Кати Кели
Сърдечна болка (19)

Глава 18

Знаеше, че не трябва да полага усилие и да излезе на обяд с бившия си любовник, но Изи не можеше да не го направи.

Джо се беше обадил и я беше помолил за един последен обяд, за едно последно сбогом, а тя се беше съгласила. Беше шокирала себе си, защото веднага се беше запитала какво да облече, за да изглежда възможно най-добре.

— Надявам се, че няма да отидеш — беше казала Карла.

Беше дочула разговора, защото Изи беше приела обаждането на бюрото си. В „Силвър Уеб“ липсата на достатъчно място правеше мисълта за лично пространство странна и забавна.

— Мисли за това като за край — отговори Изи.

Реши обаче, че ще се облече красиво. Избра прилепнала по тялото рокля, много подобна на онази, която беше носила на първата им среща. Беше свършено, знаеше го, но това не означаваше, че не иска да изглежда добре, нали?

Освен това, той беше избрал да се срещнат в ресторант „Амбър Руум“ — знак, че връзката им е приключила. „Амбър Руум“ беше в търговския и финансов район на града и щеше да е пълно с хора, които той познава. Само идиот би завел там жена, с която има връзка, за обяд, а Джо Хансен не беше идиот. Това беше последното доказателство, че двамата вече не са двойка.

В таксито на път за там, тя сложи на устните си яркочервено червило, а върху него — гланц: цветовете на войната като съвременно оръжие. „Готова съм за теб“, казваше то. После сложи на миглите си много плътен слой спирала, защото никоя жена не би се разплакала под заплахата да размаже грима си. Изи Силвър нямаше да плаче днес. Наложи си самоконтрол и спокойствие и влезе в ресторанта с високо изправен гръб. Метрдотелът я заведе до масата на Джо. Той вече я чакаше. Само един поглед й беше достатъчен да забележи, че кожата му е загоряла и изпъква на фона на бялата му риза. Както винаги, беше безупречно облечен, но притежаваше онзи неуловим чар на негодяя под елегантния си кашмирен пуловер.

— Изи — каза той официално и се изправи, целуна я по двете бузи — така, както се поздравява приятел.

— Съжалявам, че закъснях, Джо — каза тя, макар никак да не съжаляваше. Беше закъсняла нарочно.

Разменяха си нищо незначещи думи, докато келнерът кръжеше край тях. Той взе поръчките им за питиета и внимателно разгъна салфетката върху скута на Изи.

— Изглеждаш добре — каза тя на Джо. — Да не би да си бил на море?

— Да, бях на плаване няколко дни — отговори той. — Времето беше фантастично.

Изи си помисли колко много щеше да я заболи от тези думи преди, защото се отнасяха до семейното гнездо в Кейп Код. Все още болеше, но сега беше различно — сега тя нямаше да позволи да бъде наранена. Той имаше съпруга и деца и независимо какво беше положението в брака му, той вече не беше част от живота й. Можеше да бъде, където пожелае — да плава, да хваща тен, да отскочи до Акапулко и да танцува на плажа, ако иска. Това нямаше нищо общо с нея.

Ето, можеше да преодолее чувствата си към него.

— Да, уикендът беше прекрасен — съгласи се тя. — Аз летях до Вашингтон, за да се видя с приятелка. Прекрасно момиче, работи като журналистка. Дойдохме тук, в Щатите, едновременно от Ирландия.

Когато Сорча се беше обадила, Изи се беше почувствала много виновна, защото бяха минали месеци от последната им среща. Плановете, които беше правила в Тамарин за среща с нея, не се бяха осъществили заради работата около „Силвър Уеб“. За щастие, Сорча не беше от хората, които се сърдят дълго и за нищо.

— Радвам се, че най-после те чувам, а и новините за бизнеса ти са страхотни. А аз мислех, че не сме се виждали цяла вечност заради някой мъж — беше казала Сорча по телефона, когато Изи й беше звъннала, за да се извини и да й обясни колко е заета около създаването на собствената си агенция.

— Е — каза Изи, — преди да започна бизнеса, имаше мъж…

— Ако искаш да дойдеш да поплачеш на рамото ми, си добре дошла. Сигурно осъзнаваш, че на всеки осемдесет и девет мъже във Вашингтон се падат по сто жени. Което никак не е ободряващо. И аз ще си поплача.

— А аз — не — беше заявила уверено Изи. — Приключих с него.

Сорча не беше казала нищо.

— Радвам се за теб, Изи — беше казала накрая. — Не ти вярвам, макар да звучиш достатъчно убедително.

— Вашингтон, какъв прекрасен град — каза Джо с възхищение. — Някога правех бизнес там.

Тя си го представи как си урежда срещи в изисканите вашингтонски хотели с други богати и влиятелни мъже като него. След дълго подреждане на масата, метрдотелът най-после си тръгна.

— Изглеждаш красива — каза Джо. Гласът му беше различен сега.

Изи го изгледа втренчено.

— Хайде, разкажи ми за новия си бизнес — каза той, като че ли съжалил за комплимента.

Изи се усмихна. Не познаваше много хора, които можеха да разколебаят Джо Хансен.

— Е — каза тя, — офисът ни е красив, макар и малък. Три сме: Карла, с която вече си се срещал… — Беше сигурна, че той никога няма да забрави Карла и деня, в който тя му се беше скарала, че е разбил сърцето на Изи. — И Лола Монтерей, която вероятно не познаваш. Беше ми колежка в „Пърфект“. И аз. Проведохме първите кастинги, бяха успешни и сега сме готови за много работа. Седмицата на модата в Ню Йорк започва в петък и сме поканени да участваме в две шоу програми, което е просто удивително за агенция с модели като нашите. Мненията в модния свят започват да клонят в наша полза. А за нас това са вълнуващи моменти. Освен това, работих по онзи договор със „Супергърл“ за новото лице на тяхната козметика, преди да замина за Ирландия. Имаме уговорени срещи за по-късно през есента, на които ще говорим за възможността модели на „Силвър Уеб“ да представят някои от техните продукти. Което ще е голяма крачка за тях. Ако стане, ще бъде просто чудесно.

— Дали ще се получи? — запита той.

— Абсолютно съм сигурна — отговори тя. — Две компании използват не толкова слаби жени, за да рекламират козметиката им. Главно продукти за грижа за кожата, а не грим, вярно, но трябва само някой да се осмели да предприеме промяна. Много хора вече не са съгласни, че трябва да се използват млади и изключително слаби модели, но все още буквално мършави красиви момичета продават продукти от години и повечето компании не искат да нарушават статуквото. Ние предлагаме нещо различно и макар хората да са съгласни с нас, тепърва ще трябва да се наложим на пазара.

— Мисля, че нещата, до известна степен, започват да се променят — каза Джо замислено. — Компаниите, които вече са спечелили достатъчно пари, започват да се замислят и за етиката в бизнеса.

— Не е ли тъжно, че идеята да се използват нормално изглеждащи жени за модели може да бъде разглеждана като положително действие или етическа норма? — запита тя.

— Просто недей да забравяш колко трудно се променя статуквото — предупреди я той. — Ако бизнесът ти не успее, няма да направиш нищо за никого. — След това промени темата: — Успя ли да намериш моделите на бъдещето?

Изи му се усмихна студено.

— Откъде можех да знам, че това ще те заинтересува? — каза. — „Търсете жената“, нали така?

— Не исках да прозвучи така — възрази Джо. — Не търся друга жена.

Дойде сервитьорът с напитките им и настъпи момент на мълчание, в което чашите бяха поставени пред тях, а приборите — отстрани.

— Заинтересувах се просто от делова гледна точка — каза Джо, когато сервитьорът се отдалечи. — Не знаех, че този обяд ще се окаже толкова трудно нещо. — Думите му бяха студени, но очите му казваха друго.

Изи чувстваше как той я поглъща с очи.

— Не трябваше да е такъв — каза тя. — Нали трябва да приключим по възможно най-приемлив начин. Опитвам се цивилизовано да се сбогувам с теб, да сложа край.

Спокойствието й като че ли напълно я беше напуснало, а дълбокото дишане, което се препоръчва в такива случаи, щеше да изглежда нелепо в тази ситуация. Той предизвикваше смут у нея. Сигурно беше луда да реши, че ще може да седи на една маса с него и да обядва спокойно, когато присъствието му я караше да се чувства едновременно безразсъдна и самотна. Желаеше го отчаяно и сигурно беше полудяла да мисли, че би могла да преодолее чувствата си към него. Но макар те да бяха все още такива, каквито бяха в началото, тя трябваше да сложи край. Защото само така можеше да спаси себе си.

— Знаеш ли какво, Джо. Не обвинявам теб за всичко, не ме разбирай погрешно. Започнах тази връзка с отворени очи, така да се каже. Което не е вярно, защото въобще не помислих. Фактът, че си все още женен, като че ли не достигна до съзнанието ми — каза тя повече на себе си, отколкото на него. — Може би защото самата аз никога не съм била омъжена и нямам деца. Затова и не разбирах какво става с теб. Мислех… — Тя въздъхна тежко, признала глупостта си, — че ще премислиш всичко, че децата ще са щастливи, че можеш да сложиш ново начало. Да не би да съм оглупяла, наистина? Той понечи да я прекъсне, но тя не му позволи.

— Когато се прибрах у дома в Ирландия, леля ми Ан-Лиз ми каза, че с чичо ми са се разделили, защото той й изневерявал. Напуснал я заради друга жена. Когато ми го каза, се почувствах… Почувствах се… О! — Тя показа два пръста, за да подсили значението на думите си. — Почувствах се дребна, не по-висока от два сантиметра! Не, да го направим един сантиметър. Тя беше съкрушена. Не знаела какво става, докато не ги заварила в къщата си. Той си тръгнал и така сложил край на трийсет и седем години брак, съжителство и приятелство. Това ме накара да се замисля за две неща, Джо. Първо, че чичо е имал смелост да оправи по някакъв начин забърканата от него каша. И второ, накара ме да се замисля за другия човек в този триъгълник — съпругата ти. Никога преди не се бях замисляла за нея. Предполагах, че между вас вече няма нищо, затова тя нямаше значение. Но връзката ви не е приключила, нали? Което означава, че тя има значение.

— Нещата никога не са толкова прости — каза бавно Джо.

— Сложно беше и сложно си остава, Изи, знаеш го. Да, двамата с Елизабет сме приключили, ставаше въпрос само за време, за подходящ момент, в който да кажа на нея и момчетата…

— Да, времето е всичко, това е сигурно — каза Изи.

— Говоря сериозно. Искам да бъда с теб, Изи, но просто имам нужда от още време.

Изи не го слушаше.

— Когато започнах да мисля за Елизабет — продължи тя, започнах да се чудя защо съпругата винаги смята за виновна любовницата и оневинява мъжа, допуснал изневяра. Човекът, предал я, е съпругът й, но тя не го обвинява. Като че ли мъжете са диви животни, които не могат да бъдат опитомени, нито може да им се има доверие и ако изневеряват, виновна е жената, която ги е съблазнила.

Спря, за да си поеме дъх.

— Ти предаде и двете ни, Джо. На мен каза, че имаме шанс, а на нея така и не се осмели да кажеш, че нещата между вас са приключили. Никога не съм мислила, че ще се срещам с мъж, който е измамник. Когато един мъж мами съпругата си, за да е с теб, той може да измами и теб, за да е с някоя друга.

— Не съм мамил съпругата си — каза той тихо. — Казах ти, двамата с нея сме приключили. Не ме ли слушаш?

— Така ли? — сряза го тя. — Моят проблем е, че излъга мен. Ти искаше и двете ни. Пет пари не давам дали отношенията ти с Елизабет са приключили или не. Това няма повече да мине за извинение. Не можеш да обичаш двама души. Не съм съгласна с теорията, че еволюцията е направила мъжете неспособни на моногамия. Не мисля, че един мъж може да бъде споделен с друга жена, а аз те делях с нея всеки ден. Не искам да деля човека, когото обичам.

Речта й беше тромав изказ на всичко, за което беше мислила. Може и да не беше прозвучало много смислено, но поне го беше казала.

— Не искаш да ме делиш и с децата ми, тогава?

— Не става въпрос за децата ти — отговори ядосано тя. Как се осмеляваше да й припише неказани от нея неща просто защото тя нямаше деца и не разбираше родителската любов. Никога не беше казвала, че не иска деца, по дяволите. Искаше деца. Неговите, всъщност. Искаше децата му, просто до този момент не го беше осъзнала.

— Ако ти беше поне наполовина човекът, за когото те мислех, щеше да искаш да присъстваш повече в живота им — каза тя тихо. — Щях да съм глупачка, ако не разбирах, че те са огромна част от твоя живот. Не тази е темата. Ти имаше избор: можеше да си останеш тихо у дома, да живееш отделно от съпругата си и да си там за децата си. Но ти не искаше това. Ти искаше дома си, децата си и мен, всичко. Не е честно към никого от нас, така мисля.

— Значи, мислиш, че съм негодник? — каза той.

Отпи от коктейла си. Той беше кристалночист и имаше маслина за украса. Изи знаеше, че той не пие много, затова се учуди, че е поръчал голямо мартини.

— Да, всъщност мисля, че си негодник. Не мислеше за никого, освен за себе си.

— Не те излъгах за отношенията си с Елизабет — каза той. — Никога не съм ти говорил лъжи от сорта „съпругата ми не ме разбира“, защото смятах, че не заслужаваш това. Аз не заслужавах това. И двамата сме над тези глупави лъжи. — Той говореше едва ли не ожесточено. — Когато се ожених, мислех, че е за цял живот, но се оказа, че не е така. Не съм светец, имах няколко незначителни връзки, които бяха… — Той я погледна право в очите и каза: — Просто секс. Тя се размърда неудобно на стола си.

— Предполагам, че не ти е забавно да чуеш това, но те наистина бяха просто секс. Заради успокоението и удоволствието, което мъжът получава от секса. Но ти, Изи, ти беше нещо различно. Когато те срещнах, сякаш светлината се върна отново в живота ми — светлина, която отдавна си беше отишла. Мислех, че с тази моя страна е приключено. Че е свършено с любовта и нежността, с желанието да се сгушиш до някого в леглото и просто да чакаш денят да отмине. Мислех, че подобни неща са възможни само на двайсет и пет. Но с теб, Изи Силвър, преживях отново всичко това. Този беше твоят дар. Предполагам обаче, че си права — не бях достатъчно силен да предприема нещо за промяна. Нямах смелост да кажа на Елизабет онова, което и двамата знаехме. Не се осмелявах да причиня това на децата, защото знаех, че ще е трудно. Елизабет нямаше лесно да се съгласи да ми даде развод, това беше сигурно. Затова вземах от теб каквото можех, а в замяна не ти давах онова, което искаше. Но сега… — Той направи пауза. — Сега искам да ти дам всичко.

От известно време той я гледаше толкова втренчено, че й беше трудно да го гледа в очите. Като че ли беше в съда и се опитваше да срази противника си с поглед, да направи изявлението му невалидно пред съдебните заседатели.

— Какво каза? Какво искаш да ми дадеш? — запита Изи смутена.

— Искам да бъда с теб. Тя премигна.

— Не, не можеш да ми причиняваш това, Джо. Не си играй с мен. Не съм глупачка, която да прилъгваш с думи. Не можеш да говориш, а после нещата да останат същите и аз да съжалявам.

— Не правя това — каза той. — Казвам, че искам да напусна Елизабет. Да й кажа, че не можем повече да отлагаме раздялата, че така лъжем себе си. Готов съм за развод.

Протегна ръка и взе нейната в своята. И в този момент Изи му повярва. Заради жеста. Разумът й отказваше да приеме думите му, защото те бяха онова, което искаше да чуе — нещо невероятно. Но да вземе ръката й в своята в този ресторант, пълен с хора, които той познава, в който не можеш да направиш и стъпка към тоалетната, без поне петнайсет души да те забележат и поздравят — този жест със сигурност означаваше нещо. Беше равносилен на декларация. „Аз съм с тази жена“, казваше високо и ясно.

— Джо, не знам какво да кажа.

— Кажи „да“ — отговори той спокойно. — Само това се иска от теб. Кажи, че искаш да бъдеш с мен.

Преди месец би избухнала в сълзи, като го чуе да произнася тези думи, защото те бяха всичко, за което копнееше. Но сега, след всичко случило се…

Колебаеше се. Беше я разочаровал толкова силно, когато тя имаше нужда от него. Дълбоко в нея все още живееше споменът за полета й до Ирландия, когато беше с разбито сърце и самотна, без неговата подкрепа. Помнеше тъгата и мъката, с които стоеше до леглото на баба си, а в ушите й звучеше гласът на мъжа, който й казваше, че не може да бъде с нея.

До леглото на баба си се беше почувствала като в църква — Изи беше отишла при нея, за да й бъдат опростени греховете, да почувства любовта й. Но очакваното облекчение не беше настъпило. Баба й не беше дошла в съзнание, а Джо я беше изоставил. Предателството му беше оставило толкова дълбока рана, че беше зараснала само на повърхността.

— Джо, не знам дали мога да го направя — каза. — Мисля, че е прекалено късно.

Трябваше да му отдаде дължимото, че не ахна от изненада.

— Не мислех, че ще е лесно за теб — каза той, — след като съм те разочаровал преди.

Тя кимна, после на лицето й бавно се изписа усмивка.

— Затова ли ме доведе тук — за да ме притиснеш в ъгъла, за да пишат за нас утре в клюкарските колони на вестниците и да няма начин, който и да е от двама ни да се откаже?

Джо се усмихна и в очите му блеснаха онези секси искрици, които тя обожаваше. Тя усети магнетичността му и колко лесно би било да каже да. Джо Хансен я искаше. Искаше да напусне дома си заради нея. А за да го направи, да, трябваше да каже на Елизабет и на децата си, да опакова багажа си, да остави ключа си на ходовата масичка в голямото имение в Апър Ийст Сайд и да излезе през входната врата. А може би вече беше казал на Елизабет? Не, каза си. Той не би направил това, би изчакал. Джо беше прагматичен. Щеше да изчака да разбере дали Изи ще се съгласи.

— Кажи ми — запита тя, хванала чашата си за столчето, — съобщи ли на Елизабет, че ще я напуснеш?

— Това е въпросът, който струва милион долара, нали? — отговори Джо. — Не, не съм. Реших да изчакам да видя какво ще се случи днес. Което не означава, че двамата с нея ще останем заедно, ако кажеш не, защото нещата между нас наистина са приключили и няма смисъл да протакаме повече. Говорим за раздяла от години.

— Казваш нещата, които искам да чуя — каза тя.

Помнеше, че и преди му беше казвала това. Той наистина казваше правилните неща. Като че ли можеше да чете мислите й и да узнае какво точно има нужда да чуе тя. Само че преди време не беше казал вълшебните думи, а това тя не можеше да забрави. Нямаше да позволи да я направи глупачка за втори път. Трябваше да знае всичко.

— Кажи ми има ли правила в нашето „заедно“!

— Правила?

— Да, правила за второто семейство — каза тя.

Той като че ли все още не разбираше.

— Правила като например: искаш да бъдеш с мен, но без сватбени пръстени, без деца…

Гласът й заглъхна. Беше прекалено болезнено да говори за тези неща. Деца. Бебета. Нейно бебе. По дяволите, биологичният часовник беше наистина силен. Не часовник, а по-скоро бомба. В главата й непрекъснато се въртяха мисли за бебета, а ето че сега се появиха и в разговора.

Двамата с Джо никога не бяха обсъждали въпроса с децата. А и как биха могли? Връзката им не беше такава. Като спортна кола, те бяха вдигнали скоростта от нула до шейсет километра в час прекалено бързо и бяха пропуснали възможността за такъв разговор. Вдигна поглед към лицето му и видя изненадата, изписана на него.

— Какво… Май си решил, че съм жена, отдадена на кариерата, която предпочита да носи тежко делово куфарче вместо бебе? — запита тя, като успя да прикрие болката си.

Той се засмя.

— Не, не точно. Но не мислех, че си от майчинския тип.

— Майчинският тип — повтори тя тъпо.

— Не исках да кажа…

— Не, всичко е наред — каза тя бързо. Прекалено бързо. Той разбра грешката си.

— Никога не си правила и намек за деца — отбеляза. — Откъде бих могъл да знам?

— Елизабет говори ли с теб за деца, преди да сключите брак? — запита тя.

Той се замисли.

— Е, не…

— Но се подразбираше, нали така? Тя щеше да е майка на децата ти?

— Да.

— Това искам да кажа, Джо. Никога не сме разговаряли по този въпрос, но ти не си приемал това дори като възможност. Какво говори този факт за нас и за нашето бъдеще?

— Всъщност аз не искам повече деца — каза той безпомощно. — Трябва да бъда честен. Децата само усложняват нещата. Ако имаше деца, щеше да разбереш. Ако двамата с теб имаме деца, това само ще направи раздялата ми с моите момчета още по-трудна. Допълнително напрежение. Не искам да мислят, че не са най-важното нещо в живота ми.

Тя кимна. Започваше да усъвършенства това кимане във важните моменти, когато сърцето й беше съкрушено.

— Но можем да говорим за това — каза той. — Искам да кажа, никога не съм мислил… Не искам да кажа, че не можем да имаме деца, просто…

— Мисля, че имаме проблем — каза Изи сковано. — Не искам да вляза във връзка, в която границите са предварително очертани, само защото ти вече си бил там и си правил това. Съжалявам.

— Не си отивай, Изи — помоли я той. — Можем да поговорим по въпроса.

— По-късно — каза тя.

Наведе се и го целуна леко и бързо по бузата. Не се забави нито секунда повече, защото се страхуваше, че той може да я прегърне и целуне страстно и тогава тя щеше наистина да е изгубена, защото Джо Хансен я искаше, а когато той искаше нещо, го преследваше с всички сили, безмилостно. Не искаше той да я целуне тук, в ресторанта, където всички ги гледаха. Затова се отдръпна бързо.

— Както казват в най-добрите делови среди, „остави това на мен“ — каза тя и грациозно се изправи. — Ще ти се обадя.

И с тези думи, тя се обърна и излезе от ресторанта, съзнаваща, че я гледат повече очи сега, отколкото когато беше влязла. Гледаше право пред себе си, като че ли вече мислеше за следващата бизнес среща, но в главата й имаше само една мисъл: Какво щеше да прави сега?

 

 

Имаше само една възможност — да позвъни на Карла. Седна на задната седалка на таксито с надеждата, че шофьорът не говори английски, защото не искаше да сподели болката си с непознати, и набра номера. Приятелката й звучеше раздразнена, защото й се беше наложило да изпие много кафета и да води безбройни телефонни разговори.

— Кога ще се върнеш в офиса, Изи? — запита тя. — Днес тук е много натоварено, а машината за кафе се повреди.

— Той ще я напусне.

— Какво? — възкликна Карла.

— Казах — повтори Изи, — че той ще я напусне.

— Господи, боядисай ме в розово и ме изпрати в Гуам — отговори Карла. — Не видях това, не го смятах за възможно. Мислех, че ще се видиш с него днес, за да приключите стилно.

— Такова беше намерението ми — каза Изи. — Да. Бях планирала всичко и бях казала речта си наполовина, когато той каза, че иска да е с мен.

— Честно: напълно или само отчасти иска да бъде с теб? — запита Карла цинично. — Като например смята да остане женен за съпругата си, а теб да удостои единствено с присъствието си и повече подаръци?

— Не — въздъхна Изи. — Никога не ми е давал подаръци. Връзката не беше такава, знаеш го.

— Хм, да — каза Карла. — По-добре да беше такава. Меркантилните връзки имат правила, а аз харесвам правилата. Е, ако ще я напусне, чудесно. Нали това искаше? Но не звучиш особено щастлива. Защо?

— Той не иска деца, моите деца — каза Изи безизразно.

— А!

— Точно така.

— Той ли го каза?

— Повече или по-малко. Още деца биха накарали синовете му да страдат, посочи, че децата променят всичко и, ако имам деца, ще го разбера.

— Страхотно — беше коментарът на Карла. — Страхотно е да кажеш това на жена, която няма деца. Много тактично.

— Това си помислих и аз.

— Какво ще правиш?

Изи разтри очи. Нямаше представа.

— Ще помисля, предполагам.

Да помисли какво ще означава да се върне при него. Да помисли и за леля си, Ан-Лиз. Как ли се справяше тя сега, без Едуард?

— Обичаш ли го достатъчно, за да си с него при условие да нямате деца? — запита Карла.

— Това е въпросът, който струва един милион долара, нали?

Изи пожела да има кристална топка, за да узнае отговора. Обичаше ли Джо достатъчно, за да се откаже от възможността да има деца? Беше заявил, че могат да поговорят по въпроса, но тя знаеше, че беше искрен, когато беше казал, че не иска повече деца. Кой би искал да има бебе против волята на партньора си?

— Е?

— Е, не знам — каза Изи. — Знаеш ли, Карла, всеки път, когато си мисля, че знам всички отговори, въпросът се сменя.

— Не знам какво да кажа, Изи — каза Карла. — Освен, ела при нас. Ние също не знаем отговорите, но поне ще бъдеш сред приятели. Какво ще кажеш?

— Ще се видим в пет — отговори Изи.

 

 

Когато се прибра у дома си същата вечер, светлината за съобщения на телефонния й секретар светеше. За миг си помисли, че може да е Джо, който да каже, че е променил мнението си, да каже, че я обича и че ще бъде баща на децата й. Нетърпеливо натисна бутона.

„Здравей, Изи, любима.“

Беше баща й, който звучеше много уморен и стар.

„Съжалявам, че трябва да ти съобщя още лоши новини по телефона, но…“

Изи покри устата си с длан. Баба?

„… леля ти Ан-Лиз се е опитала да се самоубие днес. Да се удави, по-точно. Някой успял да я извади от водата навреме. В болницата е. Двамата с Едуард току-що бяхме при нея. Обади ми се, когато получиш съобщението. Обичам те. Бай.“

Изи потрепери. Бедната мила Ан-Лиз. Точно днес Изи беше мислила за нея и за това, как ли оцелява тя без съпруга си. После се беше опитала да не мисли за това, защото не искаше да сравнява историята на Ан-Лиз със своята. Не искаше да приписва на Ан-Лиз и Елизабет една и съща история. Не би могла да го понесе. Във връзката й с Джо нямаше нищо, което точно да отговаря на тази между Нел и Едуард, нали?