Кати Кели
Сърдечна болка (8)

Глава 7

Договорите с производителите на козметика бяха Свещения граал на индустрията. Може и да имаше огромна слава при фотосесия за „Вог“, но се предполагаше, че тя ще компенсира липсата на значителна печалба. Рекламите бяха страхотни за моделите, но козметиката означаваше много пари в брой.

Щом веднъж моделът подпишеше договор с някой козметичен гигант, тя вече не трябваше да се тревожи за лошо заплатените модни фотосесии. Договорът за козметика гарантираше много пари и известна сигурност в индустрия, която далеч не е известна с това. Такъв договор правеше модела много по-ценен от милиони рекламни табла, правеше я известна, име в индустрията. А щом веднъж моделът станеше известно име и не беше просто поредната стройна красавица, тя имаше възможност да участва в повече реклами, в телевизията и да сключва допълнителни клаузи в осигурителните полици. Когато това станеше, всички — включително агенцията на модела — бяха щастливи.

В деня, последвал онзи, в който беше видяла Джо и съпругата му пред музея и беше почувствала как животът й се разпада на милиони късчета, Изи трябваше да заглуши болката и да присъства на срещата с голяма козметична компания, която щеше да проведе мултимилионна рекламна кампания, насочена към тийнейджърите. „Джейкъбмен корпорейшън“ искаха нов модел за лице на новата си козметична линия и започваха търсенето от „Пърфект“, което беше истински късмет за агенцията.

Дялът печалба на „Пърфект“ щеше да бъде огромен, но точно тази работа и отговорност не бяха по вкуса на Изи във въпросния ден.

Като влезе в гигантския офис на „Джейкъбмен“ на „Мадисън“, изглеждаше спокойна и уверена. Беше съвършеният образец на модата в черния костюм „Марк Джейкъбс“, с пригладената назад коса, със солидната порция грим „Боби Браун“, който придава такъв вид, сякаш въобще нямаш грим.

Но само така изглеждаше. Беше уморена, струваше й се, че няма достатъчно енергия дори да поднесе чашката кафе към устните си.

Срещата беше в третата зала на „Джейкъбмен корпорейшън“ — защото първата и втората бяха големи едва ли не колкото стадион — а щяха да присъстват само четирима души: Изи, представител на „Пърфект“, двама представители на „Супергърл“ и голямата клечка на „Джейкъбмен“, Стивън Лундберг.

Компаниите за козметика разпростираха мрежата си нашироко, когато търсеха подходящото момиче за новите си продукти. Но „Пърфект“ бяха поканени само защото настоящата мисис Рик Джейкъбмен някога беше техен модел. Удивително, но тя не беше забравила агенцията, дала тласък на кариерата й, която беше твърде кратка, защото беше попаднала в прегръдките на Рик, наследник на милионите на Джейкъбмен. Всред модните агенции Светлана Джейкъбмен беше известна като модел, спечелил най-изгодния договор за козметика. Въпреки железния предбрачен договор, който висеше над главата й, ако нещо се обърка, Светлана вече беше една от истински богатите.

— Да, тя има свежо лице, но е малко ексцентрична, нали? — каза доста рязко един от изпълнителните директори на „Супергърл“ и захвърли настрани картичката на третия модел, след като й беше хвърлил само един поглед. — Ние не харесваме чудаците. Искаме обикновено американско момиче.

Седнала от другата страна на заседателната маса, Изи заби нокти в дланта си, за да не закрещи. Обикновено момиче — да, точно така. Беше видяла официалното писмо с указанията. Нямаше значение колко усилено се преструват, че търсят тийнейджърка, всъщност искаха петнайсетгодишна богиня, която никога през живота си не беше употребявала това, което щеше да рекламира.

— Лорелей е артистична и многостранна личност — каза Изи, щом успя да потисне първата си реакция на раздразнение.

— Не харесваме ексцентриците — съгласи се и вторият представител на „Супергърл“ — жена, много млада на вид, която очевидно се съгласяваше с всичко, казано от мъжа.

— Не, определено не. Да я прескочим. С какво друго разполагате? — каза все така рязко първият изпълнителен директор.

След още половин час на Изи бяха останали още само четири модела, но не можеше да се подложи на процедурата на предлагането и отхвърлянето, без да се е подкрепила с доза кофеин. „Пърфект“ като че ли нямаше да има шанс да пласира момичетата си. Всичко това беше ненужно упражнение, което явно имаше за цел да угоди на Светлана Джейкъбмен и проклетият изпълнителен директор въобще не беше имал намерение да прави бизнес с тях.

— Имам нужда от кафе — каза Изи и се насили да се усмихне, след което рязко се изправи.

— Да, аз също — последва я Стивън.

До конферентната зала имаше малка кухня, която беше все пак по-голяма от тази в апартамента на Изи.

— Нямаше резултат досега, но, хей, човек никога не знае! — каза Стивън, облегнал се на рамката на вратата. Гледаше как Изи се колебае дали да използва кафе машината, или да си приготви турско кафе.

Познаваха се от няколко години. Той беше привлекателен, но прекалено очевидно такъв — русата му коса беше внимателно намазана с гел, а ризата беше разтворена, за да се вижда впечатляващият му гръден кош. Изи си го представяше как застава пред огледалото сутрин и мисли колко точно копчета да останат разкопчани. Мразеше това, предпочиташе мъжете да изглеждат непринудено естествени. За нещастие, този тип мъже очевидно не се интересуваха от нея. Не искаше да постави Джо Хансен в нито една категория, а и без това беше решила да се раздели с него. Раздразнението й към Джо започваше да се разпростира върху цялото мъжко население.

— Не се надявам кой знае колко! — сряза го тя. — Твоите Лоръл и Харди не харесаха нито един от показаните им модели.

— Ауч! Лоръл и Харди? Груба си. Лош ден? — запита Стивън.

— Би могло да се каже. — Изи избра да си приготви кафе без кофеин. Можеше да започне да трепери, ако изпиеше още едно еспресо.

— Проблеми с мъжете или в офиса? — запита Стивън. Изи го изгледа втренчено. Стивън говореше откровено, което не й позволяваше да му открие проблема с Джо, защото с мъже като него — така откровени, луди по жените и с достатъчно пари — разговорът винаги завършваше с това, че предлагаха себе си, с дрехи или без дрехи.

— Нямам проблеми с мъжете, защото няма такива в живота ми.

— Жалко. Сигурна ли си, че не искаш да говориш?

— Стивън — сряза го тя, — няма да разговарям с теб за това. Не сме приятели.

— Ауч! — Сложи длан на сърцето си в пресилен жест. Изи се засмя.

— Това, което харесвам в теб, е, че винаги мога да ти кажа всичко и ти да ме разбереш.

— Бих искал да споделяш всичко с мен, но ти винаги ме разочароваш. Като онзи път, когато те помолих да изпием по едно питие преди партито на „Форд“…

— Трябва да работя. Освен това, ако се бях съгласила, щеше да си уредиш друга среща.

Тогава тя беше изкушена да приеме поканата, но отказа, защото беше приключила веднъж и завинаги с мъжете. Стивън обаче си беше прокарал пътечки в повече от една модна компания. Тя често се чудеше дали по стените в дома му не висят визитните картички на моделите и някаква система за тяхното оценяване.

В онази въпросна нощ тя беше отишла на партито и го беше заварила да се утешава с модел от Тексас, чиито крака стигаха до подмишниците, с платиненоруса коса, която стигаше до красивото й дупе, и тяло, подходящо за реклама на дантелено бельо.

— Тя беше на резервната скамейка — каза той. — А ти беше титуляр.

— Имаш отговор за всичко, Стивън — въздъхна тя. — И осъзнаваш, че ако беше някоя друга, а не аз, щеше да бъдеш обвинен в сексуален тормоз, нали? Имаш късмет, че съм толкова сговорчива.

— Ти, сговорчива? Вие, ирландците, никога не създавате проблеми, нали?

— Да се концентрираме върху онова, което правим.

— Не и над чашка кафе — изстена той. — Предполага се, че трябва да правим труден избор в конферентната зала.

— Трудно ми е да мисля положително и съзидателно под погледа на онази двойка. Не можеш ли да наемаш изпълнителни директори, чиито лицеви мускули им позволяват да се усмихват?

— Разбрах. Наистина са жалки. Трудно ми е да повярвам, но в екипа на „Супергърл“ цари разгорещено съревнование. Навсякъде, дори във фитнес залата. Защото горещите момичета от агенциите продължават да отказват срещи на определен тип мъже, които трябва да се задоволят с онези, които са подръка… — Стивън направи престорено жалка гримаса.

— Това трябва да е! — Изи остави рязко чашката и разля част от съдържанието. — Състезание. Какво ще кажеш да намерим модел за състезанието в „Супергърл“?

Умът й започна да препуска трескаво още в мига, в който думите излязоха от устата й. Дали идеята беше глупава, или добра? Защото понякога линията между двете беше много тънка, почти недоловима.

— Чудесно! — възкликна Стивън, който очевидно нямаше нищо против разсейването. На Изи й се искаше да го прегърне. Може и да се правеше на мачо, но беше превъзходен професионалист.

— Чудесно, превъзходно. Ще спечелим популярност. И пари, естествено, с един удар.

Не, прегръдката ще бъде грешка, реши тя. Стивън може да я разбере погрешно. Тя го потупа по ръката — жест, който не изглеждаше толкова краен.

— Радвам се, че харесваш идеята ми.

— Харесвам? Обожавам я.

— „Пърфект“ ще представят момичето, което ще спечели и ще помогне да се организират кастинги из цялата страна — продължи Изи.

Нямаше смисъл да й хрумне блестяща идея само за да й бъде открадната от изпълнителните директори на „Супергърл“.

Едва ли не танцуваше, когато излезе от сградата след час. Първо се обади в агенцията и едва след това взе такси.

Всички бяха заети, затова тя остави съобщения на гласовите им пощи и се облегна назад. Осъзна, че няма на кого другиго да телефонира. Карла беше най-близката й приятелка, но тя тъкмо беше оставила екзалтирано съобщение на гласовата й поща.

Нямаше обаче с кого другиго да разговаря. Нямаше специален за нея човек, на когото да се обади и да сподели, че й е хрумнала блестяща идея. Никой, който да отвърне, че се гордее с нея. Баба й обичаше да слуша за работата й, но тя се чувстваше нещастна при мисълта, че трябва да общува с любимите си хора по телефона. Дълбокият мрак, който се беше разсеял за малко, докато беше в конферентната зала, отново се спусна над нея и я обгърна.

Преди Джо, никога не беше имала нужда да звъни на когото и да било, за да сподели новините. Но беше свикнала да споделя всичко с него и сега, когато него го нямаше, тя усещаше остро липсата му. Останалият свят, който живееше на двойки, можеше да върви по дяволите. Беше й дошло до гуша от него.

Прибра се в офиса малко преди обедната почивка и завари всички да обсъждат идеята й, преди да се втурнат в различни посоки, за да похапнат.

— Хей, ти ще излезеш ли за обяд? — запита я Карла.

— Не.

— Добре. Искам да говоря с теб.

Карла я заведе до пожарния изход — мястото, където двете обикновено намираха уединение.

— Да, какво има? — запита Изи и се обгърна с ръце, като да се защити.

Усещаше студ. Каквото и да правеше, не успяваше да усети поне малко топлинка от предната вечер насам. Като че ли комбинацията от студения дъжд и силната емоционална болка бяха вледенили костите й. И дори вълнението от идеята по отношение на „Супергърл“ не можеше да я стопли.

— Наоколо се носи клюка, която се смята за първа в класацията — каза Карла. — Говори се, че един определен женен джентълмен от Уолстрийт има гореща връзка с жена от модна агенция. Изглежда, нечий личен шофьор казал на друг шофьор, който пък казал на фризьора си, който пък казал на друг клиент… А възможно е да е казал и на няколко клиента… Хей, познаваш този град, тук всички обичат да говорят. А един от тези хора се оказа мой приятел и сподели клюката с мен.

— Слуховете в Ню Йорк се носят като тези в Китай, само че тук лъжите са по-опашати, а? — пошегува се нервно Изи. Нямаше начин Карла да знае за нея и Джо.

— Кажи ми, че не си ти — каза Карла.

Изи прехапа устни. Паузата беше дълга само секунда, но беше достатъчна за Карла.

— О, майната му, ти си, нали?

Изи не искаше да погледне Карла в очите. Не можеше да понесе обвинението, което щеше да види в тях. Как би могла да обясни?

Не знаех цялата истина в онзи първи ден — да, съгласна съм, но наистина не знаех. И не мислех. Той беше толкова очарователен и секси и връзката неусетно се установи… А докато ми каже, че живее със съпругата си, въпреки че всичко между тях е приключило, аз вече бях захапала въдицата…

— Изи, не може да говориш сериозно! Какво е станало с теб? Аз трябваше да знам — гневеше се Карла. — Усещах, че нещо не е наред, и се надявах да ми кажеш какво е, но никога не съм и помислила, че е мъж. Женен мъж! Да не си се побъркала? Колко жени познаваме, които са минали по този път, и винаги всичко свършва зле? Винаги. Единственият, който печели, е мъжът.

— Виж, той е женен, но не са заедно… — подхвана Изи и помисли, че е странно клюката да се шири сега, когато връзката й с Джо беше приключила. — Глупости!

— Не е така, както звучи! — сряза я Изи. — Познаваш ме, Карла. Не съм от онези, които търсят някой от 500-те най-богати мъже, за да ги откъснат от съпругите им и да не работят никога повече в живота си. Просто си помислих, че ме харесва и че…

— И ти е казал, че е приключил с нея?

— Всеки живеел своя живот. Били заедно заради децата. Карла се удари по челото с отворена длан — международен жест, който показва глупост.

— И ти му повярва?

— Да! Той не е лъжец, сигурна съм.

— Защо не ми каза за него, тогава? Не съм чула нищичко за твоя мистър Уолстрийт. Защо? Защото си знаела, че нещо не е наред, нали така? Знаела си също, че ще се опитам да те разубедя.

Изи погледна измъчено приятелката си.

— Мислех, че е истинската любов, Карла. Човек не може да се преструва на влюбен, той ме обичаше. И аз го обичах.

— И защо не ми каза, тогава?

— Всичко беше толкова объркано. Той обича децата си и иска всичко да е наред за тях. Не е копеле, честно. Той е почтен и знаех, че има нужда от време — добави тя.

— Време? Да, време да си играе игричките, докато не дойде моментът да се върне при съпругата си.

Изи избухна в сълзи — нещо, което изненада и двете.

— Исусе! — възкликна Карла.

— Всичко и без това приключи — каза Изи, подсмърчайки. — Вярвах му, че има нужда от време, а после го видях да отива на онова парти със съпругата си. И това не ми се стори, като да имат отделен живот, затова приключих с него.

— Това вече е нещо — отбеляза Карла.

— Не, не е — хълцаше Изи. — Защото никога досега, през целия си живот, не съм се чувствала по-зле. Все още му вярвам, но всичко това ми идва прекалено много, прекалено сложно. Не мога да се оставя да бъда въвлечена в него, трябва да се измъкна преди…

Не можа да довърши изречението. Преди да се влюбя толкова болезнено, че да остана с него, независимо от всичко, искаше да каже. Само дето, изглежда, вече го беше направила. Пет пари не даваше какво става в живота на Джо, просто искаше да бъде част от него. Моралният й компас беше счупен и нищо не я интересуваше.

— Изи! — извика глас от офиса. — Спешно обаждане за теб от Ирландия. Нещо е станало…

 

 

Изи с благодарност прие чашката кафе, предложена й от Карла, и я обгърна с длани, за да ги стопли. В офиса не беше студено, но новината предизвикваше ледени тръпки по гръбнака й. Милата й обична баба, постоянна величина във вечно променящия се свят, беше в болницата у дома, в Тамарин. И можеше да умре. Новината беше така шокираща, че прогони всички мисли от главата й. Вместо за него, се замисли за Лили, сега по-скоро крехка, отколкото стройна, и сините й очи, които гледаха мъдро света. Да, те излъчваха мъдрост — мъдрост и благост.

Изи не можеше да понесе мисълта, че може завинаги да загуби мъдростта на баба си — сега, когато имаше такава голяма нужда от нея. Имаше още толкова много неща, които искаше и трябваше да знае, толкова много неща, които искаше да каже на баба, а ето, че сега беше възможно да не успее.

И единственото, което отчаяно искаше да сподели — чувствата си към Джо — щеше да остане завинаги несподелено. За жена от поколението на баба й, нямаше нищо по-лошо от изневярата. И Изи просто нямаше да може да понесе погледа, който щеше да я укори, че има връзка с женен мъж. Щом Карла, която беше либерална, беше шокирана, представи си колко съкрушена щеше да бъде баба й. Трябваше да се признае, да, че гневът на Карла имаше и нещо общо с факта, че Изи е изиграна, но все пак.

— О, бабо! — започна да се моли Изи. Искаше й се във въздуха да се породи магия, която да се пренесе на хиляди мили и да излекува баба й като по чудо. — Моля те, моля те, не си отивай.

— Масивен удар — беше казал татко й по телефона. — Открили я в двора пред църквата. За щастие, облегнала глава назад, в противен случай е щяла да падне на земята и тогава… — Гласът му беше заглъхнал.

Баща й не можеше да произнесе думите: Тогава със сигурност щеше да умре. Отличителната черта на Брендън беше, че не признаваше проблемите и трудностите — това беше неговият начин да се справи с тях. Изи знаеше, че неслучайно е била привлечена от първичен мъжкар, който притежава сила, смелост и способност да се изправи срещу живота.

Видимата с просто око разлика между мъжа, когото обичаше, и баща й, беше материал за първа лекция на семинар по психология.

— Кога се е случило?

— Тази сутрин, след службата.

— Какво казват лекарите? — Изи се стегна, за да понесе истината.

— Не казват много… Тя е в интензивното отделение и трябва да направят поредица от изследвания. Сигурен съм, че преди това няма да кажат нещо определено…

Изи си представяше баща си, по-висок от нея, но непритежаващ нейната енергия, как се озърта с надеждата да намери на кого да зададе въпросите си, несмеещ никого да обезпокои… Той беше нежен и мил, но това не вършеше работа в този забързан и жесток свят, нито пък в напрегнатата атмосфера на спешното отделение.

— Има ли някой с теб? Ан-Лиз или Едуард?

Чичо Едуард беше много по-енергичен и убедителен от баща й и със сигурност щеше да свърши работата. Скъпата Ан-Лиз беше дори по-добра — тя оставаше спокойна по време на криза и винаги правеше каквото трябва.

Братовчедка й, Бет, нямаше да се справи въобще с живота, ако майка й не беше замесена от такова твърдо тесто.

— Не. — Баща й произнесе думата прекалено отчетливо. Изи зачака.

— Ан-Лиз е на път. Звъннах на Едуард и му казах да й съобщи. Той замълча, после отвърна, че ще го направи, тъй като случаят е спешен. Прозвуча ми странно, обаче нямах време да му задавам въпроси…

— Но Ан-Лиз е на път? — Изи нямаше търпение да слуша тези подробности. Имаше нужда да знае, че леля й ще е там, ще се погрижи за нещата, за Лили.

— Е, да, предполагам. Знаеш колко много Ан-Лиз обича баба ти.

— Аз трябва да бъда там — каза Изи.

— Не бих си помислил дори да те помоля да се прибереш у дома. Ти си толкова заета с работата си — побърза да каже баща й, което накара Изи мрачно да си помисли, че не е възможно проклетата й работа да е по-важна от баба й. Нима всички те са решили, че е така? Че „Пърфект“ заема по-предно място в списъка с приоритетите й от баба й?

— Ще си дойда — каза тя с нотка на ожесточеност. Проклетата работа можеше да върви по дяволите. Дори да се наложеше да преплува Атлантическия океан, за да стигне до леглото на баба си в болницата, щеше да го направи. — Баба има нужда от мен.

Онова, което не каза, беше: И аз имам нужда от нея, защото сърцето ми е разбито.

— Иди си у дома — посъветва я Карла. — Изглеждаш съсипана. Отиди да си легнеш на дивана и ми кажи, ако имаш нужда от мен.

Изи кимна.

— Ще последвам съвета ти, благодаря. За всичко. — Всъщност искаше да й благодари, че не е споменала отново Джо.

Взе такси до дома си, вместо да губи време с метрото. И през целия път се пита дали Господ е толкова отмъстителен, че баба й да получи удар заради връзката й с Джо. После си каза, че това е истинска лудост и че трябва да се вземе в ръце. Това е, като да кажеш, че само ти си от значение и Господ наказва другите, защото ти си недосегаем. Но тези мисли продължаваха да се въртят в главата й — натрапчиви като сцени от филм на ужасите, който си гледал предишната вечер. Тя винаги, на шега, описваше себе си като подводна католичка — такава, която изплува на повърхността само когато има проблем. А сега разбра, че това е вярно. Проблемите караха католицизма й да се проявява, а нея — да подлага всичко на въпрос.

Провери полетите на различни авиолинии и откри, че за нищо на света няма да успее да хване нощния полет до Дъблин, но че има свободни места за следващата вечер. Запази си място и изпита странно чувство на облекчение, че няма да напусне Ню Йорк веднага. Сякаш не изпитваше огромно желание да тръгне, въпреки всичко, защото голяма част от живота й беше тук.

Започна да опакова багажа си и откри, че не може да се концентрира. Важен въпрос беше какво ще бъде времето утре, но още по-важно беше колко време ще отсъства, а отговор на това нямаше. Зависеше от състоянието на баба й.

О, бабо!

Тишината в апартамента започна да действа на нервите й. Изи рядко си беше у дома следобед в работен ден, винаги беше някъде навън, втурнала се да гони успеха като истинско нюйоркско момиче. За какво?, помисли си с горчивина. За да бъде сама, да се опитва да се справи с тази ужасна новина, да се приготвя за пътуването до дома, по време на което отново ще бъде сама. Къде беше любовникът й сега, когато имаше нужда от него? При съпругата си, разбира се.

Изи седна на малкия диван и заплака. Романтиката и радостното вълнение от любовната връзка не означаваха нищо в момента. Можеше да си каже, че няма значение това, че няма съпруг, деца и ипотека върху къщата, но в моменти като този единствено това имаше значение. Знаеше, че не е единствената жена, влюбила се в женен мъж, но се чувстваше така.

Звънна мобилният й телефон и тя скочи с надеждата, че може да е той. Очите й бяха замъглени от сълзи и не можеше да фокусира поглед върху номера.

— Ало?

— Хей, момиче, как се справяш? — Топлият и дрезгав заради цигарите глас на Карла изразяваше загриженост.

Изи се облегна на стената.

— Добре — измърмори.

— Съжалявам, че ти казах да се прибереш у дома си. Трябваше да се досетя, че няма да ти е добре сама.

Изи се засмя.

— Откъде знаеш?

— Инстинкт.

— Каквото и да е, право е — отговори Изи. — Вече виждам как ме примамва някое високо столче в бара. Всички онези хора, за които винаги съм мислила, че са неудачници, защото киснат в баровете посред бял ден, а ето че сега и аз съм една от тях.

— Искаш ли да заемем две съседни столчета довечера? Първо ще хапнем, после ще се отбием в един-два клуба. Така ще избием тъжните мисли от главата ти.

— Брой ме — каза Изи. Ако останеше у дома си, щеше да плаче, докато заспи — знаеше го.

Уговориха се да се срещнат в Сохо в осем. Телефонът й звънна след секунди и Изи отговори, без да погледне екрана, защото мислеше, че отново е Карла.

— Здравей — каза тя топло.

— Здравей.

Беше той. По-студен, отколкото когато и да било досега, но все пак той. А тя се сети за студения дъжд, който шибаше лицето й докато стоеше пред музея. Представи си ръката му върху тази на съпругата му, изумителната блондинка с дългите крака и с празния поглед, втренчен в Изи, без да я вижда. После отново чу гласа на баща си по телефона и всички неща, които искаше да каже на Джо, изхвръкнаха от ума й. Имаше нужда от него, както никога досега.

— Съжалявам — каза вече ридаейки. — Съжалявам, Джо. Ужасно е, баба е в болница у дома, в Ирландия. Получила е удар и не знаят дали въобще ще се оправи, ужасно е…

— О, любов моя — прошепна той, сякаш сразен. — Идвам веднага.

И беше при нея само след десет минути. Застанал на прага, не каза нищо, просто протегна ръце и тя се отпусна в прегръдките му. Никога през живота й прегръдката не беше означавала толкова много за нея.

— Бейби — казваше той отново и отново и я галеше нежно по косите, сякаш тя беше дете.

И почувствала се най-после на сигурно място, тя плака, докато лицето й не подпухна. Беше толкова уморена, че не можеше да стои на краката си. Той я заведе до дивана и двамата седнаха. Изи се сгуши в скута му. Утехата, която получаваше от чувството, че е малка и обичана, беше огромна.

— Благодаря ти — въздъхна тя и облегна глава на гърдите му.

Сгушена в него, заговори за баба си. Разказа му, че тя отишла да живее при нея след смъртта на майка й, че я е отгледала, че била единствената, която й говорела за майка й.

— Татко не знаеше какво да прави. Мислеше, че ако говорим за мама, ще се разтревожа и че е по-добре да не го правим. Това беше правилното решение през първата година, когато наистина не можех да говоря за мама, но после, когато исках, той бързо сменяше темата. Може би той също не е можел да говори за нея, не знам.

— А каква беше майка ти? — запита Джо.

— Много приличаше на татко — някак неясна, артистична. Рисуваше. Ходеше из къщи с петна от боя по лицето и дрехите, без дори да забележи. Ходеше до супермаркета по чехли и се смееше, ако й го споменеш. Бяха от така наречените бохеми, предполагам. Тя имаше мургава кожа, не като мен, обичаше слънцето. Имаше на гърба бенка, която потъмняваше ужасно, но тя дори не помисляше за нея. Когато откриха, че това са ракови клетки, й оставаха само две седмици живот.

Джо не каза нищо, просто продължи да я гали по косите.

— Татко буквално се разпадна на парчета, както днес — въздъхна тя. — В това няма нищо ново. Баба се намеси и пое нещата в свои ръце. Тя ме отгледа.

— Разкажи ми за нея — каза той и се премести така, че и двамата да легнат на дивана. Дългите му крака висяха навън, а Изи се чувстваше дребна и крехка до него — както винаги.

И тя започна да разказва: как баба й напуснала родния Тамарин, за да учи за медицинска сестра в Лондон по време на войната, за това, как се чувствала едва двайсет и една годишна в чужда страна, как се справила.

— Може би затова исках да пътувам, когато напуснах училище — каза Изи. — Израснах с историите на баба за света извън Тамарин. Чувствах, че и аз трябва да постъпя така.

— Но тя се е върнала в Ирландия, нали? Изи кимна.

— Върнала се след войната, омъжила се за дядо и оттогава не е напускала родното място.

— Знам, че ще се върнеш у дома си, но не завинаги, нали така? Не искам да напуснеш Ню Йорк — прошепна той. — Баба ти има нужда от теб сега, но не бива да останеш завинаги. Аз имам по-голяма нужда от теб, Изи.

Ръката му престана да гали косите й, проследи нежно извивката на талията и бедрата й, спря се на дупето й. Баба й беше й казвала, че страхът и смъртта често карат хората да мислят за любов. Тази мисъл проблесна в съзнанието на Изи, когато тялото й започна да отговаря на ласките и глада за любов на Джо.

Хората редовно се връщат у дома след погребение и правят любов, знаеше го, за да прогонят студа и жестоката реалност на смъртта. Баба й нямаше да умре, просто не можеше. Като че ли горещата страст на тяхното любене можеше да накара сърцето на баба й да продължи да бие. И Изи Силвър целуна любовника си с повече жажда отпреди.

Животът и любовта не можеха да свършат, просто не можеха.

И двамата се оказаха в леглото, тъй като диванът беше прекалено малък. Джо взе Изи на ръце и я занесе до леглото, разместил декоративните възглавнички, за да имат повече място, и започна да се наслаждава на тялото й, да я целува, смуче и ближе. Втория път беше по-нежен и по-любящ.

Когато влезе в нея, държеше лицето й в дланите си и я гледаше в очите с такава любов, че на Изи й се искаше да заплаче. Той обаче не каза нищо, просто извика името й, когато стигна до оргазма. След това легна до нея и задиша тежко и равномерно. Изи беше сигурна, че спи, сгуши се в него и притихна. Позволи си да мечтае. А какво, ако в този момент той й кажеше, че е време да напусне съпругата си и да заживее с нея?

Сега ти имаш нужда от мен, Изи. Аз ще бъда тук за теб. Ще дойда с теб в Тамарин.

А Изи, която за нищо на света не би го помолила за това, защото не беше от жените, които биха откраднали съпруга на друга, щеше да отговори: Благодаря, надявах се да го кажеш, но никога не съм те молила.

Ако го помолеше да направи това за нея, нямаше по нищо да се различава от онзи тип жени, които мразеше — професионалните любовници, които избираха женени мъже с огромни банкови сметки. Изи не беше такава. Но щеше да е прекрасно, ако той дойдеше при нея сега. Тя щеше да се справи малко по-добре, ако той беше с нея, ако държеше ръката й до леглото на баба й в болницата.

— Това е мъжът, когото обичам, бабо — щеше да прошепне тя.

А ако баба й отвореше очи, щеше да може и да я запознае с Джо. Тя така отчаяно жадуваше одобрението на баба си, макар връзката й да не беше обикновена и проста. Да, отношенията им бяха трудни, но те щяха да намерят начин да ги разрешат, нали така?

Любовта на живота й се протегна до нея, после се размърда, подпря се на лакът и загледа надолу към нея. А тя вдигна щастливо очи към него, погледът й проследи познатите черти на лицето му. Тя обичаше онова, което виждаше.

— Изи, имам нужда да знам защо беше пред музея снощи — каза той.

— Какво? — запита тя и мечтите й за щастие се разбиха на пух и прах. — Нима не можеш да се досетиш?

— Не мога.

Тя седна в леглото и дръпна чаршафа да покрие гърдите си — като да се защити.

— О, хайде, Джо — каза. — Не става въпрос за сложна наука. Ти си един от най-умните хора, които познавам. Със сигурност можеш да се досетиш.

— Искала си да видиш съпругата ми?

Нима не може да произнесе името й? Нима не може да каже Елизабет? Като че ли произнасянето на името й тук, в апартамента на Изи, щеше да я опетни. Сякаш Елизабет беше тази, която трябваше да бъде защитена. Изи потрепери.

— Бих могла да я видя във всяко списание, Джо — отговори спокойно. — Исках да ви видя заедно, нима не разбираш? Ти и тя, заедно. Ако аз бях омъжена, нямаше ли да искаш да ме видиш до него? — запита.

— Ако беше омъжена, нямаше да сме заедно — каза рязко Джо.

— Какво?

— Нямаше да искам да те деля с никого. — Той сви рамене. — Ти нямаше да имаш никакъв избор. Никога не бих се срещал с жена, която има и друг мъж в живота си.

Гневът се зароди в нея, набра сила, изригна.

— Ти, копеле! — изсъска тя. — Аз трябва да те деля с друга, но ти би отказал да ме делиш. Ти си такъв лицемер.

— Аз, лицемер? Не мисля.

Погледът на Джо беше леденостуден и твърд като стомана, той просто я прониза. Изи беше шокирана от силата му, трудно й беше да устои.

— Не мислех, че можем да стигнем дотам — да ме дебнеш, за да ме видиш сред приятелите ми заедно със съпругата ми.

Думите му я нараниха. Тя изпита физическа болка. Не знаеше, че думите могат да причиняват това.

— Не мога да повярвам, че ми говориш така — каза тя. Вече не изпитваше гняв. Беше просто шокирана и много уплашена. Нещата не трябваше да бъдат такива. Къде беше Джо, който свеждаше поглед към нея с безкрайна любов, когато я любеше? Думите просто се изплъзнаха от устата й.

— Мислех, че ме обичаш.

Тишината се възцари в стаята и сякаш образува дупка, голяма колкото долината край Ню Мексико, където тя беше само преди няколко дни. А навън префучаха полицейски коли с виещи сирени и нарушиха ленивостта на следобеда.

— Мислех, че двамата с Елизабет сте заедно само заради децата. Поне така ми каза ти. Това истината ли е или не?

— Изи… — поде той. — Обичам те, но не е толкова просто. И тогава тя разбра със сигурност. Карла беше права.

Той не я обичаше. Харесваше му да прави секс с нея, разбира се, но що се отнасяше до истинската любов… Е, тя беше само от нейна страна.

— Не казвай нищо.

Тя стана от леглото, дръпна чаршафа след себе си и се загърна с него, заприлича на египетска мумия. Не искаше той да гледа голото й тяло. Никога вече. Изпитваше срам. Да, беше унижена, беше проявила безкрайна глупост. Той я беше използвал. Тя го обичаше и мислеше, че той също я обича. Но грешеше.

— Да не се караме — каза той нежно. — Не дойдох за това. Достойнството на Изи й попречи да каже онова, което мислеше. А за какво си дошъл, тогава? Защото отговорът беше прост — за секс, естествено. За него тя беше само любовница, която беше подръка. Удобство, жена, с която можеше да изпие по едно питие късно вечер, да сподели вечерята, безплатен секс. И за първи път тя изпита уважение към онези, които успяваха да останат любовници на женени мъже. Те поне знаеха какви са правилата на играта, смятаха това за своя професия. Улавяха своя човек и получаваха от него онова, което успееха. А тя се смяташе за различна, за неговата истинска любов. Смяташе се за негова равна, тя не беше от жените, които искаха разни неща от мъжете. Не беше с него заради подаръците му, тя търсеше любовта. Но той не виждаше в нея нещо различно. Да, ясно, Шерлок.

— Не — каза тя, успяла да запази спокойствие. — Да не се караме. Трябва да опаковам багажа си.

Да опакова? Пет пари не даваше дали ще се качи на самолета с някакъв багаж, или само с дрехите на гърба си. Но пък това беше добро извинение.

— Разбира се — каза той и стана с грация от леглото.

А тя го гледаше и мислеше, че, да, той е изключително красив мъжки екземпляр. Той беше физически привлекателен — никаква мазнина, само твърди мускули. А ето, че сега беше открила, че и сърцето му е също толкова кораво.

— В колко е полетът ти? — запита тихо той.

— Пет и четирийсет утре вечер — отговори тя.

— И нищо преди това?

— Нищо.

— Ако искаш, мога да те закарам с частния самолет — каза той.

Крехкото спокойствие на Изи се стопи. Гневът й отново се надигна и всички неща, които преди искаше да му каже, отново изпълниха главата й.

— Но не със самолета на компанията, нали? Защото така хората ще узнаят, че ме чукаш. Не, ще трябва да помолиш някой от приятелите си за услуга, защото Господ да ти е на помощ, ако някой от служителите ти разбере за мен, курвата на шефа.

— Изи… — Звучеше като човек, който е наранен. — Никога не съм те карал да се чувстваш така. И никога не съм искал.

— Знам, но точно така се чувствам — каза тя.

— Предполагам, че въпреки нежеланието ми ще продължим да се караме.

— Не, ти си тръгваш — каза тя. — Всъщност аз също ще изляза. Трябва да купя някои неща.

Грабна суичър и спортни панталони от гардероба си и влезе в малката баня. Излезе след двайсет секунди с коса, разрошена от преобличането. На кого му пукаше за косата й? Косата, както изглежда след ставане от леглото след секс, прилича много на онази, която е в безпорядък, защото животът ти е в безпорядък.

— Тръгвам. Ти можеш да излезеш и след мен.

— Недей — настоя той.

— Въпреки всичко, тръгвам — каза тя. — Не искам да слушам повече лъжите ти.

— Това не са лъжи, Изи. Обичам те, но сега ми е трудно. Сложно и объркано…

— Тогава, аз ще ти спестя някои от усложненията! — сряза го тя. — Смятай, че вече ме няма в живота ти, Джо. Това улеснявали те?

Грабна чантата и ключовете си от закачалката в коридора и излезе. Изтича бързо по стъпалата, защото се страхуваше той да не я последва. След това пробяга двете пресечки до близкия кафе-бар, където никога не бяха ходили заедно, просто в случай, че той решеше да я догони. Той обаче не го беше направил, осъзна, застанала до барплота, още не решила какво да поръча.

— Хм… дълго кафе — каза на барманката.

Джо нямаше да я последва. Той не искаше емоционална приятелка, която имаше очаквания. Искаше жена, с която да му е лесно да си ляга, която не би причинявала проблеми. Нали? А тя му беше имала доверие, беше сигурна, че й казва истината. Но ако онова беше истината и той я обичаше, нима в този момент не би взел решение да е с нея?

Седна, сложи захар в кафето си и го разбърка. Какъв отвратителен ден се беше оказал този. Първо милата баба, а сега и това.

— О, бабо! — промълви тихо. — Разочаровах те. Разочаровах и двете ни всъщност. Обзалагам се, мислела си, че си ме научила на онова, което трябва.

На масата до нея уморено се настани жена с бебешка количка, на чиято поставка отдолу имаше няколко пазарски чанти. Изи гледаше с тъга майката и детето. Тя никога нямаше да има това, вече не. Майчинството ставаше все по-далечна и по-далечна перспектива за нея. Някога мислеше, че то е нещо неизбежно. Жените се омъжваха и имаха деца. А после майчинството стана предизвикателство — по-трудно, отколкото мислеше първоначално, но все още възможно. А сега… Сега изглеждаше невъзможно, освен ако не реши да е самотна майка.

И изведнъж тя разбра жените, които наближаваха четирийсет и търсеха донор на сперма, за да заченат. Щом в живота ти няма мъж, който да бъде баща на детето ти, а биологичният ти часовник тиктака и времето ти изтича, какво друго ти остава? Да чакаш като Спящата красавица несъществуващия принц? Или сама да се спасиш.

Бебето се размърда в количката и Изи успя да го види добре. Черни къдри, характерни за афроамериканците, обрамчваха изящното личице с пълните бузки и огромните тъмни очи. В прасковенорозовите пижамки момиченцето приличаше на кукла.

— Прекрасна е — каза Изи на уморената майка, която веднага засия.

— Да, нали? Моята малка принцеса. — Спи ли?

Изи знаеше много малко за малките деца, но беше научила, че сънят и дневният им режим е така важен за майките им, както седмичното нюйоркско списание за мода — за нея.

— Спи все по-добре — отговори майката, стоплена от интереса й. — Спа цели шест часа снощи, нали така, милинката ми? — загука тя на бебето. — Вие имате ли деца? — запита.

В очите на Изи бликнаха сълзи. Тя поклати глава. — Не.

— Не всички искат деца — съгласи се жената.

Изи кимна. Не знаеше дали думите ще излязат от устата й, ако се опита да каже нещо. Бутна чашката с кафето, от което едва беше отпила.

— Довиждане — каза и изтича навън.

Помисли си, че е прекалено късно за нея да има бебе, и я завладя силна тъга. Не че й липсваха яйцеклетки или тялото й нямаше да може да износи плода, просто сърцето й беше прекалено изсушено и не би могло да подхрани друго човешко същество, ако самото то не изпитва любов.

— Не си отивай още, бабо — прошепна тя с поглед към небето над Манхатън. — Моля те, не си отивай още. Трябва да те видя за последен път.