Шърли Кенеди
Островът на бляновете (9)

IX

Джени стоеше по къси бели шорти и лека тениска на кея и гледаше как се приближава лодката с водолазите, връщащи се от излета. След пристигането си в хотела тя само се изкъпа, преоблече се и изтича да посрещне Боб — мъжът, когото обичаше.

Той вече бе съблякъл водолазния костюм и стоеше на борда само по плитък черен бански. Късното следобедно слънце обливаше бронзовото му мускулесто тяло със златисто сияние. В мига, когато погледите им се срещнаха, Джени разбра, че всичко е наред.

— Значи се върна! — отрони той, след като най-сетне застана пред нея и дълго я оглежда, попивайки струящата от очите й обич.

— Да, върнах се, Боб — успя да прошепне тя.

— Завинаги ли?

— Завинаги!

— Ела — улови я за ръка Боб и я поведе към джипа, — имаме да си казваме толкова много неща.

Мълчаха, докато не стигнаха до залива — техният залив.

— Разкажи ми какво стана у вас — тихо помоли той, когато угаси двигателя.

— Всичко е наред, ако имаш предвид плаката — отвърна сияйно усмихната Джени. — Мама дори устрои парти в моя чест.

— Не може да бъде! — възкликна Боб. — А аз си мислех, че ще те изгонят от къщи и ще те лишат от наследство.

— Аз също, но се оказа тъкмо обратното. Заварих плаката закачен на стената, а ти беше сравнен с Микеланджело.

Той избухна във весел смях.

— Но това е чудесно! Е, радвам се, че и последното облаче над щастието ни се разсея! Знаеш ли, Вивиан ми се обади и…

— Знам, любими! — импулсивно се хвърли на шията му Джени и страстно го целуна по устните. — Говорих с нея, преди да тръгна насам.

— Но защо не си ми казала нищо за това, че тя продължава тайно да пие, след като си знаела?

— Не можех, бях й обещала да мълча. Нали не ми се сърдиш?

Боб протегна ръка и нежно я погали по косата.

— Нали знаеш, че за нищо не мога да ти се сърдя!

— Надявам се искрено Вивиан да успее — прошепна замислено тя. — Мисля, че така ще е най-добре за всички ни.

Затвори очи, за да може по-пълно да се наслади на чудесната тръпка от докосването му.

— Обичам те, моя сладка Джени! — промълви с дрезгав глас той и зарови лице в уханната й коса. — Не искам никога повече да си отиваш! Искам те винаги, винаги при мен!

— И аз те обичам, Боб!

Устните им се сляха в продължителна чувствена целувка.

Джени отвори очи и се огледа замаяно наоколо. Слънцето вече беше залязло, над тях, в тъмнолилавото небе, меко се очертаваха само стройните силуети на палмите. Настъпваше тропическата нощ — първата от безкрайните щастливи нощи на този райски остров, приютил две влюбени сърца.