Кати Кели
Сърдечна болка (20)

Глава 19

На следващия ден Джоди купи от аптеката тест за бременност, изчака Дан да отиде на работа и влезе в банята, за да го използва. Никога не би се сетила за това, ако майка й не беше отбелязала, че тя е преживяла шок и е по-добре да заменят разглеждането на града с отпускащи процедури в спа центъра на хотела.

— Звучи страхотно, мамо — беше казала Джоди. — Ще отида до рецепцията и ще запазя час.

Пиеха кафе във фоайето на хотела и се опитваха да планират следващия ден, когато беше влязъл познат на Дан и Джоди и й беше съобщил новината.

— Да се опиташ да се самоубиеш, не е отговор на нито един проблем — беше коментарът на леля Лесли. — По-добре, че не се запознахме с нея. Не обичам да бъда в присъствието на негативни хора.

В този момент майката на Джоди най-после каза на леля Лесли, че проявява грубост и че може да ги остави сами, ако няма да ги подкрепи. Лесли, несвикнала с това сестра й да й противоречи, се беше качила в стаята си, разгневена, и така беше дала възможност на Джоди и майка й да поговорят. Накрая, Карън беше предложила спа процедурите.

— Имаш нужда от нещо, което ще ти донесе удоволствие и ще ти помогне да се отпуснеш — каза тя. — Обожавам ароматерапията и масажите, те наистина прогонват напрежението от тялото ти. На Лесли няма да й хареса, тя предпочита да си прави маникюр.

Джоди отиде до рецепцията и я свързаха с мила терапевтка от спа центъра, която им записа час за следващия ден.

— Тази седмица имаме програма, която да направи майките специални — информира я тя. — Ако може да се отнесе до вашата компания.

Джоди се канеше да откаже, защото не беше подходящо, когато й хрумна нещо. Имаше ясен спомен как седеше в заведението на Дорота с Ан-Лиз, когато й се наложи да се втурне към тоалетната, защото беше настъпил месечният й цикъл. Свиванията на мускулите, които настъпваха с такава скорост, винаги я караха да се чувства зле и се наложи да си отиде у дома, а Ан-Лиз се беше отбила в аптеката, за да й купи болкоуспокояващи.

Това беше преди шест седмици — цикъл и половина. Което означаваше възможна бременност. Почувства лудото вълнение, което беше изпитала и последния път, но също и страх. Последния път беше завършил със спонтанен аборт. Не би могла да го преживее отново.

— Като се замислих, мога ли да запазя процедури за двама, а не за трима? — запита тя. — Лицеви маски, маникюр и педикюр за леля ми, Лесли Баркър, която е отседнала в хотела, и ароматерапия, масаж и маска за лице за майка ми. Единайсет часът за двете? Чудесно.

— Мамо, запазих час за двете ви, но забравих, че имам среща с онази дама от старческия дом утре… Част от проучването ми на историята на Ретнъри.

Което не беше вярно. Джоди се канеше да се види с Виви Уелън от дни, но така и не беше предприела нищо. Пътуването щеше да й даде извинение да не бъде в компанията на леля си. Сега, между възможността да е бременна и тъгата заради бедната Ан-Лиз, имаше нужда да е възможно по-далеч от Лесли. Ако беше бременна, не искаше някой друг да отгледа детето й, защото тя е в затвора за убийство.

Седна на ръба на ваната със затворени очи, после ги отвори, за да погледне в малкото прозорче. Видя две дебели сини успоредни линии. Две линии означаваха бременност. Бременност. Джоди седеше, покрила устата си с длани, и се наслаждаваше на мисълта за бебе. Само да можеше да получи гаранция, че този път всичко ще е наред, и щеше да си позволи да бъде щастлива. Обаче никой не можеше да й даде такава.

Срещите в групата по спонтанни аборти я бяха научили, че някои жени претърпяват много такива, преди да износят бебе до термина. Тя не мислеше, че е достатъчно силна да се справи с болката за втори път. Не изпадай в паника, каза си и внимателно прибра теста в едно от чекмеджетата в кухнята. Не изпадай в паника. Намирай си занимания, не мисли за това.

Взе бележника си и магнетофона. Срещата с Виви Уелън щеше да даде възможност на ума й да се успокои.

„Лоръл Гардънс“ беше дълга двуетажна сграда, заобиколена от красиви и добре поддържани градини. Джоди знаеше, че Ан-Лиз посещава Виви на всеки няколко дни.

— Дойдох да се видя с Виви Уелън, ако е възможно — каза Джоди на рецепцията. Питаше се дали домът е снабден с охранителна система, и беше готова с обяснението си по отношение на причините, довели я тук.

— Чудесно. Тя обича да има посетители — каза весело жената зад бюрото. — Влезте, тръгнете по първия коридор вляво от стълбите и като стигнете до градината, позвънете. Ще ви отворят.

— Добре — каза Джоди, изненадана от липсата на по-строги мерки. Ан-Лиз беше казала, че мястото е прекрасно, но не беше споменала това почти безотговорно посрещане на посетителите.

„Лоръл Гардънс“ наистина беше местенце, където човек можеше щастливо да дочака края на дните си. Стените бяха боядисани в успокояващи нюанси на ябълковозеления цвят, отнякъде долиташе тиха класическа музика, във въздуха се усещаше мирисът на прясно изпечен хляб, не се чуваха оглушителни викове на недоволни хора. Вратите бяха широко отворени към просторната градина, пансионерите седяха на удобни шезлонги. Персоналът беше облечен в бяло, но не се движеше трескаво по коридорите, както е в болниците. Тук служителите и сестрите седяха до пациентите, разговаряха с тях, усмихваха се, потупваха по ръката и поднасяха чашите.

— Търся мисис Уелън — каза тя на една от сестрите.

— Ето я там, до последната маса, седнала на слънце. Виви Уелън беше закръглена дама с белоснежна коса, която се къдреше около лицето й, и лъчезарна усмивка. Една сестра я хранеше с плодова салата. Щом Джоди седна до нея, мисис Уелън каза:

— Сара! Прекрасно! — И й се усмихна благо, но с разсеяно изражение, което показваше, че отдавна е изгубила връзка с реалността.

Липсата на отсяване на посетителите изведнъж й стана ясна — градината беше заобиколена от висока ограда. Нямаше как пансионерите да излязат, а скоро разбра, че не влизат много посетители. Стаите обаче се заключваха, защото много от настанените в старческия дом живееха в свой собствен свят.

Джоди изпита съжаление, че не беше успяла да разговаря с Лили. Не искаше да се натрапва, но сега разбра, че посетителите са много важни в място като това. Те бяха доказателство, че хората не са забравени.

— Не, не е Сара — каза почти нежно сестрата. — Сара е сестра й, но вече е покойница — обясни тя на Джоди.

— Здравейте, мисис Уелън, аз съм Джоди Бекет — каза тихо Джоди. — Дойдох да разговарям с вас, защото доктор Макгъри каза, че можете да ми бъдете полезна.

Мисис Уелън щастливо кимна.

— Не искам да лъжа за причините за посещението ми — каза Джоди, обърнала се към сестрата. — Опитвам се да напиша историята на имението Ретнъри. Доктор Макгъри ми препоръча да разговарям с мисис Уелън, защото тя знае историята на Тамарин. Ако обаче това не е препоръчително, ще си тръгна.

— Виви обича да говори за миналото — каза сестрата. — Тя няма чак толкова много посетители, само членовете на семейството й, затова е добре, че има възможността да види ново лице и да поговори. Не й причинявате зло. Миналото е друго място за нея — там тя се чувства удобно. Проблемите й са с настоящето и с близкото минало. Но ако искате информация, дъщеря й Глория може да ви помогне. Ще ви дам телефонния й номер.

Глория звучеше в лошо настроение по телефона и Джоди реши, че причината е в нейното посещение в „Лоръл Гардънс“. Скоро обаче стана ясно, че раздразнението е нейното обичайно състояние.

— Имаме много дневници, писани от мама. Вече ми омръзна да ги влача насам-натам. Виждате ли, местихме се три пъти през последните пет години — информира я все така раздразнено Глория. — Работата на съпруга ми. Когато се върнахме в Уотърфорд миналата есен, му казах, че ако се наложи да се мести отново, може да го направи сам.

— Може би мога да се отбия да поговорим някой път — каза колебливо Джоди.

— Не знам много — продължи да говори Глория, — но можете да видите нещата на мама. Сега съм у дома.

— Сега? — Уотърфорд беше на четирийсет минути с кола.

— Аз съм жена, която няма много свободно време.

— Дайте ми адреса и ще дойда възможно най-бързо — каза Джоди.

Трябваше да е заета, да държи ума си далеч от двете сини линии на теста за бременност. Шофирането до Уотърфорд със сигурност щеше да я разсее.

Но когато стигна до къщата на Глория, Джоди вече съжаляваше, че е тръгнала. Въпреки усилията, мислите й се въртяха все около бебето и спонтанните аборти. Сигурно беше луда да мисли, че може да свърши нещо в този момент. Следата, която водеше до миналото на Ретнъри, беше едва забележима, а вълнението, което изпитваше в началото, се беше стопило. Със сигурност зад фасадата на старата къща се криеха разни истории. Само че щяха да останат скрити.

Домът на Глория се намираше на оживено шосе близо до палата на епископа и Джоди изпита раздразнение, когато се наложи да обиколи района три пъти, за да намери място за паркиране, а после да върви дълго време, за да открие автомат, където да плати таксата. Сигурно съм луда, помисли си тя, когато най-после бутна портата, която водеше към къщата. Глория й отвори. Изглеждаше щастлива да я види, което изненада Джоди.

— Няма да повярваш в какво съм се впуснала — бяха първите думи на Глория.

— В какво? — запита Джоди, която не беше убедена, че това има нещо общо с нейното проучване. Глория й беше направила впечатление на странен човек.

— Знаех, че имаме различни снимки, дневници и документи, но мислех, че са предимно сметки за лекаря, рентгенови снимки и други подобни. Здравето на майка ми никога не е било добро. Но погледни това — кутия със стари писма. Тук няма нищо ценно, имай предвид. Аз вече проверих.

Надявах се да открия диамантена огърлица! — Разпищя се от удоволствие при собствената си шега. — Можеш да разгледаш всичко.

— О, ще го направя — каза Джоди и сърцето й подскочи, като погледна кутията с писмата и документите. Изведнъж вълнението от опитите да разкрие миналото се върна.

— Но искам да върнеш всичко после. И ще споменеш ли в книгата, че си получила материалите от мен?

— Разбира се — отговори Джоди, която в този момент беше готова да се лиши и от дясната си ръка, само и само да хвърли поглед на съдържанието на кутията.

— Това тук е страхотно! — възкликна тя и внимателно разгърна изрезка от стар вестник.

Глория беше разпиляла доста неща по пода и Джоди бързо стигна до заключението, че ще е най-добре да събере всичко и да го отнесе у дома си, където да седне на спокойствие и да го разгледа внимателно. Чувстваше се като Картър, който затваря гробницата на Тутанкамон с думите, че ще се върне да разгледа по-късно.

— Обещавам, че ще напиша подробен списък, което съм намерила в кутията — каза тя. — Мога, първо, за по-сигурно, да направя фотокопия на всичко, така ще си сигурна, че си получила всичко обратно. — Тя знаеше как да документира археологически находки, беше се научила в университета.

— Всичко това може да се окаже и непотребни боклуци — каза Глория, — но пък ти търсеше точно такива неща, нали?

— Да, точно така — съгласи се Джоди.

Джоди отнесе всичките материали във втората спалня, превърната от нея в офис, извади внимателно всеки един лист хартия, направи списък и се опита да ги подреди в някакъв археологически ред. Имаше писма, написани със спретнат почерк на тънка хартия — писма, писани от Лили Кенеди до нейната най-добра приятелка Виви Макгуайър.

Джоди се настани удобно в креслото и започна да чете.