Кати Кели
Сърдечна болка (9)

Глава 8

Изи успя да запази сравнително спокойствие по време на целия полет и кацането, не така гладко, на летището в Дъблин, както и по дългите коридори до багажното отделение.

Пътуваше толкова много по работа, че лесно можеше да приеме израза на бизнес дама, заета с професионални дела. Беше положила маска върху лицето си, докато спеше в самолета и хидратантът се беше преборил донякъде със сухия въздух в кабината, обувките й бяха с равна подметка — беше прибрала късите чорапи в чантата си — и изглеждаше не само добре, но и подготвена за пътуването.

Но когато двойните врати на сградата на летището се отвориха и тя се оказа на земята, в която беше родена, спокойствието й изведнъж беше нарушено. Това не беше рутинно бизнес пътуване, не беше дори планувано пътуване до дома, а спешно и принудително гостуване. Любимата й баба умираше. И там, още пред вратите, застанала неподвижно сред потока забързани хора, Изи Силвър тихо заплака.

На стотици мили оттам, Ан-Лиз седеше до леглото на лелята на съпруга си и тихо говореше за това, как се чувства. Тя просто не можеше да заплаче, да изпита облекчението на сълзите.

— Сякаш имам черна дупка в себе си — прошепна тя, въпреки че нямаше нужда да говори тихо.

В отделението, където Лили беше преместена сутринта, цареше оживление и имаше достатъчно шум. Имаха нужда от леглото в интензивното отделение и тъй като нямаше промяна в състоянието на старицата, както и признаци такава да настъпи, лекарите в малката болница решиха, че могат да поддържат живота й извън него.

— Ще се почувствам по-добре, ако заплача — продължи Ан-Лиз. — Сълзите са вид терапия. Но не мога. Сякаш съм изпълнена с празнота. Безнадеждно е, независимо какво правя или как се опитвам да повдигна духа си. Сива, мрачна пустиня и тъмнина навсякъде. О, Лили! — въздъхна тя. Въздишката й беше отправена към неподвижната и смълчана фигура в леглото. — Бих искала да си тук, за да мога да ти кажа… Е, ти си тук, но не по същия начин.

Бледото сбръчкано лице на Лили не издаде никакви признаци на живот. Ан-Лиз не знаеше дали е в съзнание или не. Дали хората в кома са тук, на този свят? Както и да беше, тя предпочиташе да говори с Лили, а не с някой друг.

— Хрумват ми какви ли не странни мисли, забелязвам странни неща — прошепна Ан-Лиз. — Като например факта, че Нел беше толкова сурова, но сякаш и изпълнена с горчивина. Тя каза, че сигурно съм знаела за нея и Едуард. Това беше едва ли не най-лошото. Настояваше, че съм знаела и съм позволила да продължи. А аз не знаех. Кълна се в Библията, Лили, не знаех. Как бих могла да позволя Едуард да има връзка и да не му кажа нито дума по въпроса? Не бих, не и с Нел. Тя беше моя приятелка, беше — добави Ан-Лиз с горчивина. — Никой няма да повярва, че е била най-добрата ми приятелка щом твърди, че съм знаела през цялото време. А ако отрека, тя ще каже, че просто искам да си отмъстя, защото съм отхвърлената бивша. Възможно е дори да каже на Едуард, че двете сме говорили по въпроса. Би могла да му каже какво ли не, а той, естествено, ще повярва на нея.

Не изпитваше облекчение от тези ужасни думи. Те й причиняваха болка, когато ги произнасяше, също толкова, колкото и когато бяха само мисли. Болката беше все още там, болката от самотата. Но най-лошото беше това как беше останала сама.

Предната вечер беше седнала на верандата и втренчила поглед в морето. Опитваше се да не мисли за красивия кит, хванат в капана на залива и описващ безнадеждни кръгове. Мислеше за възможно най-лошия сценарий.

Това беше неин номер, с който се мъчеше да потисне засилващата се депресия. Представяше си най-лошото и как тя се справя с него. Човек може да се справи с всичко, знаеше го, и се заставяше да мисли за хората, преживели всяка възможна болка — от мъченията до това да видят как убиват любимите им хора.

Смъртта на Едуард беше един от най-лошите сценарии.

Спомняше си едно интервю, което беше гледала, с жена, овдовяла по време на атаката над Търговския център. То й беше причинило силна мъка. Болката на жената беше така силна, сурова, неподправена. Раната й беше още отворена. Тя говореше за това, как се беше променил животът й, и споделяше, че очаква най-лошото.

Думите й бяха намерили резонанс в душата на Ан-Лиз по две причини: защото тя говореше за вдовството, а Ан-Лиз познаваше прекалено много вдовици на собствената си възраст, за да не се страхува от него, и, второ, защото беше изпитвала този подсъзнателен страх през целия си живот — тази болка дебнеше зад ъгъла, чакаше подходящ момент. Беше се чувствала така през целия си живот. Чакаше острието да се спусне.

Проявяваше такава предпазливост заради болното сърце на Едуард, караше го да спазва здравословна диета и да си прави кръвни изследвания всяка година. Готвеше огромни зелки броколи, купуваше му таблетки рибено масло, пълнеше хладилника с боровинки. Правеше всичко възможно той да остане с нея, да прогони болестта.

А той й беше отнет, въпреки това. Все едно че беше умрял. В известен смисъл, да, той беше умрял.

— Как се справи ти, Лили? — запита Ан-Лиз. — Как се справи със смъртта на Алис и Роби? Прости ми, но продължавам да мисля, че може би е по-лесно да се справиш със смъртта. Защото можеш да се отдадеш на мъката. А аз не мога.

А после се поправи: Лили се беше справила с мъката сама, защото трябваше да показва спокойствие и самообладание пред Изи.

— Прости ми, Лили — каза. — Беше ужасно от моя страна. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това да загубиш Алис. Съжалявам. Моята загуба не може да се сравни с твоята. Седя тук и се оплаквам, а ми беше отнето много по-малко. Но не мога да не се чувствам съкрушена. Как ми се иска ти да беше тук. Ти щеше да придадеш смисъл на всичко вместо мен, преди да съм полудяла.

— Добро утро. Как се справяме тук? — каза весел и бодър младежки глас.

Ан-Лиз вдигна поглед, изненадана от прекъсването. Край леглото закръжи медицинска сестра, чието изражение показваше такава дружелюбност, че за Ан-Лиз стана ясно, че е дочула края на монолога. А Ан-Лиз беше прекалено тъжна и измъчена, за да почувства смущение. Предполагаше, че сестрите са свикнали да слушат думите, прошепнати от различни хора край болничните легла.

— Искам просто да проверя жизнените показатели на свекърва ви — каза сестрата, все още усмихната.

Ан-Лиз кимна и се отмести, за да не пречи, без да си направи труд да я поправи. Лелята на съпруга ми щеше да прозвучи смешно.

— Ще се бавите ли? — запита тя.

— Може да мине известно време. Можете да се поразходите — отговори сестрата все така весело. — Денят е прекрасен.

— Да — каза Ан-Лиз.

Прекрасен ден, в който да се хвърлиш от висока скала. Какво ли щеше да направи бедното момиче, ако кажеше това на глас? Вероятно щеше да се обади на някой психиатър и да му каже, че в болницата има луда, която се нуждае от някакъв вид успокояване — инжекция бензодиазепам или усмирителна риза.

Взе чантата си и излезе в коридора, без да е решила какво ще прави. Изведнъж, без да го е планирала, се озова в малкия кафе-бар на болницата пред чашка ароматно кафе и кифличка, която изглеждаше достатъчно твърда да отскочи от стената, ако я запратиш в нея. Въобще не беше гладна, но намаза кифличката с масло и я захапа. Спомни си, веднъж някой й беше казал, че трябва да поддържаш горивото или нещо в този смисъл. Но защо? Старите и ръждясали автомобили отиват за старо желязо. Защо старите и изхабени хора да не могат също да бъдат изхвърляни на бунището? Защо да си правиш труда да наливаш гориво, когато двигателят е изхабен?

Отблъсна чинията с кифличката и за да има с какво да се забавлява, включи мобилния си телефон. Брендън й беше изпратил текстово съобщение. Той беше безнадежден с телефоните, беше му необходимо толкова много време, за да изпрати съобщение, така че беше по-лесно и във всички случаи по-икономично откъм време просто да се обади.

Веднъж тя, Бет и Изи се бяха смели, но незлобливо, на безнадеждността му в това отношение. Сега Ан-Лиз се запита дали въобще някога ще се засмее. Какво ли беше това нещо смехът? Дали тя щеше някога отново да се усмихне?

Прекрасна новина. Изи е пристигнала. Ще бъде в болницата до четири.

Ан-Лиз се замисли за Изи, която изглеждаше силна, но беше мека и податлива, уязвима всъщност. Представи си колко горко щеше да заплаче, като види баба си в болничното легло. После се замисли за Бет, която беше заплакала, когато беше чула новината по телефона, но не можеше да дойде преди уикенда.

— Разбира се, не бързай — беше я уверила Ан-Лиз. Обикновено успяваше да повдигне духа на дъщеря си. — С баба ти всичко ще бъде наред.

Още една лъжа. Кой можеше да каже дали Лили ще се оправи или не? Но за лъжата имаше и друга причина: колкото по-дълго Бет останеше настрани, с толкова повече време разполагаше Ан-Лиз, преди да се наложи да й каже ужасната новина за раздялата на родителите й.

Смешно беше, че още не е казала на Бет за себе си и Едуард, смешно. Бет щеше да й бъде много ядосана, но Ан-Лиз просто не беше събрала нужната смелост. Като че ли като кажеше на дъщеря си, всичко щеше да се превърне в истина.

Ан-Лиз знаеше, че не може да бъде достатъчно силна и за двете — и за Изи, и за Бет. Точно това искаше да каже на Лили, преди сестрата да я прекъсне.

— Бет няма нужда от мен — почти прошепна тя на себе си там, в кафе-бара на болницата. — Тя си има Маркъс, който да се грижи за нея. Той я обожава. Вече никой няма нужда от мен. Не се налага да бъда тук. За първи път в живота ми, не се налага да бъда тук.

Мисълта беше едновременно ужасяваща и освобождаваща. Да, нямаше нужда тя да бъде тук. Можеше да скочи от някоя висока скала или да продължи да върви, всъщност нищо нямаше значение.

— Как успя да се справиш, Лили? — запита на глас.

Знаеше отчасти отговора — Лили се беше заела със задачата да отгледа Изи. Налагаше се да забрави собствената си мъка и да се справи с тази на внучката си. Ан-Лиз обаче нямаше никого, който да се погрижи за нея. Тя имаше само себе си, а в момента пет пари не даваше какво ще стане с Ан-Лиз Кенеди.

Първият човек, когото Изи видя, като влезе в болничната стая с четири легла, беше Ан-Лиз. Тя седеше на стола до леглото с плетката в скута си и странен отчужден израз на лицето. Стори й се така позната и прекрасно близка, че Изи трябваше да прехапе устни, за да не заплаче отново и така да съсипе цялата работа по възстановяването на външния си вид посредством грима, който беше положила на летището.

После видя баба си, мъничка и крехка, като дете в леглото. Нямаше и намек за жизнената жена, която беше познавала през целия си живот. Шокът накара лицето на Изи силно да пребледнее и емоционалната й броня се пропука на мига.

— Ан-Лиз! — ахна Изи и в ужас сграбчи ръката на леля си. — О, Господи, бедната баба, моята бедна баба.

Ан-Лиз не можеше да направи нищо, освен да потупа Изи по рамото. А по-младата жена се наведе над леглото и тихо промълви:

— Бабо.

Сцената е прекалено лична, за да я наблюдавам, помисли си Ан-Лиз и понечи да се извърне. Надяваше се, че никой няма да дойде и Изи ще може да изплаче мъката си насаме.

— Ан-Лиз! Тя говори!

— Какво? — Ан-Лиз се втурна към другата страна на леглото. — Тя не е идвала в съзнание, Изи, не и откакто… Трябва да извикаме лекаря.

— Да, бабо.

Изи не слушаше Ан-Лиз. Беше се навела съвсем близо до лицето на баба си с надеждата да чуе едва доловимо прошепнатите думи. Лили мърдаше устни, очите й бяха отворени и излъчваха жизненост, непомрачена от близо деветдесетте години живот.

— Тук сме, Лили — каза нежно Ан-Лиз. — Ти си в болницата. Получи удар, скъпа, но ще се оправиш.

Лили гледаше втренчено тавана — като че ли гледаше някого, който нито една от двете не виждаше.

— Джейми — прошепна тя толкова тихо, като шепота на вятъра. — Джейми, там ли си?

Изи и Ан-Лиз се спогледаха мълчаливо. Джейми! Нито една от двете не знаеше за Джейми. — Джейми?

— Бабо, аз съм, Изи.

Тя погали нежно баба си по бузата, но очите на Лили бавно се затвориха и краткият миг на жизненост изчезна от лицето й.

— Не разбирам — каза Изи. — Татко каза, че все още е в безсъзнание…

— Беше. И все още е — каза Ан-Лиз. — Това не беше истинско идване в съзнание, нали? Гласът ти достигна до нея, това е сигурно, но тя не говореше на нас. Виждаше някого другиго…

— Джейми. — Изи се отпусна тежко на стола до леглото. — Кой, по дяволите, е Джейми?