Кати Кели
Сърдечна болка (22)

Глава 21

Крилото за психично болни в болницата в Тамарин беше малко и се състоеше от общо пет стаи. С изглед към морето беше стаята, в която болните можеха да гледат телевизия. Имаше още и стая, в която провеждаха разговори и консултации с тях.

Ан-Лиз беше тук от пет дни и вече й беше омръзнало да пита главния психиатър, доктор Ели, дали не може да си отиде у дома. И ето, че отново тътреше по коридора към кабинета му.

— Добре съм — каза. — Просто направих лоша преценка, краката ми бяха изтръпнали, а може би и съзнанието ми беше замъглено от антидепресантите — добави тя. Доктор Ели я изгледа сериозно, но все пак дружелюбно.

— Да се опиташ да се удавиш, е нещо сериозно — каза той с глас, толкова спокоен и премерен, че на Ан-Лиз се прииска да го удари по главата с нещо. Само че в стаята нямаше нито един подходящ за това предмет. Очевидно болните се бяха опитвали да го правят и преди. В психо отделението ножовете и столовете бяха от пластмаса. Нямаше върху какво да насочиш гнева си.

— Липса на трезва преценка — настоя тя. — Не мога да повярвам, че го направих. Не съм луда. Освен това, ако не съм била луда при постъпването си, то вече започвам да полудявам. Мразя, мразя да бъда затворена, да не мога да излизам, да няма какво да правя, с кого да разговарям. Чувствам се като в някое глупаво риалити шоу, само дето камерите липсват и нямам възможност да избирам храната. Оставете ме да си отида у дома.

— Знаеш, че си в крилото, което се заключва, защото никъде другаде нямаме свободни легла — каза доктор Ели. — Искам да те задържа още няколко дни, за да съм сигурен, че си толкова добре, колкото казваш.

— Добре съм — изстена Ан-Лиз. — Човек не може да се преструва. Опитвала съм, повярвайте ми, знам каква е разликата в състоянията. Искам да си отида у дома, да дишам чист въздух и отново да се чувствам здрава.

Искаше да излезе от болницата, защото й беше трудно да живее в атмосферата на тъга и безнадеждност, която цареше в отделението. Ан-Лиз знаеше, че е сравнително добре, особено при сравнение с момчето тийнейджър, пристрастено към наркотиците, чийто свят беше онзи, роден от въображението му, и с младата жена с безизразните очи и превързаните китки след опит да си пререже вените. Беше се оказала тук по някаква глупава грешка. Знаеше, че няма да може да се излекува, ако не е далеч от отделението.

— Освен това — добави тя, — не искам да видя депресанти никога повече през живота си. Не искам да губя разсъдъка си. Да се потиска работата на мозъка ми, е част от проблема. Защото престанах да мисля трезво.

— Как се чувстваш, когато говориш за това? — запита психиатърът.

Много, много пъти Ан-Лиз съжали, че е навлязла във водата. Най-лошото беше, когато се опита да обясни действията си на Бет, но не беше лесно да сподели и с доктор Ели. Той беше дразнещо спокоен, нищо не можеше да го извади от това спокойствие, задаваше отново и отново все едни и същи въпроси, като че ли повторението щеше да я накара да промени отговора си, да му даде верния. Само че Ан-Лиз вече му беше казала истината: Не знам защо продължих да навлизам по-дълбоко в морето, сякаш разумът ми беше замъглен. Въобще не помислих, но знам, че не искам и няма да го направя отново. Направих грешка, наистина грешка.

— О, доктор Ели — каза тя уморено, — какъв е верният отговор на този въпрос? Кой е отговорът, който искате да чуете? Че си представям някакви кървави и изкривени образи? Че усещам хлебарки под тениската си? Знаете ли какво не е наред при мен? Животът ми. Нямам халюцинации, не искам да убия майка си и да се омъжа за баща си. Не искам да бъда пример за това, как Фройд тълкува кризата на средната възраст при жената. Моят проблем е прост: стигнах до скалисто дъно, опитах се да заглуша мислите в главата си, съзнанието ми щастливо се замъгли и аз продължих да вървя, да навлизам навътре.

Настъпи кратка пауза, преди лекарят отново да запита:

— Как се чувстваш, когато говориш за това?

Смехът се надигна в гърлото на Ан-Лиз, после се изля навън. Звукът я шокира, защото беше минало толкова много време, откакто се беше смяла за последен път. Как се чувствам, когато говоря за това? Чувстваше се като хваната в капан, в епизод от комбинация между „Фрейзър“ и „Полет над кукувиче гнездо“.

— Гледате ли „Фрейзър“, доктор Ели? — запита. — Нали знаете, онази ситуационна комедия за психиатъра, който води и собствено ток шоу по радиото в Сиатъл.

— Всъщност не — измърмори лекарят. — Не гледам много телевизия.

— Много е забавно — каза Ан-Лиз. — Трябва да го гледате. Ще ви хареса, макар че сигурно ще се наложи да се посмеете над себе си, за да се забавлявате, а това невинаги е лесно…

— Да се върнем на теб…

— Не, няма да се върнем на мен — прекъсна го Ан-Лиз. — Не се опитвам да бъда груба, доктор Ели, но бих искала да си отида у дома и да сложа край на това. Не можете ли да ме изпишете?

— Още един ден? — запита той.

Ан-Лиз помисли, че за Бет ще е по-лесно, ако я изпишат официално, вместо да се опита да избяга. Ан-Лиз знаеше, че по закон никой не може да й наложи да остане, но се чувстваше виновна, че е изплашила бременната си дъщеря, и й се виждаше добро решение да играе по правилата.

— Още един ден — съгласи се тя. — В момента по телевизията излъчват „Аз обичам Луси“. Имате нужда от сателитна телевизия тук, доктор Ели. Комедиите на „Парамаунт“ ще накарат всички ни по-лесно и по-бързо да оздравеем.

— Така ли мислиш? — запита той.

Тя кимна.

— Терапията чрез ситуационни комедии трябва да бъде призната форма на анализ, отчасти познавателно-поведенческа, отчасти защото ще ни помогне да се смеем на себе си. Сега, като се усмихвам само при мисълта за това, не доказвам ли, че имам прогрес?

След като доктор Ели излезе, Ан-Лиз отиде в стаята с телевизора, седна на перваза на един от прозорците и се загледа в морето. Прозорецът имаше решетки от външната страна. За да държи лудите вътре или да пречи на останалия свят да влезе — Ан-Лиз не знаеше кое от двете. Странно, вече беше свикнала с решетките. През онези първи двайсет и четири часа, когато лежеше безжизнено в леглото, ги мразеше — тях и всичко, което те олицетворяваха. Нейното падение.

Промяната беше мигновена: докато стоеше на плажа и беше все още Ан-Лиз, майка на Бет и все пак съпруга на Едуард, изведнъж тази секунда беше изтекла и в следващата тя беше жената, опитала да се удави в измамното подводно течение на залива. Само секунда на съмнение и целият й живот се беше променил.

Едуард беше дошъл в болницата, но тя не беше пожелала да го види.

— Върви си! — беше извикала с дрезгав глас, облечена в болнична нощница, защото бяха съблекли прогизналите й от водата дрехи. — Върви си.

Той си беше отишъл. Макар да знаеше, че е съкрушен от случилото се, Ан-Лиз не се интересуваше от неговата болка. Нека го боли. Нека разбере какво е болка.

Но с Бет беше различно.

— Дъщеря ви идва да ви види, Ан-Лиз, това е хубаво, нали? — каза една от сестрите, онази високата с тъмната коса, на следващата сутрин.

Това я накара да се замисли. Скъпата й бременна дъщеря идваше да я види и вероятно предишната нощ е била събудена, за да й бъде съобщена новина, която никой не би искал да чуе. Ан-Лиз си представи объркването и болката, изписани по лицето на Бет, във въображението си я видя как подпира гръб на стената, за да не падне, поставила длан на корема си, чу тихо зададения въпрос: „Как така?“

Тя й беше причинила това. Жената, прекарала живота си в грижи за Бет, беше престанала да го прави по възможно най-демонстративния начин. Бет би могла да пометне от шока и вината щеше да е изцяло нейна. За първи път, откакто беше приета в болницата в Тамарин предния ден, Ан-Лиз излезе от състоянието на затвореност в себе си и заплака. Беше решила, че може просто да изчезне от лицето на земята и че никой няма да се заинтересува от нея. Но беше сгрешила.

Бет пристигна едва по обяд. Ан-Лиз лежеше в леглото, подпряла гръб на възглавниците, защото се чувстваше смъртно уморена. Видя Бет и Маркъс да влизат в отделението. Дори напрежението, изписано по лицето на Бет, не можеше да намали блясъка и щастието от бъдещето майчинство. Кожата й наистина беше разцъфнала, косата й падаше на красиви вълни до раменете. Тя приличаше на някоя реклама от списание за бъдещи майки. С тази разлика, че рекламни снимки никога не се правеха в психиатрични отделения.

Ан-Лиз преглътна мъчително, после зарида тихо.

— Мамо! — Бет направи знак на Маркъс да остане назад и се втурна, за да прегърне майка си. — Много се разтревожих, мамо. Не можех да повярвам…

— Знам. Направих нещо много глупаво. Съжалявам, много съжалявам — хлипаше Ан-Лиз.

— Мамо, как въобще можа да го направиш? Как можа? Ан-Лиз прегърна дъщеря си и отново изпита болката и объркването от срама. Да, погледнете само какво беше направила.

Ан-Лиз знаеше, че има само един начин да поправи стореното — да възвърне силите си и да се радва на живота си.

— Беше грешка, любима моя, не можех да мисля трезво. Не мога да ти кажа колко съжалявам. Вземах прекалено много и силни антидепресанти и направих нещо, за което винаги ще съжалявам. Глупава грешка, моля те, повярвай ми.

— О, мамо!

Ан-Лиз усети как част от напрежението напуска тялото на Бет, и разбра, че е постъпила правилно.

— Нямаш представа колко много се тревожех. Татко се обади, но отначало аз не можех да схвана какво ми говори. Искам да кажа, че ти никога…

— Съжалявам — каза отново тихо, Ан-Лиз. — Много съжалявам.

Повече от всичко на света искаше да каже на Бет как се чувства всъщност, но не можеше. Не сега, не и когато Бет беше бременна. А вероятно и никога. Много отдавна беше взела решение никога да не тревожи дъщеря си, ако е възможно.

Каза на Бет онова, което тя искаше и трябваше да чуе, и изпита надеждата, че така ще сложи край на срама, който изпитваше от постъпката си. Обаче не беше честна. Можеше да умре от болка, ако кажеше истината. А сега, в прегръдките на Бет, Ан-Лиз разбра, че не иска да умре.

— Всичко ще бъде наред — продължи да хлипа Ан-Лиз.

И беше много учудена, когато осъзна, че наистина всичко ще бъде наред. Точно в този момент, когато би трябвало да се чувства по-зле отвсякога, тя изпита странно облекчение, защото беше преживяла абсолютно най-лошото и беше още жива, все още дишаше, беше тук. Въпреки страха, беше го преодоляла. Значи можеше да преживее всичко. Тази мисъл й донесе истинско, неземно спокойствие.

Беше като да скочиш в бездната и вместо да падаш безкрайно, да отскочиш от невидим трамплин и да се върнеш обратно в горния свят. „Ние не те искаме, така че ще е дяволски добре, ако продължиш да живееш“, беше казал раздразнено другият свят.

— Всичко ще е наред — повтори тя и този път наистина го вярваше.

— Защо не ми се обади и не ми каза как се чувстваш? — продължи Бет. — Мамо, аз съм тук за теб, знаеш го.

— Съжалявам — повтори за кой ли път Ан-Лиз и я прегърна.

Маркъс също дойде и седна в края на леглото. Поговориха още малко за това, защо тя е в психиатричното отделение. Милият Маркъс, той беше добър човек. И тя му го каза.

— Грижи се за нея — прошепна му, когато двамата решиха да си тръгнат. — Съжалявам за всичко това, Маркъс. Но наистина ще се справя. Няма да извърша някоя подобна глупост отново.

Маркъс кимна и тя видя в очите му сълзи.

Бет дойде и на следващия ден. Ан-Лиз събра всичката си енергия, за да изглежда бодра и каза на дъщеря си да се прибере у дома си.

— Сигурна ли си? — запита Бет.

Ан-Лиз, превърнала се отново в контролиращата всичко майка, кимна.

— Разбира се, че съм — каза твърдо, категорично. — Ти отиди у дома си и поработи по въпроса за бъдещето дете. С мен всичко ще е наред. Ще изляза след няколко дни. Нямам търпение да се върна у дома си, да оставя всичко това зад себе си.

Успя да го каже весело, като че ли случилото се беше някаква шега, а не опит за самоубийство.

— Ами… — Бет се колебаеше.

— Скъпа, ще бъда добре. — Ан-Лиз каза тези думи с тона, с който й говореше, когато тя беше в началното училище и не искаше да стане от леглото в мразовитите зимни утрини.

И изпита облекчение, че е успяла да убеди Бет, че е добре, макар да не беше. Обаче с облекчението беше примесена и тъга, че дъщеря й толкова лесно повярва в това.

Ан-Лиз никога не беше узнала тайните на майка си. Знаеше за тях толкова, колкото и за тези на Лили. Беше обаче мислила, че двете с Бет ще споделят всичко в живота си. Не стана така. Връзката между майката и детето при тях не включи това. Защото може би това щеше да направи връзката по-слаба. Майките трябва да останат майки, не да изливат душата си пред детето.

Нямаше нужда Бет да знае, че сега Ан-Лиз носи два белега, които никога няма да зараснат. Първият заради болката, която беше причинила на Бет с опита си за самоубийство. Втората, че беше стигнала до онзи момент в живота, когато смъртта изглежда най-добрият избор. А когато човек стигне дотам, той вече никога не може да бъде същият.

Бет си отиде и Ан-Лиз се отпусна, позволи на наложения си самоконтрол да си отиде. Можеше да извиква майката в себе си, когато се наложеше, но за да се отдалечи от онова тъмно място, трябваше да намери старата Ан-Лиз.

— Ан-Лиз.

Вдигна поглед, все още седнала на перваза на прозореца в стаята с телевизора. Беше любимата й сестра, онази високата и тъмнокосата.

— Здравей, Мишел — каза тя.

— Имаш посетител — каза Мишел. — Кой?

— Мъжът, който те е извадил от водата.

Беше решила, че едрата фигура зад Мишел е на друг пациент, но не беше така. Беше екологът, експертът. Мак, мъжът, когото винаги избягваше на плажа, същият, който я беше извадил от вълните.

— Ще ви оставя сами — каза Мишел и се отдалечи. Ан-Лиз гледаше втренчено Мак и смущението й ставаше все по-силно. Той я беше видял гола.

— Как влезе? — запита тя. Никога не беше учтива с него.

— Бях при друг болен и реших, че мога да мина да те видя. Нали все пак те измъкнах от лапите на морето.

— Не съм молила за това — каза раздразнено Ан-Лиз. Което не беше напълно вярно, защото искаше да бъде извадена. Той й беше спасил живота. — Съжалявам — каза рязко. — Благодаря ти. Просто в момента не съм особено общителна и учтива — добави. — Тук не е мястото, където да се усмихваш и да говориш любезности. Изглежда, съм изгубила способността си да крия истината.

Което също не беше напълно вярно. Беше успяла да се престори, че всичко е наред, пред Бет. Нямаше обаче да го направи заради някого другиго. Нямаше повече да показва престорено щастие. Каква свобода.

— Искаш ли да ти донеса кафе? — запита той. Ан-Лиз го погледна изненадано.

— Отделението се заключва — каза тя.

— Времето за любезности наистина изтече — каза той. — Бил съм тук и преди и знам правилата. Мога да те изведа, ако искаш да излезеш и да пиеш кафе с мен. Разбира се, няма да те върна в уреченото време и ще изпратят кучетата след мен. Обаче ние ще имаме преднина.

Ан-Лиз се засмя. Беше страхотно, че отново може да се смее.

Настаниха се и започнаха да отпиват от кафето. Беше й добре да е вън от отделението, откъдето не беше излизала през последните пет дни. Ан-Лиз се наслаждаваше на това, че сякаш целият свят минава пред очите й.

— Благодаря за кафето — каза, — макар че трябваше аз да го платя. Длъжница съм ти все пак.

— Нищо не ми дължиш — каза той. — Просто бях там в онзи момент.

— Приемаш всичко със завидно спокойствие — каза тя, изпълнена с любопитство.

Не можеше да си представи много хора да седят толкова спокойно в компанията на човек, когото са извадили от водата в опит за самоубийство. Мак не я гледаше внимателно и предпазливо — така, както би направил, ако очакваше от нея неподобаващо поведение и сцени.

— Аз самият съм бил на ръба няколко пъти и разбирам как се чувстваш — каза той. — Май целият живот е ходене по ръба.

— И откъде знаеш всичко това?

— Просто го знам — каза той.

— Бил съм там, правил съм това, спечелих тениската, а? Той се усмихна бавно.

— Купих фабриката, която произвежда тениските.

— Разкажи ми — каза тя.

— Не искаш да чуеш историята на моя живот. Тя се усмихна.

— Всъщност искам. Преди Морето — звучи почти като преди и след новата ера — никога не съм била толкова откровена, открита, но сега, След Морето, новата и подобрена версия на Ан-Лиз казва, че й харесва. Признай ми всичко.

Трябваше да изпият по още едно кафе, за да може той да й разкаже за алкохолизма си, за проваления си брак и за двете малки момиченца, за които той се надяваше, че повече или по-малко са му простили десетте години, необходими му за възстановяване. Той не можеше да им върне детството, както не можеха да му го върнат и неговите родители — алкохолици.

— Питаш ли се понякога защо се е случило на теб? — запита Ан-Лиз.

В нейната глава непрекъснато се въртеше мисълта: Защо всичко се обърка? Нали мъж, роден в семейството на пристрастени към алкохола родители, би трябвало да съзнава опасността?

— Един мъдър човек веднъж ми каза следното. Когато човек падне в дупка, си мисли: Как да изляза? Но когато алкохолик падне в дупка, си мисли: Защо паднах?

Ан-Лиз се засмя.

— Има смисъл, нали?

Тя кимна.

— С мен е така, признавам. Всеки път, когато падна в дупка, през целия си живот, се чудя защо е станало така, вместо да изляза.

— Въпросът „защо“ просто убива някои хора — сви рамене той. — Не можем ли просто да приемаме нещата? Да престанем да се питаме защо, да продължим напред и да се опитаме да намерим покой.

— Аз имам покой — каза тя с гордост. — Преди вземах всичко за знак, че нещата ще се оправят. Четях книги, опитвах се да медитирам, слушах музика, а накрая започнах да седя в църквата и да се моля за знак, но такъв нямаше. Търсела съм го на грешното място. Още съм тук, което вероятно означава, че трябва да съм тук. Това е моят знак. Трябва да знаеш, че чувството за хармония със себе си, за покой, е доста странно — добави. — Осмелявам се да кажа, че е или особен вид талант, или подарък от Бога. Помолих за помощ и тя дойде. Едва ли не в последната минута — каза с горчивина. — Но дойде. В твое лице. Не знам кой го е направил — ангелите или Господ. Но съм благодарна.

— Радвам се, че се оказах там.

Една жена, която Ан-Лиз познаваше, я видя и й махна с ръка, после застина на мястото си, ръката й се отпусна до тялото, а лицето й помръкна. Ан-Лиз продължи да се усмихва и й махна в отговор.

— Бедната — каза тихо. — Вероятно за миг беше забравила, че съм тук, защото се опитах да се самоубия, и сега не знае какво да прави. Може и да не успях да сложа край на живота си, но вероятно е извършено обществено самоубийство. — Засмя се. — Трябва да излизаме заедно, Мак. Ще бъдем добра двойка — бивш алкохолик и неуспяла самоубийца. — Усмихна му се лъчезарно. — Да, добра двойка. Хората ще се ужасяват от нас и няма да ни канят в домовете си, защото ще мислят, че трябва да крият алкохола от теб, а от мен — кухненските ножове.

— И всеки път, когато споменат плажа, ще замълчават и ще ахват от неудобство, ако заплачеш.

Беше толкова смешно, че и двамата започнаха да се смеят. Ан-Лиз знаеше, че хората вероятно ги гледат, но пет пари не даваше. Беше излязла от другата страна на черната бездна. Не беше ли и това нещо, някакъв успех?

— Как така се зае да спасяваш хора? — запита тя.

— Морската вода е единствената течност, която не се опитах да пия — отговори той невъзмутимо, без да промени изражението си.

Ан-Лиз запищя от смях.

— Добре, защо не се захвана с комедия?

— Не съм достатъчно депресиран.

— А бил ли си някога депресиран? — запита бавно тя.

— Не. Никога. Не изпитвах каквото и да било. Убивах всички чувства с алкохол. А ти?

— Аз бях депресирана през по-голямата част от живота си. Не чак до степен да ми се струва, че имам цяла планина на раменете си, както повечето хора го описват. За мен депресията е лека, почти неуловима, но упорита като мравките, които подкопават основите на къщата ти, които изяждат… Как се казват онези толкова важни части?

— Напречни греди?

— Точно така. Напречните греди. Термитите буквално ги изяждат. Депресията ме обърква, превръща ме в, както се изразява дъщеря ми, тиха, контролираща себе си, луда. — Тя трепна, защото си спомни как Бет я обвиняваше, че контролира всичко. И… — Спря се.

— И?

Ан-Лиз въздъхна.

— Мога ли да ти кажа нещо? Чувствам, че мога, но все пак не съм сигурна.

— Сподели с мен каквото решиш — отговори той. — Аз не съм податлив на шок.

— Мисля, че вероятно аз съм причината за провала на брака ми.

Ето, каза го на глас — ужасната мисъл, която я преследваше през последните няколко дни. Че е по-виновна от глупавата Нел за това, че Едуард беше напуснал дома си. Че го беше отблъснала, защото периодично потъваше в своята тъга.

— Не знам дали знаеш, но съпругът ми ме напусна преди известно време заради най-добрата ми приятелка. Това отчасти е причина за сегашното ми състояние. Но започвам да разбирам, че не му е било лесно да живее с мен. Не сме се карали, не сме блъскали вратите, у нас винаги е било тихо. Исках сама да се справя с всичко, затова изключвах Едуард от своя вътрешен мир, не споделях с него как се чувствам. През последните пет дни казах на лекарите тук много повече, отколкото на Едуард за целия ни брачен живот.

Мак не каза нищо. Просто слушаше. Тя реши, че е добър слушател, защото не позволи на вниманието си да се разсее нито за секунда.

— Не ми се иска да призная, че вината е моя. Като че ли съм се провалила, а аз не мога да понасям провала. Обаче трябва да поема вината или поне по-голямата част от нея. Аз го изолирах. Като си помисля, ако трябваше да живея с човек, който ме изолира, аз вероятно също щях да го напусна. А когато дъщеря ни порасна, аз дори по-често и повече се затварях в себе си.

Ан-Лиз почувства как гърлото й се стяга, когато мисли за Бет. Вината не беше на скъпата й дъщеря. Когато тя беше малка, майка й поне имаше за кого да се бори. Бет имаше нужда от закрила и Ан-Лиз с готовност й я осигуряваше, дори това да означаваше да се смее, да се усмихва и да пее с цяло гърло рано сутрин. Тогава тя беше готова на всичко, за да бъде техният свят щастлив и нормален.

Сега, когато Бет вече я нямаше в дома им, тя нямаше кого да закриля. Огънят, равносилен на любовта за съпруга й, отдавна беше загаснал, защото тя подклаждаше само любовта към детето.

— Нел каза, че вече не се интересувам от него — каза тя бавно. — И се оказа права. Обичах го, грижех се за него, да. Но не така, както някога.

Освобождаваше се, като изразяваше на глас мислите си.

Защото, докато бяха в главата й, думите имаха тъмна мощ. Когато обаче ги споделеше с друго човешко същество, изпитваше огромно облекчение.

Ан-Лиз не беше сигурна дали говоренето за проблемите помага, защото досега не й беше помагало. Помагаше й обаче това, че може да казва абсолютната истина, без дори да трепне.

— Би ли го приела обратно?

Ан-Лиз не знаеше защо, но този въпрос не прозвуча така леко, дори нехайно, като другите.

— Не — отговори. — Съмнявам се, че който и да е от нас може да се върне към стария си живот. Промених се. Сега е различно. Не искам отново да бъда старата Ан-Лиз. Не мога да се върна назад. Когато той ме напусна, исках нещата да останат същите като преди, всъщност дори копнеех за това. Беше ми трудно да проумея, да свикна с мисълта, че реалността не е била такава, каквато аз съм вярвала, че е. Едуард ме мамеше, както и Нел. Аз съм мислела, че Земята е плоска, но тя е била кръгла.

— А сега? — запита той.

— Сега разбирам, че аз самата съм се заблуждавала, защото живеех така, сякаш имаме прекрасен брак. А не е било така. Накрая нито един от нас не споделяше съкровените си мисли с другия. Аз пазех своите за себе си, а той ги е споделял с Нел. Не като по учебник за щастлив брак, мисля.

— С моята съпруга се разделихме през втората година от възстановяването ми — каза Мак, без да го е молила. — Преживя с мен периода, в който пиех, и кошмара на първата година, след като отказах алкохола, а после аз я напуснах. Тя никога няма да ми прости, но се бях променил прекалено много. Време беше да зарежа старото и да продължа напред.

Ан-Лиз разбираше. Щеше да е прекрасно, ако човек може да се върне назад, но не това беше правилният избор.

— Едуард не ме моли да го приема обратно. Но и да ме моли, не мога да го направя. Не съм способна на това. Харесва ми сегашната ми свобода.

Мак й се усмихна.

— Свободата да бъда себе си — продължи тя. — Това чувство сякаш ме освобождава от всички окови. Мога да кажа какво ми харесва.

— Например?

— Иска ми се да кажа на скъпата Корин от магазина, където работя доброволно, че ако още веднъж размаха под носа ми шишенце с някаква миризлива смес с думите, че то ще промени живота ми, ще я удуша със собствената й огърлица от лунни камъни.

— Лунни камъни?

— Давали енергия за живот.

— А тя енергична ли е?

— Не, бедната, тя притежава най-малко енергия от всички, които познавам — засмя се Ан-Лиз. — Идеята й за физически упражнения е да седи удобно на стола и да обяснява на хората колко много грешат.

— Значи лунните камъни не помагат, нали така?

— Да, но не мога да й го кажа — изстена Ан-Лиз. — Не искам да я нараня.

— Мислех, че вече ще казваш онова, което искаш. Но ти си мила и добре възпитана.

— Да, така е — въздъхна тя. — Не искам да наранявам хората.

— Кого другиго, тогава? — запита той. — На кого можеш да кажеш какво мислиш, без да го нараниш?

— Иска ми се да кажа на Нел, че прическите, червилото и кражбата на съпруга на най-добрата приятелка не са рецепта за дълъг живот и щастие. Тя всъщност не е подходяща за Едуард.

— Този съвет от разума ти ли идва, или от сърцето? — запита той.

— Това, което ми харесва у теб, е, че говориш направо, не се стараеш да загладиш нещата — каза тя.

— Мисля, че постъпвам правилно. Така правят силните хора. А и обратният начин със сигурност не би те направил алкохолик.

— Дори ако се опитваш да ги поднасяш само малко по-леко?

— Особено това. Говоря напрано и точка по въпроса, ние, все едно че сме голи. Трудно е да скриеш нещо, когато си ти.

— Каква ужасна картина ме караш да си представям! — засмя се тя. — Съветът е плод на разума ми, не на сърцето — добави, след като помисли малко. — Едуард е сложна личност, макар да дава вид на обикновен и добросърдечен човек, и има нужда от човек, който да разбира това. Нел обаче е съвсем обикновена — при нея получаваш това, което виждаш. Като се изключи фактът, че ми отмъкна съпруга — поправи се. — Но, общо взето, Нел си е Нел. Нищо скрито или неочаквано. А Едуард обича скритите допълнителни качества, макар според мен да му дойде до гуша от моите.

— Ти имаш по-скоро скрити лабиринти — каза Мак.

— Това е много точно, особено като се има предвид, че го казва човек, когото едва познавам — каза тя весело. Не беше обидена, не.

— Кога ще излезеш от болницата? — запита я, докато вървяха към отделението. — Или ще избягаш?

— Утре, освен ако не полудея тази нощ.

— Утре тогава — каза той. — Има ли кой да те вземе? Стана й много приятно. Беше очевидно, че предлага да го стори за нея.

— Ще помоля приятелката си, Ивон. Познаваме се от милион години, а и тя вероятно е от малкото хора, които няма да се смутят да дойдат тук.

— Ще се видим — каза той и я докосна леко по ръката за довиждане.

Обратно в болничното легло, Ан-Лиз се облегна на възглавниците и затвори очи. Да, трябваше да се освободи от миналото. И Мак го беше казал. Идеята беше примамлива — щеше да скъса старите връзки и отново да бъде свободна. Да, свободна. Идеята много, много й допадаше.