Кати Кели
Сърдечна болка (7)

Глава 6

На четири мили оттам, Ан-Лиз беше в кухнята си и непохватно си приготвяше силен чай с надеждата той да я поразбуди. Отново беше спала лошо и беше гледала втренчено часовника през по-голямата част от нощта. Беше заспала едва когато зората беше обагрила хоризонта.

Сега беше напълно облечена и решена да се разходи по плажа, да излезе поне за малко от къщи, само дето главата й тежеше и се въртеше. Обикновено сядаше на верандата и четеше книга или списание, докато почувства приток на енергия, но сега не можеше да се наслади на това удоволствие. Във всяко списание, което вземеше, имаше по някоя статия, която й причиняваше болка.

Вчера едно на пръв поглед невинно списание, което идваше безплатно с всекидневника, беше публикувало интервю с актриса, изпълняваща главната роля във филм за изневярата. На Ан-Лиз й прилоша и тя захвърли списанието в кошчето.

Книгите от библиотеката до леглото й също не можеха да й помогнат — до този момент не беше разбрала колко силно я привличат романите, които разглеждат различните видове връзки. Ако я бяха попитали, щеше да отговори, че чете всичко, но всички книги, взети от библиотеката, с изключение на един трилър и автобиографията на Мария Антоанета, разказваха за семейства, двойки и отношенията между тях.

Изнесе втората си чаша чай на терасата. Беше красива слънчева утрин и във въздуха се усещаше засилваща се топлина. Ан-Лиз реши да тръгне на разходка без яке. Сивата й жилетка беше достатъчна, скоро щеше да се стопли. Ако се отдалечеше от Тамарин по плажа и стигнеше до скалите, които обозначаваха края на малкия залив Милшон, и се върнеше, щеше да е изминала две мили. Това разстояние щеше да е достатъчно да се стопли.

Като тръгна, забеляза няколко човека на плажа, на страната му откъм града. Не бяха онези, които разхождаха кучетата си всяка сутрин. Ан-Лиз напрегна очи, за да види какво става. Определено виждаше шест или седем души, събрали се на малко по-издигнатото място между двата залива. Като че ли гледаха към морето. Сякаш търсеха нещо.

Лодка. „О, не“, помисли си. Беше изчезнала рибарска лодка. Това беше страхът, който населява всеки крайморски градец.

Щом изчезнеше лодка, цялото общество спираше да функционира, хората започваха да се молят, започваха да търсят по вода и въздух, всички семейства седяха смълчани. Ан-Лиз помнеше как веднъж бяха организирали бдение в църквата, когато беше изчезнала лодка с три поколения на борда. Всички се бяха събрали в ужасно студената „Сейнт Канис“ посред мразовитата зима, като че ли молитвата можеше да помогне и да върне хората у дома. Не беше станало така. Морето беше изхвърлило тялото само на един човек върху скалите пет мили на юг.

Тя нямаше право да изпада в депресия само защото беше изгубила съпруга си, който все още беше жив, докато някои бедни души в Тамарин се готвеха да посрещнат загубата на близък човек.

Ан-Лиз се чувстваше още силно наранена, което я правеше безчувствена за болките на другите, но почувства като своя отговорност да се присъедини към хората на плажа. Тя беше от местните и ако имаха нужда от помощ, трябваше също да е там.

Но докато вървеше бързо по пясъка към мократа ивица, забеляза, че хората не гледат отчаяно към далечния хоризонт. Гледаха нещо във водата, близо до брега.

— Какво има, Клеър? — запита тя жената, която живееше на няколко мили навътре в сушата и която често разхождаше по плажа черно-белите си колита.

— Здравей, Ан-Лиз — отговори жената. Кучетата бяха легнали в краката й и виеха жално, защото искаха да продължат да вървят. — Кит, погледни. Дошъл е толкова далеч, а сега, изглежда, не може да се измъкне.

— Бедният кит — каза някой друг и се отмести, за да може Ан-Лиз да застане на най-високото място и да види сама.

Там, във водите на залива Тамарин, се виждаше тъмна форма, която бавно описваше безсмислени полукръгове. Беше грамадна, поне трябваше да е така, защото бяха на около половин миля от нея, а тя лесно се забелязваше. Точно когато Ан-Лиз се питаше как е възможно да кажат съвсем точно какво е животното, то се раздвижи грациозно във водата, формата придоби копринен тъмносин цвят и тя ясно видя, че е от семейството на китовете. Огромният бозайник изхвърли висок фонтан вода, преди да потъне във водите на залива.

— Издигат се на повърхността, когато са разтревожени — обясни някой. — Той не знае какво да прави.

Ан Лиз първоначално не беше забелязала този мъж сред групичката местни хора. Можеше да го вземе за моряк, тъй като беше облечен в тъмни панталони и огромен издут пуловер, само дето познаваше повечето рибари, а него не беше виждала никога преди. Беше висок и достатъчно обрулен от ветровете, за да бъде един от тях, с посивяваща брада и същия цвят гъста, малко прекалено дълга, коса.

— Какво трябва да направим ние?

— Съжалявам да го кажа, но нищо не можем да направим — отговори той.

— Но сигурно има начин! — каза Ан-Лиз, ядосана заради примирението в гласа му. Нима пет пари не даваше? Бедният кит беше като нея — изгубен и сам. И ето, че никой не искаше да му помогне. Не, това не беше нито достатъчно, нито добро. — Позвъни ли някой на хората, които са в защита на дивата природа, за да им каже?

— Това означава да се обадят на мен — каза непознатият. — Аз съм местният експерт-еколог. Живея в „Долфин котидж“.

„Долфин котидж“ беше по-скоро хамбар, отколкото къща, сгушен между пясъчните дюни на Баливолан странд, следващия залив във формата на подкова до Милшон. Квадратна дървена постройка, боядисана в синьо от човека, но избеляла до неопределено бежов цвят заради природата, което ще рече Бога, „Долфин котидж“ беше една от местните къщи, които непрекъснато се даваха под наем.

— Аз съм Мак — добави той. — Мак Петерсън.

Ан-Лиз го погледна втренчено, но не пое подадената му ръка. Беше любезна и учтива през целия си живот, но нямаше повече да бъде.

— И не можеш да направиш нищо, за да помогнеш? — сряза го тя.

— Когато китовете биват по неволя затворени в плитки пристанища, те често умират — отговори той, като любезно не обърна внимание на преднамерената й грубост.

— Значи, така ще стане и сега? — запита Ан-Лиз и махна с ръка така, че да обхване цялата група. — Ще стоим тук и ще го гледаме как умира? Страхотно. Браво на мистър експерт-еколога.

Обърна се и видя тъмното тяло на кита отново да пори тихо водата. Ан-Лиз почувства по-голямо съчувствие към бедното животно, отколкото към който и да е от хората около нея. Те не знаеха нищо. Болка, загуба, страх — не знаеха нищо за нея. Но тя можеше да разбере кита, който отчаяно правеше кръгове, защото се страхуваше.

Мъжът заговори отново, но тя не искаше повече да го слуша. В ъгълчетата на очите й се събраха сълзи и Ан-Лиз тръгна по плажа, завладяна от безсилен гняв. Като цял живот беше държала чувствата си дълбоко в себе си, не беше стигнала доникъде. Не се интересуваше достатъчно от света, за да крие повече коя е и какво чувства. Нека проклетият свят се справи с това.

Като стигна до входната врата на дома си, чу последния звън на телефона, преди да се включи телефонният секретар. Записът беше все още онзи с гласа на Едуард, който казваше, че двамата с Ан-Лиз са заети и не могат да вдигнат слушалката, но ги молеше да оставят съобщение. Странно, после чу отново гласа на Едуард, който й остави съобщение.

— Ан-Лиз, любов моя, съжалявам, не знам как да ти го кажа, но току-що ми се обади Брендън и… Наистина съжалявам, мила, Лили е в болницата. Мислят, че е получила удар. Седяла дълго време на пейката пред църквата. Открили я след службата, тази сутрин. Както и да е, тя е в болницата, откарали са я до там с линейка. Брендън е на път за там. Аз не мога да тръгна веднага, трябва да…

Той направи пауза.

— … свърша нещо друго, но ще се отбия следобед, ако това ще е удобно за теб, ако… — Отново пауза. — Ако нямаш нищо против да дойда там, искам да кажа. Нел очевидно не може да дойде, но аз искам да съм там заради Брендън и заради теб. Окей, дочуване, Ан-Лиз. Съжалявам, че аз ти съобщих тази лоша новина.

Дойде краят на телефонното обаждане. Ан-Лиз гледа втренчено телефона няколко секунди, преди да започне да набира номера на Брендън. Брендън Силвър беше зетят на Лили и братовчед на Ан-Лиз, е, по съребрена линия, ако такъв род роднински отношения съществуваха. Всъщност беше братовчед на Едуард. Добър, мил човек, но не от онези, които са полезни в момент на криза. А бедната Лили беше точно в такова положение и имаше нужда от помощ. Сърцето я заболя за бедната й леля. Лили може и да не й беше кръвна роднина, но беше една от най-скъпите й хора. Странно как Лили — която беше отгледала внучката си, Изи, след смъртта на майка й — сякаш разбираше колко е труден животът за Ан-Лиз и Бет. Ан-Лиз не можеше да си представи Лили да страда от пристъп на паника или да изпадне в депресия. Тя беше толкова спокойна, уравновесена, и все пак винаги разбираше другите. Беше преживяла едно от най-страшните изпитания — беше изгубила дъщеря си. Лили познаваше мрака, да.

Когато Бет и Изи бяха тийнейджърки, Лили често канеше Бет на гости с преспиване. Ан-Лиз не одобряваше това, но беше различно, когато ставаше въпрос за Лили. Когато Бет беше в къщата на братовчедка си, Ан-Лиз можеше да се отпусне. Двете момичета бяха доста различни, при това Изи беше с три години по-голяма, но се разбираха прекрасно и много се обичаха. Това беше също така добре дошло развлечение, откъсване от ежедневието, за Бет. Лили така и не каза защо го прави, никога нищо от сорта на: Ти очевидно си в депресия, ще се погрижа за детето ти.

Не, никога нищо такова. Но беше разбрала, че Ан-Лиз понякога има нужда от време и мисъл за себе си, за да се възстанови, за да може отново да продължи да живее. Лили беше голяма част от живота на Ан-Лиз още от идването й в Тамарин преди трийсет и седем години. И сега Лили имаше нужда от нея.

Мобилният телефон на Брендън беше изключен, но тя остави съобщение. „Ан-Лиз е, току-що научих за Лили, на път съм към болницата. Но първо ще мина през дома й, за да взема някои необходими неща.“

Ан-Лиз първо взе неща, които щяха да са необходими на самата нея. Монети за телефона в болницата, зарядното си, няколко пакетчета чай, голям пуловер и чорапи, в случай че се наложи да преспи другаде, плетката си и резервните ключове за къщата на Лили, дадени й още преди години. След това заключи дома си, сложи чантата в колата и потегли. В далечината все още се виждаха хората, застанали на дюните, загледани към залива. И тя си помисли за кита, кръжащ безцелно във водите, без да знае къде се намира, нито как да излезе оттам. Въпреки загрижеността на хората и океана, който предлагаше живот, Ан-Лиз знаеше, че той се чувства изгубен и сам в света.

Беше минала само седмица, откакто Ан-Лиз беше гостувала на Лили за последен път. А толкова много неща се бяха случили. Едуард я беше напуснал, а ето че сега Лили лежеше в болницата. Ан-Лиз отново почувства вина за това, че не беше отишла при нея, за да сподели за разрива в отношенията с Едуард. Тя просто не можеше да се изправи лице в лице с този факт, с болката и със съжалението, което щеше да се изпише на старото и мъдро лице на Лили.

— О, любима моя, толкова много съжалявам за теб. Мога ли да направя нещо?

Ан-Лиз знаеше всичко, което Лили щеше да каже, и се страхуваше, че думите няма да й донесат утеха, затова не й каза нищо. Сега страхът и глупостта й означаваха, че може би никога нямаше да произнесе нито дума за случилото се.

Лили беше почти на деветдесет. На нейната възраст хората често не се възстановяваха след удар. И всичката болка, която Ан-Лиз изпитваше, можеше да остане завинаги заключена в нея.

Сълзите потекоха по бузите й, докато шофираше. Това не бяха онези сълзи, които бликваха, когато изпаднеше в паника или депресия, онези сълзи тя се опитваше да потисне, като че ли можеше физически да ги отблъсне, да спре болката. Но тези сълзи, пролети за Лили, пречистваха, те бяха дан, която трябваше да се плати.

Ан-Лиз и Едуард винаги бяха обичали пътя, който излизаше от Ретнъри и водеше на запад от Тамарин, по високите била на хълмовете, откъдето се виждаха и двата залива. Пътят навлизаше в горите, прекосяваше полята и заобикаляше големия природен парк, ограден от огромни живи плетове, които растяха край шосето и заемаха част от него, така че то беше доста тясно в тази си част.

Къщата на Лили беше семейният дом, в който тя беше израснала и който някога беше част от имението Ретнъри. „Старата ковачница“ вече не беше собственост на семейство Лохрейвън. Те бяха продали по-голямата част от земята преди години и сега къщата и четирите акра земя около нея принадлежаха на Лили. Това означаваше много за нея, беше споделила тя с Ан-Лиз.

— Не мисля, че ще бъда щастлива тук, ако къщата все още беше част от имението на Лохрейвънови — беше казала тя. — Знам, че е лудост. Достатъчно съм стара това да не ме тревожи, но намирам спокойствие във факта, че сега всичко това е мое, не на някого другиго. Нищо не може да се сравни с това да притежаваш свое собствено парченце от зелената Божия земя. Майка ми, Господ да даде мир на душата й, би се обърнала в гроба, ако ме чуе да говоря така. Но ми харесва, че това сега са моята къща и моята земя. Дава ми огромна радост всъщност.

— Защо семейство Лохрейвън не са ви дали къщата по-рано? — запита Ан-Лиз.

Тя не виждаше смисъл в това, че богатото семейство собственици не бяха подарили на хората, служили им цял живот, къщите, в които да живеят. Лили се беше засмяла високо, дори невъздържано.

— О, Ан-Лиз, знаеш ли колко пъти съм си задавала този въпрос. И накрая стигнах до заключението, че този вид хора никога нищо не дават, ето защо продължават да бъдат богати. Те стискат здраво богатството си, а ние сме селяните, които изпълняват поръчките им, ръцете ни загрубяват от работа, а в замяна получаваме само дребни грошове. Е, поне някога мислех така. Много отдавна. Но сега съм малко по-умна.

Имаше нещо безвъзвратно в тези нейни последни думи, като че ли не искаше повече да се впуска в темата, не искаше да сподели как е научила тези уроци на живота. Обаче Ан-Лиз искаше да знае повече. Преди трийсет и седем години Ан-Лиз задаваше всякакви въпроси на всекиго. И тя продължи.

— И двамата ти родители са работили за тях, нали? — запита тя.

— Майка ми беше икономка от 1930 до 1951 — отговори Лили. — До смъртта си всъщност.

— Сигурно е видяла някои удивителни неща в тази голяма къща — продължи да пита Ан-Лиз.

— О, да, видяла е доста неща — каза Лили. — Всичко всъщност. Така научих и първите си думи на френски. Лейди Ирен често казваше: „He pas devant les domestiques.“ Не пред слугите. Работих известно време като камериерка и често го чувах. Лейди Ирен като че ли никога не разбра, че някои от нас могат и да научат френски и да разберат какво казва. Господи, майка ми полудяваше от гняв, ако се издадях — добави Лили. — Първо, страхуваше се, че някой може да чуе. А понякога ме питаше: „Къде е благодарността ти?“ Нямах проблеми с благодарността. Чувствах обаче, че благодарността е еднопосочна улица. Майка ми и баща ми работеха упорито и здраво в Ретнъри и бяха приели, че никога няма да получат благодарност за това. Получаваха точно отреденото, никога повече. Лохрейвънови обичаха да казват, че слугите са част от семейството, но не се отнасяха с тях като такива. Това бяха просто думи, а думите нищо не означават. О, не ми обръщай внимание, Ан-Лиз — каза тя. — Някога мислех, че ако си богат и от благороден произход, имаш всичко. Сега знам по-добре. Животът наранява и тях така, както наранява всички ни.

Ан-Лиз се замисли над това сега, когато излезе на шосето и пое по тясната линия, от двете страни на която растяха живите плетове, към къщата на Лили. Тогава думите й бяха прозвучали загадъчно, бяха дали ясно да се разбере, че ако пожелае, може да каже много повече.

Сега на Ан-Лиз й се прииска да беше продължила да задава въпроси. Човек не става на възрастта на Лили, без да научи много за живота, да придобие житейска мъдрост, а точно в момента Ан-Лиз имаше нужда от мъдри слова и поука. На Ан-Лиз беше трудно да проумее как Лили беше устояла на удара, причинен й от загубата на единственото й дете, как не се беше свила на топка от горчивина и не беше умряла.

Къщата на Лили вече отдавна не беше ковачница, но името беше останало. Баща й беше ковач, последният от поколения такива, дошъл да работи за Лохрейвънови. По негово време ковачницата работеше, имаше живописна дървена врата във формата на подкова, а във въздуха се носеше мирисът на горещ метал. По-късно ковачницата се беше преместила в Ретнъри с неговите огромни конюшни. С течение на годините, работата беше замряла и ковачницата постепенно беше погълната от фамилния дом, трудно беше да се каже къде свършва ковачницата и започва къщата.

Имаше предна градина, пълна с билкови растения, защото Лили обожаваше билките. А просторната зеленчукова градина се ширеше отзад, само че Лили вече нямаше сили да копае и сее. Когато съпругът й, Роби, беше жив, двамата гледаха крави и кокошки и Лили продаваше яйца, произвеждаше сама маслото си, правеше всичко възможно да преживеят тежките години, в които Роби трудно намираше работа като обущар.

От смъртта му беше минало много време, поне двайсет години, помисли си Ан-Лиз и си спомни Лили в онзи мрачен ден в „Сейнт Канис“, в който студеният зимен дъжд обливаше прозорците от цветно стъкло, а лицето на Лили изглеждаше така, сякаш беше издялано от същото дърво, от което беше скован ковчегът на съпруга й.

А аз изгубих само съпруга си, при това той не е покойник, а отиде да живее при друга.

Опита се да мисли в положителна посока. Едуард не си беше отишъл завинаги, той просто беше избрал да я напусне.

Дали щеше да е по-зле, или по-добре, ако беше умрял? Защото, ако умреше, докато все още я обичаше, тя щеше да има тази утеха, която щеше да й помогне да се справи сама. Да, усмихна се тя, изпитала смешно донякъде облекчение насред цялата тази лудост, смъртта със сигурност се оказва по-добра от раздялата.

Отвън, старата ковачница изглеждаше почти същата като на снимката, която Ан-Лиз беше виждала и на която бяха Едуард и Алис като дете, а зад тях огромният варел за дъждовна вода, която семейството използваше за всичко и дори за къпане. Но вътре беше различна, със собствена атмосфера, излъчваща топлина, каквато само човек като Лили би могъл да постигне. Имаше много книги, семейни снимки и цветя, смесени с билки от градината, въздухът беше изпълнен с аромат. Дори банята беше красива.

— Бях се зарекла, че ако ще живея в тази къща, ще имам вътрешна тоалетна — каза веднъж Лили на Ан-Лиз. — Когато бяхме деца, бяхме свикнали да ходим навън. Но в Ретнъри имаше чудна баня, направена специално за лейди Ирен, цялата в мрамор и огледала, заменили старата дървена ламперия и голямата стара напукана вана. Никой от нас не беше виждал нещо подобно. Мисля, че всички в имението отидоха да я видят. Беше истински лукс. И аз се заклех, че някой ден ще имам такава баня!

И ето, че има, помисли си Ан-Лиз с усмивка. Е, не беше точно като известната мраморна баня на Ретнъри, но беше достатъчно луксозна — бели плочки по стените, бяло-кафяви, в стил Деко, по пода. Тя се радваше, че Лили най-после има своя собствена баня, защото е хубаво в края на живота си да си постигнал поне част от мечтите си. Можеш да си направиш равносметка преди смъртта и да кажеш: Исках това, когато бях на двайсет, и ето, че сега го имам!

— Престани! — каза си Ан-Лиз на глас.

Говореше и мислеше така, все едно Лили беше вече мъртва, а тя не беше. Но беше много стара и може би това беше начинът да си отиде. Бързата смърт е винаги по-милостива към бъдещия покойник, но пък е истински ужас за онези, които го обичат. На Изи щеше да й се разкъса сърцето, ако милата й баба се спомине, преди да е успяла да се сбогува с нея.

Ан-Лиз се зачуди дали не би трябвало да позвъни на Изи. От последния си разговор с Лили знаеше, че Изи е някъде на снимки. Дали беше Мексико или Ню Мексико? Не беше сигурна нито за мястото, нито за времето. То й убягваше напоследък. Не знаеше дори кой ден от седмицата е.

Ако Брендън не беше позвънил на Изи да й каже за случилото се, тя щеше да го направи, като стигне до болницата. Но сега трябваше да бърза, а не да стои пред тези стари снимки и да мисли за живота на Лили. Така няма да помогне на никого. Забърза нагоре по стълбите към спалнята на Лили и взе нощници, бельо и меки чехли. Побързай!, подканваше я непрекъснато едно гласче в главата й.

 

 

Лили изглеждаше толкова крехка, когато Ан-Лиз влезе в интензивното отделение. Въпреки че беше отчела възможността Лили въобще да не дойде в съзнание, мисълта за смъртта я накара да трепне болезнено при вида на слабото тяло под завивките. И всичките тези бипкащи машинки наоколо. Беше тихо като в църква, сестрите бързаха насам-натам, смълчани и експедитивни. И четирите легла в отделението бяха заети. От Брендън нямаше и следа и Ан-Лиз се зарадва на това. Не искаше да се наложи да успокоява и Брендън. Така можеше да седне тихо до леглото и да гледа Лили. Очите на по-старата жена бяха затворени, но беше ясно, че не спи. Оживлението, което обикновено осветяваше лицето й, днес отсъстваше. Тя обикновено изглеждаше жена без възраст, но днес имаше вида на хилядолетна старица с крехки кости и кожа, тънка като лист. В обратната страна на дланта й беше забита игла и Ан-Лиз трепна, представила си болката, шокирана от образувалото се вече синьо петно.

— О, Лили! — изплака тя, взе другата й длан и я погали. — Толкова съжалявам, скъпа! Толкова съжалявам, че си тук, а не успях да поговоря с теб. Нещата между мен и Едуард станаха така ужасни, не знаех как да ти съобщя. Толкова съжалявам, знам, че не е честно. А ето, че сега съм тук, но не знам какво искаш да направя за теб. Никога не сме говорили за това. Не знам дали искаш да направим героични усилия да те върнем или ще си щастлива да си отидеш, любима моя. Иска ми се да знаех. Ти заслужаваш достойнството, което изборът предлага.

Странно беше, защото с Лили можеше да се говори за всичко. Тя не беше от хората, които си заравят главата в пясъка, които мислят, че ако не признават дадено нещо, значи то не съществува. Лили беше винаги готова да се изправи срещу всичко. Но смъртта беше едно от най-силните табута на този свят, малцина говореха за нея.

Ан-Лиз държеше крехката длан и се молеше Господ да й даде напътствия. Не беше готова за това, не и в този момент. Заради Едуард, тя самата се чувстваше толкова крехка, колкото беше Лили.

— О, Лили, какво трябва да направя?!