Кати Кели
Сърдечна болка (21)

Глава 20

Октомври 1944

Лили коленичи на голите дъски на пода, облечена само в леката си нощница, и през пролуките в завесите се загледа втренчено в призрачния град. Беше много студено дори в хирургичното отделение, където топлината беше винаги гарантирана. Или просто на нея й беше студено в онзи ден.

В отделението нямаше достатъчно персонал, беше се наложило да държи ръката на пациент, излязъл от операционната зала след тежка операция от рак на дебелото черво, а после да поеме дежурството и да сменя подлоги.

Пациентът, ефрейтор, участвал в бойните действия в Африка, беше заплакал последния път, когато го беше оставила сам.

— Не си тръгвай — беше казал и макар и слаб, я беше сграбчил за ръката.

Беше пребледнял под придобития в пустинята тен и въпреки че беше настоял да се обръсне сутринта преди операцията, брадата му беше вече набола, което, странно, го караше да изглежда още по-уязвим. Лили знаеше, че добрата медицинска сестра винаги се дистанцира от пациентите, но този мъж, упоен от анестетиците, търсеше отчаяно вниманието й. С гарвановочерната си коса и тъжното лице, той й напомняше за баща й — мил човек, хванат в капана на трудна ситуация. Когато беше в унес, подобен на делириум, след операцията, той непрекъснато се оплакваше от шумните залпове.

— Да пиша ли на семейството ти и да го уведомя за състоянието ти, Артър? — запита тя. Дъщеря му работеше в завода за хеликоптери и самолети близо до Слоу, а съпругата му беше в дома им в Ливърпул, за да се грижи за двете им по-малки деца. — Ще се радват да чуят, че си преминал изпитанието и се подобряваш.

— Благодаря, сестра Кенеди — каза той и преглътна сълзите.

До вратата на отделението стоеше главната медицинска сестра и изгарящият й поглед не пропускаше нито един пациент, нито една сестра. Беше почти време за чая и Лили имаше и други задължения, но когато погледите на двете жени се срещнаха, Лили прочете в тези на другата мълчаливото й съгласие тя да остане при Артър.

Никой не смееше да се противопостави на главната медицинска сестра, но Лили я харесваше. Дори и тази нейна черта. Лили беше обучена да работи бързо и ефективно и прилагаше тези си умения, независимо каква беше задачата. И, което беше още по-важно, никога не трепваше под втренчения поглед на главната, чиято любима фраза беше: „Вашето най-добре не е достатъчно добре, сестра, искам да следвате моите критерии за добре свършена работа.“ Никога не беше казвала тези думи на Лили. Тя се справяше с всичко, изпълняваше всяка задача с еднакво усърдие.

Даяна определено страдаше повече от отношението на главната, която особено се грижеше новите сестри да не се ползват от облекчения. Тогава за първи път Лили разбра, че да си роден с привилегии, невинаги е добре и това може да се обърне срещу теб. Никой не очакваше нищо специално от нея заради средата, от която произхождаше, но всички очакваха Даяна да бъде надменна. Не беше справедливо, защото никой не се превземаше и не маниерничеше по-малко от приятелката й. Даяна даваше всичко, което имаше — от дрехите си до къщата на кръстницата си, включително любовта и приятелството си.

Плюсът на това, че бяха стажантки последна година, беше, че им се позволяваше, макар и неохотно, да живеят извън претъпкания пансион. Преди две седмици се бяха преместили в малка къща на „Бейсуотър Роуд“, която беше собственост на кръстницата на Даяна, мисис Върнън. Стаите бяха почти голи, защото мисис Върнън беше преместила повечето си мебели в къщата си в Глочестър, но въпреки това квартирата беше истинска благословия за трите медицински сестри. Родителите на Даяна притежаваха огромна градска къща в Кенсингтън, но тя беше полуразрушена от бомба. Трите бяха отишли дотам, за да вземат част от мебелировката, която щеше да им послужи в новото им жилище. Даяна мислеше дали да не помоли бабата на Филип да вземат малко мебели и от голямата къща на „Саут Одли стрийт“, обаче Лили беше трепнала и изразила несъгласие.

— Тук имаме всичко, от което се нуждаем — беше казала тя.

Тревожеше се, че Даяна може да разбере каква е истинската причина, поради която тя не иска нито една мебел от онази къща близо до себе си. „Саут Одли стрийт“ означаваше Джейми, а Лили не искаше нищо да й напомня за него. И без това мислеше за него достатъчно често, без да трябва да гледа някоя маса или стол от онази къща, които да извикват спомените й.

Стаята на Лили в техния нов дом беше в задната част на къщата и гледаше към малка квадратна градинка, в която тя мислеше да отглежда зеленчуци. Щом в близкия „Хайд парк“ можеха да се отглеждат свине и зеленчуци, тя щеше да увеличи дажбите им с производството от малката градина на мисис Върнън. Но промени решението си, след като се преместиха. Смените им бяха толкова дълги, че всяка минута от свободното им време беше скъпоценна. Беше далеч по-приятно да лежи на дивана във всекидневната стая, заслушана в грамофона. Понякога, когато успееха да купят въглища, палеха огъня в камината.

Мисис Върнън имаше богата колекция от класическа музика и Лили обичаше да лежи със затворени очи и да се потапя в звуците, носещи отмора.

Даяна отдавна беше разбрала, че Лили остро усеща липсата си на образование и беше повече от щастлива да говори за изкуство и литература и Лили жадно да я слуша, копнееща за знания. Съкровищата на Националната галерия бяха скрити в пещери заради войната, но няколко пъти в сградата бяха организирани събития и срещу шилинг те можеха да слушат изпълненията на различни музиканти. Понякога Даяна говореше за детството си — нещо, което не правеше преди, защото усещаше огромната разлика в техния начин на живот и не искаше Лили да се чувства неудобно. Но сега, в тази къща, където можеха да се отпуснат, след като бяха преживели толкова много заедно, изглеждаше невъзможно да не бъдат искрени.

— Най-добрата ми приятелка, когато Сибс беше малка, беше дъщерята на готвачката, Тили — каза Даяна. — Играехме на криеница в овощната градина, а в детската стая играехме с моята къща за кукли. Имах гувернантка, но не мога да кажа, че научих нещо. Мадмоазел Шамоа беше най-добрата от всички, но остана само година. После, когато бях на девет, мама и съпругата на директора на училището се уговориха да идва да ме учи нейната сестра, която точно тогава преодоляваше разочарованията от любовта. Името й беше мис Стендинг и беше малко сухарка. Тя ме окуражаваше да играя с Тили. Вярата й в социалните реформи беше изключителна. Разбира се, когато татко разбра, че мис Стендинг е фабианка, едва не умря. И я отпрати. След това бедната Тили непрекъснато я тормозеха, че е моя приятелка, и тя не искаше вече да играе с мен. Така ми остана само Сибил. Нямах много приятели, докато не дебютирах в обществото.

— И как се чувстваше тогава? — запита Лили. — Какъв беше дебютът ти в обществото?

Въпросът не беше така повърхностен, както звучеше. След сватбата на Сибил Лили жадно слушаше за Миранда Хамилтън и за времето, преди Джейми да се ожени за нея. Беше странно, че името на жена, която никога не беше срещала, има такова въздействие върху нея. Лили обаче не можеше да мисли за почти нищо друго. Мислеше преди всичко за Джейми, но веднага след него в мислите й беше съпругата му — жена от света на Даяна, света на богатството и привилегиите.

— Кои бяха приятелите ти? — запита тя Даяна един ден с надеждата, че ще чуе нещо за Миранда.

Може би, ако знаеше за нея и за Джейми, щеше да развали магията. Не можеше обаче да каже нито дума за случилото се между нея и Джейми на приятелката си. Въпреки работата в болницата, Даяна си оставаше напълно невинна, с чисти сърце и душа.

— Непрекъснато слушам за това, колко различно е било преди войната, но тъй като съм от Ирландия, не мога да кажа кое се е променило и кое — не.

— Господи, всичко се промени — въздъхна Даяна. — Светът беше напълно различен преди войната, Лили. Не знам откъде да започна…

Но след като веднъж вече беше подтикната да го стори, Даяна беше описала света, който наистина беше чужд на Лили. Спомняше си как е била представена на двора, облечена в сатенена рокля и с цветя в косата, и как танцувала по цяла нощ в „Клариджис“ и в нощни клубове като „Четиристотинте“. Името на клуба накара Лили да й прилошее, защото й припомни за онази нощ.

— Не биваше да ходим по нощните клубове — призна Даяна. — Но ходехме. Аз харесвах най-много „Флорида“. Беше толкова забавно.

Даяна не беше стигала по-далеч от целувките. Дори сега. Лили помнеше първите дни от обучението им, когато й се беше видяло странно една бъдеща медицинска сестра да знае толкова малко за секса. Тъй като беше израснала в присъствието на домашни животни, Лили поне знаеше какво трябва да се случи между мъжа и жената. Даяна обаче като че ли нямаше ни най-малка представа.

— Никой не говореше по онзи въпрос, нали разбираш кой — каза тя. — Само ни предупреждаваха, че някои мъже не са безопасни в таксито.

Тя беше на малко име с графове и чуждестранни принцове, беше прекарала година в училище в Париж, където тя и още десет млади дами били наблюдавани така, както ястребът дебне плячката си. Там тя усъвършенствала френския си и прекарвала доста време във френските музеи. Като младо момиче, тя се научила да танцува при мадам Вакани, където се срещнала с други британски аристократи на нейната възраст и много се забавлявала.

Лили не се съмняваше, че приятелката й ще се омъжи за някой от богатите мъже с титли от нейния свят, въпреки че не притежаваше и капка снобизъм. Разликата в произхода и средата не тревожеше ни най-малко Даяна. На Лили й беше също така ясно, че старият свят се променя — богатството и привилегиите не означаваха нищо за човек, който лежи в кръв след бомбено нападение. Бомбите не правеха разлика между бедни и богати, макар че богатите жени идваха в болницата с окървавени кожени палта, а бедните — наметнали старо оръфано палто върху нощниците си.

Лили отново потрепери от студа. Беше толкова уморена, но не можеше да става и въпрос да поспи. Нощта беше най-лошото време, когато Лили, изтощена, отпускаше глава на възглавницата и преживяваше всеки един момент отново и отново — от момента, в който Джейми й казваше, че е неин, до агонията, след като беше открила, че това е невъзможно. Преживяваше отново и отново и сцената в кухнята. Дали наистина щеше да й каже… Лили, трябва да ти кажа нещо…? Виждаше отново и злобата в очите на Сибил. Удивително, Сибил не беше казала на Даяна. Дали от чувство за вина, или пък предпочиташе Лили да страда мълчаливо? Лили нямаше представа. Все пак беше по-добре така — никой да не знае.

Сънят беше изключен, когато лицето на Джейми я преследваше. От онази нощ преди месец имаше много нощи, в които Лили седеше до прозореца, вдигнала щорите и загледана в тъмните нощни улици на Лондон.

И в онази нощ се чувстваше толкова самотна, че едва ли не приветства рева на сирените. Запрепъва се в мрака по стълбите към бункера в градината. Там поне изпитваше чувството за задружност от общите несгоди, вместо да бъде сама.

Сирените отново запищяха и Лили се изправи сковано на крака. Беше й студено, защото дълго беше коленичила на студения под до прозореца на спалнята. В нощи като тази тя нямаше нищо против сирените, защото те прекъсваха усилената работа на мозъка й и слагаха поне за известно време край на болката в сърцето й. Но се питаше дали Джейми е в безопасност. Надяваше се да е така.

 

 

Рано през ноември Филип се върна в Лондон и Сибил бързо уреди да пътува до столицата и да се срещне с него в четвъртък вечерта. Още преди да се усетят, партито беше организирано. Щяха да започнат с коктейли някъде, после да вечерят и накрая да отидат в някой клуб. Даяна беше казала, че ще се срещне със Сибил първо в Хеймаркет.

— Сибс казва, че иска да пием коктейли в „Савой“. Глупаво момиче, казах й, че „Савой“ е пълен с американски полковници, които пръскат долари наляво и надясно. „Страхотно!“, възкликна тя. „Обожавам американците!“ „Наистина, Сибс, казах й, ти си омъжена и, освен това, войната не е огромно парти с коктейли. Ще отидем на друго място, където ще се чувстваме по-уютно“ Тя, обаче не искаше да ме чуе. Кажи, че ще дойдеш, Лили. Ще бъде толкова забавно. Филип е поканил много свои приятели.

Но Лили не искаше да рискува. Знаеше, че Джейми може да е сред групата, ако все още е в Англия. Можеше и да не е там, призован от дълга си на подводницата. Дълг… Ако зависеше от жените, война нямаше да има. Жените не обичаха да губят любимите си хора.

Дори приятелите на Филип да бяха цяла тълпа, а Джейми само един от тях, тя трябваше да си тръгне. Нямаше да може да седи в негово присъствие и да се чувства предадена, докато Сибил се подхилква злобничко.

— Не, Даяна — каза. — Изтощена съм. Няма да бъда с вас.

Мейси излизаше с американски войник, когото беше срещнала в „Кафе дьо Пари“. В момента беше на вечеря с него. Къщата беше тиха и празна в отсъствието на двете и Лили реши да се разсее, като се изкъпе. Въпреки че стопли цял чайник, водата пак беше студена. Накрая се облече и излезе да се разходи. Реши да отиде в „Хайд парк“ защото там въздухът беше най-чист.

Тръгна обратно към дома си по здрач, обувките й бяха тежки и неудобни. Имаше чифт по-леки, които бяха истинско облекчение за краката й, но бяха много износени, а винаги беше трудно да си купиш нови обувки. Стъпалата й бяха много тесни, сводът им беше прекалено висок. Често мислеше, че има такива проблеми с обувките, защото е вървяла толкова много боса като дете и дори е бягала по камъните в Ретнъри. Може би затова кожата на стъпалата й беше така лошо загрубяла. Ако затвореше очи, Лили можеше да си припомни и почти да усети тревата между пръстите си.

На „Бейсуотър роуд“ край нея профуча автобус, само на няколко сантиметра. Лили рязко се отдръпна от пътя му, осъзнала, че е стъпила на шосето със затворени очи.

— Внимавай, момиче. Едва не отнесоха главата ти. — Говореше дребен мъж с бастун.

— Благодаря — каза Лили, разтърсена от преживяното.

Това беше смешно — можеше да бъде убита или, в най-добрия случай, да се окаже в болницата на носилка. Обаче въпреки това понякога не виждаше улиците пред себе си, а „Савой“ и Даяна, която се втурва вътре с развяна коса и казва: Съжалявам, че закъснях.

Даяна винаги закъснява, помисли си Лили с обич.

Но сигурно вече беше там и всички мъже я гледаха възхитено. Сигурно се радваше на компанията на любимата си сестра, на зет си и приятелите му. Лили беше ходила в „Савой“ веднъж с Даяна и беше опиянена от главозамайващата атмосфера, която цареше там. Прииска й се да беше в пансиона, защото в общата стая щеше да има с кого да си поговори или поне щеше да слуша радио. Чувстваше се толкова самотна, изолирана, като че ли изведнъж вече не беше част от нищо.

И тогава го чу — слабия вой на сирените. Вдигна инстинктивно поглед към небето, като че ли, ако видеше самолетите, щеше да бъде в безопасност. Воят на сирените се усили, стана настойчив. Макар да й беше познат, той беше придобил нов, ужасяващ аспект. Сърцето й ускори ритъма си, тя се опита да си спомни къде е най-близкото убежище. Разбира се. Спирката на метрото, „Ланкастър гейт“. Лили мразеше метрото и обикновено стоеше далеч от него. Някои хора обичаха да се люлеят по платформите нощем, да пеят и да се веселят и да се възползват от чая, който се раздаваше на зазоряване. Но не и тя. Струваше й се, че е погребана жива в тесния, лишен от въздух, тунел. Тя не се чувстваше в безопасност там.

Обзе я паника, когато стигна до пропуска. Единственият път надолу бяха стъпалата. А те гъмжаха от народ. Притисната от всички страни в потока от хора, тя трябваше да се бори за глътка въздух. Ако бомбардираха входа на метрото, щеше да бъде погребана жива. Знаеше, че трябва да се измъкне. Дори смъртта от бомба не можеше да е толкова лоша, колкото бавната смърт от задушаване.

— Пуснете ме навън! — изпищя и се обърна, опита се да си пробие път. Едва успяваше да си поеме въздух, в никакъв случай не можеше да помръдне.

— Лили.

Стори й се, че някой извика името й, но не можеше да бъде сигурна. Струваше й се, че е попаднала в кошмар, не знаеше кое е реалност и кое — не.

— Лили!

Гласът, който чуваше в сънищата си, и последният човек, когото очакваше да види в този ден. Джейми. Той беше зад нея в тълпата с протегнати към нея ръце.

— Трябва да се измъкна! — извика диво тя. — Не мога да сляза долу.

— Дръж се! — извика в отговор той. — Ще те измъкна! Тя знаеше, че е лудост да се опита да се изкачи обратно по стълбите и да излезе на улицата, но пет пари не даваше. Само една мисъл имаше в главата й — щом е с Джейми, ще е в безопасност. С последна искрица енергия, тя хвана пръстите му, после силната му ръка я сграбчи и той я дръпна към себе си. Лицето й беше притиснато до грубата материя на униформата му и тя вдъхна мириса на тялото му, наслади се на усещането за сигурност.

Тълпата беше пооредяла и те успяха да излязат на улицата. Бяха минали само няколко минути, откакто сирените бяха започнали да вият, а на нея й се струваха като часове. Улиците бяха почти безлюдни, градът беше призрачен. Само глупаците не търсеха убежище.

— Ето. — Той я дръпна във входа на внушителна къща с голям портал във формата на арка над тях. — Тук е също толкова безопасно, колкото и навсякъде над земята.

Ръцете му я обгръщаха и Лили се притисна плътно в него. Чуваха падането на бомбите от изток. Лили изпита срамното облекчение, че бомбите падат някъде другаде.

— Какво правиш тук? — запита тя.

— Дойдох да те видя — отговори той.

Лили вдигна поглед към лицето му. Очите му имаха най-необикновения цвят на земята — яркозелени, сякаш осветени от някаква вътрешна сила. Погледна в тях и видя истината.

— Защо?

— Знаеш защо — отговори той тихо, гърлено.

Тя продължи да го гледа, като се питаше как е възможно да познава лицето му толкова добре, толкова интимно, след като едва го познава. Тъмните вежди, белегът, който я мамеше да прекара пръстите си по него.

— Нарочно странях от теб — каза той. — Но днес казах на Филип, че ще се срещна с него по-късно. Не можех да се сдържам повече. Трябваше да те видя. Отидох в „Савой“ и Даяна ми каза, че няма да дойдеш. Разбрах, че трябва да те видя.

— Това не е правилно — каза тя.

Не можеше да го погледне. Беше дошъл да я намери, а тя го желаеше така отчаяно… Но не, не беше правилно. Той имаше съпруга. И не можеше да я предаде пред очите на Господ. Ако отстъпеха на страстта, щяха да извършат изневяра, смъртен грях.

Дали Господ би простил това?

Вярно, вярата й се беше разколебала по време на войната заради онова, което беше видяла. Как можеше Господ да позволи толкова много болка и смърт?

Джейми взе ръката й и я поднесе към устните си. Тя усети как дишането му стана по-дълбоко. Щеше да се наложи да мислят за Бог по-късно, сега нямаше време за това.

Тя го заведе у дома си, нагоре по стълбите, в спалнята си — голяма и тъмна, с тежки завеси и огромно легло. Имаше гардероб, но не и килим, подът беше гол.

Джейми затвори вратата, заключи я, после я сграбчи. Трудно беше да се каже кой от тях е по-разгорещен. Лили искаше да се разтопи и да се слее с него, а той като че ли искаше да я погълне. Пръстите й започнаха да се борят с копчетата на униформата му. Разделиха се за миг, той съблече сакото си, после и нейната жилетка.

Нямаше време да се замисли с какво е облечена. Изведнъж вече беше гола, притисната в него. Паднаха върху завивките на леглото, телата им горяха от желание един за друг.

Лили никога не беше усещала мъжки ръце върху голата си кожа, сега хареса допира на устните му до зърната на гърдите си. Той хапеше, ближеше, смучеше. Тя усещаше ерекцията му до чувствителната вътрешна страна на бедрата си и се питаше как е могла да мисли секса за нещо странно. Може би заради осакатените тела, които виждаше всеки ден в болницата. Но Джейми беше силен, от него бликаше могъща жизнена енергия.

Тя погали дългия червен белег на бедрото му — раната, която го беше върнала в дома му първия път, когато се срещнаха. Накуцването му вече беше едва забележимо.

— Боли ли? — запита тя.

— Вече не — отговори той и отново захапа зърното й. Лили затвори очи и се остави на усещанията.

— Не искам да те нараня — каза тихо той.

— Не ме интересува.

— Но мен ме интересува — отвърна той. — Искам да ме пожелаеш отново.

— И аз.

Един от дългите му пръсти се плъзна в нея и Лили усети как тялото й потръпва от удоволствие.

— Не трябва да…

— Трябва.

Тя мислеше, че ще умре, ако не консумира това сега. Измъкна се изпод тялото му, възседна го, протегна ръка надолу и го докосна, удиви се на чувствителността на тялото му, когато от устата му излезе тих стон.

— Кажи ми как…

Той я намести върху себе си и погледите им се срещнаха — единият яркозелен, другият чист и син — докато телата им се движеха бавно. После тя го почувства да влиза в нея и дъхът заседна в гърлото й. Той не откъсваше поглед от нейния, тя усети колебанието му и знаеше, че то е заради нея. Плъзна тяло и когато той я прониза, извика.

— О, Лили! — изстена той и телата им се задвижиха в хармония, плътно притиснати, дланите му стискаха здраво хълбоците й и Лили почувства бавните изгарящи вълни на екстаза да се надигат някъде от дълбоко. Изви тяло в дъга и усети, че той е с нея.

След това лежаха сгушени, а завесите все още не бяха спуснати. Луната беше ярък извит сърп на нощното небе.

— Нямаш представа колко много нощи гледах през прозореца и се питах къде ли си ти — каза Лили, сгушена в извивката на ръката му. — Питах се дали виждаш същата луна, какво правиш и дали… И дали въобще се сещаш за мен.

— Не съм мислил за нищо друго — отвърна той. — Не бяха много доволни от мен. Мисля, че ще ме понижат по чин. И много скоро отново ще ме призоват.

Настъпи тишина. Той не можеше да й каже къде водят военни действия и Лили напълно го разбираше. С разума си. Но това нараняваше чувствата й. Щом трябваше той да си тръгне от нея, тя искаше да знае къде отива, за да може да следи развитието във вестниците и по радиото. Така поне щеше да се чувства близо до него.

Знаеше толкова малко за подводниците, но въпреки това беше наясно с факта, че когато бъдат ударени, имат много малка надежда за оцеляване. Морето е жестоко, не прощава. Той можеше да намери смъртта си толкова лесно, затворен в онова малко пространство. Като се замисли за смъртта, беше обхваната от ужас.

— Не биваше да правим това — каза. — Страхувам се, че ще бъдем наказани. Ти си женен, а според моята вяра това е за цял живот. Как бихме могли ние двамата да имаме бъдеще?

— До гуша ми е дошло да се концентрирам върху бъдещето — отговори той тихо. — Сякаш животът е само бъдеще. Ако това, ако онова… А настоящето? Чувствата ни сега? Направих грешка преди седем години, когато се ожених, а ето, че сега трябва да се справям с нея — сега, когато те срещнах.

— Направил си грешка?

Точно това искаше да чуе. Джейми се беше оженил за неподходяща жена. Обаче тя беше католичка. Грешките нямат значение, когато става въпрос за брак. Бракът е за цял живот. Бог ни гледа. Ако Лили не се подчинеше на правилата, щеше да плати с безсмъртната си душа. И това беше абсолютно, защото, когато Бог ти говори, има само черно и бяло, не и сиво.

— Разкажи ми — каза тя.

Лежаха прегърнати и той й разказа за Миранда, момичето, с което беше израснал в близко приятелство. Тя едва ли не била най-добрият му приятел. Всяка от майките им била в ролята на кръстница на другата. И през 1937 двамата сключили брак.

— Дори тогава знаех, че това е грешка — каза Джейми. — В нашата сватбена нощ…

Лили трепна, сгушена в него.

— … Миранда се заключи в банята и заплака. Не искаше да излезе. Казах й, че няма нужда да правим нищо, че няма да я докосна, но тя отказваше да излезе.

— Защо?

— Страхуваше се от мен, страхуваше се да прави любов. Беше живяла, защитена от всичко, и нямаше представа какво трябва да се случи. Онова, което майка й и разказала, я ужасило. Успя да запази спокойствие, докато не останахме насаме, но тогава изгуби самоконтрол.

Лили го прегърна по-здраво.

— И какво направи ти?

— Спах на пода — отговори той. — Едва ли беше идеалната сватбена нощ, но не това ме тревожеше, а мисълта за бъдещето. Жена, която се страхува толкова много от теб, не може лесно да го преодолее. Тя ме обичаше много през деня, но нощем изпитваше ужас от мен.

Лили долавяше в гласа му болката от спомена.

— Била е подведена да повярва, че мъжете са зверове, че когато вратите на спалнята веднъж се затворят, ние не можем да контролираме сексуалните си апетити. Каза ми го по-късно.

— А не можа ли да поговориш с нея за това? — запита Лили. — Или с майка й…

— Майка й беше проблемът — каза Джейми. — Точно тя казала на Миранда, че мъжете са зверове. Нямаше кого да помоля за помощ. Трябваше сами да го преодолеем.

— И успяхте ли? — запита тихо Лили.

— Не — отговори той. — Не успяхме. Майка ми и, каква ирония, майката на Миранда непрекъснато питат кога в къщата ще затропат малки крачета и кога ще започнем да обзавеждаме детската стая. Преди войната мислех за развод, но после ме взеха на служба и ми беше по-лесно да не предприема нищо. Разводът щеше да означава провал, а преди Миранда аз никога и в нищо не съм се провалял. После срещнах теб…

Обърна се с лице към нея.

— Борих се с това, Лили, защото не беше честно да флиртувам с теб, след като съм женен. Затова и не ти писах след сватбата на Сибил. Ти заслужаваш мъж, който е свободен. Заслужаваш най-доброто. Но… — Той я целуна по челото, после устните му докоснаха клепачите й, носа й, спряха се на устните й. — Не можах да се сдържа. Затова и реших да говоря с теб тази вечер, да ти кажа, че мога да получа развод. Миранда не е била провал, все пак, защото бракът ми помогна да дочакам теб. Ти си моето бъдеще.

Лили изпита силна сърдечна болка.

— Съжалявам, Джейми. Не може да има бъдеще за нас. Не мога да се омъжа за теб, дори да се разведеш със съпругата си. Католиците не могат да сключват брак с разведени. Ще бъда прогонена от църквата. Не мога да го сторя, не мога да живея без вярата си.

Джейми не каза нищо известно време и Лили изпита гняв — гняв, че той не иска да разбере.

— Трябва да видиш нещата и от моя гледна точка — каза тя. — Отгледана съм с тази вяра, тя е част от мен, част от моето семейство. За теб е различно. Бог е много важен за мен.

Представи си родителите си по време на неделната литургия — как се молят, как вярват мълчаливо. Видя себе си в девствено бялата рокля на първото си причастие с преливащо от гордост сърце. Не разбираше ли той, че тя не може да се омъжи за него, защото никога вече няма да бъде част от църквата? Бог можеше да й прости това, но не и повече, не и ако се омъжи за разведен мъж.

— Искрено ли вярваш в това? — запита той. — Че Бог наистина се интересува с кого сключваш брак? Как, тогава, преценява той нещата? Помниш ли, разказа ми за онези две малки момчета в болницата, които изглеждали заспали, по пижами? Кой е решил, че те трябва да умрат? Бог? Дали изборът му е бил добър, правилен? Аз не мисля така и се обзалагам, че и родителите им не мислят така. Кой е решил, че войната е добра за човечеството? Да не би да ми казваш, че обикновените хора я искат? — Той едва ли не крещеше. — Обикновените хора от Германия, да не би те да искат синовете им да бъдат избивани, а дъщерите им — бомбардирани? Не.

Лили беше шокирана. Тя също често подлагаше войната на съмнение. Да бърше кръв и да успокоява пациенти, които цял живот щяха да бъдат с ампутирани крайници, не беше лесно и това беше оставило своя отпечатък върху нея. Тя обаче беше запазила съмненията си за себе си. Да подлага каквото и да било на съмнение, щеше да означава липса на вяра в Бога.

— Ако Господ управлява целия свят, то тогава аз не съм доволен от това, как се справя той — каза мрачно Джейми. — Войната нищо не решава. Ако съюзниците бяха постъпили с Хитлер както трябва още преди много време, сега нямаше да сме тук. Но ние се държим като овцете, Лили. Все приписваме вината на някого другиго — на Бог или на правителството. Ако непрекъснато отстъпваш властта в ръцете на друг, накрая получаваш това, което заслужаваш.

— Аз все още вярвам в Бог — каза тя.

— Но защо това трябва да бъде точно твоят Бог? Защо Богът на другите хора да не е достатъчен? Не виждаш ли, че това е страх. Аз не уважавам религиите, които са основани на страх. В момента всички живеем в страх, а аз не мога да повярвам, че това е правилният начин на живот. И не го казвам просто за да мога да погаля крака ти, Лили — каза тихо той.

Лили се усмихна, благодарна, че гневът й се е стопил.

— Имаш много повече от ласка по крака ми — каза тя.

— Така ли? Хм, може да опитам отново.

Започна да я милва и Лили почувства как кръвта й се раздвижи. Нямаха много време. Даяна и Мейси щяха да се върнат скоро.

— Ще тръгна, преди да са се върнали, обещавам — каза той и заглуши протестите й с целувка.

Лили лежеше под него и се наслаждаваше на допира на тялото му. Искаше й се той да може да успокои трескавия й ум така, както успокояваше тялото й. Това беше неправилно, грешно, но тя не можеше да спре. Вече нямаше връщане назад.

Той си тръгна в дванайсет — по задните и тъмни улички, като осветяваше пътя си с джобно фенерче. Лили не запита дали щеше да го види отново — знаеше, че отговорът щеше да е положителен. Тя изкачи стъпалата и легна в леглото, което още пазеше топлината на тялото му, прегърна завивките. Чувстваше се изтощена и задоволена, но сънят не искаше да дойде. Мислеше за стореното.

Беше предала възпитанието си, религията си заради тази интимност с Джейми. Нямаше нужда да каже на когото и да било, за да бъде прокудена от църквата, защото Всемогъщият вече знаеше. Замисли се за картината с кървящото сърце на Исус, която украсяваше всеки дом в Ирландия. Под нея винаги светеше червена лампа, а до нея имаше красива кутия с папския печат и снимка на папа Пий XII. Виждаше как майка й се кръсти всеки път, когато минава край нея, и вината я задушаваше.

Един въпрос не излизаше от ума й — щом любовта им беше толкова силна и ярка като светкавица, щом я караше да се чувства както никога досега, как би могла да бъде грешна? Никога преди не беше поставяла под въпрос религията си, дори след всичко, което беше видяла в болницата. Съмнението беше враг на вярата. Но нима можеха да грешат древните й инстинкти, така мощната женска интуиция? До нея долиташе тихият, но властен шепот на древна старица, прамайката на всичко: „Довери се на усещанията си, сърцето никога не лъже.“

Гласът всъщност беше на баба Сайв, майката на баща й. Лили не беше мислила за нея от години. Тя беше мъртва, Бог да даде успокоение на душата й. Беше умряла, когато Лили беше само на девет или десет. Но въпреки че беше дете, Лили знаеше, че смъртта на баба й бележи края на една епоха. „Ходът на историята“, беше казал тогава баща й. Всъщност баба Сайв беше последната от онова, което баща й наричаше „старите хора“. И той не говореше за възраст.

Баба Сайв ходеше на църква и дори беше близка със свещеника, но при нея християнството вървеше ръка за ръка с много по-старата и земна религия на келтите. Тя можеше да каже колко е часът, без да погледне към часовника, можеше да предскаже времето, като гледаше как птиците се връщат в гнездата си и изучаваше внимателно фазите на луната. Баба Сайв разказваше на Лили приказки за богинята на войната Бриджит, която също така имала сили да лекува болните. Обясняваше й, че за старите хора е толкова важно да палят свещ в чест на Бриджит на първи февруари, колкото Великден е важен за свещеника. „Имболг“, фестивалът на келтите по случай деня на Бриджит, празнуваше раждането на пролетта, сезона на агнетата и топлината. Пред къщата й растяха самодивско дърво и глог, за които тя казваше на Лили, че са вълшебни дървета. Разказваше истории и за майката на всички ирландски богини, Дану или Дана. Второто име на Лили беше Дана. Мама искаше да й даде като второ име името на една от сестрите на лейди Ирен, но баба Сайв беше настояла за Дана. Накрая бяха направили компромис. И тя стана Лили Дана Кенеди.

Какво би направила баба Сайв от Джейми? Дали щеше да изпроси за него вечно проклятие? Или щеше да притисне старата си ръка до сърцето на Лили и да каже: Имай му доверие? Лили искаше да прилича повече на баба Сайв.