминали точно трийсет дни. В началото тя се надяваше. Но дните се нижеха, а телефонът мълчеше. Даяна разбра, че Рос няма да се върне…

Мисълта да отвори клон на „Даяна’с Декорс“ в Ориндж все повече я завладяваше. Когато съобщи това на Рос, тя всъщност му каза, че иска да се върне у дома. Дик също одобряваше идеята. Не само защото бизнесът им в Хюстън се бе разраснал неимоверно. Дик й бе признал, че мечтае сам да поеме управлението на фирмата. Тя имаше необходимия капитал. Единственото, което я спираше, бе Рос.

Трите самотни години бяха успокоили угризенията й. Не желаеше да живее с миналото. Ако беше достатъчно благородна и великодушна, може би щеше да пожертва бъдещето си пред олтара на разкаянието. Но Даяна не беше нито прекалено благородна, нито прекалено великодушна. Бе слаба и уязвима.

Смъртта въздейства на хората по различен начин, мислеше тя. Някои вярват, че са способни да преодолеят нещастието с упорита работа и мълчалив героизъм. Но как да бъдеш изискан и благороден, когато душата ти се гърчи от болка? От кого можеше да получи съвет? Не и от Маделин. Майка й смяташе, че ако човек поддържа чистота в дома си, посещава благотворителни мероприятия и създава влиятелни връзки в обществото, животът му е уреден и порядъчен.

Даяна от малка страдаше от смътни страхове и предчувствия за предстоящи нещастия. Често й се явяваше кошмар, в който тя се виждаше загубена в гъста гора. Страшни безсмислици, които изглеждаха още по-абсурдни на фона на нейния охолен живот. Бе дъщеря на най-богатото семейство в града. Дали тези детски кошмари не са вещаели огромната загуба, която трябваше да понесе по-късно като майка и съпруга?

Когато нещастието я връхлетя, тя бе неподготвена и ужасена като малко дете, загубено в гъста гора посред нощ.

Помнеше всички подробности от онази страшна събота…

… Връщаше се от покупки и караше с бясна скорост, за да изпревари надигащата се буря. Още докато паркираше колата, усети, че се е случило нещо лошо. Гората, сред която бе разположена къщата им, изглеждаше застрашително тъмна.

Никой не излезе да я посрещне. Намери ги в задния двор — Рос, Адам и Тами. Адам бе объркан и не знаеше къде да се дене. Посивял, със сгърчено от болка лице, той държеше безжизненото телце на Тами…

Изведнъж светкавица раздра притъмнялото небе и страховита гръмотевица разкъса тишината. После отново и отново…

Даяна още чуваше оглушителния грохот…

Невярваща, бавно тръгна към Рос, после докосна бледото безжизнено личице и в този момент изкрещя диво, първично и отчаяно, защото разбра, че Тами вече я няма…

— Защо?! Рос! Какво стана? — ридаеше тя.

— Даяна, не зная… Играеше вън, а аз влязох вътре да вдигна телефона. Говорил съм не повече от няколко минути.

— Оставил си я навън сама? В гората?! — тя не направи и опит да прикрие жестокото обвинение. — Нали ти казвах никога да не я оставяш сама!

Рос винаги смяташе, че тя прекалено много трепери над децата.

— Тя си играеше в задния двор, а не в гората… Когато се върнах, я намерих вече…

Даяна нададе оглушителен, истеричен писък.

— Този път не съм виновна аз! Ти си виновен! Ти я уби, Рос! Остави я сама в гората! Ти я уби!

Той я гледаше с празни, неразбиращи очи. Даяна продължаваше да вика и ридае, да крещи тези ужасни думи в лицето му отново и отново, докато накрая той не издържа и я удари през лицето.

— Прибери се вкъщи, Даяна. Ти си в истерия.

Направи това така внезапно, а гласът му бе толкова студен, че тя веднага млъкна и се подчини.

Даяна си спомни как след лекаря в дома им влезе Маделин и веднага започна да чисти. Щял да се извърви поток от хора и трябвало да бъде чисто и подредено. Дъщеря й гледаше недоумяващо всички тези човешки същества, които кой знае защо се суетяха наоколо. Нейното дете бе мъртво! Никой, дори майка й, не я прегърна и не я утеши.

Не биваше обаче да обвинява Маделин за провалите в собствения си живот.

През първите дни след нещастието двамата с Рос не си размениха и дума. Всеки живееше затворен в собствената си болка. Всички се възхищаваха от самообладанието й при погребението. „Силна жена…“, бе прошепнал някой зад гърба й. Най-странното в този кошмар бе постоянното усещане, че някога и някъде вече е преживяла всичко това и сега то се повтаря. Неизвестно кога, ала вече бе изпитала ужасяващото чувство на вина, загуба и предателство, което парализираше съзнанието й. Понякога й се струваше, че вече е полудяла. Нито веднъж не бе отишла при Рос, не му бе казала и дума, за да го утеши. Никога не поиска прошка за страшните обвинения, които бе изрекла. Много нощи той не влезе в спалнята им. Една вечер го завари да хлипа тихо на верандата.

Рос вдигна очи към нея и посегна да я прегърне. Искаше да я притисне до себе си, за да облекчи болката си. „Не ме докосвай!“, бе извикала Даяна и беше избягала в спалнята. Рос бе тръгнал след нея, но вратата бе заключена.

Полудяващ от мъка и обида, той бе избил вратата. Свита в ъгъла, Даяна беше наблюдавала този брутален непознат, който всъщност бе неин съпруг. Тогава той я сграбчи и започна неистово да я целува, но тя стоеше като мъртва и за първи път усети, че й е чужд и противен. Рос разбра и я отблъсна грубо…

— Все още ли вярваш, че аз съм виновен за смъртта на детето? Аутопсията показа, че Тами е починала от аневризъм! — очите му, които болката правеше празни като черни дупки, сякаш се врязваха в нея като ками.

Изглеждаше така, сякаш живота му зависи от нейния отговор. А тя го гледаше безизразно, беззвучно кривеше устни и мълчеше.

Това бе мигът, в който Даяна разруши брака си с безотговорността на разглезено дете, което чупи омръзналата му вече играчка.

— Бих се примирил с много неща, Даяна, но няма да живея с жена, която ме обвинява за смъртта на собственото ми дете! Не съм виновен! — тя го гледаше, без да изпита дори съжаление. — Какво става с теб, Даяна? — Рос я разтърси силно. — Изглежда се страхуваш, че мога да те докосна, или даже изнасиля! Бъди спокойна, ти си извън подобна опасност. Тази вечер разбрах какво искаш да ми кажеш. Ние двамата вече нямаме шанс. Не можем да живеем заедно. Дано е за добро! От самото начало бяхме странна двойка, но все се надявах, че може би… Всъщност това вече няма значение. Бях оглупял. Никога вече няма да те прегърна и няма да те докосна! Ясно ми е, че нашият брак умря заедно с Тами. Както знаеш, мъртвите се погребват. Искам утре сутринта да се махнеш оттук!

Даяна все още се взираше сякаш през него, неспособна да чувства, да мисли, да говори. Думите се въртяха като вихрушка в размътеното й съзнание, ала тя не схващаше смисъла им. Бракът й пропадаше, а тя нямаше сили да трепне, за да покаже, че не желае да става така.

Не усещаше и капчица обич към него, не го и мразеше. Бе опустошена…

На сутринта Даяна събра багажа си и напусна техния дом, придружена от родителите си.

Те така и не разбраха какво бе причинило раздялата й с Рос, но я насърчиха да замине за Хюстън и да започне нов живот. Маделин, която никога не бе одобрявала зет си, бе доволна. Припомняше на дъщеря си от колко неща е трябвало да се лиши заради него. Даяна слушаше, без да чува, но и без да възразява.

Раздялата не й причини никаква болка. Маделин потъна в грижи да й намери достатъчно голям апартамент в престижен квартал, с който да се хвали пред партньорките си на бридж. Най-после бе намерила някакъв великолепен мезонет и бе дала на дъщеря си „картбланш“ да го обзаведе по свой вкус.

Даяна направи това механично, без желание, без да съзнава, че от този момент нататък това ще бъде нейният дом.

Минаха месеци преди леденото кълбо на мъката да започне да се топи в гърдите й. Една нощ телефонът тревожно иззвъня и тя чу в слушалката ужасения глас на майка си: „Рос и Адам са катастрофирали! Колата е смачкана, но двамата са добре.“

Даяна бе избухнала в горчив, неудържим плач. Брус бе останал при нея дълго в желанието си да я успокои.

Шокът от тази страшна новина й бе показал, че все още е жива, че все още обича, че смъртта на Тами не е унищожила душата й… След онази нощ бе почувствала прилив на сили. Сякаш раната й бе започнала да заздравява. Знаеше, че ще носи белезите от преживяното до края на живота си, ала оздравяваше.

Никога не успя да си обясни защо бе отблъснала Рос през последната вечер от техния съвместен живот. Често си повтаряше, че всичко това вече е в миналото. Чувстваше се примирена, защото знаеше, че душата на Тами почива в мир. Трябваше да приеме вечната истина, че след живота идва смъртта и че стойността му не може да се измерва с години. Колкото и кратко да бе съществувала Тами, нейният живот бе най-скъпото, което Даяна бе имала. Бе дошло времето да подреди и изживее собствения си живот…

 

 

Даяна несъзнателно погали копринения шал на раменете си. Блестящата повърхност на дъбовото бюро отразяваше папките със застрахователните документи. Рос би злорадствал, ако научеше, че е застраховала всичко — и колата, и апартамента, дори живота си. Той често я упрекваше за безразсъдния начин, по който шофираше, макар да знаеше, че всичко, което се случи не беше по нейна вина.

През последните десет години Хюстън се разрастваше с изумителна бързина. Улиците приличаха на пълноводни автомобилни реки, в които много шофьори бяха неопитни и даже агресивни. В неделя бе карала малко по-бързо от обикновено и направи малка катастрофа. За да не блъсне някаква старица, която се опитваше да завие надясно, тя удари мантинелата и смачка предния ляв калник на своя розов кадилак.

Откара колата в гаража при Ралф, автомонтьора, за да я оправи. Очевидно той нямаше да успее за днес, а тя имаше няколко важни срещи доста далече от офиса.

С нетърпелив жест Даяна метна чантата на рамото си и тръгна към вратата. Точно в този момент телефонът иззвъня.

— Ралф! Най-после! Тъкмо тръгвах… — тя изведнъж млъкна. Имаше някакво странно напрежение в тишината от другата страна на линията.

— В такъв случай няма да те задържам — дълбокият, ала студен тембър можеше да принадлежи само на един човек!

С разтреперани колене Даяна се отпусна в креслото. Месец и половина бе мечтала да чуе гласа му.

— Рос се обажда, Даяна. Съжалявам, но не съм Ралф. Извинявай, че те разочаровах.

— Зная кой си — успя да отвърне тя.

Настъпи безкрайно неловко мълчание. Най-сетне той го наруши:

— Адам избяга от къщи. Да не е при теб?

— Какво?! — изтръпнала от ужас, тя изведнъж си спомни как Тами лежеше отпусната и безжизнена в ръцете му. — Не, не е…

— Не биваше да ти го казвам така, изведнъж… — гласът му омекна. — Аз не съм най-приятната компания за едно дете… Напоследък бях по-избухлив и нервен от обикновено. Нямаме основание да мислим, че е отвлечен, или е в опасност. Оставил е бележка:

„Татко, не мога да издържам повече. Всичко, което направя или кажа, е лошо, погрешно и те дразни. Ще се върна след няколко дни, когато се успокоя.

Адам.“

Рос замълча и тя усети, че се бори с болката си.

— Не е нужно да ти казвам как се чувствам. Държах се с детето като деспот. И сега…

— Къде може да е отишъл?

— Надявах се, че е дошъл при теб. Много пъти ме моли да го пусна и затова ми се струваше, че е най-логично да е заминал за Хюстън.

— Трябваше да го пуснеш… — прошепна тя.

— Разбрах го едва сега, но вече е твърде късно.

— Провери ли при майка ми и баща ми?

— Те са в Европа, забрави ли?

— О, да — промърмори разсеяно Даяна. — О, Рос, той е твърде малък, за да се чувства самотен още отсега!

— Да не мислиш, че не го съзнавам?

— Има ли пари?

— Не зная. Той изпълнява поръчки на разни лелички от квартала и вероятно е спестил нещо.

Една майка би знаела съвсем точно дали детето има пари и колко, но не и един баща.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? Искаш ли да дойда в Ориндж?

— Не! — почти извика той.

— Бих могла…

— Казах вече! Не! — повтори Рос и продължи по-спокойно: — Надявам се, че ще дойде при теб. Искам да бъдеш вкъщи, когато ти се обади.

Той все още искаше да я държи възможно по-далеч от себе си! Даяна преглътна гордостта си.

— Знаеш, че заради теб съм готова да направя всичко, Рос — прошепна тя. — Всичко! Трябва само да го поискаш.

— Зная — отвърна тихо той. — Но не искам — за известно време и двамата мълчаха, после той заговори с овладян и, както винаги, студен тон: — Даяна, има нещо, което трябва да ти кажа, преди да затворим. Не искам да преувеличавам опасността от изчезването на Адам. Не бива да се тревожиш повече, отколкото трябва. Полицията няма да започне издирване, преди да са минали двайсет и четири часа, а аз не мога да чакам толкова дълго. Затова наех частен детектив. За всеки случай. За едно денонощие може да се случи какво ли не. Човекът е от Ню Орлеан. Има прекрасна репутация. Казва се Дейвид Просел. Досега не е открил никакви улики, подкрепящи версия за отвличане или нещо от този род. Смята, че до ден-два Адам ще се появи при теб. Децата по-трудно се ориентират и това можело да го забави.

— Чудесно е, че си наел детектив. И аз съм по-спокойна.

— Какво ли не бих дал, за да намери някаква по-конкретна следа и да открие Адам още тази нощ! — той за първи път издаде отчаяната си бащина тревога.

— Рос… Вината не е само твоя. Аз също съм отговорна — започна колебливо тя и усети как се изчервява. Искаше й се да му припомни онази нощ и страстта, която изживяха и която двамата се мъчеха да отрекат и забравят. — Сгреших, че ти позволих да останеш при мен онази нощ. Трябваше да предвидя последствията. Бях глупачка. Може би това е причината за твоята невъздържаност в последно време. И тя се отрази пагубно на детето. Преди три седмици той ми каза, че…

— Не ме интересува какво ти е казал преди три седмици! Нямаш нищо общо с проблемите между мен и Адам. Трябва да разбереш това веднъж завинаги, Даяна! Преди месец и половина те изхвърлих от живота си, този път — завинаги! Адам просто преживява своя пубертет. Всички деца са големи бунтари в тази възраст. Аз пък бях прекалено зает, имах твърде много грижи и не му обърнах достатъчно внимание. Всичко между теб и мен свърши преди много, много време. Онази нощ бе още едно доказателство за това.

— Каквото и да кажеш, няма да ти повярвам — спокойно отвърна тя въпреки жестоката обида.

Не биваше да му се сърди, че иска да се отърве от нея. Знаеше, че той все още не е в състояние да прогони образа й изцяло от мислите си. Ала съзнаваше и това, че не заслужава любовта му. Не и след всичко, което самата тя бе направила, за да я убие.

Тя остана със слушалката в ръка дълго, след като Рос затръшна телефона. Страхуваше се да я пусне, сякаш с това би изпуснала тънката нишка, която ги свързваше. После изведнъж разбра колко напразни са надеждите й и с болезнен стон остави слушалката.

Защо изпитваше такава слабост? Защо мечтаеше за мъж, който направо й заявяваше, че не я желае?

Даяна отново вдигна телефона, за да предупреди прислужницата си, че Адам може да дойде всеки момент. После се свърза и с домоуправителя на блока. Трябваше да отложи и всичките си срещи за днес. Не беше в състояние да мисли за килими и пердета, когато Адам бе изчезнал!

 

 

Мина цяло денонощие, а Рос не се обади повече. Нямаше го и вкъщи в Ориндж. На телефона отговаряше някаква си Линда, която не знаеше нищо, освен че Адам още не се е прибрал. Даяна чувстваше, че ще полудее. Детето може би беше в опасност! Всичко можеше да се случи. Може би дори се случваше точно в този момент! Ако е искал да избяга при нея, досега вече трябваше да бъде тук…

Следобед дойде Брус. Даяна го посрещна с измъчена усмивка.

— Виждам, че още няма новини — каза той и тръгна към кухнята. — Купих нещо за вечеря. Любимата ти пица с аншоа.

— Не съм гладна. Не мога да си намеря място. Брус, може би Адам е в…

— Не позволявай на въображението си да се вихри — прекъсна я той и захвърли сакото си на стола. — Сега ще вечеряш, после ще вземеш моята кола и ще отидеш в Ориндж. Трябва да провериш какво става за своето собствено спокойствие. Никакви телефонни разговори! Никаква Линда, която може би иска да те прати за зелен хайвер. Вероятно Рос и детективът Дейвид ще са го намерили, докато пристигнеш там.

— Не мога да тръгна с твоята кола. Знаеш колко ужасен шофьор съм.

— Така мисли Рос. Аз имам друго мнение. Представям си колко доволен би бил, ако можеше да чуе твоето признание.

— Това е едно от нещата, които Рос никога няма да чуе.

— И правилно. Защото не е израсъл край магистралите на Хюстън като мен. Тук е нужен темперамент!

Даяна се усмихна. Как ли щеше да се мръщи Рос, ако можеше да чуе насърченията на Брус тя да кара бързо? Тъкмо заради този темперамент колата й беше в гаража на ремонт!

— Можеш да тръгнеш и с онази наета бричка, с която се разхождаш от няколко дни. Ще се чувствам по-спокоен обаче, ако зная, че пътуваш с моята кола. А ако се наложи, аз ще ползвам друга.

— Не биваше да те занимавам с моите проблеми.

— Радвам се, че ми се обади — Брус отваряше и затваряше шкафовете, докато подреди масата. После я хвана нежно под ръка и я отведе до масата, където я очакваше огромна розовочервена пица. — Снощи ти казах, че всички момченца бягат от къщи по някое време. Аз съм бягал три-четири пъти, когато бях на неговите години. Мога да се хвана на бас, че е останал у някой свой приятел, който го крие както Елиът криеше извънземното Ити.

Адам не беше от момчетата, които мечтаят да избягат, помисли Даяна. И никога нямаше да избяга, ако не беше спала с баща му. Днес допусна втора грешка, когато спомена за това на Рос…

— Сега си живеят някъде като Том Сойер и Хъкълбери Фин — продължи Брус.

— Рос и детективът сигурно са предвидили и тази възможност — отвърна тя.

— Но ти не си убедена. Ако отидеш до Ориндж, ще се увериш дали са я предвидили, или не. Ще прехвърлим всички телефонни повиквания от твоя номер на моя и ще предупредим домоуправителя да ми се обади, ако Адам се появи. Където и да ходя, винаги нося радиотелефона си и мога да бъда намерен по всяко време, дори и по строежите.

— Брус, просто не зная какво да кажа… — хвана ръката му с блеснали от благодарност очи.

— Трябва само да кажеш „да“. Нищо повече — отвърна той и стисна ръката й със загрубелите си длани.

— Да — промълви тя.

— Ако бях двайсет години по-млад, щях да падна на колене и да поискам ръката ти — в очите му грееше обич.

Изведнъж Даяна разбра, че той е откровен и тази мисъл я изпълни със самочувствие и щастие, каквото всяка жена изпитва в подобни ситуации.

— Защо? — попита тя, за да продължи още малко красивия миг.

Блясъкът в очите му изчезна и с него отлетя магията на този момент.

— Винаги са ме привличали дами, изпаднали в затруднение. А и винаги съм харесвал жени, които ми позволяват да се чувствам като мъж, и то на място. В наше време такива жени са голяма рядкост — засмя се той.

 

 

След като Брус си тръгна, хвърляйки небрежно ключовете от колата си на масата, Даяна започна чевръсто да оправя кухнята, да полива цветята, да подрежда чантата си, в случай че реши да остане за ден-два. Най-накрая се обади на Дик.

Половин час по-късно тя вече стоеше на прага, готова за път. Целият апартамент блестеше от чистота и от онзи уют, който умееше да създава. Всичко, до което се докоснеше, придобиваше някаква неповторимост — все едно дали беше цвете, небрежно наклонено във вазата, дали копринен шал, надиплен по раменете й, или декоративен съд, поставен кокетно над камината.

Даяна остана няколко минути така, загледана в своя дом. Стройната й фигура с избелели джинси и копринена риза с цвят на люляк се открояваше в рамката на вратата. Очите й изглеждаха почти виолетови от отраженията на светлината в блузата.

И така, връщаше се в Ориндж, при Рос! Щеше да наруши заповедта му да не пристъпва в неговата, забранена за нея, територия. Стомахът й се сви.

Тя вдигна рязко чантата си и излезе.

Той не я искаше. Ала не бе успял да угаси пламъчето на надеждата в душата й.

— О, Рос, Рос… — сплете ръце в молитва. — Моля те, опитай се някак… Научи ме как да те спечеля отново. Не искам да повярвам, че няма да ме обикнеш… отново…

Цялата й мъка бе събрана в трите думи „да ме обикнеш отново“.

Те още звучаха в съзнанието й, когато запали мотора на колата и потегли…