Кати Кели
Сърдечна болка (12)

Глава 11

Раздялата с Джо я беше излекувала от повече или по-малко, две нейни пристрастявания, разбра Изи след няколко дни в родния Тамарин. Започваше да изстива към Джо, а загадката, която занимаваше ума й, означаваше, че вече не тича по петнайсет пъти на ден да проверява електронната си поща. Преди беше толкова пристрастена към компютъра си, колкото би могла да се пристрасти към всеки наркотик. Но в момента Ню Йорк и Джо се бяха объркали в главата й, бяха станали едно цяло. И тя гледаше екрана на компютъра със страх, защото там можеше да бъде изписана и някоя новина, която да я нарани силно. Но не, вместо това имаше писмо от Карла, написано в обичайния за нея стил.

„Стивън от «Джейкъбмен» непрекъснато пита кога ще се върнеш. Всички тук са полудели заради състезанието сред момичетата за лице на «Супергърл». То ще струва милиони. Най-добрата новина е, че Стивън обеща Лоръл и Харди да не са в екипа.“

Изи се усмихна. Стивън беше истинско копеле. И двамата щяха да пострадат, ако някой ги чуеше да говорят така. Сигурна беше, че има някаква морална забрана да наричаш колегите, които те дразнят, с имена на клоуни, макар и много мили, от немите филми.

„Казва, че могат да го уволнят, но пет пари не дава, иска да се върнеш. Колко мило. Бих казала, че това е любов, ако той не беше такъв женкар.“

Двете с Карла често бяха разговаряли за вечно шарещия поглед на Стивън.

„Говори ли с твоя човек? Надявам се, че не, но каквото и да се случи, аз съм тук за теб. Грижи се за себе си и ми кажи, ако имаш нужда от нещо.

Карла.“

Писмото беше кратко, право в целта, типично за Карла, излъчваше топлина и приятелство, съдържаше и внимателно даден съвет:

„Стой далеч от Джо, той не е добър за теб.“

Да, добре, Изи вече и сама се беше досетила за това.

„Здравей, Карла, радвам се да те чуя. Радвам се още, че се справяш с всичко. Ако Стивън нещо преиграе, отнасяй се с него като с куче. Мисля, че това е единственият начин да се справиш с него. Давай му прости команди и той ще се търкаля по корем! Няма новини от Джо. Не съм се свързвала с него и ще оставя нещата така.“

Ако успееше да наложи волята си обаче. Чувстваше се толкова уязвима емоционално, копнееше да чуе гласа му. Но знаеше, че не може да си позволи това да се случи. Не защото Джо не беше добър за нея, той нямаше да донесе добро на нито една жена в живота си. Откакто Ан-Лиз й беше казала за Нел и Едуард, в главата й напираше само една мисъл, която говореше красноречиво за реалността: чичо й Едуард беше напуснал прекрасен човек като Ан-Лиз, защото беше влюбен, но проклетият Джо Хансен не беше способен да напусне съпругата си — с която твърдеше, че вече няма връзка — заради нея. Следователно той не я обичаше, независимо какво казваше. И тя вече не беше сигурна дали му вярва, макар, преди да беше толкова сигурна, че казва истината за проваления си брак. Ако с него наистина беше приключено, защо той не можеше просто да си тръгне? Фактът, че не можеше, я караше да мисли, че това не е нищо повече от удобно извинение за изневярата. Джо не уважаваше никого, освен себе си.

Другата алтернатива беше, че я обича, но все още не може да я постави на първо място. Кое беше по-лошото?

Вече съм преодоляла чувствата си към него, помисли си тя и го написа с главни букви за Карла.

„Баба не е добре. Няма промяна в състоянието й от първия ден и татко казва, че ще ме разбере, ако искам да се върна в Щатите. Тя може да остане дълго в кома, кой знае. Но не искам да си тръгна. Искам отново да разговарям с нея и макар татко да казва, че веднага мога да скоча в първия самолет, ако тя се подобри, чувствам се така, сякаш ще я изоставя, ако се върна на работа. Той обаче е прав. Тук не мога да правя нищо, освен да седя до нея и да държа ръката й…“

Изи не беше казала това нито на баща си, нито на Ан-Лиз.

„… а тя сякаш не е тук. Като че ли вече е мъртва.“

Като видя написаното, потрепери. Не можеше добре да си представи света без баба си, а ето, че този свят вече настъпваше. Макар че седеше до леглото й всеки ден, не усещаше присъствието на жената, която беше обичала през целия си живот. Не, не можеше сега да мисли за това.

„По-добре да тръгвам.

С обич, Изи.“

Бързо написа писмо и на Стивън. Разбира се, и двамата щяха да се зарадват. Огромната кампания по намирането на следващото момиче модел на „Супергърл“ щеше да означава и престиж, и публичност за агенцията. Публичността щеше да ги направи първи в списъка с така желаните момичета. А като награда, щяха и първи да получат пари от победителите в състезанието.

Момичето, което спечелеше състезанието, трябваше да има специфичен външен вид, подходящ за нуждите на „Супергърл“, но състезанието щеше да привлече много състезателки, които след това „Пърфект“ щеше да причисли към редиците си. Успешно рекламираните състезания, отразявани неспирно от телевизиите, изкарваха на бял свят потенциални модели много по-бързо от обикновените търсения на такива, които означаваха да се кръстосват градовете и очите да се държат отворени. Всички в индустрията говореха за това, как беше набрала скорост кампанията „Следващият топ модел на Америка“. Изи знаеше, че голяма част от тези момичета нямаше да се запишат, ако не беше възможността да се появят по телевизията. Допълнителен стимул беше и вълнението, което цареше около събитието.

„Карла каза, че ще успееш да събереш добър екип, който да работи с нас…“

Добави това с усмивка на уста. Не се осмеляваше да използва израза „Лоръл и Харди“.

„Наистина нямам търпение да работя с теб. Ще говорим по-подробно, когато се върна.

Изи“

Имаше електронна поща и от Лола, която работеше с нея и Карла в „Пърфект“. Пищна латиноамериканка, влязла в индустрията като стилист и гримьор, но беше с „Пърфект“ толкова отдавна, че в момента беше на практика мениджър. Беше в началото на четирийсетте, но изглеждаше по-млада. Беше дребничка, едва метър и петдесет и пет, и Изи се чувстваше като гигант до нея.

„Здравей, Изи, драсвам ти набързо просто за да разбера как си ти и какво е състоянието на баба ти. Всички мислим за теб и се надяваме нещата да са ОК. В момента в бизнеса цари затишие. Има само едно петно на хоризонта и то е доста ужасно. Познаваш Шони, онова момиче от Флорида с чаровната усмивка, в която липсват няколко зъба, и късата платиненоруса коса, нали? Тя е много болна и аз се чувствам така, сякаш вината е моя. Винаги е била изключително слаба, работеше добре, усърдно. Обаче беше отхвърлена на два кастинга напоследък и го прие много зле. Вчера припадна, защото не се е хранила дълго време. Сега е в болница, проверяват дали има проблеми със сърцето. Няма достатъчно калий в организма й, разбира се.

Чувствам наистина, че вината е моя, трябваше да я наблюдавам по-добре. Тя е толкова млада, макар видът й да подсказва, че би могла да се справи с всичко. Съжалявам, нямах намерение да те натоваря с това, предполагам, че просто съм имала нужда от човек, с когото да поговоря. Опитах се да го кажа на Натали…“

Натали беше шефът на компанията.

„… но тя просто не вижда нещата като мен. По дяволите, Изи, работата ни е трудна. Надявам се, че си добре. Обади ни се. Лола.“

Написаното от Лола подейства като отрезвително на Изи. Баба й беше на легло в болницата и приличаше на скелет, покрит с тънък прозрачен слой кожа, но тя поне беше достатъчно стара, беше изживяла живота си. Изи знаеше съвсем точно коя е Шони. Тя си спомняше едва ли не фотографски всички модели, записани в агенцията, затова и беше толкова добра в работата си, защото никога не забравяше лице и следователно винаги можеше да прецени точно кой модел за коя кампания да избере.

Никога не би могла да си представи Шони като момиче, което ще стигне до болницата. Шони беше толкова красива с леко загорялата си кожа и удивителните светлозелени очи, изглеждаше толкова спокойна и уверена в себе си, толкова щастлива. А сега беше болна, тежеше кой знае колко и всичко това заради чувството, че е изгубила последните няколко ангажимента, защото не е достатъчно слаба.

В модната индустрия беше много важно моделите да са слаби. Красотата също имаше значение, но слабостта беше жизненоважна, в това нямаше никакво съмнение.

Когато беше започнала работа в агенцията, Изи се дразнеше от хората, които твърдяха, че е истинска лудост тези невероятно слаби жени да се разхождат по пътеката и да показват дрехи.

— Защо са толкова мършави? Защо не използвате истински жени? — беше обичайното оплакване, а Изи извиваше очи към небето и търсеше друг човек от модната индустрия, който да им обясни как работи тя.

— Трябва да са слаби, за да представят дрехата в най-добрата й светлина — обясняваше търпеливо. — По този начин виждате дрехата, а не телата им. Всичко щеше да е различно, ако имаха женствени форми, ако изглеждаха като Дженифър Лопес. Щяхте да гледате тях, а не дрехите. Отчасти затова и си отиде ерата на супермоделите — защото хората се интересуваха единствено от тях, а не от модата, която представяха.

Понякога хората разбираха.

— Да, виждам какво имате предвид — казваха. Понякога — не.

— Това са глупости — каза й веднъж една жена на парти във Вашингтон.

Изи беше там с приятелката си Сорча, която живееше в област Колумбия. Двете бяха присъствали на рекламната кампания на книга с политически речи. Тълпата там беше доста по-различна от хората, с които Изи обикновено се срещаше. Тя беше прикована в ъгъла от жена с лошо подстригана коса, облечена в костюм с подчертано мъжка кройка и тениска, която свеждаше мнението й до модата за абсолютна безсмислица.

— Модната индустрия си играе с жените, за да ги направи безсилни — каза жената. — Носете това, носете онова, не яжте това, бъдете слаби. Глупост е да се продават дрехи. Това е антифеминизъм. Реалните жени нямат плоски кореми и не са без цици. Модната индустрия цели да превърне истинските жени в безпомощни малки момиченца. Вие, хората, които сте вътре, трябва да работите, за да промените всичко това.

Изи трепна, като се сети как беше отговорила.

— Не знаеш за какво говориш — беше я срязала тя, защото й беше дошло до гуша от този вманиачен в политиката град, където никой не говореше за нищо друго, освен за хълма с Капитолий.

— Да вървим, Сорча — беше казала на приятелката си. — Не мога да понасям да ми викат разни откачени жени в костюми. Аз просто работя в модната индустрия, не съм отговорна за онова, което става. Понякога роклята е просто рокля!

Но онази жена беше абсолютно права, помисли си тя с тъга. А тогава не беше обърнала внимание на думите й, беше решила, че жена без усет за модата не може да схване каква е същността на индустрията. А се оказа, че тя съвсем точно е посочила проблема. Всъщност нямаше нужда моделите да са толкова слаби. Хората не са глупави, могат да си представят как ще стоят дрехите на истинските жени. Повечето жени, които ги купуваха, не бяха модели все пак. Щеше да им е от полза да видят как те стоят на фигури като техните, как придобиват блясък от плътта, вместо това виждаха как те буквално висят на телата на красавиците, високи метър и осемдесет, които носеха размер нула.

Дори красавиците не можеха да останат толкова слаби завинаги. И ето как момичета като Шони се озоваваха в болницата, закачени към различни монитори.

Изи изпита срам, като се замисли за агенцията „Силвър Уеб“, която двете с Карла искаха толкова много да основат. През последните няколко месеца тя беше изгубила до голяма степен първоначалното си въодушевление, напълно погълната от връзката с Джо. Беше готова да се обзаложи, че той не беше престанал да усъвършенства бизнеса си. Но тя беше направила обичайната за жените грешка: да му се отдаде напълно. Беше пренебрегнала дори приятелите си, не беше се виждала със Сорча от месеци, макар тя често да й звънеше с молба да й отиде на гости. Естествено, Изи не можеше да й обясни защо не може да пътува.

— Просто съм много заета в работата — беше отклонила предложението тя.

— Хайде — беше изстенала Сорча, — не може непрекъснато да си заета. При толкова работа, щеше вече да си собственик на компанията. Или пък, да не би те да те притежават?

И Изи беше обещала да отиде до Вашингтон в близкото бъдеще, без да уточни кога. Не можеше да каже на приятелката си, че не може да напусне Ню Йорк, защото така може да се лиши да прекара известно време с любовника си.

Съществуваха още Лора и Джейкъб, приятелите й от заниманията по йога. Тримата бяха приятели от векове. Лора и Джейкъб обядваха заедно от години, споделяха всичко, докато един ден просто не се видяха по друг начин и ето, че стрелата на Купидон ги прободе. Бяха сключили брак предната Коледа и Изи се засрами, когато осъзна, че ги е виждала само веднъж оттогава.

Джо Хансен беше изцяло завзел живота й, а не беше й дал нищо в замяна. Тя просто беше поредната жертва на Джо. Колко време беше минало, откакто Изи се беше отбила да види нея и новороденото й бебе?

Реши, че ще се промени. Когато се върнеше у дома си, щеше да се обади на всички хора, които толкова дълго беше пренебрегвала. Времето на Джо беше безвъзвратно отминало.

„Скъпа Лола, много съжалявам да чуя за Шони. Това наистина е ужасно. Единственото, което истински мразя в индустрията, и то от толкова много време. Такива неща те карат да се питаш какво става, когато момиче като Шони се погледне в огледалото и не хареса онова, което вижда. Знам, всички ние даваме най-доброто от себе си, за да се грижим за момичетата, но не можем да ги защитим от света, не можем и да го променим. Ще се радвам двете да поговорим на тази тема, когато се върна в Ню Йорк.“

Не се осмели да каже нищо повече, защото писмото щеше да се получи в офиса.

„Не е правилно красиво момиче като Шони да мисли, че не е достатъчно добро. Кара те да се питаш какво става с този свят, в който момичетата се поглеждат в огледалото и намразват образа си. Не би трябвало да е така.

Тук нещата не се развиват добре. Баба е получила мозъчен удар и все още не се възстановява. Играта се нарича чакане и колкото повече време минава, колкото по-дълго тя остава в кома, толкова по-малки са шансовете й да се измъкне без сериозни неврологични увреждания. Предполагам, че ще трябва да се сбогувам с нея.“

Изи избърса сълзите, внезапно бликнали в очите й.

„Но преди да напиша това, си помислих, че баба ми поне е изживяла живота си. Направила е толкова много, за разлика от Шони. Ще се чуем скоро.

Изи.“

Изи не беше сигурна във всичко, което баба й беше направила, но знаеше, че животът й е бил пълноценен. Човек не може да е мъдър като баба й, без да е видял и проумял много. Ан-Лиз беше споменала, че Джоди е предложила да разкрие самоличността на Джейми. Може би Изи също трябваше да говори с нея.

— Всичко, което се случва, е закономерно. Няма нищо случайно — казваше баба й. Настояваше, че Изи беше решила да отиде в Щатите, след като беше изпуснала работно място в Лондон.

Може би баба й беше произнесла името Джейми, за да може Изи да надникне в миналото й и да се поучи от него. Колкото повече мислеше за това, толкова повече смисъл намираше. Да надникне в миналото й, щеше да е почти равносилно на последен разговор с баба. Възможно беше краткият миг на идването й в съзнание да е съобщение за всички тях.

А електронното писмо от Лола — друго.

„Помни мечтите си“, беше неговото послание. Преди да срещне Джо, тя мечтаеше за собствена агенция, в която момичетата нямаше да умират от глад като бедната Шони, за да успеят в кариерата си.

„Пърфект“ беше добра и уважавана агенция. Те не прилагаха общоприетата практика да проверяват колко слаби са момичетата като измерват пръстите им. Методът действаше по-добре от измерването на китките, защото някои хора имат по-едри кости. Пръстите даваха показания дали човек е достатъчно слаб или не.

Уважаваните агенции не правеха подобни неща. Никой не искаше болни модели в регистрационните си книги и повечето от компаниите бяха в добри взаимоотношения с моделите си. Обаче сърцето на индустрията беше тъмно и жестоко, интересуващо се единствено от печалбата, неспособно да бъде добро.

Ако мракът трябваше да бъде прогонен, то битката трябваше да се води отвътре. „Силвър Уеб“ можеше да го постигне. Изи се надяваше на това с цялото си сърце. Но първо трябваше да напусне „Пърфект“. И Джо Хансен.