Кати Кели
Сърдечна болка (15)

Глава 14

Когато стана достатъчно възрастна, Лили откри, че сезоните й напомнят различни части от нейния живот. Пролетта винаги беше Тамарин, където голите клони на дърветата се обличаха в разцъфващите зелени пъпки на новия живот, а полетата променяха цвета си от тежкото червеникавокафяво до най-светлото зелено, по което тръгваха да пасат белите новородени агънца, едва изправили се на несигурните си крака. Есента беше Ретнъри, където слугите работеха неуморно, за да приготвят голямата къща за зимата и където сър Хенри канеше приятелите си на лов и риболов. Горите се обличаха в красивата златиста премяна на есента, а вътре, в огнищата, горяха ябълкови пънове, а кухнята беше обвита в пара от гозбите, приготвящи се за благородниците.

Но лятото… Лятото беше Лондон по време на войната, когато слънцето грееше по-ярко отпреди, а животът беше изживяван с повече страст и странна ожесточеност, отколкото тя беше смятала за възможно.

Май на 1944 година беше най-горещият в историята на човечеството и в редките случаи, когато не работеха, Лили, Даяна и Мейси обичаха да седят на терасата на третия етаж на пансиона за медицински сестри на „Кюбит стрийт“, подпрели гърбовете си на избелелите и раздърпани декоративни възглавнички, оставили слънчевата топлина да прониква приятно в уморените им кости.

Нямаха много възможности да седят под топлите слънчеви лъчи. Свободното време беше награда за момичетата, които вече трета година се учеха за медицински сестри, защото главната медицинска сестра вярваше, че когато човек няма работа, дяволът се вселява в главата му. Щеше да бъде скандализирана, ако ги видеше да седят на терасата босоноги, блажено протегнали крака под ласката на слънцето. Лили си помисли, че седмицата беше наистина тежка, а главната медицинска сестра нямаше и представа за това. А онова, което тя не знаеше, не можеше да й навреди. Само през тази седмица Лили беше присъствала на раждането на седемнайсет бебета в родилното отделение.

Заслужаваше почивка. Същата вечер трите момичета се канеха да отидат на чай в „Лайънс Корнър Хаус“, а после в кино „Одеон“. Лили обичаше да се потапя във фантастичния свят на филмите. Джоан Крофърд беше все още любимата й филмова звезда, но тя виждаше неотразимата женственост и на Ингрид Бергман. Мейси, чието въображение беше силно развито, казваше, че Лили има очите на Ингрид.

— Загадъчни са — настояваше Мейси. — Като че ли мислиш за някой определен мъж, който е далеч.

— Когато изглежда така, тя обикновено се пита какво ли има за вечеря — засмя се Даяна, която беше много по-прозаична и като всички тях, често мислеше за храна.

Лили си спомняше излишеството от храна у дома, където ядяха пресни яйца всеки ден. Помнеше и аромата на хляба, замесен от майка й. До този момент не знаеше какъв късмет е имала. А сега дажбите бяха намалени дори в Ирландия, където брашното не достигаше.

В момента всички ядем черен хляб, пишеше майка й в последното си писмо. За мен той има вкуса на пръстта. Лейди Ирен много отслабна.

Слънцето топлеше приятно лицето й, а Лили се питаше как въобще е живяла някъде другаде, освен тук. Не само храната я караше да мисли за Тамарин и Ретнъри. Тя не беше като майка си, която работеше много и упорито, никога не виждаше когото и да било другиго, освен семейство Лохрейвън, никога не мислеше за нещо повече. А Лили вече беше видяла толкова много — беше помагала и в операционната зала, беше устоявала на миризмата на гниеща плът, преди крайниците на ранените отвъд морето да бъдат ампутирани. Беше прекарала много нощи в мазето по време на въздушните нападения, успокояваше пациентите, докато самата тя се опитваше да остане спокойна, казваше им, че всичко ще е наред, че болницата никога не е била улучвана от бомба и сега няма да бъде, като в същото време знаеше, че истината не е такава.

Беше изродила сама две бебета, беше изпитала гордост, когато кралицата беше изразила задоволство от факта, че Бъкингамският дворец беше бомбардиран, което й дало възможност да види с очите си Ийст Енд. Лили харесваше кралицата, тя беше загрижена, но държеше двете принцеси в Лондон въпреки бомбардировките. Те също бяха на ограничени дажби, което беше правилно. Лили беше готова да се обзаложи на последния си шилинг, че ако семейство Лохрейвън управляваха страната, те щяха да продължават да хапват какви ли не лакомства.

— Лошо ли е да не искаш да се върнеш у дома? — беше запитала тя Мейси.

— Зависи към какво точно искаш да се върнеш — беше отговорила прагматично Мейси. — Аз нямам нищо, за което да се върна у дома, съпругата на Тери няма да ме посрещне с отворени обятия.

Майката на Мейси беше убита по време на въздушно нападение, когато отворила вратата на апартамента, за да слезе в убежището. Само брат й Тери беше останал от малкото им семейство, а той се беше оженил преди година, защото приятелката му, платиненоруса красавица на име Руби, беше забременяла. Руби и Мейси не се харесваха.

— Да, съжалявам — каза Лили, което беше по-скоро мислене на глас. — Но какво ще правиш, когато войната свърши?

— Откъде знаеш, че ще свърши? — запита Мейси.

— Не може да продължава вечно.

— И кой го казва? — Мейси намери цигарите си и запали една.

— Чаят е готов, момичета.

Даяна остави трите чашки до тях, после протегна дългите си крака, за да ги стопли на слънчевите лъчи.

— Благодаря.

— Благодаря, Даяна.

Лили отпи от чая си, но сбърчи нос. Липсваше й захарта, обаче беше решила, че е по-добре да пести купоните си, за да може да купува чай и храна.

Даяна пък се беше отказала от кафето.

— Не мога да понасям вкуса на „Кемп“ — каза тя и потрепери при мисълта за заместителя на кафето.

Веднъж им беше разказала за това, как пиели прекрасно ароматно и силно кафе преди войната в Хуан льо Пинс в Южна Франция, където била с родителите си и сестра си Сибил. Били отседнали във великолепна вила, която имала свой собствен плувен басейн и синьо-бели чадъри, под които да се скрият от слънцето.

— Лили започва да става сантиментална, Ди — каза Мейси. — Иска да знае какво ще правим след войната.

Даяна сбърчи съвършеното си носле.

— Само Господ знае, скъпа. Татко ще иска да се омъжа, предполагам, така че ще гледам да се изплъзна от контрола му като Сибил. Той си мисли, че смисълът на войната е в това да защитиш страната си, за да могат дъщерите ти все пак да сключат брак в семейния параклис.

— Никога не си казвала, че имате параклис — изправи гръб Мейси. — Мислех, че Сибил ще се омъжи в обикновена църква.

— Параклисът ни е наистина малък — каза, сякаш да се извини, Даяна. — Много хора имат такива. Не само ние.

— Хайде сега, принцесо! — въздъхна Мейси. — Никога преди не съм виждала къща с параклис. Господи, предполагам, че ще трябва да се държа възможно най-добре на тази сватбена церемония.

„И не само ти“, помисли си Лили. Тя все още не се чувстваше сигурна по отношение присъствието си на сватбата на сестрата на Даяна. Лесно беше да забравиш, че Даяна е от един друг свят, света на богатството и привилегиите. Тя делеше стаята с тях, виждаха я как спи с отворена уста, веднъж дори я бяха видели как поглъща лакомо сандвич със сирене след дванайсетчасова смяна, по време на която нямаха и една свободна секунда да похапнат. Но семейството й сигурно беше различно. Вече се бяха срещнали със Сибил, а тя беше всичко, което Даяна не беше — горда, хлъзгава като коприна и твърдо решена да запази разделението на класите.

За разлика от Мейси, която умираше да види „как живее другата половина“, Лили — която вече знаеше как точно живеят — се страхуваше от сватбата. За Даяна тя беше приятелка. За семейство Белтън с тяхната огромна къща с параклис в Лондон и ваканции на Ривиерата, тя щеше да бъде дъщерята на слугинята. Войната може би беше променила някои неща, но не чак толкова много.

— Ще бъде прекрасно! — въздъхна щастливо Мейси. На двайсет и една, тя беше най-младата от трите и тази, която бързаше първа да опита всичко. Беше също така първата, която отиде на среща с американски войник.

— Беше много учтив, непрекъснато ми говореше за майка си — каза тя тъжно, когато се върна в пансиона и другите бяха настояли да им разкаже подробностите. — Каза, че всички английски момичета са лейди. И ще останем такива, ако не позволим да бъдем докоснати от реалността.

— Щеше да бъдеш ядосана, ако се беше опитал да ти направи нещо — отбеляза Даяна, която, след три години съжителство, вече беше опознала Мейси.

— Но след като три часа слушах за майка му, аз накрая наистина се разочаровах — изсумтя Мейси, без дори да си направи труд да отговори на забележката на Даяна.

Бяха свикнали една с друга, бяха като сестри, понякога се караха, но накрая винаги се сдобряваха. Бяха минали през огъня заедно. И така връзката им беше станала здрава, ненарушима.

— Гувернантката ми винаги казваше, че ще плачем, ако изпуснем заека от шапката, момичета. Вземете първо пръстена! Така казваше тя. И като говорим за пръстени… Надявам се някой да направи снимки по време на сватбата — добави Мейси. — Искам да имам спомен от най-прекрасната си рокля и този ден.

— Разбира се, че ще има и снимки — каза Даяна. — За поколенията.

Лили не знаеше какво щяха да правят по отношение на дрехите, ако не беше щедростта на Даяна. Тя имаше цели куфари — вечерни рокли, дневни костюми, които дори подаряваше на бедните. Сръчните пръсти на Мейси можеха да преправят всяка дреха. Тъй като Даяна и Лили бяха почти еднакви на ръст и телосложение, не се изискваха много поправки, само трябваше да се отнемат няколко сантиметра от дължината.

Благодарение на пълните куфари на Даяна, Мейси щеше да бъде в ленен костюм и копринена блуза, а на главата си щеше да носи малка шапка със сребърно перо. Даяна щеше да бъде шаферка и щеше да облече една от роклите на майка си в морскосиньо, която щеше да накара красивата й безупречна кожа да заблести. А Лили щеше да носи рокля на точки от креп де шин с китайска яка, изрязана талия, която щеше да подчертае стройната й фигура, и свободно падащи поли. Единственият проблем беше липсата на обувки. Стъпалата на Даяна бяха много по-големи от тези на Лили и двете не можеха да разменят обувките си, затова Лили трябваше да е със същите обувки, с които работеше в болницата — кафяви, с вързанки и достатъчно здрави и удобни, за да изминава дълги разстояния с тях.

— Пак ще изглеждаш зашеметяващо! — беше казала преданата Мейси, когато решиха да изпробват тоалетите си.

Лили знаеше, че ще изглежда възможно най-добре с къдравата си червена коса и диамантените обеци на пралелята на Даяна. Но обувките нямаше да са единственото, което щеше да я издава.

Слугите бяха далеч по-големи сноби от богатите и хората, които казваха, че добрият иконом говори красноречиво за класата на господарите си и се познава само от един поглед, не лъжеха. Лили знаеше, че произходът й ще бъде очевиден за всички в Белтънуърд.

— Хайде, момичета — каза тя сега, като се изправи и се протегна на слънцето. — Да отидем да пием чай, умирам от глад.

 

 

Белтънуърд беше най-лошият кошмар на Лили. От момента, в който камионът прехвърли хълма и Даяна извика:

Вижте, ето го! и гордостта измести учтивостта й, която я караше да подценява богатството на семейството си, сърцето на Лили се сви и я завладя малодушие. Белтънуърд беше огромно имение, в него дори бяха добавени квартири за сухоземните, морските и въздушните сили. Единственият фактор, който беше оставил Белтънуърд частна собственост, беше разположението му — имението беше далеч от всякакви населени места. Беше идеалното място за лечение на ранени войници, тъй като осигуряваше акри земя за разходка, по време на която те да забравят донякъде ужасите от войната.

— Господи Всемогъщи! — възкликна Мейси. — Ти сигурно си принцеса, скъпа, защото баща ти трябва да е крал, та да запази това място в такава форма.

— О, Мейси, млъкни! — сряза я Даяна с раздразнение, което дотогава не бяха виждали у нея. И Лили разбра, че тя също се тревожи как ще мине сватбеният ден.

Мейси не проговори повече. Камионът спря пред голямата входна врата и се появиха двама господа.

— Татко! — каза Даяна и скочи да прегърне и двамата.

Баща й беше поне на седемдесет, но имаше само няколко сребърни косъма в кестенявата коса, носеше елегантна плетена жилетка, светлосиня риза и копринено шалче. Лицето му имаше доста бръчки, но много мило изражение. Очилата му придаваха още по-добродушен вид.

— Мейси и Лили, това е татко, сър Арчибълд Белтън. А това е Уилсън.

Колкото и да се опитваше, Лили не можеше да се обърне към мъж, по-възрастен от баща й, направо на фамилия. Уилсън. Не, не можеше.

— Здравейте, сър Арчибълд, как сте, мистър Уилсън? — каза тя.

Лицето на сър Арчибълд не трепна, но Уилсън изглеждаше доста шокиран.

О, добре, помисли си Лили, пет пари не давам. И вдигна малкия си куфар.

— Уилсън може да носи багажа ти, мила моя — каза благият сър Арчибълд.

— Няма нужда — отговори весело Лили. — Мога да се справя и сама.

Белтънуърд беше лишен от повечето предмети на изкуството (по-ценните неща бяха прибрани в огромното мазе, където беше и колекцията от различни реколти вино), но самата сграда също беше истинско съкровище. Сър Арчи ги въведе вътре, като бъбреше весело с дъщеря си, преплел ръка с нейната, и Мейси и Лили имаха възможност да огледат вестибюла — прекалено величествено помещение, помисли си Лили и се усмихна на себе си — с огромното стълбище, което се простираше елегантно пред тях. Няколко портрета все още висяха на стените, покрити с избеляла червена дамаска. Мъже с дълги носове като този на сър Арчи, напудрени мъже с едри кости като бедната Сибил, чието лице напомняше конска муцуна, ги гледаха втренчено и сякаш казваха: Да, ние бяхме богати и имахме власт, бяхме господари на всичко, което виждате.

Лили вдигна очи към сводестия таван. По него бяха изрисувани веселящи се херувими и богини, които палуваха сред пухкави бели облаци, осветени от слънчеви лъчи. Две огромни, но вече напукани синьо-бели вази стояха в подножието на стълбите, а Лили, която имаше известен опит с Ретнъри, отгатна, че те вероятно имаха немалка стойност.

— Исусе! — прошепна Мейси, докато изкачваха мраморните стълби. — Досега не бях мислила дали да не се омъжа за някой богаташ, но сега виждам плюсовете на подобен брак.

— Не и ако сама трябва да чистиш стълбите, нали? — прошепна в отговор Лили с мисълта за мраморните дворове в Ретнъри и със знанието, че независимо колко пари има, пак ще трябва да наеме друго човешко същество, което да чисти подовете.

— Да, добре казано.

Мейси и Лили щяха да делят една стая. Когато останаха сами, Лили седна на едно от двете еднакви легла. То беше покрито със снежнобяла подплатена памучна кувертюра. Тя беше най-новото нещо в стаята. Всичко останало беше доста старо и избеляло, включително тежките завеси на цветя и изтънелия килим.

— Хм, не прилича на „Риц“, нали? — отбеляза Мейси.

— Семейни стаи — обясни Лили. — Където настаняват членовете на семейството и приятелите на децата. В апартаментите за богатите гости със сигурност е различно, макар и не грандиозно. Защото е проява на лош вкус всичко да бие на очи.

— А аз бих го направила точно така — очебийно, ако живеех тук — въздъхна Мейси и започна да отваря чекмеджетата и да разглежда.

— Ето защо ние двете няма да се омъжим за богаташи — засмя се Лили. — Ще искаме непрекъснато отопление, копринени кувертюри като онези на Грета Гарбо, и „Ролс Ройс“-и, а бедното богато момче ще иска старите завеси, никакво отопление и да перем чорапите му, вместо да купуваме нови. Истински богатите не изпитват необходимост да демонстрират богатството си.

— Странни са, това е сигурно — каза Мейси. Приготвиха се да се срещнат с майката на Даяна и останалите гости.

— Мама е в салона — каза Даяна, докато трите слизаха отново по масивното стълбище. — Няма търпение да се запознае с вас.

Беше сменила дрехите, с които беше пътувала, и изглеждаше някак си по-млада в стария дълъг брич за езда и пуловера. Лили виждаше приятелката си в нова светлина сега, в дома й. И пак се замисли за своя дом в Тамарин. Представи си как води там Даяна и Мейси, как им показва местата, където е играла като дете. Горите, в които двамата с Томи играеха на криеница, потока, край който бяха лежали по корем, потопили пръсти в студената вода. Представи си как ги запознава с майка си, която веднага щяха да харесат. Всички обичаха мама, тя беше толкова топла и мила. Само че майка й щеше да се държи различно с Даяна, защото Ди беше една от тях. Защо това имаше значение?

Малкият салон се намираше в лявата част на къщата, където живееше семейството. А източното крило в момента приютяваше санаториума за ранени войници. Майката на Даяна се изправи и протегна ръце за поздрав веднага щом ги видя.

— Прекрасно! — извика тя с неподправена радост. Тя беше по-старата версия на Даяна, със същото сладко лице, весела усмивка и коса, обсипана със сребристи нишки.

— Здравейте, лейди Белтън — поздрави официално Лили.

— Чувствам се така, сякаш ви познавам, момичета — каза тя. — Слушала съм много за вас, за това колко сте мили с Даяна. Никога не бих могла да ви благодаря достатъчно. — Тя им се усмихна толкова топло, че Лили най-после се отпусна. Може би всичко щеше да мине добре все пак.

Сър Арчи, въпреки благостта си, беше олицетворение на старомодния джентълмен — очарователен, да, но без съмнение напълно осъзнаващ положението си в обществото. Лейди Белтън беше по-скоро в стила на Даяна — любезна с всички, не придаваща значение на произхода си. Лейди Ирен никак не би я харесала, помисли си Лили развеселена.

Вечеряха „просто семейството“, както, без никаква вина, се изрази Даяна. Лили, Мейси, Даяна, лейди Еванджелин и сър Арчи, Сибил и годеникът й, огромният и мълчалив капитан Филип Станхоуп с твърдата челюст.

Сибил, две години по-малка от Даяна, и на милиони години разстояние от сестра си по отношение на темперамент, искаше да говори единствено за предстоящата сватба, за роклята си, за цветята и за съжалението си, че не може да има тържеството, което й се полага, заради ужасната война.

Лили пък се замисли за хората, които наистина преживяваха ужаса на войната — хора като Мейси, изгубила майка си, като младите мъже в другата част на къщата, с ранени не само тела, но и души, видели много на фронтовата линия. Тук, в идиличния свят на Белтънуърд, войната изглеждаше много далечна. Сибил работеше за местните сухоземни войски и Лили не можеше да престане да се пита как Сибил надзирава болни от носталгия деветнайсетгодишни момичета, записали се да помагат на войската и намерили се на мили от дома си само за да стават в пет сутринта и да доят кравите или да карат трактор.

— Ти си израснала във ферма. Трябваше да се запишеш в помощ на сухоземните войски — каза Сибил рязко на Лили, като че ли четеше мислите й.

— Да, като че ли няма полза от онова, което знам — отговори спокойно Лили.

— Да, но поне си го правила в Ирландия — каза Сибил, като че ли това можеше да изкупи част от вината.

Лили почувства как познатият гняв се надига в нея. Потуши го.

— Всъщност не съм — каза. — Дори медицинска сестра не съм била в Ирландия. Работех при местния лекар.

— Сибс! Лили е по-добра медицинска сестра от мен — каза Даяна.

— Щом казваш — измърмори Сибил и втренчи поглед в Лили.

— Откъде каза, че си, мила моя? — запита сър Арчи. Лили усети как се сковава. Щеше да умре, просто да умре, ако той познаваше Лохрейвънови. Не можеше да понесе разговор за тях, защото той щеше да доведе до признаване на истината — че е работила като камериерка в Ретнъри.

— Уотърфорд — каза тя, което беше истина все пак. Тамарин се намираше в община Уотърфорд.

— О, да — каза сър Арчи.

След вечеря всички отидоха в малкия салон. Лейди Еванджелин се настани до камината, в която не гореше огън, за да работи върху ръкоделието си, а Даяна, Сибил, сър Арчи и Филип започнаха игра на карти. Мейси и Лили, които не обичаха картите — Лили каза така, защото беше сигурна, че игрите, на които е играла у дома, не са същите като онези, които Сибил има наум — седнаха на перваза на прозореца, загледаха пейзажа и подхванаха разговор.

Уилсън, Филип и сър Арчи бяха събрали градинските столове на малката тераса до розовата градина за сватбеното парти. Планът беше да се отвори вратата на терасата, за да могат гостите свободно да влизат и излизат. Сибил все още беше в кисело настроение, защото оздравяващите войници все още не бяха прогонени от балната зала за големия ден.

— Мислиш ли, че двамата с капитана са го правили? — прошепна Мейси.

— Сибил? — сви рамене Лили. — Не знам. Не изглеждат така, сякаш много го искат, нали?

Филип и Сибил се познаваха от деца. Лили не виждаше страст у тях. Беше виждала някои от сестрите да се връщат нощем зачервени и с размазано червило, с разрошени коси. Те винаги се промъкваха, защото ако главната ги заловеше, щяха здравата да си изпатят. Лили винаги се беше питала какво ли е да изпитваш такава дива страст към някой мъж. Не знаеше дали някога ще я изпита. Беше излизала с мъже, разбира се, но не беше изпитвала ни най-малка страст към тях.

— Аз бих спала с годеника си, ако съм сгодена — каза неочаквано Мейси.

Лили беше изненадана. Винаги беше смятала Мейси за най-моралната от тях трите. Въпреки шегите и натискането с войниците на задните редове в киното, тя беше възпитана да следва строги морални принципи.

— Защото е възможно той да замине за фронта и двамата никога да не сте заедно. Ако забременееш, поне ще имаш нещо от него, ако той не се върне.

— Предполагам — каза Лили и потрепери. — Не би могло да има нещо по-лошо, нали? Да обичаш някого и да го натоварят на кораб кой знае закъде. Как ли ще спиш тогава?

— Може би затова ние трите сме приятелки — замисли се Мейси. — Защото нямаме любими отвъд океана. Не оплакваме мъже, които са далеч. Не сме като онези момичета, които обръщат всеки разговор и говорят само за любимите си, които са в Африка или някъде другаде.

Лили се засмя.

— Вярно е — съгласи се. — Освен това, мъжете ужасно усложняват нещата. Ще трябва да напуснем болницата, ако се омъжим. И направо ще ни изхвърлят, ако забременеем.

Нито едно от двете не беше дори далечна вероятност за Лили. Любовта и романтиката бяха далеч в дъното на нейния списък с приоритети, работата й имаше много по-голямо значение. А и работеше толкова дълги часове, че беше почти невъзможно да има живот извън болницата, макар други сестри да успяваха. Даяна и Мейси излизаха за вечеря и ходеха на кино с мъже, но тя рядко го правеше.

— Виждаме прекалено много болни и ранени хора, прекалено много смърт. Това ни отблъсква от любовта.

— Говори за себе си! — засмя се Мейси. — Аз продължавам да търся. Може би утре ще се появи прекрасният принц, който да ме отведе на бял кон.

— По-скоро някой старец ще получи слънчев удар и ще трябва да се грижиш за него през следобеда.

— Като познавам късмета си, права си!

Сватбеният ден беше мечтата на всяка булка — слънчев, без нито едно облаче по небето, но не жестоко горещ, че да увехнат цветята, набрани от всички градини наоколо. Лили стана рано и направи дълга разходка през градините и пасищата, които се простираха зад къщата. Стадо крави пасяха мирно и размахваха лениво опашки, за да се пазят от мухите. Ако затвореше очи и си поемеше дълбоко въздух, Лили можеше да си представи, че е сред полята у дома с познатия мирис на пръстта. Изпита носталгия.

Върна се в къщата и завари голямо оживление, което едва ли не граничеше с бъркотия. Чуваха се оплакванията на Сибил по отношение на косата й, тя твърдеше, че някой е свършил парфюма й.

— Имаше съвсем малко и аз го пазех за днес! — викаше тя. — Как може да ми се случва това?

Лили и Мейси бързо се облякоха и всяка от тях направи прическата на другата.

— Косата ти е толкова лъскава — каза Мейси и отстъпи назад, за да се възхити на кестенявите къдрици на Лили, които беше вдигнала нагоре от двете страни и закрепила с фиби. — Да не би да я миеш с бира?

— Не с бира — усмихна се широко Лили. — С парфюм!

— Шегуваш се, нали? — изкикоти се Мейси. — Да.

— Не знам как Даяна понася сестра си — каза Мейси.

— О, тя не е толкова лоша — отбеляза Лили. — Просто е разглезена, а и двете не се виждат особено често. Ако сестра й поживееше малко с нас, щяхме да поизгладим острите й ръбове. Няколко дни в болницата ще я върнат на земята.

— Мислех, че я мразиш. Лили поклати глава.

— Не, би трябвало да познаваме света по-добре. Тя е още дете, наистина.

— Ти си толкова мъдра! — каза Мейси. — Да й дадем шанс, а?

— Да — съгласи се Лили с усмивка.

 

 

Параклисът беше наистина малък и семпъл, каменният олтар беше едва ли не пуритански, а каменните пейки бяха омекотени само от старите кадифени възглавнички за коленичене. Лили изпита тревога заради самото си присъствие тук — на католиците не беше позволено да празнуват в други църкви, знаеше го. На това се противопоставяше фактът, че е на сватба и се жени сестрата на най-добрата й приятелка. Това със сигурност не беше грешно, нали? Щеше да изповяда този грях пред свещеника, но щеше да бъде неясна в писмото до майка си.

В четири часа вече се бяха събрали около четирийсет гости, включително викарият и белокосата му възрастна съпруга, които бяха седнали вдясно от органа. За разлика от сватбите преди войната, беше казала Даяна, повечето им приятели нямаше да могат да присъстват, а дошлите щяха да останат само няколко часа. Като се имаше предвид това, на Сибил не беше разрешено да закъснее дори десет минути след четири. Булката се появи, хванала баща си под ръка, и цялото паство ахна. Не заради сватбената рокля от коприна и брюкселска дантела, пригодена за нея от една от роклите на майка й. Тя не притежаваше чистата и красива кожа на сестра си, нито симетричните й черти, нито непринудената й веселост, но все пак беше прекрасна в сватбения си ден.

Младоженецът очевидно също мислеше така, защото лицето му омекна, когато се обърна да я погледне. И за първи път Лили видя лицето на кръстника, негов другар от военноморския флот. Беше по-висок от Филип. За миг погледите им се срещнаха. Бляскави и живи сиви очи се спряха на поразително сините очи на Лили и тя се почувства така, сякаш някой запали огън в корема й. После той отмести поглед и на Лили беше предоставена възможност да го огледа. Дъхът й спря.

Церемонията беше кратка и семпла, напълно различна от католическите сватби, с които Лили беше свикнала. Когато свърши, Сибил и съпругът й тръгнаха по пътеката между пейките. Сибил имаше триумфален вид сега, когато беше получила своя любим.

— Винаги плача на сватба — каза Мейси и в очите й наистина имаше сълзи, когато излязоха от параклиса. — Не знам защо. Мама винаги повтаря, че много лесно се разплаквам. Бих искала да можеше да ме види сега.

За миг, вечният оптимизъм на Мейси като че ли я напусна и очите й подозрително заблестяха.

— Моята също — каза Лили и прегърна дребничката си приятелка. Лъжеше. Майка й щеше да е особено нервна да види дъщеря си в аристократична среда. — Майка ти щеше много да се гордее, ако те видеше тук — прошепна Лили. — Какво казваше винаги тя: „Благослови…“ Какво беше?

— „Благослови моята свята леля“ — засмя се Мейси. — Бедната ми майка никога не кълнеше, не беше като мен. Тя би казала: Господ да благослови моята свята леля, Мейси, радвам се да те видя да пиеш джин с благородниците.

— Мога ли да напълня отново чашата ви, мис? — До тях застана Уилсън, все още официален и скован, сякаш глътнал бастун.

Лили почувства тежестта на неодобрението му. Всички останали бяха мили с приятелките на Даяна от медицинското училище и дори сър Арчи беше очарователен. Само Уилсън се държеше така, сякаш те бяха две просякини, нахлули в семейната къща, за да откраднат сребърните прибори.

— Защо не? — Мейси пресуши и последната капка от питието си. Пиеше любимия си коктейл — джин с италиански вермут. — Благодаря. — Тя се усмихна лъчезарно на Уилсън, без ни най-малко да се смути от строгото му изражение.

Лили й завиждаше. Колко прекрасно би било да може да прати по дяволите всички Уилсъновци на този свят. Така щеше да се освободи от чувството, че не принадлежи на никоя среда и място. Мейси се чувстваше удобно навсякъде, същото беше и с Даяна. И двете имаха някакво странно, сякаш вродено, чувство за сигурност и увереност, поради което никога не се питаха какво мислят другите. А Лили не преставаше да си задава този въпрос.

Някак си, лейди Белтън беше успяла да осигури достатъчно храна за сватбения обяд — повече, отколкото осигуряваха купоните. Макар да беше стриктен и честен човек, сър Арчи само беше промърморил тихо, когато Еванджелин беше сложила ръка върху свински котлети и яйца, които не им се полагаха. Беше пестила не само купоните, но и яйцата, снасяни от техните кокошки. Отглеждаха четири кокошки в малкото дворче до кухненския вход, грижеха се сами за тях.

— Не мога да си представя мама да се грижи за кокошки преди войната — беше казала Даяна. — Но тя е гъвкава, лесно се адаптира. Би могла да се справи с всичко.

От яйцата и кресон бяха приготвили сандвичи, имаше и твърдо сварени яйца, които поднесоха гарнирани с марули също от тяхната собствена градина. Нямаше надежда да имат традиционната сватбена торта, затова бяха приготвени достатъчно желирани пасти и ги бяха украсили с цветя. Всичко изглеждаше абсолютно красиво и за първи път Сибил нямаше от какво да се оплаче.

Лили я наблюдаваше как губи сковаността и киселостта си под влияние на шампанското на сър Арчи. Денят беше прекрасен и гостите излязоха на терасата, настаниха се на столовете, за да се порадват на майската слънчева светлина.

Сибил и Филип изтанцуваха два валса, което беше отстъпка пред по-възрастните членове на партито, а после продължиха да пускат плочи с любимия джаз на Филип.

— Обожавам тази музика — каза замечтано Сибил, докато танцуваше в прегръдките на съпруга си.

И изведнъж щастието им се предаде и на Лили. Тамарин не излизаше от ума и сърцето й през целия ден и тя се чувстваше самотна. Беше я завладяла носталгията по дома. Какво правеше тук? Взе чашата си и излезе на терасата.

Когато дойдеше краят на войната, щеше да се прибере у дома. Онова, което търсеше, не беше тук. У дома поне ще е сред своите си хора, в собствената си среда. И ако не се чувстваше в хармония с тях… Е, поне беше открила, че не хармонира с нито една среда.

— Здравей — каза един глас.

Тя обърна глава и видя кръстника на Филип, военноморския офицер, до себе си. Не беше сигурна какъв е рангът му, никога не беше притежавала способността на Даяна да разчита отличителните знаци и панделките.

— Ти също ли искаш да избягаш от тълпата? — Шотландският му акцент беше едва доловим.

Лили го гледа един кратък миг. Беше станала експерт в произнасянето на правилните фрази, което беше част от това да се научиш да живееш в друга среда, да се смесиш с нея. Но точно в онзи определен момент й беше дошло до гуша да се съобразява, да се адаптира. Мислите за дома бяха подсилили усещането й за отчужденост.

— Да — каза рязко. — Чувствам се така, сякаш мястото ми не е тук. Не познавам никого, освен Даяна и Мейси. Не искам да говоря за отминали пътувания с яхта в Средиземно море — добави тя с поглед, прикован в булката.

— Войната прави трудни безсмислените разговори — съгласи се той, погледът му проследи нейния и се спря на новата мисис Станхоуп. — Трудно е да спазваш разни официалности, когато… — Той като че ли се поправи: — Когато наоколо стават толкова много неща.

Лили го погледна с нов интерес. Тя едва ли не очакваше той да каже: Хайде, развесели се, момиче. Още едно питие? Като че ли да прогониш всяка разумна мисъл с помощта на джина беше единственият правилен отговор на всички проблеми в живота. Този мъж обаче не притежаваше веселия и излъскан чар на приятелите офицери на Даяна — мъже, които се шегуваха с онзи типичен британски чар дори на фронтовата линия. Той беше от по-различен вид, по-груб и по-земен. Широкото му квадратно лице, сплесканият боксьорски нос и дълбоко поставените очи му придаваха по-скоро вид на селянин, отколкото на аристократ.

— Извинението ми е, че не съм от този кръг, но ти сигурно познаваш всички тук? — запита тя.

— Да, познавам доста хора — съгласи се той. — С Филип сме приятели още от училище. — Подаде й ръка, дланта му беше едра, широка. — Лейтенант Джейми Хамилтън — каза официално.

Лили го погледна втренчено. Хвана ръката му и почувства същия прилив на адреналин, който беше изпитала и в параклиса.

— Джейми, името и акцентът ти ми казват, че не си от тук — каза тя, за да прикрие усещанията си.

— Шотландец съм, от Еършир — отговори той. — А ти си сестра Лили Кенеди от Ирландия.

— Да — усмихна се тя. За всеки, който я чуе да говори, би било ясно, че е от Ирландия, но се питаше откъде ли знае името й.

— Трудна работа — каза той.

— Да — съгласи се тя и го погледна. — Много трудна.

— Изнервя ли те? — запита той. — Да виждаш рани, смърт. Много малко хора задаваха този въпрос на Лили. Може би, защото всички в Лондон всеки ден виждаха резултатите от войната. Плюс факта, че повечето хора предпочитаха да говорят за нещо друго. Дори периодите на оплакване на мъртъвците ставаха все по-кратки и по-кратки, сякаш хората се страхуваха да мислят за смъртта. Да признаеш смъртта, да мислиш за нея, беше прекалено депресиращо, единственият начин да оцелееш и да запазиш разсъдъка си беше да се обърнеш към следващия ден и така да продължиш напред, ден за ден.

— Да — каза тя на Джейми Хамилтън, — изнервя ме, потиска ме. Особено детската смъртност. Миналата седмица в болницата докараха две малки момчета, братя, на не повече от десет или единайсет години. Бяха по пижами на синьо-бели райета. Бяха мъртви. Бомба. Смъртта ги застигнала в съня им. Непрекъснато мисля за тях. Вече четири години уча за медицинска сестра. Ако в началото знаех какво ме очаква, едва ли щях да се запиша. Но имах много неясна представа. Мислех, че ще помагам на хората, ще им давам утеха, ще поемам чуждата болка. Но не е така, това е отчаяна борба да се запази човешкият живот, всичко става в трескава бързина, виждам как хората умират мъчително, в адски мъки, повечето пъти съм безсилна… Не знам как да го опиша — каза тя. — Има обаче и прилив на адреналин, когато работиш в операционната зала или в спешното отделение в много оживен ден и трябва да продължиш да се справяш, защото в противен случай някой друг ще страда. — Млъкна, беше говорила толкова дълго, че вече не й достигаше въздух.

— А партитата помагат ли ти да се отпуснеш, или просто влошават нещата? — запита той.

Лили се засмя.

— По малко и от двете — каза. — Прекрасно е да забравиш всичко поне за малко и да танцуваш, а после чувствам, че не бива да забравям за реалността.

Обърна се, за да вижда двойките, които танцуваха вътре.

— Аз се чувствам по същия начин — каза той. — Когато си насред военните действия, искаш да си далеч от тях, а когато си далеч, искаш отново да си на фронта.

— Къде служиш? — запита го тя.

— Аз съм старши лейтенант, втори по чин на подводница. Бях ранен преди месец.

Тя отбеляза, че той не й каза къде по света служи, нито как е бил ранен. Беше чувала, че информацията за подводниците е поверителна.

— Ти работиш с Даяна в „Ройъл Фрий“, нали?

Тя кимна. И тя можеше да пази информацията за себе си.

— Откъде си? — запита той.

— Малко градче на име Тамарин в Южна Ирландия. Със сигурност не си чувал за него, на брега е и много, много тихо, за разлика от Лондон.

— И защо го напусна?

— Защото исках да бъда медицинска сестра, а не можех да платя за обучението си у дома. Баща ми е ковач, а майка ми — икономка в къща, подобна на тази, макар и не толкова голяма — каза.

Но това, което всъщност казваше, беше: Аз съм различна. Ето коя съм. Ако ме харесваш, ще останеш. Но аз няма да се преструвам. Не съм от твоя свят. Отвътре долиташе гласът на Мейси, която пееше. Тя обичаше да пее на партита, имаше красив глас и скоро всички щяха да затанцуват. Това беше дарба, дарбата да накараш хората да те харесват. Лили знаеше, че самата тя не притежава тази дарба. Тя беше прекалено внимателна, предпазлива, обичаше да стои встрани и да наблюдава.

Сега Джейми я гледаше. Тя почувства как нещо дълбоко в нея трепва под погледа му.

— Мисля, че ние двамата сме единствените, които не се шегуват и не се смеят — каза неочаквано Лили, когато отвътре долетя гръмогласен смях. — Изненадана съм, че Сибил още не е заповядала да ни изхвърлят. Тя иска сватбеното тържество да бъде идеално.

Джейми се приближи и застана плътно зад нея.

— Не знам за теб — каза той, — но аз се забавлявам.

— И в момента ли? — запита тя и мина покрай него. — Надявам се, че ще продължиш да се забавляваш, лейтенант. Ако ме извиниш.

Отиде в тоалетната и напръска с вода зачервеното си лице, после се опита да поправи щетите, като се напудри с пудра „Английска роза“, която не подхождаше на кожата й, но беше всичко, което й беше останало. Скъпоценното й червено китайско червило беше вече под нивото на гилзата и трябваше да вземе малко с помощта на фиба, за да го размаже по пълните си устни.

Блестящите й сини очи я гледаха от огледалото и тя изпита необичайна за нея гордост от външния си вид. Кожата й беше безупречна, снежнобяла, без нито една луничка и контрастираше с богатия кестеняв цвят на косата й, вдигната, за да разкрие овалното лице с фини кости. Искрата интелигентност в очите с формата на бадеми променяше външността й от просто привлекателна до неустоима дива красота.

След като се беше противопоставила на Шерил, другите медицински сестри я наричаха Дивото ирландско момиче. Тя предполагаше, че това е комплимент, който показваше, че те я виждат като спокойна, самоуверена и силна. Имаше за какво да благодари на семейство Лохрейвън. Това, че беше наблюдавала лейди Ирен, я беше научило на добродетелта да запазва спокойствие и достойнство, а решителността й да бъде различна от всички други слуги в Ретнъри я беше дарила с царствено държание.

— Не изглеждаш зле, сестра Кенеди — каза си.

Когато се върна в салона, на грамофона се въртеше плоча на Глен Милър и всички танцуваха, решени да изстискат и последната искра забавление от деня. Беше почти осем часът и много от гостите щяха да си тръгнат скоро, за да се приберат преди падането на мрака. Партито затихваше.

Даяна беше прошепнала на Лили, че заминаването на младоженеца е ускорено. Никой не знаеше защо, но се говореше за голямо нападение. Сибил още не знаеше.

— Ще трябва да тръгне тази вечер. Меденият месец се отлага. Бедното момче.

Лили стоеше и гледаше танците, попиваше мелодията и се люлееше на пети. Опита се да не мисли за събитието, което скоро щеше да отведе всички мъже далеч. Каквото и да беше, те скоро щяха да разберат по трудния начин — когато жертвите започнат да прииждат в болницата и се наложи всички да работят извънредно и на практика да слеят смените.

— Искаш ли да танцуваш?

Той беше до нея, висок и строен, и изведнъж Лили не можеше да се сети за нещо друго, което би искала повече.

— Да — каза. — Не съм много добра…

Тя беше прекалено висока, а повечето мъже като че ли предпочитаха партньорката им да бъде дребна.

— Аз също — каза Джейми и твърдото му лице се озари от усмивка.

Лъжеше. От мига, в който я взе в ръцете си, Лили усети ритъма и енергията му, която се сля с нейната. Като че ли бяха поръсени с магическия цветен прашец на танца. Музиката беше силна, заглушаваше и поглъщаше всичко друго. Лили се питаше дали някой друг долавя електричеството, което прехвърча между тях. Сигурно. Дланта на Джейми на гърба й я изгаряше, като че ли докосваше гола плът и галеше еротично кожата й, а не тънката материя на роклята. Тя усещаше силата на китката му в другата ръка, която стискаше нейната, а пръстите й напипваха здравите му мускулести ръце под униформата. Не беше като да танцуваш, а като да правиш любов.

Музиката спря, те останаха втренчени един в друг.

— Нека я чуем отново! — извика Сибил като дете и някой пусна отново плочата.

Лили не осъзнаваше, че е сдържала дъха си, докато музиката не започна отново.

— Не искам музиката да спре — каза той с устни до ухото й. Лили затвори очи и му позволи да я притисне към себе си. Двойките около тях се въртяха бурно в бързия ритъм, а те двамата с Джейми като че ли танцуваха на друга, по-бавна, музика. Тя вдигна очи към него и погледът на тъмните му очи като че ли проникна в нея, каза й, че той я желае така, както тя — него. Чуха раздвижване зад себе си, обърнаха се и видяха как Мейси танцува в прегръдките на един от приятелите на Филип, американец, русокос капитан от армията, който я въртеше така, сякаш тя беше парцалена кукла.

Като видя Мейси, магията се развали. Лили мислено се порица. Какво ли я беше прихванало? Не можеше да въздиша по красив мъж в униформа. Не такъв беше планът й. А и Джейми, независимо колко привлекателен го намираше, беше от онзи друг свят, света на Даяна.

— Ще седна, ако нямаш нищо против — побърза да каже тя, решена да не обърне внимание на разочарованието, изписано на лицето му.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — запита той, сложил маската на учтивостта.

Лили би предпочела да беше казал: Какво ти става? Но този тип мъже никога не говореха така. Хората от висшата класа поемаха достойно всички удари с високо вдигнати брадички. Докато момче от родния Тамарин щеше да поиска да знае защо е спряла да танцува.

— Не, благодаря — отговори Лили също толкова учтиво. — Зави ми се свят заради танца — и заради теб, прииска й се да каже. — Мисля да пропусна следващия, да поседя. — Видя Даяна, отделила се от тълпата, да я гледа и да й се усмихва. — Даяна е прекрасна танцьорка.

— Знам — каза той, стиснал твърдо челюсти. — Добре, тогава сигурно знаеш и какво прекрасно момиче е тя — добави Лили.

Не беше сигурна защо постъпва така, защо окуражава Джейми да отиде при Даяна. Той беше всичко, което Даяна искаше от един мъж, а Лили обичаше Даяна като сестра. Даяна копнееше да се влюби, а Джейми беше просто специален, помисли си Лили с въздишка.

— Караш ме да танцувам с Даяна? — запита той, леко развеселен.

Но Лили долови и искрица гняв. Защо ли сякаш й се присмиваше?

— Тя вероятно е повече твоят тип — каза. По дяволите, това никак не звучеше правилно. — Искам да кажа, вие сте от една…

— Среда? — подсказа той.

— Да! — каза рязко тя.

Бяха се отдалечили от танцьорите и сега бяха в другия край на стаята, където гостите седяха по диваните и столовете, разговаряха и пиеха.

— Толкова ли е важна средата за теб? — запита той.

— Обзалагам се, че е така за теб.

— Всъщност, не. Не и с подходящия човек.

— Желая ти късмет в намирането на подходящия човек — каза тя мило, после отиде да седне до лелята на Даяна, Дафне, която беше стара мома и почти напълно глуха.

Поздрави я, но през цялото време гледаше Джейми, който все още стоеше наблизо и й се усмихваше по начин, който само тя би могла да опише като дяволит. Той улови погледа й и леко повдигна едната си вежда, като че ли казваше: Виждам каква е играта ти, скъпа моя.

— Прекрасна музика! — извика тя в ухото на леля Дафне, после изруга мислено, защото бедната Дафне не можеше да чуе почти нищо и още по-малко музиката.

— Какво? — изпищя високо старата лейди и сложи длан като раковина до ухото си, докато в другата стискаше чашата си с джин.

След половин час й беше дошло до гуша от Дафне, но продължаваше да гледа Джейми с крайчеца на окото си. Част от напрежението, което изпитваше, се стопи, като видя Сибил да избухва в сълзи. Щом Филип трябваше да замине тази нощ, вероятно и Джейми трябваше да потегли към изпълнението на дълга си. А когато Джейми тръгнеше, тя щеше да може да се отпусне.

След петнайсет минути Сибил, чиито очи бяха силно зачервени, и гостите се събраха в големия вестибюл, за да се сбогуват.

— Не мога да хвърля букета си — проплака Сибил, обръщайки се най-вече към майка си, която се суетеше край нея и се опитваше да попие сълзите й с носната си кърпичка.

— Вдигни брадичка, скъпа — каза лейди Еванджелин.

— Не мога!

— О, мила, скоро ще имаме ново парти по случай сключването на брака ни, обещавам — чу се неувереният глас на Филип.

— Обещаваш? — проплака булката.

— Да, обещавам.

— Бедните, изпитвам съжаление към тях — прошепна Мейси в ухото на Лили. Мейси беше вече очевидно пийнала, бузите й се бяха зачервили, а очите й бяха сънени заради изпитите коктейли — Обзалагам се, че той не знае в какво се забърква. Но скоро ще разбере.

— Ето, хвърлям го! — извика Сибил.

— Момичета, внимавайте! — изпищя Даяна.

Букетът беше високо във въздуха, когато Лили вдигна поглед и го видя плавно да пада към нея. В последната секунда, тя сграбчи Мейси и я бутна под букета.

— Господи! — извика Мейси, когато цветята паднаха буквално на главата й. Всички се засмяха и особено Лили. После тя усети силна ръка на талията си и дланта отново изгори кожата й през тънката материя на роклята.

— Искам да се сбогувам с теб, сестра Кенеди — каза Джейми с лице, само на сантиметри от нейното.

Тълпата се раздвижи и ги блъсна един към друг. Устните им се срещнаха, жадни и топли. После, само след секунда, той се отдръпна.

— Докато се срещнем отново?

Лили не можеше да направи нищо друго, освен да го погледне. Двамата мъже се спряха на прага, а гости и роднини се скупчиха около тях.

— Ето я бъдещата булка — каза напевно Мейси, размаха букета и прегърна Лили. — Не е ли прекрасен букетът? — въздъхна след малко.

Но очите на Лили не се откъсваха от Джейми, от мястото, където той стоеше само допреди малко.

— Прекрасен е — отговори едва чуто тя и докосна устните си с пръсти — там, където той ги беше целунал.

И преди я бяха целували, но никога така. Защо беше играла глупави игрички с него? Защо се беше отказала да танцува до края с него? Изпита силен гняв към самата себе си. Вродената й острота отново беше довела до разочарованието й. Ето, че той заминаваше и кой знаеше кога ще го види отново…

 

 

Септември 1944

Сибил се беше надявала на грандиозно второ парти по случай брака си, но далеч не получи празненството, на което се надяваше. Вместо официални танци, трябваше да се задоволи с малка вечеря в дома на бабата на Филип на „Саут Одли стрийт“, доста голямо имение, затворено още през 1942, когато всички мебели бяха покрити с холандски кувертюри. След вечеря партито щеше да продължи в „Четиристотинте“, бляскав и елегантен нощен клуб, в който Даяна често ходеше, но Лили още не беше стъпвала.

Лили беше повече от сигурна, че Сибил се е съгласила да я покани на партито, защото са имали нужда от помощ при приготвянето на ястията и при почистването после. Можеше да си представи недоволството на Сибил, когато Даяна е предложила да поканят Лили. Можеше да си представи колко разгорещено се е противопоставила Даяна, вероятно беше отвърнала, че няма да помоли Лили за помощ, ако не я поканят.

— Ще бъде превъзходно — каза радостно Сибил в деня на партито, докато тя, Даяна и Лили разглеждаха дома на бабата на Филип и се опитваха да решат какво трябва да бъде свършено най-напред. Сибил беше там от предния ден, но не беше пипнала нищо или поне Лили мислеше така, забелязала слоя прах навсякъде.

— Ще сме напълно изтощени, когато сложим ред тук! — сряза я Даяна, която, също като майка им, беше ядосана на Сибил заради организирането на партито.

— Лондон вече не е безопасно място, Сибс — каза тя. — Дори Филип казва така. Не знам защо не искаш да се вслушаш в думите на мама и не се задоволиш с малко тържество у дома по случай Коледа.

Лондончани се страхуваха от въздушните нападения и бързаха да се скрият в убежищата още когато чуеха приближаването на вражеските самолети. А сега съществуваше и заплаха от V-образните бомби, след които цели улици биваха разрушени. За първи път от започването на войната Лили беше в състояние на непрекъснат страх.

— Достатъчно зле беше, че пропуснах медения месец, и няма да позволя на тази проклета игра на война да съсипе партито ми — изсумтя Сибил.

Лили престана да чисти и вдигна поглед.

— Тук съм през свободния си ден заради Даяна, не заради теб. Така че, млъкни, ако обичаш, защото ще престанеш да наричаш това игра, ако виждаш последиците всеки ден в болницата.

И, поне веднъж, Сибил замълча.

— Съжалявам — прошепна Даяна на Лили, когато Сибил отиде в друга стая под предлог, че трябва да намери ваза за розите, които бяха набрали от градината. — Тя не разбира.

— Не мога да разбера защо — каза ядосано Лили. — Знам, че в Белтънуърд е изолирана и се чувства защитена, но честно, Даяна, трябва все пак да вижда какво преживяват хората. Ти й казваш какво виждаш всеки ден, как е възможно това да не достига до нея?

Даяна сви изискано рамене.

— Сибс е като татко, проумява нещо само ако то я засяга директно. Не оставяй това да ти съсипе вечерта, защото всички имаме нужда от забавление. Моля те, Лили. Клубът ще ти хареса много.

Лили си позволи да се усмихне. Копнееше да запита дали лейтенант Джейми Хамилтън ще е сред гостите, но не се осмеляваше. Не беше споменала името му нито веднъж след онази вечер. Не искаше никой, дори Даяна, да открие как се чувства по отношение на него. Помисли си, че дори да е там, тя няма да му обърне никакво внимание. Ако той нямаше търпение да я види отново, защо не беше направил опит да се свърже с нея? Бяха минали три месеца, не можеше да се каже, че не беше имал възможност. Не, дори да беше сред гостите, тя нямаше да му проговори, това беше сигурно.

 

 

— Здравей, Лили — каза той същата вечер в осем. Гласът му беше точно такъв, какъвто го помнеше. Беше по-загорял, изглеждаше прекрасно, застанал пред нея в униформата си. Беше един от последните от дванайсетте поканени. Всички останали стояха край масата в трапезарията и допиваха питиетата си. Благодарение на цветята на Сибил и уменията на Лили да подрежда маса, всичко изглеждаше съвършено. Даяна беше приготвила пилето — беше казала на Лили, че според нея е заек — което Сибил беше донесла от провинцията.

— Здравей, Джейми — отговори тя.

— Надявах се, че ще си тук тази вечер — каза той.

— И да, тук съм — отговори Лили.

Нямаше да направи нещата лесни за него. Откакто беше разбрала, че ще дойде, след като беше прочела плана за настаняването на гостите около масата на Сибил, тя усещаше как вълнението й нараства.

— Исках да се свържа с теб — поде той.

— Така ли? — запита Лили.

Той кимна. Лили го загледа как чете табелките с имената, а после разменя местата им, за да седне до нея.

— Вече можем да заемем местата си — прошепна.

— Сибил много ще ти се ядоса — прошепна в отговор тя.

— Мога да го понеса — каза той. — Тук съм само поради една причина и тя няма нищо общо със Сибил.

Тръпката, която помнеше отпреди, отново премина през тялото й и се наложи Лили да седне, за да не падне. Тя познаваше много добре протокола за изисканите партита с вечеря. Знаеше, че по време на едното блюдо можеше да разговаря с Джейми, но после трябва да се обърне учтиво към другия си съсед. Джейми, обаче, не й позволяваше.

— Да не си правим труда с етикета — каза, когато бяха привършили със супата и чиниите бяха отнесени от един стар слуга на бабата на Филип, мистър Тимс, чиито ръце трепереха. Лили дори не искаше да погледне към него. Прекалено е стар!, искаше й се да извика.

По време на първото блюдо говориха за последните три месеца от войната и шансовете тя скоро да приключи. Езикът й се беше поразвързал, а сърцето й беше поомекнало, благодарение на коктейлите и виното. Лили искаше да запита Джейми защо не й е писал. Обаче нещо я караше да се въздържа.

Говориха и за детството си и за първи път Лили не спестяваше нищо от истината. Останалите гости просто се стопиха, изчезнаха някъде, докато двамата разговаряха и разговаряха. Тя му разказваше тихичко за Тамарин и Ретнъри.

— Ти си възхитителна жена, Лили Кенеди — каза сериозно той накрая.

— Защо „възхитителна“ не ми звучи като комплимент? — запита Лили.

В отговор Джейми хвана ръката й под масата и я погледна втренчено.

— Добре, ти си красива жена и аз не мога да мисля за нищо друго, освен за теб, откакто те срещнах — каза той толкова тихо, че никой друг не можеше да чуе.

Сърцето на Лили пропусна един удар. Чуха силен шум отвън. Сякаш някой изтърва цял куп чинии. Лили скочи на крака. Сигурно беше бедният мистър Тимс. Никой друг не помръдна дори пръст. Виното се лееше неспирно, грамофонът свиреше и компанията се забавляваше, независимо от войната. Едва ли някой въобще отбеляза шума.

Лили излезе и видя мистър Тимс до вратата на трапезарията да разтрива ожуленото си коляно, а край него желираният крем образуваше малки твърди локвички по паркета.

— Мистър Тимс, дайте да видя коляното ви — каза тя с професионалния си тон.

— Седни тук — каза Джейми. Беше я последвал навън. Поведе стареца към един стол в коридора. Докато тя преглеждаше коляното на мистър Тимс, Джейми успя да почисти по-голямата част от крема от пода.

— Ще превържа раната, а после трябва да си почивате, в случай че кракът е навехнат — обясни Лили.

— Да, мога да легна в стаята на иконома. Там има старо походно легло. Него непрекъснато го болеше гърбът и трябваше честичко да си поляга — каза мистър Тимс, а после се поправи: — А кой ще сервира следващото блюдо?

— Могат да минат и без друго блюдо — отвърна Лили. Джейми занесе кафе на веселящата се група и им каза, че ще трябва да пропуснат десерта.

— Планът е да сме в клуба след няколко минути — каза, след като слезе в кухнята, където Лили миеше ръцете си на старата мивка.

— А нашата домакиня заинтересува ли се въобще за бедния старец? — запита Лили. Мистър Тимс беше вече настанен на походното легло в стаята на иконома.

Джейми поклати леко глава.

— Страхувам се, че нашата скъпа Сибил не се интересува особено от останалите.

— Като че ли не го знам — отговори мрачно Лили. Изведнъж двамата се оказаха само на сантиметри един от друг, държаха се за ръце. Джейми затвори вратата на кухнята, подпря се на нея и протегна ръце към Лили. Тя се притисна в него и вдигна и двете си ръце, за да го погали по лицето. Той я прегърна здраво. Без думи, телата им се притиснаха едно в друго, Лили почувства как зърната й се втвърдяват. Най-много от всичко искаше да се съблече гола и да притисне пламналата си кожа до неговата. Косата му беше коприненомека, подстригана много ниско на тила. Пръстите й се заровиха в нея, докосваха и галеха, после се спуснаха по силния му мускулест врат и откриха копчетата на униформата.

Той намери нежната кожа зад ухото й и я целуна, а тя нададе стон на удоволствие. Дланите му обхванаха гърдите й, намериха копчетата на яката на роклята й и се плъзнаха нетърпеливо вътре, за да докоснат голата кожа. Ръката му успя да се спусне достатъчно дълбоко, за да се окаже под сутиена и да погали втвърденото й зърно, което пламна от ласката му. Тя ахна и се притисна към ръката му. Нито един мъж не я беше докосвал така интимно.

Той разкопча роклята й, разтвори цялата предница и пое едното й зърно в устата си.

— О, Джейми — нададе стон тя и се остави на ласката му. Неочаквано, рязко, той я дръпна към кухненската маса — огромна, дървена, със старателно излъскана повърхност. Вдигна я да седне върху нея и застана между бедрата й. Усещаше как грубият плат на панталоните му драска чувствителната нежна кожа над чорапите й.

Джейми беше силен, жизнен и първично мъжествен, тя усещаше втвърдения му член, тялото му отговаряше на нейното. И тя го желаеше.

— Толкова си красива! — стенеше той. Устните му откриха нейните, целувката му беше едва ли не ожесточена.

— Искаш ли да спра? — Беше сериозен.

— Не, не — отговори тя. — Не искам. Не искам това никога да спре.

Една кратка секунда, двамата се гледаха, магията моментално беше разрушена.

— Не искам това да се случи така — каза той тихо, нежно. — На кухненската маса в чужда къща. Но, о, как те желая, Лили.

— Къде тогава? — запита тя. Пръстите й инстинктивно го галеха, косата й докосваше лицето му, устните й проследяваха извивката на твърдата му челюст. Той нададе тих стон.

— Не знам. Няма да мога да спра — каза той, — ако не престанеш да правиш това.

— Няма нужда да спираме — каза тя и й беше трудно да повярва, че произнася тези думи. Тя, момичето, което досега не е било с мъж, което не беше позволявало нищо повече от целувка, гърчеше тяло в ръцете на този мъж, копнееше за ласките му.

— Напротив. — Той я притисна към себе си, за да може да мърда. Като че ли, ако не се галеха, тялото му щеше да отговаря животински на нейното. — Не тук. Имай ми доверие.

— Имам ти доверие — каза тя и наистина беше така. — Не съм го правила преди. — Беше важно той да го знае, защото войната беше освободила морала на много хора.

— Знам.

— Откъде?

Той се усмихна.

— Просто знам. Филип ми говореше за приятелките на сестрата на Сибил дълго преди да те срещна. Дивото ирландско момиче, в чиито вени тече огън и лед. А и мога да позная. У теб няма нито нотка фалш. Чувствам го.

Тя се засмя високо, завладяна от смешното в ситуацията.

— Да, със сигурност усещаш всеки сантиметър от тялото ми — каза тя, размърда бедра и почувства как той отговаря веднага.

— Джейми, Лили… Надявам се, че няма да изядете всички сладки. Оставете малко и на нас, лакоми прасета такива! Беше Сибил.

— Исусе! — Лили се изтръгна от прегръдките му, тропотът от високите токчета на Сибил приближаваше.

— Никой друг не иска да пие ликьор. Искат само да танцуват — продължаваше да говори Сибил. — Но аз обичам да си хапвам нещо сладко след вечеря.

Тя приближаваше все повече. Щеше да е ужасно да ги завари полуоблечени. Лили бързо закопча роклята си и приглади косата си. Изтри петното червило от бузата на Джейми.

— Идваме, Сибил! — извика високо Лили. — Не можем да намерим шоколадовите бонбони.

Постави ръка на бравата, за да отвори вратата. И двамата бяха отново уважаващи себе си млади хора, макар и леко зачервени.

— Лили… — Джейми звучеше настоятелно.

Лили натисна бравата и отвори вратата. Четирите години на страх от главната медицинска сестра я караха да се тревожи, когато прави нещо нередно. Каквото и да се канеше да й каже Джейми, можеше да го направи и по-късно.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — каза той.

Сибил беше пред вратата.

— Ето ви и вас — каза тя с усмивка.

— Съжаляваме, Сибил — каза Лили, като направи всичко възможно гласът й да прозвучи весело и неангажиращо. — Трябваше да превържа коляното на бедния мистър Тимс.

— Така ли? — каза Сибил и Лили разбра от тона й, че тя прекрасно знае какво става. Нотката беше едва доловима, но не можеше да се сбърка с нищо друго. Лили се смути.

Сибил хвана ръката на Лили, а другата си ръка подаде на Джейми.

— Умирам от желание да танцувам — каза тихо, уж поверително. — Ще харесаш много клуба „Четиристотинте“, Лили, толкова е забавно там. Тя никога преди не е посещавала клуба, Джейми. Представяш ли си? А Джейми и Филип някога едва ли не живееха там, нали така, скъпи?

Бяха стигнали до задното стълбище и Сибил небрежно пусна ръката на Лили, за да върви редом с Джейми, тъй като нямаше място за тримата. Лили се почувства неудобно от веселия, но отровен тон на Сибил.

— Някои хора предпочитат „Флорида“ или милото старо „Кафе дьо Пари“, но аз просто обожавам „Четиристотинте“ — продължаваше да говори Сибил с фалшива нотка на веселост в гласа. — А какво ще кажеш за Миранда? Кой е любимият й клуб?

Неудобството на Лили нарастваше. Джейми не казваше нищо. Вървеше до Сибил така сковано, сякаш беше на погребение.

— Миранда е съпругата на Джейми, Лили. Тя е толкова мила, ние всички я обичаме. Жалко, че не може да мръдне от Шотландия, нали?

Лили се спъна в стъпалото, Джейми се обърна и й подаде ръка, но тя рязко се отдръпна. Джейми беше женен. Не беше свободен да я люби, предаваше съпругата си, а току-що беше предал и нея. Повдигна й се. Независимо как щеше да изглежда или каква щеше да е реакцията на Сибил, тя трябваше да се отдалечи от него.

— Извинете ме — каза. — Ще се върна след минутка…

Обърна се и побягна надолу към стаичката, където държаха горните дрехи, тръшна вратата след себе си и се отпусна на колене на прашния паркетен под до старата напукана мивка. Все още й се повдигаше. Чувстваше се толкова смутена и празна. Сякаш я беше ударил гръм. Не приличаше на нищо, преживяно досега, а ето, че й беше отнето също толкова бързо. Само че сега знаеше какво е да изпитваш този вулкан от емоции и едва ли щеше да може да го пренебрегва повече.

Тялото й все още тръпнеше от докосването на устните му, но ето, че беше тук, свита на кълбо на пода, сама. Чувстваше се използвана. Искаше й се да умре. Не, искаше той да умре. Искаше той да страда така, както страдаше тя.

Той беше там, когато излезе след няколко минути. Тя беше сигурна, че е страхливец и няма да я чака, но той беше там — висок и загрижен, никак не приличаше на измамник.

— Лили, моля те, нека ти обясня…

— Не ме докосвай! — изсъска тя.

— Исках да ти кажа…

— Стой далеч от мен. Не искам никога вече да те видя. Никога, докато съм жива.

Изтича по задните стълби и се втурна в трапезарията, където я чакаше Даяна, скъпата Даяна. Сибил не се виждаше никъде. Останалите сигурно бяха слезли по главното стълбище до входната врата.

— Толкова съжалявам, Даяна. Не се чувствам добре. Ще се върна в пансиона.

— Какво?

Даяна беше изумена. Бяха уредили да нощуват навън, което беше много специално разрешение и им беше отнело седмица да го постигнат. А ето, че Лили искаше да се върне в малката им стаичка на „Кюбит стрийт“.

— Моля те — замоли се Лили. Наистина не изглеждаше добре. — Съжалявам.

Грабна малката си чанта и избяга през друга врата, благодарна, че къщата е голяма като палат. Стигна до спалнята, която трябваше да раздели с Даяна, затвори и заключи вратата. Не включи осветлението, а седна на леглото, зачака. Може би Джейми щеше да дойде да я потърси. Надяваше се, че ще попита Даяна и ще реши, че се е върнала в пансиона. Така щеше да е в безопасност тук. Щеше да може да лежи на леглото, да изпитва болка и срам, да остави сълзите да се стичат по бузите й. Чу затръшването на огромната входна врата. Той си беше отишъл от живота й завинаги и тя можеше да се опита да забрави горещата страст, да забрави усещането за изгаряне. Никога повече нямаше да й се наложи да мисли за лейтенант Джейми Хамилтън.