Кати Кели
Сърдечна болка (14)

Глава 13

— Пристигнахме — каза Джоди, когато колата навлезе в алеята и гумите започнаха да мачкат венчелистчетата на азалиите, с които тя беше гъсто застлана.

— О, Господи! — въздъхна Изи, когато видя къщата за първи път.

Беше ранен следобед и ярката слънчева светлина заливаше фасадата, придаваше й мек златист отблясък. Разположена сред малка горичка високи дървета и избуялата градина, Ретнъри приличаше на елегантна булка в сватбения ден — независимо колко прекрасно изглеждат всички други, погледът винаги се спира на нея.

— Красива е.

Паркираха колата си до тази на агенцията за недвижими имоти. Изи започна да се разхожда из градината, докосваше храстите и статуетките, възхищаваше се на всичко, удивляваше се на красотата. Беше израснала толкова близо до това място, а никога не го беше виждала. Тук, заслонена от разлистен явор и покрита с мъх, се криеше богиня с полуусмивка на меките устни. Изи погали нежно с пръсти гладкия камък. Ретнъри беше от някакъв друг свят и все пак семейството на Изи беше част от него. Мисълта, че прабаба й беше работила в тази удивителна къща, не й излизаше от главата. А ето, че през всичките тези години къщата беше останала необезпокоявана от никого, покоят й не беше нарушен, тя просто чакаше следващите хора, които щяха да минат през вратата й.

— Хайде, Изи — каза Джоди, която вече беше виждала градините и сега нямаше търпение да влезе в къщата.

Изи беше тази, която беше успяла да убеди агентката по недвижими имоти да им позволи да видят Ретнъри. Беше успяла благодарение не само на чара си, а и на факта, че двете бяха ходили заедно на училище.

— Аги, искаме просто да разгледаме. Заради книгата, която Джоди пише. Погледни на това по този начин — всеки, който е готов да плати огромна сума пари за имението, със сигурност ще има толкова голямо его, че ще иска да притежава и книгата на Джоди. Егото на богатите хора е с размерите на Марс и да имат записана историята на къщата си — е, та това дори може да помогне на продажбата. Можете да използвате рекламата на книгата в маркетинговите си брошури. Разбираш ли ме? Къщата не е само масивна англо-ирландска развалина, която отчаяно се нуждае от ремонт и реставрация…

— Мислех, че ще пишете положителни неща за нея — измърмори Аги, агентката по недвижими имоти.

— … тя е красив пример на класическата ирландска архитектура, има фантастична съдба, свързана с Тамарин и всички големи събития в ирландската история.

— Като кои, например? — запита Аги.

— Е, все още не знам. Точно затова искаме да надникнем вътре, нали? — каза Изи. Наистина й беше трудно да убеди Аги.

— Ще кажа на Питър за всичко това. — Аги очевидно започваше да омеква.

Питър Уинтърс беше собственикът на „Уинтърс енд санс“, агенцията по недвижими имоти, заела се с продажбата на Ретнъри. Мотото на компанията гласеше: „Ако искате да продадете елегантна фамилна собственост, притежаваща стил и достойнство, без да използвате модерна реклама, елате в Уинтърс енд санс“.

Подобен замисъл може би е давал плодове преди години, но очевидно не помагаше сега, както осъзна и самата Изи. Ретнъри беше необитавана в продължение на четири години и досега никой не беше пожелал да я купи.

— Няма нужда Питър да знае каквото и да било — каза Изи. — Няма да му кажем, нали?

— Добре — сви рамене Аги. — Предупреждавам и двете ви, Ретнъри се нуждае от много работа по възстановяването й. Ако част от мазилката падне и ви убие, аз не съм виновна, да го знаете. — И размаха ключовете.

Сегашният собственик беше Фреди Лохрейвън, далечен племенник. Според Аги, той поделял времето си между Лондон и Дубай и е посетил къщата само веднъж — малко след като я наследил.

— Според Питър е добре, че не сме я продали веднага, защото цените на недвижимите имоти се покачват непрекъснато.

— Той също би се зарадвал, ако прочете подробната история на мястото — прекъсна я Изи.

— Предполагам — каза Аги. — Добре, ще ви оставя да разгледате, но, моля ви, не вземайте нищо.

— О, Аги, за Бога! — изстена Изи. — Не ставай смешна. Ние просто искаме да усетим атмосферата. Освен това, познаваш ме още от детството, а Джоди е съпругата на помощник-директора, тя едва ли ще дойде тук да задигне нещо, нали? Не. Ние ти правим услуга.

— Ще се наложи да влезем през кухнята — каза Аги, — защото входната врата заяжда. Едва я отворих последния път, когато бях тук.

Заобиколиха къщата и стигнаха до голямата врата, която водеше към вътрешния двор и през която Джоди беше надникнала веднъж. Тя беше силно развълнувана и наум подканяше Аги да побърза, но тя сякаш нарочно се бавеше, пъхаше ключ след ключ в ключалката, опитваше се да открие правилния и ругаеше тихичко под носа си.

Побързай!, искаше да извика Джоди, но не се осмели. Ако Аги променеше решението си, нямаше да успеят да влязат, а тя просто трябваше да види къщата отвътре.

Накрая ключалката поддаде. Аги бутна вратата, която силно изскърца. Джоди изтича първа вътре, огледа се, опита се да запомни всичко от пръв поглед. Снимки! По-добре щеше да е да направи снимки.

В единия край на вътрешния двор бяха конюшните, а навсякъде висяха конски подкови, които би трябвало да носят щастие. Джоди искаше да надникне навсякъде, но искаше да влезе и в къщата.

— Господи, тук наистина цари огромна бъркотия! — въздъхна Аги, като влязоха вътре.

Джоди и Изи си размениха усмивки. Още когато ходеха на училище, Аги не беше сред децата, които имаха въображение и за Изи беше ясно, че нищо не се е променило оттогава. Тя виждаше само прах и паяжини, докато Джоди и Изи виждаха историята пред себе си.

— Ако искаш, остави ми ключовете, Аги, аз ще заключа и ще ти ги донеса след два часа — предложи Изи.

— Е, добре — каза Аги с недоволен тон. — И без това имам много работа.

Изи кимна, с което показа съгласие, макар да не мислеше, че думите й отговарят на истината. Телефонът й не беше звъннал нито веднъж, откакто бяха заедно. Дори и в офиса. Бизнесът очевидно не вървеше добре за агенцията „Уинтърс енд санс“.

— Разбира се, че си заета — отговори Изи весело. — Аз ще се погрижа. И много ти благодаря. Нямаш представа какво означава това за нас.

Аги си тръгна и те можеха да разгледат навсякъде, без да бързат, но просто не знаеха откъде да започнат. Разгледаха просторната кухня с огромната стара печка „Ага“ и Изи си спомни как баба й разказваше колко било трудно да свикнеш да приготвяш вкусни ястия на това старо чудовище, както го наричаше тя.

Високо на едната стена на кухнята бяха закачени звънчета, а на тях имаше етикети с имената на стаите: библиотека, трапезария, кабинет, първа спалня, втора спалня и така нататък. Имаше три редици звънчета и Изи си представи как слугите пъргаво се втурват, когато те звъннат.

Вдясно от кухнята имаше огромно помещение за миене на кухненски съдове с две големи мивки, а по пода бяха разпръснати множество дървени щайги и вестници. Зад вратата откриха източника на вестниците — внимателно сгънати и подредени броеве. Изи си помисли, че вероятно са събирани с години.

В стаята беше тъмно, защото малкото прозорче не пропускаше достатъчно светлина и Изи си представи младо момиче със загрубели ръце да бели купища картофи и да мие щайги със зеленчуци. До този момент Изи не беше мислила за себе си като за човек с особено силно развито въображение, но тук, в тази стара къща, усещането за поколения слуги, похабили ръцете си за своите господари, сякаш се излъчваше от самите стени.

— Изи, погледни — задните стълби! — дочу гласа на Джоди. — Ела.

Изи излезе от помещението за миене и се озова в къс и тесен коридор. Стъпалата бяха каменни, беше ужасно студено дори в този зноен летен ден. От двете му страни имаше множество малки вратички и тя бързо отвори някои от тях. Откриха се шкафове, в които старите ботуши и обувки бяха покрити със слой прах; килери с празни буркани и по-малки бурканчета, а на един от рафтовете имаше странно буре със заострени краища и голяма дръжка в една от страните. Тя осъзна, че това е уред за биене на масло, и беше очарована, че е успяла да го разпознае. Баба й беше разказвала за това, как са биели маслото, колко било забавно да гледаш как се оформя сметаната, но как, за да дойде този вълшебен миг, били необходими дълги часове работа.

— Идваш ли? — запита Джоди.

Изтичаха нагоре по тесните стъпала и стигнаха до малка врата, която ги изведе в просторен коридор. Това беше един различен свят, разликата между долу и горе. Изи се опита да погълне всичко с един поглед.

Стените бяха в най-светлозеления цвят, покрити с копринени тапети, които изглеждаха така, сякаш някой беше изрисувал екзотични птици. Бяха изобразени с разперени криле, в полет, и бяха ярки като цветовете на дъгата: лимоненожълто, яркочервено и електриковосиньо. Дървеният под беше покрит с дълъг, но износен и силно протрит килим. Макар и вече доста стар, беше очевидно, че някога е бил красив. В средата бяха изобразени огромни рози, а по краищата се преплитаха геометрични фигури.

Джоди изтича до големите двойни врати в другия край на коридора и ги отвори. Изи я последва и се озоваха в светла и просторна всекидневна с огромни прозорци и тежки копринени завеси. Първоначалните мебели бяха все още тук, някои тапицирани в бяла холандска дамаска. Два позлатени стола бяха поставени пред красивата камина, изградена от бял мрамор и деликатно изрязани в нея веселящи се римски богове и богини. Изи предположи, че това е личният салон на господарката на къщата.

Тук Нейно благородие е седяла сред разкоша и се е забавлявала в ярък контраст с жените със загрубелите ръце, търкащи тенджери и тигани в кухнята.

Следваха спалните, две от които бяха огромни — за господаря и господарката. Неговата беше с малък гардероб, по-спартански обзаведена, типично за мъж, с лавици с книги по стените, нейната — с огромно легло с балдахин в средата. Завивките бяха все още върху него, но бяха нападнати от молци и висяха едва ли не на парцали. Какъв срам! Гардеробите и другите мебели не бяха в тон с това огромно легло. Гардеробите бяха големи, в стил 1930, със семпли линии, вратите им висяха отворени, миришеше на мухъл. На малката бамбукова масичка имаше засъхнала лой от свещ и Изи си представи как последната лейди Лохрейвън си ляга сама в огромното легло в ръка със свещ, за да спести пари от електричеството. Джоди й беше казала, че Изабел Лохрейвън била на деветдесет и пет, когато починала. Не се била омъжвала и живяла в тази къща през целия си живот. Изи знаеше, че баба й сигурно помни лейди Изабел, която е била съвсем млада по времето, когато Лили е работила в Ретнъри. Изи беше също така повече от сигурна, че двете не са се срещали след това, макар войната да беше сложила край на разделението на класите. Сигурно имаха много общи спомени, но бяха така свикнали с разделението господарка/слуги, че не смееха да го нарушат дори в толкова напреднала възраст.

Изи си помисли за детството си в Тамарин. Не можеше да си спомни да е чувала нещо за семейство Лохрейвън, освен разказите за това, как лейди Изабел идвала в града с най-новия си автомобил. Тя била истинска опасност по пътищата, така казваха всички. Шофирала така, сякаш шосето й принадлежало, което, много отдавна, наистина е било така.

Какъв тъжен начин на живот, помисли си Изи и изпита съчувствие към тези хора. Те имаха толкова много, но заради положението си в обществото се изолираха от хората, които ги заобикаляха. Бяха част от страната и все пак не бяха част от нея. Колко тъжно.

На следващия етаж бяха детските стаи и огромната стая за бебетата, боядисана в ярък жълт цвят, пълна с всякакви видове старомодни играчки, захвърлени безразборно по пода. Имаше кукли с твърди лица от китайски порцелан, велосипед с три колела, който сигурно беше поне на стотина години и с почти напълно олющена боя, детски книжки от друга епоха, Киплинг и Ноди в накъсани корици.

По-нататък по коридора имаше друга врата, която водеше към помещенията за слугите на тавана посредством тясно и виещо се стълбище. Тук бяха спалните на камериерките — малки като кутии стаи, разделени с тънки като от хартия стени. Някои бяха с железни легла, но само в една от тях имаше малка камина. Може би, тъй като бяха с изключително малки прозорчета, тези стаи не бяха така студени като останалата част от къщата, но тъй като комините бяха безброй много, изглеждаше жестоко камериерките, след като цял ден са палили огньовете за семейство Лохрейвън, да се приберат, за да зъзнат тук.

За пореден път Изи разбра защо баба й ненавиждаше семейство Лохрейвън. За жена така горда и интелигентна като Лили, сигурно е било трудно да служи на тези хора, уверени в правата и привилегиите си. Лили, която мислеше, че уважението трябва да се заслужи, не е била способна да се възхищава на хора, решени, че са добродетелни и прави заради аристократичната си кръв. Те живеели в красивите си позлатени салони и се хранели в изящния китайски порцелан, докато в същото време слугите им били лишени от елементарни удобства.

Накрая слязоха долу. Главното стълбище беше грандиозно, широко поне шест фута, от най-бял мрамор с тънки сиви жилки, от двете страни — с месингови перила. В подножието му огромното фоайе бе, покрито с черно-бели плочки във викториански стил, отстрани се издигаха декоративни колони, но на върха с широки глинени саксии, в които някога вероятно са били засадени папрати, от тях сега нямаше и следа. На една от стените имаше стар стенен часовник и няколко препарирани еленови глави. Те я гледаха с прашните си очи, в които животът беше угаснал преди десетки години.

— Ето я! — извика Джоди.

Беше открила стаята от снимката, в която елегантните и бляскави мъже и жени бяха позирали на рождения ден на лейди Ирен. Без червеникавокафявата мистика, в която снимката беше обгърната, стаята изглеждаше тъжна и уморена. Но елегантните й пропорции, големите прозорци и огромната камина бяха същите като на снимката.

Само че в камината не гореше огън. Масичките с красивите букети ги нямаше, нито усещането за музика като заден фон за чувствата на хората, усмихнати и забавляващи се, вдигнали кристалните чаши към камерата.

— Не е ли прекрасна? — извика Джоди развълнувана.

И Изи се запита какво не е наред с нея, защото мястото й навяваше единствено тъга. Може би й липсваше интерес към археологията. Или пък тя приличаше на баба си повече, отколкото признаваше. Не копнееше да бъде в тази грандиозна къща и да се преструва, че е лейди и слугите тичат нагоре и надолу по задните стълби всеки път, когато звънчето издрънчи.

Тук тя усещаше единствено липсата на равновесие. Като че ли нещо беше принудило Ретнъри да се развива в неправилна посока и сега, когато цикълът беше завършен, беше останала единствено красивата и тъжна черупка, видяла толкова много. Много хора бяха прекарали живота си в тази къща, а единствените истории, които се разказваха, бяха за богатите. Бедните хора от Тамарин, служили тук, бяха забравени. Според Изи — несправедливо.

— Жалко, че не знаем повече за хората, работили тук — каза тя. — Защото тяхната история е по-интересна, нали?

— Съгласна съм, и двете истории са интересни — каза Джоди, с което я изненада. — Тук като че ли са съжителствали два различни свята, независими един от друг и все пак свързани — аристократите и слугите. Две различни истории, случили се по едно и също време, колко интересно! О, толкова се радвам, че дойдохме тук. Благодаря ти, Изи, че го уреди.

— Значи ще покажеш историята от двете й страни? — запита Изи.

Джоди кимна.

— Обичам да разкривам миналото — каза тя щастливо. — То ни учи на истината за самите нас или поне така ни казваха в колежа.

Изи застана пред огромната камина като хората от снимката и се опита да си представи себе си в техния свят. Веднъж беше чела роман за пътуване във времето. Жена от двайсети век се беше озовала в седемнайсети. Идеята беше очаровала Изи. Какво би занесла в миналото, ако сега се озовеше в 1936? Дали мъдростта й щеше да й е от полза там? Или пък щеше да се окаже, че въпреки нейното знание, миналото щеше да бъде неин учител?