Ан Мейджър
Възкресена любов (6)

Шеста глава

Пътят изчезваше под мощната червена кола като погълнат от бездна. Огромните рекламни пана се мярваха и изчезваха като картинки от калейдоскоп. С приближаването на Ориндж те ставаха все повече и повече.

Нищо на този свят не вози така, както едно ферари, мислеше Даяна. Тя се отпусна на седалката и зави по извитата асфалтова пътека, която прорязваше гората. Беше родена да кара ферари, а не своя мързелив дизелов кадилак. Той бе толкова тромав! „Ах, какви проблеми имат богатите!“, би отвърнал с ирония Рос, ако можеше да чуе мислите й. Тази малка, пъргава кола бе истинско удоволствие! Още щом докоснеш газта, тя се стрелва с грацията на пантера!

Бе изминала разстоянието до Ориндж поне за половин час по-малко, отколкото с кадилака.

Небето вече червенееше от залеза и озаряваше върховете на високите борове, когато тя зави по алеята към къщата на Рос. Мъчителна носталгия сви гърлото й. Не чувстваше неудобство или тревога, а само облекчение, че все пак бе успяла да си дойде вкъщи.

Даяна обгърна с поглед познатите места. Бамбукът, който сама бе посадила покрай оградата, бе израснал високо и лекият вятър полюшваше огромните зелени листа. Колко пищни бяха станали камелиите и азалиите в градината! Рос ги бе запазил през тези три години. Дива лоза бе полазила по едната страна на къщата. Всичко наоколо я поразяваше с дивата си хубост.

— О, Рос! — простена тя.

Къщата сякаш я чакаше изнемощяла от нейното дълго отсъствие. Даяна тъжно се усмихна. Само ако мъжът вътре пожелаеше…

Спря пред входа, за да събере смелост. Прашната веранда имаше нужда от боядисване. Странно, помисли тя, Рос обикновено не проявяваше небрежност към това, което притежаваше. Той обичаше къщата, построена от него, грижеше се за нея педантично и добросъвестно, още преди да се оженят. Сега изглеждаше изоставена и тъжна, сякаш стопанинът бе загубил душата си, а с нея и желанието да живее в нея…

С върховно усилие на волята Даяна се отърси от спомените и смело протегна ръка към звънеца. Вътре се чу отварянето на врата и някой тежко тръгна към изхода. Коленете й се подкосиха. Вратата рязко се отвори и на прага застана Рос. Жестоки и смели, очите му огледаха изящната женска фигура с откровено желание. Бе дошла дотук не само заради Адам, а преди всичко заради него!

Даяна искаше да протегне ръка и да го докосне въпреки забраната, която се четеше в погледа му. Тя преодоля вцепенението си и понечи да обясни:

— Рос, дойдох, защото…

— Знам защо си дошла — отвърна присмехулно той и я изгледа предизвикателно.

— Не, не е заради това, което мислиш… — Даяна се изчерви. — Не дойдох само заради теб. Тревожа се за Адам.

— Той ти служи за оправдание. Не ме заблуждавай. Знаеш, че щях да ти се обадя веднага щом го намерим. Както и ти би направила, ако той бе дошъл при теб — гласът му трепереше от гняв. Дори не се опитваше да прикрие колко неприятно му е нейното присъствие.

— Не ми беше лесно да дойда отново тук. Трябваше да те видя — смело отвърна тя.

Нито едно мускулче не трепна на лицето му.

— Отивай си, Даяна — уморено отвърна той и понечи да затвори вратата пред лицето й.

Гонеше я от дома си! Заслепена от мъка, тя протегна ръце към затварящата се врата и в този миг докосна пръстите му. Рос рязко отдръпна ръката си. Това показа колко уязвим е все още, когато тя е близо до него. В отчаян пристъп на смелост Даяна влезе вътре и го погледна в очите.

— Моля те, не ме прокуждай! Моля те…

Той се обърна и закрачи из стаята като уловен в клетка звяр.

— Отивай си! Не те искам тук — сви ръце в юмруци.

Застанал пред огромния прозорец, той зарея невиждащ поглед над кафявите води на лагуната и плътния килим на блатните зюмбюли по брега.

Даяна спря на няколко крачки от него. Най-после Рос се обърна към нея. Видя как последните слънчеви лъчи озаряват прекрасните й черти, как меката коприна се спуска гальовно по гърдите, как смолисточерната коса контрастира с белотата на шията…

Спомни си първия път, когато я въведе в дома си. Точно в тази стая се бяха любили за първи път. Защо бе дошла сега, какво искаше? Нима не знаеше, че самото й присъствие е изтезание за него? Прониза го неудържимо желание и той с мъка удържа порива си. Трябваше да я изгони оттук, каквото и да му струваше!

Паниката в погледа й му напомни за нейния страх от гъстата гора през онази първа нощ. Рос не бе разбрал от какво точно се страхува. Не я разбираше и сега. От първия миг двамата бяха чужди като хора, говорещи на различни езици. Даяна искаше пари и охолство, а всичко, което той бе искал от живота, бе да има нея.

Тя съзнаваше властта, която все още имаше над него, и сега бе дошла, за да го измъчва. Може би не беше способна да разбере чувствата на другите, защото едва ли никога бе изпитвала чувства. И защо изглеждаше толкова уязвима и изплашена? Защо така силно му се искаше да я защитава, да я закриля, да я щади?

Рос отново и отново извикваше в паметта си най-мрачните спомени от техния съвместен живот, за да се защити с тях като с щит срещу нейния непреодолим чар, срещу желанието да я притежава отново.

— Не мога да те оставя сам в този момент, Рос — промълви Даяна. Цялото й същество излъчваше обич и нежност. — Оставам и ще се опитам да ти бъда в помощ. За начало смятам да направя по едно кафе — усмихна се плахо и тръгна към кухнята.

Не, не и не!, повтаряше си Рос, докато нервно кръстосваше верандата. Нейният чар можеше да има власт над всеки друг мъж, но не и над него! Вече не!

От килера се чу трясък на съборени тенджери и тигани. Рос за миг спря, за да надвие желанието си да я хване и изхвърли от дома си. Каквото и да е направила, тя е все още твоя съпруга и майка на Адам, нашепна му разумът. Да върви по дяволите!, отвърна му Рос.

Всяка нощ бе рисувал във въображението си нейния образ. Дори и в сънищата си бе чувал: Ти я уби, Рос! Ти я уби!, как бе могла дори и да си го помисли? Тами, собственото му дете… Никога не би причинил мъка на самата Даяна, защото я бе обичал безразсъдно. Когато я загуби, страдаше повече, отколкото от загубата на Тами.

А Даяна се бе отнесла с него като с нищожество. Беше отхвърлила обичта му, която явно означаваше за нея твърде малко. Нито веднъж не му се беше обадила. С нищо не бе показала, че поне от време на време мисли за него…

До онази вечер преди два месеца. Рос бе останал като поразен от гръм, когато тя му каза, че все още го обича. Желаеше я, ала не разбираше нейния стремеж за взаимност.

Нима Даяна наистина вярваше, че миналото може да се върне? Може би сега вече бе преодоляла мъката по Тами и преосмисляйки живота си бе решила, че все още го обича. Или пък най-после бе разбрала, че парите и луксът не са всичко? Всъщност какво го засягаше? Вече бе решил да забрави завинаги тази жена, чиято загуба едва не разруши живота му.

В паметта му ясно изплува онази вечер, когато я изгони. Бе се унижил пред нея, беше я молил за прошка, а тя го бе отблъснала студено и бе избягала от него като от чудовище.

Не можеше да забрави уплашения й, излъчващ отвращение, поглед. Бе го изоставила в момента, в който се чувстваше най-уязвим, търсеше помощ и утеха. И въпреки всичко, ако тогава бе направила и крачка към него, той щеше да я приеме и да й прости заради шока, който бе преживяла.

Тя обаче го напусна и живя три години, без даже да го потърси по телефона. Вече не можеше да й вярва. Кога, по дяволите, щеше да събере търпение и да уреди формалностите по развода си с нея?

Вратата изскърца и Даяна влезе, понесла грациозно поднос с димящи чаши. Изведнъж помещението се изпълни с нещо светло и хубаво. Тя го погледна за миг с нерешителна усмивка, после премести с лакът няколко вестника от масичката и постави подноса. Кафето ухаеше чудесно. Дори не бе подозирал, че му се пие тъкмо кафе, докато тя не го внесе.

— Направено е както го обичаш — каза с пресилена веселост тя.

Всъщност не бяха разменили и пет думи. Рос не помнеше точно как тя успя да го вбеси. А, да! „Не мога да те оставя сам в този момент, Рос!“ Каква ирония! Подигравка!

— Не ми трябва твоето кафе! — отвърна той. — Не искам нищо от теб. Изостави ме преди три години с обвинението, че съм убил Тами. Остави ме сам да понасям мисълта за смъртта на детето си. Къде беше тогава, когато наистина имах нужда от теб?

— Рос, аз… — кафето се разля и опари треперещите й пръсти.

— Започна нов живот, нали? Направи състояние. Постигна успех. Нима не ти е достатъчно?

— Все още ви обичам, теб и Адам.

— Думи, само думи! Ти дори не знаеш какво значи да обичаш!

— Зная… Вече зная. Не мога да понеса мисълта, че те изоставих.

— Защо смяташ, че ще ти повярвам? Как да ти вярвам сега?

— Сгреших — огромна буца заседна в гърлото й. — Не зная защо го направих. Може би никога няма да разбера себе си. Искам да се върна при теб. Много отдавна го искам, но едва когато те видях онази нощ… Страхувах се да призная, че…

— Когато ме видя след три години онази нощ, ти реши, че щом те желая, ще можеш отново да ме вържеш — горчиво се усмихна Рос. — А това може да се окаже по-трудно, отколкото си мислила, докато си живяла… сама в Хюстън. Сред тълпата човек винаги се чувства сам. А самотата лесно кара непознати мъже и жени да търсят утеха в леглото, нали, пиленце? Така и ние с теб… — засмя се горчиво. — Една случайна и неподходяща двойка. Полудувахме малко, само една нощ. И какво от това? Ти никога не си била моята жена. Няма и да бъдеш — огледа изпитателно красивите крака, тънката талия и си спомни голотата й — откровена, красиво еротична; как лежеше под него, как унесено се люлееше заради онова смахнато легло, което висеше от тавана! — Затова пък каква нощ беше, а? Отдаде ми се изцяло. Така не си го правила даже докато бяхме съпрузи.

— Може би не съм могла… тогава.

— Може би — устните му се свиха в цинична усмивка. — Или пък бе решила да надминеш себе си в леглото, за да ме вържеш по-здраво.

Даяна пребледня и опита да се надигне, но отново рухна на дивана и скри лице в шепите си. Потресен от реакцията й, Рос се извърна, за да не я прегърне.

— Никога не съм искала да те обидя, Рос — гласът й бе толкова тих, че той едва разбра думите. — Последното нещо, което съм искала, е да ти причиня болка.

Видът на горчиво плачещата Даяна, свита на дивана, го разтърси. Трябваше веднага да излезе от стаята!

— Няма що! Доста трябва да си се потрудила, любима, за човек, който никога не е искал да причини болка — той тръгна към вратата и на прага се обърна. — Ала щом вече си тук и няма начин да се отърва от теб, можеш да направиш поне нещо полезно. Стой тук и чакай на телефона, докато аз работя навън.

Тя кимна, без да го погледне, за да не види натежалите й от сълзи мигли. После вратата се затвори с трясък и тя дълго стоя неподвижно взряна в нищото. Рос имаше право. Тя знаеше, че връщането в този дом няма да бъде лесно. Трябваше да издържи. Не само заради Адам, а за да остане с Рос.

Не знаеше колко време е изминало, когато най-после се овладя и отнесе подноса в кухнята. Огледа съдържанието на хладилника и откри, че ще може да приготви любимото телешко задушено на Рос със зеленчуци.

Едно нещо поне той не можеше да отрече — умението й да готви вкусно. А и цялата къща показваше липсата на женска ръка.

Хитра усмивка огря лицето й.

„Решила си да сложиш на въдицата достатъчно секс, за да си сигурна, че ще налапам кукичката“. Когато бе чула тези ужасни думи, се беше свила от болка, а сега й прозвучаха забавно. Сексът далеч не беше единствената стръв, заради която мъж като Рос веднага би налапал въдицата, помисли тя със задоволство и се приготви да закачи на кукичката следващата примамка.

Без да губи време, тя се развихри из кухнята — обели моркови и картофи, хвърли в пералнята купчината мръсни дрехи, избърса праха и свърши всичко онова, което би правила по това време, ако живееха заедно. Макар и залисана, тя нито за миг не престана да слуша смълчания телефон и да чака Рос, който все още се мотаеше на двора.

За по-малко от час мебелите блестяха, а от задушеното се разнасяше чудесен аромат. Килимите бяха изчистени с прахосмукачката, всички лампи светеха, а килерът бе подреден. Стаята, тази огромна, разхвърляна мъжка стая, с големите прозорци и каменната камина, бе станала примамливо уютна. Естествените жълто-кафяви тонове, напомнящи за земя и трева, бяха станали сякаш по-топли. Когато се ожениха, тя бе харесала тази стая толкова много, че почти нищо не бе променила.

Даяна се огледа и усети, че във въздуха все още се носи миризма на цигари и застоялост. Нужни бяха цветя! Цветя и зелени растения можеха да вдъхнат живот и на най-студената и мрачна обител. Тя прекоси кухнята и отвори вратата към задния двор. Посрещна я благоуханието на ириси и кремове. Докато късаше внимателно красивите цветове, си помисли за деня, в който бяха застлали алеята с декоративни тухли. Спомни си следобедите, през които бе садила цветята леха след леха. Всичко изглеждаше толкова далечно! Колко много плевели бяха израсли сред цветята!

Телефонът иззвъня. Даяна грабна кошницата и хукна към къщата.

— Ало! — извика задъхано тя.

— Линда? — попита някакъв дълбок мъжки глас.

— Не е Линда. На телефона е… госпожа Бранскомб.

Гласът нервно се изкашля.

— Аз съм Дейвид Просъл. Рос там ли е?

— Ей сега ще го извикам! — тя постави слушалката на масичката и тъкмо да се обърне, усети желязната примка на една мъжка ръка, която се впи в талията й.

— Тук съм — Рос я прегърна през кръста и я притисна към себе си, докато с другата ръка взе слушалката. — Бранскомб на телефона.

Даяна слушаше как той дава указания и задава въпроси, като не смееше да мръдне. Бе благодарна, че я прегръща, макар и някак нехайно, защото в прегръдката му имаше нещо интимно и близко. Той затвори телефона, а тя продължаваше да стои неподвижно, склонила глава на рамото му.

Не биваше да говори! Искаше само да усеща ръцете му, които гальовно се плъзгаха по гърба й, искаше това да продължава вечно, а се боеше да издаде и звук, за да не го разсърди или обиди. Най-после го чу да казва:

— Дейвид се обади от Хюстън. Сигурен е, че Адам е там, но още не може да попадне на следата му.

— Дали… да не се върна?

Рос я притисна още по-силно и тя усети дъха му в косата си. Думите му я накараха да замръзне:

— Не и тази вечер с червената катафалка, която си представям как караш, когато се страхуваш за Адам. Не и след като ти наговорих толкова грубости. Когато си разстроена, шофираш като луда. Като нищо ще свършиш в някое дърво при първия завой.

Рос искаше да я задържи! Сърцето й биеше лудо! Даяна се опита да скрие обзелото я щастие.

— Мога да шофирам, и то не лошо.

— Сигурно! Защо тогава не караш собствената си кола? — прошепна тихо той.

Тя отчаяно се мъчеше да се защити с някаква убедителна лъжа, но нищо не й хрумваше, може би защото усещаше с всяка своя фибра тялото му. Близостта му просто парализираше въображението й.

— Аз… Тя е… — гласът й затихна в знак на поражение.

Настъпи дълго мълчание, в което Рос сподави победоносната си усмивка. Главата й все още почиваше на неговото рамо.

— Когато телефонът иззвъня, разбрах колко много съм искал да си тук. Сега. Страхувах се да се обадя.

— И аз — тихичко отвърна тя.

— Беше адски непоносимо да стоя сам до телефона и да чакам.

— И аз… Исках да съм с теб… тази вечер.

— Ще спиш в стаята на Адам.

— Добре — тежко преглътна тя. Бе готова да спи и на пода, само и само да остане тук. Ръката му хвана нейната и пръстите им се сплетоха.

— Въпреки всичко, което казах преди малко, е хубаво, че си тук. Очакването е най-непоносимо… през нощта — Рос обгърна главата й, после я притисна до гърдите си и тя чу сърцебиенето му.

Обгърна ги някакво спокойно щастие. Смълчаната къща сякаш ги бе загърнала с тишина. Най-сетне Рос отдалечи Даяна от себе си.

— Защо тази къща мирише толкова хубаво, когато ти си тук?

— Вероятно е заради перуниките или задушеното — погледна го лъчезарно.

— Според мен е от задушеното — хвана я за ръка и я поведе към кухнята. — Какво ще кажеш да слагаме масата за вечерята? — попита той, докато вдигаше капака и надничаше в тенджерата.

— И аз умирам от глад — усмихна се тя. — Днес съм само на няколко хапки от пицата, която Брус се беше сетил да ми купи.

Внезапно Рос пусна ръката й, после се обърна с гръб към нея, уж за да отвори миялната машина. Докато ядосано редеше чиниите на масата, той се опитваше да обуздае обзелата го ярост. Представи си как червеното ферари в двора сияе на фона на неговия олющен пикап. Диксън се загрижил за собствената му жена! Гледай го ти, стария мръсник! Пици, червени ферарита, бащински грижи… Двамата с Даяна! Трябваше да прогони мисълта за това, ако не искаше да избухне от ревност.

Нищо неподозираща, Даяна наряза една маруля и кокетно я подреди в чинията. Само тя умееше да прави такива чудеса от няколко мизерни остатъци месо и зеленчуци в хладилника, мислеше Рос, докато сядаха на масата. Истинска вечеря, съвсем различна от полуготовите, дълбоко замразени боклуци, с които двамата с Адам се прехранваха.

Той сипа първо на нея и изведнъж се сети колко удобства би му създала тя, ако живееше тук. Беше най-женствената жена, която бе познавал. Великата й дарба бе в това, че можеше да превърне, която и да е къща в дом. Не бяха изминали и два часа, откакто бе дошла, а всичко изглеждаше толкова различно!

Не биваше да й позволява да остане тази нощ! Беше направил глупост. Присъствието й му напомняше колко мизерен е бил животът без нея.

Двамата се хранеха в пълно мълчание, но без неловкост и стеснение. Даяна със задоволство забеляза как той за трети път си сипва от задушеното. Какво ли бе ял през тези години? Тя въздъхна леко. Може би някой ден…

Тази нощ щяха да бъдат под един покрив. Беше сигурна, че и той постоянно мисли за това. От време на време усещаше погледа му върху себе си и разбираше, че е започнал да губи сражението. Веднъж погледите им се срещнаха и тя се изчерви. За какво си мислеше той? Дали не си представяше като нея как двамата лежат в огромното му легло с преплетени ръце и крака, изнемощели от любене, как мързеливо се протягат под чаршафите, прегръщат се и се целуват, докато сънят ги унася все по-далече от действителността? Объркана и уплашена от собствените си фантазии, тя остави приборите и сведе поглед.

Изведнъж Рос скочи от масата и с тиха ругатня напусна стаята. Ставаше смешен пред себе си, презираше се! Толкова ли беше невъзможно да я прогони от сърцето си? Тази жена се бе настанила там и той не можеше дори да я погледне, без да я пожелае! Беше станала част от него — като тази гора, лагуната или Адам. Толкова ли беше мекушав, та да преглъща като гимназист, щом я види? Но, в края на краищата, тя беше негова законна съпруга, а той бе мъж на четирийсет години! Трябваше да мисли аналитично, а не да се топи под погледа на натежалите й от желание очи…

Той излезе на верандата и се загледа в далечината. Знаеше, че е трудно да живее без нея. Но бе твърдо решен да опита!